ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г‑ЖА V. TRSTENJAK

представено на 8 септември 2011 година(1)

Дело C‑282/10

Maribel Dominguez

срещу

Centre informatique du Centre Ouest Atlantique

срещу

Préfet de la région Centre

(Преюдициално запитване, отправено от Cour de cassation (Франция)

„Член 31, параграф 2 от Хартата — Основни социални права — Общи принципи на правото — Хоризонтално действие на директивите — Член 7 от Директива 2003/88/ЕО — Условия на труд — Организация на работното време — Право на платен годишен отпуск — Възникване на право на отпуск без значение от вида и продължителността на отсъствието на работника — Национална правна уредба, по силата на която предоставянето на този отпуск е обусловено от действителното полагане на труд за минимален период от време през референтната година — Задължение на националния съд да остави без приложение противоречащите на правото на Съюза национални разпоредби“

Съдържание

I –  Въведение

II –  Правна уредба

А – Право на Съюза

1.  Харта на основните права на Европейския съюз

2.  Директива 2003/88

Б – Национално право

III –  Фактическите обстоятелства, главното производство и преюдициалните въпроси

IV –  Производството пред Съда

V –  Основни доводи на страните

А – По първия преюдициален въпрос

Б – По втория преюдициален въпрос

В – По третия преюдициален въпрос

VI –  Правен анализ

А – По първия преюдициален въпрос

Б – По втория преюдициален въпрос

1.  Общи положения

а) Основни правни аспекти

б) Наличие на съдебен спор между частноправни субекти

2.  Ролята на националния съд при спорове между частноправни субекти

а) Граници на приложимост на директивите съгласно правото на Съюза

б) Възможни алтернативни подходи

i) Пряка приложимост на основното право по член 31, параграф 2 от Хартата

–       Приложимост на Хартата

–       Правото на платен годишен отпуск като основно право

–       Липса на действие спрямо трети лица

–       Заключение

ii) Пряка приложимост на евентуален общ принцип на правото

–       Място на правото на годишен отпуск в правния ред на Съюза

–       Приложимост на общите принципи на правото в отношенията между частноправни субекти

–       Заключение

iii) Прилагане на общия принцип на правото съобразно конкретизацията му в Директива 2003/88

–       Подходът на Съда в Решение по дело Kьcьkdeveci

–       Относимост на този подход към правото на годишен отпуск

–       Заключение

в)     Обобщение

3.  Евентуална отговорност на държавата членка поради нарушение на правото на Съюза

4.  Заключение

В – По третия преюдициален въпрос

VII –  Заключение

I –  Въведение

1.        В настоящото преюдициално производство по член 267 ДФЕС френският Cour de cassation (наричан по-нататък „запитващата юрисдикция“) поставя на Съда три въпроса относно тълкуването на член 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време(2).

2.        Пряк източник на настоящото преюдициално запитване е съдебният спор между г‑жа Dominguez (наричана по-нататък „жалбоподателката в главното производство“) и нейния работодател, Centre Informatique du Centre Ouest Atlantique (наричан по-нататък „ответникът в главното производство“), по въпроса дали и евентуално в какъв размер последният е задължен да изплати финансово обезщетение за годишен отпуск, който жалбоподателката не е могла да ползва поради злополука. За целта според запитващата юрисдикция е важно да се изясни как следва да се изчислява този отпуск, тъй като спецификата на случая се изразява в това, че по силата на приложимите в тази област национални разпоредби правото на годишен отпуск възниква само ако работникът е полагал съответен минимален брой дни труд, от една страна, а от друга — не всеки вид отсъствие от работното място поради злополука се зачита за отработено време.

3.        При все това не може да бъде констатирано наличието на право на отпуск и евентуално неговият точен обхват, докато съществува неяснота по въпроса дали посочената по-горе национална правна уредба въобще може да бъде разглеждана като съвместима с член 7 от Директива 2003/88 и дали в отношенията си с ответника жалбоподателката може да се позовава пряко на тази директива. От една страна, настоящото дело поражда правни въпроси, на които Съдът вече е дал еднозначен отговор, така че той като цяло може просто да препрати към релевантните си решения. От друга страна обаче, Съдът следва да даде становище по въпроса къде е мястото на правото на платен годишен отпуск в нормативната йерархия в правото на Съюза и дали е възможно работникът пряко да предяви това право и в отношенията си със своя работодател.

4.        За тази цел следва да бъдат разгледани четири различни подхода, които би трябвало да помогнат на работника да упражни своите права спрямо работодателя. Най-напред следва да се провери възможността за хоризонтално действие на директивите. След това, с оглед на междувременно придобитата правнозадължителна сила на Хартата на основните права на Европейския съюз, следва да се провери пряката приложимост на член 31, параграф 2 от Хартата. Друга алтернатива е да се изведе евентуален общ принцип на правото, съгласно който работникът има право на годишен отпуск, тъй като този принцип би бил пряко приложим. В заключение ще проверя доколко може да се приложи подходът от Решение по дело Kücükdeveci(3). При това ще разгледам в подробности предимствата и недостатъците на този подход. Настоящото дело предоставя на Съда възможност да разгледа този подход от теоретична гледна точка и при необходимост да го доизясни.

II –  Правна уредба

 А – Право на Съюза(4)

1.     Харта на основните права на Европейския съюз

5.        Член 31 от дял IV („Солидарност“) от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) закрепва правото на всеки работник на „справедливи и равни условия на труд“. Член 31, параграф 2 гласи:

„Всеки работник има право на ограничаване на максималната продължителност на труда, на периоди на дневна и седмична почивка, както и на платен годишен отпуск“.

6.        Член 51 от дял VІІ („Общи разпоредби“) определя приложното поле на Хартата. Член 51, параграф 1 гласи:

„Разпоредбите на настоящата харта се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза. В този смисъл те зачитат правата, спазват принципите и насърчават тяхното прилагане в съответствие със своите компетенции и при зачитане на предоставените в Договорите компетенции на Съюза“.

2.     Директива 2003/88

7.        Член 1 от Директива 2003/88 предвижда:

„Предмет и приложно поле

1.      Настоящата директива определя минималните изисквания за безопасност и здраве при организацията на работното време.

2.      Настоящата директива се прилага за:

а)      минималната продължителност на […] годишния отпуск […]

[…]“.

8.        Съгласно член 7 от посочената директива:

„Годишен отпуск

1.      Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени от националното законодателство и/или практика.

2.      Минималният период за платен годишен отпуск не може да се замества с финансово обезщетение, освен при прекратяване на трудовото правоотношение“.

9.        Член 17 от Директива 2003/88 предвижда, че държавите членки могат да дерогират определени разпоредби от тази директива. Дерогиране на член 7 не се допуска.

 Б – Национално право

10.      Приложимият в главното производство член L. 223-2, първа алинея от Code du travail (Кодекс на труда) гласи:

„Всеки работник, който през референтната година действително е полагал труд при един и същ работодател общо поне един месец, има право на отпуск от 2,5 работни дни за всеки отработен месец, като общата продължителност на полагаемия отпуск не може да надвишава 30 работни дни“.

11.      Член L. 3141-3 от новия Code du travail в редакцията му от 20 август 2008 г. предвижда:

„Всеки работник или служител, който през референтната година действително е полагал труд при един и същ работодател общо поне десет дни, има право на отпуск от 2,5 работни дни за всеки отработен месец. Общата продължителност на полагаемия отпуск не може да надвишава 30 работни дни“.

12.      Приложимият към онзи момент член L. 223-4 от Code du travail предвижда:

„При определянето на продължителността на отпуска четири отработени седмици, или 24 работни дни, се считат за един месец действително положен труд. За периоди на действително положен труд се считат времето на платен отпуск, предвидените в член L. 212-5-1 от този кодекс и в член L. 713-9 от Code rural (Селскостопанския кодекс) компенсиращи почивни дни, предвиденото в член L. 122-25—L. 122-30 време за почивка на работничките родилки, получените въз основа на намаляване на работното време почивни дни и ограниченото до една година без прекъсване време, през което изпълнението на трудовия договор е спряно поради трудова злополука или професионално заболяване. (При определянето на продължителността на отпуска за период на действително положен труд се счита също и времето, през което съответният работник или ученик продължава да изпълнява или отново е повикан да изпълнява задължителна военна или гражданска служба, независимо на какво основание.)“.

13.      Същевременно действащата редакция на член L. 3141-5 от Code du travail предвижда:

„При определянето на продължителността на отпуска за период на действително положен труд се счита:

1)         времето на платения отпуск;

2)         времето на отпуска по майчинство или по бащинство или при осиновяване и на отпуска за отглеждане на дете;

3)         предвидените в член L. 3121-26 от Code du travail и член L. 713-9 от Code rural компенсиращи почивни дни;

4)         получените въз основа на намаляването на работното време почивни дни;

5)         ограниченият до една година без прекъсване период, в който изпълнението на трудовия договор е спряно поради трудова злополука или професионално заболяване, и

6)         времето, през което съответният работник или служител продължава да изпълнява или отново е повикан да изпълнява задължителна военна или гражданска служба, независимо на какво основание“.

14.      По силата на член ХІV, четвърта алинея от типовия вътрешен правилник за прилагането на националния колективен трудов договор за служителите на социалноосигурителните институции право на годишен отпуск за съответната година не възниква за времето на отсъствие поради общо или продължително заболяване, наложило прекъсване на работата за дванадесет или повече последователни месеца, за времето на отсъствие при изпълняване на задължителна военна служба и за времето на неплатения отпуск по членове 410, 44 и 46 от колективния трудов договор. От момента на завръщането си на работа съответният служител отново има право на годишен отпуск, като продължителността на отпуска се определя пропорционално на времето на действително положения труд, за което още не е ползван годишен отпуск.

III –  Фактическите обстоятелства, главното производство и преюдициалните въпроси

15.      Жалбоподателката в главното производство е служителка на ответника в главното производство от 10 януари 1987 г., като в отношенията им се прилага колективният трудов договор за служителите на социалноосигурителните институции.

16.      На 3 ноември 2005 г. тя претърпява злополука по пътя между нейното местоживеене и работното ѝ място, вследствие на което ползва отпуск по болест в периода от 3 ноември 2005 г. до 7 януари 2007 г.

17.      На 8 януари 2007 г. тя се завръща на работа на половин работен ден, а от 8 февруари 2007 г. — на пълен работен ден. След нейното завръщане ответникът в главното производство ѝ съобщава броя на дните отпуск, полагащи ѝ се по негови изчисления за периода на нейното отсъствие. Жалбоподателката в главното производство възразява и иска от работодателя си да ѝ признае за този период право на платен годишен отпуск от 22,5 работни дни или евентуално да ѝ заплати обезщетение за неизползван отпуск в размер на 1 971,39 EUR.

18.      Тя предявява исканията си първо пред Conseil de prud’hommes de Limoges, който отхвърля иска ѝ с решение от 15 януари 2008 г. Тя обжалва това решение пред Cour d’appel de Limoges. Този съд отхвърля жалбата ѝ с решение от 16 септември 2008 г., в което наред с останалото констатира, че в качеството си на работодател ответникът в главното производство правилно е приложил съответните трудовоправни разпоредби и основателно е отказал да ѝ признае право на отпуск, тъй като поради претърпяната злополука по пътя жалбоподателката в главното производство е отсъствала повече от дванадесет месеца и през този период не е полагала действително труд. Освен това Cour d’appel установява, че жалбоподателката в главното производство няма право да се позовава на приложимите разпоредби при трудова злополука.

19.      Тя обжалва това съдебно решение пред Cour de cassation, като твърди, първо, че злополуката по пътя към или от работното място трябва да се разглежда като трудова злополука и съответно трябва да се приложат благоприятните за нея разпоредби относно трудовите злополуки. Второ, тя поддържа, че при изчисляването на платения ѝ отпуск периодът на спиране на изпълнението на трудовия ѝ договор вследствие на злополуката по пътя следва да се зачита за период на действително положен труд.

20.      С оглед на подробно цитираната практика на Съда запитващата юрисдикция изразява съмнение относно съвместимостта на приложимите национални трудовоправни разпоредби с правото на Съюза, а така също и относно задължението на националния съд да остави без приложение националните разпоредби, които са в противоречие с правото на Съюза.

21.      При тези обстоятелства Cour de cassation решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Трябва ли член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 да се тълкува в смисъл, че не допуска национални разпоредби или практики, които предвиждат, че правото на платен годишен отпуск е обусловено от действително полагане на труд не по-малко от десет дни (или от един месец) през референтния период?

2)      При утвърдителен отговор трябва ли по силата на член 7 от Директива 2003/88, който урежда специфично задължение на работодателя, доколкото предвижда право на платен отпуск в полза на работника, отсъстващ по здравословни причини за период, равен или по-голям от една година, сезираният със спор между частноправни субекти национален съд да не приложи национална разпоредба, която противоречи на този член, тъй като в случая тя обуславя възникването на правото на платен годишен отпуск от действително полагане на труд не по-малко от десет дни през референтната година?

3)      Доколкото член 7 от Директива 2003/88 не прави никакво разграничение между работниците според това дали отсъствието им от работа през референтния период се дължи на трудова злополука, професионална болест, злополука по пътя към или от работното място или общо заболяване, имат ли работниците право по силата на този текст на платен отпуск с една и съща продължителност независимо от основанието за отсъствието им по здравословни причини, или този текст трябва да се тълкува в смисъл, че допуска възможност продължителността на платения отпуск да е различна в зависимост от основанието за отсъствието на работника, когато националният закон предвижда при определени условия по-голяма продължителност на платения годишен отпуск от предвидената в Директивата минимална продължителност от четири седмици?“

IV –  Производството пред Съда

22.      Актът за преюдициално запитване от 2 юни 2010 г. постъпва в секретариата на Съда на 7 юни 2010 г.

23.      В срока по член 23 от Статута на Съда писмени становища представят страните в главното производство, френското, датското и нидерландското правителство, както и Европейската комисия.

24.      В съдебното заседание от 17 май 2011 г. се явяват представителите на страните в главното производство, на френското, датското и нидерландското правителство и на Комисията.

V –  Основни доводи на страните

 А – По първия преюдициален въпрос

25.      Всички участници в производството са съгласни, че отговорът на първия преюдициален въпрос може да се изведе от практиката на Съда, и преди всичко от Решение по дело BECTU(5) и Решение по дело Schultz-Hoff(6). Те предлагат на този преюдициален въпрос да се отговори, че член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национални разпоредби или практики, които предвиждат, че правото на платен годишен отпуск е обусловено от действително полагане на труд не по-малко от десет дни (или от един месец) през референтния период.

 Б – По втория преюдициален въпрос

26.      Има значителна разлика както в посоките на разсъждение, така и в предложените от участниците в производството отговори на този преюдициален въпрос.

27.      Жалбоподателката в главното производство препраща към Решение по дело Simmenthal(7) и Решение по дело Melki(8), като отбелязва, че изводите на Съда в Решение по дело BECTU не накърняват пряката приложимост на член 7 от Директива 2003/88. Според нея в това отношение положението за националния съд е съвсем ясно — той е длъжен да не приложи националните разпоредби, които въвеждат несъвместимо с правото на Съюза условие за упражняването на правото на платен годишен отпуск.

28.      Ответникът в главното производство се позовава на цитираната от запитващата юрисдикция съдебна практика и стига до обратния извод. Според него изведените в тази съдебна практика принципи предполагат, че при спорове между частноправни субекти националният съд няма право да остави без приложение национална разпоредба, поради това че е несъвместима с определена директива. Според ответника в главното производство подобен подход е равнозначен на тълкуване contra legem. С оглед на самата дефиниция за директива — акт, с който се дават предписания на държавите членки, а не се учредяват преки задължения за гражданите — нямало причина за преразглеждане на трайната съдебна практика, защото обратното би означавало да се премахне разликата между директивите и регламентите.

29.      Френското и нидерландското правителство отиват още по-далеч в своите разсъждения.

30.      Френското правителство например припомня не само цитираната от Cour de cassation съдебна практика, но и Решение по дело Mangold(9) и Решение по дело Kücükdeveci(10). В тези решения Съдът доразвива своята практика относно изискванията към националния съд при наличието на противоречащи на правото на Съюза национални разпоредби. Според френското правителство от тези решения следва, че при колизия между национална разпоредба и общ принцип на правото на Съюза националният съд задължително трябва да не прилага националната разпоредба. Във връзка с това френското правителство посочва, че наистина съгласно постоянната съдебна практика правото на платен годишен отпуск трябва да се счита за „особено важен принцип на социалното право на Съюза“, но все пак още не е признато от Съда за общ принцип на правото на Съюза, какъвто е например забраната за дискриминация по възраст. Следователно значението на посочената по-горе съдебна практика не можело да се разширява и спрямо правото на платен годишен отпуск.

31.      Поради това френското правителство предлага на втория преюдициален въпрос да се отговори, че ако се приеме, че член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 не допуска национална разпоредба, която предвижда, че правото на годишен отпуск е обусловено от полагане на труд не по-малко от десет дни (или от един месец) през референтния период, тази разпоредба на Директивата не дава основание на сезирания със спор между частноправни субекти национален съд да остави без приложение националната разпоредба.

32.      Нидерландското правителство излага становище само по този преюдициален въпрос. То счита, че по силата на цитираната от Cour de cassation постоянна практика на Съда сезираният със спор между частноправни субекти национален съд не е длъжен да остави без приложение националната разпоредба, която противоречи на разпоредба от директива. Напротив, националният съд трябвало да тълкува и прилага националното право в съответствие с Директивата.

33.      Според нидерландското правителство Решение по дело Kücükdeveci и фактът, че правото на годишен отпуск трябва да се счита за „особено важен принцип на социалното право на Съюза“, не допускат друг извод, още повече че този принцип не е общ принцип на правото.

34.      Докато френското и нидерландското правителство стигат до извода, че не могат да бъдат приложени изводите на Съда от Решение по дело Kücükdeveci, Комисията не вижда причина да се изключи съответното им прилагане към разглеждания в главното производство случай.

35.      Според Комисията на втория преюдициален въпрос трябва да се отговори, че в рамките на своите правомощия националният съд е длъжен да осигури съдебна защита на частноправните субекти и пълна ефикасност на правото на Съюза, като за целта може при необходимост да остави без приложение всяка национална разпоредба, която е несъвместима с правото на платен годишен отпуск.

 В – По третия преюдициален въпрос

36.      Жалбоподателката в главното производство предлага на този преюдициален въпрос да се отговори, че член 7 от Директива 2003/88 следва да се тълкува в смисъл, че не допуска различна продължителност на платения отпуск в зависимост от основанието за отсъствие на работника. Всъщност тази разпоредба на Директивата предвиждала право на работниците на платен отпуск с еднаква продължителност, независимо на какво се дължи отсъствието на работника.

37.      Ответникът в главното производство застъпва обратното становище. Според него член 7 от Директива 2003/88 не е пречка разпоредбите за продължителността на платения годишен отпуск да са по-благоприятни за работниците, отсъстващи поради професионална болест или трудова злополука, отколкото за работниците, чието отсъствие не се дължи на професионална болест или трудова злополука, когато се преценява дали времето на отсъствие може да се зачита за период на действително положен труд.

38.      Въз основа на цитираната по-горе практика на Съда френското правителство поддържа, че член 7 от Директива 2003/88 следва да се тълкува в смисъл, че продължителността на платения годишен отпуск може да бъде различна в зависимост от основанието за отсъствие на работника, стига да е гарантирана предвидената в тази разпоредба на Директивата минимална продължителност на отпуска от четири седмици.

39.      Комисията посочва, че от акта за преюдициално запитване не следва еднозначно кое положение в националното право визира този преюдициален въпрос, но все пак предлага отговор в същия смисъл като предложения от френското правителство.

VI –  Правен анализ

 А – По първия преюдициален въпрос

40.      С първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 разрешава на държавите членки да обусловят упражняването на правото на платен годишен отпуск от полагането на труд за посочен в националното право минимален период от време, който във френското право първоначално е бил определен на един месец, а след законодателно изменение вече е десет дни.

41.      Отговорът на този преюдициален въпрос следва от практиката на Съда, но преди всичко от Решение по дело BECTU и Решение по дело Schultz-Hoff и др. Поради тази причина е препоръчително да се припомнят съответните констатации на Съда и след това да се провери относимостта им към случая по главното производство.

42.      Съгласно постоянната практика на Съда правото на платен годишен отпуск трябва да се счита за особено важен принцип на социалното право на Съюза, който не може да бъде дерогиран и който може да бъде прилаган от компетентните национални органи само в рамките, изрично посочени от Директива 2003/88(11). Като закрепва правото на платен годишен отпуск във вторичното право, законодателят на Съюза иска да гарантира, че във всяка държава членка работникът ще има право действително да ползва почивка, „за да се осигури ефикасна защита на безопасността и здравето му“(12). Както се посочва в практиката на Съда, целта на правото на платен годишен отпуск е да позволи на работника да си почине и да разполага с период на отдих и свободно време(13).

