Language of document : ECLI:EU:C:2012:388

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г-Н P. CRUZ VILLALÓN

представено на 26 юни 2012 година(1)

Дело C‑199/11

Европейски съюз, представляван от Европейската комисия

срещу

Otis NV

General Technic-Otis Sàrl (GTO),

Kone Belgium NV,

Kone Luxembourg Sàrl,

Schindler NV,

Schindler Sàrl,

ThyssenKrupp Liften Ascenseurs NV и

ThyssenKrupp Ascenseurs Luxembourg Sàrl

(Преюдициално запитване, отправено от Rechtbank van koophandel te Brussel (Белгия)

„Представителство на Европейския съюз пред националните юрисдикции — Възложени на Комисията правомощия — Член 282 ЕО — Антиконкурентно поведение, установено официално от Комисията — Иск за реализиране на извъндоговорна отговорност за вреди, предявен от Комисията като представител на Съюза — Санкционни правомощия на Комисията в областта на конкуренцията — Член 47 от Хартата — Независимост на съда — Обхват на съдебния контрол на юрисдикциите на Съюза и на националните юрисдикции — Равни процесуални възможности“





1.        Вследствие на предявяването от Комисията, в качеството ѝ на представител на Съюза, на иск за вреди срещу няколко производители на асансьори Rechtbank van koophandel te Brussel отправя до Съда преюдициално запитване, което съдържа два въпроса, свързани, от една страна, с процесуалното представителство на Съюза пред националните юрисдикции, и от друга страна, с независимостта на съда и равните процесуални възможности на страните в гражданско производство, в което Съюзът участва в качеството на ищец по иск за реализиране на извъндоговорна отговорност за вреди.

2.        С въпроса за процесуалното представителство запитващата юрисдикция иска да установи дали Комисията следва да представлява Съюза, макар претърпените вреди да произтичат от договори, подписани от различни институции и органи на Съюза. Поради това Съдът следва да се произнесе относно действието във времето и съдържанието на член 282 от Договора за ЕО и член 335 ДФЕС във връзка с производствата, започнали пред националните юрисдикции преди влизането в сила на Договора от Лисабон.

3.        По-особен и сравнително по-сложен е въпросът относно независимостта на съда и равните процесуални възможности, т.е. относно член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Съдът следва да се произнесе дали Съюзът е ограничен по някакъв начин при предявяване пред национална юрисдикция на иск за вреди, когато претърпяната вреда е причинена от антиконкурентно поведение, установено от някоя от институциите на Съюза. Ответниците в главното производство изтъкват, че Комисията — в качеството ѝ на автор на задължително решение, с което се установява наличието на нарушение на член 81, параграф 1 ЕО (понастоящем член 101, параграф 1 ДФЕС) — действа като привилегирован ищец, което засяга правораздавателните правомощия на националната юрисдикция и равновесието на силите, което трябва да е налице между страните в производството.

I –  Правна уредба

4.        Член 282 от Договора за създаване на Европейската общност гласи:

„Във всяка от държавите членки Общността притежава най-широката правоспособност, предоставяна на юридическите лица съгласно националните законодателства; тя може в частност да придобива или да се разпорежда с движима и недвижима собственост и да бъде страна в съдебни производства. За тази цел Общността се представлява от Комисията“.

5.        След влизането в сила на Договора от Лисабон, считано от 1 декември 2009 г., член 282 ЕО се заменя с настоящия член 335 ДФЕС, съгласно който:

„Във всяка от държавите членки Съюзът притежава най-широката правоспособност, предоставяна на юридическите лица съгласно националните законодателства; той може в частност да придобива или да се разпорежда с движима и недвижима собственост и да бъде страна в съдебни производства. За тази цел Съюзът се представлява от Комисията. Независимо от това, Съюзът се представлява от всяка от институциите по силата на административната им автономност, по отношение на въпросите, свързани с тяхното функциониране“.

6.        Параграф 1 от озаглавения „Право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес“ член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз гласи следното:

„Всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия“.

7.        В Регламент (ЕО) № 1/2003 относно изпълнението на правилата за конкуренция(2), и по-специално в член 16 от него, озаглавен „Еднакво прилагане на общностното право на конкуренция“, е предвидена следната разпоредба:

„1.      Когато национални съдилища се произнасят по споразумения, решения или практики съгласно член 81 или 82 от Договора, които вече са предмет на решения на Комисията, те не могат да вземат решения, които са в противоречие с решението, прието от Комисията. Те също така трябва да избягват вземане на решения, които биха противоречали на решение, което Комисията предвижда да приеме по образувано от нея производство. За тази цел националният съд може да прецени дали е необходимо да спре своето производство. Това задължение не засяга правата и задълженията по член 234 от Договора.

2.      Когато органите по конкуренция на държавите членки се произнасят по споразумения, решения или практики по член 81 или 82 от Договора, които вече са предмет на решение на Комисията, те не могат да вземат решения, които биха били в противоречие с решението, прието от Комисията“.

II –  Факти и производство

8.        След като получава няколко жалби, през 2004 г. Комисията започва разследване, за да изясни дали са налице антиконкурентни практики на четиримата основни европейски производители на асансьори и ескалатори: Kone, Otis, Schindler и ThyssenKrupp. Разследването завършва с решение от 21 февруари 2007 г., по силата на което четирите посочени предприятия са санкционирани за четири много сериозни нарушения на тогава действащия член 81, параграф 1 от Договора за ЕО (понастоящем член 101 ДФЕС)(3).

9.        Засегнатите дружества подават жалби за отмяна пред Общия съд, който ги отхвърля с решения от 13 юли 2011 г.(4). Общият съд отхвърля всички посочени от жалбоподателите основания за отмяна, с изключение на изтъкнатото от ThyssenKrupp относно размера на глобата, което е частично уважено, като глобата е намалена(5).

10.      На 20 юни 2008 г. Комисията, представляваща тогава Европейската общност, предявява пред белгийските съдилища иск за вреди срещу посочените дружества за сумата от 7 061 688 EUR. Комисията твърди, че вследствие на незаконно уговорените от дружествата ответници антиконкурентни практики съществуващата към онзи момент Европейска общност е претърпяла имуществени вреди в Белгия и Люксембург. Всъщност Европейската общност е сключила отделни договори за обществени поръчки за инсталиране, поддръжка и реновиране на асансьори и ескалатори в различни сгради на европейските институции със седалища в посочените две държави на цена, която според нея е по-висока от пазарната вследствие на споразумението, обявено от Комисията за незаконосъобразно.

11.      Дружествата ответници оспорват иска, като поставят под въпрос правото на Комисията да представлява Европейската общност. Те изтъкват също така и липсата на безпристрастност на белгийския съд, както и нарушение на принципа на равни процесуални възможности поради специфичното положение на Комисията в рамките на производство за установяване на нарушение на член 81, параграф 1 ЕО (понастоящем член 101, параграф 1 ДФЕС).

12.      С оглед на изложените от ответниците доводи Rechtbank van koophandel te Brussel решава да отправи преюдициално запитване до Съда.

III –  Преюдициалното запитване и производството пред Съда

13.      Преюдициалното запитване на Rechtbank van koophandel te Brussel постъпва в секретариата на Съда на 28 април 2011 г. и съдържа следните въпроси:

„1)      а) В член 282 от Договора, понастоящем член [3]35 [ДФЕС], се предвижда, че Съюзът се представлява от Комисията. Член 335 ДФЕС, от една страна, както и членове 103 и 104 от Финансовия регламент, от друга страна, предвиждат, че по административни въпроси, свързани с функционирането на институциите, Съюзът се представлява от съответните институции, като възможните последици от това са, че институциите могат да бъдат конституирани като страни — единствени или не — в производствата пред съответните съдилища. Получаването от определени изпълнители на прекалено завишени цени в резултат на създаването на картел несъмнено може да се квалифицира като измама. В белгийското право се прилага принципът lex specialis generalibus derogat. Доколкото този правен принцип е възприет и в европейското право, не следва ли да се счита, че съответната институция (с изключение на случаите, в които самата Комисия е възложител) трябва да поеме инициативата за предявяване на исковете?

