РЕШЕНИЕ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД (пети разширен състав)

25 октомври 2007 година(*)

„Картели — Производители на бетонова арматура — Решение за установяване на нарушение на член 65 ВС — Решение, основаващо се на Договора за ЕОВС след изтичане на срока на действие на посочения договор — Липса на компетентност на Комисията“

По съединени дела T‑27/03, T‑46/03, T‑58/03, T‑79/03, T‑80/03, T‑97/03 и T‑98/03

SP SpA, установено в Brescia (Италия), за което се явяват адв. G. Belotti и адв. N. Pisani, avocats,

жалбоподател по дело T‑27/03,

Leali SpA, установено в Odolo (Италия), за което се явяват адв. G. Vezzoli и адв. G. Belotti, avocats,

жалбоподател по дело T‑46/03,

Acciaierie e Ferriere Leali Luigi SpA, установено в Brescia, за което се явяват адв. G. Vezzoli, адв. G. Belotti, адв. E. Piromalli и адв. C. Carmignani, avocats,

жалбоподател по дело T‑58/03,

Industrie Riunite Odolesi SpA (IRO), установено в Odolo, за което се явява адв. A. Giardina, avocat,

жалбоподател по дело T‑79/03,

Lucchini SpA, установено в Милано (Италия), за което се явяват първоначално адв. A. Santa Maria и адв. C. Biscaretti di Ruffia, а впоследствие адв. M. Delfino, адв. M. van der Woude, адв. S. Fontanelli и адв. P. Sorvillo, avocats,

жалбоподател по дело T‑80/03,

Ferriera Valsabbia SpA, установено в Odolo,

Valsabbia Investimenti SpA, установено в Odolo,

за които се явяват адв. D. Fosselard и адв. P. Fattori, avocats,

жалбоподатели по дело T‑97/03,

Alfa Acciai SpA, установено в Brescia, за което се явяват адв. D. Fosselard, адв. P. Fattori и адв. G. d’Andria, avocats,

жалбоподател по дело T‑98/03,

подпомагани от

Италианската република, за която се явяват г-н I. Braguglia и г-н M. Fiorilli, в качеството на представители,

встъпила страна,

срещу

Комисия на Европейските общности, за която се явяват г‑жа L. Pignataro-Nolin и г-н A. Whelan, в качеството на представители, подпомагани по дела T‑27/03 и T‑58/03 от адв. M. Moretto и по дела T‑79/03, T‑97/03 и T‑98/03 от адв. P. Manzini, avocats,

ответник,

с предмет искане за установяване на недействителността и искане за пълна или частична отмяна на Решение C (2002) 5087 окончателен на Комисията от 17 декември 2002 година относно процедура по прилагане на член 65 ВС (COMP/37.956 — Бетонова арматура),

ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ОБЩНОСТИ (пети разширен състав),

състоящ се от: г‑н M. Vilaras, председател, г‑жа М. E. Martins Ribeiro, г‑н F. Dehousse, г‑н D. Šváby и г‑жа K. Jürimäe, съдии,

секретар: г‑н J. Palacio González, главен администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 19 септември 2006 г.,

постанови настоящото

Решение

 Правна уредба

 Разпоредби от Договора за ЕОВС

1        Член 36 ВС гласи:

„Преди да наложи парична санкция или периодична имуществена санкция, предвидени в настоящия договор, Комисията дава възможност на заинтересованата страна да представи становище.

[…]“ [неофициален превод]

2        Член 47 ВС има следното съдържание:

„Комисията може да събира информацията, която ѝ е необходима, за да осъществява своите задачи. Тя може да възлага извършването на необходимите проверки.

[…]“ [неофициален превод]

3        Член 65 ВС предвижда:

„1. Забраняват се всякакви споразумения между предприятия, решения на сдружения на предприятия и съгласувани практики, които пряко или непряко имат за цел да предотвратят, ограничат или нарушат нормалната конкуренция на общия пазар, и по-конкретно тези, които:

а)      фиксират или определят цените;

б)      ограничават или контролират производството, технологичното развитие или инвестициите;

в)      осъществяват подялба на пазари, продукти, клиенти или доставчици.

2. Комисията обаче разрешава по отношение на някои продукти споразумения за специализация или споразумения за съвместно закупуване или продажба, ако установи, че [са изпълнени някои условия] […]

3. Съгласно разпоредбите на член 47 Комисията може да получава всякаква информация, необходима за прилагането на настоящия член, или като отправи специално искане до заинтересованите лица, или като приеме регламент, в който определя какви споразумения, решения или практики трябва да ѝ бъдат съобщавани.

4. Всички споразумения или решения, които са забранени в съответствие с параграф 1 от настоящия член, са нищожни; пред никоя юрисдикция на държавите-членки не се допуска позоваване на тях.

Само Комисията може да се произнася, като се запазва правото ѝ да предяви иск пред Съда, дали такова споразумение или решение е съвместимо с настоящия член.

5. На предприятия, сключили нищожно споразумение или изпълнили или опитали се да изпълнят чрез арбитраж, неустойка, бойкот или по друг начин, нищожно споразумение или решение, чието одобрение е било отказано или оттеглено, или получили разрешение въз основа на умишлено представяне на неверни или изопачени данни, или участвали в практики, забранени от параграф 1, Комисията може да налага глоби или периодични имуществени санкции, които не превишават двукратния размер на оборота от продуктите, предмет на споразумението, решението или практиката, забранени от настоящия член; ако обаче целта е да се ограничат производството, технологичното развитие или инвестициите, тогава посоченият максималният размер може да се увеличи до 10 % от годишния оборот на съответните предприятия, когато е наложена глоба, и на 20 % от дневния оборот, когато е наложена периодична имуществена санкция.“ [неофициален превод]

4        Съгласно член 97 ВС срокът на действие на Договора за ЕОВС е изтекъл на 23 юли 2002 г.

 Известие на Комисията относно някои аспекти на разглеждането на делата в областта на конкуренцията, в резултат от изтичане срока на действие на Договора за ЕОВС

5        На 18 юни 2002 г. Комисията е приела Известие относно някои аспекти на разглеждането на делата в областта на конкуренцията, в резултат от изтичане срока на действие на Договора за ЕОВС (ОВ C 152, стp. 5, наричано по-нататък „Известието от 18 юни 2002 г.“).

6        В точка 2 от Известието от 18 юни 2002 г. се уточнява, че същото има за предмет:

„−      да обобщи, за икономическите оператори и за държавите-членки, доколкото те са засегнати от Договора за ЕОВС и свързаното с него вторично законодателство, най-важните изменения на материалното и процесуално право, произтичащи от прехода към режима на Договора за ЕО […]

−      да обясни как Комисията възнамерява да урежда специфичните проблеми, възникнали вследствие на прехода от режима на ЕОВС към режима на ЕО в областта на картелите и злоупотребата с господстващо положение […], контрола върху концентрациите […] и контрола върху държавните помощи“. [неофициален превод]

7        Точка 31 от Известието от 18 юни 2002 г., която се съдържа в раздела, посветен на специфичните проблеми, възникнали от преминаването от правния режим на Договора за ЕОВС към този на ЕО, има следното съдържание:

„Ако Комисията, при прилагането на общностни правила в областта на конкуренцията към споразумения, установи нарушение в сфера, попадаща в приложното поле на Договора за ЕОВС, приложимото материално право, независимо кога се осъществява такова прилагане, ще бъде правото, което е в сила към момента на извършване на деянието, съставляващо нарушение. Във всички случаи в процесуалноправен аспект приложимото след изтичането срока на действие на Договора за ЕОВС право ще бъде правото на ЕО […]“ [неофициален превод]

 Административна процедура

8        В съответствие с член 47 от Договора за ВС от октомври до декември 2000 г. Комисията извършва проверки на някои италиански предприятия, производители на бетонова арматура, и на едно сдружение на италиански металургични предприятия. По силата на член 47 ВС тя е изпратила до тях и искания за предоставяне на информация.

9        На 26 март 2002 г. Комисията започва административна процедура и формулира възраженията съгласно член 36 ВС. Жалбоподателите по настоящите дела са били сред адресатите на изложението на възраженията.

10      Жалбоподателите са представили писмени становища във връзка с изложението на възраженията. Всички жалбоподатели, с изключение на жалбоподателя по дело Т‑80/03, са поискали да изразят устно своето мнение. За тази цел служителят по изслушване е организирал изслушване на 13 юни 2002 г.

11      На 12 август 2002 г. Комисията формулира допълнителни възражения, насочени към адресатите на първоначалното изложение на възражения. В това допълнително изложение на възражения, основано на член 19, параграф 1 от Регламент № 17 на Съвета от 6 февруари 1962 г., Първи регламент за прилагане на членове [81] и [82] от Договора (ОВ 13, 1962 г., стp. 204; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 3), Комисията е изложила своята позиция относно провеждане на процедурата след изтичане срока на действие на Договора за ЕОВС.

12      Жалбоподателите са представили писмени становища относно допълнителното изложение на възражения. На 30 септември 2002 г. се е провело второ изслушване в присъствието на представители на държавите-членки.

 Обжалваното решение

13      На 17 декември 2002 г. Комисията приема Решение C (2002) 5087 окончателен относно процедура по прилагане на член 65 от Договора за ВС (COMP/37.956 — Бетонова арматура, наричано по-нататък „обжалваното решение“).

14      Преамбюлът на обжалваното решение има следното съдържание:

„Като взе предвид Договора за създаване на Европейската общност за въглища и стомана, и по-специално член 65 от него,

като взе предвид сведенията, предоставени на Комисията и проверките, извършени на основание на член 47 от Договора за ВС от служители на Комисията,

като взе предвид писмените и устни становища, представени по силата на член 36 ВС от името и за сметка на страните,

след консултация с Консултативния комитет по рестриктивни практики и господстващи положения,

[…]“ [неофициален превод]

15      По отношение на правните последици от изтичане срока на действие на Договора за ЕОВС Комисията първоначално се позовава в съображение 331 от обжалваното решение на точка 31 от Известието от 18 юни 2002 г.

16      По-нататък, в съображения 333—344 от обжалваното решение Комисията разглежда въпроса дали прилагането на член 65 ВС към укоримото поведение не може да бъде оспорено въз основа на принципа на lex mitior.

