РЕШЕНИЕ НА СЪДА (пети състав)
7 ноември 2019 година(*)
„Преюдициално запитване — Принцип „замърсителят плаща“ — Директива 2000/60/ЕО — Член 9, параграф 1 — Възстановяване на разходите за водни услуги — Общи правила за вътрешния пазар на електроенергия — Директива 2009/72/ЕО — Член 3, параграф 1 — Принцип на недопускане на дискриминация — Член 107, параграф 1 ДФЕС — Държавни помощи — Такса за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия — Такса, дължима само от производителите на водноелектрическа енергия с дейност в междуобластни речни басейни“
По съединени дела C‑105/18—C‑113/18
с предмет преюдициални запитвания, отправени на основание член 267 ДФЕС от Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания) с актове от 27 юни 2017 г. (C‑105/18, C‑106/18, C‑108/18, C‑110/18 и C‑111/18), 18 юли 2017 г. (C‑107/18 и C‑113/18), 4 юли 2018 г. (C‑109/18) и 11 юли 2017 г. (C‑112/18), постъпили в Съда на 13 февруари 2018 г., в производствата по дела
Asociación Española de la Industria Eléctrica (UNESA) (C‑105/18),
Energía de Galicia (Engasa) SA (C‑106/18),
Duerocanto SL (C‑107/18),
Corporación Acciona Hidráulica (Acciona) SLU (C‑108/18),
Associació de Productors i Usuaris d’Energia Elèctrica (C‑109/18),
José Manuel Burgos Pérez,
María del Amor Guinea Bueno (C‑110/18),
Endesa Generación SA (C‑111/18),
Asociación de Empresas de Energías Renovables (APPA) (C‑112/18),
Parc del Segre SA,
Electra Irache SL,
Genhidro Generación Hidroeléctrica SL,
Hicenor SL,
Hidroeléctrica Carrascosa SL,
Hidroeléctrica del Carrión SL,
Hidroeléctrica del Pisuerga SL,
Hidroeléctrica Santa Marta SL,
Hyanor SL,
Promotora del Rec dels Quatre Pobles SA (C‑113/18),
срещу
Administración General del Estado,
в присъствието на:
Iberdrola Generación SAU,
Hidroeléctrica del Cantábrico SA,
СЪДЪТ (пети състав),
състоящ се от: E. Regan, председател на състава, I. Jarukaitis, E. Juhász, M. Ilešič и C. Lycourgos (докладчик), съдии,
генерален адвокат: G. Hogan,
секретар: L. Carrasco Marco, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 28 февруари 2019 г.,
като има предвид становищата, представени:
– за Asociación Española de la Industria Eléctrica (UNESA), от J. C. García Muñoz, abogado, подпомаган от M. C. Villaescusa Sanz, procuradora,
– за Energía de Galicia (Engasa) SA, от F. Plasencia Sánchez и B. Ruiz Herrero, abogados, подпомагани от P. Ortiz-Cañavate Levenfeld, procuradora,
– за Corporación Acciona Hidráulica (Acciona) SLU, от F. Plasencia Sánchez, подпомаган от A. Lázaro Gogorza, procuradora,
– за Associació de Productors i Usuaris d’Energia Elèctrica, от J. C. Hernanz Junquero, abogado, и D. Martín Cantón, procuradora,
– за Endesa Generación SA, от J. L. Buendía Sierra, F. J. López Villalta y Peinado, E. Gardeta González, J. M. Cobos Gómez и A. Lamadrid de Pablo, abogados,
– за Parc del Segre SA и др., от P. M. Holtrop, abogado, подпомаган от F. S. Juanas Blanco, procurador,
– за Iberdrola Generación SAU, от J. Ruiz Calzado и J. Domínguez Pérez, abogados, подпомагани от J. L. Martín Jaureguibeitia, procurador,
– за испанското правителство, от A. Rubio González и V. Ester Casas, в качеството на представители,
– за германското правителство, първоначално от T. Henze и J. Möller, а впоследствие от J. Möller, в качеството на представители,
– за Европейската комисия, от O. Beynet, P. Němečková, G. Luengo и E. Manhaeve, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 8 май 2019 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на член 191, параграф 2 ДФЕС, член 9, параграф 1 от Директива 2000/60/EО на Европейския парламент и на Съвета от 23 октомври 2000 година за установяване на рамка за действията на Общността в областта на политиката за водите (ОВ L 327, 2000 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 6, стр. 193), член 3, параграф 1 от Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 година относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО (ОВ L 211, 2009 г., стр. 55), и член 107, параграф 1 ДФЕС.
2 Запитванията са отправени в рамките на спор между, от една страна, Asociación Española de la Industria Eléctrica (UNESA) и редица други испански производители на водноелектрическа енергия, и от друга страна, Administración General del Estado (Централна държавна администрация, Испания), относно законосъобразността на таксата за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия.
Правна уредба
Правото на Съюза
Директива 2000/60
3 Съображение 13 от Директива 2000/60 гласи:
„В Общността съществуват различни условия и нужди, които изискват съответните специфични решения. Тези различия следва да бъдат взети предвид при планирането и изпълнението на мерките, осигуряващи опазването и устойчивото използване на водите в рамките на речния басейн. Решенията следва да бъдат вземани съобразно условията, максимално близки до мястото на използването или засягането по някакъв начин на водите. [С]ледва да се дава приоритет на действия, които са в задълженията на […] държавите членки[,] чрез изготвяне на прогpами от мерки, съобразени с регионалните и местните условия“.
4 Член 4 от тази директива гласи:
„1. За постигане пълна ефективност на програмите от мерки, установени в плановете за управление на речните басейни:
а) за повърхностни води
i) при спазване на параграфи 6 и 7 и без да се засяга параграф 8, държавите членки изпълняват необходимите мерки за предпазване състоянието на всички повърхностни водни обекти от влошаване;
ii) всички водни обекти за повърхностни води бъдат опазвани, разширявани и възстановявани от държавите членки, при спазване на прилагането на подточка iii), за изкуствени и силно модифицирани водни обекти, с цел постигане доброто им състояние най-много до 15 години от датата на влизане в сила на настоящата директива, в съответствие с разпоредбите на приложение V, при спазване на удължаванията, определени в съответствие c параграф 4, и при прилагане на параграфи 5, 6 и 7, и без да се засяга параграф 8;
iii) държавите членки опазват и разширяват всички изкуствени и силно модифицирани водни обекти с цел постигане на добър екологичен потенциал и добро химично състояние на повърхностните води най-късно до 15 години от датата на влизане в сила на настоящата директива в съответствие с разпоредбите на приложение V, при спазване на удължаванията, определени в съответствие c параграф 4, и при прилагане на параграфи и 5, 6 и 7, и без да се засяга параграф 8;
iv) държавите членки ще прилагат необходимите мерки в съответствие с член 16, параграфи 1 и 8 с цел постепенното намаляване на замърсяването с приоритетни вещества и пълното или поетапното елиминиране на емисиите, заустванията и уврежданията от приоритетни опасни вещества,
без това да влияе на съответните международни споразумения по член 1 за съответните страни;
[…]“.
