Дело C‑55/18
Federación de Servicios de Comisiones Obreras (CCOO)
срещу
Deutsche Bank SAE
(Преюдициално запитване,
отправено от Audiencia Nacional)
Решение на Съда (голям състав) от 14 май 2019 година
„Преюдициално запитване — Социална политика — Защита на безопасността и здравето на работницитe — Организация на работното време — Член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз — Директива 2003/88/ЕО — Членове 3 и 5 — Междудневна и междуседмична почивка — Член 6 — Максимална продължителност на седмичното работно време — Директива 89/391/ЕИО — Безопасност и здраве на работниците на работното място — Задължение за въвеждане на система за измерване на продължителността на отработеното от всеки работник дневно работно време“
1. Социална политика — Защита на безопасността и здравето на работниците — Организация на работното време — Право на ограничаване на максималната продължителност на труда и на периоди на дневна и седмична почивка — Основно право, прогласено в член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз — Задължение за тълкуване на Директива 2003/88 с оглед на посоченото право
(член 6, параграф 1 ДЕС; член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз; членове 3, 5 и 6 от Директива 2003/88 на Европейския парламент и на Съвета)
(вж. т. 30 и 31)
2. Социална политика — Защита на безопасността и здравето на работниците — Организация на работното време — Право на ограничаване на максималната продължителност на труда и на периоди на дневна и седмична почивка — Национална правна уредба, която съгласно националната съдебна практика не задължава работодателите да въведат система за измерване на продължителността на отработеното от всеки работник дневно работно време — Недопустимост — Задължения на националните юрисдикции — Задължение за тълкуване на националната правна уредба в съответствие с правото на Съюза
(член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз; членове 3, 5 и 6 от Директива 2003/88 на Европейския парламент и на Съвета; член 4, параграф 1, член 11, параграф 3 и член 16, параграф 3 от Директива 89/391 на Съвета)
(вж. т. 47—50, 53—60, 69—71 и диспозитива)
Резюме
Държавите членки трябва да задължат работодателите да въведат система за измерване на продължителността на дневното работно време
В решение CCOO (C‑55/18), постановено на 14 май 2019 г., големият състав на Съда се произнася по мерките, които трябва да предприемат държавите членки, за да осигурят спазването на правото на работниците на ограничаване на максималната продължителност на труда и на периоди на дневна и седмична почивка, и по-специално по въпроса дали спазването на това право изисква въвеждането на система за измерване на продължителността на отработеното от всеки работник дневно работно време. Това решение е постановено във връзка със спор между синдикат на работници и работодател с цел последният да бъде осъден да въведе система за регистриране на отработеното от членовете на неговия персонал дневно работно време, позволяваща да се проверява спазването, от една страна, на установеното работно време и от друга страна, изпълнението на задължението за предоставяне на информация на синдикалните представители за положения всеки месец извънреден труд.
В този контекст Съдът постановява, че членове 3, 5 и 6 от Директива 2003/88(1) във връзка с член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз и с член 4, параграф 1, член 11, параграф 3 и член 16, параграф 3 от Директива 89/391(2) не допускат правна уредба, която съгласно тълкуването, което ѝ е дадено от националната съдебна практика, не задължава работодателите да въведат система за измерване на продължителността на отработеното от всеки работник дневно работно време
В това отношение Съдът най-напред припомня, че разпоредбите на Директива 2003/88 уточняват основното право на всеки работник на ограничаване на максималната продължителност на труда и на периоди на дневна и седмична почивка, прогласено изрично в член 31, параграф 2 от Хартата на основните права, и затова трябва да се тълкуват с оглед на това право.
По-нататък, що се отнася по-специално до въвеждането на система за измерване на продължителността на отработеното от всеки работник дневно работно време, Съдът изтъква, че при липсата на такава система няма начин да се установи обективно и надеждно нито броят на отработените от работника часове и разпределението им във времето, нито броят часове извън нормалното работно време, положени като извънреден труд. Според Съда при тези обстоятелства изглежда прекомерно трудно, ако не и невъзможно на практика работниците да упражнят правата, които са им предоставени от правото на Съюза, за да ползват действително ограничаването на продължителността на седмичното работно време и минималната продължителност на междудневната и междуседмичната почивка, предвидени от тази директива.
Всъщност обективното и надеждно определяне на броя работни часове на ден и на седмица е от съществено значение, за да се установи, от една страна, дали максималната продължителност на седмичното работно време, определена в член 6 от Директива 2003/88 и включваща, в съответствие с тази разпоредба, извънредния труд, е била спазена през референтния период, посочен в член 16, буква б) или член 19 от същата директива, и от друга страна, дали минималната продължителност на междудневната и междуседмичната почивка, определена съответно в членове 3 и 5 от посочената директива, е била спазена през всеки период от 24 часа по отношение на междудневната почивка или през референтния период, посочен в член 16, буква а) от същата директива, по отношение на междуседмичната почивка.
Съдът стига до извода, че предвид обстоятелството, че държавите членки трябва да приемат всички необходими мерки, за да гарантират спазването на минималната продължителност на почивката и да препятстват всяко превишаване на максималната продължителност на седмичното работно време с цел осигуряване на пълната ефективност на Директива 2003/88, национална правна уредба, която не предвижда задължението за използване на инструмент, който позволява обективно и надеждно определяне на броя работни часове на ден и на седмица, не може да гарантира полезното действие на правата, предоставени с член 31, параграф 2 от Хартата на основните права и с тази директива, тъй като лишава както работодателите, така и работниците от възможността да проверят дали тези права са спазени и така може да осуети целта на посочената директива, състояща се в осигуряване на по-добра защита на безопасността и здравето на работниците.
Накрая, Съдът добавя, че обстоятелството, че в съответствие с националните процесуални норми работникът може да използва други доказателствени средства, например свидетелски показания, представяне на електронни съобщения или справки с мобилни телефони или компютри, за да представи индиции за нарушаване на тези права и така да доведе до обръщане на тежестта на доказване, не е от значение в това отношение. Всъщност според Съда такива доказателствени средства не позволяват да се установи обективно и надеждно броят на отработените от работника часове на ден и на седмица. По-специално, по отношение на свидетелските показания Съдът подчертава по-слабото положение на работника в трудовото правоотношение. Освен това Съдът постановява също, че правомощията за разследване и за налагане на санкции, предоставени от националното законодателство на контролните органи, като Инспекцията по труда, не могат да съставляват алтернатива на посочената система за измерване на продължителността на отработеното от всеки работник дневно работно време, тъй като при липсата на такава система самите тези органи са лишени от ефикасно средство за получаване на достъп до обективни и надеждни данни за продължителността на отработеното от работниците работно време във всяко предприятие, което може да се окаже необходимо за упражняване на контролната им функция и, при необходимост, за налагане на санкция.
Съдът пояснява още, че държавите членки разполагат със свобода на преценка за определянето на правилата за въвеждането на такава система, по-специално нейната форма, като вземат предвид евентуално особеностите на всеки съответен сектор на дейност и дори спецификите, по-конкретно размера на някои предприятия.