17      В тази връзка в съображение 335 от обжалваното решение тя припомня, че „двете разпоредби от Договора за ЕОВС, които на теория биха могли да се квалифицират като по-неблагоприятни [са били, от една страна,] член 65, параграф 1 от Договора за ВС, доколкото за да бъде налице нарушение, той не изисква[л] (за разлика от член 81, параграф 1 ЕО) картелът, ограничаващ конкуренцията, да може да засегне търговията между държавите-членки […] и [, от друга страна,] член 65, параграф 5 ВС, доколкото той предвижда[л] възможност за налагане на глоби, които не превишават двукратния размер на оборота от продуктите, предмет на картела (тази възможност напротив не [била] предвидена в правото на ЕО от член 15 от Регламент № 17) […]“. [неофициален превод]

18      След като в съображения 337—341 от обжалваното решение констатира, че посоченият от обжалваното решение картел е можел да засегне търговията между държавите-членки, в съображение 343 от посоченото решение Комисията указва, че тя „официално [била] уведомила страните, че […] не възнамерява да наложи на никое предприятие глоба, надвишаваща 10 % от годишния оборот от продуктите от ЕОВС на територията на Европейския съюз“, както и че „този таван (при всички положения предвиден от член 65, параграф 5 ВС за споразуменията, които както в случая, имат за цел и ограничаване на производството) освен това [е бил] по-благоприятен за предприятията от този, предвиден в член 15 от Регламент № 17 от 6 февруари 1962 г., който определя тавана на 10 % от годишния обем от всички продукти на световно равнище“. [неофициален превод]

19      В съображение 344 от обжалваното решение тя заключава, че „по-конкретно прилагането на Договора за ЕО не е било по-благоприятно и следователно, дори да се приеме за възможно прилагането на принципа на lex mitior, при всички положения не може да се прави позоваване на този принцип, за да се оспорва прилагането на материалноправните разпоредби на ЕОВС спрямо твърдяното поведение на адресатите на настоящото решение“. [неофициален превод]

20      По отношение на своята компетентност да прилага правилата в областта на конкуренцията от Договора за ЕОВС след изтичане срока на действие на същия, в съображения 348—352 от обжалваното решение Комисията излага следното:

„348      […] Договорът за ЕО и Договорът за ЕОВС принадлежат на един и същи правен ред, на общностния правен ред, в който този последен договор до 23 юли 2002 г. е представлявал специален закон. Това означава, че по принцип от 24 юли 2002 г. секторите, които преди това са се уреждали от Договора за ЕОВС, от неговите процесуални разпоредби и от вторичното законодателство, понастоящем се уреждат от съответните разпоредби на Договора за ЕО, който всъщност представлява общият режим.

349      Следва да се припомни, че на 8 април 1965 г. държавите-членки са сключили договор, с който се създава единен Съвет и единна Комисия на Европейските общности. Следва също да се припомни, че според член 3 [ЕС] „в Съюза съществува единна институционална рамка, която осигурява съвместимостта и приемствеността при дейностите, осъществявани с оглед постигане на неговите цели, като зачита и развива достиженията на правото на ЕО“. Накрая се припомня, че според член 305, параграф 1 от Договора за ЕО „разпоредбите на настоящия договор не засягат разпоредбите на Договора за създаване на Европейската общност за въглища и стомана, в частност що се отнася до правата и задълженията на държавите-членки, правомощията на институциите на тази Общност и разпоредбите, включени в този договор във връзка с функционирането на общия пазар за въглища и стомана“.

350      Последиците от изтичане срока на действие на специалния закон все пак трябва да бъдат уточнени по отношение на разпоредбите, с които на Комисията се разрешава да налага санкции. В такъв случай прилагането на материалното право, действащо към момента на настъпване на нарушението, изглежда оправдано, като трябва да се запази прилагането на приетите оттогава насам процесуални правила.

351      С Известието от 18 юни 2002 г. Комисията не е имала за цел, нито е можела да установи преходни правила. Тя просто се ограничила до това да обясни предварително, стремейки се към прозрачност, по какъв начин въз основа на общите принципи на правото би се осъществил преходът от единия към другия договор.

352      От тази гледна точка прилагането на Регламент № 17 към останалата част от процедурата съответства на принципа, според който приложимите процесуални правила са тези, които са в сила към момента, когато е приета въпросната мярка. В тази връзка не е счетено за необходимо да се повтаря първото изслушване, в което не са участвали представителите на държавите-членки, защото процесуалните правила на ЕОВС, в сила към този момент, не са предвиждали такова участие. По-нататък, както е подчертано в точка 26 от Известието [от 18 юни 2002 г.], следва да се счита, че процесуалните мерки, които са били приети валидно въз основа на разпоредбите на ЕОВС, са отговаряли, след като Договорът за ЕОВС е изтекъл, на условията, предвидени от съответните процесуални мерки, въведени в действие с Договора за ЕО. Важно е също да се подчертае, че не съществува никаква формална връзка между разпоредбите относно участието на държавите-членки в изслушване [член 11 от Регламент № 2842/98 за изслушване на страните при определени процедури по членове [81 от Договора за ЕО] и [82 от Договора за ЕО] и тези относно консултирането на Консултативния комитет (член 10 от Регламент № 17)“. [неофициален превод]

21      След като в съображения 358—513 от обжалваното решение е разгледала приложимостта на член 65, параграф 1 ВС по отношение на посоченото в тях поведение на предприятия и сдружения на предприятия, в съображение 514 Комисията твърди:

„Съгласно член 65, параграф 2 ВС Комисията разрешава споразумения за специализация или споразумения за съвместно закупуване или продажба или споразумения, между които съществува силно сходство по отношение на техния характер и последици, ако те отговарят на определените изисквания. Не може да бъде дадено разрешение за описания в настоящото решение на картел, който налага ограничения, защото той не съответства на видовете споразумения, за които може да се предоставя такова разрешение. Всъщност става въпрос за картел, който се отнася до фиксиране или определяне на цени, ограничаване или контрол на производството и разпределение на пазари. Нещо повече, не е било представено искане за получаване на разрешението, предвидено в този член от Договора за ЕОВС.“

22      По отношение на приложимостта на член 65, параграф 5 ВС, в съображения 515—518 от обжалваното решение Комисията счита, че:

„515      Съгласно член 65, параграф 5 ВС на предприятия, сключили нищожно споразумение или изпълнили или опитали се да изпълнят нищожно споразумение или решение за сдружение на предприятия, или участвали в практики, забранени от параграф 1, Комисията може да налага глоби. Комисията може да налага глоби, които не превишават двукратния размер на оборота от продуктите, предмет на споразумението, решението или съгласуваната практика, забранени от член 65, параграф 1 ВС; ако обаче целта е да се ограничат производството, технологичното развитие или инвестициите, тогава посоченият максималният размер може да се увеличи до 10 % от годишния оборот на съответните предприятия.

516      Въпросът за участието на сдружение на предприятия в процедура, свързана с нарушаване на правилата на конкуренцията от Договора за ЕОВС, е въпрос, по който съдебната практика вече се е произнесла по делото „Eurofer“: „член 65, параграф 1 ВС забранява „всякакви споразумения между предприятия, решения на сдружения на предприятия и съгласувани практики, които пряко или непряко имат за цел да предотвратят, ограничат или нарушат нормалната конкуренция“ [неофициален превод]. Според член 65, параграф 4 ВС: „всички споразумения или решения, които са забранени в съответствие параграф 1 от настоящия член, са нищожни; пред никоя юрисдикция на държавите-членки не се допуска позоваване на тях. Само Комисията може да се произнася, като се запазва правото ѝ да предяви иск пред Съда дали такова споразумение или решение е съвместимо с настоящия член“ [неофициален превод]. По смисъла на член 65, параграф 5 ВС „на предприятия, сключили нищожно споразумение или изпълнили или опитали се да изпълнят [...] нищожно споразумение или решение [...], или участвали в практики, забранени от параграф 1, Комисията може да налага глоби или периодични имуществени санкции“ [неофициален превод]. Въпреки че от член 65, параграф 5 ВС фактически следва, че на сдружение на предприятия не може да бъде наложена глоба или периодична имуществена санкция, нищо в съдържанието на член 65, параграф 1 ВС не води до заключението, че сдружение, което е взело решение, имащо за цел да предотврати, ограничи или наруши нормалната конкуренция, не попада също под забраната, въведена с тази разпоредба. Това тълкуване се потвърждава както от разпоредбата на член 65, параграф 4 ВС, която също прави позоваване на такива решения, така и от Решение по дело Sorema/Върховен орган, в което Съдът е постановил, че член 65, параграф 1 ВС се прилага[л] също за сдружения, доколкото собствената им дейност или тази на предприятията, които са част от тях, имат за цел да произведат посочените в него последици (Recueil, стp. 317). Според Съда това заключение се потвърждава също от член 48 ВС, който позволява на сдруженията да осъществяват всякаква дейност, която не противоречи на разпоредбите на посочения договор. Противно на поддържаното от жалбоподателя, от Решение по дело Sorema/Върховен орган, посочено по-горе, следва също, че сдружение на предприятия по смисъла на член 65, параграф 1 ВС може да бъде адресатът на решение за разрешаване на споразумение съгласно член 65, параграф 2 ВС (Recueil, стp. 317—322). Следователно трябва да се отхвърли доводът на жалбоподателя, според който сдружение на предприятия по смисъла на член 65, параграф 1 ВС не може да наруши забраната, предвидена от тази разпоредба.“

517      Следва да се заключи, че на сдружение на предприятия не могат да бъдат налагани глоби, но то при всички случаи може да бъде адресат на определено решение, ако участието му в нарушението е безспорно […]

518      По отношение на предприятията елементите, които трябва да бъдат взети предвид с оглед изчисляването, са по-специално тежестта на нарушението, неговата продължителност, както и утежняващите и смекчаващите отговорността обстоятелства.“ [неофициален превод].

23      Член 1, параграф 1 от обжалваното решение гласи както следва:

„[Единадесетте предприятия и сдружения на предприятия, сред които са жалбоподателите] са създали единен, комплексен и постоянно присъстващ картел на италианския пазар на бетонова арматура под формата на пръти или на руло, с предмет или като последица фиксиране на цените, съгласно който също така е било постигнато съгласие за съгласувано ограничаване или контрол на производството или продажбите.

Тъй като този картел е имал за цел да ограничи или наруши нормалната конкуренция в общия пазар, той противоречи на член 65, параграф 1 ВС.“

24      Според член 1, параграф 2 от обжалваното решение участието в картела е продължило от 6 декември 1989 г. до 27 юни 2000 г. за жалбоподателите по дела T‑27/03, T‑46/03, T‑58/03, T‑79/03, T‑80/03 и T‑97/03, и от 6 декември 1989 г. до 4 юли 2000 г. за жалбоподателя по дело T‑98/03.

25      От член 2 от обжалваното решение следва, че на посочените в член 1, параграф 1 от обжалваното решение предприятия, сред които са жалбоподателите, са били наложени глоби с общ размер от 85,04 милиона EUR.

 Производство

26      Жалбоподателите подават настоящите жалби в секретариата на Първоинстанционния съд между 31 януари и 10 март 2003 г.

27      С отделни документи, съответно внесени в секретариата на Първоинстанционния съд на 8 и 15 май 2003 г., жалбоподателите по дела T‑79/03 и T‑46/03 искат спиране на изпълнението на обжалваното решение.

