РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (осми разширен състав)
24 януари 2024 година(*)
„Държавни помощи — Помощи, предоставени по силата на някои разпоредби на изменения германски закон за комбинирано производство на топлинна и електрическа енергия — Реформа на схемата за подпомагане на комбинираното производство на енергия — Решение, с което помощите се обявяват за съвместими с вътрешния пазар — Понятие за държавна помощ — Ресурси на държавата“
По дело T‑409/21,
Федерална република Германия, представлявана от J. Möller и R. Kanitz, в качеството на представители,
жалбоподател,
срещу
Европейска комисия, представлявана от A. Bouchagiar, C. Kovács и C.‑M. Carrega, в качеството на представители,
ответник,
ОБЩИЯТ СЪД (осми разширен състав),
състоящ се от: Ал. Корнезов, председател, G. De Baere (докладчик), D. Petrlík, K. Kecsmár и S. Kingston, съдии,
секретар: S. Jund, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството,
предвид изложеното в съдебното заседание от 4 май 2023 г.,
постанови настоящото
Решение
1 С жалбата си на основание член 263 ДФЕС Федерална република Германия иска да бъде отменено Решение C(2021) 3918 final на Комисията от 3 юни 2021 година относно държавна помощ SA.56826 (2020/N) — Германия — Реформа 2020 на схемата за подпомагане на комбинираното производство на енергия и държавна помощ SA.53308 (2019/N) — Германия — Изменение на схемата за подпомагане на съществуващите централи за комбинирано производство на топлинна и електрическа енергия [член 13 от Gesetz zur Neuregelung des Kraft-Wärme-Kopplungsgesetzes (Закон за нова уредба на Закона за комбинираното производство на топлинна и електрическа енергия) от 21 декември 2015 г. (BGBl. 2015 I, стр. 2498, наричан по-нататък „KWKG от 2016 г.“)] (наричано по-нататък „обжалваното решение“), в което Комисията констатира, че различни мерки (наричани по-нататък „разглежданите мерки“), насочени към подпомагане на производството на електроенергия от централите за комбинирано производство на топлинна и електрическа енергия (combined heat and power, наричани по-нататък „CHP“), представляват държавни помощи.
Обстоятелствата по спора
Административното производство
2 На 28 януари 2019 г. германските органи уведомяват Европейската комисия за изменението на член 13 от KWKG от 2016 г. с Gesetz zur Änderung des Erneuerbare-Energien-Gesetzes, des Kraft-Wärme-Kopplungsgesetzes, des Energiewirtschaftgesetzes und weiterer energierechtlicher Vorschriften (Закон за изменение на Закона за енергията от възобновяеми източници, на Закона за комбинираното производство на топлинна и електрическа енергия и на Закона за енергийния сектор и на други разпоредби в областта на енергетиката) от 17 декември 2018 г. (BGBl. 2018 I, стр. 2549).
3 На 23 септември 2020 г. германските органи уведомяват Комисията за други изменения, направени в KWKG от 2016 г. Тези изменения са включени в членове 7 и 8 от Gesetz zur Reduzierung und zur Beendigung der Kohlerverstromung und zur Änderung weiterer Gesetze (Kohleausstiegsgesetz) (Закон за намаляване и прекратяване на производството на електроенергия от въглища и за изменение на други закони (Закон за отказ от въглищата) от 8 август 2020 г. (BGBl. 2020 I, стр. 1818) и са допълнително изменени с членове 17 и 18 от Gesetz zur Änderung des Erneuerbare-Energien-Gesetzes und weiterer energierechtlicher Vorschriften (Закон за изменение на Закона за енергията от възобновяеми източници и на други разпоредби в областта на енергетиката) от 21 декември 2020 г. (BGBl. 2020 I, стр. 3138).
4 Направените в KWKG от 2016 г. изменения съответстват на действащото от 1 януари 2021 г. законодателство относно подпомагането на CHP (наричано по-нататък „KWKG от 2020 г.“).
5 На 8 април 2021 г. Федерална република Германия уведомява Комисията и за изменението относно определянето на горна граница на таксата в полза на производителите на водород, предвидено в член 27 от KWKG от 2020 г.
Разглежданите мерки
Цел и описание на разглежданите мерки
6 Целта на KWKG от 2020 г. е да се подобрят енергийната ефективност и опазването на климата и на околната среда чрез увеличаване на нетното производство на електроенергия CHP до 2025 г. Това законодателство цели по-специално да насърчи прехода към нови централи за комбинирано производство на енергия или към модернизирани централи, захранвани с газ, и да насърчи производството на електроенергия от такива централи за високоефективно комбинирано производство. То също така има за цел да осигури съгласуваност между подпомагането на CHP и целите на енергийния преход. За тази цел KWKG от 2020 г. предвижда редица мерки.
– Мярка за общо подпомагане на производството на електроенергия от новоизградените, модернизираните и осъвременените централи CHP с висока ефективност
7 KWKG от 2020 г. предвижда мярка за общо подпомагане на производството на електроенергия от новоизградените, модернизираните и осъвременените централи CHP с висока ефективност, които могат да използват различни технологии за комбинирано производство на енергия и освен това могат да бъдат захранвани с различни видове гориво.
8 Общото подпомагане е под формата на премия в допълнение към приходите от продажбата на произведената електроенергия на пазарна цена (член 5 и сл. от KWKG от 2020 г.).
9 Операторите на централи CHP с капацитет над 100 киловата (kW) трябва да продават електроенергията на пазара на трето лице или сами да я консумират. Операторите на централи CHP с по-малък капацитет имат избор да продават електроенергия на пазара, да я консумират сами или да поискат от мрежовия оператор да я закупи на договорена цена (член 4 от KWKG от 2020 г.).
10 Подпомагането се предоставя или посредством процедури за възлагане на обществени поръчки, организирани от националния регулаторен орган, а именно Bundesnetzagentur (Федерална агенция за мрежите, Германия) (член 8а от KWKG от 2020 г.), или пряко по силата на KWKG от 2020 г. В последния случай получателите имат право автоматично да получат въпросното подпомагане, ако отговарят на критериите за допустимост. Проверката дали получателите могат да бъдат допуснати, се извършва от Bundesamt für Wirtschaft und Ausfuhrkontrolle (Федерална служба за икономика и контрол върху износа, Германия, наричана по-нататък „BAFA“) по тяхно искане. Ако отговарят на всички критерии, BAFA трябва да издаде разрешение, което потвърждава посочената допустимост (член 10 от KWKG от 2020 г.).
11 KWKG от 2020 г. предвижда и подпомагане на производството на електроенергия с произход от иновативни системи CHP или посредством процедури за възлагане на обществени поръчки, организирани от Федералната агенция за мрежите, или посредством предоставяне на бонус, като изменя свързаната с отказа от въглища схема за бонуси, въведена от KWKG от 2016 г. Тези бонуси се предоставят само ако операторите на централи CHP се ползват от мярката за общо подпомагане.
– Мярка за подпомагане на производството на електроенергия от съществуващите високоефективни и захранвани с газ централи CHP в сектора на градското отопление
12 KWKG от 2016 г. е предвиждал мярка за подпомагане на производството на електроенергия от съществуващите високоефективни и захранвани с газ централи CHP в сектора на градското отопление до 31 декември 2019 г. Като се има предвид, че това подпомагане е могло да доведе до свръхкомпенсация за 2018 г. и 2019 г., член 13 от KWKG от 2016 г. е изменен така, че да се коригират премиите, предоставени на тези централи за 2019 г., и по този начин да се премахне свръхкомпенсацията. Условията за отпускане на премиите по KWKG от 2020 г., описани в точки 8 и 9 по-горе, се прилагат mutatis mutandis.