43.      Не на последно място поради голямото значение на този принцип в правния ред на Съюза в точка 52 от посоченото по-горе Решение по дело BECTU Съдът приема, че член 7, параграф 1 от Директива 93/104/ЕО — чийто текст е идентичен с по-късната разпоредба на член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 — „забранява на държавите членки да ограничават едностранно предоставеното на всички работници право на платен годишен отпуск, като поставят условие за възникването му, което изключва някои работници от кръга на лицата, които разполагат с това право“.

44.      В точка 53 от същото решение Съдът подчертава, че държавите членки са свободни „да определят във вътрешната си правна уредба условията за упражняване и осъществяване на правото на платен годишен отпуск, като уточнят конкретните обстоятелства, при които работниците могат да упражняват това право, от което се ползват за цялото прослужено време, но същевременно държавите членки не следва да обвързват с каквото и да е условие самото съществуване на това право, което следва пряко от Директива 93/104“.

45.      В точка 55 от това решение Съдът отбелязва също така, че постановените от държавите членки мерки по прилагането на разпоредбите могат да съдържат определени различия по отношение на условията за упражняване на правото на платен годишен отпуск, тъй като в крайна сметка Директивата предвижда само минималните изисквания за хармонизиране на организацията на работното време, а иначе предоставя на държавите членки възможността да определят необходимите правила и разпоредби за прилагане. При това Съдът изтъква, че „тази директива не позволява на държавите членки да изключат самото възникване на правото, изрично предоставено на всички работници“.

46.      Посочената по-горе съдебна практика следва да се разбира в смисъл, че Съдът по принцип признава компетентността на държавите членки да определят условията и реда за прилагане, с които те могат да уредят подробно конкретни аспекти от упражняването на право на годишен отпуск, например кога и как работникът може да ползва полагащия му се за първите седмици на работата отпуск. При все това границите на тази законодателна компетентност на държавите членки се простират дотам, докъдето избраната уредба не засяга ефективността на правото на платен отпуск, така че вече да не може да бъде гарантирано постигането на целта на това право. Такъв е случаят, когато националната уредба определя не как се упражнява това право, а дали може да се упражнява.

47.      Както посочва и самото френско правителство, несъмнено в случая по главното производство уредбата е именно такава, доколкото самото възникване на правото е обвързано с условието работникът да е полагал труд не по-малко от един месец (съгласно междувременно изменения член L. 223-2, първа алинея от Сode du travail) или десет дни (съгласно приложимия към момента член L. 3141-3 от Сode du travail). Видно от подробните доводи в становището на френското правителство, въвеждането на минимален период от десет дни се обяснява с начина на изчисляване на продължителността на годишния отпуск. Всъщност годишният отпуск се изчислява спрямо броя на отработените дни, като за всеки десет отработени дни се полага един ден отпуск.

48.      Както признава и френското правителство, в конкретния случай необходимостта от точно изчисляване на годишния отпуск изобщо не променя обстоятелството, че практиката на Съда не предвижда никакви изключения от правилото, че мерките на отделните държави членки за прилагането на правото на платен годишен отпуск не бива да застрашават самото право. Тук следва да се напомни, че в Решение по дело BECTU се разглеждат сходни фактически обстоятелства като тези в настоящото дело, така че изведените там принципи на съдебната практика са пряко приложими към случая по главното производство. В посоченото дело Съдът е трябвало да отговори на въпроса дали член 7, параграф 1 от Директива 93/104 допуска национална правна уредба, по силата на която работникът придобива право на платен годишен отпуск едва след непрекъснат период на заетост от не по-малко от 13 седмици при един и същ работодател. Тъй като Съдът отговаря категорично отрицателно на този въпрос, според мен е ясно, че спорната френска уредба не може да бъде разглеждана като съвместима с Директива 2003/88.

49.      Друг правен въпрос в спора по главното производство, който следва да се изясни в настоящото преюдициално производство — както основателно се изтъква в становището на ответника в главното производство(14) — е въпросът дали право на платен годишен отпуск се поражда и за периодите, в които работникът е отсъствал по здравословни причини. Този въпрос трябва да се изясни, доколкото именно от него зависи дали жалбоподателката в главното производство въобще има право на отпуск за разглеждания период, или отсъствието ѝ от работа може да се вземе предвид в неин ущърб.

50.      Отговорът на този въпрос също се открива в съдебната практика. Особено полезно е Решение по дело Schultz-Hoff и др., в точка 39 от което Съдът най-напред приема, че отнасящият се до правото на платен годишен отпуск член 7, параграф 1 от Директивата се прилага към „всеки работник“. От значение са и по-нататъшните съображения на Съда в точка 40 от същото решение, а именно че „относно правото на платен годишен отпуск Директива 2003/88 не прави никакво разграничение между работниците, които отсъстват от работа поради краткосрочен или продължителен отпуск по болест през референтния период и работниците, които действително са полагали труд през посочения период“.

51.      Въз основа на тези съображения в точка 41 от същото решение Съдът прави едно — според мен — също важно за целите на настоящото преюдициално производство заключение: че „относно работниците в надлежно предписан отпуск по болест правото на платен годишен отпуск, предоставено от самата Директива 2003/88 на всички работници […], не може да бъде обвързано от държава членка със задължението за действително полагане на труд през установения от държавата референтен период“.

52.      Цитираната по-горе съдебна практика следва да се разбира в смисъл, че ако работникът е бил в надлежно предписан отпуск по болест, отсъствието му през референтната година поради болест не е пречка за възникването на право на платен годишен отпуск. В правно отношение това означава, че отсъствието от работа поради причини, независещи от волята на заинтересования работник, например отсъствието поради болест, се зачита за трудов стаж. Това е и смисълът на разпоредбата на член 5, алинея 4 от Конвенция № 132 на Международната организация на труда от 24 юни 1970 г. относно платените годишни отпуски (ревизиран текст), на която се основават съображенията на Съда относно отношението между годишния отпуск и отпуска поради болест.

53.      В обобщение следва да се констатира, че спорната уредба не е съвместима с Директива 2003/88. До това заключение стига и френското правителство, което в писменото си становище заявява, че ще предложи изменение на член L. 3141‑3 от Code du travail(15). Ето защо на първия преюдициален въпрос следва да се отговори, че член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национални разпоредби или практики, които предвиждат, че правото на платен годишен отпуск е обусловено от действително полагане на труд не по-малко от десет дни (или от един месец) през референтния период.

 Б – По втория преюдициален въпрос

1.     Общи положения

 а) Основни правни аспекти

54.      Вторият преюдициален въпрос е поставен изрично само в случай че бъде установена несъвместимостта на спорната национална разпоредба с правото на Съюза, както предложих по-горе. Видно от изложеното в акта за преюдициално запитване по този преюдициален въпрос(16), запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали евентуално член 7 от Директива 2003/88 ѝ налага произтичащо от правото на Съюза задължение да не прилага спорната национална разпоредба в спорове между частноправни субекти.

55.      За да се отговори на този въпрос, трябва да се обсъдят два важни правни аспекта, които са свързани един с друг. Става дума, първо, за установената в практиката на Съда роля на националните съдилища при прилагането на правото на Съюза, и второ — за значението на правото на годишен отпуск в правния ред на Съюза и за възможностите при прилагането му.

 б) Наличие на съдебен спор между частноправни субекти

56.      Преди да разгледам тези основни аспекти на преюдициалния въпрос, бих искала за изчерпателност да отбележа, че според мен разглежданият в главното производство спор несъмнено се води между два частноправни субекта.

57.      Първо следва да се припомни, че съгласно практиката на Съда само запитващата юрисдикция е компетентна да определя предмета на въпросите, които възнамерява да постави на Съда. Всъщност само националният съд, който е сезиран със съответния спор, може да прецени както необходимостта, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда(17).

58.      Доколкото в акта за преюдициално запитване запитващата юрисдикция несъмнено разглежда случая като спор между частноправни субекти или най-малкото не посочва изрично възможността ответникът в главното производство да се счита за част от френската държава, и по-точно за орган на изпълнителната власт, Съдът също е обвързан от тази квалификация.

59.      По изключение обаче Съдът може да провери по какви съображения националната юрисдикция поставя определен въпрос в преюдициалното си запитване. Според съдебната практика такъв е случаят, когато е очевидно, че преюдициалното запитване всъщност цели да подтикне Съда да се произнесе въз основа на привиден спор или да формулира консултативно становище по общи или хипотетични въпроси, че исканото тълкуване на общностното право няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора или че Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси(18).

60.      В случая не са налице тези предпоставки. Видно от поясненията, дадени в съдебното заседание от страните в главното производство, става дума за трудовоправен спор, като спрямо жалбоподателката в главното производство ответникът в главното производство действа като частноправен субект, а не като орган на власт. В крайна сметка тези пояснения потвърждават извода на запитващата юрисдикция.

2.     Ролята на националния съд при спорове между частноправни субекти

 а) Граници на приложимост на директивите съгласно правото на Съюза

61.      Що се отнася до ролята на националния съд, сезиран със спор между частноправни субекти, когато разглежданата национална правна уредба е в противоречие с правото на Съюза, както е в случая по главното производство, Съдът е постановил, че националните юрисдикции са длъжни да осигурят съдебната защита, която произтича за правните субекти от разпоредбите на правото на Съюза, и да гарантират пълното им действие(19). При споровете между частноправни субекти обаче този принцип е ограничен, доколкото съгласно съдебната практика дадена директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и следователно позоваването на самата директива не е възможно срещу частноправен субект(20).

62.      Според Съда оттук следва, че дори ясна, точна и безусловна разпоредба на директива, чиято цел е да предостави права или да възложи задължения на частноправни субекти, не може да се прилага в рамките на съдебен спор, чиито страни са единствено частноправни субекти. В подкрепа на този извод Съдът посочва, че противното би означавало да се признае правомощие на Съюза да постановява задължения с незабавно действие в тежест на частноправните субекти, а Съюзът разполага с такава компетентност само когато е оправомощен да приема регламенти(21). Тази позиция е съобразена с особеното естество на директивата, която по дефиниция поражда преки задължения само за държавите членки, до които е адресирана по силата на член 288, трета алинея ДФЕС, и може да доведе до учредяването на задължения за частноправните субекти само посредством националните мерки за транспонирането ѝ.

63.      Тази съдебна практика е напълно правилна. В съответствие с нея следва да се отхвърлят различните предложения(22) за разграничаване на положително и отрицателно непосредствено действие на директивите спрямо хоризонталните правоотношения. Съгласно този възглед нетранспонираните директиви не могат да пораждат пряко задължения за едни частноправни субекти спрямо други, но въз основа на принципа за прилагането на правото на Съюза с предимство противоречащото на определена директива национално право следва да бъде оставено без приложение, включително в спорове между частноправни субекти. Тук с право може да се възрази, че този подход би се отразил отрицателно на правната сигурност(23). В зависимост от националния нормативен контекст на противоречащата на директива разпоредба нейното неприлагане всъщност може да доведе дори до разширяване на задълженията на частноправните субекти, което от гледна точка на правото на Съюза ще зависи от по-скоро случайни фактори, например от наличието на друга (задължаваща) норма в националното право, която ще трябва да се приложи вместо разпоредбата, която противоречи на директивата и е оставена без приложение.

64.      Следователно тази съдебна практика не дава основание на жалбоподателката в главното производство да се позовава на член 7, параграф 1 от Директива 2003/88, за да поиска от запитващата юрисдикция да остави без приложение противоречащата на правото на Съюза национална уредба.

65.      Съдът обаче компенсира този отказ да признае непосредствено хоризонтално действие на директивите, като дава алтернативни решения, годни да удовлетворят интереса на частноправния субект, който счита, че правата му са накърнени поради нетранспониране или неправилно транспониране на съответната директива. Сред тези решения са, първо, възможността да се даде тълкуване на националното право в съответствие с директивата, и второ, да се потърси отговорност на съответната държава членка поради нарушение на правото на Съюза.

66.      Съдът извежда подхода на търсенето на съответстващо на директивите тълкуване на националното право от задължението на всички органи на държавите членки, включително и на съдебните органи в рамките на тяхната компетентност да постигнат предвидения в директивите резултат, както и от задължението им да предприемат всички необходими общи или специални мерки, за да осигурят изпълнението на това задължение(24). Този подход предполага в процеса на правоприлагане да се използват всички налични способи за тълкуване, така че националното право да се тълкува — доколкото е възможно — съответно на целта и текста на директивата и да се постигне предвиденият от директивата резултат съобразно изискването на член 288, трета алинея ДФЕС(25). В Решение по дело Pfeiffer и др.(26) Съдът изяснява как следва да постъпват националните юрисдикции при спорове между частноправни субекти. Ако чрез прилагане на признатите от него методи на тълкуване националното право позволява при определени обстоятелства една разпоредба от вътрешния правен ред да се тълкува по такъв начин, че да бъде избегнат конфликт с друга норма на вътрешното право, или за тази цел да се стесни обхватът на тази разпоредба, като тя бъде прилагана само доколкото е съвместима с другата норма, тогава юрисдикцията е длъжна да използва същите методи, за да се постигне преследваният с директивата резултат.

67.      Както Съдът нееднократно е постановил, задължението за тълкуване на националното право в съответствие с директивите все пак се ограничава от общите принципи на правото, и по-специално от принципа на правната сигурност, в смисъл че не може да е основание за тълкуване contra legem на националното право(27).

68.      От акта за преюдициално запитване не става ясно дали изобщо е възможно съответното национално право да се тълкува в съответствие с директивата. При все това общият анализ на преюдициалното запитване сочи, че явно единственият изход за запитващата юрисдикция да постигне съответстващ на директивата резултат от тълкуването е възможността да не приложи спорната разпоредба. С оглед на факта, че в своя акт за преюдициално запитване запитващата юрисдикция разглежда практиката на Съда относно границите на този способ за тълкуване, може да се направи заключението, че в случая по главното производство не е възможно съответстващо с директивата тълкуване на националното право, без да се стигне до тълкуване contra legem.

 б) Възможни алтернативни подходи

69.      При това положение остава да се разгледа въпросът дали все пак при определени условия би било допустимо националната юрисдикция да не приложи спорната уредба спрямо отношения между частноправни субекти. По мое мнение тук следва да бъдат разгледани три различни подхода, по които ще дам подробни разяснения и ще анализирам приложимостта им.

70.      Най-напред следва да се провери дали е възможно пряко да се приложи основното право, закрепено в член 31, параграф 2 от Хартата(28). След това е необходим анализ на въпроса дали правото на платен годишен отпуск може да бъде причислено към общите принципи на правото на Съюза и съответно да бъде прилагано пряко в отношенията между частноправни субекти(29). Най-накрая е нужна критична съпоставка с подхода на Съда в Решение по дело Kücükdeveci, за да се прецени дали този подход може да се приложи и в настоящото дело(30).

 i) Пряка приложимост на основното право по член 31, параграф 2 от Хартата

71.      Както вече беше споменато, първият възможен подход е пряко да се приложи установеното в член 31, параграф 2 от Хартата основно право на платен годишен отпуск.

–       Приложимост на Хартата

72.      Макар че първоначално е имала предимно декларативен характер, доколкото е била израз на задължението за зачитане на основните права, което Съюзът сам си е наложил, с влизането в сила на Договора от Лисабон съгласно член 6, параграф 1 от Договора за ЕС Хартата окончателно придобива статут на част от първичното право на Съюза(31). Това означава, че издаваните от органите на Съюза правни актове в тази област вече трябва да се съобразяват с тази разпоредба по силата на задължението за спазване на основните права, установено в член 51, параграф 1 от Хартата. Също така тя вече е задължителна и за държавите членки, когато прилагат правото на Съюза(32).

73.      Като се има предвид, че разглежданите в главното производство факти са настъпили в периода 2005—2007 г., тоест по времето, когато Хартата все още не е била в сила, то строго погледнато би трябвало да се приеме, че тя не се прилага ratione temporis към фактите по настоящото дело. Така обаче няма да бъде отчетено обстоятелството, че Хартата има съществено значение за тълкуването на правото на Съюза много отпреди формалното ѝ включване в правния ред на Съюза(33). Неоспоримо е значението на Хартата като източник на насоки за тълкуването, още повече че тя затвърждава правата, залегнали в множество правни актове и произтичащи от общите конституционни традиции на държавите членки, поради което в крайна сметка тя може да бъде разглеждана като израз на европейската ценностна система.

74.      Междувременно Хартата влезе в сила и сега задължителната ѝ сила при тълкуването е съвсем безспорна, което намира потвърждение по-специално в обстоятелството, че Съдът я взема предвид в съображенията си в точка 22 от Решение по дело Kücükdeveci въпреки очевидната ѝ неприложимост ratione temporis(34). Ето защо в настоящото дело е логично релевантните разпоредби на Хартата да се използват като отправна точка за тълкуването на всички останали норми от правото на Съюза, сред които и общите принципи на правото и вторичното право. По-специално следва да се избягва всяко тълкуване на нормите, което би могло да противоречи на ценностите на Хартата.

–       Правото на платен годишен отпуск като основно право

75.      Според мен причисляването на залегналото в член 31, параграф 2 от Хартата право на работниците на платен годишен отпуск към основните социални права е напълно безпроблемно. Както посочих в заключението си по дело Schultz-Hoff и др.(35), фактът, че това право е включено в Хартата, е потвърждение за неговия характер на основно право. По този въпрос споделям схващането на генералния адвокат Tizzano, изразено още в заключението му по дело BECTU(36). Доколкото мога да преценя, същото схващане защитава и значителна част от правната доктрина(37), и то със сходни доводи. По същество тези доводи се основават на текста и на правната конструкция на тази норма.

76.      В действителност дори само текстът на тази разпоредба навежда на заключението, че правото на платен годишен отпуск е предвидено като „основно право“, поради което веднага може да се изключи възможността за причисляването му към посочените в член 51, параграф 1 от Хартата „принципи“, които не учредяват пряко субективни права, а по-скоро се нуждаят от конкретизация от адресатите на Хартата в рамките на съответната им компетентност. Член 31, параграф 2 от Хартата гласи, че „[в]секи работник има право на ограничаване на максималната продължителност на труда, на периоди на дневна и седмична почивка, както и на платен годишен отпуск“. Тук ясно личи, че тази гаранция се окачествява като човешко право, още повече че в този член на преден план е изведено човешкото достойнство в трудовите отношения(38). Това е съществената разлика между този член и някои други разпоредби на дял ІV от Хартата („Солидарност“), които са формулирани по-скоро като позитивноправна гаранция, в смисъл че се „признават“ или „зачитат“ уредените в тях права. Тези различни формулировки свидетелстват за градиране на степента на защита в зависимост от защитеното благо(39).

77.      Съобразно тази система на градирана защита разпоредбите, които съдържат единствено „принципи“ и поради това съгласно член 52, параграф 5, първо изречение от Хартата са задължителни на първо място за законодателя при транспонирането, често предвиждат и че защитата се предоставя единствено „в съответствие с правото на Съюза или в съответствие с националното законодателство и/или практика“(40). Един от важните признаци на принципите е, че прилагането им често предполага приемане на мерки за изпълнение, каквито впрочем се приемат съобразно правилата в Договора за разпределянето на правомощията и принципа на субсидиарност(41). За да породят действие, принципите се нуждаят от законодателни, организационни и практически мерки от страна на Съюза и държавите членки, което ясно личи от използвания в член 51, параграф 1, второ изречение от Хартата израз „насърчават тяхното прилагане“, който се отнася и до принципите.

78.      Това обаче не е така в член 31, параграф 2 от Хартата, който в този смисъл поставя индивидуално изискване. Обстоятелството, че член 31, параграф 1 от Хартата, в който се закрепва „правото [на всеки работник] на условия на труд, които опазват неговото здраве и сигурност и зачитат достойнството му“, е формулиран доста абстрактно и се нуждае от дадената му в параграф 2 конкретизация, не може да се изтъкне като довод за разглеждането на тази разпоредба общо като „принцип“ по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата, още повече че нормите, закрепващи основните права, по принцип могат да бъдат формулирани доста абстрактно, за да се отчетат евентуалните политически и обществени промени(42). Това важи най-вече за социалните права, които често се нуждаят от конкретизация, не на последно място поради свързаните с тях разходи, които в крайна сметка понякога поставят осъществяването на тези права в зависимост от действителните икономически възможности на съответната държава(43).

79.      Систематичното тълкуване не налага друго заключение. Членове 28 и 29 от Хартата също гласят, че съответните носители на основни права имат „право“, и следователно двете разпоредби предоставят субективни права(44). Предвид близостта на тези разпоредби с член 31 от Хартата, съдържателната им връзка и структурната им еднаквост следва да се приеме, че и член 31 от Хартата закрепва субективно право.