28      С Определение на председателя на Първоинстанционния съд от 5 август 2003 г. по дело IRO/Комисия (T‑79/03 R, Recueil, стp. II‑3027) и с Определение от 20 октомври 2003 г. по дело Leali/Комисия (T‑46/03 R, Recueil, стp. II‑4473) молбите за допускане на обезпечение са отхвърлени и не е направено произнасяне по съдебните разноски.

29      С документ, внесен в секретариата на Първоинстанционния съд на 16 юни 2004 г., Италианската република е поискала да встъпи в подкрепа на исканията на жалбоподателя по всяко от делата.

30      С Определение на председателя на първи състав на Първоинстанционния съд от 27 юли 2004 г. Италианската република е допусната да встъпи в подкрепа на исканията на жалбоподателя по всяко от делата. По време на устната фаза на производството тя представя становището си въз основа на доклад за съдебното заседание съгласно член 116, параграф 6 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд.

31      С документ, внесен в секретариата на Първоинстанционния съд на 18 октомври 2005 г., жалбоподателят по дело T‑46/03 подава нова молба за спиране изпълнението на обжалваното решение. Тази молба е отхвърлена с Определение на председателя на Първоинстанционния съд от 24 януари 2006 г. по дело Leali/Комисия (T‑46/03 R II, непубликувано в Recueil).

32      В приложение на член 14, параграф 1 от Процедурния правилник и по предложение на четвърти състав Първоинстанционният съд решава, след изслушване на страните в съответствие с член 51, параграф 1 от посочения правилник, да препрати делото за разглеждане от разширен състав.

33      С Определение от 6 юли 2006 г. след изслушване на страните председателят на пети състав на Първоинстанционния съд разпорежда съединяването на дела T‑27/03, T‑46/03, T‑58/03, T‑79/03, T‑80/03, T‑97/03 и T‑98/03 за целите на устната фаза на производството и на решението.

34      Въз основа на доклада на съдията докладчик Първоинстанционният съд решава първо да изслуша страните относно правното основание, изведено от липсата на компетентност на Комисията да приеме обжалваното решение. В рамките на процесуално-организационните действия, предвидени в член 64 от Процедурния правилник, той отправя писмен въпрос до Комисията, която отговаря в предоставения срок.

35      Устните състезания и отговорите на страните на поставените от Първоинстанционния съд въпроси са изслушани в съдебното заседание от 19 септември 2006 г.

 Искания на страните

36      Жалбоподателят по дело T‑27/03 иска от Първоинстанционния съд:

–        като главно искане и по същество, да обяви за недействително и/или несъществуващо, или при всички положения да отмени обжалваното решение поради липса на компетентност, злоупотреба и злоупотреба с власт,

–        при условията на евентуалност и по същество да отмени обжалваното решение, по-специално по отношение на санкцията, поради погрешно определяне на географския пазар, липса на мотивация, неточно прилагане на правото, необоснованост, по-конкретно от гледна точка на доказателствата, на изтъкнатите възражения, нарушаване на принципа за безпристрастност на административната дейност и на правото на защита,

–        при условията на евентуалност спрямо предходното и по същество да отмени глобата, поради това че е неоснователно наложена и е базирана на недостатъчно проучване и на непълни мотиви, или при всички случаи да намали наложената на жалбоподателя санкция, като на първо място приспадне увеличението от 225 % с основание възпиращ ефект и увеличението от 105 % с основание продължителността, като намали в надлежното съответствие основния размер въз основа на давността, по-малката тежест на нарушението, второстепенния характер на участието в картела и изрично невъзприетите срещу него възражения,

–        да осъди ответника при всички положения да заплати разходите и съдебните разноски.

37      По дело T‑46/03 жалбоподателят моли Първоинстанционния съд:

–        като главно искане да отмени обжалваното решение,

–        при условията на евентуалност да намали размера на наложената глоба, предвид невъзможността да носи отговорност за възраженията, възприети спрямо Acciaierie e Ferriere Leali Luigi SpA, предвид неправилното прилагане на увеличението въз основа на определена продължителност по отношение на цялата основна санкция, както и несигурното му и специфично финансово положение,

–        да осъди Комисията да му възстанови разходите и съдебните разноски.

38      По дело T‑58/03 жалбоподателят моли Първоинстанционния съд:

–        като главно искане да отмени обжалваното решение,

–        при условията на евентуалност да намали размера на наложената глоба, предвид невъзможността да носи отговорност за действия, извършени след началото на процедурата по неговата ликвидация, тоест за периода между 25 ноември и 4 декември 1998 г., като отчете неправилното прилагане на увеличението въз основа на определена продължителност по отношение на цялата основна санкция, както и несигурното му и специфично финансово положение,

–        да осъди Комисията да му възстанови разходите, съдебните разноски и дадените хонорари във връзка с настоящото производство.

39      По дело T‑79/03 жалбоподателят моли Първоинстанционния съд:

–        да отмени обжалваното решение поради липса на правомощия и явна липса на компетентност на Комисията, доколкото това решение е било прието чрез изрично позоваване на несъществуваща нормативна основа и при отсъствието на каквато и да е разпоредба, която след изтичане срока на действие на Договора за ЕОВС да предоставя на Комисията правомощието да вземе решение на основание на член 65 ВС,

–        да отмени решението поради превишаване на правомощия, неточно, противоречиво или неправилно прилагане на правото, доколкото с оглед прилагането на член 65 ВС Комисията е използвала процесуалните правила, предвидени в Регламент № 17, след като те са запазени изрично и изключително за прилагането на членове 81 ЕО и 82 ЕО, както и поради нарушаване на разпоредбите от посочения регламент относно ролята и обхвата на изложението на възраженията, както и участието на националните власти, от което следва, че цялата процедура, проведена от Комисията, е непълна, несъгласувана и незаконосъобразна,

–        да отмени решението поради злоупотреба с власт, произтичащо от липсата на проучване и недостатъчната мотивация, което е довело до погрешното дефиниране на относимия пазар, както и до противоречивия и нелогичен характер на условията и съставните елементи на твърдения картел;

–        при условията на евентуалност да отмени обжалваното решение поради нарушаване на правото, произтичащо от недостатъчно проучване в частта от посоченото решение, в която на жалбоподателя се вменява отговорност за картел, който нарушава конкуренцията, в периода между 1989 г. и 1996 г., при положение че не съществувал никакъв елемент, доказващ участието му в твърдяната незаконосъобразна дейност; следователно да намали съразмерно наложената му глоба,

–        при условията на евентуалност да отмени или да намали глобата, която му е наложена съгласно обжалваното решение за нарушаване на принципите на равно третиране, на защита на оправданите правни очаквания, на пропорционалност и на подходящо определяне на размера на санкцията,

–        да осъди Комисията да заплати разходите и съдебните разноски.

40      По дело T‑80/03 жалбоподателят моли Първоинстанционния съд:

–        като главно искане да установи недействителността и/или несъществуването и при всички случаи да отмени обжалваното решение, с което го осъжда солидарно с SP SpA, по-рано Siderpotenza SpA, да заплати глоба от 16,14 милиона EUR, поради това че съвместно с други предприятия е създал единен, комплексен и постоянно присъстващ картел на италианския пазар на бетонова арматура, под формата на пръти или на руло, с предмет или като последица определяне на цените, съгласно който също така било постигнато съгласие за съгласувано ограничаване или контрол на производството или продажбите, доколкото срокът на действие на Договора за ЕОВС бил изтекъл преди приемането на обжалваното решение,

–        при условията на евентуалност да отмени обжалваното решение, по-специално по отношение на санкцията поради липса на компетентност, злоупотреба с власт и явно превишаване на правомощия от страна на Комисията, както и поради неправилно прилагане на член 65 ВС и липса и/или противоречивост в мотивите във връзка с това,

–        при условията на евентуалност спрямо предходното да намали размера на глобата, която му е наложена от Комисията въз основа на оборота му, поради неправилно прилагане на член 65, параграф 5 ВС,

–        във всички случаи да осъди Комисията да заплати разходите и съдебните разноски.

41      По дела T‑97/03 и T‑98/03 жалбоподателите молят Първоинстанционния съд:

–        да отмени член 1 от обжалваното решение, в частта му, която се прилага спрямо тях,

–        при условията на евентуалност да отмени член 1 от обжалваното решение, доколкото с него им се вменява участие в нарушение преди 13 февруари 1996 г.,

–        да отмени член 2 от обжалваното решение в частта му, която се прилага спрямо тях,

–        при условията на евентуалност да измени член 2 от обжалваното решение така, че да отмени или съществено да намали размера на наложената глоба,

–        да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

42      По всяко дело Комисията моли Първоинстанционния съд:

–        да отхвърли жалбата,

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

 От правна страна

43      В подкрепа на своите искания всички жалбоподатели се позовават на правно основание, изведено от липса на компетентност от страна на Комисията да установява нарушение на член 65 ВС към момента на приемане на обжалваното решение.

44      Различните доводи, изтъкнати във връзка с това правно основание, могат да бъдат прегрупирани в четири части. Първата част, на която се прави позоваване по настоящото дело, се основава на липса на компетентност на Комисията за прилагане на правилата на конкуренция от Договора за ЕОВС след изтичането на неговия срок на действие. Втората част, изтъкната по дела T‑27/03, T‑46/03 и T‑58/03, е изведена от незаконосъобразността на Известието от 18 юни 2002 г., доколкото с него се продължавала приложимостта на член 65 ВС след изтичане срока на действие на Договора за ЕОВС. Третата част, позоваване на която се прави в дела T‑27/03, T‑79/03, T‑97/03 и T‑98/03, е свързана с незаконосъобразното провеждане на процедурата въз основа на Регламент № 17 след изтичане срока на действие на Договора за ЕОВС. Четвъртата част, изтъкната по дела T‑46/03, T‑58/03, T‑97/03 и T‑98/03, се отнася до нарушаване на принципа на lex mitior. Така в началото трябва да се разгледа първата част на настоящото правно основание.

 Доводи на страните

45      По всяко дело жалбоподателите припомнят, че действията на Общността следва да се основават на точна нормативна основа. Жалбоподателите отбелязват, че обжалваното решение се позовава единствено на разпоредби на Договора за ЕОВС, и по-специално на член 65 от него. След като към момента на приемане на обжалваното решение, 17 декември 2002 г., Договорът за ЕОВС вече не бил част от правния ред на Общността, този договор вече не можел да представлява нормативна основа на посоченото решение.

46      Те обясняват, че съгласно член 97 ВС правният ред, установен от Договора за ЕОВС, е престанал да съществува автоматично и напълно на 23 юли 2002 г. Тъй като срокът на действие на разпоредбите, от които Комисията е черпела своята компетентност, е изтекъл, към момента на приемане на обжалваното решение тя нямала правомощие да прилага член 65 ВС. Следователно настоящият случай не засягал приемствеността на законите във времето в рамките на само един правен ред, а проблем, свързан с изтичане срока на действие на един договор и прекратяване на съществуването на правния ред, свързан с него.

