РЕШЕНИЕ НА СЪДА (първи състав)
18 януари 2024 година(*)
„Преюдициално запитване — Социална политика — Директива 2003/88/ЕО — Член 7 — Член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз — Финансово обезщение за дните неизползван отпуск, изплащано при прекратяване на трудовото правоотношение — Национална правна уредба, която забранява плащането на обезщетението в случай на доброволно напускане на държавен служител — Ограничаване на публичните разходи — Организационни нужди на работодателя — публичноправен орган“
По дело C‑218/22
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunale di Lecce (Първоинстанционен съд Лече, Италия) с акт от 22 март 2022 г., постъпил в Съда на 24 март 2022 г. в рамките на производство по дело
BU
срещу
Comune di Copertino,
СЪДЪТ (първи състав),
състоящ се от: Aл. Арабаджиев, председател на състава, T. von Danwitz, P. G. Xuereb, A. Kumin и I. Ziemele (докладчик), съдии,
генерален адвокат: T. Ćapeta,
секретар: A. Calot Escobar,
предвид изложеното в писмената фаза на производството,
като има предвид становищата, представени:
– за BU, от A. Russo, avvocata,
– за Comune di Copertino, от L. Caccetta, avvocata,
– за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от L. Fiandaca, avvocato dello Stato,
– за Европейската комисия, от B.‑R. Killmann и D. Recchia, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 8 юни 2023 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време (ОВ L 299, 2003 г., стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 3) и на член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).
2 Запитването е отправено в рамките на спор между BU, бивш държавен служител в Comune di Copertino (Община Копертино, Италия), от една страна, и община Копертино, от друга, по повод отказа за изплащане на BU на финансово обезщетение за платен годишен отпуск, който не е използван преди прекратяване на трудовото правоотношение, поради доброволното напускане на BU, за да се пенсионира предсрочно.
Правна уредба
Правото на Съюза
3 Съображение 4 от Директива 2003/88 гласи:
„Подобряването на безопасността, хигиената и здравето на работниците при работа е цел, която не следва да бъде подчинена само на икономически съображения“.
4 Съгласно член 7 от Директива 2003/88, озаглавен „Годишен отпуск“:
„1. Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени от националното законодателство и/или практика.
2. Минималният период за платен годишен отпуск не може да се замества с финансово обезщетение, освен при прекратяване на трудовото правоотношение“.
Италианското право
5 Член 36, алинея 3 от италианската конституция предвижда:
„Работниците и служителите имат право на седмична почивка и на платен годишен отпуск, от които не могат да се откажат“.
6 Член 2109 от Codice civile (Граждански кодекс), озаглавен „Период на почивка“, предвижда в параграфи 1 и 2:
„1. Работникът или служителят има право на един почивен ден на седмица, който обикновено съвпада с неделя.
2. Той има право също на платен годишен отпуск, евентуално непрекъснат, в момент, определен от работодателя при отчитане на нуждите на предприятието и интересите на работника или служителя. Продължителността на отпуска се определя от закона, корпоративните норми, вътрешната практика или по справедливост“.