5 В член 9 от посочената директива се предвижда следното:
„1. Държавите членки се съобразяват с принципа за възвръщаемост на разходите за водни услуги, включително екологичните и суровинни разходи, като се вземе предвид икономическият анализ, проведен съгласно приложение III, и особено в съответствие с принципа „замърсителят плаща“.
До 2010 г. държавите членки осигуряват
– водните ценови стратегии да осигуряват адекватни мотивации за ефективното използване на водните ресурси от ползвателите, което да допринесе за екологичните цели на настоящата директива;
– адекватен принос във възстановяването на разходите за водни услуги на различните ползватели на вода, разпределени най-малко на промишлени, домашни и селскостопански, основаващ се на икономическия анализ по приложение III и предвиждащ прилагането на принципа „замърсителят плаща“.
При гореспоменатите дейности, държавите членки могат да вземат предвид социалните, екологични и икономически последствия от възвръщаемостта, както и географските и климатични условия на засегнатите области или област.
2. В плановете за управление на речните басейни, държавите членки трябва да докладват за планираните стъпки за прилагане на параграф 1, които ще допринесат за постигане екологичните цели на настоящата директива, както и за принос[а] на различните водоползватели във възвращаемостта на разходите за водни услуги.
3. Нито една разпоредба на този член не трябва да пречи на финансирането на определени превантивни или отстраняващи мерки за постигане целите на настоящата директива.
[…]“.
6 В член 11 от същата директива се предвижда следното:
„1. За всеки район на речен басейн или част от международен такъв на нейна територия, всяка държава членка разработва и установява програма от мерки, като взема предвид резултатите от анализите, изискуеми по член 5, с цел постигане на целите, установени в член 4. Тези програми от мерки могат да препращат към мерките[,] следващи от законодателството, прието на национално ниво[,] и покриващи цялата територия на държавата членка. Когато това е подходящо, държавата членка може да приеме мерки, приложими за всички райони на речни басейни и/или части от международни райони на речни басейни, попадащи на нейна територия.
2. Всяка програма от мерки включва „основни“ мерки, определени в параграф 3 и, където е необходимо, „допълнителни“ мерки.
3. „Основните мерки“ са минималните изисквания за съответствие и се състоят от:
[…]
б) мерките, считани за необходими за целите на член 9;
[…]“.
7 Приложение III, „Икономически анализ“, към Директива 2000/60 гласи следното:
„Икономическият анализ съдържа достатъчно информация в необходимите детайли (вземайки предвид разходите, свързани със събирането на съответната информация), за да:
а) бъдат направени съответните пресмятания, необходими за възприемането на принципа за възстановяване разходите за водни услуги по член 9, както и за дългосрочните прогнози за търсене и предлагане на вода в района на речния басейн и, когато е необходимо:
– пресмятане на обема, цените и разходите, свързани с водните услуги, и
– пресмятане на съответните инвестиции, включително прогнози за такива инвестиции;
б) бъдат направени преценки за най-ефективната комбинация от мерки за водоползване, които да се включат в програмите от мерки по член 11, основаващи се на изчислението на потенциалните разходи за такива мерки“.
Директива 2009/72
8 Член 1, „Предмет и обхват“, от Директива 2009/72 гласи:
„Настоящата директива установява общите правила за производството, преноса, разпределението и доставката на електроенергия, както и разпоредби относно защитата на потребителите, с оглед на усъвършенстването и интегрирането на конкурентни пазари на електроенергия в Общността. Тя определя правилата, свързани с организацията и функционирането на електроенергийния сектор, свободния достъп до пазара, критериите и процедурите, приложими към организирането на търгове и към предоставянето на разрешения и управлението на системите. Тя урежда също така задълженията за предоставяне на универсална услуга и правата на потребителите на електроенергия и изяснява изискванията по отношение на конкуренцията“.
9 Член 3, параграфи 1 и 2 от Директива 2009/72 гласи:
„1. Държавите членки гарантират, въз основа на своята институционална организация и с необходимото внимание към принципа на субсидиарността, че, без да се засяга параграф 2, електроенергийните предприятия се управляват в съответствие с принципите на настоящата директива, с цел да се постигне конкурентен, сигурен и екологично устойчив пазар на електроенергия, и не упражняват дискриминация спрямо тези предприятия както по отношение на правата, така и по отношение на задълженията.
2. При пълно зачитане на съответните разпоредби на Договора, по-специално член 86 от него, държавите членки може да налагат на предприятия, работещи в електроенергийния сектор, в общ икономически интерес, задължения за обществени услуги, които може да се отнасят до сигурността, включително сигурност на доставките, редовността, качеството и цената на доставките и опазването на околната среда, включително енергийна ефективност, енергия от възобновяеми източници и опазване на климата. Такива задължения са ясно определени, прозрачни, недискриминационни, подлежат на проверка и гарантират равни условия на достъп за електроенергийните предприятия от Общността до националните потребители. Във връзка със сигурността на доставките, управлението на енергийната ефективност/търсенето и за изпълнение на екологичните цели, както и на целите по отношение на енергията от възобновяеми източници, както се посочва в настоящия параграф, държавите членки може да въведат изпълнението на дългосрочно планиране, като вземат предвид възможността трети страни да търсят достъп до системата“.
Испанското право
Данъчният закон за енергията
10 В преамбюла на Ley 15/2012, de medidas fiscales para la sostenibilidad energética (Закон 15/2012 за данъчни мерки за енергийна устойчивост) от 27 декември 2012 г. (BOE бр. 312 от 28 декември 2012 г., стр. 88081, наричан по-нататък „Данъчният закон за енергията“) гласи:
„Целта на [настоящия закон] е данъчната ни система да се адаптира към използване на [енергията], което е по-ефективно и съобразено с екологията и устойчивото развитие — ценности, вдъхновяващи тази данъчна реформа — и по този начин да бъде в съответствие с основните принципи, уреждащи политиката на Европейския съюз в областта на данъчното облагане, енергетиката и разбира се околната среда […].
[…]
[…] Поради това една от осите на тази данъчна реформа е интернализиране на екологичните разходи, произтичащи от производство на електроенергия […]. По този начин [настоящият] закон трябва да служи като стимул за подобряване на равнищата ни на енергийна ефективност, като същевременно гарантира по-добро управление на природните ресурси и усъвършенстване на новия модел на устойчиво развитие както от икономическа и социална гледна точка, така и от гледна точка на околната среда.
Настоящата реформа освен това допринася за интегрирането на екологични политики в данъчната ни система […].
За тази цел с настоящия закон се регламентират три нови данъка: […]; въвежда се такса за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия. […]
Накрая, с дял IV от настоящия закон се изменя консолидирания текст на Закона за водите, одобрен с Real Decreto Legislativo 1/2001 de 20 de julio [Кралски законодателен декрет 1/2001 от 20 юли, наричан по-нататък „Законът за водите“].
В този дял по-специално се урежда икономическият и финансов режим за използването на публичните водни ресурси. В него съответно се предвижда, че по силата на принципа на възстановяване на разходите и като се вземат предвид дългосрочните икономически прогнози, компетентните публични администрации трябва да въведат подходящи механизми за разпределяне върху различните крайни ползватели на разходите за услуги, свързани с управлението на водите, включително екологичните и суровинните разходи.