47      Според жалбоподателите единствено държавите, подписали Договора за ЕОВС, могат да решават самостоятелно дали и при какви условия Европейската общност може да встъпи в правата, задълженията и изключителните правомощия на Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС). Жалбоподателите по дела T‑27/03, T‑79/03, T‑80/03, T‑97/03 и T‑98/03 се позовават в тази връзка на международното право, и по-специално на членове 54 и 70 от Виенската конвенция за правото на договорите от 23 май 1969 г. (Сборник договори на Организацията на Обединените нации, том 788, стp. 354). Принципите на международното право в действителност били ценен източник на вдъхновение за тълкуването на разпоредбите на общностното право (Решение на Съда от 24 ноември 1992 г. по дело Poulsen и Diva Navigation, C‑286/90, Recueil, стp. I‑6019, точка 9, Решение на Първоинстанционния съд от 22 януари 1997 г. по дело Opel Austria/Съвет, T‑115/94, Recueil, стp. II‑39, точки 89—95).

48      В този контекст жалбоподателите по дела T‑46/03, T‑58/03, T‑79/03 и T‑80/03 отбелязват, че от една страна, в Известие COM/2000/588 окончателен от 27 септември 2000 г., озаглавено „Бъдещето на структурния диалог след изтичане срока на действие на Договора за ЕОВС“, Комисията е заключила, че „отправна точка за всяко разсъждение [относно изтичането срока на действие на Договора за ЕОВС] трябва да бъде волята на държавите-членки да не продължават съществуването на режима и на органите на ЕОВС след изтичането на определения с Договора срок“.

49      От друга страна, всички жалбоподатели споменават един или друг протокол, решение или регламент, които са приети изрично от държавите-членки или от Съвета с цел уреждане на последиците от изтичане срока на действие на Договора за ЕОВС. Става въпрос за следните актове:

–        Протокол относно финансовите последици от изтичането на срока на Договора за ЕОВС и Изследователския фонд за въглища и стомана, приложен към Договора от Ница, на който се позовава жалбоподателят по дело T‑79/03,

–        Решение 2002/234/ЕОВС на представителите на правителствата на държавите-членки, на среща в Съвета от 27 февруари 2002 година относно финансовите последици от изтичането на Договора за ЕОВС и относно Научноизследователския фонд за въглища и стомана (ОВ L 79, стp. 42; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 3, стр. 165), на който се позовават всички жалбоподатели,

–        Решение 2002/595/ЕО на представителите на правителствата на държавите-членки, на среща в Съвета от 19 юли 2002 година относно последиците от изтичането на срока на действие на Договора за създаване на Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС) по отношение на сключените от ЕОВС международни споразумения (ОВ L 194, стp. 35; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 29, стр. 88), на който се позовават жалбоподателите по дела T‑27/03, T‑46/03, T‑58/03, T‑79/03 и T‑80/03,

–        Регламент (ЕО) № 963/2002 на Съвета от 3 юни 2002 година за определяне на преходни разпоредби относно антидъмпинговите и антисубсидийни мерки, приети по силата на Решения 2277/96/ЕОВС и 1889/98/ЕОВС на Комисията, както и относно висящите разследвания за дъмпинг и субсидии и жалби и молби в съответствие с тези решения (ОВ L 149, стp. 3; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 27, стр. 265), на който се позовават жалбоподателите по дела T‑27/03, T‑79/03 и T‑80/03,

–        Регламент (ЕО) № 1407/2002 на Съвета от 23 юли 2002 година относно държавните помощи за въгледобивната промишленост (ОВ L 205, стp. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 124), на който се позовават жалбоподателите по дела T‑80/03, T‑97/03 и T‑98/03,

–        Регламент (ЕО) № 1840/2002 на Европейския парламент и на Съвета от 30 септември 2002 година относно поддържането на статистическата система на ЕОВС след изтичането на срока на Договора за ЕОВС (ОВ L 279, стp. 1), на който се позовава жалбоподателят по дело T‑79/03,

–        Регламент (ЕО) № 405/2003 на Съвета от 27 февруари 2003 година относно контрола върху вноса на антрацитни въглища с произход от трети страни (ОВ L 62, стp. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 31, стр. 23), на който се позовава жалбоподателят по дело T‑79/03.

50      Напротив, държавите-членки не били взели никакви мерки за продължаване действието на правилата на конкуренцията, установени с Договора за ЕОВС, или на правилата, които предвиждат преходен режим за тях. При липса на решение на държавите, подписали Договора за ЕОВС, относно приложимостта на член 65 ВС след изтичане срока на действие на посочения договор, Комисията повече нямала правомощие да прилага тази разпоредба. С други думи, като е приела обжалваното решение, Комисията продължила срока на действие на член 65 ВС, който вече не бил в сила, при отсъствието на какъвто и да било правен акт, който изрично я оправомощава да действа по такъв начин.

51      Жалбоподателите по дела T‑46/03, T‑58/03, T‑79/03, T‑80/03, T‑97/03 и T‑98/03 обръщат внимание на факта, че въпреки общия им дух и изискването тълкуването им да отговаря на критериите за логична съгласуваност, Договорите за ЕОВС, за ЕО и за ЕИО са различни и самостоятелни договори, които възлагат на общностните институции ясни и точно определени компетенции. Всеки договор, разглеждан поотделно, представлявал завършена и самостоятелна система от норми, които се изпълняват, реализират и въвеждат в действие изцяло в специфичната за тях рамка. Член 3 от Договора за ЕС и член 305 от Договора за ЕО свидетелствали за самостоятелния характер на различните договори.

52      По отношение на довода на Комисията, основаващ се на Договора от 8 април 1965 г. за създаване на единен Съвет и единна Комисия на Европейските общности (наричан по-нататък „Договорът за сливане“), който междувременно е бил отменен с член 9 от Договора от Амстердам, жалбоподателите по дела T‑46/03, T‑58/03, T‑79/03, T‑80/03, T‑97/03 и T‑98/03 подчертават, че въпреки сливането на институциите, различните общности са останали обособени и отчетливи. Комисията продължавала да упражнява ясно определени компетенции и да действа в съответствие с конкретни правомощия, съгласно които тя действала в рамките на една или друга Общност (Решение на Съда от 9 август 1994 г. по дело Франция/Комисия, C‑327/91, Recueil, стp. I‑3641). Щяло да бъде нелогично да се твърди, че областта на конкуренцията преминала автоматично от режима по Договора за ЕОВС към режима по Договора за ЕО, поради твърдяното единство на общностния правен ред, докато за различни други области било нужно конкретно решение на държавите-членки.

53      Жалбоподателите по дела T‑46/03 и T‑58/03 оспорват и квалификацията, по отношение на Договора за ЕОВС, като специален закон (съображение 348 от обжалваното решение) по отношение на Договора за ЕО, тъй като Договорът за ЕОВС бил подписан преди Договора за ЕО. Съдебната практика, на която се позовава Комисията в своята писмена защита, въобще не засягала хипотезата на изтичане срока на действие на Договора за ЕОВС и само потвърждавала, че Договорът за ЕОВС бил предназначен да регламентира единствено металургичния пазар, докато Договорът за ЕО уреждал всички други области. При всички положения, ако Договорът за ЕОВС представлявал специален закон спрямо Договора за ЕО, изтичането на срока на действие на Договора за ЕОВС щяло да имало за последица това, че Комисията е трябвало да приложи член 81 ЕО към обжалваното решение.

54      Относно член 305 ЕО, който според Комисията потвърждавал характера на специален закон на Договора за ЕОВС, жалбоподателите по дела T‑97/03 и T‑98/03 поддържат, че се касае за клауза за пълна съвместимост, характерна за обичайното право и кодифицирана в член 30, параграф 2 от Виенската конвенция. Следователно член 305 ЕО имал за цел да се избегне последващият договор — Договорът за ЕО — да има предимство спрямо предходния договор — Договорът за ЕОВС — в областите, уредени от последния. Все пак тази разпоредба не давала право на Комисията да прилага Договора за ЕОВС след изтичане на срока му на действие.

55      Комисията поддържа, че Договорът за ЕО и Договорът за ЕОВС са част от един и същи правен ред, който е общностният правен ред (Становище на Съда 1/91 от 14 декември 1991 г., Recueil, стp. I‑6079, точка 21). Тя обяснява, че поради единния характер на този правен ред общностният съд е тълкувал разпоредбите на Договорите за ЕОВС и ЕОАЕ, като се е позовавал на Договора за ЕО, въз основа на общи принципи, с които са съобразени всички договори на Общността (Решение на Съда от 22 февруари 1990 г. по дело Busseni, C‑221/88, Recueil, стp. I‑495, точки 16 и 21). Така член 65 ВС бил тълкуван съгласувано с член 81 ЕО (Решение на съда от 18 май 1962 г. по дело Geitling Ruhrkohlen-Verkaufsgesellschaft и др./Върховен орган, 13/60, Recueil, стp. 165; Решение на Първоинстанционния съд от 11 март 1999 г. по дело Thyssen Stahl/Комисия, T‑141/94, Recueil, стp. II‑347, точки 262, 266 и 277).

56      Единството на общностния правен ред освен това се потвърждавало от единната институционална структура. В тази връзка Комисията се позовава на Договора за сливане, както и на член 1, трета алинея ЕС, на член 3, параграф 1 ЕС и на членове 48 ЕС и 49 ЕС.

57      Комисията отбелязва, че в рамките на общностния правен ред Договорът за ЕОВС представлява специален закон, който дерогира общия закон, какъвто е Договорът за ЕО. В тази връзка тя се позовава на член 305, параграф 1 ЕО, както и на съдебната практика (Решение на Съда от 24 октомври 1985 г. по дело Gerlach, 239/84, Recueil, стp. 3507, точки 9—11; Становище на Съда 1/94 от 15 ноември 1994 г., Recueil, стp. I‑5267, точки 25—27; Заключение на генералния адвокат г-н Van Gerven във връзка с Решение на Съда от 13 април 1994 г. по дело Banks, C‑128/92, Recueil, стp. I‑1209, I‑1212, точка 8; Решение на Първоинстанционния съд от 5 юни 2001 г. по дело ESF Elbe-Stahlwerke Feralpi/Комисия, T‑6/99, Recueil, стp. II‑1523, точка 102 и Решение на Първоинстанционния съд от 8 юли 2003 г. по дело Verband der freien Rohrwerke и др./Комисия, T‑374/00, Recueil, стp. II‑2275, точка 68). Комисията поддържа, че с изтичане срока на действие на специалния закон на 23 юли 2002 г. общият закон, какъвто е Договорът за ЕО, е възвърнал изцяло своята vis expansiva, която била ограничена от член 305 ЕО през целия срок на действие на Договора за ЕОВС, така че областите, които преди това са се уреждали съгласно Договора за ЕОВС, след изтичане на срока му на действие са били предмет на съответните норми от Договора за ЕО. В тази връзка Комисията се позовава на съображение 348 от обжалваното решение.