7 Член 5 от Decreto-legge no 95 — Disposizioni urgenti per la revisione della spesa pubblica con invarianza dei servizi ai cittadini nonché misure di rafforzamento patrimoniale delle imprese del settore bancario (Декрет-закон №o95 относно неотложни разпоредби за преразглеждане на публичните разходи с неизменност на услугите за гражданите, както и мерки за укрепване на имуществата на предприятията от банковия сектор) от 6 юли 2012 г. (редовна притурка към GURI № 156 от 6 юли 2012 г.), преобразуван в Закон с изменения с член 1, параграф 1 от Закон №o135 от 7 август 2012 г., в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „Декрет-закон №º95“), озаглавен „Намаляване на разходите на публичната администрация“, предвижда в параграф 8:
„Платеният отпуск, времето за почивка и другите видове отпуск, полагащи се на персонала на публичните администрации, в това число управленски, включен в консолидирания финансов отчет на публичната администрация, определен от [l’Istituto nazionale di statistica — ISTAT (Национален статистически институт, Италия)] в съответствие с член 1, параграф 2 от Закон №o 196 от 31 декември 2009 г., както и на независимите органи, в това число [la Commissione nazionale per le società e la borsa — Consob (Национална комисия за дружествата и фондовата борса, Италия)], трябва да бъдат ползвани съгласно съответните разпоредби на правилниците на тези администрации, като при никакви обстоятелства не възниква право на изплащане на заместващи обезщетения. Тази разпоредба се прилага и в случай на прекратяване на трудовото правоотношение поради преместване, напускане, едностранно прекратяване, пенсиониране и навършване на пенсионна възраст. Считано от влизане в сила на настоящия Декрет-закон, се преустановява прилагането на евентуални по-благоприятни нормативни и договорни разпоредби. Нарушението на настоящата разпоредба, освен че води до връщане на неправомерно изплатените суми, е основание за търсене на дисциплинарна и административна отговорност за отговорния ръководител. Настоящият параграф не се прилага по отношение на преподавателски, административен, технически и помощен персонал, който има качество на временно и непостоянно заместващ или на преподавател по договор със срок до края на учебните занятия или дейности, съгласно различията между дните дължим отпуск и дните, в които на въпросния персонал е разрешено ползването на отпуск“.
Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси
8 През периода 1 февруари 1992 г.—1 октомври 2016 г. BU работи в община Копертино на длъжност „Istruttore direttivo“ (управляващ администратор).
9 Считано от 1 октомври 2016 г., служебното правоотношение на BU е прекратено поради доброволното му напускане, за да се пенсионира предсрочно.
10 Като счита, че има право на финансово обезщетение за 79 дни платен годишен отпуск, придобит в периода 2013—2016 г., BU сезира Tribunale di Lecce (Първоинстанционен съд Лече, Италия), който е запитващата юрисдикция, с искане за финансова компенсация за дните неизползван отпуск.
11 Пред запитващата юрисдикция община Копертино оспорва искането, като се позовава на член 5, параграф 8 от Декрет-закон №º95. Според нея обстоятелството, че BU е ползвал отпуск през 2016 г., доказвало, че е бил наясно със задължението си съгласно тази разпоредба да ползва придобития отпуск преди прекратяване на трудовото правоотношение. Освен това не използвал оставащия му отпуск, въпреки че напуснал.
12 Запитващата юрисдикция посочва, че изтъкнатите от BU 79 дни неползван отпуск съответстват на платения годишен отпуск по Директива 2003/88, като 55 от тях били дължими за предходни на 2016 г. години, а останалите — за тази последна работна година. Запитващата юрисдикция добавя, че BU е ползвал отпуск през 2016 г., съответстващ на дни, придобити през предходни години и прехвърлени за 2013 г. и следващите години. Това положение обаче не включвало противоправно поведение от страна на BU, което да съответства на посочените в точка 48 от решение от 6 ноември 2018 г., Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften (C‑684/16, EU:C:2018:874).
13 Запитващата юрисдикция отбелязва също, че в решение № 95/2016 Corte costituzionale (Конституционен съд, Италия) е приел, че член 5, параграф 8 от Декрет-закон №º95, който е приложим за държавните служители и предвижда, освен при определени изключения, че не се изплаща парична компенсация за неизползван платен отпуск, е в съответствие с принципите, залегнали в италианската конституция, и не нарушава принципите на правото на Съюза, както и нормите на международното право. Запитващата юрисдикция стига до този извод, разглеждайки различните изключения от това правило, които не били релевантни в случая.