–       Липса на действие спрямо трети лица

Системата за защита на основните права съгласно Хартата

80.      На пръв поглед формулировката на член 31 от Хартата оставя впечатлението, че тази норма може да поражда действие спрямо трети лица(45) и да се прилага пряко в отношенията между работник и работодател. По този начин на теория и частноправните субекти биха били задължени да гарантират честни и справедливи условия на труд. Същевременно съгласно член 51, параграф 1, първо изречение от Хартата разпоредбите ѝ се отнасят само „за институциите и органите на Съюза, както и за държавите членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза“. По-нататък член 52, параграф 2 гласи, че „признатите от настоящата Харта права, които са предмет на разпоредби на Договорите, се упражняват при определените в тях условия и граници“. Според мен тези разпоредби сочат, че нарочно е ограничен кръгът на адресатите на основните права, което от своя страна е показателно за вида на защитата на основните права, която законодателят на Съюза е искал да осигури.

81.      Следователно гаранциите на член 31 от Хартата може да се разглеждат като накърнени само когато Съюзът или държавите членки не гарантират на своите служители честни и справедливи условия на труд или когато не са приели разпоредби за обезпечаване на посочените в член 31 от Хартата права, макар да имат съответните нормотворчески правомощия(46). Следователно тази разпоредба гарантира на частноправните субекти едно субективно право, което обаче се състои преди всичко в задължение на Съюза и неговите държави членки да му осигурят защита.

82.      С оглед на ясната формулировка на член 51, параграф 1, първо изречение от Хартата хипотезата на накърняване на основните права с действия на държава членка е мислима само когато държавите членки прилагат правото на Съюза, например когато транспонират директивите в националното право(47). В крайна сметка в тази разпоредба намира потвърждение признатата в практиката на Съда задължителна сила на основните права спрямо държавите членки при прилагането на правото на Съюза(48). Трябва обаче да се има предвид, че задължените във връзка с основните права държави членки разполагат с голяма свобода на действие при транспонирането, тъй като член 31 от Хартата, който предвижда основното право на защита, предполага именно приемането на конкретизиращи разпоредби(49).

83.      С оглед на факта, че член 51, параграф 1, първо изречение от Хартата ясно определя кръга на задължените субекти във връзка с основните права, а и че функцията на основното право по член 31 от Хартата се изчерпва, видно от нормативната му цел, в учредяването на задължение за защита в тежест на Съюза и държавите членки, следва да се направи заключението, че това основно право не обвързва пряко частноправните субекти(50). Като допълнителен довод срещу прякото действие на основните права спрямо трети лица може като цяло да се посочи и че частноправните субекти не могат да изпълнят изискването за регламентиране със закон, предвидено в член 52, параграф 1 от Хартата („Всяко ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от настоящата Харта, трябва да бъде предвидено в закон“). Това присъщо за правовата държава условие за допускане на намеса в основните права по естеството си може да бъде отправено само към Съюза и неговите държави членки като носители на публична власт. Ето защо частноправните субекти могат да бъдат обвързани най-многото непряко — посредством разпоредбите, с които Съюзът и държавите членки изпълняват задължението си за защита(51). Освен това и разпоредбите на частното право е необходимо да се тълкуват в съответствие с основните права. Това обаче вече не е релевантно за целите на настоящото производство. Релевантен е все пак изводът, че установеното в член 31, параграф 2 от Хартата основно право на платен годишен отпуск не намира пряко приложение в отношенията между частноправни субекти.

Системата за защита на основните права съгласно ЕКПЧ

84.      Предвидената в Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) система за защита на основните права е доказателство, че няма императивна нужда от пряка задължителна сила на основните права за частноправните субекти, за да се гарантира подобаваща защита на основните права в така наречените хоризонтални отношения, а всъщност за да се предотврати накърняването на основните права от частноправни субекти, е достатъчно частноправният субект да може да се позове на задължението на законодателя за защита.

85.      ЕКПЧ наистина не предвижда съпоставимо със съдържащото се в член 31, параграф 2 от Хартата право на годишен отпуск, но все пак не бива да се забравя, че по силата на член 52, параграф 3 и член 53 от Хартата предвидената в ЕКПЧ степен на защита на основните права е релевантна за правния ред на Съюза. Предвид смисъла и целта им тези разпоредби следва да се разбират в смисъл, че гарантираната в Хартата степен на защита на основните права не бива да изостава спрямо минималния стандарт по ЕКПЧ(52). Поради тази причина, но също и с оглед на бъдещото присъединяване на Съюза към ЕКПЧ, предвидено в член 6, параграф 2, първо изречение от ДЕС, е необходимо да се съобразят възможните подходи, предлагани от тази общоевропейска система.

86.      Тук следва да се установи, че нито една от гарантиращите основните права разпоредби на ЕКПЧ не дава основание да се допусне, че има действие спрямо трети лица, макар за някои от тях този извод да изглежда логичен(53). От процесуална гледна точка също изглежда практически невъзможно да се допусне действие спрямо трети лица, защото поначало съгласно член 35 ЕКПЧ жалбите поради нарушаване на гаранциите на ЕКПЧ от частноправни субекти са абсолютно недопустими ratione personae(54). Вместо това защитата на основните права в отношенията между частноправни субекти се осъществява чрез наложеното на държавата задължение за защита, което тя следва да изпълни посредством приемането на положителни мерки (така наречените „obligations positives“). Според това схващане задължение на държавата е да предотвратява посегателствата на частноправни субекти (нарушители) върху правата на засегнатите носители на основни права (пострадали)(55), при което тя разполага с голяма свобода на преценка при подбора на средства. Само в особени случаи ЕКПЧ изисква защитата на съответното основно право от посегателствата на частноправни субекти да се скрепи с наказателна санкция, например за правото на живот по член 2 ЕКПЧ. Държавата изпълнява задължението си за защита, като приема закони и следи за спазването им, например осигурява съответстващ на ЕКПЧ баланс на интересите в сферата на частното право, защитава със средствата на наказателното право носителите на основни права от посегателствата на други частноправни субекти или урежда справедливо съседските отношения по административноправен път(56). Европейският съд по правата на човека санкционира евентуалното нарушение на държавното задължение за защита, като осъжда съответната държава(57). Доколкото частноправните субекти нямат пасивна процесуална легитимация в тези производства, осъдителното решение не предполага наред с държавата да отговаря и частноправното лице, което фактически е нарушило съответното основно право.

87.      Този кратък преглед показва, че според теорията за задължението за защита, залегнала в основата на системата за защита на основните права съгласно ЕКПЧ, е излишно обвързването на частноправните субекти с основните права, тъй като тази теория предлага подходящи решения на правните въпроси, до които се свежда дискусията за действието спрямо трети лица(58). Следователно не може да се твърди, че степента на защита на основните права в Съюза би изостанала спрямо степента на защита по ЕКПЧ, ако не се допусне пряко действие на основните права по Хартата в хоризонталните отношения.

–       Заключение

88.      Следователно при спорове между частноправни субекти запитващата юрисдикция не може въз основа на член 31, параграф 2 от Хартата да остави без приложение противоречаща на правото на Съюза национална уредба, която не се поддава на тълкуване в съответствие с Директивата.

 ii) Пряка приложимост на евентуален общ принцип на правото

89.      Друг възможен подход би бил правото на работника на платен годишен отпуск да се приложи пряко в отношенията между частноправни субекти като общ принцип на правото на Съюза.

90.      Този подход обаче предполага да се изяснят два основни въпроса. От една страна, трябва да се установи дали правото на платен годишен отпуск изобщо има място сред общите принципи на правото на Съюза. От друга страна, трябва да се изясни дали този общ принцип на правото би бил евентуално приложим и в отношенията между частноправни субекти.

–       Място на правото на годишен отпуск в правния ред на Съюза

Понятието „общ принцип на правото“

91.      Като въведение към анализа на първия въпрос е необходим кратък преглед както на понятието за общ принцип на правото, така и на функцията на общите правни принципи в правото на Съюза.

92.      В практиката на Съда особено място заемат общите принципи на правото на Съюза. При все това дефиницията за общ принцип на правото и до днес е спорна(59). Терминологията не е единна нито в доктрината, нито в съдебната практика. В известна степен разликите се изразяват само в избора на думите, например когато Съдът и генералните адвокати говорят за „общопризнати начала на правото“(60), „общопризнат принцип на правото“(61), „основни принципи на правото“(62), за „основополагащ принцип“(63) или само за „принцип“(64), за „правните начала“(65) или за „общия принцип на равенство като част от основните принципи на правото на Съюза“(66).

93.      Единодушно обаче се приема, че общите принципи на правото имат голямо значение в съдебната практика за запълване на празноти или като помощ при тълкуването(67). Причина за това по-конкретно е фактът, че правото на Съюза представлява развиващ се правен ред, който като съпътстващ развитието на интеграцията неизбежно съдържа празноти и изисква тълкуване. Въз основа на този извод Съдът явно също се е отказал от точно класифициране на общите принципи на правото, за да си запази нужната гъвкавост при решаване на възникващите материалноправни въпроси, независимо от различията в терминологията(68). Освен това общите принципи на правото имат и функцията на критерий за преценката на законосъобразността и валидността на актовете(69) на Съюза, а така също и като основа за развитие на правото по пътя на тълкуването(70).

94.      Според една от дадените в доктрината дефиниции към общите принципи на правото спадат онези основни разпоредби на неписаното първично право на Съюза, които са същностна част от правния ред на Европейския съюз или са общи за правните системи на държавите членки(71). Поначало се прави разлика между общите принципи на правото на Съюза в тесен смисъл, тоест тези, които се извеждат изключително от духа и структурата на Договорите и се отнасят до специфични проблеми от правото на Съюза, и общите принципи на правото, които са общи за правните и конституционните системи на държавите членки(72). Докато първата група общи принципи на правото може да бъде изведена пряко от първичното право на Съюза, за извеждането на втората група Съдът прибягва до критичен сравнителноправен анализ(73), без обаче да прилага метода на най-малкия общ знаменател. Не се счита за необходимо така изведените принципи на правото, конкретно формулирани на равнището на Съюза, винаги да се срещат едновременно във всички сравнявани правни системи(74).

95.      Характерно за общите принципи на правото е, че те са израз на основните начала на Съюза и на неговите държави членки, което обяснява статута им на първично право в нормативната йерархия на правния ред на Съюза(75). От изключително значение е защитата на основните права в тесен смисъл, установена и гарантирана от съюзните юрисдикции под това общо наименование, както и формулирането на основните процесуални права, които получават ранга на конституционно право на Съюза като общи принципи на правовата държава(76). Следователно към общите принципи на правото спадат и онези принципи, които са тясно свързани със структурните начала на Европейския съюз и произтичат от тях, например свободата, демокрацията, правовата държава и зачитането на правата на човека и основните свободи по смисъла на член 2 ДЕС. Нарушаването им от някоя държава членка би могло да задейства специалния механизъм за налагане на санкции по член 7 ЕС.

96.      Като общи принципи на правото на Съюза са признати важни начала на правовата държава като изискването за пропорционалност(77), правната яснота(78) или субективното право на ефективна съдебна защита(79). Във връзка с това тук влизат и различни общи принципи на добрата администрация, каквито са принципът на защита на оправданите правни очаквания(80), принципът „ne bis in idem“(81), правото на изслушване(82), включително като възможност на адресата да изрази становище по мерките, засягащи неговите интереси(83), задължението за мотивиране на правните актове(84) и служебното начало(85). Към тях спада и възможността за позоваване на „непреодолима сила“(86). Могат да бъдат посочени обаче и някои характерни за облигационното право принципи, например общият принцип pacta sunt servanda(87) или принципът clausula rebus sic stantibus(88).

97.      Социална насоченост има признаването на принципа на солидарността(89) или задължението за полагане на грижа от страна на администрацията спрямо нейните служители(90). В полза на признаването на федералните връзки в рамките на Европейския съюз говори честото изтъкване на принципа на сътрудничество между държавите членки и тяхното задължение за оказване на съдействие по отношение на Съюза. Така въз основа на член 10 ЕО Съдът е установил принципа на взаимна лоялност в Общността(91). Освен това Съдът прогласява и принципа на демокрацията, например когато напомня необходимостта от ефективно участие на Парламента в законодателния процес на Съюза в съответствие с предвидените в Договора процедури(92).

98.      Към основните права в Съюза, признати от Съда посредством горепосочения критичен сравнителноправен анализ и при съобразяване на международните и европейските конвенции в областта на правата на човека, спадат и такива основни човешки права, характерни за либералните и демократични общества, като свободата на изразяване на мнение(93) и свободата на сдружаване(94). Сред тях са и някои основни принципи, които произтичат пряко от Договорите, като принципа на недопускане на дискриминация, основана на гражданството(95), и принципа на недопускане на дискриминация, основана на пола(96).

Относно правото на платен годишен отпуск в Европейския съюз

99.      Под въпрос е дали правото на платен годишен отпуск съответства на условията на съдебната практика, за да бъде общ принцип на правото. За целта правото би трябвало, подобно на посочените по-горе примери, да бъде от такова основополагащо значение в областта на трудовото право на Съюза, че да е намерило израз в множество норми от първичното или вторичното право на Съюза.

100. Като други източници следва да се вземат предвид многобройните международни споразумения за защита на човешките права, както и на правата на работниците, към които са се присъединили държавите — членки на Съюза.

101. Най-накрая следва да се анализира и правото в самите държави членки. Често използваният от Съда сравнителноправен подход би могъл да изясни дали предвид конституционните традиции(97) или поне предвид най-съществените разпоредби от националното трудово право правото на платен годишен отпуск заема важно място в националния правен ред.

Разпоредби на правото на Съюза

102. Що се отнася до релевантните разпоредби от правото на Съюза, по-нататъшният анализ може да се опре на изложеното по-горе относно правото на платен годишен отпуск като основно право. Както вече беше посочено, кодификацията му в член 31, параграф 1 от Хартата е потвърждение за важното му място в правния ред на Съюза. Във връзка с това следва да се спомене, че както гласи пето съображение от преамбюла на Хартата, тя „потвърждава отново правата, които произтичат по-специално от общите за държавите членки конституционни традиции и международни задължения, както и от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, от приетите от Общността и от Съвета на Европа социални харти, от практиката на Съда на Европейския съюз и на Европейския съд по правата на човека“. С други думи, Хартата възпроизвежда не друго, а днешните достижения на Европейския съюз в областта на основните права.

103. Макар да е видно, че член 7, параграф 1 от Директива 93/104 — предшестващ член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 — е послужил за образец при формулировката на член 31, параграф 1 от Хартата, това съвсем не означава, че правото на минимален платен годишен отпуск е установено едва с Директивата за работното време. Напротив, независимо от продължителността на гарантирания период на отпуск, това право отдавна се числи към признатите в международните споразумения основни социални права.

Международноправна уредба

104. На международно равнище това основно право се споменава в член 24 от Всеобщата декларация за правата на човека(98), която признава на всеки човек „право на почивка и отдих, включително на разумно ограничаване на работното време и на периодичен платен отпуск“. Това основно право е признато и в член 2, параграф 3 от Европейската социална харта(99), както и в член 7, буква d) от Международния пакт за икономически, социални и културни права(100) като израз на правото на всяко лице да се ползва от справедливи и благоприятни условия на труд. Член 8 от Хартата на Общността за основните социални права на работниците също предвижда правото на всеки работник на платен годишен отпуск(101). Последната е релевантна поради голямото си значение като източник на насоки за съдебната практика на Съда. Тя всъщност е израз на общите възгледи и традиции на държавите членки и се разглежда като декларация на основните принципи, към които искат да се придържат Съюзът и държавите членки(102). В рамките на Международната организация на труда (МОТ) като специализирана организация на ООН правото на минимален платен годишен отпуск до момента е уредено с две многостранни конвенции, а именно влязлата в сила на 30 юни 1973 г. Конвенция № 132(103), която изменя действащата дотогава Конвенция № 52(104). Те съдържат задължителни за договарящите държави разпоредби за осъществяването на това основно социално право в рамките на националния им правов ред.

105. Тези различни международни инструменти обаче се различават помежду си както по съдържание, така и по нормативния си обхват, тъй като в някои случаи става дума за договори на международното публично право, а в други — само за тържествени декларации без задължителни последици(105). Освен това приложното поле по отношение на лицата на тези инструменти е различно, поради което кръгът на правоимащите в никакъв случай не е еднакъв. В допълнение по правило на подписалите ги държави като адресати на тези инструменти се признава широко право на преценка при прилагането, поради което правоимащите не могат пряко да се позовават на това право(106). Показателно е обаче, че във всички тези международни актове правото на годишен отпуск недвусмислено се разглежда като част от основните права на работниците.

Правните системи на държавите членки

106. На конституционно равнище социалните права са уредени различно. Редица конституционни текстове, но все пак не всички, съдържат гаранции относно условията на труд и споменават правото на почивка на работника.

107. Член 11, параграф 5 от люксембургската конституция и член 40, параграф 2 от испанската конституция например налагат задължение на държавата да създаде здравословни условия на труд, да осигури почивка на работниците и съответно да упражнява надзор в това отношение(107). В член 36 от италианската конституция се открива далеч по-подробна уредба, която се намира по-близо до формулировката на член 31 от Хартата на основните права и предвижда по-специално правото на седмична почивка и платен годишен отпуск. Португалската конституция изглежда е била сред образците на предвидените в Хартата правила, тъй като в член 59, параграф 1, буква d) от нея се предвижда правото на отдих и свободно време, на ограничаване на дневната продължителност на работното време, на седмична почивка и периодичен платен отпуск(108). При все това следва да се установи, че формулираните подробно и субективно основни социални права като цяло следва да се разбират само като задачи на държавата, а не като пряко приложими права(109).

108. В повечето от старите държави — членки на Европейския съюз, пък правото на минимален платен годишен отпуск се основава на обикновени законодателни разпоредби, които в приложното поле на правото на Съюза отразяват съдържащите се в директивите правила на вторичното право. Това е така например в германското право — член 20, параграф 1 от германския Основен закон посочва като държавна цел „принципа на социалната държава“, от който могат да се изведат множество минимални социални права, но оставя на законодателя да уреди въпроса за годишния отпуск(110). Независимо от това конституциите на германските федерални провинции съдържат множество социални гаранции и принципи, които наред с останалото задължават законодателния орган на провинцията да предвиди със закон достатъчен платен отпуск(111).

109. Обратно, новите държави членки, с изключение на Република Кипър, подробно са кодифицирали това право. Това се вижда например в член 36, буква f) от словашката конституция, в член 66, параграф 2 от полската конституция, в член 70/B, параграф 4 от унгарската конституция, в член 107 от латвийската конституция, в член 41, параграф 2 от румънската конституция, в член 48, алинея 5 от българската конституция, в член 13, параграф 2 от малтийската конституция, както и в член 49, параграф 1 от литовската конституция, които гарантират правото на минимален платен годишен отпуск. Условията на труд се споменават общо в словенската (член 66), чешката (член 28) и в естонската конституция (член 29, параграф 4)(112).

–        Изводи

110. Значението на правото на платен годишен отпуск отдавна е признато в практиката на Съда. Според постоянната съдебна практика то е „особено важен принцип на социалното право на Съюза“, който не може да бъде дерогиран и който компетентните национални органи следва да прилагат само в поставените от самата Директива 2003/88 граници. При все това Съдът не е установил категорично дали това право е общ принцип на правото на Съюза. Обстоятелството, че в съдебната практика не се използва единна терминология за обозначаването на общите принципи на правото(113), още повече усложнява квалификацията му.

111. При все това приведеният по-горе сравнителноправен анализ показва, че идеята за правото на всеки работник на редовна почивка се среща навсякъде в правните системи на Съюза и неговите държави членки. Фактът, че както на равнището на Съюза(114), така и в повечето държави членки тази идея е с конституционно значение(115), вече свидетелства за важното място на това право, което позволява разглеждането му като общ принцип на правото на Съюза.

112. Тук е без значение, че не всички държави членки му отреждат конституционно значение в своя правен ред(116), доколкото то неизменно е ключов елемент от националното право, и то независимо дали става дума за трудови правоотношения в частното или за служебни правоотношения в публичното право, какъвто впрочем е и подходът в практиката на Съда(117). Тъй като не се ограничава до определена област на правото, а е системно, тоест във всички държави членки важи за множество професии, упражнявани в рамките както на трудови, така и на служебни правоотношения, правото на годишен отпуск има онази всеобща значимост, която е типична за общите принципи на правото и ги различава от конкретните правни норми(118). Нещата стоят по същия начин и в областта на законодателството на Съюза, защото, както показах в крайна сметка в заключението си по дело C‑155/10 (Williams и др.)(119), директивите относно организацията на работното време, които поради спецификата на някои професии(120) уреждат тази материя конкретно за определени сектори и в този смисъл могат да се разглеждат като lex specialis спрямо Директива 2003/88, също съдържат разпоредби относно правото на отпуск.