58      Препращането към международното право, и по-специално към членове 54 и 70 от Виенската конвенция, не отчитало sui generis характера на общностния правен ред (Решение на Съда от 15 юли 1964 г. по дело Costa, 6/64, Recueil, стp. 1141 и Решение на Съда от 13 ноември 1964 г. по дело Комисия/Люксембург и Белгия, 90/63 и 91/63, Recueil, стp. 1217). Поради единството на общностния правен ред и съществуващото отношение специален/общ закон между Договора за ЕОВС и Договора за ЕО, последиците от изтичането на срока на действие на Договора за ЕОВС не се уреждали от нормите на международното право, а трябвало да бъдат преценявани в светлината на разпоредбите, съществуващи в рамките на общностния правен ред.

59      Цитираната от жалбоподателите съдебна практика в подкрепа на доводите им, според която международното право можело също да се прилага в областта на общностното право, не била релевантна, защото засягала отношенията между Общността и трети страни, а не отношения, породени в рамките на общностния правен ред.

60      При изтичане на срока на действие на Договора за ЕОВС преходът от режима по Договора за ЕОВС към режима по Договора за ЕО в областта на конкуренцията се осъществявал автоматично въз основа на принципа на приемственост на нормите във времето в рамките на същия правен ред. В това отношение Комисията припомня, че процесуалните норми се считат по правило за приложими към всички съдебни спорове, висящи към момента на тяхното влизане в сила, за разлика от материалноправните норми, които обикновено се тълкуват като неприложими към положения, съществуващи преди влизането им в сила (Решение на Съда от 12 ноември 1981 г. по дело Salumi, 212/80—217/80, Recueil, стp. 2735, точка 9; Решение на Съда от 6 юли 1993 г. по дело CT Control (Rotterdam) et JCT Benelux/Комисия, C‑121/91 и C‑122/91, Recueil, стp. I‑3873, точка 22; Решение на Съда от 7 септември 1999 г. по дело De Haan, C‑61/98, Recueil, стp. I‑5003, точка 13).

61      В съответствие с тези принципи след изтичане на срока на действие на Договора за ЕОВС Комисията приложила процесуалните правила на Регламент № 17. По отношение на материалноправните разпоредби обжалваното решение засягало картел, който функционирал до 2000 г. Единствената разпоредба, нарушена от адресатите на обжалваното решение, следователно била член 65, параграф 1 ВС. С други думи, член 81 ЕО не се споменавал в обжалваното решение предвид факта, че член 65 ВС представлявал материалноправната разпоредба, която била в сила към момента, когато е било допуснато поведението, нарушаващо конкуренцията. Освен това според Комисията фактът, че една административна процедура, предвиждаща член 65 ВС да се прилага към факти, настъпили докато Договорът за ЕОВС е бил в сила, е налагал срокове, превишаващи продължителността на срока на действие на Договора за ЕОВС, не може да има за последица лишаването на член 65 ВС от неговото полезно действие преди датата на изтичане на срока на действие на посочения договор и да отмени действието на задължението да не се нарушава динамиката на конкуренцията, което посоченият член налагал пряко на всички икономически оператори.

62      Следователно прилагането на член 65 ВС към нарушения, извършени преди изтичането на срока на действие на Договора за ЕОВС, било логична и съгласувана последица от принципите, свързани с приемствеността на нормите във времето в рамките на един и същи правен ред. Комисията твърди, че от правна гледна точка тя е разполагала с компетентност да приеме обжалваното решение, тъй като след изтичане на срока на действие на Договора за ЕОВС е останала компетентният орган по смисъла на Договора за ЕО за прилагане на правилата на конкуренцията. Тя подчертава също, че се е ограничила до прилагането на разпоредби на Договора за ЕОВС, които намират явно съответствие в Договора за ЕО. Нещо повече, самият Съд продължил да прилага член 65 ВС, след изтичането на срока му на действие, към обстоятелства, настъпили през периода, когато той все още е бил в сила (вж. например Решение на Съда от 2 октомври 2003 г. по дело International Power и др./NALOO, C‑172/01 P, C‑175/01 P, C‑176/01 P и C‑180/01 P, Recueil, стp. I‑11421, точка 168 и Решение на Съда от 2 октомври 2003 г. по дело Eurofer/Комисия, C‑179/99 P, Recueil, стp. I‑10725, точки 22—26).

63      Известието относно бъдещето на структурния диалог след изтичане срока на действие на Договора за ЕОВС разглеждало поведение и положения, които биха могли да настъпят след изтичането на срока на действие на Договора за ЕОВС. Обжалваното решение, напротив, се ограничавало до установяване съществуването на нарушение и налагане на санкция за поведение, което е допуснато към момент, когато Договорът за ЕОВС е бил напълно в сила.

64      По отношение на различните актове, посочени в точка 49 по-горе, в подкрепа на доводите на жалбоподателите, според които при липса на конкретно решение на държавите-членки или на Съвета Комисията вече нямала правомощие да прилага член 65 ВС след изтичане на срока на действие на посочения договор, според Комисията приемането на Решение 2002/234 е свързано с факта, че прехвърлянето на имуществото на ЕОВС към Европейската общност не може да се осъществи автоматично, тъй като Договорът за ЕО не съдържа разпоредба, която автоматично да доведе до суброгиране на Европейската общност в правата и задълженията, свързани с имуществото на ЕОВС. При липса на конкретно решение средствата на ЕОВС трябвало да бъдат върнати на държавите-членки на датата на изтичане на срока на действие на Договора за ЕОВС (вж. първо съображение от Решение 2002/234 и Известие COM (2000) 518 окончателен на Комисията от 6 септември 2000 г.). Приемането на акт ad hoc от държавите-членки, който впоследствие е уточнен с протокол В към Договора от Ница, следователно е било необходимо с оглед осъществяване на прехвърлянето на средства на ЕОВС към Европейската общност. Защитата на конкуренцията в секторите на въглищата и стоманата, произтичаща от ЕОВС, напротив, преминала автоматично под режима на Европейската общност към момента на изтичане на срока на действие на Договора за ЕОВС, в резултат на изтичане на ограничението, установено с член 305 ЕО, по отношение на vis expansiva на общия закон.

65      Във връзка с Решение 2002/595 Комисията обяснява, че необходимостта от регламентиране на последиците от изтичане на срока на действие на Договора за ЕОВС по отношение на международните споразумения с конкретно решение на държавите-членки е породена, на първо място, от политическата воля да се поддържа „специалният“ режим, предвиден от посочените споразумения за продуктите, попадащи в обхвата на ЕОВС, дори след изтичане на срока на действие на Договора за ЕОВС, и на второ място, от невъзможността Европейската общност да се обяви автоматично за приемник на ЕОВС в отношенията ѝ с трети страни въз основа на разпоредбите от Договора за ЕО, като последните не могат да бъдат свързани с „вътрешно“ правило от общностния ред, каквото е член 305 ЕО. Така Решение 2002/595 изрично прехвърлило на Европейската общност правата и задълженията на ЕОВС в отношенията с трети страни. Член 1 от Решение 2002/596 на Съвета от 19 юли 2002 година относно последиците от изтичането на срока на действие на Договора за създаване на Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС) по отношение на сключените от ЕОВС международни споразумения (ОВ L 194, стp. 36; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 29, стр. 88) потвърждавал това прехвърляне. Комисията добавя, че в съответствие с член 2 от това решение тя e длъжна да уведоми третите страни за посоченото прехвърляне, а при необходимост — да преговаря измененията, които трябвало да се нанесат в споразуменията.

66      По отношение на довода на жалбоподателите, изведен от Регламент № 963/2002, според Комисията приемането на този регламент станало необходимо поради факта, че търговската политика на Европейската общност се управлява от процес на вземане на решения, който е различен от предвидения от Договора за ЕОВС. В първия случай компетентността била предоставена на Съвета, а във втория случай — на Комисията. Така съгласно член 74 ВС и член 14 от Решение № 2277/96/ЕОВС на Комисията от 28 ноември 1996 година относно защитата от дъмпингов внос от държави, които не са членки на ЕОВС (ОВ L 308, стp. 11), временните и окончателните антидъмпингови мита били налагани от Комисията. Освен това приемането на Регламент № 963/2002 можело да се обоснове със задълженията на Общността при прилагането на член VI от Общото споразумение за митата и търговията (ГАТТ). Заинтересованите лица в трети страни имали интерес да знаят дали максималната продължителност на срока от осемнадесет месеца за антидъмпингова процедура не е била прекъсната при изтичането на срока на действие на Договора за ЕОВС. Като счел, че третите страни не са можели да познават детайлно нито обхвата на член 305 ЕО, нито последиците от прилагането на принципа за приемственост на законите във времето, и по-специално като е отчел институционалната разлика, съществуваща между двата договора, Съветът приел Регламент № 963/2002. Напротив, еднаквостта между Договора за ЕОВС и Договора за ЕО по отношение на органа, компетентен да приема мерките, необходими за защита на конкуренцията, а именно Комисията, позволила да се направи преход между двата договора въз основа на общите принципи на правото. На последно място, приемането на Регламент № 963/2002 било свързано с факта, че за разлика от решенията, с които се установяват нарушения на правилата на конкуренцията, предвидените от Договора за ЕОВС антидъмпингови мерки определяли за в бъдеще режима на продуктите, които са обект на дъмпинг, и следователно имали последици, които можело да се проявят и след изтичане на срока на действие на Договора за ЕОВС.

67      Така също Регламент № 1840/2002 относно поддържането на статистическата система на ЕОВС и Регламент № 405/2003 относно контрола върху вноса на антрацитни въглища с произход от трети страни разглеждали поведение и положения, настъпили след изтичане на срока на действие на Договора за ЕОВС. Обжалваното решение, напротив, се ограничавало до установяване съществуването на нарушение и налагане на санкция за период, през който Договорът за ЕОВС е бил напълно в сила.

68      Относно Регламент № 1407/2002 Комисията обяснява, че с него се установява схема на помощи за секторите, свързани с ЕОВС, само в рамките на Договора за ЕО. Той съдържал материални и процесуални норми за оценка на помощите след изтичане на срока на действие на Договора за ЕОВС. Преходният режим по член 14, параграф 2, приложим до 31 декември 2002 г., бил предвиден с цел да се избегне последователното прилагане през една и съща година на две схеми на помощи — тази съгласно Решение № 3632/93/ЕОВС на Комисията от 28 декември 1993 г. за установяването на общностни правила за държавните помощи за въгледобивната промишленост (ОВ L 329, стp. 12) до 23 юли 2002 г. и тази съгласно Регламент № 1407/2002 след посочената дата — положение, което можело да породи трудности за предприятията.

69      На последно място Комисията твърди, че продължава да има правомощие да установява нарушения на член 65 ВС, когато не е изтекла давността за преследването им.