14 Corte costituzionale (Конституционен съд) отчел едновременно необходимостта от намаляване на публичните разходи и необходимостта от организационни ограничения за работодателя — публичноправен орган, като отбелязал, че тази правна уредба има за цел да сложи край на неконтролираното прибягване до „парично обезщетение“ на неизползвания отпуск и да препотвърди предимството на реалното ползване на отпуска. Според него забраната за изплащане на парично обезщетение не се прилага в случаите, когато отпускът не е ползван по независещи от волята на работника причини, например поради болест, но не и в случай на доброволно напускане.
15 Запитващата юрисдикция обаче изпитва съмнения относно съвместимостта с правото на Съюза на член 5, параграф 8 от Декрет-закон № 95, по-специално с оглед на решение от 25 ноември 2021 г., job-medium (C‑233/20, EU:C:2021:960), особено като се има предвид, че целта за намаляване на публичните разходи произтича от самото заглавие на член на член 5 от този закон и че параграф 8 от него е част от пакет от мерки, насочени към постигане на икономии в сектора на публичната администрация.
16 При тези обстоятелства Tribunale di Lecce (Първоинстанционен съд Лече) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Трябва ли член 7 от Директива [2003/88] и член 31, параграф 2 от [Хартата] да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, като разглежданата в главното производство (а именно член 5, параграф 8 от Декрет-закон № 95 […]), която от съображения за ограничаване на публичните разходи, както и от организационни съображения на работодателя — публичноправен орган, предвижда забрана за предоставяне на парично обезщетение за неизползван отпуск в случай на доброволно напускане на държавния служител?
2) При утвърдителен отговор [на първия въпрос], трябва ли член 7 от Директива [2003/88] и член 31, параграф 2 от [Хартата] да се тълкуват в смисъл, че изискват от служителя да докаже невъзможността да ползва отпуска си по време на служебното си правоотношение?“.
По преюдицалните въпроси
По допустимостта
17 Италианската република твърди, че преюдициалните въпроси са недопустими, тъй като практиката на Съда, установена с решения от 20 юли 2016 г., Maschek (C‑341/15, EU:C:2016:576), и от 6 ноември 2018 г., Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften (C‑684/16, EU:C:2018:874), ясно посочвала как трябва да се тълкува националното право в съответствие с правото на Съюза, каквото тълкуване Corte costituzionale (Конституционният съд) бил направил. Освен това вторият въпрос съдържал противоречиви твърдения.
18 В това отношение най-напред следва да се припомни, че с оглед на Процедурния правилник на Съда обстоятелството, че национална юрисдикция не е длъжна да сезира Съда, или твърдението, че отговорът на преюдициално запитване е очевиден с оглед на правото на Съюза, не е от значение за допустимостта на такова запитване (решение от 25 ноември 2021 г., job-medium, C‑233/20, EU:C:2021:960, т. 16).
19 Освен това съгласно постоянната практика на Съда в рамките на сътрудничеството между него и националните юрисдикции, въведено с член 267 ДФЕС, само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом като отправените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (решение от 25 ноември 2021 г., job-medium, C‑233/20, EU:C:2021:960, т. 17 и цитираната съдебна практика).
20 От това следва, че въпросите, които се отнасят до правото на Съюза, по презумпция са релевантни. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 25 ноември 2021 г., job-medium, C‑233/20, EU:C:2021:960, т. 18 и цитираната съдебна практика).
21 Според запитващата юрисдикция въз основа на член 5, параграф 8 от Декрет-закон №º95 на BU не може да се предостави поисканото от него финансово обезщетение за дните неизползван платен годишен отпуск към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, тъй като той доброволно е прекратил това правоотношение. В този контекст с въпросите си запитващата юрисдикция иска да се установи дали посочената разпоредба е съвместима с член 7 от Директива 2003/88 и член 31, параграф 2 от Хартата.
22 Ето защо поставените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза и не е очевидно, че исканото от запитващата юрисдикция тълкуване на тези разпоредби няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора или че проблемът е от хипотетично естество. Освен това Съдът разполага с необходимите данни, за да бъде полезен с отговора на тези въпроси.
