Съединени дела C‑609/17 и C‑610/17
Terveys- ja sosiaalialan neuvottelujärjestö (TSN) ry
срещу
Hyvinvointialan liitto ry
и
Auto- ja Kuljetusalan Työntekijäliitto AKT ry
срещу
Satamaoperaattorit ry
(Преюдициални запитвания, отправени от Bundesarbeitsgericht)
Решение на Съда (голям състав) от 19 ноември 2019 г.
„Преюдициално запитване — Социална политика — Член 153 ДФЕС — Минимални изисквания за безопасността и здравето по отношение на организацията на работното време — Директива 2003/88/ЕО — Член 7 — Право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици — Член 15 — Национални разпоредби и колективни трудови договори, които са по-благоприятни за защитата на безопасността и здравето на работниците — Работници, които са неработоспособни поради заболяване по време на платен годишен отпуск — Отказ за прехвърляне на годишен отпуск, когато непрехвърлянето не води до намаляване на продължителността на отпуска под четири седмици — Член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз — Неприложимост при липса на хипотеза на прилагане на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата на основните права“
1. Социална политика — Защита на безопасността и здравето на работниците — Организация на работното време — Право на платен годишен отпуск — Национална правна уредба, която предвижда предоставянето на платен годишен отпуск над минималния период от четири седмици, предвиден в Директива 2003/88 — Невъзможност за прехвърляне на тези допълнителни дни отпуск поради заболяване — Допустимост
(член 1, параграф 1 и параграф 2, буква а), член 7, параграф 1 и член 15 от Директива 2003/88 на Европейския парламент и на Съвета)
(вж. т. 33—36, 39 и 40; т. 1 от диспозитива)
2. Основни права — Харта на основните права на Европейския съюз — Приложно поле — Прилагане на правото на Съюза — Национална правна уредба, която предвижда предоставянето на платен годишен отпуск над минималния период от четири седмици, предвиден в Директива 2003/88 и изключва прехвърляне на тези допълнителни дни отпуск поради заболяване — Национална правна уредба, която е свързана с упражняването на запазената компетентност на държавите членки и не попада в приложното поле на Директивата — Неприлагане на правото на Съюза
(член 2, параграф 2, член 4, параграф 2, буква б) и член 153 ДФЕС, член 31, параграф 2 и член 51 от Хартата на основните права на Европейския съюз, съображение 2, член 7, параграф 1 и член 15 от Директива 2003/88 на Европейския парламент и на Съвета)
(вж. т. 42—55; т. 2 от диспозитива)
Резюме
Държава членка може да изключи възможността за прехвърляне поради заболяване на дни платен годишен отпуск, когато те надхвърлят предвидения в Директива 2003/88 минимален период от четири седмици.
В решение TSN и AKT (съединени дела C‑609/17 и C‑610/17), постановено на 19 ноември 2019 г., Съдът, в голям състав, приема, от една страна, че член 7, параграф 1 от Директива 2003/88(1), който урежда правото на платен годишен отпуск с минимална продължителност от четири седмици, допуска национални разпоредби и колективни трудови договори, които предвиждат предоставянето на дни платен годишен отпуск над този минимален период, като изключват възможността за прехвърляне на тези дни отпуск поради заболяване. От друга страна, Съдът постановява, че член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), който предвижда по-специално правото на всеки работник на платен годишен отпуск, не се прилага при наличието на такива национални разпоредби и колективни трудови договори.
Всяко от висящите пред запитващата юрисдикция дела се отнася до работник, който съгласно колективния трудов договор, приложим за неговия сектор на дейност, има право на платен годишен отпуск над минималния период от четири седмици, предвиден в Директива 2003/88, а именно седем седмици (дело C‑609/17) и пет седмици (дело C‑610/17). Тъй като тези работници са били нетрудоспособни поради заболяване по време на платения годишен отпуск, те искат от работодателите си да прехвърлят частта от годишния отпуск, която не са могли да ползват. Работодателите им обаче отхвърлят тези молби, доколкото те се отнасят до частта от правото на платен годишен отпуск над предвидения в Директива 2003/88 минимален отпуск от четири седмици.
На първо място, що се отнася до Директива 2003/88, Съдът припомня, че тя допуска национални разпоредби, които предоставят право на платен годишен отпуск с продължителност над четирите седмици, предвидени в член 7, параграф 1 от тази директива. В такъв случай обаче правото на платен годишен отпуск над този минимален период се урежда не от тази директива, а от националното право по-специално що се отнася до условията за предоставяне и погасяване на правото на отпуск за тези допълнителни дни. Поради това Съдът заключава, че държавите членки могат да предвидят или не правото на пълно или частично прехвърляне на тези допълнителни дни отпуск, когато по време на годишния отпуск работникът е бил нетрудоспособен поради заболяване, доколкото от своя страна правото на платен годишен отпуск, което работникът действително ползва, винаги остава поне равно на минималния период от четири седмици, гарантиран от Директива 2003/88.
На второ място, що се отнася до Хартата, чието приложно поле е определено в член 51, параграф 1 от нея, Съдът най-напред отбелязва, че във връзка с дейността на държавите членки, разпоредбите на Хартата се отнасят за тях единствено когато те прилагат правото на Съюза. Той обаче констатира, че като е приела правна уредба или е разрешила сключването на колективни трудови договори, които предвиждат предоставянето на дни платен годишен отпуск над минималния период от четири седмици, гарантиран от Директива 2003/88, като изключва прехвърлянето на тези дни поради заболяване, държавата членка не прилага тази директива по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата, и поради това по-специално член 31, параграф 2 от нея не се прилага.
В това отношение Съдът подчертава по-специално, че Директива 2003/88, приета на основание член 137, параграф 2 ЕО, понастоящем член 153, параграф 2 ДФЕС, определя само минималните изисквания за безопасност и здраве при организацията на работното време. Съгласно член 153, параграф 4 ДФЕС тези минимални изисквания не са пречка дадена държава членка да запази или въведе по-строги предпазни мерки, съвместими с Договорите. Ето защо при упражняване на запазената си компетентност в областта на социалната политика държавите членки са свободни да приемат такива по-строги норми от тези, които са предмет на намеса на законодателя на Съюза, при условие че те не са в противоречие със съгласуваността на тази намеса.
Така Съдът констатира, че когато държавите членки предоставят или позволяват на социалните партньори да предоставят право на платен годишен отпуск над минималната продължителност от четири седмици, предвидена в Директива 2003/88, такова право, както и условията за евентуално прехвърляне на това право при заболяване по време на отпуска попадат в обхвата на упражняването на запазената компетентност на държавите членки, без да бъдат регулирани от посочената директива. Когато обаче разпоредбите на правото на Съюза в съответната област не уреждат определен аспект и не възлагат на държавите членки конкретни задължения по отношение на дадено положение, приеманата от държавата членка национална правна уредба по отношение на този аспект е извън приложното поле на Хартата.