В членове 112 и 114 [от Закона за водите] е предвидено заплащането на четири различни данъчни задължения, свързани с водата: такса за използване на публични активи, такса за заустване, дължима за всички зауствания в публични водни ресурси, такса за привеждане в изправност, дължима за извлечената лична полза вследствие на работите [по привеждане в изправност, извършени от държавата], и налог за водоползване, дължим за извлечената лична полза вследствие на извършените работи от държавата, различните от тези по привеждане в изправност.
[…]
Понастоящем общото качество на вътрешнотериториалните води в Испания поражда необходимост от тяхната защита с цел опазване на един от природните ресурси, необходими за обществото. В това отношение трябва да бъдат укрепени политиките за опазване на публичните водни ресурси. За тази цел е необходимо да се получат средства, които трябва да се осигурят от лицата, извличащи полза от използването на водите за лични цели или специално за производството на електроенергия.
Целта на това изменение съответно е да се въведе нова такса върху публичните активи, описани в член 2, буква а) [от Закона за водите], а именно за използване или експлоатиране на вътрешнотериториални води с цел производство на водноелектрическа енергия“.
11 С член 29 от Данъчния закон за енергията се изменя Законът за водите, като в него се добавя член 112 bis със следното съдържание:
„Член 112 bis. Такса за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия.
1. За използването и експлоатирането на посочените в член 2, буква а) от настоящия закон ресурси, които са публична собственост, с цел производство на електроенергия, измервана като нетна електрическа мощност, се заплаща парична сума, предназначена за опазване и подобряване на публичните водни ресурси, а именно такса за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия.
2. Задължението за заплащане на таксата възниква към момента на първоначалното предоставяне и при годишното потвърждаване на водноелектрическата концесия, като таксата се дължи в съответния размер и в сроковете, посочени в условията на концесията или разрешението.
3. Заплащането на таксата се дължи от концесионерите или съответно от лицата, встъпили в техните права.
4. Облагаемата основа, върху която се начислява таксата, се определя от органа, отговарящ за речния басейн, и се формира от икономическата стойност на произведената водноелектрическа енергия, измерена като нетна електрическа мощност, във всеки период на годишно данъчно облагане от концесионера чрез използване и експлоатиране на публични водни ресурси.
5. Годишната данъчна ставка е в размер на 22 процента от размера на облагаемата основа, като общият дължим размер на таксата е сумата, получена при начисляване на ставката върху облагаемата основа.
6. От заплащане на таксата се освобождават водноелектрическите съоръжения, експлоатирани пряко от администрацията, отговаряща за управлението на публичните водни ресурси.
7. Таксата се намалява с 90 процента за водноелектрическите инсталации с мощност до 50 MW и за инсталациите за производство на електроенергия с помпена хидравлична технология с мощност над 50 MW и по съответния начин, подлежащ на определяне по нормативен ред, за производствата или инсталациите, които трябва да се стимулират поради съображения, свързани с общата енергийна политика.
8. Управлението и събирането на таксата се извършва от органа, отговарящ за речния басейн, или от държавната данъчна администрация по споразумение с него.
Ако се сключи споразумение с Agencia Estatal de Administración Tributaria [испанската данъчна администрация], органът, отговарящ за речния басейн, ѝ предоставя необходимите данни и регистри, улесняващи нейното управление, като периодично ѝ предоставя информация по начин, подлежащ на определяне по нормативен ред. За тази цел Comisión Nacional de Energía [Национална електрическа комисия, Испания] и Operador del Sistema eléctrico [Оператор на електроснабдителната мрежа, Испания] са длъжни да предоставят на органа, отговарящ за речния басейн, или на данъчната администрация всички необходими данни и справки съгласно член 94 от Ley 58/2003, de 17 de diciembre [Закон № 58/2003 от 17 декември].
2 % от събраната такса постъпва като приход за органа, отговарящ за речния басейн, а останалите 98 % се внасят в държавния бюджет от събиращия орган“.
12 Втората допълнителна разпоредба от Данъчния закон за енергията, посветена на разходите за електроенергийната система, гласи:
„В ежегодните закони за общия държавен бюджет с цел финансиране на разходите за електроенергийната система, посочени в член 16 от Ley 54/1997, de 27 de noviembre, del Sector Eléctrico [Закон 54/1997 от 27 ноември 1997 г. за електроенергийния сектор], се предвижда сума, равна на сбора от:
a) очаквания годишен размер на събраните от държавата данъци и такси, предвидени в настоящия закон;
b) очаквания размер на прихода от тръжната продажба на квоти за емисии на парникови газове, но не повече от 500 милиона евро“.
Кралски декрет 198/2015
13 Член 12 от Real Decreto 198/2015, por el que se desarrolla el artículo 112bis del Texto Refundido de la Ley de Aguas y se regula el canon por utilización de las aguas continentales para la producción de energía eléctrica en las demarcaciones intercomunitarias (Кралски декрет 198/2015 за прилагане на член 112 bis от консолидирания текст на Закона за водите и за определяне на таксата за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия в междуобластните речни райони) от 23 март 2015 г. (BOE бр. 72 от 25 март 2015 г., стр. 25674, наричан по-нататък „Кралски декрет 198/2015“) гласи:
„Приходи от събраните такси
1. Събраната сума от таксата се изплаща на органа, отговарящ за речния басейн, по силата на разпоредбите на член 112 bis, параграф 8 от Закона за водите […].
[…]
3. Два процента от събраната нетна сума от таксата се считат за приход на органа, отговарящ за речния басейн.
4. Деветдесет и осем процента от размера на събраната нетна сума от таксата се внасят в Държавната хазна. В законите за общия държавен бюджет се предвижда сума, която е равна най-малко на тази сума, за дейности за опазване и подобряване на публичните водни ресурси, в съответствие с разпоредбите на член 14. За тази цел инвестиционните проекти, позволяващи да се гарантира опазването и подобряването на публичните водни ресурси, се определят ежегодно в законите за общия държавен бюджет.
5. В месеца, следващ този на събирането на таксата, органът, отговарящ за речния басейн, изчислява остатъка по крайната сметка и го внася в държавната хазна, като дава отчет за формиралите остатъка приходи и разходи пред Agencia Estatal de Administración Tributaria [испанската данъчна администрация]“.
14 В член 13 от този кралски декрет се предвижда следното:
„Гаранция за опазване на публичните ресурси
За да се гарантира изпълнението на екологичните цели, определени в [Директива 2000/60] и предвидени в член 98 и сл. от консолидирания текст на Закона за водите, както и в съответствие с принципа на възстановяване на разходите, установен в член 111 bis от консолидирания текст на Закона за водите, в законите за общия държавен бюджет се предвижда сума, която е равна поне на сумата по член 12, параграф 4, при зачитане на разпоредбите на член 14, за действия за опазване и подобряване на публичните водни ресурси и водните обекти, засегнати от водноелектрически инсталации“.