– Мярка за подпомагане на отоплителните и охладителните съоръжения за съхранение
13 KWKG от 2020 г. предвижда, че финансовото подпомагане се предоставя на съоръженията за съхранение, при условие че те съхраняват основно топлинна енергия, произведена от централа CHP, свързана с обществената електроенергийна мрежа. Получателите имат право автоматично да получават въпросното подпомагане, ако отговарят на критериите за допустимост. Проверката дали получателите могат да бъдат допуснати, се извършва от BAFA по тяхно искане. Ако отговарят на всички критерии, BAFA трябва да издаде разрешение, което потвърждава посочената допустимост (членове 22—25 от KWKG от 2020 г.).
– Мярка за подпомагане на енергийно ефективни градски мрежи за отопление и охлаждане
14 KWKG от 2020 г. променя условията за насърчаване на отоплителните мрежи, като предоставя финансово подпомагане на посочените мрежи, които съдържат поне 75 % от CHP или най-малко 75 % от комбинирани топлинни източници. Получателите имат право автоматично да получават въпросното подпомагане, ако отговарят на критериите за допустимост. Проверката дали получателите могат да бъдат допуснати, се извършва от BAFA по тяхно искане. Ако отговарят на всички критерии, BAFA трябва да издаде разрешение, което потвърждава посочената допустимост (членове 18—21 от KWKG от 2020 г.).
– Мярка за определяне на горна граница на таксата в полза на производителите на водород
15 KWKG от 2020 г. предвижда особени правила за предприятията, принадлежащи към сектора за производство на промишлени газове, в който производството на водород съставлява по-голямата част от общата добавена стойност. Това законодателство ограничава размера на таксата, която може да бъде възстановена от производителите на водород чрез мрежовите оператори (вж. т. 18 по-долу), ако посочените производители се ползват от намалената такса по силата на Закона за изменение на Закона за енергията от възобновяеми източници и на други разпоредби в областта на енергетиката (член 27 от KWKG от 2020 г.).
Механизъм за финансиране на разглежданите мерки
16 Съответният мрежов оператор е длъжен по закон да изплати на получателите сумите, предвидени в KWKG от 2020 г. Операторът на централа CHP има право да получи посочената в точка 8 по-горе премия, евентуално придружена от бонусите, посочени в точка 11 по-горе, от мрежовия оператор, към който тази централа е свързана пряко или непряко (член 6, параграф 1, член 7a, параграфи 1 и 3 и член 7c, параграф 1 от KWKG от 2020 г.).
17 Операторът на мрежа за отопление и охлаждане има право да получи посоченото в точка 14 по-горе финансово подпомагане от оператора на преносна мрежа, чиято зона на контрол включва мрежата, към която основната централа CHP, захранваща мрежата за отопление и охлаждане, е пряко или непряко свързана (член 18, параграфи 1 и 3 и член 21 от KWKG от 2020 г.). По същия начин операторът на отоплително и охладително съоръжение за съхранение има право да получи посоченото в точка 13 по-горе финансово подпомагане от оператора на преносна мрежа, чиято зона на контрол включва мрежата, към която централата CHP, захранваща новото отоплително и охладително съоръжение за съхранение, е свързана пряко или непряко (член 22, параграфи 1 и 3 и член 25 от KWKG от 2020 г.).
18 Мрежовите оператори имат право, без да са задължени по закон, да прехвърлят разходите, свързани с разглежданите мерки, като свръхтакса (наричани по-нататък „таксата KWKG“) в изчисляването на мрежовите такси, които изискват от своите клиенти за всеки киловатчас (KWh) електроенергия, доставяна в Германия от електрическата мрежа (член 26, параграф 1 от KWKG от 2020 г.). По изключение операторите на преносна мрежа имат право да поискат намалена такса KWKG за енергоемките потребители, като производителите на водород (член 27 от KWKG от 2020 г.).
19 Размерът на таксата KWKG се изчислява всяка година от операторите на преносна мрежа съгласно методиката, предвидена в KWKG от 2020 г. Този размер се изразява в единна цена за KWh потребена електроенергия, при спазване на намалената ставка, от която се ползват някои категории потребители.
20 За да бъде компенсиран всеки мрежов оператор за допълнителната финансова тежест, произтичаща от задълженията му по KWKG от 2020 г., този закон въвежда механизъм, чрез който тежестта се разпределя справедливо между операторите на (разпределителна или преносна) мрежа, пропорционално на потреблението на свързаните с тяхната мрежа потребители, а след това се компенсира благодарение на таксата KWKG (член 28 от KWKG от 2020 г.).
21 KWKG от 2020 г. предвижда годишно бюджетно ограничение от 1,8 милиарда евро за разглежданите мерки, а следователно и за общата сума на таксата KWKG (член 29 от KWKG от 2020 г.).
Обжалваното решение
22 На 3 юни 2021 г. Комисията приема обжалваното решение.
23 Комисията квалифицира разглежданите мерки като държавни помощи по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, като констатира, че те са финансирани чрез ресурси на държавата.
24 По-специално, в точки 220 и 221 от обжалваното решение, от една страна, Комисията стига до извода, че мерките за подпомагане: първо, на производството на електроенергия от новоизградените, модернизираните и осъвременените централи CHP с висока ефективност, второ, на енергийно ефективните градски мрежи за отопление и охлаждане, трето, на отоплителните и охладителните съоръжения за съхранение и четвърто, на производството на електроенергия от съществуващите високоефективни и захранвани с газ централи CHP в сектора на градското отопление (наричани по-нататък заедно „мерките за подпомагане на CHP“), се финансират от приходите от задължителна вноска, наложена de jure от държавата, управляват се и се разпределят в съответствие с разпоредбите на законодателството.
25 От друга страна, Комисията приема, че мярката относно определянето на горна граница на таксата KWKG в полза на производителите на водород представлява отказ от ресурси на държавата.
26 Комисията обаче констатира, че разглежданите мерки са съвместими с вътрешния пазар по силата на член 107, параграф 3, буква в) ДФЕС, поради което решава да не повдига възражения.
Искания на страните
27 Федерална република Германия иска Общият съд:
– да отмени обжалваното решение, доколкото в него е констатирано, че разглежданите мерки представляват държавни помощи,
– да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.
28 Комисията иска от Общия съд:
– да отхвърли жалбата като неоснователна,
– да осъди Федерална република Германия да заплати съдебните разноски.
От правна страна
29 В подкрепа на жалбата си Федерална република Германия изтъква едно-единствено основание, изведено от погрешното тълкуване и прилагане на член 107, параграф 1 ДФЕС, доколкото Комисията е констатирала, че засегнатите от разглежданите мерки предприятия се ползват от помощи, предоставени чрез ресурси на държавата.
30 В началото следва да се припомни, че квалифицирането на мярка като „държавна помощ“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС предполага да са изпълнени четири условия, а именно: да е налице намеса на държавата или чрез ресурси на държавата, тази намеса да е в състояние да засегне търговията между държавите членки, да предоставя селективно предимство на своя получател и да нарушава или да заплашва да наруши конкуренцията (решения от 15 май 2019 г., Achema и др., C‑706/17, EU:C:2019:407, т. 46, и от 12 януари 2023 г., DOBELES HES, C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1, т. 31).
31 Що се отнася до това има ли намеса на държавата или чрез ресурси на държавата — единственото условие, разглеждано по настоящото дело, — следва да се припомни, че за да могат да бъдат квалифицирани като „помощ“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, предимствата трябва, от една страна, да бъдат предоставени пряко или непряко чрез ресурси на държавата и от друга страна, отговорността за тях да се носи от държавата (решения от 15 май 2019 г., Achema и др., C‑706/17, EU:C:2019:407, т. 47, и от 12 януари 2023 г., DOBELES HES, C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1, т. 32).
32 Федерална република Германия не оспорва, че отговорност за разглежданите мерки носи тя. Впрочем налага се констатацията, че тези мерки са наложени по законодателен ред и поради това отговорността за тях се носи от съответната държава членка (вж. в този смисъл решения от 19 декември 2013 г., Association Vent De Colère! и др., C‑262/12, EU:C:2013:851, т. 17 и 18, и от 12 януари 2023 г., DOBELES HES, C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1, т. 33).