б) (Въпрос, зададен при условията на евентуалност) Не би ли следвало Комисията да разполага поне с пълномощно да представлява съответните институции, за да може да защитава интересите им пред съд?

2)      а) Член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и член 6, параграф 1 от Европейската конвенция за правата на човека гарантират на всяко лице правото на справедлив съдебен процес и свързания с него принцип, че никой не може да е съдия по собственото си дело. Съвместимо ли е с този принцип Комисията първоначално да действа в качеството си на орган по конкуренцията и да наложи санкция за приетото за противоправно поведение, а именно създаването на картел, поради нарушаване на член 81, понастоящем член 101 от Договора, след проведено от самата нея разследване и на един последващ етап да подготви предявяването на иск за обезщетение за вреди пред съответния национален съд и да вземе решение за неговото предявяване, при положение че двата въпроса са свързани помежду си и за тях отговаря един и същи член на Комисията, още повече че националният съд, пред когото е предявен искът, не може да се отклони от решението за налагане на санкция?

б) (Въпрос, зададен при условията на евентуалност) При [отрицателен] отговор на въпроса по точка 2, буква а), (т.е. ако се приеме, че е налице несъвместимост) по какъв начин съгласно правото на Съюза пострадалото от противоправно деяние (създаване на картел) лице (Комисията и/или институциите и/или Съюзът) трябва да предяви правото си на обезщетение, което също е основно право […]?“.

14.      Писмени становища представят ответниците по главното производство (Schindler NV, Otis NV, ThyssenKrupp Listen Ascenseurs NV и Kone Belgium NV), както и Комисията.

15.      В съдебното заседание, проведено на 14 март 2012 г., устни становища изразяват всички страни по главното производство, както и Съветът.

IV –  Първият въпрос

16.      Първият поставен въпрос се отнася до тълкуването на отменения вече член 282 ЕО и връзката му с разпоредбата на член 335 ДФЕС, която понастоящем е неговият еквивалент.

17.      В действителност формулираният от Rechtbank въпрос съдържа два аспекта: единият е свързан с прилагането във времето на член 282 ЕО, по-специално спрямо националните производства, образувани преди 1 декември 2009 г., когато влиза в сила новият член 335 ДФЕС, а другият — с тълкуването на член 282 ЕО. Ще разгледам поотделно двата въпроса.

 A – Относно прилагането във времето на член 282 ЕО

18.      Първият аспект, относно който следва да изразя становището си, е свързан с прилагането ratione temporis на член 282 ЕО, тъй като Комисията предявява иска пред Rechtbank на 20 юни 2008 г., т.е. година и половина преди влизане в сила на член 335 ДФЕС.

19.      Както е известно, член 335 ДФЕС, който закрепва в първичното право съществуващата по-рано практика Съюзът да се представлява от отделните надлежно оправомощени за това институции, с нюанси, които не са релевантни в конкретния случай, изменя съдържащото се в член 282 ЕО правило. Докато според Договора за ЕО Комисията следваше да представлява Общността, понастоящем това представителство е възложено на всяка институция на Съюза. Следователно става въпрос за две норми на Съюза, които a priori уреждат по различен начин представителството на Съюза пред юрисдикциите на държавите членки(6). Поради това е необходимо да се изясни дали в настоящото производство, образувано преди влизане в сила на Договора от Лисабон, следва да се приложи член 282 ЕО или член 335 ДФЕС.

20.      Като отправна точка следва да се подчертае, че нито член 282 ЕО, нито член 335 ДФЕС са процесуалноправни норми, а съставляват материалноправни норми, уреждащи вътрешната организация на Съюза. Посредством тези разпоредби Съюзът определя коя институция ще го представлява ad extra, включително в производства пред националните юрисдикции. Освен това в Договора от Лисабон не се съдържа разпоредба, която да урежда действието във времето на член 335 ДФЕС. При липса на подобна разпоредба посоченият член може да има действие единствено pro futuro. Ето защо трябва да се отхвърли възможността за каквото и да е обратно действие на тази норма и за засягане на по-рано установените правоотношения, включително от процесуално естество.

21.      Следователно член 282 ЕО е действащата към момента на образуване на производството пред Rechtbank норма на Съюза, която определя органа, представляващ Съюза ad extra. След надлежното възникване на процесуалното правоотношение влизането в сила на новия член 335 ДФЕС, който се прилага само спрямо правоотношенията, възникнали след 1 декември 2009 г., не изменя по никакъв начин процесуалния статут на ищеца по главното производство.

22.      Друг е въпросът дали с оглед на особените обстоятелства в конкретния случай и в светлината на член 282 ЕО Комисията следва да представлява Общността.

 Б – Относно обхвата на член 282 ЕО

23.      Както беше посочено, запитващата юрисдикция изразява съмнения относно това дали във висящото пред нея производство Комисията има право да представлява Европейския съюз. Член 282 ЕО — който, както беше изложено, е приложимата норма в настоящия спор — предвижда, че единствено Комисията представлява Съюза пред юрисдикциите на държавите членки.

24.      Ответниците в главното производство излагат подробни доводи, че тази разпоредба е само едно общо правило, което в настоящия случай се дерогира от членове 274 ЕО и 279 ЕО, съдържащи специални разпоредби относно защитата на финансовите интереси на Общността, които са развити в Регламент (ЕО, Евратом) № 1605/2002(7). Според ответниците членове 59 и 60 от посочения регламент възлагат на всяка институция на Общността изпълнението на съответните ѝ бюджетни позиции. Съгласно посочените разпоредби в случай на установяване на грешки, нередности или измама, за които или която отговорност носи изпълнителят, всяка институция би могла да си възстанови платените вече суми.

25.      В крайна сметка ответниците считат, че общото правило на член 282 ЕО, съгласно което на Комисията се възлага процесуалното представителство на Общността, се дерогира от lex specialis, предвиден във финансовата правна уредба, по силата на който на всяка институция се възлага представителството при защита на собствените ѝ финансови интереси.

26.      Според мен прилагането на критерия lex specialis derogat legi generali по отношение на връзката между посочените разпоредби изобщо не е убедително. Посоченото правило е релевантно, когато две разпоредби имат една и съща цел и съдържанието им е противоречиво(8). Както ще изложа по-долу обаче, посочените от ответниците разпоредби имат различни цели и съдържанието им изобщо не е несъгласувано.

27.      Всъщност членове 274 ЕО и 279 ЕО, както и разпоредбите на Регламент № 1605/2002 установяват правомощията на всяка институция за изпълнение на бюджета, между които са правомощията за приемане на „всички необходими мерки, включително отмяна на процедурата“. За разлика от това, член 282 ЕО се отнася единствено до правоспособността на Общността и до правомощието на Комисията да я представлява. Между двете разпоредби не е налице противоречие, нито пък те преследват еднакви цели: едната предвижда компетентността на всяка институция да взема решения относно мерките за гарантиране на съответните ѝ финансови ресурси, а другата определя предоставените на Комисията функции да представлява Общността, включително пред националните юрисдикции. Става дума за два отделни независими аспекта, които допускат хармонично тълкуване, щом като не е налице абсолютна идентичност между решението относно мерките, които приема дадена институция на Общността за изпълнение на бюджета, и възлагането на представителството на Общността, когато последната реши да прибегне до националните юрисдикции.