15 Член 14 от посочения кралски декрет гласи:
„Опазване и подобряване на публичните водни ресурси
1. За целите на настоящия кралски декрет „опазване и подобряване на публичните водни ресурси“ означава дейностите, които компетентната централна държавна администрация, отговаряща за управлението на речните басейни, разположени в повече от една автономна област, трябва да извърши за постигането на три цели: да определи какъв е оказваният натиск върху водните обекти в резултат на човешката дейност, да поправи състоянието на водните обекти и влошаването на състоянието на публичните водни ресурси и по подходящ начин да изпълнява функциите си по осъществяване на контрол и надзор върху публичните водни ресурси и функциите си на водна полиция.
2. Дейностите, позволяващи по-ефикасно и устойчиво управление на ресурсите чрез рационализиране на използването на публичните водни ресурси, спадат към дейностите, изброени в параграф 1.
3. Сред дейностите, насочени към реализиране на посочените в параграфи 1 и 2 цели, по-специално са:
a) Измерване, анализ и контрол на водоползването, за което е предоставена концесия и е впиcано във Водния регистър или в Catálogo de Aguas Privadas [Регистър на частните водни басейни].
b) Дейности по управление, насочени към осигуряване на възможност за използване на публичните водни ресурси от частноправните субекти чрез режима на разрешения и клетвени декларации за съответствие.
c) Модернизация, поддръжка и обновяване на Водния регистър.
d) Въвеждане и развиване на програми, позволяващи да се извърши подновяването и преразглеждането на разрешенията и концесиите за вода.
e) Надзор и следене на степента на спазване на концесионния и разрешителен режим за публичните водни ресурси, по-специално на условията, наложени във всеки отделен случай, което се изразява в изпълнение на задачи в подкрепа на водната полиция.
f) Следене и надзор на качественото и количественото състояние на водните обекти. Това следене се извършва чрез програмите за контрол и оценяване на подпочвените и повърхностните води, чрез поддръжката и експлоатирането на мрежите за контрол и следене на състоянието на водните обекти, както и чрез следенето на различните планове и програми за пречистване на отпадните води.
g) Технически дейности, позволяващи надлежното определяне и очертаване на коритата на публичните водни ресурси, свързаните с тях зони и картографията на наводняемите зони, както и прилагане на мерките за управление на рисковете от наводнение, които са от компетентността на органите, отговарящи за речните басейни.
h) Действия по консервация и подобряване на състоянието на коритата на публичните водни ресурси чрез работи по подобряване на непрекъснатостта на реката, по адаптиране на структурите към миграцията на ихтиофауната и преноса на седименти, по възстановяване на коритата, речното пространство и крайречните гори, и борба срещу инвазивните видове, причиняващи влошаване на състоянието на публичните водни ресурси.
i) Работи по обновяване и преразглеждане на хидроложкото планиране на района, на всички негови етапи, доколкото са съществен елемент за опазването и подобряването на публичните водни ресурси в стремежа към постигане на екологичните цели, описани в член 92 bis от консолидирания текст на Закона за водите“.
Споровете в главните производства и преюдициалните въпроси
16 Жалбоподателите в главните производства подават до Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания) жалби за отмяна на Кралски декрет 198/2015, с който се въвежда член 112 bis от консолидирания текст на Закона за водите и се регламентира таксата за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия в междуобластните речни райони, тоест речните райони, разположени на територията на повече от една автономна област.
17 Въпросният член 112 bis, чрез който се прилага тази такса, е въведен в резултат на изменението на Закона за водите с член 29 от Данъчния закон за енергията.
18 Запитващата юрисдикция се съмнява в съвместимостта на посочения член 29 с принципа „замърсителят плаща“, залегнал в член 191, параграф 2 ДФЕС, във връзка с Директива 2000/60, с принципа на недопускане на дискриминация, залегнал в член 3, параграф 1 от Директива 2009/72, и с конкурентното право, като в това отношение иска да се установи дали въпросната такса може да се счита за държавна помощ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС.
19 Запитващата юрисдикция посочва, че ако Данъчният закон за енергията се счете за несъвместим с правото на Съюза, то Кралски декрет 198/2015, с който се въвежда таксата за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия и който се обжалва в главните производства, ще се окаже лишен от правна основа и съответно трябва да бъде отменен.
20 На първо място, що се отнася до съответствието на таксата с принципа „замърсителят плаща“ по смисъла на член 191, параграф 2 ДФЕС и с Директива 2000/60, запитващата юрисдикция подчертава, че макар съгласно изложението на мотивите към Данъчния закон за енергията въвеждането на таксата върху производството на водна енергия да се прави по екологични съображения, а именно опазване и подобряване на публичните водни ресурси, то съществените характеристики на таксата и самата ѝ структура показват, че с нея на практика се преследва чисто икономическа цел, тъй като чрез нея държавата трябва да получи приходи, за да се справи с тарифния дефицит на електроенергийната система, съответстващ на разликата между приходите, които испанските електроенергийни предприятия получават от потребителите, и разходите за доставка на електроенергия, признати от националната правна уредба.
21 Всъщност, според запитващата юрисдикция, от една страна, облагаемата основа на таксата зависи от стойността на произведената енергия, която се изчислява според общо заплатената сума за енергията, подадена към електроенергийната мрежа. Действащата ставка на таксата към момента на настъпване на фактите била 22 %, докато в член 112 bis от консолидирания текст на Закона за водите се предвиждала ставка от едва 5 % за заемането, използването и експлоатацията на естествени, непрекъснати или прекъснати водни течения и легла на езера, лагуни и повърхностни водоеми като част от публични канали, за които е необходима административна концесия или административно решение. От друга страна, едва 2 % от размера на събираната такса били предназначени за дейностите на Organismo de cuenca (публичен орган, отговарящ за управлението на водите в речните райони, Испания), а оставащите 98 % се внасяли в държавната хазна и съответно представлявали допълнителен приход от електроенергийната система. Запитващата юрисдикция уточнява, че сумата от тази такса би трябвало изцяло да се отдели за опазване и подобряване на публичните ресурси и че с Кралски декрет 198/2015 се прави опит за поправяне на това несъответствие, като се предвижда, че от общия държавен бюджет за дейности за опазване и подобряване на публичните водни ресурси се отделя сума, която е поне равна на сумата, съответстваща на 98 % от получените приходи от въпросната такса. Запитващата юрисдикция обаче посочва, че такова отделяне не е извършено в общия държавен бюджет за 2016 г., където приходите от същата такса са отделени за финансиране на дефицита на електроенергийната система.
22 Така, противно на изискванията в Директива 2000/60, таксата за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия не била съобразена с принципа на възстановяване на разходите за водни услуги, включително екологичните разходи, не се определяло какви са вредите за околната среда и таксата се отнасяла само за един вид използване на вътрешнотериториални води, а именно за производство на електроенергия, въпреки възобновяемия ѝ характер и факта, че използваната вода не се изчерпва като ресурс. Според запитващата юрисдикция тази такса на практика е налог, който няма никаква връзка със заемането на публичната собственост, нито с последиците за околната среда от дейността, свързана с това заемане.