33 За разлика от това Федерална република Германия оспорва извода на Комисията, че разглежданите мерки са предоставени чрез ресурси на държавата.
34 В това отношение според постоянната съдебна практика забраната по член 107, параграф 1 ДФЕС включва както помощите, предоставени пряко от държавата или чрез ресурси на държавата, така и тези, които са предоставени от публична или частна организация, учредена или определена от държавата с цел да управлява помощта (решения от 22 март 1977 г., Steinike & Weinlig, 78/76, EU:C:1977:52, т. 20, и от 21 октомври 2020 г., Eco TLC, C‑556/19, EU:C:2020:844, т. 25).
35 Всъщност правото на Европейския съюз не следва да допуска чрез самото създаване на автономни институции, натоварени с разпределянето на помощи, да се заобикалят правилата относно държавните помощи (решения от 15 май 2019 г., Achema и др., C‑706/17, EU:C:2019:407, т. 51, и от 21 октомври 2020 г., Eco TLC, C‑556/19, EU:C:2020:844, т. 27).
36 Съдът неотдавна постанови по същество, че могат да бъдат квалифицирани като ресурси на държавата по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, от една страна, средствата, събирани чрез данък или чрез други задължителни такси по силата на националното законодателство и управлявани и разпределяни в съответствие с това законодателство, и от друга страна, сумите, които остават непрекъснато под публичен контрол и следователно са на разположение на компетентните национални органи. Тези два критерия са алтернативни такива на понятието „ресурси на държава[та]“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС (вж. в този смисъл решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES, C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1, т. 38, 39 и 42).
37 Единственото основание на Федерална република Германия се разделя на три части. С първата част от единственото основание Федерална република Германия поддържа, че данъчният характер на такса сам по себе си не придава на събраните ресурси държавен характер по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, тъй като последният винаги предпоставя, че ресурсите са непрекъснато под публичен контрол и на разположение на компетентните национални органи. В съдебното заседание обаче Федерална република Германия заявява, че се отказва от доводите, изложени в рамките на тази част, в светлината на решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES (C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1), и по-специално на твърдението за алтернативния характер на двата критерия на понятието „ресурси на държава[та]“ (вж. т. 36 по-горе), което е отбелязано в протокола от съдебното заседание. От това следва, че липсва основание за произнасяне по първата част от единственото основание.
38 С втората част от единственото основание по същество Федерална република Германия изтъква, че нито таксата KWKG, нито сумите, изплащани от мрежовите оператори на операторите на централите CHP, на съоръженията за съхранение и на градските мрежи за отопление и охлаждане (наричани по-нататък „операторите на централите CHP и на другите съоръжения, свързани с CHP“), представляват данък, предполагащ ангажирането на ресурси на държавата по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС. С третата част от единственото основание Федерална република Германия твърди, че Комисията неправилно е приела, че събраните от мрежовите оператори ресурси са под постоянен публичен контрол и на разположение на държавата.
39 Така с втората и третата част от единственото основание Федерална република Германия по същество твърди, че нито един от двата алтернативни критерия на понятието „ресурси на държава[та]“, посочени в точка 36 по-горе, не е изпълнен в случая.
40 Като се има предвид, че в рамките на анализа си на условието, свързано с ресурсите на държавата, Комисията разграничава, от една страна, мерките за подпомагане на CHP, а от друга страна, мярката за намаляване на таксата KWKG в полза на производителите на водород (вж. т. 24 и 25 по-горе), Общият съд смята за уместно да разгледа заедно втората и третата част от единственото основание, най-напред, що се отнася до мерките за подпомагане на CHP, а след това, що се отнася до мярката относно определянето на горна граница на таксата KWKG в полза на производителите на водород.
По мерките за подпомагане на CHP
41 За да приеме, че мерките за подпомагане на CHP са предоставени чрез ресурси на държавата, в обжалваното решение Комисията най-напред констатира, че в съдебната практика, установена с решение от 13 март 2001 г., PreussenElektra (C‑379/98, EU:C:2001:160), изяснена в решение от 28 март 2019 г., Германия/Комисия (C‑405/16 P, EU:C:2019:268), е направено разграничение между мерките за държавна помощ и мерките за обикновено регулиране на цените, които не включват намесата на ресурси на държавата.
42 Комисията отбелязва, че в случая операторите на централи CHP са длъжни по закон да продават своята електроенергия директно на пазара, така че цената се определя свободно от пазарните сили, а не чрез регулиране на цените. Що се отнася до отоплителните и охладителните съоръжения за съхранение и до градските мрежи за отопление и охлаждане, не е имало сделки с определена цена за продукти и услуги, така че отново не става въпрос за регулиране на цените.
43 Заплащането на допълнителни приходи на операторите на централи CHP и на другите съоръжения, свързани с CHP, без насрещна престация не съответствало на обичайната задача на оператор на електроенергийна мрежа. Критериите за допустимост били предвидени в KWKG от 2020 г. и се проверявали от BAFA. Размерът на финансовото подпомагане, изплатено на получателите, се определял изцяло от държавата и ако имало опасност общият бюджет от 1,8 милиарда евро да бъде надвишен, BAFA определяла намалените ставки на подпомагането.
44 Комисията припомня, че мрежовите оператори са длъжни да поемат разходите по мерките за подпомагане на CHP, така че финансовата тежест, която законът им възлага, представлява de jure задължителна вноска, наложена от държавата. Фактът, че мрежовите оператори са имали основание да прехвърлят разходите върху собствените си потребители, но не са били длъжни да го правят, означавал единствено, че по закон тези потребители не са били длъжни да направят задължителна вноска. Колкото до мрежовите оператори, те били задължени да направят такава вноска. Финансирането на помощите с такъв данък на дадено равнище от верига на снабдяване с електроенергия било достатъчно, за да се установи наличието на ресурси на държавата, без да е необходимо да се идентифицира друга задължителна вноска на друго равнище от веригата.
45 В резултат на това Комисията стига до извода, че мерките за подпомагане на CHP са финансирани от приходите от de jure задължителна вноска, наложена от държавата, които приходи се управляват и разпределят в съответствие с разпоредбите на законодателството.
46 В рамките на втората и третата част от единственото правно основание Федерална република Германия твърди, първо, че таксата KWKG не представлява данък, предполагащ ангажирането на ресурси на държавата, доколкото KWKG от 2020 г. не задължавало мрежовите оператори да прехвърлят тази такса върху клиентите на мрежата. Мрежовите оператори финансирали плащанията на операторите на централи за CHP и на другите съоръжения, свързани с CHP, чрез свои собствени финансови ресурси.
47 Последните плащания също не представлявали данък. В това отношение Комисията не се съобразила със съдебната практика относно парафискалните данъци, по-специално с решения от 17 юли 2008 г., Essent Netwerk Noord и др. (C‑206/06, EU:C:2008:413), от 15 май 2019 г., Achema и др. (C‑706/17, EU:C:2019:407), и от 20 септември 2019 г., FVE Holýšov I и др./Комисия (T‑217/17, непубликувано, EU:T:2019:633). Тази съдебна практика се вписвала винаги, както в конкретния случай, в контекст, съдържащ две равнища, или с други думи, тристранно отношение между оператора на централата, мрежовия оператор и клиента на мрежата. Съдът на Съюза не квалифицирал като данък финансовия поток, свързващ мрежовите оператори и получателите.
48 От друга страна, Комисията неправилно се позовала на факта, че KWKG от 2020 г. не представлява мярка за регулиране на цените по смисъла на решение от 13 март 2001 г., PreussenElektra (C‑379/98, EU:C:2001:160). Въпросът дали цената на електроенергията е регулирана от закона, не бил от особено значение, за да се определи налице ли е данък.