28.      Това тълкуване на Договора е изрично потвърдено от Съда в Решение по дело Région de Bruxelles-Capitale(9), в което се приема за законосъобразно възлагането на Комисията да представлява други институции на Общността. Признавайки наличието на богатата съдебна практика, Съдът посочва, че „в интерес на добрата администрация е Общностите да бъдат представлявани конкретно […] в съдебните производства пред националните юрисдикции от институцията, засегната от съответния акт или действие“(10). Тази по-голяма ефективност е постигната посредством съответното делегиране на правомощия от страна на Комисията на засегната институция(11).

29.      Обосновката на посоченото съдебно решение потвърждава съществуването на изключителна представителна власт на Комисията, която обаче може да бъде делегирана на други институции. Обратно на това, в нито един случай не се признава прилагане с предимство на Регламент № 1605/2002, което би лишило Комисията от предоставените ѝ с член 282 ЕО права. Във всички случаи, когато институция, различна от Комисията, е представлявала Съюза пред юрисдикциите на държава членка, тази функция е била предоставена посредством съответно делегиране на правомощия от страна на Комисията, а не поради характера на lex specialis на членове 274 ЕО и 279 ЕО и на Регламент № 1605/2002, както твърдят ответниците по главното производство.

30.      Накрая, ако тезата за lex specialis беше правилна, осъществената посредством настоящия член 335 ДФЕС реформа на член 282 ЕО би била ненужна. Както е известно, новата разпоредба предоставя на всяка институция на Съюза правомощието да го представлява и така лишава Комисията от традиционно изключителното ѝ правомощие в тази област. Както вече имах възможност да посоча в заключението си по дело Région de Bruxelles-Capitale, посочено по-горе, настоящият член 335 ДФЕС е формалното изражение на една установена практика, използваща упълномощаване(12). Става въпрос за практика, която е била изцяло законосъобразна, макар и да е имало възможност да бъде подобрена от гледна точка на ефективността ѝ, както Съдът потвърждава в решението си по посоченото дело.

31.      Поради това Комисията основателно счита — а нейната гледна точка се потвърждава и от Съвета, — че е действала в съответствие с член 282 ЕО. По висящото пред Rechtbank дело страна е не Комисията, а Европейската общност. Комисията, в качеството си на представляваща Общността по силата на член 282 ЕО, има пълното право да откаже да делегира представителните си функции на други институции и по този начин да поеме изцяло защитата на Общността. Срещу това решение не може да се възрази от гледна точка на член 282 ЕО.

 В – Обобщение

32.      В обобщение считам, че член 282 ЕО е приложим към националните производства, които са били висящи към 1 декември 2009 г., без да е необходимо впоследствие да се изисква от Съюза да спазва предвидените в член 335 ДФЕС изисквания относно представителството.

33.      Също така считам, че член 282 ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че допуска Комисията, в качеството си на представляваща Общността, да предяви иск за поправяне на претърпени от Общността вреди, които могат да бъдат отнесени към различни нейни институции и органи.

V –  Вторият въпрос

34.      В рамките на втория си преюдициален въпрос Rechtbank излага пред Съда съмненията си относно това дали член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз допуска Комисията да предяви от името на Съюза иск за реализиране на отговорност за вреди поради нарушение на член 81, параграф 1 ЕО (понастоящем член 101, параграф 1 ДФЕС), когато самата Комисия е приела решението, с което се установява съществуването на такова нарушение и което обвързва компетентната юрисдикция. Поради задължителния характер на решението на Комисията запитващата юрисдикция се съмнява, че е възможно да разреши спора безпристрастно. Запитващата юрисдикция иска също така да установи дали подобно положение е в съответствие с принципа на равни процесуални възможности в гражданския процес.

35.      Ответниците по главното производство считат, че задължителния за националната юрисдикция характер на решението на Комисията нарушава принципа на независимост на съда, залегнал в член 47 от Хартата и изрично посочен в член 6 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Освен това според ответниците е нарушен и принципът на равни процесуални възможности, който също се гарантира от посочените разпоредби. Ответниците посочват, че Комисията, в качеството си на орган по конкуренцията, разполага с вътрешна информация относно съответните предприятия, до която не всички ответници имат достъп. Наред с тези доводи ответниците изтъкват и други, които нямат отношение към поставените от запитващата юрисдикция въпроси, поради което не следва да се разглеждат в настоящото заключение(13).

36.      От своя страна Комисията, чието становище се подкрепя от Съвета, защитава тезата за законосъобразност на своето поведение и твърди, че не е налице каквото и да е несъответствие между качеството ѝ на ищец по главното производство, нейните предходни действия като орган по конкуренцията и изискванията на член 47 от Хартата и на член 6 от ЕКПЧ. Тази институция твърди, че служителите на правния отдел, на които е възложено да защитават интересите на Съюза по главното производство, са действали, без да осъществяват какъвто и да било контакт със служителите на отдела, които отговарят за преписките в областта на конкуренцията. Също така Комисията поддържа, че не е използвала никаква поверителна информация нито в исковата си молба, нито в който и да е друг документ, представен по гражданското производство. От друга страна, според Комисията практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) допуска решението ѝ, макар прието от една от страните по делото, да обвързва националната юрисдикция, стига да подлежи на пълен съдебен контрол, какъвто в настоящия случай е налице и в действителност е осъществен.

37.      За да отговоря на въпросите на Rechtbank, на първо място ще засегна въпроса за независимостта на компетентната юрисдикция, който въпрос, както ще обоснова сега, се отнася по-скоро до обхвата на правораздавателната власт, отколкото до безпристрастността на съда. По-нататък ще се съсредоточа върху принципа на равните процесуални възможности в националния граждански процес.

 A – Ограничението на обхвата на правораздавателната власт на запитващата юрисдикция да разглежда иска за реализиране на извъндоговорна отговорност за вреди

38.      Запитващата юрисдикция изразява съмнение, което може да бъде обобщено по следния начин: решението на Комисията за установяване наличието на споразумение, което противоречи на член 81 ЕО (понастоящем член 101 ДФЕС), обвързва всички публични органи, включително националните. Ако впоследствие Комисията предяви иск пред национална юрисдикция за реализиране на отговорност за претърпени от Съюза вреди в резултат от посоченото антиконкурентно поведение, биха могли да възникнат разумни съмнения дали разглежданото производство не противоречи на правото на всяко лице на безпристрастен съд. Доколкото компетентната юрисдикция — в конкретния случай Rechtbank van koophandel te Brussel — следва да установи вреда въз основа на противоправно деяние, като на практика е обвързана от констатацията на едната от страните за наличието на съответното деяние, намаляването вследствие на това на свободата на преценка на съда е равнозначно на неоснователно ограничаване на неговата независимост.

39.      Посоченият довод, изложен по този начин, макар да изглежда убедителен, според мен е неоснователен.

40.      Като отправна точка е необходимо да се подчертае, че не Комисията предявява иска за реализиране на отговорност пред белгийската юрисдикция, а Общността и към настоящия момент Съюзът. Не е налице хипотеза, в която Комисията приема даден акт и впоследствие предявява иск срещу частноправен субект за претърпените вреди. Точно обратното, Комисията не участва в националното производство като страна, а като представляваща Съюза, който евентуално е претърпял в определена степен вреда, която може да бъде индивидуализирана и съответно отнесена към различни институции и органи.