23 На второ място, що се отнася до съвместимостта на таксата за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия с принципа на недопускане на дискриминация, залегнал в член 3, параграф 1 от Директива 2009/72, запитващата юрисдикция посочва, че тази такса се дължи само от производителите на водноелектрическа енергия — като се изключват всички други енергопроизводители, използващи различна технология — които притежават административни концесии за междуобластни, а не вътрешнообластни речни басейни, тоест за речни басейни, разположени на територията на повече от една автономна област, а не на територията само на една автономна област.
24 На трето място, според запитващата юрисдикция поради асиметричния характер на въпросната такса, въведеното с нея различно третиране засяга конкуренцията на пазара на електроенергия и трябва да се счита за съставляващо държавна помощ в полза на енергопроизводителите, които не дължат тази такса.
25 При това положение Tribunal Supremo (Върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси по дела C‑105/18—C‑108/18 и C‑110/18—C‑113/18:
„1) Трябва ли екологичният принцип „замърсителят плаща“, посочен в член 191, параграф 2 ДФЕС, и член 9, параграф 1 от Директива 2000/60, в която разпоредба се установява принципът на възстановяване на разходите за водни услуги и се изисква подходяща икономическа преценка на видовете водоползване, да се тълкуват в смисъл, че не допускат въвеждането на такса за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия като оспорваната в настоящото производство такса, която не насърчава ефективното използване на водата, нито пък е свързана с механизми за съхраняване и опазване на публичните водни ресурси, и чийто размер по никакъв начин не е обвързан с възможностите за увреждане на публичните водни ресурси, а се основава единствено и само на възможностите за събиране на постъпления от производителите?
2) Съвместимо ли е с принципа на недопускане на дискриминация на операторите, съдържащ се в член 3, параграф 1 от Директива 2009/72, парично задължение като разглежданата в производството водна такса, което засяга единствено, от една страна, производителите на водноелектрическа енергия с дейност в междуобластни речни басейни, но не и производителите, притежатели на концесии във вътрешнообластни речни басейни, и от друга страна, производителите, използващи водноелектрическа технология, но не и енергопроизводителите, използващи други технологии?
3) Трябва ли член 107, параграф 1 ДФЕС да се тълкува в смисъл, че събирането на водна такса като оспорваната представлява забранена държавна помощ в ущърб на производителите на водноелектрическа енергия с дейност в междуобластни речни басейни, тъй като така се въвежда асиметрично данъчно облагане за една и съща технология в зависимост от местоположението на [електрическата] централа и тъй като таксата не се изисква от производителите на енергия от други източници?“.
26 Двата преюдициални въпроса по дело C‑109/18 по същество са идентични с първите два въпроса по делата, посочени в предходния параграф, а третият преюдициален въпрос е формулиран, както следва:
„3) Трябва ли член 107, параграф 1 ДФЕС да се тълкува в смисъл, че необлагането с водна такса на водноелектрическото производство в района на вътрешнообластни речни басейни, и на другите видове водоползване[, предполагащи значително изчерпване на ресурсите] — при положение че се облага единствено използването с цел производство на електроенергия — представлява забранена държавна помощ?“.
По преюдициалните въпроси
По първия въпрос
27 С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 191, параграф 2 ДФЕС и член 9, параграф 1 от Директива 2000/60 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат такса за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия като разглежданата по делата в главните производства, която не насърчава ефективното използване на водата, не е свързана с въвеждане на механизми за съхраняване и опазване на публичните водни ресурси и чийто размер не е обвързан с възможностите за увреждане на тези публични водни ресурси, а се основава единствено и само на възможностите за събиране на постъпления от производителите на водноелектрическа енергия.
28 Трябва да се припомни, че съгласно член 191, параграф 2 ДФЕС политиката на Съюза в областта на околната среда има за цел постигането на високо равнище на защита и се основава по-специално на принципа „замърсителят плаща“. В тази разпоредба съответно само се определят общите цели на Съюза в областта на околната среда, доколкото с член 192 ДФЕС на Европейския парламент и на Съвета на Европейския съюз, действащи съгласно обикновената законодателна процедура, се възлага задачата да решат какви действия трябва да се предприемат за постигането на тези цели (решение от 4 март 2015 г., Fipa Group и др., C‑534/13, EU:C:2015:140, т. 39 и цитираната съдебна практика).
29 Поради това, след като член 191, параграф 2 ДФЕС, където е предвиден принципът „замърсителят плаща“, се отнася за действията на Съюза, частноправни субекти не могат да се позовават на тази разпоредба като такава, за да изключат прилагането на национална правна уредба, която може да се въведе в определена сфера от политиката относно околната среда, ако приложение не намира никаква правна уредба на Съюза, приета въз основа на член 192 ДФЕС и уреждаща конкретно съответната хипотеза (вж. в този смисъл решение от 4 март 2015 г., Fipa Group и др., C‑534/13, EU:C:2015:140, т. 40 и цитираната съдебна практика).
30 Следователно, тъй като принципът „замърсителят плаща“ е посочен изрично в член 9, параграф 1 от Директива 2000/60 и тъй като тази директива е приета въз основа на член 175, параграф 1 ЕО (понастоящем член 192 ДФЕС), проверката дали този принцип е приложим по делата в главните производства трябва да се извърши именно въз основа на посочения член 9, параграф 1.
31 В това отношение съгласно постоянната практика на Съда при тълкуването на разпоредба от правото на Съюза трябва да се вземат предвид не само текстът ѝ, но също нейният контекст и целите, преследвани от правната уредба, от която тя е част (решение от 16 май 2019 г., Conti 11. Container Schiffahrt, C‑689/17, EU:C:2019:420, т. 37 и цитираната съдебна практика).
32 На първо място, от текста на член 9, параграф 1, първа алинея от Директива 2000/60 е видно, че държавите членки се съобразяват с принципа на възстановяване на разходите за водни услуги, включително екологичните и суровинни разходи, като се вземе предвид икономическият анализ, извършен съгласно приложение III от същата директива, и особено в съответствие с принципа „замърсителят плаща“.
33 В посочената първа алинея не се уточнява рамката, в която държавите членки трябва да се съобразят с принципа на възстановяване на разходите за водни услуги, от което следва, че с тази разпоредба се цели държавите членки да въведат обща политика на възстановяване на тези разходи, предвид по-специално принципа „замърсителят плаща“.
34 Освен това от член 9, параграф 1, втора алинея от Директива 2000/60 следва, че държавите членки трябва да следят от датата на приемането ѝ до 2010 г., от една страна, тарифната политика по отношение на водата да насърчава ефективното използване на водните ресурси от ползвателите и съответно да допринесе за постигането на екологичните цели на тази директива, и от друга страна, различните стопански сектори — разпределени поне на промишлен, битов и селскостопански — да имат адекватен принос при възстановяването на разходите за водни услуги въз основа на икономическия анализ, извършен съгласно приложение III към същата директива, и при съобразяване на принципа „замърсителят плаща“.