113. Освен това по съдържание правото на платен годишен отпуск се характеризира с нужния минимум от нормативна определеност, което като цяло е условие за разглеждането му като общ принцип на правото(121). Това се потвърждава, от една страна, при съпоставянето му с някои признати в съдебната практика принципи на правото като например с вече посочения „принцип на демокрацията“ или „солидарността“, които се отличават със своята абстрактност. От друга страна, това проличава в ясната цел на това право. Независимо от необходимостта да бъде уредено със закон, правото на годишен отпуск по същество цели временно да освободи работника от договорното му задължение да полага труд. Като при всички случаи изпълнява минималните изисквания за съдържателна определеност, това право отговаря на условията за разглеждането му като общ принцип на правото.

114. С оглед на изложените съображения следва да се констатира, че множество доводи сочат в полза на тезата, че правото на годишен отпуск има статута на общ принцип на правото на Съюза.

–       Приложимост на общите принципи на правото в отношенията между частноправни субекти

115. Оттук нататък следва да се изясни дали този общ принцип на правото евентуално би могъл да се прилага и в отношенията между частноправни субекти.

Принципна възможност за пряко прилагане

116. В практиката на Съда се признава, че в отношенията си с държавата частноправните субекти могат да се позовават на общите принципи на правото(122). До момента обаче Съдът не се е произнасял изрично по принципния въпрос дали изобщо в отношенията между частноправни субекти основните права могат да се прилагат пряко като общи принципи на правото.

117. Този въпрос заслужава специално внимание именно с оглед на значението на индивидуалната защита на основните права. От една страна, предвид произхода и целта на общите принципи на правото може да се твърди, че те служат преди всичко за защита на частноправния субект спрямо органите на публична власт, от което следва, че няма основание за прякото им прилагане в отношенията между частноправни субекти. От друга страна, би могло да се защити схващането, че в модерните държави традиционното противопоставяне „публично/частно“ вече не е актуално. Действително биха могли да се посочат случаи, в които защитата на основните права спрямо частни субекти е точно толкова необходима, колкото спрямо държавата, в резултат от което неосигуряването на защита на основните права би било равнозначно на нарушаване на основните права(123).

118. Такъв би бил случаят например при трудови правоотношения като разглежданите по делото пред запитващата юрисдикция, още повече че трудовите правоотношения — независимо дали в конкретния случай работодателят е субект на частното или на публичното право — по принцип се характеризират с асиметрия в съотношението на силите между работник и работодател(124). Тъй като често е въпрос на случайност дали работодателят е частноправен субект или орган на публична власт(125), трудно би могло да се оправдае евентуална разлика в защитата на основните права в двата случая.

119. Тезата за обвързването на частноправните лица с основните права като общи принципи на правото не на последно място намира потвърждение в принципа за полезното действие (effet utile) на правото на Съюза и за единството в правния ред на Съюза. В някои области правото на Съюза би било по-ефективно, ако основните права пораждат действие спрямо трети лица. Докато поради задължителната сила на основните права за тях държавите членки могат да прилагат правото на Съюза само по съобразен с основните права начин, то правоотношенията между частноправните субекти биха могли да застрашат полезното действие на правото на Съюза, ако тези субекти получат възможност да нарушават основните права в определените от правото на Съюза области. Това би било и заплаха за единството на правото на Съюза(126).

120. Анализът на досегашната практика на Съда сочи, че подобни съображения се откриват и в подхода на Съда.

121. Съображения за пряка приложимост на общите принципи на правото в отношенията между частноправни субекти могат да се открият например в Решение по дело Defrenne(127), в което Съдът постановява, че съдържащият се в член 119 от Договора за ЕИО (понастоящем член 157 ДФЕС) принцип установява право на равно заплащане на работниците от мъжки и женски пол, на което заинтересованите лица могат да се позоват пред националните юрисдикции, и то в еднаква степен спрямо публични и частни работодатели.

122. Подобни съображения могат да бъдат изведени и от съдебната практика относно прилагането на основните свободи спрямо частноправни субекти, като например в Решение по дело Walrave(128), в което Съдът постановява, че съдържащата се в членове 7, 48 и 59 от Договора за ЕИО (понастоящем членове 18 ДФЕС, 45 ДФЕС и 56 ДФЕС) забрана на дискриминацията, основана на гражданството, се налага не само по отношение на актовете на органите на власт, но и по отношение на други актове — в конкретния случай на спортна асоциация — с които колективно се уреждат трудовите правоотношения или предоставянето на услуги. Съдът обосновава решението си с това, че премахването на пречките за свободното движение на хора и услуги би било възпрепятствано, ако ефектът от премахването на държавните ограничения бъде неутрализиран чрез предоставянето на възможност за частноправните сдружения или организации да въвеждат такива пречки по силата на своята правна автономия. Тъй като всъщност в някои държави членки условията на труд се уреждат със закони и подзаконови актове, а в други — с договори и други правни сделки между частноправни лица, ако забраната се отнася само до държавните мерки, би съществувала опасност от неединното ѝ прилагане(129). По-късно в Решение по дело Bosman(130) Съдът установява, че разпоредбите на първичното право относно свободното движение на работници намират приложение и при правилата за трансферите на международните футболни асоциации ФИФА (Fédération Internationale de Football Association) и УЕФА (Fédération Européenne des Associations de Football).

123. От друга страна е под въпрос дали Решение по дело Walrave и Решение по дело Bosman непременно водят до извода за всеобщо пряко прилагане на основните права под формата на общи принципи на правото в отношенията между частноправни субекти, още повече че и в двете дела се разглежда приложимостта на основните свободи спрямо частни организации, които в определено отношение имат нормотворческа компетентност и поради това имат почти публичноправен характер. Следователно би било логично да се предположи, че въпросните решения на Съда са обосновани от конкретните обстоятелства по тези дела. Поради това, а и доколкото ответникът в главното производство не е подобна частна организация, разполагаща с нормотворческа компетентност, би следвало да не се допускат такива съпоставки.

124. Други съображения за пряка приложимост на общите правни принципи в отношенията между частноправни субекти може да се намерят в Решение по дело Angonese, което се отнася до условията за назначаване в една частна банка и в което Съдът защитава схващането, че „установената в [член 45 ДФЕС] забрана на дискриминацията, основана на гражданството, […] се прилага спрямо частноправни субекти“(131).

125. Най-накрая не бива да се пропуска и Решение по дело Kücükdeveci(132), в което Съдът е приложил за първи път в трудовоправни отношения между частноправни субекти забраната за дискриминация, основана на възраст, чийто статут на общ принцип на правото на Съюза е признат за първи път в Решение по дело Mangold(133). В това отношение следва да се отбележи, че за да обоснове пряката приложимост на общия принцип на правото, Съдът си е послужил с характерен подход, който заслужава по-задълбочено проучване в теоретично отношение, не на последно място и поради своя иновативен характер. Ето защо още тук ще препратя към по-нататъшния си отделен и подробен анализ на този подход(134).

126. В заключение следва да се приеме, че съгласно тази съдебна практика като цяло в отношенията между частноправни субекти не може да се изключи пряката приложимост на основните права под формата на общи принципи на правото(135).

Рискът от противоречие с разпоредбите на Хартата

127. От момента на влизането в сила на Хартата правото на платен годишен отпуск вече има основание в член 31, параграф 2 от същата. Въпреки това общият принцип на правото, който по същество предвижда същото право и който Съдът евентуално би извел въз основа на предходните съображения, трябва да продължи да съществува, защото в член 6, параграфи 1 и 3 ДЕС се посочва изрично първо Хартата, а след това и основните права, произтичащи от общите принципи на правото(136). Що се отнася до съотношението между правата по Хартата и правата, произтичащи от общите принципи на правото, от тези разпоредби следва, че те са равнопоставени(137). Следователно могат да бъдат прилагани и кумулативно, така че частноправните субекти могат да се позоват на по-широкото по обем право. По отношение на своето съдържание обаче те би трябвало да се припокриват в голяма степен, защото, от една страна, Хартата — както следва от нейния преамбюл — потвърждава правата, произтичащи от използваните от Съда правни източници, а от друга — самата Харта отразява съдържанието на общите за държавите членки конституционни традиции. При все това не е изключено изведените от общите принципи на правото все още развиващи се основни права да придобият по-широк обхват на закрила от правата по Хартата(138).

128. Доколкото по-нататък може да се приеме, че основните права по Хартата и общите принципи на правото се прилагат паралелно в правния ред на Съюза, следва да се обърне внимание на факта, че прякото прилагане на евентуалния общ принцип на правото, предвиждащ правото на годишен отпуск, крие риск от противоречие най-малкото в споровете между частноправни субекти. Както вече беше посочено, член 51, параграф 1, първо изречение от Хартата следва да се тълкува в смисъл, че установеното в член 31, параграф 2 от Хартата основно право на платен годишен отпуск не намира пряко приложение в отношенията между частноправни субекти. Ако същевременно се допусне частноправните субекти да се позовават на общия принцип на правото, би се стигнало до заобикаляне на въведеното в Хартата от законодателя на Съюза ограничение на кръга на задължените във връзка с основните права лица.

129. Изискването за кохерентна защита на основните права обаче налага двете основни права да се тълкуват по възможно най-съгласувания начин(139). Тъй като съгласно пето съображение от преамбюла на Хартата основните права, произтичащи от общите принципи на правото, и особено свързаната с тях практика на Съда следва да се вземат предвид при тълкуването на основните права по Хартата, между двете категории основни права не трябва да има противоречие в съдържанието. Напротив, необходимо е хармонизирано тълкуване винаги когато основното право по Хартата го допуска(140).

130. В настоящия случай хармонизирано тълкуване не би било възможно, ако въпросният общ принцип на правото се прилага пряко в отношенията между работник и работодател. Решението на законодателя на Съюза да гарантира защитата на основните права — в случая по главното производство чрез член 31, параграф 2 от Хартата — само непряко чрез налагането на задължение за защита на Съюза и държавите членки би било обезсмислено, ако чрез неписаните общи принципи на правото в крайна сметка се остави възможност тези права да пораждат действие спрямо трети лица, включително да се изисква от националните съдилища да не прилагат противоречащите на правото на Съюза национални разпоредби и в отношенията между частноправни субекти. За да се избегнат противоречията, би следвало да се отхвърли възможността за пряко прилагане на този общ принцип на правото(141).

131. Трябва обаче да се подчертае, че тези доводи важат само доколкото основното право по член 31, параграф 2 от Хартата и съответният общ принцип на правото представляват едно и също основно право, или по-точно основни права с един и същ обхват на защита. Както в началото обаче посочих, не е изключено изведените от общите принципи на правото все още развиващи се основни права да предоставят защита с по-широк обхват, отколкото основните права по Хартата. При определени обстоятелства в такъв случай противоречието с член 51, параграф 1, първо изречение от Хартата би могло да се счита за отпаднало.

132. Следващите съображения имат значение само в случай че Съдът не намери противоречие между принципното прилагане в отношенията между частноправни субекти на евентуалния общ принцип на правото, закрепващ правото на годишен отпуск, и член 51, параграф 1, първо изречение от Хартата.

–        Прилагане на правото на платен годишен отпуск

133. След като принципно не може да се изключи пряката приложимост на основните права под формата на общи принципи на правото в отношенията между частноправни субекти, следва да се провери дали в случая са налице условията за това.

Предоставяне на субективно право

134. За целта най-напред е необходимо въпросният принцип за правото на годишен отпуск да има за цел предоставянето на субективни права. Както вече беше посочено, общият правен принцип предоставя субективно право, доколкото учредява право на работника спрямо работодателя, състоящо се по същество във възможността да иска временно да бъде освободен от договорното си задължение да полага труд, за да има време за почивка. В това отношение принципът отговаря на първото изискване за пряка приложимост.

Съдържателна безусловност и достатъчна определеност

135. Освен това общият принцип на правото би трябвало да бъде съдържателно безусловен и достатъчно определен, за да може да бъде предявен пред работодател частноправен субект. Безусловно е съдържанието на онази разпоредба, която се прилага без резерви или условия и без да са необходими други мерки от страна на органите на държавите членки или на Съюза(142). Достатъчно точна пък е разпоредбата, която недвусмислено предвижда съответно задължение(143) и в този смисъл е правно завършена и може сама по себе си да се приложи от всеки съд(144).

136. Съществува съмнение дали тези условия са изпълнени в случая с правото на годишен отпуск, още повече че не е ясно докъде в действителност се простира обхватът на закрила на общия принцип на правото. Тъй като неговият обхват не може предварително да се определи недвусмислено и изчерпателно, във всеки конкретен случай би следвало да се проверява дали някоя мярка на Съюза и/или на неговите държави членки евентуално не засяга този обхват на закрила. Това би трябвало да изясни Съдът, когато до него бъде отнесен въпрос за тълкуването на общите принципи на правото на Съюза(145).

137. За да бъде достатъчно определен, общият принцип на правото би трябвало да обхваща множество аспекти на правото на платен годишен отпуск, които обаче логично би следвало да бъдат правно регламентирани единствено от самия законодател, за да са достатъчно разумно и гъвкаво съобразени с изискванията на времето. Ще приведа само няколко примера. Тези нуждаещи се от правно регламентиране аспекти се отнасят, първо, до броя на дните отпуск, които трябва да бъдат осигурени, което включва и въпроса дали става дума за точно определен, или напротив — за минимален брой дни. Второ, за да бъде пряко приложим спрямо работодателя, общият принцип на правото би трябвало да определя начина на разпределение на дните отпуск през годината, за да може годишният отпуск да изпълни функцията си на почивка. Освен това общият принцип на правото би трябвало да е съобразен с особеностите на всеки стопански отрасъл, съдържайки, доколкото е необходимо, специални разпоредби за някои професионални дейности.

138. Очевидно е, че това е невъзможно. От една страна, не може да съществува толкова всеобхватен общ принцип на правото, без това да постави под въпрос принципното разграничение със специалните правни норми(146). От друга страна, не бива да се забравя, че уредбата на такива конкретни въпроси е сред ключовите правомощия на законодателя. Ето защо дори конституциите на държавите членки, в които правото на годишен отпуск изрично е закрепено като основно право, предоставят на националния законодател правомощието да определи условията и реда за прилагането му. На равнището на Съюза такова е съотношението между член 31 от Хартата и Директива 2003/88.

139. По силата на Договорите законодателната компетентност в Съюза е предоставяна съвместно на Съвета и на Европейския парламент. При всички положения следва да бъдат запазени нормотворческите им правомощия по отношение на правото на отпуск като част от социалното право на Съюза. Това повеляват не само посочените по-горе практически съображения, но и институционалното равновесие в Съюза. Последното почива не на принципа на разделението на властите по смисъла на конституционното право, а най-вече на принципа на разделението на функциите, по силата на който функциите на Съюза следва да се изпълняват от онези институции, на които Договорът е предоставил най-подходящите средства в това отношение. За разлика от принципа на разделението на властите, който има за цел да гарантира по-конкретно защитата на личността чрез умереност на държавната власт, принципът на разделението на функциите в правото на Съюза е насочен към ефективно постигане на целите на Съюза(147).

140. Както посочих в заключението си по дело Audiolux, като институция на Съюза по смисъла на член 12, параграф 1 ЕС Съдът също е част от това институционално равновесие(148). Поради това в качеството си на съдебен орган на Съюза, който е длъжен в рамките на правомощията си да гарантира спазването на правото при тълкуването и прилагането на Договора, Съдът следва да зачита законодателните правомощия на Съвета и Парламента(149). Това непременно предполага, от една страна, Съдът да остави възможност на законодателя на Съюза да изпълнява възложената му с Договора задача да урежда по законодателен път въпросите на организацията на работното време, а от друга — да подхожда с необходимата предпазливост (self-restraint) при установяването на общите принципи на правото на Съюза, които при определени обстоятелства биха могли да влязат в противоречие с целите на законодателя.

141. Следователно пряката приложимост на евентуалния общ принцип на правото, предоставящ на работника правото да изисква от работодателя си годишен отпуск, предполага най-напред Съдът чрез тълкуване да придаде на този принцип достатъчно определено нормативно съдържание, с което обаче предвид многото нуждаещи се от регламентация аспекти Съдът би се оказал принуден да упражнява правомощия, които всъщност принадлежат на законодателя на Съюза. Тъй като по посочените съображения това е недопустимо, следва да се приеме, че поне в чистата му форма този общ принцип на правото не може да се разглежда като съдържателно безусловен, а напротив — нуждае се от законодателна уредба.

142. Следователно този общ принцип на правото не отговаря на условията за пряката му приложимост в отношенията между частноправни субекти.

–       Заключение

143. От изложените по-горе съображения следва, че при спорове между частноправни субекти запитващата юрисдикция не може въз основа на евентуалния общ принцип на правото да остави без приложение противоречаща на правото на Съюза национална уредба, която не се поддава на тълкуване в съответствие с директивата.

 iii) Прилагане на общия принцип на правото съобразно конкретизацията му в Директива 2003/88

144. Друг възможен подход е посоченият по-горе общ принцип на правото да се прилага съобразно конкретизацията му в Директива 2003/88(150).

–       Подходът на Съда в Решение по дело Kücükdeveci

145. В Решение по дело Kücükdeveci, което някои от участниците в производството цитират в становищата си, Съдът използва подобен подход и в конкретния случай потвърждава задължението на всеки национален съд да прилага забраната за дискриминация, основана на възраст, съобразно конкретизацията ѝ в Директива 2000/78 за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите(151) и при необходимост да оставя без приложение всички противоречащи на тази забрана разпоредби от националното право(152).

146. С тази констатация Съдът разпростира принципа за прилагането на правото на Съюза с предимство пред националното право и върху така наречените хоризонтални отношения(153). Този подход всъщност не е в противоречие с дотогавашната съдебна практика за липсата на пряко хоризонтално действие на директивите(154), тъй като Съдът не постановява, че Директива 2000/78 следва да се прилага в отношенията между частноправни субекти, а само установява приложимостта на конкретизираната в тази директива забрана за дискриминация, основана на възраст, която — както вече е установено с Решение по дело Mangold(155) — представлява общ принцип на правото на Съюза като специфичен израз на общия принцип за равно третиране(156). Подходът на Съда в Решение по дело Kücükdeveci по същество се основава на схващането, че всеки общ принцип, какъвто е забраната за дискриминация, основана на възраст, следва да се прилага последователно и на национално равнище с цел да се гарантира както правната защита на лицата, така и полезното действие на правото на Съюза(157). В теоретично отношение този подход доразвива съдебната практика от делото Mangold.

147. Видно от съображенията на Съда обаче, трябва да са изпълнени определени предпоставки, за да може конкретизираната в Директива 2000/78 забрана за дискриминация, основана на възраст, да се приложи пряко в отношенията между частноправни субекти. Първата предпоставка е в конкретния случай да е налице основана на възрастта разлика в третирането, което следва да бъде установено, като се провери дали са изпълнени условията за прилагане на Директива 2000/78(158). На второ място, съответната национална правна уредба трябва да обхваща материя, която е уредена в Директивата(159).

–       Относимост на този подход към правото на годишен отпуск

Предпоставки за прилагане

148. Съответното прилагане на този подход към случая по главното производство, така че националната юрисдикция да бъде овластена евентуално да остави без приложение противоречащата на правото на Съюза национална уредба, предполага правото на платен годишен отпуск не само да е закрепено във вторичното право, а именно в член 7, параграф 1 от Директива 2003/88, но и да има ранг на общ принцип на правото на Съюза, както и сочат приведените по-горе доводи(160).

149. Следващата предпоставка е да става дума за трудово правоотношение, каквото в случая по главното производство очевидно има. Най-накрая, трябва да е налице право на отпуск в съответствие с условията на Директивата. Последното гарантира, че общият принцип на правото няма да се прилага без ограничения, а само доколкото съответната национална правна уредба попада в приложното поле на Директива 2003/88. Тази предпоставка също е изпълнена в случая по главното производство, тъй като предмет на спорната правна уредба е въведеното от националния законодател условие за ползването на годишен отпуск(161).

150. За да се приложи общият принцип на правото и да се противопостави на националното право, в крайна сметка е необходимо и да има нарушение спрямо установеното в Директивата право на отпуск. В случая това е така, както установих още при анализа на първия преюдициален въпрос(162).

151. От формална гледна точка са налице предпоставките за пряко прилагане на правото на годишен отпуск като общ принцип на правото, конкретизиран в Директива 2003/88. Логично е обаче да се претеглят предимствата и недостатъците на този подход, преди изобщо да се обсъжда прилагането му в настоящото дело(163).