49 Второ, Федерална република Германия поддържа, че ресурсите могат да се приемат за такива на държавата само когато са под непрекъснат публичен контрол и следователно на разположение на националните органи, което Комисията не разгледала.
50 Освен това влиянието на държавата върху правната уредба само по себе си не било достатъчно, за да се направи извод, че тя има право да се разпорежда със средствата. Що се отнася до KWKG от 2020 г., нито държавата, нито компетентните национални органи упражнявали влияние върху използването на ресурсите.
51 Комисията признава, че таксата KWKG, разглеждана самостоятелно, не е данък, тъй като мрежовите оператори не са длъжни да я фактурират на своите клиенти. За разлика от това премията, която мрежовите оператори заплащат на операторите на централите CHP и на другите съоръжения, свързани с CHP, по силата на KWKG от 2020 г., представлявала данък, предполагащ ангажирането на ресурси на държавата.
52 Според Комисията тази премия представлява задължителна едностранна тежест, наложена от държавата на данъчно задължено лице, и следователно данък, предполагащ ангажирането на ресурси на държавата. Не било необходимо да се констатира прехвърляне на финансовата тежест върху потребителя, когато е установено наличието на задължителна вноска нагоре по веригата на снабдяване с електроенергия. Така в случая крайният длъжник бил мрежовият оператор, който се намирал в същото правно положение като крайния потребител. Във всички случаи, държавата си присвоявала сума от частен източник.
53 Изключението от забраната, предвидена в член 107, параграф 1 ДФЕС, като разглежданото в решение от 13 март 2001 г., PreussenElektra (C‑379/98, EU:C:2001:160), можело да се прилага само в случаите на регулиране на цените и следователно не можело да се прилага към плащанията на добавките върху цената от мрежовите оператори. Според Комисията приравняването на законово задължение за плащане с обикновено регулиране на пазарните цени означавало да се разшири неоснователно обхватът на това изключение, което щяло да обезсмисли член 107, параграф 1 ДФЕС.
54 Комисията изтъква още, че в съответствие със съдебната практика е достатъчно да се събира данък като разглеждания в случая, за да се установи наличието на ресурси на държавата, и че не е необходимо да се установява по-засилен държавен контрол. Тя обаче поддържа, че в обжалваното решение е разгледала въпроса дали ресурсите, които мрежовите оператори получават чрез таксата KWKG, са под контрола на държавата. За изчерпателност Комисията изтъква, че изплащането на премиите се подчинява на законовите разпоредби на KWKG от 2020 г., от които мрежовите оператори не могат да се отклонят, което позволява да се направи извод за държавния им характер.
55 Най-напред следва да се разгледат доводите на Федерална република Германия, че нито таксата KWKG, нито сумите, изплащани на операторите на централите CHP и на другите съоръжения, свързани с CHP, представляват данък или друга задължителна такса по смисъла на първия критерий, посочен в точка 36 по-горе, след това — доводите, изведени от липсата на постоянен публичен контрол върху ресурсите по смисъла на втория критерий, посочен в точка 36 по-горе, и накрая — доводите относно прилагането на съдебната практика, установена с решение от 13 март 2001 г., PreussenElektra (C‑379/98, EU:C:2001:160).
По наличието на данък или друга задължителна такса (първи критерий, посочен в точка 36 по-горе)
56 Според съдебната практика сумите, произтичащи от надбавката върху цената, наложена от държавата на купувачите на електроенергия, са сходни на такса, с която се облага електроенергията, и произхождат от „ресурси на държава членка“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС (вж. решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES, C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1, т. 34 и цитираната съдебна практика).
57 Ето защо средствата трябва да се считат за „ресурси на държава[та]“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, ако произтичат от въведени от законодателството на съответната държава членка задължителни вноски и се управляват и разпределят в съответствие с това законодателство. За тази цел е без значение, че механизмът на финансиране не попада strictu sensu в категорията на установените в националното право удръжки с данъчен характер (вж. в този смисъл решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES, C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1, т. 35 и цитираната съдебна практика).
58 За разлика от това фактът, че финансовата тежест на таксата фактически се понася от определена категория лица, не е достатъчен, за да се установи, че получените от тази такса средства имат характер на „ресурси на държава[та]“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС. Освен това посочената такса трябва да е задължителна по силата на националното право. Така Съдът е постановил, че не е достатъчно операторите на мрежи да прехвърлят в продажната цена на електроенергията на крайните си клиенти допълнителните разходи, породени от задължението им да изкупуват произведената от възобновяеми енергийни източници електроенергия по определените в закона тарифи, тъй като тази компенсация произтича само от практика, а не от законово задължение (вж. решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES, C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1, т. 36 и 37 и цитираната съдебна практика).
59 В началото следва да се констатира, че между страните няма спор относно факта, че въведената от KWKG от 2020 г. схема се характеризира с наличието на „две равнища“ във веригата на снабдяване с електроенергия. Така „първото равнище“ съответства на отношението между, от една страна, операторите на централите CHP и на другите съоръжения, свързани с CHP, и от друга страна, мрежовите оператори. „Второто равнище“ съответства на отношението между мрежовите оператори и техните клиенти. Както припомня Федерална република Германия в съдебното заседание, мрежовите оператори са частноправни субекти.
60 В рамките на „първото равнище“ съответният мрежов оператор има правно задължение да изплати финансово подпомагане на операторите на централите CHP и на другите съоръжения, свързани с CHP, които отговарят на условията за допустимост (вж. т. 16 и 17 по-горе). В рамките на „второто равнище“ мрежовите оператори могат, без да са длъжни по закон, да прехвърлят финансовата тежест, произтичаща от задължението им за изплащане на финансовото подпомагане по силата на KWKG от 2020 г., върху своите клиенти чрез таксата KWKG (вж. т. 18—20 по-горе).
61 В обжалваното решение Комисията не приема, че таксата KWKG на „второто равнище“ от веригата на снабдяване с електроенергия представлява задължителна по закон такса, която е характерна за ресурсите на държавата. Впрочем следва да се констатира, че мрежовите оператори не са длъжни по силата на закона да изискват таксата KWKG от своите клиенти, така че тази такса не може да се квалифицира като задължителна такава по смисъла на цитираната в точки 57 и 58 по-горе съдебна практика.
62 За разлика от това Комисията приема, че вноските, които законът налага на мрежовите оператори и които задължително се изплащат на операторите на централите CHP и на другите съоръжения, свързани с CHP, на „първото равнище“ от веригата на снабдяване с електроенергия, предпоставят ангажирането на ресурси на държавата, без да е необходимо да се определя друга задължителна вноска на друго „равнище“ от веригата на снабдяване.
63 Следва обаче да се констатира, подобно на Федерална република Германия, че в това отношение Комисията не се е съобразила със съдебната практика относно критерия за наличие на данък или други задължителни такси.
64 Всъщност, както следва от цитираната в точка 57 по-горе съдебна практика, за да може средствата да се считат за „ресурси на държава[та]“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, те трябва да „произхождат“ от въведени от законодателството на държавата данъци или други задължителни такси и да се „управляват и разпределят в съответствие с[ъс] законодателство[то]“.
65 Следователно наличието на данък или други задължителни такси по силата на закона се отнася до произхода на средствата, използвани за предоставяне на предимство, в смисъл че позволява да се установи, че за финансирането на това предимство са използвани държавни средства. Такъв данък или друга задължителна такса е начинът, по който се финансират мерките.
66 След това средствата се управляват и разпределят, т.е. предназначават се в съответствие със закона, което позволява да се установи, че в съответствие със законодателството събраните чрез данък или други задължителни такси суми се използват изключително за предоставяне на предимство на получателите.