35 В това отношение фактът, че в член 9, параграф 1, втора алинея, второ тире се посочват различните стопански сектори, които по адекватен начин трябва да допринесат за прилагането на принципа на възстановяване на разходите за водни услуги, потвърждава, че задължението за съобразяване на този принцип се налага в рамките на общата политика на държавите членки по отношение на тези услуги. Това тълкуване впрочем се потвърждава от формулировката на член 9, параграф 1, трета алинея, където се посочва, че държавите членки могат да вземат предвид социалните, екологични и икономически последствия от възстановяването на тези разходи, както и географските и климатични условия на засегнатите области или област, като по този начин се оставя определена свобода на преценка на държавите членки при прилагането на принципа на възстановяване на въпросните разходи.
36 От формулировката на член 9, параграф 1 от Директива 2000/60 съответно следва, че проверката дали държава членка е съобразила принципа на възстановяване на разходите за тези услуги може да се извърши само с оглед на всички релевантни национални правила, с които се прилагат програми с мерки, регулиращи водните услуги. Следователно спазването на посочения член 9, параграф 1 не може да се преценява според една национална мярка, разглеждана самостоятелно, която се налага на ползвателите на водния ресурс.
37 На второ място, трябва да се отбележи, че контекстът, в който се вписва тази разпоредба, потвърждава тълкуването на текста ѝ. Важно е всъщност да се припомни, че Директива 2000/60 е рамкова директива, приета въз основа на член 175, параграф 1 ЕО (понастоящем член 192 ДФЕС). С нея се установяват общи принципи и цялостна рамка за действия по опазване на водите и се осигурява координацията, интеграцията, както и — в дългосрочна перспектива — развитието на общите принципи и структурите, позволяващи опазване и екологично устойчиво използване на водите в Европейския съюз. Тези принципи и рамка трябва да се развият впоследствие от държавите членки чрез приемане на конкретни мерки (вж. в този смисъл решение от 11 септември 2014 г., Комисия/Германия, C‑525/12, EU:C:2014:2202, т. 50 и цитираната съдебна практика).
38 Освен това с член 11, параграф 1 от тази директива всяка държава членка се задължава да осигури разработването за всеки район на речен басейн или част от международен такъв на нейна територия на програма от мерки с цел постигане на екологичните цели, установени в член 4 от същата директива. В член 11, параграф 3 от Директива 2000/60 се прави уточнението, че основните мерки от тази програма включват мерките, считани за необходими за целите на член 9, което потвърждава, че наложеното задължение с последната разпоредба се отнася за въвеждането на поредица от мерки, които разглеждани заедно трябва да бъдат „необходими“, за да се осигури спазването на принципа на възстановяване на разходите за водни услуги.
39 На трето място, трябва да се отбележи, че това тълкуване съответства на целта, преследвана с Директива 2000/60. С последната всъщност не се цели пълна хармонизация на правната уредба на държавите членки в областта на водите (вж. в този смисъл решения от 11 септември 2014 г., Комисия/Германия, C‑525/12, EU:C:2014:2202, т. 50 и от 1 юли 2015 г., Bund für Umwelt und Naturschutz Deutschland, C‑461/13, EU:C:2015:433, т. 34).
40 Съгласно член 1, буква а) от Директива 2000/60 с нея се цели установяване на рамка за опазването на вътрешнотериториалните повърхностни води, преходните води, крайбрежните води и подземните води, която предпазва от по-нататъшно влошаване, опазва и подобрява състоянието на водните екосистеми и на директно зависимите от тях земни екосистеми.
41 Директива 2000/60 се основава главно на принципите на управление по речни басейни, установяване на цели по водни обекти, планиране и програмиране, икономически анализ на условията на водните ценови стратегии, отчитане на социалните, екологичните и икономическите последици от възстановяването на разходите, както и на географските и климатични условия в съответния регион или региони (решение от 11 септември 2014 г., Комисия/Германия, C‑525/12, EU:C:2014:2202, т. 53).
42 От разпоредбите от тази директива следва, че мерките, свързани с възстановяването на разходите за водни услуги, представляват един от инструментите, с които разполагат държавите членки, за качествено управление на водите, чиято цел е рационалното използване на този ресурс (вж. в този смисъл решение от 11 септември 2014 г., Комисия/Германия, C‑525/12, EU:C:2014:2202, т. 55).
43 Както по същество посочва генералният адвокат в точка 32 от заключението си, ако, както по делата в главните производства, държава членка задължи ползвателите на водните ресурси да заплащат такси, принципът на възстановяване на разходите за водни услуги, посочен в член 9, параграф 1 от Директива 2000/60, не изисква размерът на всяка от тези такси, разглеждана самостоятелно, да бъде пропорционален на посочените разходи.
44 При това положение — както посочва запитващата юрисдикция, която единствена е компетентна да тълкува приложимото национално право по тези дела — е без значение, че по делата в главните производства с таксата за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия, предвид както съществените ѝ характеристики, така и с оглед на нейната структура, се преследва цел, която не е свързана с околната среда, а е чисто икономическа, и че таксата съответно представлява приход от испанската електроенергийна система, предназначен за намаляване на тарифния дефицит, от който страда същата система, без да има връзка нито със заемането на публичните водни пространства, нито с последиците за околната среда от дейността, свързана с това заемане.
45 С оглед на гореизложените съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 191, параграф 2 ДФЕС и член 9, параграф 1 от Директива 2000/60 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат такса за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия като разглежданата по делата в главните производства, която не насърчава ефективното използване на водата, не е свързана с въвеждане на механизми за съхраняване и опазване на публичните водни ресурси и чийто размер не е обвързан с възможностите за увреждане на тези публични водни ресурси, а се основава единствено и само на възможностите за събиране на постъпления от производителите на водноелектрическа енергия.
По втория въпрос
46 С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали принципът на недопускане на дискриминация, предвиден в член 3, параграф 1 от Директива 2009/72, трябва да се тълкува в смисъл, че не разрешава такса като разглежданата по делата в главните производства такса за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия, която се дължи единствено от производителите на водноелектрическа енергия с дейност в речни басейни, разположени на територията на повече от една автономна област.
47 За да се отговори на поставения въпрос, трябва да се разгледа приложното поле на член 3, параграф 1 от Директива 2009/72.
48 Съгласно тази разпоредба държавите членки гарантират — въз основа на своята институционална организация и при съблюдаване на принципа на субсидиарност — че без да се засяга параграф 2 от същия член, електроенергийните предприятия се експлоатират в съответствие с принципите от тази директива с цел да се постигне конкурентен, сигурен и екологично устойчив пазар на електроенергия, и не упражняват никаква дискриминация по отношение на правата и задълженията на тези предприятия.
49 Трябва да се отбележи, че с посочения член 3, параграф 1 по отношение на вътрешния пазар на електроенергия се въвежда общият принцип на недопускане на дискриминация, който е неразделна част от общите принципи на правото на Съюза. Съдът впрочем приема, че този принцип е задължителен за държавите членки, когато разглежданото по делото в главното производство национално положение попада в приложното поле на правото на Съюза (вж. в този смисъл решения от 11 юли 2006 г., Chacón Navas, C‑13/05, EU:C:2006:456, т. 56 и от 19 януари 2010 г., Kücükdeveci, C‑555/07, EU:C:2010:21, т. 21 и 23).