Предимства и недостатъци на подхода

152. Предимството на този подход е, че отстранява вече посочените недостатъци на прякото прилагане на общия принцип на правото в чистата му форма(164). Това важи преди всичко по отношение на изискването за „достатъчна определеност“. Конкретизиран от директивата, общият принцип на правото в крайна сметка получава необходимата определеност, за да бъде пряко приложим.

153. При все това остават някои съмнения в теоретичната правилност на подхода, които ще разгледам по-нататък.

Опасност от смесване на източниците на правото

154. Съмненията ми са свързани най-напред с риска от недопустимо смесване на източници на правото с различен ранг в правния ред на Съюза, каквото би се получило при съвместното прилагане на общ принцип на правото и директива. Този риск не може да бъде изключен.

155. Обективно погледнато, този подход по същество се основава на допускането, че съдържанието на общия принцип на правото следва да е намерило израз в съдържанието на директивата и че поради тази причина по принцип не е необходимо да се извлича самостоятелно по пътя на тълкуването. Това в крайна сметка означава обхватът на закрила на общия принцип на правото до голяма степен да съвпада с този на конкретизиращата уредба в директивата(165).

156. Недостатъкът обаче е, че остава напълно неясно докъде в действителност се простира обхватът на закрила на съответния общ принцип на правото и дали евентуално директивата не съдържа по-подробни разпоредби, които изобщо не попадат в обхвата на закрила(166). Допускането, на което се основава този подход, е подвеждащо, в смисъл че паралелизмът в съдържанието на директивата и на първичното право не само не е императивен, а в действителност е изключение, понеже по правило вторичното право съдържа специалната уредба(167). Това е проблем, доколкото в подобна ситуация е немислимо прилагането на този подход. Ако целта на този подход е, както постановява Съдът, да се приложи на практика общият принцип на правото, от теоретична гледна точка би било правилно най-напред самостоятелно да се издири съдържанието му, а не обратното — на базата на разпоредбите на директивата да се правят заключения за съдържанието на общия принцип на правото(168).

157. Тъй като в крайна сметка приема директивата, а не самия общ принцип на правото за отправна точка за определянето на обхвата на закрила с нормата(169), този подход крие опасността все по-често нормативното съдържание на директивата да бъде разглеждано като принцип на правото. С други думи, директивата би могла на теория да се превърне в неизчерпаем източник за разширяване на обхвата на закрила на общия принцип на правото, което в дългосрочен план би довело до смесване на източници на правото с различен ранг(170). В крайна сметка подобна практика би довела до необратима „парализа“ на тези норми. Вследствие на прехвърлянето на все повече нормативно съдържание от директивата към обхвата на закрила на общия принцип на правото законодателят не би имал възможност да изменя директивата, още повече че съответното нормативно съдържание би се издигнало до ранга на първично право, върху което законодателят вече не може да въздейства.

158. Като се има предвид, че правото на платен годишен отпуск е основно социално право, което — предвид естеството си — се нуждае в значителна степен от конкретизация и освен това често може да бъде приложено само в зависимост от съответната икономическа и социална действителност(171), този подход не би могъл да има предвидими последици за Съюза и неговите държави членки. Следва да се отбележи, че когато законодателят конкретизира такива общи принципи на правото, е необходима определена степен на гъвкавост, защото схващането в обществото за това кое следва да се разглежда като „социално“, съответно като „социално справедливо“, от една страна, може да се промени с течение на времето, а от друга — нерядко се основава на компромиси(172). Не бива да се забравя и че осъществяването на идеята за социална държава може да зависи от икономическото положение в Съюза и съответно в държавите членки. Поради това следва да се избягва утвърждаването на социални стандарти без оглед на икономическата и социална действителност.

159. Това съвсем не означава, че Съюзът не трябва да отдава значение на социалните измерения на интеграцията. Изискването за социално сближаване в смисъла на идеята за „солидарност“ е и остава важна цел на европейската интеграция, както сочат член 2 ДЕС („солидарността“ като ценност на Съюза), член 3, параграф 3 ДЕС („борба срещу социалното изключване“, „насърчаване на социалната справедливост и закрила“, „равенство между жените и мъжете“, „солидарност между поколенията“, „защита на правата на детето“) и член 9 ДФЕС („изискванията, свързани с насърчаването на висока степен на заетост“, „осигуряване на адекватна социална закрила“, „борба срещу социалното изключване“). Напротив, това всъщност означава да се зачита правото на преценка, с което законодателят на Съюза разполага за изпълнението на задължението си за защита на основните права.

Липса на изчерпателна конкретизация чрез директивата

160. Дори ако Съдът не споделя тези съмнения, пак не е сигурно дали подходът от Решение по дело Kücükdeveci би могъл да се отнесе към случая по главното производство, още повече че Директива 2003/88 не конкретизира достатъчно общия принцип на правото, за да може той да се прилага пряко в отношенията между частноправни субекти.

161. Директива 2003/88 не само предвижда възможност за приемането на редица специални норми, например овластява държавите членки да приемат по-благоприятни разпоредби (член 15) или да въвеждат дерогации и изключения от някои от основните ѝ разпоредби (член 17)(173), но и предоставя на държавите членки една широка свобода на преценка. Член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 изрично предвижда, че „държавите членки [трябва да] предприемат необходимите мерки“, за да гарантират, че всеки работник ще има право на платен годишен отпуск „в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени от националното законодателство и/или практика“. Конкретни отговори на важни въпроси относно правото на отпуск, например колко отпуск следва да бъде предоставен, не се откриват пряко нито в Директивата, нито в член 31, параграф 2 от Хартата(174), чийто текст е още по-лаконичен и от релевантната уредба в член 7 от Директива 2003/88, що се отнася до гаранциите за основното право на годишен отпуск.

162. Това е и съществената разлика спрямо забраните за дискриминация, във връзка с които е разработен използваният в Решение по дело Kücükdeveci подход. Характерното за забраните за дискриминация е, че по същество тяхното съдържателно ядро е идентично на равнище първично и вторично право: какво е дискриминация може да се установи и само с тълкуване на установените в първичното право забрани. В това отношение правилата на съответните директиви не са нищо повече от по-подробни формулировки на принципите от първичното право. Единствените норми на тези директиви, чието съдържание не може автоматично да бъде изведено от първичното право, са нормите относно действието по предмет и спрямо лицата, нормите, определящи конкретни правни последици, и процесуалните норми. При основните права на работниците, произтичащи от член 27 и сл. от Хартата, нещата стоят другояче, тъй като за тях поначало е предвидено да бъдат конкретизирани по законодателен път(175).

163. Като се има предвид, че Директива 2003/88 не урежда изчерпателно годишния отпуск, а в значителна степен препраща към националното право, изниква въпросът дали при конкретизацията на общия принцип на правото може да се използва и транспониращото Директивата национално законодателство. Според мен трудно би могло да се защити подобен подход, и то не само защото едва ли е практически възможен при наличието на множество различни национални уредби на правото на отпуск, но и защото няма да гарантира еднаквото прилагане на правото на Съюза във всички държави членки.

Липса на правна сигурност за частноправните субекти

164. Наред с това съществуват съмнения в съвместимостта на този подход с изискването за правна сигурност. Последното също е общ принцип на правото на Съюза(176). Както многократно е пояснявал Съдът, принципът на правната сигурност изисква всяка правна уредба, която има неблагоприятни последици за частноправни субекти, да бъде ясна и точна, а нейното прилагане — предвидимо за съответните субекти(177). Тъй като частноправният субект никога няма да знае със сигурност кога някой неписан общ принцип на правото, конкретизиран в директива, може да получи превес спрямо писаното национално право, за него прилагането на националното право ще е точно толкова несигурно, колкото ако директивите се прилагаха пряко в отношенията между частноправни субекти, а именно това, както често се подчертава в съдебната практика(178), Съдът би искал да избегне(179). Последиците биха били значителни, особено в областта на трудовото право, с което се уреждат почти необозрим брой трудовоправни отношения.

165. Не може да се изключи рискът този подход да принуди националните юрисдикции, дори когато националното право не ги овластява за това, да оставят без приложение национални разпоредби, които под някаква форма попадат в обхвата на определена директива, макар да са приети без каквато и да е връзка с директивата, доколкото тези юрисдикции ще се смятат за длъжни да приемат, че въпросните разпоредби на директивите конкретизират общи принципи на правото на Съюза, тоест закрепват защитени с първичното право блага(180). Този риск е още по-голям, защото от Решение по дело Kücükdeveci изрично следва, че в такива случаи националната юрисдикция не е длъжна най-напред да сезира Съда с преюдициално запитване(181).

166. Ако този подход се наложи в практиката на Съда, директивите ще заемат място, което не им е отредено в концепцията на първичното право. Те ще се превърнат в способ за прилагане на първичното право далеч над пределите, които издаващите ги институции на Съюза са искали да наложат и действително са им наложили. В съчетание със следващата от първичното право неприложимост на националната норма и с утвърденото от Съда правомощие на националните юрисдикции от всяка инстанция да оставят без приложение съответната национална норма, без преди това да отправят преюдициално запитване, това положение значително ще отслаби националните разпоредби, като се има предвид, че множество области на правото по един или друг начин са повлияни от директивите.

167. Ето защо остава съмнително дали това е в съответствие със създадения с Договорите механизъм за нормотворчество и правоприлагане.

Риск от противоречие с разпоредбите на Хартата

168. Резервите, които изразих по-горе към прякото прилагане на общия принцип на правото предвид риска от противоречие с член 51 от Хартата(182), остават и при този подход. Тук ще препратя към предходните си съображения по въпроса. Изводът е, че установеното в член 51, параграф 1, първо изречение от Хартата ограничение на кръга на задължените във връзка с основните права субекти не допуска прилагане на общия принцип на правото, включително съобразно конкретизацията му в Директива 2003/88.

–       Заключение

169. С оглед на всичко това стигам до заключението, че в случая е невъзможно по аналогия с Решение по дело Kücükdeveci пряко да се приложи общият принцип на правото, за да се отстрани противоречащата на правото на Съюза национална уредба.

 в)     Обобщение

170. В обобщение следва да се отбележи, че правото на Съюза не предоставя на националната юрисдикция възможността да не приложи спорната национална уредба в отношенията между частноправни субекти. Доколкото формулировката на преюдициалния въпрос всъщност гласи дали правото на Съюза налага подобно задължение за националния съд, логично отговорът следва да е, че поради липсата на разпоредба на правото на Съюза в този смисъл националният съд не носи такова задължение.

3.     Евентуална отговорност на държавата членка поради нарушение на правото на Съюза

171. Ако — както в случая по главното производство — е установено, че е налице нарушение на правото на Съюза поради неправилно транспониране на член 7 от Директива 2003/88, но националният съд няма възможност да не приложи противоречащата на правото на Съюза национална правна уредба, това не значи, че жалбоподателката в главното производство просто е лишена от правата си.

172. Напротив — както беше посочено в началото(183) — остава ѝ възможността да предяви иск срещу нарушилата задълженията си държава членка съобразно правилата за отговорността на държавата за вреди, причинени на гражданите, и в това производство да предяви произтичащото си от правото на Съюза право на годишен отпуск. Правният институт на отговорността на държавата за вреди, причинени с нарушение на правото на Съюза, е способ за защита на интересите на гражданите в подобни случаи, доколкото изисква съответната държава членка да поправи вредите, претърпени от съответния гражданин поради допуснатото от нея нарушение на правото на Съюза.

173. Съгласно правото на Съюза предпоставките за възникване на право на обезщетение в тези случаи са три: целта на нарушената правна норма да е предоставяне на права на частноправни субекти, нарушението да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между допуснатото от държавата нарушение и претърпяната от съответните лица вреда(184). Конкретно във връзка със случаите, при които държавата членка не е транспонирала в срок определена директива, в Решение по дело Dillenkofer и др.(185) Съдът леко преформулира и допълва първата предпоставка в смисъл, че целта на директивата следва да включва предоставянето на права на частноправни субекти и съдържанието на тези права следва да може да бъде определено въз основа на директивата. Все пак Съдът подчертава, че по същество смисълът на двете формулировки е еднакъв(186).

174. Що се отнася до разпределението на правомощията между юрисдикциите на Съюза и юрисдикциите на държавите членки, следва да се отбележи, че по принцип във всеки отделен случай националните юрисдикции са компетентни да установяват дали са налице предпоставките за реализиране на отговорността на държавите членки поради нарушение на правото на Съюза(187). Обратно, въпросът за наличието и обхвата на отговорността на държавата за причинени поради такова нарушение вреди засяга тълкуването на самото право на Съюза, което е от компетентността на Съда(188).

4.     Заключение

175. С оглед на всичко това на втория преюдициален въпрос следва да се отговори, че член 7 от Директива 2003/88 не налага на сезирания със спор между частноправни субекти национален съд задължението да не приложи национална разпоредба, която обуславя възникването на правото на платен годишен отпуск от действително полагане на труд не по-малко от десет дни през референтната година и която не се поддава на тълкуване в съответствие с Директивата.

 В – По третия преюдициален въпрос

176. От формулировката на третия преюдициален въпрос личи, че запитващата юрисдикция има предвид конкретна национална правна уредба, предвиждаща право на годишен отпуск с различна продължителност в зависимост от основанието за отсъствието поради болест на работника, а именно дали основанието е трудова злополука, професионална болест, злополука по пътя към или от работното място или общо заболяване. От акта за преюдициално запитване не става ясно колко е продължителността на отпуска в различните случаи. Установено е само, че при някои условия тази национална правна уредба предвижда по-голяма продължителност на платения годишен отпуск от предвидената в Директивата минимална продължителност от четири седмици.

177. Още в съображенията си по първия преюдициален въпрос посочих, че гарантираното в член 7 от Директива 2003/88 право на платен годишен отпуск възниква без значение дали във въпросния период работникът е отсъствал поради болест, стига да е бил в надлежно предписан отпуск по болест(189). Както правилно отбелязва в акта за преюдициално запитване запитващата юрисдикция, член 7 от Директива 2003/88 не въвежда никакво разграничение в зависимост от основанието за отсъствие поради болест. Напротив, по отношение на правото на платен годишен отпуск тази разпоредба на Директивата намира приложение спрямо „всеки работник“. Следователно по силата на член 7, параграф 1 всички работници, в това число и тези, които са в отпуск по болест поради някоя от посочените по-горе причини, имат право на годишен отпуск с минимална продължителност от четири седмици.

178. Това обаче не означава, че на държавите членки се забранява да определят в националните си разпоредби годишен отпуск, чиято продължителност надхвърля предвидения в правото на Съюза период от четири седмици, защото, както гласи самият текст на разпоредбата, с този период се определя само минималната продължителност. Разпоредбата следва да се тълкува във връзка с общата цел на Директива 2003/88, която съгласно член 1, параграф 1 се състои в определянето на „минималните изисквания за безопасност и здраве при организацията на работното време“ и всъщност съгласно член 15 не засяга правото на държавите членки „да прилагат или въвеждат законови, подзаконови или административни разпоредби, които са по-благоприятни за защитата на безопасността и здравето на работниците, или да улесняват или разрешават прилагането на колективни трудови договори или споразумения между социалните партньори, които са по-благоприятни за защитата на безопасността и здравето на работниците“. Оттук следва, че държавите членки са овластени да приемат по-благоприятни разпоредби за правото на платен годишен отпуск от предвидените в правото на Съюза.

179. Освен това Директива 2003/88 не е пречка за държавите членки и да предвиждат условия за прилагането на по-благоприятните разпоредби, стига по този начин да не се засяга гарантираната от Директивата минимална защита. Тук следва да се припомни Решение по дело Merino Gómez(190), в което Съдът пояснява, че член 7, параграф 1 от Директивата, по силата на който държавите членки предприемат необходимите мерки „в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени от националното законодателство и/или практика“, следва да се разбира в смисъл, че „националните правила на прилагане при всички случаи следва да осигуряват право на платен годишен отпуск с минимална продължителност от четири седмици“(191). Отнесено към проблематиката в случая по главното производство, това означава, че по принцип държавите членки са свободни да третират по различен начин работниците с оглед на минималната продължителност на годишния отпуск в зависимост от основанието за тяхното отсъствие поради болест, стига по този начин да не се намалява предписаната минимална продължителност от четири седмици.

180. Нито в разпоредбите, уреждащи правото на отпуск по болест, нито в правилата за неговото прилагане се съдържат изисквания, които да налагат друг извод, тъй като — както правилно установява Съдът в Решение по дело Schultz-Hoff и др. — това право „не [е] уреден[о] понастоящем от действащото [право на Съюза]“(192). Тъкмо обратното, този въпрос попада в законодателната компетентност на държавите членки. Следователно те са свободни да приемат разпоредби, с които евентуално да намаляват продължителността на годишния отпуск, стига винаги да е изпълнено изискването по Директива 2003/88 за минимална продължителност на годишния отпуск от четири седмици.

181. Национална разпоредба, съгласно която отсъствието по болест не се зачита за прослужено време, например при злополука по пътя към или от работното място или при общо заболяване, не бива да се отразява на четириседмичния минимален годишен отпуск. Както основателно посочва френското правителство(193), това може да бъде предотвратено, ако работникът получи възможност да прехвърли отпуска си за следващ, достатъчно дълъг период, съобразен с целта на Директива 2003/88 да осигури почивка на работника. Както е приел Съдът в Решение по дело Federatie Nederlandse Vakbeweging(194), за да прояви напълно положителното си въздействие за безопасността и здравето на работника, годишният отпуск по принцип следва да се ползва в предвидената за тази цел година, а именно през текущата година. Все пак това време за почивка не губи значението си дори когато се ползва в по-късен период, например през периода, към който е прехвърлен отпускът.

182. Тези съображения налагат извода, че член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 следва да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и/или практика, предвиждащо различна продължителност на платения отпуск в зависимост от основанието за отсъствието на работника, стига винаги да е гарантирана предвидената в тази разпоредба на Директивата минимална продължителност от четири седмици.

VII –  Заключение

183. Предвид изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Cour de cassation преюдициални въпроси по следния начин:

1.      Член 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време следва да се тълкува в смисъл, че не допуска национални разпоредби и практики, които предвиждат, че правото на платен годишен отпуск е обусловено от действително полагане на труд не по-малко от десет дни (или от един месец) през референтния период.

2.      Член 7 от Директива 2003/88 не налага на сезирания със спор между частноправни субекти национален съд задължението да не приложи национална разпоредба, която обуславя възникването на правото на платен годишен отпуск от действително полагане на труд не по-малко от десет дни през референтната година и която не се поддава на тълкуване в съответствие с Директивата.

3.      Член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 следва да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и/или практика, предвиждащо различна продължителност на платения отпуск в зависимост от основанието за отсъствието на работника, стига винаги да е гарантирана предвидената в тази разпоредба на директивата минимална продължителност от четири седмици.

1 – Език на оригиналния текст: немски.

      Език на производството: френски.

2 – ОВ L 299, стp. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 3.

3 – Решение от 19 януари 2010 г. по дело Kücükdeveci (C‑555/07, Сборник, стр. І‑365).

4 – В съответствие с използваните в ДЕС и ДФЕС определения понятието „право на Съюза“ се използва като общо понятие за общностното право и правото на Съюза. Когато по-нататък става дума за конкретни разпоредби на първичното право, ще се посочват приложимите ratione temporis разпоредби.

5 – Решение от 26 юни 2001 г. по дело BECTU (C‑173/99, Recueil, стр. I‑4881).

6 – Решение от 20 януари 2009 г. по дело Schultz-Hoff и др. (C‑350/06 и C‑520/06, Сборник, стр. I‑179).

7 – Решение от 9 март 1978 г. по дело Simmenthal (106/77, Recueil, стр. 629).

8 – Решение от 22 юни 2010 г. по дело Melki (C‑188/10 и C‑189/10, Сборник, стр. I‑5667).

9 – Решение от 22 ноември 2005 г. по дело Mangold (C‑144/04, Recueil, стр. I‑9981).

10 – Решение по дело Kücükdeveci (посочено в бележка под линия 3).

11 – Вж. Решение по дело BECTU (посочено в бележка под линия 5, точка 43), Решение от 18 март 2004 г. по дело Merino Gómez (C‑342/01, Recueil, стр. I‑2605, точка 29) и Решение от 16 март 2006 г. по дело Robinson-Steele и др. (C‑131/04 и C‑257/04, Recueil, стр. I‑2531, точка 48); относно Директива 2003/88 вж. Решение по дело Schultz-Hoff и др. (посочено в бележка под линия 6, точка 22), Решение от 10 септември 2009 г. по дело Vicente Pereda (C‑277/08, Сборник, стр. I‑8405, точка 18) и Решение от 22 април 2010 г. по дело Zentralbetriebsrat der Landeskrankenhäuser Tirols (C‑486/08, Сборник, стр. I‑3527, точка 28). Вж. обобщението на съдебната практика в Schrammel, W./Winkler, G. Europäisches Arbeits- und Sozialrecht, Wien 2010, р. 179 et sq.