67 Следователно Комисията не е имала основание да приеме, че задължителните плащания от мрежовите оператори към операторите на централи CHP и на другите съоръжения, свързани с CHP, които се извършват на „първото равнище“ от веригата на снабдяване с електроенергия, представляват данък или друга задължителна такса, които могат да характеризират ресурси на държавата. Всъщност тези плащания са свързани единствено с предназначението на средствата в съответствие със закона, доколкото операторите са правно задължени да предоставят финансово подпомагане на операторите на централите CHP и на другите съоръжения, свързани с CHP. Плащанията обаче не дават никакво указание за произхода на средствата, използвани от мрежовите оператори, за да предоставят финансово подпомагане на получателите. Както правилно отбелязва Федерална република Германия, да се приеме, че горепосочените плащания представляват данък или друга задължителна такса по смисъла на релевантната съдебна практика, означава да се приеме, че финансирането на мерките за подпомагане на CHP се бърка с предоставянето на средствата на получателите.
68 Тези констатации се потвърждават от съдебната практика относно мерките за държавна помощ в подкрепа на производството на електроенергия, по-специално тази от възобновяеми енергийни източници, финансирани чрез надбавки върху цената, наложени от държавата на купувачите на електроенергия. По-специално, решенията, посочени от страните в писмените им изявления и цитирани в бележки под линия 65 и 72 от обжалваното решение, а именно решения от 17 юли 2008 г., Essent Netwerk Noord и др. (C‑206/06, EU:C:2008:413), от 15 май 2019 г., Achema и др. (C‑706/17, EU:C:2019:407), и от 20 септември 2019 г., FVE Holýšov I и др./Комисия (T‑217/17, непубликувано, EU:T:2019:633), като последното е потвърдено от Съда в решение от 16 септември 2021 г., FVE Holýšov I и др./Комисия (C‑850/19 P, непубликувано, EU:C:2021:740), се отнасят до предвидени в закона задължения на операторите на електроразпределителни и електропреносни мрежи да прехвърлят надбавка върху цената на дъщерно дружество на предприятията — производители на електроенергия, или да изкупуват електроенергия на определена цена от такива предприятия, за да подпомогнат производството на тази електроенергия. За да се компенсират произтичащите от тези задължения допълнителни разходи, понесени от операторите на електроразпределителни и електропреносни мрежи, законът предвижда тези оператори да наложат на потребителите на електроенергия задължителна такса върху електроенергията.
69 В решенията, посочени в точка 68 по-горе, задължителните такси, събирани и управлявани от операторите на електроразпределителни и електропреносни мрежи на „второто равнище“ от веригата на снабдяване с електроенергия, служат за компенсиране на допълнителните разходи, произтичащи от правните им задължения на „първото равнище“ от посочената верига. Прехвърлянето на допълнителните разходи чрез задължителна такса, равняваща се на данъка, с който се облага електроенергията, е различно от законовите задължения на операторите на електроразпределителни и електропреносни мрежи и има за цел да подпомогне предприятията — производители на електроенергия. Средствата, служещи за изпълнение на тези задължения, произхождат от задължителните такси върху електроенергията, наложени на потребителите на електроенергия, което доказва държавното финансиране на мерките.
70 Следователно, като се позовава на цитираната в точка 68 по-горе съдебна практика, Комисията погрешно приема, че задължението на мрежовите оператори да изплатят суми в полза на получателите на „първото равнище“ от веригата на снабдяване с електроенергия, е достатъчно, за да се констатира наличието на данък или на друга задължителна такса, който/която може да характеризира ангажирането на ресурси на държавата, доколкото това обстоятелство позволява единствено да се констатира предназначението на средствата в съответствие със закона, но не дава никакво указание за произхода на средствата, използвани от мрежовите оператори за изпълнение на задълженията им. За разлика от положенията, разглеждани в цитираната в точка 68 по-горе съдебна практика, в конкретния случай Комисията не е идентифицирала задължителна такса на „второто равнище“ от веригата на снабдяване с електроенергия.
71 Освен това в обжалваното решение Комисията изобщо не обяснява в кой момент и от кого се управляват средствата. От обжалваното решение става ясно, че приходите от задължителните вноски достигат пряко до получателите, без мрежовите оператори да събират или управляват средства.
72 В това отношение, от една страна, доколкото с описания в точка 20 по-горе механизъм за справедливо разпределение на финансовата тежест между мрежовите оператори се въвежда единствено компенсация за тази тежест между мрежовите оператори, той не може да се приеме за управление на средствата, използвани за финансиране на мерките за подпомагане на CHP. От друга страна, в точка 218 от обжалваното решение Комисията констатира, че критериите за допустимост за получаване на финансовото подпомагане са предвидени в KWKG от 2020 г. и проверени от BAFA, че размерът на това подпомагане е определен изцяло от държавата и че ако има опасност общият бюджет от 1,8 милиарда евро да бъде надвишен, BAFA определя намалените ставки на подпомагането (вж. т. 43 по-горе). Тези обстоятелства обаче позволяват единствено да се констатира, че мрежовите оператори не могат да се отклонят от правилата, установени в закона, чието прилагане се проверява от BAFA, така че средствата трябва да бъдат предназначени в съответствие с него. Обстоятелствата обаче не позволяват да се констатира, че средствата, използвани от мрежовите оператори, за да платят на получателите, произхождат от данък или друга задължителна такса, събран(а) и управляван(а) от последните.
73 От друга страна, в обжалваното решение Комисията отново погрешно твърди, че мрежовите оператори подлежат на задължителна вноска по закон, доколкото законът ги задължава да понесат финансовата тежест от мерките за подпомагане на CHP.
74 В това отношение от съдебната практика несъмнено следва, че финансовата тежест на задължителна такса може да бъде понесена от „определена категория лица“ (решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES, C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1, т. 36), така че не се изисква крайните потребители да дължат тази такса, както правилно отбелязва Комисията в писмените си изявления.
75 В обжалваното решение обаче Комисията само констатира, че мрежовите оператори понасят разходите от мерките за подпомагане на CHP. Както изтъква обаче Комисията, посочените оператори могат да прехвърлят тези разходи на своите клиенти чрез таксата KWKG. Когато се извършва такова прехвърляне, именно клиентите на мрежовите оператори трябва да се приемат за понасящи финансовата тежест от мерките за подпомагане на CHP.
76 Следователно Комисията не може да твърди, че държавата си присвоява ресурсите на мрежовите оператори, тъй като, противно на твърдяното от нея, тези оператори не са непременно крайните длъжници във връзка с финансовата тежест, произтичаща от мерките за подпомагане на CHP.
77 При това положение, както твърди Федерална република Германия, идентифицирането на едностранно задължение за плащане, възложено на мрежовите оператори от „първото равнище“ от веригата на снабдяване с електроенергия, не може да е достатъчно, за да се констатира, че мерките за подпомагане на CHP са финансирани с данък или с друга задължителна такса по смисъла на съдебната практика, цитирана в точки 57 и 68 по-горе.
78 Като се има предвид, че таксата KWKG също не може да бъде квалифицирана като данък или друга задължителна такса по смисъла на тази съдебна практика (вж. т. 61 по-горе), налага се констатацията, че Комисията не е доказала, че е изпълнен първият критерий, посочен в точка 36 по-горе, който позволява да се констатира прехвърляне на ресурси на държавата по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС.
79 Останалите доводи на жалбоподателя не могат да опровергаят тези изводи.
80 Първо, Комисията поддържа, че от точка 218 от обжалваното решение следва, че изплащането на финансовото подпомагане от мрежовите оператори на операторите на централите CHP и на другите съоръжения, свързани с CHP, както е предвидено в закона, не е част от обичайните задачи на тези оператори. Последните не разполагали с никаква договорна свобода на преценка по отношение на кръга на получателите, размера и продължителността на плащанията. Тези обстоятелства показвали, че KWKG от 2020 г. не се основава на частна икономическа инициатива, а на държавна инициатива.
81 Действително е вярно, че KWKG от 2020 г. се основава на държавна инициатива и че преследва обществена политика за подпомагане на производството на електроенергия CHP. Вярно е също, че мрежовите оператори са длъжни да изплащат предвидените в закона суми на операторите по предвидения в него ред и условия.