50 В разглеждания случай е важно да се подчертае, че тъй като от данните, с които разполага Съдът, следва, от една страна, че разглежданите в главните производства положения са от чисто вътрешен характер, тъй като в тях няма какъвто и да било трансграничен елемент, и от друга страна, че разглежданата такса за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия е мярка от данъчно естество, принципът на недопускане на дискриминация, предвиден в член 3, параграф 1 от Директива 2009/72, е приложим към тази такса само ако с посочената директива се цели сближаване на данъчните разпоредби на държавите членки.
51 Тъй като целта на Директива 2009/72 е създаване на вътрешен пазар на електроенергия, законодателят на Съюза е използвал обикновената законодателна процедура, предвидена в член 95, параграф 1 ЕО (понастоящем член 114, параграф 1 ДФЕС) за приемането на мерки за сближаване на законовите, подзаконовите или административните разпоредби на държавите членки при създаването и функционирането на вътрешния пазар.
52 Съгласно член 95, параграф 2 ЕО (понастоящем член 114, параграф 2 ДФЕС) посоченият член 95, параграф 1 (понастоящем член 114, параграф 1 ДФЕС) обаче не се прилага за данъчни разпоредби.
53 Доколкото Директива 2009/72 не представлява мярка за сближаване на данъчните разпоредби на държавите членки, трябва да се приеме, че принципът на недопускане на дискриминация, предвиден в член 3, параграф 1 от нея, не се прилага за такса като разглежданата по делата в главните производства такса за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия.
54 С оглед на гореизложените съображения на втория въпрос следва да се отговори, че принципът на недопускане на дискриминация, предвиден член 3, параграф 1 от Директива 2009/72, трябва да се тълкува в смисъл, че разрешава такса като разглежданата по делата в главните производства такса за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия, която се дължи единствено от производителите на водноелектрическа енергия с дейност в речни басейни, разположени на територията на повече от една автономна област.
По третия въпрос по съединени дела C‑105/18—C‑108/18 и C‑110/18—C‑113/18 и по дело C‑109/18
55 С третия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 107, параграф 1 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че разглежданата по делата в главните производства такса за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия представлява държавна помощ по смисъла на тази разпоредба, тъй като не се дължи, първо, от производителите на водноелектрическа енергия с дейност в речни басейни, разположени на територията само на една автономна област, второ, от производителите на електроенергия от източници, различни от водата, и трето, при другите видове използване, водещи до потребяване на вода.
56 Най-напред трябва да се констатира, че актът за отправяне на преюдициално запитване по дело C‑109/18 не съдържа никаква информация, позволяваща на Съда да бъде полезен с отговора си на запитващата юрисдикция, що се отнася до евентуалното квалифициране като държавна помощ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС на таксата за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия, тъй като не се дължала от инсталациите, използващи водата за цели, различни от производството на водноелектрическа енергия.
57 Поради това частта от третия въпрос по дело C‑109/18, която се отнася за такива инсталации, трябва да се обяви за недопустима.
58 Що се отнася до отговора по същество на допустимите части от третите въпроси, поставени по всички съединени дела, трябва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда квалифицирането на национална мярка като „държавна помощ“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС изисква да са изпълнени всички следващи условия. Първо, трябва да става въпрос за намеса на държавата или чрез ресурси на държавата. Второ, тази намеса трябва да е в състояние да засегне търговията между държавите членки. Трето, тя трябва да предоставя селективно предимство на получателя ѝ. Четвърто, тя трябва да нарушава или да заплашва да наруши конкуренцията (вж. по-специално решение от 29 юли 2019 г., Azienda Napoletana Mobilità, C‑659/17, EU:C:2019:633, т. 20).
59 Тъй като квалифицирането на мярка като „държавна помощ“ по смисъла на тази разпоредба изисква всяко от тези четири условия да бъде изпълнено, защото са кумулативни, и тъй като запитващата юрисдикция отправя въпрос към Съда само относно условието за селективност на таксата за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия, най-напред следва да се разгледа това условие.
60 От постоянната съдебна практика следва, че преценката на селективността на предимството, предоставено на получателите с национална мярка, изисква да се установи дали в рамките на даден правен режим разглежданата национална мярка може да постави в по-благоприятно положение „определени предприятия или производството на някои стоки“ в сравнение с други, които от гледна точка на преследваната с този режим цел се оказват в сходно фактическо и правно положение и по този начин са обект на диференцирано третиране, което по същество може да се квалифицира като „дискриминационно“ (решение от 26 април 2018 г., ANGED, C‑233/16, EU:C:2018:280, т. 38 и цитираната съдебна практика).
61 Квалифицирането на данъчна мярка като „селективна“ предполага, на първо място, да се установи приложимият в съответната държава членка общ или „обичаен“ режим на данъчно облагане, и на второ място, да се докаже, че разглежданата данъчна мярка дерогира посочения режим, доколкото въвежда диференциация между оператори, които от гледна точка на преследваната от този общ режим цел се намират в сходно фактическо и правно положение (решение от 26 април 2018 г., ANGED, C‑233/16, EU:C:2018:280, т. 40 и цитираната съдебна практика).
62 В това отношение определянето на референтната рамка придобива още по-голямо значение при данъчните мерки, тъй като самото съществуване на предимство може да бъде установено само в сравнение с едно „обичайно“ облагане (вж. в този смисъл решения от 6 септември 2006 г., Португалия/Комисия, C‑88/03, EU:C:2006:511, т. 56 и от 21 декември 2016 г., Комисия/Hansestadt Lübeck, C‑524/14 P, EU:C:2016:971, т. 55).
63 Що се отнася, на първо място, до анализа на селективността на разглежданата мярка в главните производства, която може да произтича от факта, че таксата за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия не се дължи от енергопроизводителите, чийто източник за производство на електроенергия не е водата, трябва да се отбележи, че макар критерият за налагане на тази такса, свързан с източника за производство на електроенергия, да не изглежда формално дерогиращ определена референтна правна рамка, той все пак води до изключване на тези производители на електроенергия от приложното поле на въпросната такса.
64 Тъй като в член 107, параграф 1 ДФЕС се определят държавните мерки в зависимост от техните последици, независимо от използваните техники, не може съответно a priori да се изключи възможността критерият за налагане на таксата за използване на вътрешнотериториални води за производство на водноелектрическа енергия на практика да позволява поставяне в по-благоприятно положение на „определени предприятия или производството на някои стоки“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, облекчавайки техните задължения спрямо тези, които заплащат посочената такса (вж. в този смисъл решение от 26 април 2018 г., ANGED, C‑233/16, EU:C:2018:280, т. 47 и 48 и цитираната съдебна практика).
65 Ето защо трябва да се определи дали производителите на водноелектрическа енергия, облагани с разглежданата такса в главните производства, и енергопроизводителите, чийто източник за производство на електроенергия не е водата, се намират в сходно положение предвид целта, преследвана с разглежданата по делата в главните производства такса.