 Съображения на Първоинстанционния съд

 Предварителни бележки

70      Най-напред следва да се припомни, че общностните договори са създали нов правен ред, в полза на който държавите са ограничили, във все по-широк кръг области, своите суверенни права и негов обект са не само държавите-членки, но и техните граждани (Становище на Съда 1/91, точка 55 по-горе, точка 21).

71      В посочения общностен правен ред институциите разполагат само с предоставена компетентност (Становище на Съда 2/00 от 6 декември 2001 г., Recueil, стp. I‑9713, точка 5; Решение на Съда от 13 декември 2001 г. по дело Парламент/Съвет, C‑93/00, Recueil, стp. I‑10119, точка 39). Поради тази причина общностните актове споменават в преамбюла си нормативната основа, която оправомощава съответната институция да предприема действия във въпросната област. Изборът на подходяща нормативна основа всъщност има конституционна значимост (Становище на Съда 2/00, цитирано по-горе, точка 5).

72      В случая с обжалваното решение, прието в момент, когато срокът на действие на Договора за ЕОВС вече е изтекъл, е установено нарушение на член 65, параграф 1 ВС и на предприятията, за които се твърди, че са нарушили тази разпоредба, е наложена глоба. Предвид доводите, на които се прави позоваване в рамките на настоящото правно основание, на първо място трябва да се определи нормативната основа, на която се базира обжалваното решение. На второ място следва да се провери дали използваната нормативна основа може да предостави на Комисията компетентност да установява и санкционира нарушение на член 65, параграф 1 ВС към момента на приемане на обжалваното решение.

 По нормативната основа, на която се базира обжалваното решение

73      Следва да се отбележи, че преамбюлът на обжалваното решение съдържа единствено позовавания на разпоредби на Договора за ЕОВС, а именно на членове 65 ВС, 47 ВС и 36 ВС.

74      От една страна трябва да се припомни, че член 47 ВС дава право на Комисията да събира информацията, която ѝ е нужна, за да осъществява своите задачи и да извършва необходимите проверки, и от друга страна, че член 36 ВС задължава Комисията да изслушва заинтересованите страни, преди да наложи парични или периодични имуществени санкции. Позоваванията на тези разпоредби в преамбюла на обжалваното решение се отнасят също до процесуалните действия, извършени преди приемането на обжалваното решение.

75      По отношение на член 65 ВС следва да се отбележи, че той не само съдържа материалноправна разпоредба относно предприятия и сдружения на предприятия за забрана на поведение, което нарушава конкуренцията (параграф 1), но също така и че предоставя нормативна основа за действие на Комисията. Всъщност член 65, параграф 4 ВС дава право на Комисията да установи нарушения на член 65, параграф 1 ВС. Освен това член 65, параграф 5 ВС разрешава на Комисията да налага глоби на предприятия, нарушили член 65, параграф 1 ВС.

76      Предвид посочените в преамбюла разпоредби следва да се приеме, че обжалваното решение за установяване на нарушение на член 65, параграф 1 ВС и за налагане на глоби на предприятията, за които се твърди, че са нарушили тази разпоредба, има своята нормативна основа в член 65, параграф 4 ВС по отношение установяването на нарушението и в член 65, параграф 5 ВС по отношение налагането на глобата. Впрочем по време на съдебното заседание Комисията признава, че позоваването в преамбюла на обжалваното решение на член 65 ВС се отнася към параграфи 4 и 5 от тази разпоредба.

77      При все това, в съдебното заседание Комисията поддържа, че нормативна основа на обжалваното решение е и Регламент № 17.

78      В тази връзка следва да се припомни, че Регламент № 17, който междувременно е отменен с член 43 от Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 г. относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове 81 и 82 от Договора (ОВ L 1, 2003 г., стp. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 167), в член 3 от него, предоставя на Комисията компетентност да установява нарушения на членове 81 ЕО и 82 EО, а в член 15, параграф 2 от последния регламент на тази институция се предоставя компетентност да налага глоби на предприятия и на сдружения на предприятия, които са участвали в такива нарушения.

79      Трябва да се установи, че нито в преамбюла, нито в мотивите на обжалваното решение се съдържа позоваване на нормативна основа, установена с член 3 или с член 15, параграф 2 от Регламент № 17. Единствените позовавания на член 15, параграф 2 от Регламент № 17, съдържащи се в съображения 335 и 343 от обжалваното решение, се отнасят до въпроса относно lex mitior с цел в конкретния случай да се обоснове прилагането на член 65, параграф 5 ВС, а не на член 15, параграф 2 от Регламент № 17.

80      По време на съдебното заседание Комисията най-напред квалифицира липсата на позоваване на Регламент № 17 в преамбюла на обжалваното решение като материална грешка, впоследствие като грешка от процесуален характер или също като правописна грешка. След това тя обяснява, че обжалваното решение трябва да бъде тълкувано в светлината на второто изложение на възраженията от 12 август 2002 г., което тя основала на Регламент № 17. Накрая, в отговор на въпрос на Първоинстанционния съд, Комисията е откроила частите от обжалваното решение, които според нея доказват, че обжалваното решение се основава на член 3 и на член 15, параграф 2 от Регламент № 17. От една страна ставало въпрос за споменаването в преамбюла на Консултативния комитет и от друга страна, на съображения 335, 342, 343, 345, 346, 348—350, 352 и 353 от обжалваното решение.

81      Следователно трябва да се провери дали откроените в предишната точка елементи доказват от правна гледна точка в достатъчна степен факта, че Комисията е основала обжалваното решение и на член 3 и на член 15, параграф 2 от Регламент № 17 въпреки липсата на изрично позоваване в този смисъл в обжалваното решение.

82      На първо място, необходимо е да се припомни, че след като е била запитана по този въпрос по време на съдебното заседание, Комисията признава, че твърденията, съдържащи се в различните съображения, посочени в точка 80 по-горе, се отнасят до приложимото материално (съображения 335, 342 и 343) или процесуално право (съображения 352 и 353) и не засягат по-специално нейната компетентност да установява и санкционира нарушение на член 65, параграф 1 ВС след изтичането на срока на действие на Договора за ЕОВС. Впоследствие тя признава, че съображения 345 и 346 само възпроизвеждат доводите, представени от жалбоподателите в хода на административната процедура.

83      На второ място, по отношение на съображения 348 и 349 от обжалваното решение следва да се установи, че те съдържат общи позовавания на специалния закон, на Договора за сливане и на член 305 ЕО, но не съдържат указание, че обжалваното решение се основава на член 3 и на член 15, параграф 2 от Регламент № 17.

84      На трето място, позоваването на Консултативния комитет в преамбюла се отнася до позоваване на процедурен етап, предвиден в член 10, параграф 3 от Регламент № 17, и следователно потвърждава, че Комисията е прилагала процесуалните правила на Регламент № 17 след изтичането на срока на действие на Договора за ЕОВС, докато позоваванията на членове 36 и 47 ВС в същия преамбюл потвърждават, че преди изтичане на срока на действие на Договора за ЕОВС са били прилагани процесуалните правила на Договора за ЕОВС.

85      Все пак позоваването на Консултативния комитет съвсем не указва, че в настоящия случай Комисията е основала своята компетентност също на член 3 и на член 15, параграф 2 от Регламент № 17. В действителност единственото указание в преамбюла относно нормативната основа, използвана от Комисията за установяване и санкциониране на съответното нарушение, се съдържа в член 65 ВС. В тази връзка следва да се припомни, че Комисията е признала по време на съдебното заседание, че позоваването на член 65 ВС от преамбюла се отнася до параграф 4 от него относно установяване на нарушението и параграф 5 относно налагане на глобата.

86      На четвърто място, по време на съдебното заседание Комисията обръща по-специално внимание на първото изречение от съображение 350, което доказвало имплицитно, но със сигурност, че обжалваното решение се основава на член 3 и на член 15, параграф 2 от Регламент № 17.

87      Необходимо е да се припомни, че съображение 350 от обжалваното решение има следното съдържание:

„Последиците от изтичане срока на действие на специалния закон все пак трябва да бъдат уточнени по отношение на разпоредбите, с които на Комисията се разрешава да налага санкции. В такъв случай прилагането на материалното право, действащо към момента на настъпване на нарушението, изглежда оправдано, като трябва да се запази прилагането на приетите оттогава насам процесуални правила.“

88      Най-напред следва да се заключи, че съображение 350 от обжалваното решение засяга единствено компетентността на Комисията да налага глоби. Всъщност първото изречение от съображение 350 се отнася единствено до „разпоредбите, с които на Комисията се разрешава да налага санкции“. Второто изречение от посоченото съображение, което е трябвало допълнително да изясни компетентността на Комисията с оглед на изтичането на срока на действие на специалния закон, не уточнява кои са „разпоредбите, с които на Комисията се разрешава да налага санкции“. То споменава единствено приложимите материално право и процесуални правила, и въобще не засяга въпроса за компетентността на Комисията да „налага санкции“.

89      Следователно в съображение 350 обжалваното решение не уточнява кои са „разпоредбите, с които на Комисията се разрешава да налага санкции“. Разгледано отделно, първото изречение от съображение 350 може да съдържа позоваване на член 15, параграф 2 от Регламент № 17 или на член 65, параграф 5 ВС.

90      Когато обаче съображение 350 от обжалваното решение се разглежда заедно с раздел 8 от него, който се отнася до налагането на глобата и е озаглавен „Приложимост на член 65, параграф 5 ВС“, става ясно, че Комисията е основала своята компетентност да налага глоби в настоящия случай на член 65, параграф 5 ВС. Така съображение 515 припомня, че „[с]ъгласно член 65, параграф 5 ВС Комисията има право да налага глоби на [съответните] предприятия“.

91      По-нататък от съображения 515—518 е съвсем ясно, че обжалваното решение се основава изключително на член 65, параграфи 4 и 5 ВС. Всъщност в съображение 516 се цитира буквално параграф 4, за да се обясни, че Комисията е компетентна да установи, че дадено нарушение е било извършено от Federacciai, сдружение на предприятия, но че тя не е компетентна, съгласно член 65, параграф 5 ВС, да му наложи глоба. Всъщност член 65, параграф 5 ВС предоставя на Комисията компетентност единствено за налагане на глоби на предприятия, не и на сдружения на предприятия. Ако, както твърди Комисията, обжалваното решение се е основавало на Регламент № 17, подобна правна оценка би била ирелевантна. Всъщност член 15, параграф 2 от Регламент № 17 не прави разграничение между предприятия и сдружения на предприятия по отношение на компетентността на Комисията да налага глоби.

92      Така също раздел 7 от обжалваното решение, озаглавен „Неприложимост на член 65, параграф 2 ВС“, съдържа друго указание, че Комисията е основала обжалваното решение на член 65 ВС, а не на разпоредбите на Регламент № 17. Така в съображение 514 от обжалваното решение Комисията разглежда въпроса дали, съгласно член 65, параграф 2 ВС, е можела да разреши посочения от обжалваното решение картел. Следователно Комисията изобщо не се е позовала на член 9, параграф 1 от Регламент № 17, който ѝ дава компетентност да предоставя изключения, а е основала компетентността си единствено на член 65, параграф 2 ВС.