82 Тези съображения обаче се бъркат с изложения в точка 32 по-горе анализ, че мерките за подпомагане на CHP са въведени по законов ред, поради което отговорността за тях трябва да се носи от държавата.
83 Както обаче следва от цитираната в точка 31 по-горе съдебна практика, отговорността на държавата за мерките, макар и необходима, за да бъдат квалифицирани тези мерки като „помощи“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, сама по себе си не е достатъчна, за да може да се приеме подобна квалификация. Всъщност следва да се докаже, че въпросните предимства са предоставени пряко или непряко чрез ресурси на държавата (вж. в този смисъл решение от 28 март 2019 г., Германия/Комисия, C‑405/16 P, EU:C:2019:268, т. 63).
84 Следователно фактът, че законът предвижда подробно реда и условията за предназначение на финансовото подпомагане, не е от естество да характеризира прехвърляне на ресурси на държавата, а само отговорност на държавата за въвеждането на механизма за подпомагане на електроенергията CHP и следователно отговорността на държавата за мерките за подпомагане на CHP.
85 Същото се отнася и за довода, изтъкнат от Комисията в съдебното заседание, че германският законодател управлява и разпределя приходите от задължителните вноски на мрежовите оператори. Подобно съображение означава да се констатира, че законодателството предвижда във възходяща посока реда и условията за предназначение на финансовото подпомагане, и следователно да се докаже единствено отговорността на държавата за мерките, но не и финансирането на тези мерки чрез държавни ресурси.
86 Второ, в отговор на процесуално-организационното действие от 30 март 2023 г. Комисията твърди, че в решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES (C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1), е изяснена предходната съдебна практика относно понятието „данък“ от гледна точка на правото в областта на държавните помощи. Единствено данъчният характер на дадена вноска бил достатъчен, за да се приеме, че тя представлява държавен ресурс.
87 Действително в решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES (C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1), Съдът уточнява, че критерият относно наличието на данък или други задължителни такси може да позволи да се констатира ангажирането на ресурси на държавата по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, без да е необходимо да се доказва, от друга страна, че критерият относно постоянния публичен контрол върху средствата също е изпълнен (вж. т. 36 по-горе).
88 Установяването на алтернативния характер на критериите, посочени в точка 36 по-горе, обаче не оказва влияние върху съответното им определение, както то следва от съдебната практика. В този смисъл, за да се приеме за изпълнен критерият относно наличието на данък или други задължителни такси, остава необходимо да се докаже, че средствата произхождат от задължителни вноски по закон, наложени от законодателството на държавата на определена категория лица, и че тези средства се управляват и разпределят в съответствие с това законодателство (вж. т. 64 по-горе).
89 В това отношение следва да се констатира, че в точка 43 от решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES (C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1), Съдът е постановил, че националната правна уредба, която задължава лицензирано електроразпределително предприятие да изкупува електроенергията, произведена от възобновяеми енергийни източници, на цена, по-висока от пазарната, и която предвижда, че произтичащите от това допълнителни разходи се финансират чрез задължителна такса, плащана от крайните потребители, представлява намеса чрез ресурси на държавата по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС. Така, подобно на решенията, посочени в точка 68 по-горе, следва да се отбележи, че предимството, което задължително се предоставя на получателите на „първото равнище“ от веригата на снабдяване с електроенергия, се финансира с такса, която не е по-малко задължителна на „второто равнище“ от веригата на снабдяване. Комисията обаче не е доказала, че конкретният случай е такъв.
90 От всичко изложено по-горе следва, че Комисията неправилно се е позовала на първия критерий, изложен в точка 36 по-горе, за да приеме, че в случая мерките за подпомагане на CHP са финансирани чрез ресурси на държавата.
По постоянния публичен контрол върху ресурсите (втори критерий, посочен в т. 36 по-горе)
91 В началото, както следва от точки 41—45 по-горе, се налага констатацията, че в обжалваното решение Комисията се е позовала на първия критерий, посочен в точка 36 по-горе, относно наличието на данък или други задължителни такси, за да направи извода, че мерките за подпомагане на CHP са финансирани чрез ресурси на държавата.
92 По-специално, в точка 220 от обжалваното решение Комисията прави изрично извода, че мерките за подпомагане на CHP са финансирани чрез задължителна вноска, като в това отношение се позовава в бележка под линия 65 на съдебната практика, според която средствата, които се финансират от въведени от законодателството на държавата задължителни вноски и се управляват и разпределят в съответствие с това законодателство, може да се считат за ресурси на държавата по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС (решения от 2 юли 1974 г., Италия/Комисия, 173/73, EU:C:1974:71, т. 35, от 19 декември 2013 г., Association Vent De Colère! и др., C‑262/12, EU:C:2013:851, т. 25, и от 15 май 2019 г., Achema и др., C‑706/17, EU:C:2019:407, т. 54). Противно на твърдяното от Комисията, от тази точка не следва, че тя е разгледала въпроса дали ресурсите, които мрежовите оператори получават чрез таксата KWKG, са под контрола на държавата.
93 Налага се следователно констатацията, че Комисията не е разгледала ясно и изрично втория критерий, посочен в точка 36 по-горе, относно постоянния публичен контрол върху ресурсите.
94 Макар липсата на ясна и изрична проверка на този втори критерий сама по себе си да не представлява грешка при прилагане на правото, противно на твърдяното от Федерална република Германия, като се има предвид, че двата критерия, посочени в точка 36 по-горе, са алтернативни, все пак се налага констатацията, че поради тази липса на проверка Комисията не е доказала и че мерките за подпомагане на CHP се финансират чрез ресурси на държавата, въз основа на втория критерий, изложен в точка 36 по-горе.
95 Във всички случаи, ако доводът на Комисията, че държавният характер на средствата произтича от липсата на право на преценка на мрежовите оператори при плащането на финансовото подпомагане, предвидено в KWKG от 2020 г., следва да се разбира в смисъл, че тя е доказала, че вторият критерий е изпълнен, този довод не може да бъде приет.
96 В това отношение следва да се припомни, че член 107, параграф 1 ДФЕС обхваща всички имуществени средства, които публичните органи могат действително да използват, за да подпомагат предприятия, без значение дали тези средства са постоянна част от патримониума на държавата. Макар съответстващите на разглежданата мярка суми да не се притежават постоянно от държавата, обстоятелството, че те остават непрекъснато под публичен контрол и следователно на разположение на компетентните национални власти, е достатъчно, за да бъдат квалифицирани като „ресурси на държава[та]“ (решения от 16 май 2002 г., Франция/Комисия, C‑482/99, EU:C:2002:294, т. 37, и от 15 май 2019 г., Achema и др., C‑706/17, EU:C:2019:407, т. 53).
97 В случая действително, както следва от точка 218 от обжалваното решение, мрежовите оператори трябва задължително да изплатят средствата на получателите, без да могат да се отклоняват от критериите за тяхната допустимост, нито от предвидените в закона размери на финансовото подпомагане (вж. т. 43 по-горе).
98 Достатъчно е обаче да се отбележи, че обстоятелството, че използваните средства са предназначени изключително за изпълнението на възложените по силата на закона задачи (законов принцип за изключително предназначение на средствата), по-скоро доказва, при липсата на каквото и да е друго обстоятелство в противния смисъл, именно че държавата не е в състояние да разполага с посочените фондове, т.е. да взема решение за предназначение, което е различно от предвиденото в закона (вж. в този смисъл решения от 28 март 2019 г., Германия/Комисия, C‑405/16 P, EU:C:2019:268, т. 76, и от 21 октомври 2020 г., Eco TLC, C‑556/19, EU:C:2020:844, т. 41).