41.      Това разяснение вече отслабва довода на ответниците по главното производство, тъй като двойната функция, която те оспорват, е само последица от нормално разпределение на правомощията в рамките на една сложна организация с политико-административен характер, сред чиито функции е изработването и изпълнението на публични политики, а също така и защитата на собствените ѝ законни права и интереси пред всяка една юрисдикция. Такъв е случаят със Съюза, в рамките на който при вътрешното разпределение на правомощията на Комисията са възложени значителни отговорности. В действителност обстоятелството, че Комисията упражнява предоставените ѝ в областта на конкуренцията правомощия и в същото време осъществява процесуалното представителство на Съюза, не е отражение на изкривена и произволна структура на разделение на властите, както твърдят дружествата ответници. Напротив, всички политически организации, включително държавите членки, разполагат със средства за защита на своите права и интереси пред юрисдикциите(14). Нещо повече, правото на публичната администрация на достъп до общите юрисдикции е значителен напредък в консолидирането на правовата държава, по силата на който публичните органи губят постепенно възможността да се защитават сами и възлагат защитата на правата си на съдилищата. Такъв в настоящото дело е случаят със Съюза, който няма самостоятелни механизми за принудително поправяне на претърпяната от него вреда, а трябва да прибегне до съд — в конкретния случай национален — за да получи обезщетение за противоправно причинените му вреди. По силата на член 282 ЕО процесуалното представителство на Съюза в тези случаи е възложено на Комисията, независимо за коя област става дума.

42.      В същия ред на мисли следва да се подчертае, че Съюзът (а не Комисията) не участва в главното производство като институция — носител на публична власт и натоварена със задачата да гарантира конкуренцията в рамките на вътрешния пазар, а в качеството си на клиент и потребител на стоки на предприятия, за които се счита, че са отговорни за противоправно причиняване на вреда. Макар да е несъмнено, че Съюзът осъществява политиката си в областта на конкуренцията посредством решения, постановени въз основа на Договора, в настоящия случай става въпрос за предявяване на граждански иск, който не е част от тази политика, а способ за поправяне на имуществени вреди с цел възстановяване на положение в областта на частното право. В производството пред Rechtbank — както беше посочено в съдебното заседание и от Комисията, и от Съвета — Съюзът действа в качеството си на частноправен субект, претърпял имуществени вреди. Поради това, обратно на твърденията на ответниците, не е налице припокриване на функциите, а са налице две ясно разграничени роли не само във времето, но най-вече по отношение на средствата и целите(15).

43.      След като изложих този първи довод, би следвало да разгледам въпроса дали решение, прието от институция на Съюза — в настоящия случай от Комисията, — чието съдържание е обвързващо за всички държавни органи, включително за съдилищата, неоснователно лишава последните от тяхната независимост при произнасянето им по иск за вреди, основаващ се на посоченото решение. Считам обаче, че този подход към настоящата хипотеза, съсредоточен върху независимостта на съдилищата и поддържан както от запитващата юрисдикция, така и от страните по главното производство, не е правилният. Нито една от страните в това производство не поставя под въпрос безпристрастността на запитващата юрисдикция, нито може да се каже, че става въпрос за извънсъдебна незаконосъобразна намеса в хода на главното производство. При обстоятелствата в конкретния случай съмненията са свързани по-скоро с обхвата на правораздавателната власт на запитващата юрисдикция, за която се твърди, че е ограничена заради решението на Комисията, което е обвързващо за тази юрисдикция и предопределя една от подлежащите на установяване по делото предпоставки — наличието на противоправно деяние, установено от компетентен орган. Същото счита и ЕСПЧ по дела относно ограничаване на правото на преценка на юрисдикция. В подобни случаи ЕСПЧ приема, че под въпрос е не толкова независимостта на съответния орган, колкото самото му качество на „съд“(16).

44.      При тези обстоятелства считам, че възражението на Rechtbank се отнася не толкова до неговата „независимост“ като юрисдикция, колкото до способността му упражни пълната си правораздавателна власт при произнасяне по образувано пред него гражданско дело.

45.      За да разсея това съмнение, предлагам на първо място да се разгледа естеството на въпросното решение на Комисията и правното му действие спрямо националните юрисдикции. По-нататък ще напомня по какъв начин посоченото решение може да бъде предмет на пълен съдебен контрол от страна на юрисдикциите на Съюза и как в гражданско производство за поправяне на вреди националните юрисдикции следва, когато се налага, да определят вредата и причинно-следствената връзка. В обобщение считам, че правораздавателните правомощия на Rechtbank не са ограничени, а се упражняват от тази юрисдикция в рамките на нормално разпределение на функциите между националните юрисдикции и юрисдикциите на Съюза.

46.      В Решение по дело Masterfoods и HB(17) Съдът има повод да определи обхвата на решенията на Комисията, приети на основание член 81, параграф 1 ЕО (член 101, параграф 1 ЕО). Съдържанието на посоченото съдебно решение впоследствие е възпроизведено в член 16 от Регламент № 1/2003 относно изпълнението на правилата за конкуренция. Казано накратко, съдебното решение и разпоредбата на Регламента задължават всички национални органи, включително националните юрисдикции, да не вземат решения, които са в противоречие с решение на Комисията, прието на основание член 81 ЕО (понастоящем член 101 ДФЕС)(18). С други думи, решенията на Комисията, които се основават на посочените разпоредби, обвързват националните юрисдикции(19).

47.      Несъмнено в Решение по дело Masterfoods и HB не са разрешени важни въпроси, чието разрешаване би помогнало значително да се определят границите на обвързващото действие на решенията на Комисията в областта на конкуренцията. Така не е напълно ясно дали това действие обхваща диспозитива на решението или цялото му съдържание, включително преценката на фактите. В съдебното заседание в отговор на въпрос на Съда Комисията посочва, че не всички елементи от нейните решения са обвързващи за публичните органи, но не уточнява кои от тях са обвързващи. При всяко положение от значение в настоящия случай е, че безспорно констатацията за наличието на противоправно деяние, съдържаща се в решението, във всички случаи е обвързваща за националните юрисдикции. На посочената констатация се основават всички искове за реализиране на извъндоговорна отговорност в рамките на националните правни системи, една от чиито предпоставки е съществуването на противоправно причинена вреда.

48.      Следователно запитващата юрисдикция би могла да има основания да изпитва a priori съмнения във връзка с иск, предявен от публичния орган, констатирал преди това — със съответните последици — противоправното деяние, на което се основава искът. При все това, както Комисията правилно посочва в писменото си становище, това обстоятелство престава да бъде проблем, ако е налице ефективен способ за защита пред юрисдикциите на Съюза срещу решението за установяване на противоправното деяние. Всъщност правораздавателните правомощия на национална юрисдикция биха могли да бъдат неоснователно ограничени, ако тази юрисдикция няма възможност да установи или да постави под въпрос установяването на противоправно деяние в рамките на производство по иск за вреди. Конкретният случай обаче не е такъв по причини, които ще изложа по-долу.

49.      На първо място, националната юрисдикция няма право да прецени валидността на решението на Комисията или да не го приложи, и то не само защото така е постановено в Решение по дело Masterfoods и HB, но и защото съгласно установената съдебна практика, която води началото си от Решение по дело Foto-Frost(20), на националните публични органи се забранява да преценяват валидността на актовете на Съюза. Монополът на юрисдикциите на Съюза върху преценката на валидността би бил застрашен, ако в рамките на разглеждан от национална юрисдикция спор относно вреди можеше да се поставя под въпрос противоправното деяние, установено по-рано с решение на Комисията. В тази хипотеза правният ред на Съюза овластява националната юрисдикция да постави на Съда преюдициален въпрос относно валидността, като по този начин се запазва независимостта на националния съд и в същото време единството и съгласуваността на източниците на правото на Съюза(21).