93      На пето място, по отношение на тълкуването на обжалваното решение в светлината на второто изложение на възраженията от 12 август 2002 г., трябва да се установи, че в него Комисията твърди, че е започнала нова процедура въз основа на Регламент № 17 и освен това се позовава изрично на член 3 от посочения регламент (допълнително изложение на възраженията, точка 2).

94      Все пак този елемент сам по себе си не е достатъчен, за да се заключи, че нормативната основа на обжалваното решение се съдържа в член 3 и в член 15, параграф 2 от Регламент № 17. Напротив, следва да се приеме, че липсата на позоваване на член 3 и на член 15, параграф 2 от Регламент № 17 в преамбюла на обжалваното решение, както и липсата на позоваване на посочените разпоредби в мотивите на същия са резултат по-скоро от съзнателен избор на Комисията. Всъщност при обстоятелствата в случая не може да се приеме, че Комисията, след като е започнала обсъждане с жалбоподателите относно спорното позоваване на Регламент № 17 в качеството му на нормативна основа, чрез допълнително изложение на възраженията, просто е забравила да спомене тази нормативна основа в обжалваното решение.

95      На шесто място, това тълкуване на обжалваното решение се потвърждава от факта, че по настоящите дела четирима от седемте жалбоподатели, а именно жалбоподателите по дела T‑27/03, T‑46/03, T‑58/03 и T‑80/03, очевидно основават своите жалби на предпоставката, че обжалваното решение се основавало на член 65, параграфи 4 и 5 ВС. Само двама жалбоподатели, именно тези по дела T‑97/03 и T‑98/03, са се аргументирали със становището, че обжалваното решение се основава на Регламент № 17, считайки, че той не предоставя компетентност на Комисията в тази връзка. На последно място, жалбоподателят по дело T‑79/03 не дава яснота относно нормативната основа и разглежда двете тези, а именно тезата, според която обжалваното решение се основава на член 65, параграфи 4 и 5 ВС и тази, според която то се основава на Регламент № 17, и заключава, че във всички случаи Комисията не е имала компетентност.

96      В това отношение следва да се отбележи, че по делата, по които жалбоподателите са счели в своите жалби, че обжалваното решение се основава на член 65, параграфи 4 и 5 ВС, в писмените си защити Комисията никога не е твърдяла, че доводите на жалбоподателите се основават на погрешна предпоставка. Всъщност нито една писмена защита или дуплика, представена по настоящите дела, не съдържа изрично позоваване на член 3 или на член 15, параграф 2 от Регламент № 17 като нормативна основа на обжалваното решение. Единствените позовавания на член 15, параграф 2 от Регламент № 17 в писмените становища на Комисията се отнасят до въпроса относно lex mitior с цел да се обоснове в настоящия случай прилагането на член 65, параграф 5 ВС, а не на член 15, параграф 2 от Регламент № 17.

97      Така жалбоподателят по дело T‑27/03, след като се е запознал с писмената защита, твърди в точка 5 от своята реплика следното:

„Следователно Комисията явно окончателно е признала: i) че нормативната основа на обжалваното решение е единствено член 65 ВС, ii) че глобите са били наложени само съгласно тази разпоредба. Всичко останало, всички други доводи, представени от Комисията във връзка с единството на общностния правен ред, с критериите, определящи приемствеността на законите във времето, се оказват академични съображения, които са до такава степен общи и ирелевантни, че не следва да се разглеждат от Първоинстанционния съд.“

98      Нещо повече, в дело T‑79/03, по което жалбоподателят не е дал яснота относно нормативната основа, на която се базира обжалваното решение, Комисията въобще не е изяснила спора по този въпрос.

99      Така в точка 58 от писмената защита по дело T‑79/03 Комисията твърди: „Отправната точка на разсъжденията на жалбоподателя не е правилна: според него Комисията е използвала процесуалните правила на Регламент № 17, за да наложи глоба по смисъла на член 65 ВС. […] Следва […] да се отбележи, че глобата не е била наложена на основание на Регламент № 17, а както става ясно от решението, по силата на член 65, параграф 5 ВС.“ В бележка под линия тя добавя, че „противно на това, което потвърждава жалбоподателят, от раздел 5 на решението (съображения 335 и [следващите]) следва, че Комисията прилага Регламент № 17“. В своята реплика жалбоподателят по дело T‑79/03 изразява несъгласие в точка 33:

„[...] Комисията отново си противоречи, този път в разстояние от няколко реда, което доказва до каква степен е трудно да се поддържа дадена теза, която е юридически непоследователна. Тя потвърждава всъщност — в точка 58 от писмената защита — […] в края на параграфа, че глобата не е била наложена на основание на Регламент № 17, за да добави по-нататък, под формата на бележка, че от обжалваното решение е ясно, че тя е приложила Регламент № 17.“

100    Следователно едва на съдебното заседание и само в отговор на въпросите, поставени от Първоинстанционния съд, Комисията за първи път ясно е заявила, че според нея обжалваното решение се основава също на член 3 и на член 15, параграф 2 от Регламент № 17.

101    При това положение, предвид всички предходни съображения и на различните изрични позовавания на нормативната основа, съдържаща се в член 65, параграфи 4 и 5 ВС, в обжалваното решение (преамбюл на обжалваното решение и съображения 515—518 от него) и при пълната липса на позоваване на член 3 и на член 15, параграф 2 от Регламент № 17, като нормативна основа, следва да се установи, че обжалваното решение се основава единствено на член 65, параграфи 4 и 5 ВС.

 По компетентността на Комисията да установява и санкционира нарушение на член 65, параграф 1 ВС след изтичане на срока на действие на Договора за ЕОВС

–       По отношението между Договора за ЕОВС и Договора за ЕО

102    Следва да се припомни, че материалният обхват на Договора за ЕОВС е бил ограничен. Всъщност Договорът за ЕОВС се отнася само до два продукта, а именно въглищата и стоманата, както са определени в член 81 ВС и в приложение I към Договора за ЕОВС. Доколкото формулировките на Договора за ЕИО (понастоящем Договор за ЕО) са общи и са приложими към всички сектори на икономиката и следователно по правило и към продуктите, попадащи в приложното поле на Договора за ЕОВС (вж. в този смисъл Становище 1/94, точка 57 по-горе, точка 27), авторите на Договора за ЕО са включили в този договор разпоредба, която има за цел да не се допусне предимството на разпоредбите на Договора за ЕО спрямо разпоредбите на Договора за ЕОВС.

103    В този смисъл член 305, параграф 1 ЕО уточнява:

„Разпоредбите на […] Договора [за ЕО] не засягат тези на Договора [за ЕОВС], в частност що се отнася до правата и задълженията на държавите-членки, правомощията на институциите на [ЕОВС] и разпоредбите, включени в този договор във връзка с функционирането на общия пазар за въглища и стомана.“

104    В резултат на това, по отношение на функционирането на общия пазар, правилата на Договора за ЕОВС и всички разпоредби, които са приети във връзка с прилагането му, продължават да са в сила, независимо от приетия по-късно Договор за ЕО (Решение на Съда по дело Gerlach, точка 57 по-горе, точка 9 и Решение от 24 септември 2002 г. по дело Falck et Acciaierie di Bolzano/Комисия, C‑74/00 P и C‑75/00 P, Recueil, стp. I‑7869, точка 100).

105    Всъщност доколкото съответните въпроси не са предмет на разпоредбите на Договора за ЕОВС или на приети въз основа на него разпоредби, Договорът за ЕО и приетите за прилагането му разпоредби могат, дори преди изтичане на срока на действие на Договора за ЕОВС, да се прилагат спрямо продукти, попадащи в приложното поле на Договора за ЕОВС (Решение на Съда от 15 декември 1987 г. по дело Deutsche Babcock, 328/85, Recueil, стp. 5119, точка 10 и Решение по дело Falck et Acciaierie di Bolzano/Комисия, точка 104 по-горе, точка 100; Становище 1/94, точка 57 по-горе, точка 27).

106    Необходимо е също така да се припомни, че съгласно член 97 ВС срокът на действие на Договора за ЕОВС е изтекъл на 23 юли 2002 г. Доколкото приложното поле на Договора за ЕО е с общ характер, секторите, които преди това са попадали в обхвата на Договора за ЕОВС, от 24 юли 2002 г. се включват в приложното поле на Договора за ЕО.

–       По въпроса дали член 65, параграфи 4 и 5 ВС предоставят компетентност на Комисията да приеме обжалваното решение

107    Обжалваното решение е било прието на 17 декември 2002 г. на основание на член 65, параграф 4 ВС, по отношение установяването на нарушение на член 65, параграф 1 ВС, и на основание на член 65, параграф 5 ВС, по отношение налагането на глоби на предприятия, за които се твърди, че са участвали в нарушение на член 65, параграф 1 ВС.

108    Във връзка с компетентността на Комисията за приемане на обжалваното решение на основание на член 65, параграфи 4 и 5 ВС след изтичане на срока на Договора за ЕОВС, в съображение 348 от обжалваното решение Комисията обяснява, че „Договорът за ЕО и Договорът за ЕОВС принадлежат на един и същ правен ред, общностния правен ред, в който този последен договор до 23 юли 2002 г. е представлявал специален закон“. Тя се позовава, в съображение 349 от обжалваното решение, на член 305, параграф 1 ЕО и на единната институционална рамка (Договор за сливане и член 3 ЕС). За да подчертае единството на общностния правен ред, в своите писмени становища Комисията припомня, че общностният съд е тълкувал разпоредбите на Договорите за ЕОВС и ЕОАЕ, като се е позовавал на Договора за ЕО, въз основа на общи принципи, с които са съобразени всички договори на Общността (Решение по дело Busseni, точка 55 по-горе, точки 16 и 21).

109    При изтичане срока на действие на Договора за ЕОВС преходът между режима, свързан с Договора за ЕОВС, и режима, свързан с Договора за ЕО в областта на конкуренцията, се извършвал автоматично въз основа на принципа на приемственост на нормите във времето в рамките на същия правен ред [Решение по дело Salumi, точка 60 по-горе, точка 9; Решение по дело CT Control (Rotterdam) и JCT Benelux/Комисия, точка 60 по-горе, точка 22 и Решение по дело De Haan, точка 60 по-горе, точка 13]. В съображение 331 от обжалваното решение, което съдържа позоваване на точка 31 от Известието от 18 юни 2002 г., Комисията обяснява, че „приложимото материално право“ е „правото, което е в сила към момента на извършване на деянието, съставляващо нарушение“ и че „в процесуалноправен аспект приложимото след изтичането срока на действие на Договора за ЕОВС право [ще бъде] правото на ЕО“. В съображение 350 от обжалваното решение Комисията допълва, че „прилагането на материалното право, действащо към момента на настъпване на нарушението, изглежда оправдано“, а в съображение 352 от обжалваното решение потвърждава, че „приложимите процесуални правила са тези, които са в сила към момента, когато е приета въпросната мярка“.