99 Освен това, макар фактът, че плащането на финансовото подпомагане се подчинява на законовите разпоредби на KWKG от 2020 г., да свидетелства за законния произход на мерките за подпомагане на CHP и следователно за безспорно държавно влияние върху механизмите, установени в това законодателство, тези обстоятелства все пак не са достатъчни, за да се направи изводът, че държавата притежава в този смисъл правомощие да разполага с използвани от мрежовите оператори средства (вж. в този смисъл решение от 28 март 2019 г., Германия/Комисия, C‑405/16 P, EU:C:2019:268, т. 75). Подобно на критерия относно наличието на данък или други задължителни такси фактът, че законът предвижда подробно реда и условията на предназначение на финансовото подпомагане, не е от естество да характеризира прехвърляне на ресурси на държавата, а единствено отговорността на държавата за мерките за подпомагане на CHP (вж. т. 84 по-горе).
100 От изложеното по-горе следва, че Комисията не е доказала, че вторият критерий, посочен в точка 36 по-горе, който позволява да се констатира прехвърляне на ресурси на държавата по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, е изпълнен.
По прилагането на съдебната практика, установена с решение от 13 март 2001 г., PreussenElektra (C‑379/98)
101 Както следва от точки 41 и 42 по-горе, по същество Комисията приема, че мерките за подпомагане на CHP не се състоят в мярка за „обикновено регулиране на цените“, която не предполага прехвърляне на ресурси на държавата по смисъла на съдебната практика, установена с решение от 13 март 2001 г., PreussenElektra (C‑379/98, EU:C:2001:160). В това отношение Комисията се позовава и на решение от 28 март 2019 г., Германия/Комисия (C‑405/16 P, EU:C:2019:268), както и на решения от 24 януари 1978 г., van Tiggele (82/77, EU:C:1978:10), от 13 септември 2017 г., ENEA (C‑329/15, EU:C:2017:671), и от 14 септември 2016 г., Trajektna luka Split/Комисия (T‑57/15, непубликувано, EU:T:2016:470).
102 Както обаче отбелязва Федерална република Германия, тази преценка е погрешна.
103 В това отношение следва да се отбележи, че посочените в точка 101 по-горе решения се отнасят до мерки, предвидени в закона за определяне на цените на стоки или услуги (решения от 24 януари 1978 г., van Tiggele, 82/77, EU:C:1978:10, и от 14 септември 2016 г., Trajektna luka Split/Комисия, T‑57/15, непубликувано, EU:T:2016:470), или налагат по-специално задължения за изкупуване на електроенергия на определена цена или в определено количество (решения от 13 март 2001 г., PreussenElektra, C‑379/98, EU:C:2001:160, от 28 март 2019 г., Германия/Комисия, C‑405/16 P, EU:C:2019:268, и от 13 септември 2017 г., ENEA, C‑329/15, EU:C:2017:671). Според съда на Съюза тези мерки не предполагат прехвърляне на ресурси на държавата.
104 Освен че в решенията, посочени в точка 103 по-горе, съдът на Съюза по никакъв начин не е квалифицирал тези мерки като „обикновено регулиране на цените“, важно е да се отбележи, че той не е изключил ангажирането на ресурси на държавата поради начина, по който предимството е предоставено на получателите, а именно чрез определянето на цената на стоки или чрез налагането на задължение за изкупуване на стоки на определена цена или в определено количество, противно на твърдяното от Комисията.
105 Всъщност в точка 59 от решение от 13 март 2001 г., PreussenElektra (C‑379/98, EU:C:2001:160), се приема, че възложеното на частни електроснабдителни предприятия задължение да изкупуват по определени минимални цени електроенергията, произведена от възобновяеми енергийни източници, не може да се счита за намеса чрез ресурси на държавата, доколкото не предполага никакво пряко или непряко прехвърляне на ресурси на държавата към предприятията — производители на този вид електроенергия (вж. в този смисъл решения от 17 юли 2008 г., Essent Netwerk Noord и др., C‑206/06, EU:C:2008:413, т. 74, от 19 декември 2013 г., Association Vent De Colère! и др., C‑262/12, EU:C:2013:851, т. 34, и от 15 май 2019 г., Achema и др., C‑706/17, EU:C:2019:407, т. 69).
106 Съдът уточнява, че в тези случаи частните предприятия не са упълномощени от съответната държава членка да управляват ресурси на държавата, а са обвързани от задължение за изкупуване със свои собствени финансови средства (вж. в този смисъл решения от 17 юли 2008 г., Essent Netwerk Noord и др., C‑206/06, EU:C:2008:413, т. 74, от 19 декември 2013 г., Association Vent De Colère! и др., C‑262/12, EU:C:2013:851, т. 35, и от 15 май 2019 г., Achema и др., C‑706/17, EU:C:2019:407, т. 70).
107 Според съдебната практика фактът, че такива субекти са упълномощени от държавата да управляват държавни ресурси, а не просто са обвързани от задължение за изкупуване със свои собствени финансови ресурси, има „особено“ значение, за да се приеме, че средства, които се финансират от въведени от законодателството на държава задължителни вноски и се управляват и разпределят в съответствие с това законодателство, може да се считат за ресурси на държавата по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС дори да са управлявани от различни от публичния орган субекти (вж. в този смисъл решения от 28 март 2019 г., Германия/Комисия, C‑405/16 P, EU:C:2019:268, т. 58 и 59, от 15 май 2019 г., Achema и др., C‑706/17, EU:C:2019:407, т. 54 и 55, и от 27 януари 2022 г., Fondul Proprietatea, C‑179/20, EU:C:2022:58, т. 94).
108 Така, особено значение има не фактът, че частните предприятия са били обвързани от обикновено задължение за изкупуване на електроенергия, а фактът, че те са използвали собствените си ресурси, за да изпълнят това задължение, без да са били упълномощени от държавата да управляват държавен ресурс.
109 Тази констатация се потвърждава от другите съдени решения, посочени в точка 101 по-горе, на които се позовава Комисията в обжалваното решение. Всъщност от тези решения следва, че за да приеме, че условието за ресурси на държавата по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС не е изпълнено, съдът на Съюза се е основал на липсата на пряко или непряко прехвърляне на ресурси на държавата, доколкото предимството е предоставено от частноправен субект на друг, без намеса на държавата или на упълномощен от държавата субект да управлява държавен ресурс. Начинът, по който предимството е било предоставено на получателите, не се смята за решаващ при проверката на условието налице ли е финансиране на мерките чрез ресурси на държавата.
110 По-специално, противно на твърдяното от Комисията, в точка 90 от решение от 28 март 2019 г., Германия/Комисия (C‑405/16 P, EU:C:2019:268), Съдът отбелязва, че Комисията не е доказала, че мерките са финансирани чрез задължителна такса, нито че е налице постоянен публичен контрол върху средствата, поради което тя не е доказала, че тези мерки включват ресурси на държавата. Съдът обаче не е констатирал, че „първото равнище“ от веригата на снабдяване с електроенергия се характеризира с „регулиране на цените“.
111 Освен това, противно на твърдяното от Комисията, по-специално в отговор на процесуално-организационното действие, законовото задължение на мрежовите оператори от „първото равнище“ на веригата на снабдяване с електроенергия в делото, по което е постановено решение от 28 март 2019 г., Германия/Комисия (C‑405/16 P, EU:C:2019:268), не е напълно различно от това на мрежовите оператори в случая. В това отношение от точка 3 от това решение по същество следва, че предимството в полза на производителите на електроенергия от възобновяеми енергийни източници се предоставя не само чрез законово задължение за изкупуване на електроенергия, но и чрез заплащане на възнаграждение по определените в закона тарифи или на пазарна премия, независимо от присъединяването на инсталацията за производство и от директно търгуване на електроенергията. Последното плащане е сходно с изплащането на финансовото подпомагане на операторите на централите CHP и на другите съоръжения, свързани с CHP. Всъщност и в двата случая мрежовите оператори са задължени по закон да изплащат финансово подпомагане на получателите независимо от пазарната цена. Налага се обаче констатацията, че в точка 90 от решение от 28 март 2019 г., Германия/Комисия (C‑405/16 P, EU:C:2019:268), Съдът стига до извода, че Комисията не е доказала, че предимствата в полза на получателите са били предоставени чрез ресурси на държавата.