50.      Освен това засегнатите от решението страни, в конкретния случай ответниците в главното производство, винаги са имали възможността да подадат жалба за отмяна пред Общия съд и пред Съда в качеството му на последна инстанция. Както е известно, жалбата за отмяна съставлява способ за съдебен контрол, който позволява пълна проверка на оспорвания акт. Основанията, предвидени в член 230, алинея 2 ЕО (понастоящем член 263, алинея 2 ДФЕС) са достатъчно широко формулирани, за да позволят съдебен контрол на всички съставни елементи на акта(22). Обстоятелството, че съгласно практиката на Съда и Общия съд на Комисията се признава свобода на преценка по технически въпроси, не означава, че съдебният контрол е минимален, както твърдят дружествата ответници в писмените си становища. Признаването на тази свобода на преценка има еквивалент в административното правосъдие в различни правни системи в рамките на Съюза, където съдебният контрол върху администрацията се отнася до правни въпроси, а във връзка с техническите аспекти се проверява само дали е налице явна грешка(23). Освен това обхватът и интензивността на този вид съдебен контрол в държавите членки са в съответствие с изискванията на ЕКПЧ(24). Поради това контролът на юрисдикциите на Съюза по отношение на решенията на Комисията, приети на основание член 81, параграф 1 ЕО (понастоящем член 101, параграф 1 ДФЕС), е като цяло пълен съдебен контрол, който в случай на неоснователно решение гарантира на правния субект ефективна съдебна защита.

51.      След така направените уточнения се установява, че националните юрисдикции разполагат с няколко възможности при разглеждането на решение на Комисията в контекста на граждански иск за вреди.

52.      Преди всичко, както посочих в точка 49 от настоящото заключение, ако националната юрисдикция има съмнения относно законосъобразността на решението, тя може да постави преюдициален въпрос относно валидността на решението на Комисията. От друга страна, ако адресатът на решението е индивидуализиран, той задължително трябва да оспори неговата валидност пред Общия съд(25). В подобна хипотеза, каквато е налице в настоящия случай, националната юрисдикция може да спре производството до постановяване на окончателното решение на юрисдикцията на Съюза. Тази възможност е предвидена в член 16, параграф 1 от разглеждания Регламент № 1/2003, където е посочено, че националните юрисдикции следва да преценят „дали е необходимо да спр[ат] своето производство“, ако съществува вероятност да постановят „решения, които биха противоречали на решение, което Комисията предвижда да приеме по образувано от нея производство“. Поради това, ако Rechtbank е имал съмнения относно валидността на решението и е установил, че това решение е sub iudice пред юрисдикциите на Съюза, спирането на националното производство би избегнало всякаква опасност от противоречие между решенията, постановени от юрисдикциите на Съюза и от белгийската юрисдикция.

53.      Този извод съставлява изискване не само на правната сигурност, но и на принципа на лоялно сътрудничество. В Решение по дело Masterfoods и HB, посочено по-горе, Съдът постановява, че „когато разрешаването на висящия пред националната юрисдикция спор зависи от валидността на решението на Комисията, съгласно задължението за лоялно сътрудничество и за да избегне постановяването на решение, несъвместимо с посоченото решение на Комисията, националната юрисдикция трябва да спре производството до постановяване на окончателно решение от общностните юрисдикции по жалбата за отмяна, освен ако не приеме, че предвид обстоятелствата в конкретния случай има основание да постави преюдициален въпрос на Съда относно валидността на решението на Комисията“(26). Според Съда това задължение за спиране на производството произтича от обстоятелството, че „прилагането на общностните норми относно конкуренцията се основава на задължение за лоялно сътрудничество между, от една страна, националните юрисдикции, и от друга — Комисията и съответно общностните юрисдикции, в рамките на което всеки следва да изпълнява възложената му с Договора функция“(27).

54.      В обобщение, макар Rechtbank да е обвързан от направената в решението на Комисията констатация за наличие на противоправно деяние, това изобщо не предполага, че съдебният контрол е ограничен и че страните нямат достъп до „съд“. Напротив, Rechtbank следва да установи дали в настоящия случай Съюзът е претърпял вреда и какъв е нейният размер, след което да установи дали е налице причинно-следствена връзка — функция, предполагаща подробен и сложен съдебен анализ. Ако има съмнения относно валидността на решението на Комисията, макар да не може сам да поставя под въпрос съдържанието му, тъй като монополът върху контрола на валидността на решението е в ръцете на юрисдикциите на Съюза, в хипотеза като настоящата Rechtbank винаги може да спре производството до потвърждаване на валидността на решението от Общия съд или от Съда. Поради това може да се направи извод, че нито правораздавателните правомощия на Rechtbank са ограничени, нито ответниците са лишени от правото им на достъп до съд, разполагащ с пълна правораздавателна власт. Напротив, поради съществуването на две правни системи, които си взаимодействат и са съответно ограничени от собствените им изисквания за валидност, производството отразява разпределението на функциите между две юрисдикции — тази на Съюза и националната, — които следва да се произнесат в рамките на съответните им компетентности.

55.      В крайна сметка с оглед на изложените доводи считам, че член 47 от Хартата относно правото на съд трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална юрисдикция да се произнесе по иск за претърпени от Съюза вреди, когато противоправното деяние, което е причинило вредата, е установено с решение на Комисията, прието на основание член 81, параграф 1 ЕО (понастоящем член 101, параграф 1 ДФЕС).

 Б – Равните процесуални възможности на страните в гражданското производство

56.      Накрая запитващата юрисдикция иска да установи дали обстоятелството, че Комисията има информация, получена при разглеждане на преписката относно нарушението, с която информация не разполагат всички ответници, тъй като тя може да е предмет на професионална тайна, нарушава принципа на равни процесуални възможности, произтичащ от член 47 от Хартата и от член 6 от ЕКПЧ.

57.      Принципът на равни процесуални възможности, като част от съдържанието на гарантираното в член 47 от Хартата основно право на ефективни правни средства за защита, отдавна е предвиден в правния ред на Съюза. На този принцип може да бъде направено позоваване не само пред юрисдикциите на Съюза(28), но и в производствата за налагане на санкции, образувани от Комисията(29), както и в националните производства, в които се прилага правото на Съюза(30). Сега следва да се съсредоточа именно върху последния аспект — област, в която Съдът черпи вдъхновение от практиката на ЕСПЧ.

58.      Според ЕСПЧ целта на равните процесуални възможности е осигуряването на равновесие между страните в производството, като така се гарантира, че всеки представен пред съда документ може да бъде проверен и оспорен от всяка една от страните в производството. Евентуално причинената от липсата на равновесие вреда по принцип следва да бъде доказана от този, който я е претърпял(31). Освен това т.нар. „теория на привидностите“, която се прилага към принципа на равни процесуални възможности от постановяването на Решение по дело Kress с/у Франция(32) насам, кара ЕСПЧ да приеме, че обективна и абстрактна липса на равновесие също може да бъде достатъчна за установяване на нарушение на принципа на равни процесуални възможности(33). Тази съдебна практика е прилагана основно спрямо националните наказателни производства, но и също така — макар и по-рядко — спрямо гражданските и административните производства и тези в областта на социалното право(34).

59.      Съдът възприема разглежданата практика и в много случаи прилага горепосочените гаранции, установени от ЕСПЧ(35). Макар да изглежда, че в практиката на Съда т.нар. „теория на привидностите“ не се приема с ентусиазъм, и макар в повечето случаи да се изисква да бъде доказано реално увреждане в резултат от липсата на равновесие между страните, несъмнено равнището на закрила по същество е подобно на гарантираното от ЕСПЧ(36).

60.      При прилагане на посочената съдебна практика спрямо настоящия случай поставеният въпрос се съсредоточава върху някои строго определени аспекти. Единият е за достъпа на Комисията — в качеството ѝ на представител на Съюза пред белгийските съдилища — до информацията в преписката, по която е постановено решението за установяване на нарушение на член 81, параграф 1 ЕО (понастоящем член 101, параграф 1 ДФЕС). Ответниците в главното производство поддържат, че Комисията е можела да изготви решението така, че да създаде благоприятни условия за успеха на последващ иск за вреди. От друга страна, ответниците изтъкват привилегированото положение на Комисията в качеството ѝ на автор на решението, с което се предопределя установяването на противоправното деяние в националното производство. Накрая ответниците подчертават, че съдържащата се в преписката информация, включително тази, която е предмет на професионална тайна, не е на разположение на всички ответници, което предоставя на Комисията предимство от гледна точка на информираността, в нарушение на равновесието, което следва да е налице между страните в производството.