12 – Вж. Решение по дело BECTU (посочено в бележка под линия 5, точка 44), Решение по дело Merino Gómez (посочено в бележка под линия 11, точка 30), Решение по дело Schultz-Hoff и др. (посочено в бележка под линия 6, точка 23) и Решение по дело Vicente Pereda (посочено в бележка под линия 11, точка 21).

13 – Вж. Решение по дело Schultz-Hoff и др. (посочено в бележка под линия 6, точка 25) и Решение по дело Zentralbetriebsrat der Landeskrankenhäuser Tirols (посочено в бележка под линия 11, точка 30).

14 – Вж. стр. 8 от писменото становище на ответника в главното производство.

15 – Вж. точка 29 от писменото становище на френското правителство.

16 – Вж. стр. 5 от акта за преюдициално запитване, където по-ясно е изложен предметът на втория преюдициален въпрос.

17 – Вж. Решение от 5 май 2011 г. по дело MSD Sharp (C‑316/09, Сборник, стр. I‑3249, точка 21) и Решение от 30 ноември 2006 г. по дело Brünsteiner и Autohaus Hilgert (C‑376/05 и C‑377/05, Recueil, стр. I‑11383, точка 26).

18 – Вж. например Решение от 16 декември 1981 г. по дело Foglia/Novello (244/80, Recueil, стр. 3045, точка 18), Решение от 15 юни 1995 г. по дело Zabala Erasun и др. (C‑422/93—C‑424/93, Recueil, стр. I‑1567, точка 29), Решение от 15 декември 1995 г. по дело Bosman (C‑415/93, Recueil, стр. I‑4921, точка 61), Решение от 12 март 1998 г. по дело Djabali (C‑314/96, Recueil, стр. I‑1149, точка 19), Решение от 13 март 2001 г. по дело PreussenElektra (C‑379/98, Recueil, стр. I‑2099, точка 39), Решение от 5 февруари 2004 г. по дело Schneider (C‑380/01, Recueil, стр. I‑1389, точка 22), Решение от 1 април 2008 г. по дело Gouvernement de la Communauté française и Gouvernement wallon (C‑212/06, Сборник, стр. I‑1683, точка 29) и Решение от 23 април 2009 г. по дело VTB-VAB (C‑261/07 и C‑299/07, Сборник, стр. I‑2949, точка 33).

19 – Вж. Решение по дело Kücükdeveci (посочено в бележка под линия 3, точка 45), Решение от 15 април 2008 г. по дело Impact (C‑268/06, Сборник, стр. I‑2483, точка 42) и Решение от 5 октомври 2004 г. по дело Pfeiffer и др. (C‑397/01—C‑403/01, Recueil, стр. I‑8835, точка 111).

20 – Вж. Решение по дело Kücükdeveci (посочено в бележка под линия 3, точка 46), Решение по дело Pfeiffer и др. (посочено в бележка под линия 19, точка 108), Решение от 14 юли 1994 г. по дело Faccini Dori (C‑91/92, Recueil, стр. I‑3325, точка 20), Решение от 11 юни 1987 г. по дело Pretore di Salò (14/86, Recueil, стр. 2545, точка 19) и Решение от 26 февруари 1986 г. по дело Marshall (152/84, Recueil, стр. 723, точка 48). Относно хоризонталното действие на директивите вж. член 249 ДЕО във Vcelouch, P. Kommentar zu EU- und EG-Vertrag (hrsg. von Heinz Mayer), Wien 2004, р. 23, point 72; Knes, R. Uporaba in učinkovanje direktiv s področja varstva okolja v upravnih in sodnih postopkih, Varstvo narave, 2008, р. 14, 15, и специално за трудовото право Thüsing, G. Europäisches Arbeitsrecht, München 2008, р. 14, points 29, 30.

21 – Решение по дело Faccini Dori (посочено в бележка под линия 20, точка 24).

22 – Вж. например заключението на генералния адвокат Alber от 18 януари 2000 г. по дело Collino и Chiappero (C‑343/98, Recueil, стр. I‑6659, точки 29—31), заключението на генералния адвокат Ruiz-Jarabo Colomer от 6 май 2003 г. по дело Pfeiffer (посочено в бележка под линия 19, точка 58); с оглед на особеностите на разпоредбите за защита от дискриминация вж. заключението на генералния адвокат Bot от 7 юли 2009 г. по дело Kücükdeveci (посочено в бележка под линия 3, точки 63 и 70).

23 – Вж. Herresthal, C. Rechtsfortbildung im europarechtlichen Bezugsrahmen – Methoden, Kompetenzen, Grenzen dargestellt am Beispiel des Privatrechts, München, 2006, р. 81 et sq.; Danwitz, T. Rechtswirkung von Richtlinien in der neueren Rechtsprechung des EuGH, Juristenzeitung, 2007, р. 697, 703.

24 – Вж. Решение по дело Kücükdeveci (посочено в бележка под линия 3, точка 47), Решение от 10 април 1984 г. по дело von Colson и Kamann (14/83, Recueil, стр. 1891, точка 26), Решение от 13 ноември 1990 г. по дело Marleasing (C‑106/89, Recueil, стр. I‑4135, точка 8), Решение по дело Faccini Dori (посочено в бележка под линия 20, точка 26), Решение от 18 декември 1997 г. по дело Inter-Environnement Wallonie (C‑129/96, Recueil, стр. I‑7411, точка 40), Решение по дело Pfeiffer и др. (посочено в бележка под линия 19, точка 110) и Решение от 23 април 2009 г. по дело Angelidaki и др. (C‑378/07—C‑380/07, Сборник, стр. I‑3071, точка 106).

25 – Вж. Решение по дело Kücükdeveci (посочено в бележка под линия 3, точка 48) и Решение по дело Von Colson и Kamann (посочено в бележка под линия 24, точка 26).

26 – Решение по дело Pfeiffer и др. (посочено в бележка под линия 19, точка 116).

27 – Вж. в този смисъл Решение от 8 октомври 1987 г. по дело Kolpinghuis Nijmegen (80/86, Recueil, стр. 3969, точка 13), Решение от 4 юли 2006 г. по дело Adeneler и др. (C‑212/04, Recueil, стр. I‑6057, точка 110), Решение по дело Impact (посочено в бележка под линия 19, точка 100), Решение по дело Angelidaki и др. (посочено в бележка под линия 24, точка 199) и Решение от 16 юли 2009 г. по дело Mono Car Styling (C‑12/08, Сборник, стр. І‑6653, точка 61).

28 – Вж. точки 71—88 от настоящото заключение.

29 – Вж. точки 89—143 от настоящото заключение.

30 – Вж. точки 144—169 от настоящото заключение.

31 – Вж. Решение по дело Kücükdeveci (посочено в бележка под линия 3, точка 22) и Решение от 22 декември 2010 г. по дело DEB (C‑279/09, Сборник, стр. I‑13849, точка 30).

32 – Вж. член 31, точка 3 и член 51, точка 6 в Jarass, H. D. Charta der Grundrechte der Europäischen Union – Kommentar, München 2010, ,р. 277, 413.

33 – Това правилно отбелязват Lenaerts, K./Van Nuffel, P. European Union Law, London 2011, р. 832, point 22—022. В практиката на Съда вж. Решение от 27 юни 2006 г. по дело Парламент/Съвет (C‑540/06, Recueil, стр. I‑5769, точки 38 и 58), Решение от 13 март 2007 г. по дело Unibet (C‑432/05, Сборник, стр. I‑2271, точка 37), Решение от 11 декември 2007 г. по дело International Transport Workers’ Federation and Finnish Seamen’s Union (C‑438/05, Сборник, стр. I‑10779, точки 90 и 91), Решение от 29 януари 2008 г. по дело Promusicae (C‑275/06, Сборник, стр. I‑271, точки 61—65), Решение от 3 септември 2008 г. по дело Al Barakaat International Foundation/Съвет и Комисия (C‑402/05 P и C‑415/05 P, Сборник, стр. I‑6351, точка 335), Решение по дело Kücükdeveci (посочено в бележка под линия 3, точка 22) и Решение от 9 ноември 2010 г. по дело Eifert/Land Hessen (C‑92/09 и C‑93/09, Сборник, стр. I‑11063, точка 45 и сл.). В практиката на Общия съд вж. Решение от 3 май 2002 г. по дело Jégo-Quéré/Комисия (T‑177/01, Recueil, стр. II‑2365). Освен това Европейският съд по правата на човека взема отношение по Хартата в Решение от 11 юли 2002 г. по дело Goodwin/Обединено Кралство (номер на жалбата 28957/95, точка 100) и в Решение от 30 юни 2005 г. по дело Bosphorus/Ирландия (номер на жалбата 45036/98, точка 159).

34 – Както правилно отбелязва Fischinger, P. Normverwerfungskompetenz nationaler Gerichte bei Verstößen gegen primärrechtliche Diskriminierungsverbote ohne vorherige Anrufung des EuGH, Zeitschrift für Europäisches Privatrecht, 2011, р. 206, член 21 от Хартата не може да се приложи към фактическите обстоятелства по дело Kükükdeveci, тъй като Хартата влиза в сила много след датата на разглежданото уволнение.

35 – Заключение от 24 януари 2008 г. по дело Schultz-Hoff и др. (посочено в бележка под линия 6, точка 38).

36 – Заключение на генералния адвокат Tizzano от 8 февруари 2001 г. по дело BECTU (посочено в бележка под линия 5, точка 28).

37 – Lenaerts, K. La solidarité ou le chapitre IV de la Charte des droits fondamentaux de l’Union européenne, Revue trimestrielle des droits de l’homme, 2010, point 28, р. 217 et sq.; Jarass, H., цит. съч. (бележка под линия 32), точка 2; Член II-91 в Picod, F. Traité établissant une Constitution pour l’Europe, Partie II – La Charte des droits fondamentaux de l’Union, Vol. 2, Brüssel 2005, р. 424, 653; Frenz, W. Handbuch Europarecht, Vol. 4 (Europäische Grundrechte), р. 1078, point 3597, р. 1164, point 3881; Член 31 в Riedel, E. Charta der Grundrechte der Europäischen Union, 3 ed., Baden-Baden 2011, р. 442, point 12; Seifert, A. Mangold und kein Ende – die Entscheidung der Großen Kammer des EuGH vom 19.1.2010 in der Rechtssache Kücükdeveci, Europarecht, 2010, р. 808, разглежда член 31, параграф 2 от Хартата като закрепващ основно право.

38 – В този смисъл Riedel, E., цит. съч. (бележка под линия 37), член 31, стр. 442, точка 12.

39 – Schwarze, J. Der Grundrechtsschutz für Unternehmen in der Europäischen Grundrechtecharta, Europäische Zeitschrift für Wirtschaftsrecht, 2001, р. 519.

40 – Frenz, W., цит. съч. (бележка под линия 37), стр. 134, точка 444.

41 – Вж. член 51 в Borowsky, M. Charta der Grundrechte der Europäischen Union, 3 ed., Baden-Baden 2011, р. 660, point 34.

42 – Frenz, W., цит. съч. (бележка под линия 37), стр. 1164, точка 3882.

43 – Пак там, стр. 135, точка 444.

44 – Lenaerts, K., цит. съч. (бележка под линия 37); Frenz, W., цит. съч. (бележка под линия 37), стр. 1165, точка 3884.

45 – Проблемът за „действието спрямо трети лица“ предполага да се определи дали основните права имат значение само в отношенията между частноправния субект и държавата (т.е. дали са насочени към държавата), или пораждат действие и в отношенията между гражданите. Според една теория основните права имат „пряко действие спрямо трети лица“, но според друга имат само „непряко действие спрямо трети лица“. Под „пряко действие спрямо трети лица“ се разбира пряка приложимост на основните права и в частноправните отношения. Съгласно това схващане са недопустими правните сделки, които противоречат на някое от основните права. Теорията за „непрякото действие спрямо трети лица“ пък разглежда общите клаузи, с които се закрепват основните права, като „външна намеса“ в частното право; при тълкуването на тези общи клаузи следва да бъде съблюдавана установената в правния ред на основните права ценностна система. Единствено теорията за непрякото действие спрямо трети лица позволява да се претеглят релевантните интереси (например основно право спрямо свобода на договаряне) (по този въпрос вж. Walter, R./Mayer, H. Grundriss des österreichischen Bundesverfassungsrechts, 9 ed., Wien 2000, р. 548 et sq. и моето заключение от 29 март 2007 г. по дело Carp, C‑80/06, Сборник, стр. І‑4473, точка 69).

      От сравнителноправния анализ на действието на основните права спрямо трети лица в държавите членки (вж. Rengeling, H.-W./Szczekalla, P. Grundrechte in der Europäischen Union – Charta der Grundrechte und Allgemeine Rechtsgrundsätze, Köln 2004, р. 179 et sq., point 338 et sq.) личи, че това е позната и обсъждана правна фигура в повечето държави членки, но и там остават неизяснени и дискусионни въпроси. В Италия се смята, че основните права имат непряко действие при равнопоставени частноправни отношения и пряко действие при частноправни отношения, в които едната договаряща страна е по-слаба от другата. В Белгия действието на основните права спрямо трети лица е дискусионен въпрос, като в съдебната практика се наблюдава тенденция за признаване на непрякото им действие спрямо трети лица. В Австрия също продължават дискусиите и остават някои противоречия по въпроса. Без решение е въпросът и в Гърция. Във Франция, Ирландия, Нидерландия, Португалия, Испания и Словения обаче се признава действието на някои основни права спрямо трети лица. Словенската правна теория приема, че някои основни права от словенската конституция могат да пораждат (пряко) действие спрямо трети лица (вж. Krivic, M. Ustavno sodišče, pristojnosti in postopek in: Pavčnik/Mavčič [Hrsg.], Ustavno sodstvo, Cankarjeva založba, 2000, р. 69). До този момент в Дания и Люксембург например не се признава действие спрямо трети лица на разпоредбите, закрепващи основни права. В Обединеното кралство поради липсата на писана конституция под формата на всеобщ акт основните права се извеждат от законите и от common law (общото право) (вж. „Основните социални права в Европа“, работен документ SOCI 104 на генерална дирекция „Наука и изследвания“ на Европейския парламент, стр. 26 и сл.). Все повече значение обаче придобива релевантната съдебна практика относно ЕКПЧ, особено след Закона за човешките права (Human Rights Act) от 1998 г., но и преди това чрез правото на Съюза. Във Финландия основните права не са задължителни пряко за частноправните субекти, но държавата е длъжна да забранява нарушаването им от страна на частноправни субекти.

46 – Jarass, H., цит. съч. (бележка под линия 32); Frenz, W., цит. съч. (бележка под линия 37), стр. 1171, точка 3909.

47 – Jarass, H., цит. съч. (бележка под линия 32), член 51, стр. 419, точка 21.

48 – В този смисъл относно член 51 вж. Geiger, R. EUV/AEUV-Kommentar (edts. Rudolf Geiger/Daniel-Erasmus Khan/Markus Kotzur), 5 ed., München 2010, ,р. 1016. Вж. Решение от 12 декември 1996 г по дело X (C‑74/95, Recueil, стр. I‑6609, точка 25), Решение от 13 април 2000 г. по дело Karlsson (C‑292/97, Recueil, стр. I‑2737, точка 37), Решение от 6 ноември 2003 г. по дело Lindqvist (C‑101/01, Recueil, стр. I‑12971, точка 87), Решение от 26 юни 2007 г. по дело Ordre des barreaux francophones et germanophone и др. (C‑305/05, Сборник, стр. I‑5305, точка 28) и Решение по дело Promusicae (посочено в бележка под линия 33, точка 68).

49 – Jarass, H., цит. съч. (бележка под линия 32), член 31, стр. 279, точка 9 и член 51, стр. 419, точка 21; Frenz, W., цит. съч. (бележка под линия 37), стр. 1172, точка 3910.

50 – Становища против прякото действие спрямо трети лица: Jarass, H., цит. съч. (бележка под линия 37), член 31, стр. 277, точка 3 и член 51, стр. 421, точка 24; същият автор, EU-Grundrechte, München 2005, § 4, р. 42; De Mol, M. Kücükdeveci: Mangold Revisited – Horizontal Direct Effect of a General Principle of EU Law, European Constitutional Law Review, 2010, point 6, р. 302; Frenz, W., цит. съч. (бележка под линия 37), стр. 1172, точка 3910; Schiek, D. Constitutional Principles and Horizontal Effet: Kücükdeveci Revisited, European Labour Law Journal, 2010, point 3, р. 373; относно член 51 вж. Hatje, A. EU-Kommentar (edt. Jürgen Schwarze), 2 ed., Baden-Baden 2009, р. 2324, point 20 и член 51 от Хартата вж. Kingreen, T., EUV/EGV – Kommentar, 3 еd., München 2007, р. 2713, point 18, който посочва, че при незадълбочен прочит някои от съдържащите се в Хартата основни права биха могли наистина да се разбират като права с действие спрямо трети лица. Въпреки това този автор е на мнение, че изброените в Хартата основни права не пораждат действие спрямо трети лица, тъй като член 51, параграф 1, първо изречение обвързва само Съюза и държавите членки. Според автора ограничаването на основните права от частноправни субекти може да бъде забранено от държавата, доколкото тя е длъжна да осигури защита срещу посегателствата от страна на частни лица. Подобно е и схващането на Riesenhuber, K. Europäisches Arbeitsrecht, Hamburg 2009, § 2, р. 45, point 25, според когото основните права от Хартата не обвързват пряко частноправните субекти, а само непряко — посредством задължението на законодателя да приеме съответните защитни норми. Kokott, J./Sobotta, C. The Charter of fundamental rights of the European Union after Lisbon — EUI Working Papers (2010/6) — Academy of European Law, р. 14, също защитават схващането, че член 51 от Хартата не допуска пряко действие на основните права в отношенията между частноправни субекти.

      Становища за прякото действие спрямо трети лица: Dauses, M. Der Schutz der Grundrechte in der Rechtsordnung der Europäischen Union, Frankfurt am Main 2010, р. 99, който основава своята правна теза на практиката на Съда, съгласно която при определени условия частноправните субекти също носят задължение да спазват основните права, например в случаите на дискриминация, основана на гражданството, или във връзка с равнопоставеността на половете.

      Относно член 51 Streinz, R. EUV/EGV – Kommentar, München 2003, р. 2652, point 10, не заема ясно становище и посочва, че няма да разглежда въпроса за прякото или непрякото действие на правата от Хартата спрямо трети лица и за задължението за защита на основните права, а ще го остави на съдебната практика и на доктрината.

51 – Вж. Jarass, H., цит. съч. (бележка под линия 32), член 31, стр. 277, точка 3; относно член 31 Knecht, M. EU-Kommentar (edt. Jürgen Schwarze), 2 ed., Baden-Baden 2009, р. 2276, point 4); Kingreen, T., цит. съч. (бележка под линия 50); Kühling, J. Europäisches Verfassungsrecht (edt. Armin von Bogdandy), Heidelberg 2003, р. 603, приема, че основните права може да налагат на държавата задължението да ги защитава от действията на частноправни субекти, от което следва и спорната постановка за задължителната сила на основните права за частноправните субекти.

52 – Вж. Becker, U. EU-Kommentar (edt. Jürgen Schwarze), 2 ed., Baden-Baden 2009, р. 2333, point 1), според когото член 53 от Хартата служи за предотвратяване на колизиите между различните източници на гаранции за основните права. В резултат разпоредбата се основава на принципа на най-благоприятното третиране: ако друго основно право (например от ЕКПЧ) надхвърля по обем правата по Хартата, то последните не бива да се разбират като забраняващи по-широката защита. И обратното — ако Хартата гарантира по-широк обем права, отколкото другите основни права, то те поначало няма да бъдат ограничени.

53 – В този смисъл Grabenwarter, C. Europäische Menschenrechtskonvention, 4 ed., Wien 2009, р. 130, point 14.

54 – Вж. Rengeling, H.-W./Szczekalla, P., цит. съч. (бележка под линия 45), стр. 180, точка 339. Вж. Решение на Европейската комисия за правата на човека от 11 октомври 1988 г. по дело Ian Nimmo с/у Обединено кралство (номер на жалбата: 12327/86) и Решение на Европейската комисия за правата на човека от 7 април 1997 г. по дело Scientology Kirche Deutschland e.V. с/у Германия (номер на жалбата: 34614/97).