112 Следователно, за да изключи прилагането на съдебната практика, установена с решение от 13 март 2001 г., PreussenElektra (C‑379/98, EU:C:2001:160), Комисията е трябвало да докаже, независимо от това дали мерките за подпомагане на CHP представляват или не „обикновена мярка за регулиране на цените“, че предимството в полза на операторите на централите CHP и на другите съоръжения, свързани с CHP, не се предоставя от мрежовите оператори, които са частноправни субекти (вж. т. 59 по-горе), чрез техните собствени финансови ресурси, а че те са били упълномощени от държавата да управляват държавен ресурс.
113 Както обаче следва по-специално от точки 90 и 100 по-горе, Комисията не е доказала, че в случая е изпълнен един от алтернативните критерии, посочени в точка 36 по-горе. Следователно е достатъчно да се констатира, че Комисията не е доказала, че предвиденото в KWKG от 2020 г. предимство в полза на операторите на централите CHP и на другите съоръжения, свързани с CHP, е финансирано от мрежовите оператори чрез ресурси на държавата.
114 От това следва, както поддържа Федерална република Германия, че мрежовите оператори използват собствените си ресурси, за да предоставят на получателите предвидените от закона суми по смисъла на съдебната практика, установена в решение от 13 март 2001 г., PreussenElektra (C‑379/98, EU:C:2001:160). С други думи, средствата преминават от частноправни субекти към частноправни субекти и запазват своя частноправен характер на всеки от етапите (вж. в този смисъл решение от 21 октомври 2020 г., Eco TLC, C‑556/19, EU:C:2020:844, т. 32 и 33).
115 Накрая, що се отнася до твърдението на Комисията, че изключението от забраната, предвидена в член 107, параграф 1 ДФЕС, като разглежданото в решение от 13 март 2001 г., PreussenElektra (C‑379/98, EU:C:2001:160), следва да се ограничи до случаите на „регулиране на цените“ с риска член 107, параграф 1 ДФЕС да загуби полезното си действие, следва да се припомни, че по същество Комисията погрешно смята, че съществува категория от мерки за „обикновено регулиране на цените“, която не се квалифицира като държавни помощи (вж. т. 103—109 по-горе).
116 Освен това, макар да е вярно, че според цитираната в точка 35 по-горе съдебна практика правото на Съюза не може да допусне, че самото създаване на автономни институции, натоварени с разпределянето на помощи, позволява да се заобиколят правилата относно държавните помощи, и по този начин лишава член 107, параграф 1 ДФЕС от неговото полезно действие, това не променя факта, че само предимствата, предоставени пряко или непряко чрез ресурси на държавата, се смятат за помощи по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС.
117 Фактът обаче, че задължението за изплащане на суми от мрежовите оператори е наложено от закона и предоставя безспорно предимство за някои предприятия, не може да му придаде характер на държавна помощ (вж. в този смисъл решение от 13 март 2001 г., PreussenElektra, C‑379/98, EU:C:2001:160, т. 61). Всъщност член 107, параграф 1 ДФЕС не може да се прилага по отношение на държавни действия, които в случая не се отнасят до мярка, за която е взето решение от държавата, но е финансирана от частни предприятия (вж. в това отношение решение от 13 март 2001 г., PreussenElektra, C‑379/98, EU:C:2001:160, т. 65 и 66).
118 Следователно единственото основание трябва да се уважи, що се отнася до мерките за подпомагане на CHP.
По мярката, свързана с определянето на горна граница на таксата KWKG в полза на производителите на водород
119 В точка 221 от обжалваното решение Комисията прави извода, че мярката, свързана с определянето на горна граница на таксата KWKG в полза на производителите на водород, е резултат от отказ от ресурси на държавата. Съдът приел, че отказът от доходи, които по принцип е трябвало да бъдат преведени в държавния бюджет, представлява прехвърляне на ресурси на държавата.
120 В рамките на втората и третата част от единственото основание Федерална република Германия твърди, че таксата KWKG не представлява задължителна вноска и че събраните от тази такса ресурси не се намират непрекъснато под държавен контрол и на разположение на държавата. В крайна сметка таксата KWKG не представлявала държавен ресурс.
121 Следва да се напомни, че Комисията е признала, че таксата KWKG, разглеждана самостоятелно, не предполага ангажирането на ресурси на държавата, тъй като мрежовите оператори не са длъжни да я фактурират на своите клиенти.
122 В отговор на процесуално-организационното действие на Общия съд от 30 март 2023 г. Комисията обаче поддържа, че от точка 174 от обжалваното решение следва, че за намалената такса в полза на производителите на водород се прилагат различни правила в сравнение с таксата KWKG. Комисията изтъква, че член 27, параграф 1 от KWKG от 2020 г. предвижда, че производителите на водород са длъжни да плащат таксата KWKG на мрежовите оператори.
123 Както вече бе посочено в точка 61 по-горе, следва да се констатира, че KWKG от 2020 г. не задължава мрежовите оператори да прехвърлят таксата KWKG на своите клиенти, така че тази такса не е тежест, която последните трябва задължително да заплатят. Следователно не става въпрос за данък или за задължителна такса по закон, който/която може да характеризира ресурси на държавата.
124 Доводът на Комисията, че член 27, параграф 1, точка 2 от KWKG от 2020 г. предвижда изключение за производителите на водород, не може да се приеме. Освен че Комисията не споменава това твърдяно изключение в обжалваното решение, достатъчно е да се отбележи, че от текста на посочената разпоредба не следва, че производителите на водород са длъжни да плащат такса KWKG. Всъщност тази разпоредба предвижда по-специално, че за енергоемките предприятия, като производителите на водород, ограничаването на таксата KWKG се прилага само доколкото дължимата от тези предприятия такса не падне под определен размер за KWh. От тази разпоредба обаче не следва, че таксата KWKG задължително се дължи от производителите на водород.
125 Следователно, доколкото таксата KWKG не е държавен ресурс, намаляването на тази такса за производителите на водород не представлява отказ от ресурси на държавата.
126 Ето защо Комисията неправилно е приела, че мярката, свързана с определянето на горна граница на таксата KWKG в полза на производителите на водород, е финансирана чрез ресурси на държавата. Поради тази причина единственото основание трябва да се уважи и по отношение на тази мярка.
127 От всичко изложено по-горе следва, че жалбата на Федерална република Германия следва да се уважи, доколкото Комисията неправилно е констатирала, че разглежданите мерки представляват държавни помощи, финансирани чрез ресурси на държавата. Поради това обжалваното решение трябва да бъде отменено.
По съдебните разноски
128 Съгласно член 134, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като Комисията е загубила делото, следва да бъде осъдена да заплати съдебните разноски в съответствие с искането на Федерална република Германия.
По изложените съображения
ОБЩИЯТ СЪД (осми разширен състав)
обяви и реши:
1) Отменя Решение C(2021) 3918 final на Комисията от 3 юни 2021 година относно държавна помощ SA.56826 (2020/N) — Германия — Реформа 2020 на схемата за подпомагане на комбинираното производство на енергия и държавна помощ SA.53308 (2019/N) — Германия — Изменение на схемата за подпомагане на съществуващите централи за комбинирано производство на топлинна и електрическа енергия [член 13 от Gesetz zur Neuregelung des Kraft-Wärme-Kopplungsgesetzes (Закон за нова уредба на Закона за комбинираното производство на топлинна и електрическа енергия) от 21 декември 2015 г. (BGBl. 2015 I, стр. 2498)].
2) Осъжда Европейската комисия да заплати съдебните разноски.
Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 24 януари 2024 година.
Подписи