110    Ето защо трябва да се провери дали посочените по-горе обстоятелства дават възможност да се заключи, че член 65, параграфи 4 и 5 ВС предоставя, към момента на приемане на обжалваното решение, компетентност на Комисията да приеме посоченото решение.

111    В тази връзка следва да се припомни, че по силата на член 305, параграф 1 ЕО Договорът за ЕОВС представлява специален закон, който дерогира общия закон, какъвто е Договорът за ЕО (Заключение на генералния адвокат г‑н Van Gerven във връзка с Решение по дело Banks, точка 57 по-горе, точка 8; Решение по дело ESF Elbe-Stahlwerke Feralpi/Комисия, точка 57 по-горе, точка 102 и Решение по дело Verband der freien Rohrwerke и др./Комисия, точка 57 по-горе, точка 68).

112    От обстоятелството, че Договорът за ЕОВС е представлявал специален закон следва, че с изтичането на срока на действие на посочения договор общият закон е започнал да се прилага автоматично. Така в съображение 348 от обжалваното решение Комисията напълно основателно е заключила, че „от 24 юли 2002 г. секторите, които преди това са се уреждали от Договора за ЕОВС, от неговите процесуални разпоредби и от вторичното законодателство, понастоящем се уреждат от съответните разпоредби на Договора за ЕО“. В областта на конкуренцията от това заключение следва, че действията на предприятия и сдружения на предприятия, които преди това са попадали в обхвата на Договора за ЕОВС, считано от 24 юли 2002 г. могат да попадат в приложното поле на членове 81 ЕО и 82 ЕО.

113    Настоящото правно основание обаче не засяга по никакъв начин прилагането на член 81 ЕО по отношение на картел в металургичния сектор след изтичане на срока на действие на Договора за ЕОВС. То се отнася до компетентността на Комисията да установява и санкционира нарушение на член 65, параграф 1 ВС на основание на член 65, параграфи 4 и 5 ВС.

114    Характерът на специален закон на Договора за ЕОВС спрямо Договора за ЕО не подкрепя по никакъв начин тезата на Комисията, според която след изтичане на срока на действие на специалния закон тя все още имала правомощие да основава на него определени решения. В това отношение трябва да се припомни, че член 305, параграф 1 ЕО, от който общностният съд е извел характера на специален закон на Договора за ЕОВС спрямо Договора за ЕО, просто потвърждава изтичането на срока на действие на Договора за ЕОВС на 23 юли 2002 г., доколкото той предвижда, че разпоредбите на Договора за ЕО не изменят тези на Договора за ЕОВС и че член 97 ВС изрично предвижда изтичането на срока на действие на посочения договор на тази дата.

115    Така също единството на общностния правен ред, на което се позовава Комисията в съображение 349 от обжалваното решение и което тя извежда от единната институционална рамка и от необходимостта от съгласувано тълкуване на разпоредби, съдържащи се в различните договори на Общността, не може да предостави на Комисията компетентност да установява нарушение на член 65, параграф 1 ВС и да налага глоба на съответните предприятия на основание член 65, параграфи 4 и 5 ВС след изтичане на срока на действие на Договора за ЕОВС. В това отношение следва да се подчертае, че въпреки единната институционална рамка, произтичаща от Договора за сливане, сливането на Общностите никога не е било осъществено. По-нататък, съгласуваното тълкуване на материалноправните разпоредби на различните договори няма отражение по отношение на компетентностите, предоставени с различните договори на отделните институции. Всъщност в рамките на всеки договор институциите са компетентни да упражняват единствено правомощията, които са им предоставени с този договор (вж. в този смисъл Решение на Съда от 13 септември 2005 г. по дело Комисия/Съвет, C‑176/03, Recueil, стp. I‑7879, точки 38—53).

116    По отношение на довода, изведен от принципи, уреждащи приемствеността на нормите във времето, от съдебната практика следва, че материалноправните общностни разпоредби трябва да бъдат тълкувани, с цел да се гарантира съблюдаването на принципите на правната сигурност и на оправданите правни очаквания, като разпоредби, които по правило не се прилагат към положения, съществуващи преди влизането им в сила, докато процесуалните правила имат непосредствено приложение (Решение по дело Salumi, точка 60 по-горе, точка 9; Решение по дело CT Control (Rotterdam) и JCT Benelux/Комисия, точка 60 по-горе, точка 22 и Решение по дело De Haan, точка 60 по-горе, точка 13; Решение на Първоинстанционния съд от 19 февруари 1998 г. по дело Eyckeler & Malt/Комисия, T‑42/96, Recueil, стp. II‑401, точка 55 и Решение на Първоинстанционния съд от 28 януари 2004 г. по дело Euroagri/Комисия, T‑180/01, Recueil, стp. II‑369, точка 36).

117    Все пак следва да се посочи, че въпросът за компетентността на една институция предхожда въпроса кои материални и процесуални норми се прилагат. Всъщност след като най-напред се определи, че определена институция има компетентност да приема определен акт на основание на конкретна разпоредба от Договора или от вторичното право, след това следва да се определят приложимите материални и процесуални норми съгласно принципите, уреждащи приемствеността на нормите във времето.

118    В това отношение следва да се подчертае, че разпоредбата, която представлява нормативната основа на определен акт и оправомощава общностната институция да приеме въпросния акт, трябва да бъде в сила към момента на неговото приемане (Решение на Съда от 4 април 2000 г. по дело Комисия/Съвет, C‑269/97, Recueil, стp. I‑2257, точка 45; вж. също в този смисъл Решение на Първоинстанционния съд от 28 септември 2004 г. по дело MCI/Комисия, T‑310/00, Recueil, стp. II‑3253, точки 78—114). Напротив, принципите, които уреждат приемствеността на нормите във времето, могат да доведат до прилагането на материалноправни разпоредби, които вече не са в сила в момента на приемането на акта от определена общностна институция.

119    Като се позовава в съображения 331 и 350—352 от обжалваното решение на принципите, които уреждат приемствеността на нормите във времето, за да обоснове своята компетентност да приеме обжалваното решение, Комисията е допуснала объркване между материалноправната разпоредба относно предприятията, а именно член 65, параграф 1 ВС, и нормативната основа за действието на Комисията — член 65, параграфи 4 и 5 ВС. От приложимата материалноправна разпоредба тя автоматично е направила заключение за компетентността си да основава дадено решение на разпоредба, която междувременно е загубила правната си сила. Комисията също така е заявила по време на съдебното заседание, по повод на нейната компетентност, във връзка с приложимото материално и процесуално право, че „първите две […] са на практика същите“ и също че „предоставянето на компетентности е тясно свързано с [приложимото] материално право“.

120    Все пак, след като от една страна, според съдебната практика, точка 118 по-горе, разпоредбата, която представлява нормативната основа на определен акт, трябва да бъде в сила към момента на неговото приемане, и от друга страна, съгласно член 97 ВС, член 65, параграфи 4 и 5 ВС е в сила до 23 юли 2002 г., Комисията не е можела повече да извежда своята компетентност от посочените разпоредби, чийто срок на действие е изтекъл към момента на приемане на обжалваното решение, за да установи нарушение на член 65, параграф 1 ВС и да наложи глоби на предприятията, които са участвали в извършване на посоченото нарушение.

121    На последно място, относно довода на Комисията, според който самият Съд продължил да прилага член 65 ВС след изтичане на срока на неговото действие, следва да се посочи, че в цитираните от Комисията решения (точка 62 по-горе) общностният съд е упражнил контрол за законосъобразност на актове, приети от Комисията въз основа на Договора за ЕОВС в момент, когато последният все още е бил в сила. Тези решения следователно не подкрепят доводите на Комисията, че тя все още има компетентност да приема решение въз основа на разпоредба на Договора за ЕОВС след изтичане на срока на действие на посочения договор.

122    От всичко изложено по-горе следва, че първата част на първото правно основание трябва да бъде уважена и че обжалваното решение е незаконосъобразно. Все пак незаконосъобразността на обжалваното решение очевидно не е толкова съществена, за да се уважат исканията по дела T‑27/03 и T‑80/03 за установяване на недействителността на обжалваното решение (вж. в този смисъл Решение на Съда от 15 юни 1994 г. по дело Комисия/BASF и др., C‑137/92 P, Recueil, стp. I‑2555, точка 52).

123    Следователно обжалваното решение трябва да бъде отменено по отношение на жалбоподателите.

 По съдебните разноски

124    Съгласно член 87, параграф 2 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като е загубил делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати съдебните разноски, включително свързаните с обезпечителните производства по дела T‑46/03 и T‑79/03, съгласно исканията на жалбоподателите.

125    Съгласно член 87, параграф 4, първа алинея от Процедурния правилник държавите-членки, които са встъпили в делото, понасят направените от тях съдебни разноски. Следователно Италианската република следва да понесе направените от нея съдебни разноски.

По изложените съображения

ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД (пети разширен състав)

реши:

1)      Отменя Решение C (2002) 5087 окончателен на Комисията от 17 декември 2002 година относно процедура по прилагане на член 65 ВС (COMP/37.956 — Бетонова арматура) по отношение на SP SpA, Leali SpA, Acciaierie e Ferriere Leali Luigi SpA, Industrie Riunite Odolesi SpA (IRO), Lucchini SpA, Ferriera Valsabbia SpA, Valsabbia Investimenti SpA и Alfa Acciai SpA.

2)      Осъжда Комисията да понесе направените от нея съдебни разноски, както и направените от SP, Leali, Acciaierie e Ferriere Leali Luigi, IRO, Lucchini, Ferriera Valsabbia, Valsabbia Investimenti и Alfa Acciai, включително свързаните с производствата по допускане на обезпечение по дела T‑46/03 и T‑79/03.

3)      Италианската република следва да понесе направените от нея съдебни разноски.

Vilaras Martins Ribeiro Dehousse

Šváby       Jürimäe

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 25 октомври 2007 година.

E. Coulon       M. Vilaras

Съдържание

Правна уредба

Разпоредби от Договора за ЕОВС

Известие на Комисията относно някои аспекти на разглеждането на делата в областта на конкуренцията, в резултат от изтичане срока на действие на Договора за ЕОВС

Административна процедура

Обжалваното решение

Производство

Искания на страните

От правна страна

Доводи на страните

Съображения на Първоинстанционния съд

Предварителни бележки

По нормативната основа, на която се базира обжалваното решение

По компетентността на Комисията да установява и санкционира нарушение на член 65, параграф 1 ВС след изтичане на срока на действие на Договора за ЕОВС

– По отношението между Договора за ЕОВС и Договора за ЕО

– По въпроса дали член 65, параграфи 4 и 5 ВС предоставят компетентност на Комисията да приеме обжалваното решение

По съдебните разноски

* Език на производството: италиански.