23 От това следва, че поставените въпроси са допустими.
По същество
24 С двата въпроса, които следва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 7 от Директива 2003/88 и член 31, параграф 2 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която от съображения за ограничаване на публичните разходи, както и от организационни съображения на работодателя — публичноправен орган, предвижда забрана за изплащане на финансово обезщетение на работника за дните платен годишен отпуск, придобити както през последната текуща работна година, така и през предходните години, които не са били ползвани преди прекратяване на трудовото правоотношение, в случай че работникът доброволно е прекратил това правоотношение и не е доказал, че по независещи от него причини не е ползвал отпуска си.
25 В самото начало следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда правото на платен годишен отпуск на всеки работник трябва да бъде считано за особено важен принцип на социалното право на Европейския съюз, който не може да бъде дерогиран и чието прилагане от компетентните национални органи може да бъде осъществено само в рамките, изрично посочени от Директива 2003/88 (вж. в този смисъл решение от 6 ноември 2018 г., Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften, C‑684/16, EU:C:2018:874, т. 19 и цитираната съдебна практика).
26 По този начин член 7, параграф 1 от Директива 2003/88, който гласи, че държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени от националното законодателство и/или практика, отразява и уточнява закрепеното в член 31, параграф 2 от Хартата основно право на платен годишен отпуск (вж. в този смисъл решение от 25 ноември 2021 г., job-medium, C‑233/20, EU:C:2021:960, т. 25 и цитираната съдебна практика).
27 В това отношение от самия текст на член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 и от практиката на Съда е видно, че държавите членки следва да определят във вътрешната си правна уредба условията за упражняване и осъществяване на правото на платен годишен отпуск, като уточнят конкретните обстоятелства, при които работниците могат да упражняват това право (решение от 22 септември 2022 г., LB (Погасяване на правото на платен годишен отпуск), C‑120/21, EU:C:2022:718, т. 24 и цитираната съдебна практика).
28 Последните обаче са длъжни да не обвързват с каквото и да е условие самото съществуване на това право, което следва пряко от тази директива (вж. в този смисъл решение от 25 ноември 2021 г., job-medium, C‑233/20, EU:C:2021:960, т. 27 и цитираната съдебна практика).
29 Следва да се добави, че правото на годишен отпуск е само една от двете части на правото на платен годишен отпуск като основен принцип на социалното право на Съюза. Това основно право включва и правото на заплащане, а също и — като право, неотделимо от правото на „платен“ годишен отпуск — правото на финансово обезщетение за неизползвания годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение (решение от 25 ноември 2021 г., job-medium, C‑233/20, EU:C:2021:960, т. 29 и цитираната съдебна практика).
30 В това отношение следва да се припомни, че когато трудовото правоотношение е приключило, реалното ползване на платения годишен отпуск, на който работникът е имал право, вече не е възможно. За да не се допусне поради това работникът да изгуби всяка възможност да ползва това си право, макар и в парична форма, член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 предвижда, че той има право на финансово обезщетение за дните неползван годишен отпуск (решение от 6 ноември 2018 г., Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften, C‑684/16, EU:C:2018:874, т. 22 и цитираната съдебна практика).
31 Както е постановил Съдът, член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 не предвижда други условия за възникването на правото на финансово обезщетение, освен да е прекратено трудовото правоотношение, от една страна, и от друга, работникът да не е ползвал всичките дни годишен отпуск, на които е имал право към датата на прекратяването на това правоотношение (решение от 6 ноември 2018 г., Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften, C‑684/16, EU:C:2018:874, т. 23 и цитираната съдебна практика). Това право се предоставя пряко с Директивата и не може да зависи от други условия, освен изрично предвидените в нея (решение от 6 ноември 2018 г., Kreuziger, C‑619/16, EU:C:2018:872, т. 22 и цитираната съдебна практика).
