Language of document : ECLI:EU:C:2011:85

Дело C-283/09

Artur Weryński

срещу

Mediatel 4B spółka z o.o.

(Преюдициално запитване, отправено от Sąd Rejonowy dla Warszawy Śródmieścia)

„Съдебно сътрудничество по граждански дела — Събиране на доказателства — Разпит на свидетел от замоления съд — Обезщетение за разноски на свидетел“

Резюме на решението

1.        Преюдициални въпроси — Компетентност на Съда — Акт, приет на основание на част трета, дял IV от Договора за ЕО — Сезиране от юрисдикция, чиито решения подлежат на обжалване съгласно националното право — Сезиране в преходния период преди влизането в сила на Договора от Лисабон — Включване

(член 267 ДФЕС)

2.        Преюдициални въпроси — Сезиране на Съда — Необходимост от преюдициално заключение, за да може националната юрисдикция да постанови своето съдебно решение — Понятие

(член 267, втора алинея ДФЕС)

3.        Преюдициални въпроси — Сезиране на Съда — Национална юрисдикция по смисъла на член 267 ДФЕС — Понятие — Юрисдикция, действаща на основание на сътрудничеството между съдилища на държавите членки при събирането на доказателства по граждански или търговски дела

(член 267, втора алинея ДФЕС; Регламент № 1206/2001 на Съвета)

4.        Съдебно сътрудничество по граждански дела — Събиране на доказателства по граждански или търговски дела — Регламент № 1206/2001 — Понятие за разноски

(член 14 и член 18, параграфи 1 и 2 от Регламент № 1206/2001 на Съвета)

1.        Предвид обстоятелството, че с Договора от Лисабон се разширяват възможностите за отправяне на преюдициални запитвания, понастоящем първоинстанционните съдилища също разполагат с такова право, ако съответните преюдициални въпроси се отнасят до актове, приети от институциите в областта на дял IV от Договора за ЕО, озаглавен „Визи, убежище, имиграция и други политики, свързани със свободното движение на хора“.

Преследваната с член 267 ДФЕС цел — да се установи ефикасно сътрудничество между Съда и националните съдилища, както и принципът на процесуалната икономия, обаче са аргументи в подкрепа на допустимостта на преюдициалните запитвания, отправени от по-нисшестоящи юрисдикции и постъпили в Съда в преходния период преди влизането в сила на Договора от Лисабон, но разглеждани от Съда след влизането му в сила. Всъщност в хипотезата на отхвърляне на преюдициалното запитване като недопустимо би се стигнало просто до повторното поставяне на същия преюдициален въпрос от съответната юрисдикция, която междувременно е придобила право да отправя до Съда преюдициални запитвания, което би довело до значително обременяване на процедурата с допълнителни формалности и до ненужно удължаване на продължителността на главното производство. Ето защо следва да се приеме, че считано от 1 декември 2009 г., Съдът е компетентен да разглежда преюдициални запитвания, отправени от юрисдикции, чиито решения подлежат на обжалване съгласно националното право, дори ако конкретните преюдициални запитвания са отправени преди посочената дата.

(вж. точки 28—31)

2.        Ако се поставяха твърде строги критерии към изискването за относимост, в много случаи, при които се поставят въпроси във връзка с тълкуването на Регламент № 1206/2001 относно сътрудничеството между съдилища на държавите членки при събирането на доказателства по граждански или търговски дела, които въпроси се отнасят до събирането на доказателства, би се препятствало тълкуването на Регламента чрез отправяне на преюдициално запитване. Всъщност повечето от тези въпроси могат да засягат единствено косвено споровете по главното производство, в рамките на които са поставени.

От това следва, че единствено широкото тълкуване на израза „да бъде постановено нейното решение“ по смисъла на член 267, втора алинея ДФЕС би позволило да се избегнат ситуации, в които редица процесуални въпроси, и по-специално поставяните при прилагането на Регламент № 1206/2001, се разглеждат като недопустими и като такива, които Съдът не може да тълкува.

Следователно разглежданият израз трябва да се разбира в смисъл, че той обхваща цялата съвкупност от процесуални действия, подготвящи решението на запитващата юрисдикция, за да може Съдът да се произнесе по тълкуването на всички процесуални разпоредби на правото на Съюза, които запитващата юрисдикция е длъжна да приложи, за да постанови своето решение. С други думи, посоченият израз обхваща целия процес на създаване на съответното съдебно решение, включително въпросите относно отговорността за заплащане на разноските в производството.

(вж. точки 39, 41 и 42)

3.        Националните юрисдикции могат да сезират Съда само ако пред тях има висящ правен спор и ако следва да се произнесат в производство, чиято цел е да приключи с постановяване на решение с правораздавателен характер.

Въпреки че е вярно, че сътрудничеството между съдилищата на държавите членки в областта на събирането на доказателства не води по необходимост до произнасяне на решение с правораздавателен характер, разпитът на свидетел от съответния съд е предприето в рамките на съдебно производство действие, което е насочено към произнасянето на решение с правораздавателен характер. Въпросът за отговорността за заплащане на разноските във връзка с разпита на съответния свидетел се включва в това производство. Следователно съществува пряка връзка между преюдициален въпрос относно посочените разноски и изпълняваната от запитващата юрисдикция функция по правораздаване.

(вж. точки 44 и 45)

4.        Членове 14 и 18 от Регламент № 1206/2001 относно сътрудничеството между съдилища на държавите членки при събирането на доказателства по граждански или търговски дела следва да се тълкуват в смисъл, че молещият съд не е задължен нито да заплати на замоления съд авансово дължимото на разпитания свидетел обезщетение за разноски, нито впоследствие да възстанови това обезщетение за разноски.

Всъщност, ако отговорът на въпроса за разноските зависеше от съответното национално понятие за „разноски“, това би противоречало на смисъла и целта на Регламент № 1206/2001, който е насочен към бързото и лесно изпълнение на искания за събиране на доказателства. При това положение по отношение на използваните в член 18, параграф 1 от посочения регламент термини под „такси“ следва да се разбират сумите, събирани от юрисдикцията с оглед на осъществяване на нейната дейност, докато под „разноски“ се имат предвид сумите, които юрисдикцията изплаща на трети лица в хода на производството, а именно на експерти или свидетели. Следователно изплащаното обезщетение за разноски на свидетел, разпитван от замоления съд, попада в понятието за „разноски“ по смисъла на член 18, параграф 1 от Регламент № 1206/2001. По отношение на тези разноски обаче за молещия съд може да съществува задължение за възстановяване единствено ако е приложимо някое от изключенията по член 18, параграф 2 от този регламент.

(вж. точки 58, 59, 61, 63, 69 и диспозитива)