66 В това отношение от представянето на националното право в актовете за отправяне на преюдициални запитвания, и по-специално от член 112 bis, параграф 1 от Закона за водите и от членове 12—14 от Кралски декрет 198/2015, следва, че таксата за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия е предназначена за опазване на публичните водни ресурси и за подобряване на състоянието им. Безспорно е впрочем, че единствено производителите на водноелектрическа енергия използват публичните водни ресурси като източник за производство на електроенергия, а това може да има екологично отражение върху тези водни ресурси.
67 Трябва съответно да се констатира, че енергопроизводителите, които са различни от използващите водата като източник и не дължат таксата за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия, не се намират — предвид преследваната с тази такса цел — във фактическо и правно положение, сходно с това на енергопроизводителите, използващи водата като източник.
68 Макар запитващата юрисдикция, която единствена е компетентна да тълкува националното право, да посочва, че тази такса — въпреки формулировката на член 112 bis от Закона за водите и разпоредбите от Кралски декрет 198/2015, с който таксата е въведена — предвид съществените ѝ характеристики и нейната структура преследва чисто икономическа цел, трябва да се припомни, че при отсъствие на правна уредба на Съюза в тази област определянето на данъчните основи и разпределянето на данъчната тежест върху различните производствени фактори и различните стопански сектори е от данъчната компетентност на държавите членки (вж. в този смисъл решение от 26 април 2018 г., ANGED, C‑233/16, EU:C:2018:280, т. 50 и цитираната съдебна практика).
69 Критерий за облагане, основан на източника за производство на електроенергия, съответно позволява по принцип въвеждането от държава членка на такса като разглежданата по делата в главните производства само за енергопроизводителите, използващи водата като източник за производство на електроенергия.
70 На второ място, що се отнася до анализа на селективността на разглежданата мярка по делата в главните производства, който може да се дължи на факта, че таксата за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия не се дължи от производителите на водноелектрическа енергия с дейност в речни басейни, разположени на територията само на една автономна област, трябва да се припомни, че съгласно практиката на Съда референтната правна рамка за целите на преценката на селективността на мярка не трябва непременно да се определя в пределите на територията на съответната държава членка, а може да е тази на територията, в рамките на която регионален или местен орган упражнява правомощията си, възложена му с конституцията или със закон. Това е така, когато този субект притежава правен и фактически статут, правещ го достатъчно самостоятелен спрямо централното правителство на държава членка, за да може — именно този субект, а не централното правителство — чрез мерките, които приема, да изпълнява основна роля при определянето на политическата и икономическа среда, в която предприятията извършват дейността си (вж. в този смисъл решение от 26 април 2018 г., ANGED, C‑233/16, EU:C:2018:280, т. 41 и цитираната съдебна практика).
71 От тази съдебна практика следва, че референтната рамка зависи от обхвата на правомощията на публичния орган, приел съответната мярка.
72 В същия смисъл, от решение от 21 декември 2016 г., Комисия/Hansestadt Lübeck (C‑524/14 P, EU:C:2016:971, т. 61 и 62), следва, че релевантната референтна рамка за проверка на селективността на мярка може да се сведе до правния режим, който е бил приет от даден субект в границите на собствените му правомощия.
73 Селективният характер на мярка всъщност не може да се разгледа, без да се вземат предвид правните рамки, очертаващи правомощията на публичния орган, приел тази мярка.
74 В разглеждания случай, както в писменото си становище, така и в хода на съдебното заседание пред Съда, испанското правителство посочва, че задължаването с таксата за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия само на производителите на водноелектрическа енергия, използващи речни басейни, разположени на територията на повече от една автономна област, се обяснява с териториалната структура на испанската държавата и на правомощията на всяка администрация, както и със съответните правомощия на централното правителство и на автономните области, които по отношение на публичните водни ресурси изработват свой собствен правен режим.
75 Националният законодател съответно е приел националната правна уредба, с която се въвежда тази такса — чието заплащане дължат само притежателите на административни концесии за речните басейни, разположени на територията на повече от една автономна област — упражнявайки правомощия, които се свеждат само до тези басейни.
76 При това положение и при условие че разпределянето на правомощията бъде проверено — което трябва да се извърши от запитващата юрисдикция — се оказва, че релевантната референтна рамка за преценка на селективността на евентуална мярка за помощ се състои от уредбата на таксуването на производството на водноелектрическа енергия в речни басейни, разположени в повече от една автономна област.
77 Предвид така очертаната референтна рамка се налага констатацията, че производителите на водноелектрическа енергия с дейност в речен басейн, разположен вътре само в една автономна област, не се намират в положение, сходно с това на енергопроизводителите с дейност в речни басейни, разположени на територията на повече от една автономна област.
78 Следователно условието относно селективността на разглежданата мярка не е изпълнено, поради което не следва да се разглеждат другите условия, посочени в точка 58 от настоящото решение.
79 От гореизложените съображения следва, че член 107, параграф 1 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че необлагането с разглежданата по делата в главните производства такса за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия, от една страна, на производителите на водноелектрическа енергия с дейност в речни басейни, разположени на територията само на една автономна област, и от друга страна, на производителите на електроенергия от източници, различни от водата, не представлява държавна помощ по смисъла на посочената разпоредба в полза на тези производители, тъй като с оглед на релевантната референтна рамка и на целта, преследвана с тази такса, последните не се намират в сходно положение с това на облаганите с таксата производители на водноелектрическа енергия с дейност в речни басейни, разположени на територията на повече от една автономна област, което запитващата юрисдикция трябва да провери.
По съдебните разноски
80 Тъй като за страните в главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (пети състав) реши:
1) Член 191, параграф 2 ДФЕС и член 9, параграф 1 от Директива 2000/60/EО на Европейския парламент и на Съвета от 23 октомври 2000 година за установяване на рамка за действията на Общността в областта на политиката за водите трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат такса за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия като разглежданата по делата в главните производства, която не насърчава ефективното използване на водата, не е свързана с въвеждане на механизми за съхраняване и опазване на публичните водни ресурси и чийто размер не е обвързан с възможностите за увреждане на тези публични водни ресурси, а се основава единствено и само на възможностите за събиране на постъпления от производителите на водноелектрическа енергия.
2) Принципът на недопускане на дискриминация, предвиден в член 3, параграф 1 от Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 година относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО, трябва да се тълкува в смисъл, че разрешава такса като разглежданата по делата в главните производства такса за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия, която се дължи единствено от производителите на водноелектрическа енергия с дейност в речни басейни, разположени на територията на повече от една автономна област.
3) Член 107, параграф 1 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че необлагането с разглежданата по делата в главните производства такса за използване на вътрешнотериториални води за производство на електроенергия, от една страна, на производителите на водноелектрическа енергия с дейност в речни басейни, разположени на територията само на една автономна област, и от друга страна, на производителите на електроенергия от източници, различни от водата, не представлява държавна помощ по смисъла на посочената разпоредба в полза на тези производители, тъй като с оглед на релевантната референтна рамка и на целта, преследвана с тази такса, последните не се намират в сходно положение с това на облаганите с таксата производители на водноелектрическа енергия с дейност в речни басейни, разположени на територията на повече от една автономна област, което запитващата юрисдикция трябва да провери.
Подписи