55 – Вж. Reid, K. A practitioner’s Guide to the European Convention on Human Rights, 2 еd., London 2004, р. 46, point I-064; Grabenwarter, C., цит. съч. (бележка под линия 53), стр. 127, точка 7; Jarass, H. EU-Grundrechte, München 2005, р. 52, point 12; Rengeling, H.-W./Szczekalla, P., цит. съч. (бележка под линия 45), стр. 180, точка 339, които отричат действието спрямо трети лица на отделните гаранции в ЕКПЧ. Вместо това според тях става дума само за съответстващо на конвенцията тълкуване на правото на договарящите се страни и на така наречените им положителни задължения (защита на основните права), а именно за защита на съдържащите се в конвенцията права чрез националното законодателство. По аналогичен начин това важи и за други договори за защита на човешките права в международното публично право, и по-специално за Международния пакт за граждански и политически права.

56 – Grabenwarter, C., цит. съч. (бележка под линия 53), стр. 131, точка 15.

57 – Вж. Решение на Европейския съд по правата на човека от 16 декември 2008 г. по дело Khurshid Mustafa и Tarzibachi с/у Швеция (номер на жалбата: 23883/06), точка 50 (правото на информация), Решение на Европейския съд по правата на човека от 24 юни 2004 г. по дело Von Hannover с/у Германия (номер на жалбата: 59320/00), точка 57 (зачитане на личния и семейния живот), Решение на Европейския съд по правата на човека от 16 ноември 2004 г. по дело Moreno Gómez с/у Испания (номер на жалбата: 4143/02), точка 55 (зачитане на личния и семейния живот) и Решение на Европейския съд по правата на човека от 30 ноември 2004 г. по дело Öneryildiz с/у Турция (номер на жалбата: 48939/99), точка 135 (право на собственост).

58 – Вж. Grabenwarter, C., цит. съч. (бележка под линия 53), стр. 131, точка 15, според когото проблемите на действието спрямо трети лица се преодоляват чрез теорията за задължението за защита.

59 – Вж. Schwarze, J. European Administrative Law, Luxembourg 2006, р. 65 и Sariyiannidou, E. Institutional balance and democratic legitimacy in the decision-making process of the EU, Bristol 2006, р. 145.

60 – Решение от 16 юли 1956 г. по дело Fédération Charbonnière de Belgique/Върховен орган (8/55, Recueil, стр. 199, 311).

61 – Решение от 21 юни 1958 г. по дело Wirtschaftsvereinigung Eisen- und Stahlindustrie/Върховен орган (13/57, Recueil, стр. 273, 304).

62 – Решение от 22 март 1961 г. по дело SNUPAT/Върховен орган (42 и 49/59, Recueil, стр. 111, 169).

63 – Решение от 13 февруари 1979 г. по дело Hofmann-La Roche/Комисия (85/76, Recueil, стр. 461, 511).

64 – Решение от 15 юли 1960 г. по дело Von Lachmüller и др./Комисия (43/59, 45/59 и 48/59, Recueil, стр. 967, 989).

65 – Решение от 12 юли 1962 г. по дело Hoogovens/Върховен орган (14/61, Recueil, стр. 513, 549).

66 – Решение от 19 октомври 1977 г. по дело Ruckdeschel/HZA Hamburg-St. Annen (117/76 и 16/77, Recueil, стр. 1753, точка 7).

67 – Tridimas, T. The General Principles of EU Law, 2 еd., London 2006, р. 17 et sq., р. 29 et sq., посочва функцията на общите принципи на общностното право, която се изразява в запълване на празноти, тъй като общностният правен ред е нов, създаден неотдавна ред и има нужда от доразвиване. Освен това Договорът за ЕО представлява рамков договор с множество общи разпоредби и недефинирани правни понятия, които дават на Съда широки правомощия за развитие на правото. От друга страна, авторът припомня функцията им на инструмент за тълкуването на вторичното право. Lenaerts, K./Van Nuffel, P. Constitutional Law of the European Union, 2 ed., London 2005, point 17-066, р. 711, посочват, че при тълкуването на общностното право администрацията обикновено се позовава на общите принципи на правото най-вече когато тълкуваната правна уредба е неясна или при празноти в законодателството. Toriello, F. I principi generali del diritto comunitario – Il ruolo della comparazione, Mailand 2000, р. 141, посочва както функцията, изразяваща се в запълване на празноти, така и функцията на инструмент за тълкуване, но изброява и други функции.

68 – В този смисъл Schwarze, J., цит. съч. (бележка под линия 59), стр. 65.

69 – Вж. Lenaerts, K./Gutiérrez-Fons, J. A. The constitutional allocation of powers and general principles of law, Common Market Law Review, 2010, р. 1629; Toriello, F., цит. съч. (бележка под линия 67), стр. 141.

70 – Вж. Toriello, F., цит. съч. (бележка под линия 67), стр. 141.

71 – Вж. Schweitzer, M./Hummer, W./Obwexer, W. Europarecht, р. 65, point 240, 241.

72 – В този смисъл относно член 220 Lengauer, A.-M. Kommentar zu EU- und EG-Vertrag (edt. Heinz Mayer), Wien 2004, point 27, р. 65; Toriello, F., цит. съч. (бележка под линия 67), стр. 315—318.

73 – В този смисъл Schweitzer, M./Hummer, W./Obwexer, W. Europarecht, point 244, р. 66; Oppermann, T. Europarecht, 3 ed., München 2005, point 21, р. 144; Toriello, F., цит. съч. (бележка под линия 67), стр. 140.

74 – Вж. Tridimas, T., цит. съч. (бележка под линия 67), стр. 6.

75 – Счита се, че общите принципи на правото имат статут на първично право (вж. член 249 в Schroeder, W. EUV/EGV – Kommentar (edt. Rudolf Streinz), р. 2159, point 15). Съдът многократно е постановявал, че правните действия на институциите на Общността следва да се преценяват с оглед на общите принципи на правото. Вж. Решение от 12 ноември 1969 г. по дело Stauder (29/69, Recueil, стр. 419, точка 7) и Решение от 13 декември 1979 г. по дело Hauer (44/79, Recueil, стр. 3727, точка 14 и сл.).

76 – Вж. също в този смисъл относно член 220, точка 37 Wegener, B. in Calliess/Ruffert (Edts.), Kommentar zu EUV/EGV, 3 ed., München 2007, р. 1956; Tridimas, T., цит. съч. (бележка под линия 67), стр. 2 и сл.

77 – Вж. Решение от 9 август 1994 г. по дело Германия/Съвет (C‑359/92, Recueil, стр. I‑3681). Още преди този принцип да стане част от позитивното право в член 5, трета алинея ЕО (понастоящем член 5, параграф 4 ДЕС) в съдебната практика и в доктрината е безспорно, че упражняването на правомощията на Общността е подчинено на условието за пропорционалност (вж. член 5 ЕО, точка 36 в Lienbacher, G. EU-Kommentar (Edt. Jürgen Schwarze), 1 ed., Baden-Baden 2000, р. 270).

78 – Вж. Решение от 10 юни 1980 г. по дело Комисия/Обединено кралство (32/79, Recueil, стр. 2403).

79 – Вж. Решение на Общия съд от 6 март 2001 г. по дело Dunnett, Hackett и Turró Calvet/ЕИБ (T‑192/99, Recueil, стр. II‑813). Вж. конкретно за правото на ефективен достъп до съд Решение на Съда от 15 май 1986 г. по дело Johnston (222/84, Recueil, стр. 1651, точки 18 и 19), Решение на Съда от 15 октомври 1987 г. по дело Heylens и др. (222/86, Recueil, стр. 4097, точка 14), Решение на Съда от 27 ноември 2001 г. по дело Комисия/Австрия (C‑424/99, Recueil, стр. I‑9285, точка 45), Решение на Съда от 25 юли 2002 г. по дело Unión de Pequeños Agricultores/Съвет (C‑50/00 P, Recueil, стр. I‑6677, точка 39), Решение на Съда от 19 юни 2003 г. по дело Eribrand (C‑467/01, Recueil, стр. I‑6471, точка 61), Решение по дело Unibet (посочено в бележка под линия 33, точка 37) и Решение по дело DEB (посочено в бележка под линия 31, точка 29).

80 – Вж. Решение от 6 юли 2000 г. по дело Agricola Tabacchi Bonavicina (C‑402/98, Recueil, стр. I‑5501).

81 – Вж. Решение от 13 февруари 1969 г. по дело Walt Wilhelm (14/68, Recueil, стр. 1).

82 – Вж. Решение от 4 юли 1963 г. по дело Alves (32/62, Recueil, стр. 109).

83 – Вж. Решение от 14 юли 1972 г. по дело Cassella Farbwerke Mainkur/Комисия (55/69, Recueil, стр. 887), Решение от 28 май 1980 г. по дело Kuhner/Комисия (33 и 75/79, Recueil, стр. 1677), Решение от 29 юни 1994 г. по дело Fiskano/Комисия (C‑135/92, Recueil, стр. I‑2885), Решение от 24 октомври 1996 г. по дело Комисия/Lisrestal и др. (C‑32/95 P, Recueil, стр. I‑5373, точка 21), Решение от 21 септември 2000 г. по дело Mediocurso/Комисия (C‑462/98 P, Recueil, стр. I‑7183, точка 36), Решение от 12 декември 2002 г. по дело Cipriani (C‑395/00, Recueil, стр. I‑11877, точка 51), Решение от 13 септември 2007 г. по дело Land Oberösterreich и Австрия/Комисия (C‑439/05 P и C‑454/05 P, Сборник, стр. I‑7141) и Решение от 18 декември 2008 г. по дело Sopropré (C‑349/07, Сборник, стр. I‑10369, точки 36 и 37).

84 – Вж. Решение от 25 октомври 1978 г. по дело Koninklijke Scholten-Honig (125/77, Recueil, стр. 1991).

85 – Вж. Решение от 21 ноември 1991 г. по дело Technische Universität München (C‑269/90, Recueil, стр. I‑5469).

86 – Вж. Решение от 14 февруари 1978 г. по дело IFG/Комисия (68/77, Recueil, стр. 353).

87 – Вж. Решение на Общия съд от 25 май 2004 г. по дело Distilleria Palma/Комисия (T‑154/01, Recueil, стр. II‑1493, точка 45).

88 – Вж. Решение на Общия съд от 21 септември 2005 г. по дело Ali Yusuf и Al Barakaat International Foundation/Съвет (T‑306/01, Recueil, стр. II‑3533, точка 277).

89 – Вж. Решение от 18 март 1980 г. по дело Ferriera Valsabbia/Комисия (154/78, 205/78, 206/78, 226/78—228/78, 263/78 и 264/78, както и 39/79, 31/79, 83/79 и 85/79, Recueil, стр. 907).

90 – Вж. Решение от 28 май 1980 г. по дело Kuhner/Комисия (33/79 и 75/79, Recueil, стр. 1677).

91 – Вж. Решение от 5 май 1981 г. по дело Комисия/Обединено кралство (804/79, Recueil, стр. 1045).

92 – Вж. Решение от 30 март 1995 г. по дело Парламент/Съвет (C‑65/93, Recueil, стр. I‑643, точка 21).

93 – Вж. Решение от 17 януари 1984 г. по дело VBVB и VBBB/Комисия (43/82 и 63/82, Recueil, стр. 19).

94 – Вж. Решение по дело Bosman (посочено в бележка под линия 18).

95 – Вж. Решение от 12 юли 1984 г. по дело Prodest (237/83, Recueil, стр. 3153).

96 – Вж. Решение от 15 юни 1978 г. по дело Defrenne (149/77, Recueil, стр. 1365).

97 – Вж. Решение от 3 май 2005 г. по дело Berlusconi и др. (C‑387/02, C‑391/02 и C‑403/02, Recueil, стр. I‑3565, точки 67—69), Решение от 11 март 2008 г. по дело Jager (C‑420/06, Сборник, стр. I‑1315, точка 59) и Решение от 28 април 2011 г. по дело El Dridi (C‑61/11 PPU, Сборник, стр. I‑3015, точка 61).

98 – Всеобща декларация за правата на човека, приета на 10 декември 1948 г. с Резолюция 217 A (III) на Общото събрание на ООН.

99 – Европейска социална харта, открита за подписване от държавите — членки на Съвета на Европа, на 18 октомври 1961 г. в Торино и влязла в сила на 26 февруари 1965 г. Член 2, параграф 3 от нея гласи, че за да се осигури ефективно упражняване на правото на справедливи условия на труд, договарящите се страни се задължават да осигурят платен годишен отпуск в размер най-малко на две седмици.

100 – Международният пакт за икономически, социални и културни права е приет единодушно на 19 декември 1966 г. от Общото събрание на ООН. Член 7, буква d) от него предвижда, че „[д]ържавите — страни по този пакт, признават правото на всяко лице да се ползува от справедливи и благоприятни условия на труд, които да му осигурят по-специално […] почивка, отдих и разумно ограничаване на работното време и периодически платен отпуск, както и възнаграждение за празничните дни“.

101 – Член 8 от Хартата на Общността за основните социални права на работниците от 9 декември 1989 г. гласи, че „всеки работник в Европейската общност има право на седмична почивка и на платена годишна почивка, продължителността на които трябва да се сближава постепенно в съответствие с националните практики“.

102 – Вж. Frenz, W., цит. съч. (бележка под линия 37), стр. 1059, точка 3539.

103 – Конвенция № 132 относно платените годишни отпуски (ревизиран текст от 1970 г.), приета от Генералната конференция на МОТ на 24 юни 1970 г., влязла в сила на 30 юни 1973 г.

104 – Конвенция № 52 относно платените годишни отпуски, приета от Генералната конференция на МОТ на 24 юни 1936 г., влязла в сила на 22 септември 1939 г. Тази конвенция е изменена с Конвенция № 132, но остава открита за ратификация.

105 – Zuleeg, M. Der Schutz sozialer Rechte in der Rechtsordnung der Europäischen Gemeinschaft, Europäische Grundrechte-Zeitschrift 1992, № 15/16, р. 331, отбелязва, че незадължителни актове като Хартата на Общността за основните социални права на работниците служат на първо място като ръководни насоки и програми. При всички положения те придобиват правно значение, когато съдилищата ги използват за целите на тълкуването или развитието на правото. Balze, W. Überblick zum sozialen Arbeitsschutz in der EU — Europäisches Arbeits- und Sozialrecht, 38. Ergänzungslieferung, 1998, point 4, основателно приема, че макар като тържествена декларация Хартата на Общността за основните социални права на работниците да няма правнообвързващ характер, все пак тя самата дава основен тласък на Програмата за действие на Комисията, приета в края на 1989 г. за прилагане на Хартата на Общността от 28 ноември 1989 г. Тази програма за действие предвижда общо 23 конкретни предложения за директиви, по-специално в областта на безопасността и защитата на здравето на работниците, основната част от които са въведени преди 1993 г. От това следва, че дори тържествените декларации като законодателен стимул могат в крайна сметка да придобият значение при осъществяването на основните социални права, които прокламират.

106 – Вж. Frenz, W., цит. съч. (бележка под линия 37), стр. 1060, точка 3542.

107 – Вж. González Ortega, S. El disfrute efectivo de la vacaciones anuales retribuidas: una cuestión de derecho y de libertad personal, de seguridad en el trabajo y de igualdad — Revista española de derecho europeo, № 11 (2004), р. 423 et sq.

108 – Вж. Vieira de Andrade, J. C. La protection des droits sociaux fondamentaux dans l’ordre juridique du Portugal, La protection des droits sociaux fondamentaux dans les États membres de l’Union européenne – Étude de droit comparé, Athènes/Bruxelles/Baden-Baden 2000, р. 677.

109 – Вж. Frenz, W., цит. съч. (бележка под линия 37), стр. 1062, точка 3542.

110 – Вж. Frenz, W., цит. съч. (бележка под линия 37), стр. 1062, точка 3548.

111 – Например член 24, параграф 3 от конституцията на провинция Северен Рейн–Вестфалия предвижда, че правото на достатъчен платен отпуск следва да бъде установено в закон.

112 – Вж. член 31, точки 3 и 4 в Riedel, E. Charta der Grundrechte der Europäischen Union (Edt. Jürgen Meyer), 2 ed., Baden-Baden 2006,

113 – Вж. точка 92 от настоящото заключение.

114 – Вж. Nielsen, R. Free movement and fundamental rights — European Labour Law Journal, 2010, № 1, р. 258, която посочва потенциалното значение на Хартата при извеждането на основни социални права в практиката на Съда относно общите принципи на правото. Според авторката при изпълнението на тази задача Съдът все повече следва да се опира на Хартата, която — за разлика от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) — определя множество социални стандарти като например забраната за дискриминация, забраната на детския труд и забраната на робството и принудителния труд, свободата на сдружаване, правото на колективното договаряне и правото на работниците на стачка.

115 – Вж. Lenaerts, K./Gutiérrez-Fons, J. A., цит. съч. (бележка под линия 69), стр. 1633, които посочват, че колкото по-голяма е конвергенцията между правните уредби, толкова по-голяма ще е вероятността Съдът да потвърди общата уредба. Когато конвергенцията не е пълна, но съответният подход е общ за значителна част от държавите членки, по принцип Съдът ще следва този подход, приспособявайки го към правото на Съюза.

116 – Вж. Tridimas, T., цит. съч. (бележка под линия 67), стр. 6, който посочва, че при определени обстоятелства Съдът може да признае определен принцип за общ принцип на правото, дори да не е познат в правните уредби на държавите членки.

117 – Вж. Определение от 7 април 2011 г. по дело May (C‑519/09, Сборник, стр. I‑2761, точки 26 и 27), където Съдът постановява, че независимо дали има статут на държавен служител, лицето, което работи за публичноправна организация, също е „работник“ по смисъла на член 7 от Директива 2003/88.

118 – Вж. Tridimas, T., цит. съч. (бележка под линия 67), стр. 1, който поставя въпроса за разграничаването на общия принцип на правото от специалната правна норма. По негово мнение първи критерий за разграничаване е общото прилагане на принципа, тъй като „общ“ означава, че принципът трябва да има известна степен на абстрактност. Втори критерий е релевантността на принципа в рамките на даден правен ред.

119 – Вж. точки 39—42 от моето заключение от 16 юни 2011 г. по дело C‑155/10 (Williams и др.), в което става въпрос за правото на платен годишен отпуск на пилотите на въздушен превозвач. Тълкуване получава начинът на прилагане чрез Директива 2000/79/ЕО (ОВ L 302, стр. 59; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 3) на клауза 3 от Европейското споразумение за организация на работното време на мобилните работници в гражданската авиация, сключено от Асоциацията на европейските авиокомпании (АЕА), Европейската федерация на транспортните работници (ETF), Европейската асоциация на пилотите (ECA), Асоциацията на европейските регионални авиокомпании (ERA) и Международната асоциация на въздушните превозвачи (IACA). Тази клауза съдържа собствени разпоредби относно отпуска за мобилните работници в гражданската авиация.

120 – Друг подобен пример са разпоредбите относно работното време на морските лица. По силата на дванадесето съображение от Директива 2003/88 то не се прилага за тази група лица. Вместо това се прави препратка към Директива 1999/63/ЕО на Съвета от 21 юни 1999 г. относно Споразумението за организацията на работното време на морските лица, сключено между Асоциацията на корабособствениците от Европейската общност (ECSA) и Федерацията на синдикатите на транспортните работници в Европейския съюз (FST) (ОВ L 167, стр. 33; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 124). В клауза 16 от това споразумение се съдържат специални разпоредби относно отпуска на морските лица, които показват общи черти с член 7 от Директива 2003/88.

121 – Според Tridimas, T., цит. съч. (бележка под линия 67), стр. 26, общите принципи на правото следва да се характеризират с минимум съдържание с правна стойност, което подлежи на установяване.