32 Оттук съгласно член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 следва, че работникът, който не е могъл да изчерпи напълно правото си на платен годишен отпуск преди прекратяването на трудовото си правоотношение, има право на финансово обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск. В тази насока причината за прекратяването на трудовото правоотношение е ирелевантна. Следователно фактът, че даден работник по своя инициатива прекратява трудовото си правоотношение, по никакъв начин не се отразява на правото му да получи, ако е необходимо, финансово обезщетение за правото на платен годишен отпуск, което не е могъл да изчерпи преди прекратяването на трудовото си правоотношение (решение от 20 юли 2016 г., Maschek, C‑341/15, EU:C:2016:576, т. 28 и 29, и от 25 ноември 2021 г., job-medium, C-233/20, EU:C:2021:960, т. 32 и 34).
33 Посочената разпоредба не допуска национални разпоредби или практики, които предвиждат, че при прекратяването на трудовото правоотношение никакво финансово обезщетение за неползван платен годишен отпуск не се изплаща на работника, който не е могъл да ползва всички дни годишен отпуск, на които е имал право преди прекратяването на трудовото правоотношение, по-специално защото е бил в отпуск по болест през целия или част от референтния период и/или периода на прехвърляне (решение от 6 ноември 2018 г., Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften, C‑684/16, EU:C:2018:874, т. 24 и цитираната съдебна практика).
34 Освен това, като предвижда, че минималният период за платен годишен отпуск не може да се замества с финансово обезщетение, освен при прекратяване на трудовото правоотношение, член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 цели по-специално да гарантира на работниците възможността действително да ползват почивка, за да се осигури ефикасна защита на тяхната безопасност и здраве (решение от 6 ноември 2018 г., Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften, C‑684/16, EU:C:2018:874, т. 33).
35 По този начин член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 допуска по принцип национална правна уредба, която предвижда условия и ред за упражняване на правото на платен годишен отпуск, изрично предоставено от тази директива, които включват дори загуба на посоченото право при изтичането на референтен период или период на прехвърляне, при условие обаче че работникът, който губи правото си на платен годишен отпуск, е имал действително възможност да упражни предоставеното му от тази директива право (решение от 6 ноември 2018 г., Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften, C‑684/16, EU:C:2018:874, т. 35 и цитираната съдебна практика).
36 В случая от акта за преюдициално запитване е видно, от една страна, че работникът е придобил дни платен годишен отпуск през няколко референтни периода, които явно са натрупвани, като част от тези дни, придобити както считано от 2013 г., така и през 2016 г., все още не са били използвани към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на 1 октомври 2016 г. От друга страна, изглежда, че съгласно член 5, параграф 8 от Декрет-закон №º95 този работник няма право на финансово обезщетение за всички тези неизползвани дни отпуск само поради това, че доброволно е прекратил трудовото правоотношение, за да се пенсионира предсрочно, което е можел да предвиди предварително.
37 В това отношение от данните, съдържащи се в акта за преюдициално запитване, е видно, че според Corte costituzionale (Конституционен съд) тази разпоредба цели да сложи край на неконтролираното прибягване до „парично обезщетение“ на неизползвания отпуск. По този начин, наред с мерки за ограничаване на публичните разходи, правилото, въведено с тази разпоредба, има за цел да препотвърди предимството на реалното ползване на отпуска пред изплащането на финансово обезщетение.
38 Последната цел съответства на целта, преследвана с Директива 2003/88, по-конкретно с член 7, параграф 2 от нея, който, както бе припомнено в точка 34 от настоящото решение, цели по-специално да гарантира на работниците възможността действително да ползват почивка, за да се осигури ефикасна защита на тяхната безопасност и здраве.