61.      За да се отговори на първото от възраженията, изведени от принципа на равните процесуални възможности, следва да се посочи в самото начало, че информацията, с която разполага Комисията и на която се позовават ответниците, не е предоставена на националната юрисдикция. Това се установява от акта за преюдициално запитване и от писмените становища и устните доводи, представени пред Съда. Поради това спорната информация е част от преписка, с която Комисията разполага и чието съдържание не е предоставено на националния съд зад гърба на ответниците.

62.      Това обстоятелство до голяма степен предопределя резултатите от анализа на настоящия случай в светлината на практиката на ЕСПЧ, тъй като следва да се напомни, че съгласно тази практика установената липса на равновесие следва да има някакво отражение върху действията на съда. С други думи, неравнопоставеността се изразява в това съдът да разполага с реални или обективни данни в полза на една от страните и в ущърб на другата, без последната да има на разположение ефективни средства да ги обори.

63.      При обстоятелствата в конкретния случай не е доказано, че в главното производство е представена информация, с която Комисията разполага в резултат от предходно производство, различна от тази в публичния вариант на решението. По-нататък ще се съсредоточа върху специфичното използване на конфиденциална информация в главното производство, но засега е достатъчно да добавя, че ако се установи, че налице такава хипотеза, успехът на защитната стратегия на Комисията ще зависи от обосноваността на доводите в нейната искова молба и от релевантността на посочените от нея факти в рамките на последващия граждански процес. Ако се окаже, че информацията, която тревожи ответниците, се съдържа в исковата молба или е предоставена под формата на писмено доказателство, те винаги разполагат с възможността да се запознаят с нея и да я оспорят (което не изключва евентуални възражения срещу подобни действия на Комисията от гледна точка на задължението за конфиденциалност, относно което ще изложа съображенията си по-долу). Ако, напротив, посочената информация не е предоставена в рамките на гражданския процес, за юрисдикцията ще бъде трудно да наклони везните в полза на една от страните и в ущърб на другата. Поради това считам, че обстоятелството, че е събрала определена информация в рамките на предходно разследване, не предоставя a priori на Комисията предимство, нарушаващо принципа на равни процесуални възможности.

64.      В рамките на второто си възражение, изведено от принципа на равни процесуални възможности, ответниците считат, че правомощието на Комисията да приема обвързващи решения, които предопределят установяването на противоправното деяние в главното производство, предполага липса на равновесие в производството, което противоречи на член 6 от ЕКПЧ. По-специално страните в главното производство подчертават значението на Решение по дело Yvon с/у Франция(37), в което ЕСПЧ обявява за несъвместимо с член 6 от ЕКПЧ участието на френския правителствен комисар в производство по обжалване пред съд на размера на обезщетението при отчуждаване. В посоченото решение ЕСПЧ отделя особено внимание на обстоятелството, че позицията на правителствения комисар обуславя задължението на съда за излагане на мотиви. Макар предложената от правителствения комисар сума да не е обвързваща за съда, ЕСПЧ подчертава, че съгласно френското право последният е длъжен както в първоинстанционното производство, така и в производството по обжалване „специално“ да обоснове решението си, когато се отклонява от предложението на комисаря(38).

65.      Освен посоченото обстоятелство ЕСПЧ взема предвид и това, че срещу правния субект, в конкретния случай лицето, чийто имот е отчужден, са както администрацията, извършваща отчуждаването, така и правителственият комисар. ЕСПЧ подчертава, че последният разполага с важна информация, която не е на разположение на лицето, чийто имот е отчужден(39).

66.      Според ЕСПЧ съчетанието на трите обстоятелства (влиянието върху съда, двойната защита на администрацията и достъпът до информация), а не всяко от тях поотделно, нарушава член 6 от ЕКПЧ.

67.      Достатъчно е да се напомнят обстоятелствата по дело Yvon с/у Франция, за да се стигне до заключението, че посоченото решение не може да постави под въпрос ролята на Комисията в главното производство. Освен това, както посочих току-що, обстоятелството, че преценката на юрисдикцията е обусловена от становището на правителствения комисар, не е единственото взето предвид от ЕСПЧ за установяване на нарушение на член 6 от ЕКПЧ. Напротив, съчетанието от обстоятелства, а не всяко от тях поотделно, води до нарушение на посоченото право. Също така, както беше изложено в точки 52 и 54 от настоящото заключение, обстоятелството, че националната юрисдикция е обвързана от решението на Комисията, е последица от нормалното разпределение на правомощията между юрисдикциите на Съюза и тези на държавите членки, и ограниченията, които следват от това за посочената национална юрисдикция, се преодоляват посредством контрол върху решението чрез предвидените в Договорите способи за защита.

68.      На трето и последно място, що се отнася до обстоятелството, че органите на Комисията, компетентни да се произнесат по преписката за налагане на санкция, и тези, на които е възложено предявяването на иск за вреди, били едни и същи, считам, че става дума за критика, която лесно може да бъде оборена. Дружествата ответници твърдят, че за нуждите на предявяването на иск за вреди Комисията винаги ще има привилегирован достъп до преписката относно нарушението, включително до данните, които са предмет на професионална тайна, тъй като в крайна сметка става дума за колегиален орган, който приема решения с мнозинство при участие на всичките му членове. Поради това според ответниците лицето, което в крайна сметка отговаря за приемане на решението за установяване на нарушение, ще отговаря и за предявяване на иска за вреди от името на Съюза. Според ответниците от това следва, че в техен ущърб искът за реализиране на отговорност се предявява от позиция, която несъмнено е по-благоприятна.

69.      Този довод също не е убедителен, тъй като налага на Комисията трудно преодолимо probatio diabolica. В писменото си становище Комисията обяснява, че служителите от правната служба, на които е възложено да подготвят иска за вреди, са работили независимо от служителите, които преди това са разглеждали преписката относно нарушението. Посочената институция потвърждава това в съдебното заседание, като нейният представител посочва, че това е обичайна практика, която се прилага не само в случаите, когато Комисията участва в национални производства, но и като цяло във всички производства, в които конфиденциалната информация може да се използва за цели, различни от тези, за които е предоставена(40). Тази практика е отразена на законодателно равнище в член 28 от Регламент № 1/2003, според който информацията, събрана в производство за установяване на нарушение, „се използва единствено за целта, за която е събрана“(41).

70.      Ако Комисията беше длъжна да доказва по всяко дело какви мерки е приела, за да гарантира надлежното използване на информацията, получена на етапа на съответната преписка, би се изисквало доказването на поведение, което, както посочих, е уредено в действащото законодателство. При тези обстоятелства е разумно ответниците по главното производство да носят тежестта на доказване и да представят убедителни доказателства, че Комисията си е послужила незаконосъобразно с конфиденциална информация, за да подготви становището си в гражданско производство като разглежданото в случая. Както е предвидено в националните правни системи на държавите — членки на Съюза, доказателствената тежест относно правонарушение по принцип се носи от страната, която твърди извършването му. В конкретния случай тази тежест е за ответниците по главното производство, които не са представили никакви улики, че Комисията е използвала по незаконосъобразен начин информацията, представена по преписките за установяване на нарушението, образувани преди предявяване на исковете пред Rechtbank.

71.      Накрая, с оглед на гореизложените доводи считам, че член 47 от Хартата в частта, предвиждаща право на равни процесуални възможности, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска Комисията да предяви иск за вреди пред националните юрисдикции, макар преди това да е разглеждала преписката за установяване на нарушение, решението по която е послужило за основание на иска.