122 – Например Съдът е обявил като неприложими поради противоречие с общностното право различни национални мерки, тъй като са били несъвместими с общия принцип за равно третиране (вж. например Решение от 25 ноември 1986 г. по дело Klensch, 201/85 и 202/85, Recueil, стр. 3477 и Решение от 13 юли 1989 г. по дело Wachauf, 5/88, Recueil, стр. 2609) или със специфични проявления на този принцип в различни ситуации, например със забраната за дискриминация, основана на гражданството (вж. например Решение от 13 февруари 1985 г. по дело Gravier, 293/83, Recueil, стр. 593 (достъп до професионално обучение), Решение от 2 февруари 1988 г. по дело Blaizot, 24/86, Recueil, стр. 379 (достъп до висше образование), Решение от 27 септември 1988 г. по дело Комисия/Белгия, 42/87, Recueil, стр. 5445 (стипендии за обучение), Решение от 20 октомври 1993 г. по дело Phil Collins и др., C‑92/92 и C‑326/92, Recueil, стр. I‑5145 (права на интелектуалната собственост) и Решение от 26 септември 1996 г. по дело Data Delecta, C‑43/95, Recueil, стр. I‑4661 (съдебно производство), зачитането на основните права (вж. например Решение по дело Johnston, посочено в бележка под линия 79 (ефективен съдебен контрол по отношение на „изискванията на професията“ като допустимо основание за различно третиране на мъжете и жените), Решение по дело Wachauf, посочено по-горе в тази бележка под линия (право на собственост в областта на общата организация на пазара на мляко и млечни продукти) и Решение от 11 юли 2002 г. по дело Carpenter, C‑60/00, Recueil, стр. I‑6279 (зачитане на семейния живот в контекста на потенциално ограничаване на свободата на предоставяне на услуги), принципа за защита на оправданите правни очаквания (вж. например Решение от 11 юли 2002 г. по дело Marks & Spencer, C‑62/00, Recueil, стр. I‑6325 (оправдани правни очаквания в контекста на въвеждането в националното право на нов давностен срок, в който може да се търси връщане на суми, получени в нарушение на общностното право) и принципа на пропорционалност (вж. например Решение от 19 юни 1980 г. по дело Testa, 41/79, 121/79 и 796/79, Recueil, стр. I‑1979 (право на преценка на държавите членки по член 69, параграф 2 от Регламент № 1408/71 да удължават срока, в който съответните лица имат право на обезщетение за безработица) и Решение от 18 декември 1997 г. по дело Molenheide и др., C‑286/94, C‑340/95, C‑401/95 и C‑47/96, Recueil, стр. I‑7281).

123 – В този смисъл Tridimas, T., цит. съч. (бележка под линия 67), стр. 47. Подобно е схващането и на Walter, R./Mayer, H., цит. съч. (бележка под линия 45), стр. 549, точка 1330, според които приложимостта на основните права може да бъде желателна именно в случай на надмощие на едната страна (например на монополист) спрямо другата.

124 – Затова в практиката на Съда работникът често се разглежда като по-слабата в социално и икономическо отношение страна, която поради това се нуждае от специална защита. Например във връзка с тълкуването на член 6 от Конвенцията за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване в Рим на 19 юни 1980 г. (ОВ L 266, стр. 1), вж. Решение от 15 март 2011 г. по дело Koelzsch (C-29/10, Сборник, стр. I‑1595, точка 40).

125 – Вж. Preis, U./Temming, F. Der EuGH, das BVerfG und der Gesetzgeber, Neue Zeitschrift für Arbeitsrecht — Lehren aus Mangold II, 2010, р. 190. Освен това Thüsing, G., цит. съч. (бележка под линия 20), стр. 15, точка 34, правилно отбелязва, че границите, от които започва и свършва държавата, са размити.

126 – Вж. Rengeling, H.-W./Szczekalla, P., цит. съч. (бележка под линия 45), стр. 182, точка 341.

127 – Решение от 8 април 1976 г. по дело Defrenne (43/75, Recueil, стр. 455).

128 – Решение от 12 декември 1974 г. по дело Walrave (36/74, Recueil, стр. 1405).

129 – Пак там (точка 16/19).

130 – Решение по дело Bosman (посочено в бележка под линия 18).

131 – Решение от 6 юни 2000 г. по дело Angonese (C‑281/98, Recueil, стр. I‑4139, точка 36).

132 – Решение по дело Kücükdeveci (посочено в бележка под линия 3).

133 – Решение по дело Mangold (посочено в бележка под линия 9, точка 75).

134 – Вж. точка 144 и сл. от настоящото заключение.

135 – Вж. в този смисъл и заключението на генералния адвокат Sharpston от 22 май 2008 г. по дело Bartsch (C‑427/06, Сборник, стр. I‑7245, точка 85).

136 – Вж. Jarass, H. Bedeutung der EU-Rechtsschutzgewährleistung für nationale und EU-Gerichte, Neue Juristische Wochenschrift 2011, р. 1394.

137 – Lenaerts, K./Gutiérrez-Fons, J. A., цит. съч. (бележка под линия 69), стр. 1656, изглежда също приемат тезата за паралелното действие на правата, изведени от общите принципи на правото, и съответно на правата, изведени от Хартата, тъй като придават на Хартата значение на източник за откриването на нови общи принципи на правото. Подобно е и схващането на Preis, U./Temming, T., цит. съч. (бележка под линия 125), които намират, че въз основа на правомощията си по член 6, параграф 3 ДЕС Съдът следва да изведе неписано субсидиарно основно право на Съюза за обща свобода на действията, за да имат частноправните субекти възможност винаги да се защитават от нарушения срещу надлежните разпоредби на директивите.

138 – Вж. Geiger, R., цит. съч. (бележка под линия 48), член 6, стр. 45, точка 27; Jarass, H., цит. съч. (бележка под линия 55), стр. 19, точка 15.

139 – Вж. в този смисъл Jarass, H., цит. съч. (бележка под линия 136).

140 – Вж. Jarass, H., цит. съч. (бележка под линия 55), стр. 19, точка 15.

141 – Вж. в този смисъл De Mol, M. цит. съч. (бележка под линия 50), която отрича хоризонталното действие на общите принципи на правото, като се позовава на разпоредбата на член 51, параграф 1, първо изречение от Хартата и предвидената в нея задължителна сила на основните права само спрямо Съюза и държавите членки.

142 – Вж. Решение от 4 декември 1974 г. по дело Van Duyn (41/74, Recueil, стр. 1338, точка 13/14), Решение от 12 май 1987 г. по дело Traen (372/85—374/85, Recueil, стр. 2141, точка 25), Решение от 20 септември 1988 г. по дело Beentjes (31/87, Recueil, стр. 4635, точка 43), Решение от 23 февруари 1994 г. по дело Comitato di coordinamento per la difesa della Cava/Regione Lombardia (C‑236/92, Recueil, стр. I‑483, точка 9).

143 – Вж. Решение от 22 септември 1983 г. по дело Auer (271/82, Recueil, стр. 2727, точка 16), Решение от 15 декември 1983 г. по дело Rienks (5/83, Recueil, стр. 4233, точка 8), Решение по дело Marshall (посочено в бележка под линия 20, точка 52), Решение от 4 декември 1986 г. по дело Federatie Nederlandse Vakbeweging (71/85, Recueil, стр. 3855, точка 18) и Решение по дело Comitato di coordinamento per la difesa della Cava/Regione Lombardia (посочено в бележка под линия 142, точка 10).

144 – Вж. Решение от 27 юни 1989 г. по дело Kühne (50/88, Recueil, стр. 1925, точка 26) и Решение от 22 май 1980 г. по дело Santillo (131/79, Recueil, стр. 1585, точка 13).

145 – Вж. Fischinger, P., цит. съч. (бележка под линия 34), който във връзка със забраната на дискриминацията по възраст пояснява, че при проверката дали е налице нарушение на общ принцип на правото най-напред е необходимо самостоятелно да се установи съдържанието на съответния общ принцип на правото (тоест без да се вземат предвид нормите от вторичното право).

146 – Вж. De Mol, M., цит. съч. (бележка под линия 50), стр. 301, която определя като забележително признаването на хоризонтално действие на общия принцип на правото в Решение по дело Kücükdeveci, защото според нея характерното за общите принципи на правото е, че първо, защитават по принцип гражданите в отношенията им с държавата и, второ, „са дотолкова абстрактни, че задават общата посока, без обаче да съдържат конкретна правна норма“.

147 – В този смисъл Schweitzer, M./Hummer, W./Obwexer, W. Europarecht, р. 178, point 653. Sariyiannidou, E., цит. съч. (бележка под линия 59), стр. 122, също говори за „разделение на функциите“. Според Oppermann, T., цит. съч. (бележка под линия 73), § 5, точка 5, стр. 80, разделението на властите в държавата на законодателна, изпълнителна и съдебна е постигнато в Европейската общност под формата на специфично равновесие между институциите на Общността. Разпределението на задачите, по-специално между Парламента, Съвета и Комисията, се различава от това на държавно равнище. В Европейската общност има и взаимен контрол и уравновесяване на правомощията („checks and balances“). Институционалното равновесие отразява основен принцип на правовата държава. Този принцип изисква всяка институция да упражнява правомощията си, като зачита правомощията на останалите институции, а всяко неизпълнение на това правило може да се санкционира от Съда.

148 – Вж. моето заключение от 30 юни 2009 г. по дело Audiolux (C‑101/08, Сборник, стр. І‑9823, точка 107).

149 – Sariyiannidou, E., цит. съч. (бележка под линия 59), стр. 137, счита, че по силата на член 220 ЕО в крайна сметка на Съда са дадени правомощия да определя какво е „право“, без във връзка с това да съществуват ясни ограничения на тези правомощия. При установяването на общи принципи на правото Съдът в голяма степен се е възползвал от правомощията си да развива правни концепции. Авторката изразява опасенията си, че това би могло да заличи границите между съдебна и политическа дейност.

150 – Такова е схващането и на Seifert, A., цит. съч. (бележка под линия 37), според когото е допустимо съответното прилагане на изведените в Решение по дело Kücükdeveci принципи на съдебната практика и в други области на защита с основни права. Той посочва например основното право на платен годишен отпуск в член 31, параграф 2 от Хартата, което се конкретизира преди всичко в Директивата за работното време.

151 – ОВ L 303, стр. 16; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 6, стр. 7.

152 – Решение по дело Kücükdeveci (посочено в бележка под линия 3, точка 53).

153 – Вж. Simon, D. L’invocabilité des directives dans les litiges horizontaux: confirmation ou infléchissement — Europe: actualité du droit communautaire, 2010, № 3, р. 7, point 19.

154 – Вж. Seifert, A., цит. съч. (бележка под линия 37), стр. 806, според когото постановката за общите принципи на правото е средство за Съда да не противоречи на собствената си съдебна практика относно липсата на пряко хоризонтално действие на директивите в отношенията между частноправните субекти.

155 – Решение по дело Mangold (посочено в бележка под линия 9, точка 75).

156 – Решение по дело Kücükdeveci (посочено в бележка под линия 3, точка 50).

157 – Пак там (точка 51).

158 – Пак там (точки 28—43).

159 – Пак там (точки 25 и 26).

160 – Вж. точки 110—114 от настоящото заключение.

161 – Вж. точка 47 от настоящото заключение.

162 – Вж. точка 53 от настоящото заключение.

163 – В това отношение вж. заключението на генералния адвокат Kokott от 6 май 2010 г. по дело Roca Álvarez (C‑104/09, Решение от 30 септември 2010 г., Сборник, стр. I‑8661, точка 55), в което тя препраща към Решение по дело Mangold и Решение по дело Kücükdeveci и повдига въпроса дали Съдът ще разпростре хоризонталното непосредствено действие и по отношение на други общи принципи на правото, какъвто е принципът за недопускането на дискриминация, основана на пола. Според генералния адвокат, преди да се пристъпи към подобно развитие, би било необходимо да се обсъдят въпросите за теоретичните основи на спорното хоризонтално непосредствено действие и за неговите граници. Thüsing, G./Horler, S. Besprechung des Urteils Kücükdeveci — Common Market Law Review, 2010, р. 1171, също призовават за по-подробно теоретично обосноваване на този подход.

164 – Вж. точка 136 от настоящото заключение.

165 – Вж. De Mol, M., цит. съч. (бележка под линия 50), стр. 305, която правилно приема, че с подхода си Съдът до голяма степен отъждествява общия принцип на правото с директивата.

166 – Критика по този въпрос отправя и Simon, D., цит. съч. (бележка под линия 153), № 3, стр. 4, точка 7. Според автора при този подход няма ясна дефиниция нито за обхвата на общия принцип на правото за забрана на дискриминацията, основана на възраст, нито за обхвата на конкретизацията му, а дори и на самата директива.

167 – В този смисъл Fischinger, P., цит. съч. (бележка под линия 34), стр. 207.

168 – Вж. Fischinger, P., цит. съч. (бележка под линия 34), стр. 207, според когото на национално равнище подходът в Решение по дело Kücükdeveci може да се сравни с опит от съдържанието на един закон да се изведе заключение за обхвата на закрилата, предоставяна с конституционно закрепено основно право.

169 – Вж. Mörsdorf, O. Diskriminierung jüngerer Arbeitnehmer — Unanwendbarkeit von §622 II2 BGB wegen Verstoßes gegen das Unionsrecht, Neue Juristische Wochenschrift, 2010, р. 1048, който отбелязва, че в Решение по дело Kücükdeveci — въпреки обратните уверения — като критерий за проверка на съответствието на националното право с правото на Съюза Съдът не използва абстрактни правни норми от първичното право (тоест общи принципи на правото), а директивата, която съдържа конкретни разпоредби. Според Fischinger, P., цит. съч. (бележка под линия 34), стр. 206, при използвания в Решение по дело Kücükdeveci подход фактически хипотезата се извежда от директивата, а диспозицията — от първичното право.

170 – Fischinger, P., цит. съч. (бележка под линия 34), стр. 207, изразява предположението, че в Решение по дело Kücükdeveci Съдът си е оставил отворена вратичка, за да може и в бъдеще на базата на директивите да прави заключения за съдържанието на първичното право.

171 – В този смисъл Frenz, W., цит. съч. (бележка под линия 37), стр. 137, точка 453, който прокарва зависимост между осъществяването на социалните права и финансовите възможности. Вж. Riesenhuber, K., цит. съч. (бележка под линия 50), стр. 49 и сл., точка 34, който препраща към законодателната история на дял IV („Солидарност“) и отбелязва, че приемането на основни социални права в Хартата е било много оспорвано в Конвента, тъй като е имало опасения, че признаването на социални права би довело до твърде големи финансови задължения за Съюза и държавите членки. В полза на това пък са приведени доводи относно неделимостта на политическите и социални права, както и фактът, че Хартата на Общността за основните социални права е взета под внимание още в член 136, параграф 1 ДФЕС, съответно в член 151 ДФЕС. Резултатът е компромис, тъй като, макар наистина да са включени социални права, те са „слаби“, а не истински права за конкретни социални придобивки. В много случаи Хартата не съдържа собствени гаранции, а относно възможностите и начините на защита препраща към правото на Съюза и правото на държавите членки.

172 – Вж. Frenz, W., цит. съч. (бележка под линия 37), стр. 1059, точка 3540, който се опитва да изясни защо Хартата е непълна именно в областта на социалните права. Според него социалните права трудно могат да бъдат пълни. От една страна, се променят обществените представи относно това кое следва да се разглежда като „социално“, а от друга — определянето на социални права винаги ще се основава на компромиси. Rengeling, H.-W./Szczekalla, P., цит. съч. (бележка под линия 45), стр. 793, точка 793, правилно отбелязват, че понятието „социално“ остава по-скоро неизяснено в рамките на Хартата. Освен това не е ясно какво се има предвид със заглавието „Солидарност“ на дял ІV от Хартата.

173 – За подробности относно дерогациите и изключенията вж. Blanpain, R. European Labour Law, 11 еd., Alphen aan den Rijn 2008, р. 586 et sq.

174 – Вж. Bauer, J.-H./Von Medem, A. Kücükdeveci = Mangold hoch zwei? Europäische Grundrechte verdrängen deutsches Arbeitsrecht, Zeitschrift für Wirtschaftsrecht, Heft 11, 2010, р. 452.

175 – В този смисъл Bauer, J.-H./Von Medem, A., цит. съч. (бележка под линия 174), които се изказват против прилагането на подхода от Решение по дело Kücükdeveci спрямо основните права на работниците по член 27 и сл. от Хартата поради разликите между този вид основни права и забраните за дискриминация. Те посочват, че в множество от изброените в дял ІV от Хартата („Солидарност“) области съществуват директиви, които според традиционния прочит не са в състояние да дерогират противоречащото им национално право в споровете между частноправни субекти. При това авторите се опират изрично на Директивата за работното време, която конкретизира тъкмо правото на платен годишен отпуск, закрепено в член 31, параграф 2 от Хартата.

176 – Във връзка с принципите на правовата държава в правото на Съюза вж. точка 96 от настоящото заключение. Вж. Решение от 16 юни 1993 г. по дело Франция/Комисия (C‑325/91, Recueil, стр. I‑3286, точка 26) и Решение от 16 октомври 1997 г. по дело Banque Indosuez и др. (C‑177/96, Recueil, стр. I‑5659, точки 26—31).

177 – Вж. Решение от 7 юни 2005 г. по дело VEMW (C‑17/03, Recueil, стр. I‑4983, точка 80) и Решение от 14 януари 2010 г. по дело Stadt Papenburg (C‑226/08, Сборник, стр. І‑131, точка 45).

178 – Вж. точки 61—63 от настоящото заключение.

179 – Вж. Avbelj, M. Temeljna načela prava EU padajo na glavo — Pravna praksa 2010, № 7, р. 34, който критикува Решение по дело Kücükdeveci, тъй като според него то би могло да преобърне досегашната практика на Съда за липсата на хоризонтално действие на директивите. De Mol, M., цит. съч. (бележка под линия 50), стр. 307, изразява съмнения относно съвместимостта на този подход, при който един общ принцип на правото (забраната за дискриминация, основана на възраст) получава превес над изискването за правна сигурност, което в крайна сметка също е общ принцип на правото. Според авторката частноправните субекти вече не биха могли да се осланят на националното (писано) право. Вместо това се оказва, че би трябвало да вземат предвид и евентуалното действие на (неписаните) общи принципи на правото.

180 – В този смисъл Thüsing, G./Horler, S., цит. съч. (бележка под линия 163); Seifert, A., цит. съч. (бележка под линия 37).

181 – Решение по дело Kücükdeveci (посочено в бележка под линия 3, точка 53).

182 – Вж. точка 127 от настоящото заключение.

183 – Вж. точка 65 от настоящото заключение.

184 – Goffin, L. À propos des principes régissant la responsabilité non contractuelle des États membres en cas de violation du droit communautaire — Cahiers de droit européen, № 5—6 (1997), р. 537 et sq.; Lenaerts, K./Arts, D./Maselis, I. Procedural Law of the European Union, 2 ed., London 2006, point 3-042, р. 109; Knez, R. Varstvo pravic posameznika, ki jih vsebuje pravo skupnosti — Revizor, № 4/5 (2003), Jahrgang 14, р. 105; Ossenbühl, F., Staatshaftungsrecht, 5 ed., München 1998, р. 505 et Guichot, E. La responsabilidad extracontractual de los poderes públicos según el Derecho Comunitario, Valencia 2007, р. 473, 474, посочват три условия: 1) целта на нарушената правна норма да е да предостави права на частноправни субекти, 2) нарушението да е достатъчно съществено, и 3) да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната вреда. Вж. например Решение от 5 март 1996 г. по дело Brasserie du Pêcheur и Factortame (C‑46/93 и C‑48/93, Recueil, стр. I‑1029, точка 51), Решение от 23 май 1996 г. по дело Hedley Lomas (C‑5/94, Recueil, стр. I‑2553, точка 25), Решение от 4 юли 2000 г. по дело Haim (C‑424/97, Recueil, стр. I‑5123, точка 36), както и Решение от 4 декември 2003 г. по дело Evans (C‑63/01, Recueil, стр. I‑14447, точка 83) и Решение от 25 януари 2007 г. по дело Robins и др. (C‑278/05, Сборник, стр. I‑1053, точка 69).

185 – Решение от 8 октомври 1996 г. по дело Dillenkofer и др. (C‑178/94, C‑179/94, C‑188/94—C‑190/94, Recueil, стр. I‑4845, точка 23).

186 – В този смисъл вж. също заключението на генералния адвокат Jacobs от 26 септември 2000 г. по дело Lindöpark (C‑150/99, Recueil, стр. I‑493, точка 51).

187 – Решение по дело Brasserie du Pêcheur и Factortame (посочено в бележка под линия 184, точка 22), Решение от 26 март 1996 г. по дело British Telecommunications (C‑392/93, Recueil, стр. I‑1631, точка 41), както и Решение от 18 януари 2001 г. по дело Lindöpark (C‑150/99, Recueil, стр. I‑493, точка 38).

188 – Решение по дело Brasserie du Pêcheur и Factortame (посочено в бележка под линия 184, точка 25).

189 – Вж. точка 52 от настоящото заключение.

190 – Решение по дело Merino Gómez (посочено в бележка под линия 11).

191 – Пак там (точка 31).

192 – Решение по дело Schultz-Hoff и др. (посочено в бележка под линия 6, точка 27).

193 – Вж. точка 53 от писменото становище на френското правителство.

194 – Вж. Решение от 6 април 2006 г. по дело Federatie Nederlandse Vakbeweging (C‑124/05, Recueil, стр. I‑3243, точка 30) и Решение по дело Schultz-Hoff и др. (посочено в бележка под линия 6, точка 30).