39 Във връзка с тази цел и доколкото член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 допуска по принцип национална правна уредба, която предвижда условия и ред за упражняване на правото на платен годишен отпуск, изрично предоставено от тази директива, които включват дори загуба на посоченото право при изтичането на референтен период или период на прехвърляне, по принцип тази директива не би могла да забрани национална разпоредба, която предвижда, че в края на такъв период неизползваните дни платен годишен отпуск не могат повече да бъдат замествани от финансово обезщетение, в това число и в случай на прекратяване на трудовото правоотношение впоследствие, тъй като работникът е имал възможност да упражни правото, което му е предоставено с посочената директива.
40 Причината за прекратяването на трудовото правоотношение обаче е ирелевантна с оглед на правото на получаване на финансово обезщетение, предвидено в член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 (вж. в този смисъл решение от 25 ноември 2021 г., job-medium, C‑233/20, EU:C:2021:960, т. 32 и 34).
41 От изложените дотук съображения следва, че разглежданата в главното производство национална правна уредба, така както е тълкувана от Corte costituzionale (Конституционен съд), която предвижда забрана за изплащане на работника на финансово обезщетение за дните неизползван платен годишен отпуск към датата на прекратяване на трудовото правоотношение поради това, че той доброволно е прекратил трудовото си правоотношение с работодателя, въвежда условие, което надхвърля изрично предвидените в член 7, параграф 2 от Директива 2003/88, припомнени в точка 31 от настоящото решение. Освен това посочената забрана обхваща по-специално последната работна година и референтния период, в хода на който е прекратено трудовото правоотношение. В резултат на това националната правна уредба ограничава правото на финансово обезщетение за неизползвания годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение, което съгласно посочената в точка 29 от настоящото решение съдебна практика е една от частите на правото на платен годишен отпуск.
42 В това отношение е важно да се припомни, че на правото на платен годишен отпуск могат да бъдат налагани ограничения, стига да са спазени условията, предвидени в член 52, параграф 1 от Хартата, и по-специално тези ограничения да са предвидени в закон, да зачитат основното съдържание на това право и при спазване на принципа на пропорционалност да са необходими и действително да отговарят на признати от Европейския съюз цели от общ интерес (решение от 22 септември 2022 г., LB (Погасяване на правото на платен годишен отпуск), C‑120/21, EU:C:2022:718, т. 36 и цитираната съдебна практика).
43 В случая разглежданото в главното производство ограничение на упражняването на основното право, посочено в член 31, параграф 2 от Хартата, е предвидено в закона, по-специално в член 5, параграф 8 от Декрет-закон №º95.
44 Що се отнася до преследваните от националния законодател цели, във връзка с които запитващата юрисдикция по-специално изпитва съмнения, от формулировката на първия въпрос е видно, че тези цели, произтичащи от заглавието на член 5 от Декрет-закон № 95, така както са тълкувани от Corte costituzionale (Конституционен съд), са ограничаване на публичните разходи, от една страна, и организационните нужди на работодателя — публичноправен орган, от друга страна, в това число рационалното планиране на периодите на отпуск и насърчаване на добрите практики между страните по трудовото правоотношение.
45 Първо, що се отнася до целта за ограничаване на публичните разходи, достатъчно е да се припомни, че от съображение 4 от Директива 2003/88 е видно, че ефикасната защита на безопасността и здравето на работниците не следва да бъде подчинена само на икономически съображения (решение от 14 май 2019 г., CCOO, C‑55/18, EU:C:2019:402, т. 66 и цитираната съдебна практика).
46 Второ, що се отнася до целта, свързана с организационните нужди на работодателя — публичноправен орган, следва да се отбележи, че тя се отнася по-специално до рационалното планиране на периода на отпуск и до насърчаване на добрите практики между страните по трудовото правоотношение, което означава, че може да се разглежда като свързана с насърчаване на работниците да ползват своя отпуск и съответстваща на целта на Директива 2003/88, както е видно от точка 38 от настоящото решение.