VI –  Заключение

72.      С оглед на предходните съображения предлагам на Съда да даде следния отговор на поставените преюдициални въпроси:

„1)      Член 282 ЕО е приложим към националните производства, които са били висящи към 1 декември 2009 г., без да е необходимо впоследствие да се изисква от Европейския съюз да спазва предвидените в член 335 ДФЕС изисквания относно представителството.

Член 282 ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че допуска Европейската комисия, в качеството си на представляваща Европейската общност, да предяви иск за поправяне на причинени на Общността вреди, които могат да бъдат отнесени към различни нейни институции и органи.

2)      Член 47 от Хартата в частта относно правото на съд трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална юрисдикция да се произнесе по иск за претърпени от Европейския съюз вреди, когато противоправното деяние, което е причинило вредата, е установено с решение на Европейската комисия, прието на основание член 81, параграф 1 ЕО (понастоящем член 101, параграф 1 ДФЕС).

Член 47 от Хартата в частта относно правото на равни процесуални възможности трябва да се тълкува в смисъл, че допуска Европейската комисия, в качеството си на представляваща Европейския съюз, да предяви иск за вреди пред националните юрисдикции, макар преди това да е разглеждала преписката за установяване на нарушение, решението по която е послужило за основание на иска“.


1 –      Език на оригиналния текст: испански.


2 –      Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година (ОВ L 1, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 167).


3 –      Решение C (2007) 512 окончателен на Комисията от 21 февруари 2007 г. относно производство по член 81 [ЕО] (дело COMP/E-1/38.823 — Асансьори и ескалатори) (ОВ C 75, 2008 г., стр. 19).


4 –      Решение по дело Schindler и др./Комисия (T‑138/07, Сборник, стр. IІ‑4819), Решение по дело General Technic-Otis и др./Комисия (T‑141/07, T‑142/07, T‑145/07 и T‑146/07, Сборник, стр. IІ‑4977), Решение по дело ThyssenKrupp Liften Ascenceurs и др. /Комисия (T‑144/07, T‑147/07, T‑148/07, T‑149/07, T‑150/07 и T‑154/07, Сборник, стр. IІ‑5129) и Решение по дело Kone и др./Комисия (T‑151/07, Сборник, стр. IІ‑5313).


5 –      Решение по дело ThyssenKrupp Liften Ascenceurs и др./Комисия, посочено в бележка под линия 4, точки 303—323.


6 –      Относно разликите между двете разпоредби изразих становище в заключението си от 13 януари 2011 г., представено по дело Région de Bruxelles-Capitale (Решение от 5 май 2011 г., C‑137/10, Сборник, стр. I‑3515), точка 46.


7 –      Регламент на Съвета от 25 юни 2002 година относно Финансовия регламент, приложим за общия бюджет на Европейските общности (ОВ L 248, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 3, стр. 198).


8 –      Вж. по-специално Решение от 15 декември 2004 г. по дело Siig (C‑272/03, Recueil, стр. I‑11941), точка 16, Решение от 14 април 2005 г. по дело Белгия/Комисия (C‑110/03, Recueil, стр. I‑2801), точка 3 и Решение от 18 юли 2007 г. по дело Derin (C‑325/05, Сборник, стр. I‑6495), точка 55.


9 –      Решение, посочено в бележка под линия 6.


10 –      Пак там, точка 20.


11 – B този смисъл вж. и Решение от 13 ноември 1973 г. по дело Werhahn Hansamühle и др./Съвет (63/72—69/72, Recueil, стр. 1229), точка 7.


12 –      Заключение, посочено по-горе, точка 46.


13 –      Дружествата ответници изтъкват вероятно нарушение на основното право на личен живот, от гледна точка на защитата както на неприкосновеността на юридическите лица, така и на професионалната тайна.


14 –      Този способ за съдебна защита на публичните органи в някои случаи се осигурява от основното право на ефективни правни средства за защита. Такъв е случаят по-специално с Австрия (вж. например Решение на австрийския конституционен съд 11.828/1988), с Германия (вж. по-специално Решение на германския конституционен съд 6, 45 (49), 21, 362 (373) и 61, 82 (104) или с Испания (вж. Решение на испанския конституционен съд 175/2001). В това отношение вж. VelascoCaballero, F. Tutela Judicial Efectiva a las Administraciones Públicas. La Administración como titular de los derechos fundamentales del art. 24.1 de la Constitución. Bosch, Barcelona 2003.


15 –      Относно различните основания и цели на публичните политики в областта на конкуренцията и гражданските искове за вреди вж. Wils, W.P.J. The Relationship between Public Antitrust Enforcement and Private Actions for Damages. — World Competition. 32, No.1, 2009, 5—11 и Komninos, A.P. EC Private Antitrust Enforcement. Decentralised Application of EC Competition Law by National Courts. Hart Publishing, Oxford-Portland 2008, 7—12.


16 –      Вж. по-специално Решение от 19 април 1994 г. на ЕСПЧ по дело Van de Hurk с/у Нидерландия, серия A, № 288, § 45—55, Решение от 17 декември 1996 г. на ЕСПЧ по дело Terra Woningen BV с/у Нидерландия, Recueildesarrêtsetdécisions 1996-VI, том 25, § 51—55 и Решение от 21 юли 2011 г. по дело Sigma Radio Television Ltd с/у Кипър, 32181/04 и 35122/05 (Sect. 5) (Eng), § 147—169.


17 –      Решение от 14 декември 2000 г. (C‑344/98, Recueil, стр. I‑11369).


18 –      Съгласно формулировката, използвана от Съда и впоследствие възприета в посочения член 16 от Регламент № 1/2003, „когато националните юрисдикции се произнасят по споразумения или практики, които вече са били предмет на решение на Комисията, те не могат да постановяват решения, които противоречат на това на Комисията, дори ако последното противоречи на решението, постановено от първоинстанционна национална юрисдикция“ (Решение по дело Masterfoods и HB, посочено по-горе, точка 52). Този въпрос е бил разрешаван преди това по същия начин, включително когато Комисията все още не е била приела решение (Решение от 28 февруари 1991 г. по дело Delimitis, C‑234/89, Recueil, стр. I‑935, точка 47).


19 –      Това разрешение е възприето и на национално равнище в различни държави членки във връзка с решенията в областта на конкуренцията. Например във Федерална република Германия, по силата на член 33, параграф 4 от Gesetz gegen Wettbewerbsbeschränkungen от 26 юли 1998 г. решенията на всички национални органи на държавите членки имат същото обвързващо действие като решенията на Комисията. Този принцип е отразен и в законодателството на Обединеното кралство, по-специално в глави 47A(9), 47B(5), 58 и 58A от Competition Act 1998.


20 –      Решение от 22 октомври 1987 г. (314/85, Recueil, стр. 4199), точки 12—20.


21 – Вж. по-специално Решение от 21 февруари 1991 г. по дело Zuckerfabrik Süderdithmarschen и Zuckerfabrik Soest (C‑143/88 и C‑92/89, Recueil, стр. I‑415), точка 17, Решение от 21 март 2000 г. по дело Greenpeace France и др. (C‑6/99, Recueil, стр. I‑1651), точка 54, Решение от 10 януари 2006 г. по дело IATA и ELFAA (C‑344/04, Recueil, стр. I‑403), точка 27, Решение от 22 юни 2010 г. по дело Melki и Abdeli (C‑188/10 и C‑189/10, Сборник, стр. I‑5667), точка 54 и Решение от 21 декември 2011 г. по дело Air Transport Association of America и др. (C‑366/10, Сборник, стр. I‑13755), точка 47.


22 –      За тази цел използваното от Съда правило е формулирано в общи линии по следния начин: „когато в рамките на своите задачи общностен орган трябва да извърши сложни оценки, той се ползва с широко право на преценка, по отношение на упражняването на което се прилага ограничен съдебен контрол, който не предполага преценката на фактите от общностния съд да замести преценката на този орган. Така проверката, извършвана от общностния съд в такива случаи, трябва да се ограничи до въпросите за точното установяване на фактите и за правилността на правната им квалификация, извършена от този орган, и в частност дали действията на последния не са опорочени от явна грешка или от злоупотреба с власт или дали този орган не е надхвърлил явно границите на своето право на преценка“ (Решение на Съда от 13 юли 1966 г. по дело Consten и Grundig/Комисия, 56/64 и 58/64, Recueil, стр. 429, Решение на Съда от 22 януари 1976 г. по дело Balkan-Import Export, 55/75, Recueil, стр. 19, точка 8, Решение на Съда от 14 юли 1983 г. по дело Øhrgaard и Delvaux/Комисия, 9/82, Recueil, стр. 2379, точка 14, Решение на Съда от 11 юли 1985 г. по дело Remia и др./Комисия, 42/84, Recueil, стр. 2545, точка 34, Решение на Съда от 15 юни 1993 г. по дело Matra/Комисия, C‑225/91, Recueil, стр. I‑3203, точки 24 и 25 и Решение на Съда от 5 май 1998 г. по дело National Farmers’ Union и др., C‑157/96, Recueil, стр. I‑2211, точка 39).


23 –      По отношение на всички тях вж. Fromont, M. Droit administratif des États européens. PUF, París 2006, р. 200 sq.


24 – Вж. Решение на ЕСПЧ от 22 ноември 1995 г. по дело Bryan c/у Обединеното кралство, серия A № 335-A, § 44—47; Решение на ЕСПЧ от 14 ноември 2006 г. по дело Tsfayo c/у Обединеното кралство, № 60860/00, § 46 и Решение на ЕСПЧ от 23 ноември 2006 г. по дело Jussila c/у Финландия, № 73053/01, Recueil des arrêts et décisions 2006-XIV, § 57.


25 – Следва да се вземе предвид, че когато правният субект, който е пряко и лично засегнат, се откаже да обжалва решението пред юрисдикциите на Съюза, той губи възможността да поиска да бъде отправено преюдицилно запитване до Съда относно валидността на решението (вж. по-специално Решение от 9 март 1994 г. по дело TWD Textilwerke Deggendorf, C‑188/92, Recueil, стр. I‑833, точка 23 и Решение от 14 септември 1999 г. по дело Комисия/AssiDomän Kraft Products и др, C‑310/97 P, Recueil, стр. I‑5363, точка 60 и сл.).


26 –      Решение по дело Masterfoods и HB, посочено по-горе, точка 57.


27 –      Пак там, точка 56.


28 – Вж. по-специално Определение от 4 февруари 2000 г. по дело Emesa Sugar (C‑17/98, Recueil, стр. I‑665), точки 8, 9 и 18 и Решение от 10 февруари 2000 г. по дело Deutsche Post (C‑270/97 и C‑271/97, Recueil, стр. I‑929), точка 30.


29 –      Вж. по-специално Решение на Първоинстанционния съд от 20 март 2002 г. по дело LR AF 1998/Комисия (T‑23/99, Recueil, стр. II‑1705, точка 171).


30 –      Вж. по-специално Решение от 2 май 2006 г. по дело Eurofood IFSC (C‑341/04, Recueil, стр. I‑3813), точка 66 и Решение от 9 октомври 2008 г. по дело Katz (С‑404/07, Сборник, стр. І‑7607), точка 49.


31 – Вж. по-специално Решение на ЕСПЧ от 27 юни 1968 г. по дело Neumeister с/у Австрия, серия A, № 8, Решение на ЕСПЧ от 17 януари 1970 г. по дело Delcourt с/у Белгия, серия A № 11, Решение на ЕСПЧ от 30 октомври 1991 г. по дело Borgers с/у Белгия, 214-B и Решение на ЕСПЧ от 27 октомври 1993 г. по дело Dombo Beheer BV с/у Нидерландия, серия A, № 274.


32 – Решение на ЕСПЧ от 7 юни 2001 г. № 39594/98, Recueil des arrêts et décisions 2001-VI. Относно теорията на привидностите и нейното прилагане към принципа на равни процесуални възможности в практиката на ЕСПЧ вж. Alonso García, R. El enjuiciamiento por el Tribunal Europeo de Derechos Humanos del funcionamiento contencioso del Conseil d'État y del Съда de las Comunidades Europeas (en concreto, del papel desempeñado, respectivamente, por el Comisario del Gobierno y por el Abogado General). — Revista Española de Derecho Europeo, 2002, No. 1, р. 1 sq. и Santamaría Dacal, A. El Tribunal de Estrasburgo, el commissaire du gouvernement y la tiranía de las apariencias. — Revista de Administración Pública, No. 157, 2002.


33 – Решение по дело Kress с/у Франция, посочено в предходната бележка под линия, § 85.


34 – Вж. по-специално Решение на ЕСПЧ от 29 май 1986 г. по дело Feldbrugge с/у Нидерландия, серия A, № 99, Решение на ЕСПЧ от 24 февруари 1994 г. по дело Bendenoun с/у Франция, серия A, № 284, Решение на ЕСПЧ от 22 септември 1994 г. по дело Hentrich с/у Франция, 296-A и Решение на ЕСПЧ от 26 септември 1996 г. по дело Miailhe с/у Франция (№ 2), Recueil des arrêts et décisions 1996-IV, книга 16.


35 – Вж. по-специално Решение на Съда от 26 юни 2007 г. по дело Ordre des barreaux francophones et germanophone и др. (C‑305/05, Сборник, стр. I‑5305), точка 31, Решение на Съда от 2 декември 2009 г. по дело Комисия/Ирландия и др. (C‑89/08 P, Сборник, стр. I‑11245), точка 52 и сл. и Решение на Съда от 17 декември 2009 г. по дело Преразглеждане на решение по дело M/EMEA, (C‑197/09 RX-II, Сборник, стр. I‑12033), точки 39 и 40.


36 – Това различие се потвърждава при съпоставяне на съображенията на ЕСПЧ по дело Kress с/у Франция, посочено по-горе, и тези на Съда в Решение по дело Emesa Sugar, посочено по-горе. Съдът се съсредоточава върху действително причинената на жалбоподателя вреда, предвид трудността за оспорване на заключението на генералния адвокат, без да се позовава изобщо на теорията на привидностите. Това не значи, че равнището на защита е по-ниско от гарантираното от ЕСПЧ, тъй като няколко години по-късно ЕСПЧ потвърждава извода на Съда по дело Emesa Sugar (вж. Решение от 20 януари 2009 г. на ЕСПЧ по дело Cooperatieve Producentenorganisatie van de Nederlandse Kokkelvisserij UA с/у Нидерландия, № 13645/05, Recueil des arrêts et décisions 2009 г.).


37 – Решение на ЕСПЧ от 24 април 2003 г. по дело Yvon с/у Франция № 44962/98, Recueil des arrêts et décisions 2003-V.


38 –      Пак там, точка 36.


39 –      Пак там, точка 37.


40 –      Вж. Бяла книга относно исковете за обезщетение за вреди при нарушаване на антитръстовите правила на Европейската общност, приета от Комисията (COM (2008) 165 окончателен от 2 април 2008 г., точка 2.9). Вж. също така Staff Working Document на Комисията, който придружава посочената Бяла книга, стр. 84 и сл. В това отношение вж. Siracusa, M., Rizza, C. EU Competition Law. vol. III, Caléis & Castells, Deventer-Lovaina 2012, p. 490 sq.


41 – Като се имат предвид все пак изключенията по членове 12 и 15 от посочения регламент.