47 Освен това следва да се припомни, че държавите членки не могат да дерогират от принципа, който произтича от член 7 от Директива 2003/88, разглеждан в светлината на член 31, параграф 2 от Хартата, че придобитото право на платен годишен отпуск не може да бъде погасено с изтичането на референтния период и/или периода на прехвърляне, определен в националното право, когато на работника не е била осигурена възможността да ползва отпуска си (вж. в този смисъл решение от 6 ноември 2018 г., Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften, C‑684/16, EU:C:2018:874, т. 54).
48 Ако обаче работникът не е използвал платения си годишен отпуск съзнателно и като е бил напълно наясно с евентуалните последици от това, и след като му е била осигурена възможността действително да упражни това си право, член 31, параграф 2 от Хартата допуска загубата на това право, а в случай на прекратяване на трудовото правоотношение, и съответното неизплащане на финансово обезщетение за неползвания платен годишен отпуск, без работодателят да е длъжен да изисква от работника да упражни действително това право (вж. в този смисъл решение от 6 ноември 2018 г., Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften, C‑684/16, EU:C:2018:874, т. 56).
49 За тази цел работодателят по-специално е длъжен, с оглед на императивния характер на правото на платен годишен отпуск и за да се осигури полезното действие на член 7 от Директива 2003/88, да гарантира конкретно и напълно прозрачно възможността на работника действително да ползва платения си годишен отпуск, като го насърчи да направи това, ако е необходимо, официално, и като го информира точно и своевременно — за да може този отпуск все още да осигури на съответното лице почивката и отдиха, за които се предполага, че ще допринесе — че ако не използва отпуска, ще го изгуби при изтичането на референтния период или на допустимия период на прехвърляне, или че този отпуск повече не може да се замества с финансово обезщетение. Доказателствената тежест е на работодателя (вж. в този смисъл решение от 6 ноември 2018 г., Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften, C‑684/16, EU:C:2018:874, т. 45 и 46).
50 От това следва, че ако работодателят не може да докаже, че е положил цялата дължима грижа, за да осигури на работника възможността действително да ползва платения годишен отпуск, на който е имал право, което запитващата юрисдикция трябва да провери, следва да се приеме, че погасяването на правото на такъв отпуск при изтичането на референтния период или на допустимия период на прехвърляне, а в случай на прекратяване на трудовото правоотношение — съответното неизплащане на финансово обезщетение за неползвания годишен отпуск, биха нарушили съответно член 7, параграф 1 и член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 и член 31, параграф 2 от Хартата (вж. в този смисъл решение от 6 ноември 2018 г., Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften, C‑684/16, EU:C:2018:874, т. 46 и 55).
51 При всички положения от данните, съдържащи се в акта за преюдициално запитване, става ясно, че забраната за изплащане на финансово обезщетение за неизползваните дни платен годишен отпуск обхваща тези от тях, които са придобити през последната текуща работна година.
52 С оглед на всички изложени съображения на поставените въпроси следва да се отговори, че член 7 от Директива 2003/88 и член 31, параграф 2 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която от съображения за ограничаване на публичните разходи, както и от организационни съображения на работодателя — публичноправен орган, предвижда забрана за изплащане на финансово обезщетение на работника за дните платен годишен отпуск, придобити както през последната текуща работна година, така и през предходните години, които не са били ползвани преди прекратяване на трудовото правоотношение, в случай че работникът доброволно е прекратил това трудово правоотношение и не е доказал, че по независещи от него причини не е ползвал отпуска си.
По съдебните разноски
53 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (първи състав) реши:
Член 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време и член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която от съображения за ограничаване на публичните разходи, както и от организационни съображения на работодателя — публичноправен орган, предвижда забрана за изплащане на финансово обезщетение на работника за дните платен годишен отпуск, придобити както през последната текуща работна година, така и през предходните години, които не са били ползвани преди прекратяване на трудовото правоотношение, в случай че работникът доброволно е прекратил това трудово правоотношение и не е доказал, че по независещи от него причини не е ползвал отпуска си.
Подписи