РЕШЕНИЕ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД (четвърти състав)

22 януари 1997 година(*)

„Споразумение ЕИО—Австрия — Споразумение за ЕИП — ГАТТ — Тарифни отстъпки“

[…]

По дело T‑115/94

Opel Austria GmbH, по-рано известно като General Motors Austria GmbH, дружество, регистрирано по австрийското право, със седалище във Виена, за което се явяват адв. Dirk Vandermeersch от адвокатската колегия в Брюксел и адв. Till Mueller-Ibold от адвокатската колегия във Франкфурт на Майн, със съдебен адрес в Люксембург в кантората на адв. Arendt и адв. Medernach, 8‑10, rue Mathias Hardt,

жалбоподател,

подкрепяно от

Република Австрия, за която се явява първоначално г‑жа Irène Janisch, kommissärin във Федералното министерство на икономиката, впоследствие г‑жа Beatrix Matousek-Horak, rätin в същото министерство, в качеството на представители, подпомагани от адв. Christiana Kremer от адвокатската колегия в Люксембург, със съдебен адрес в Люксембург седалището на посолството на Република Австрия, 3, rue des Bains,

встъпваща страна,

срещу

Съвет на Европейския съюз, за който се явява г‑н Bjarne Hoff-Nielsen, юридически съветник, в качеството на представител, подпомаган от адв. Hans Jürgen Rabe и адв. Georg M. Berrisch съответно от адвокатските колегии в Хамбург и в Брюксел, със съдебен адрес в Люксембург у г‑н Bruno Eynard, генерален директор на „Правна дирекция“ на Европейската инвестиционна банка, 100, boulevard Konrad Аdenauеr,

ответник,

подкрепян от

Комисия на Европейските общности, за която се явяват г‑н John Forman, юридически съветник, г‑н Eric White и г‑н Theofanis Christoforou, членове на правния отдел, в качеството на представители, със съдебен адрес в Люксембург при г‑н Carlos Gómez de la Cruz, член на правния отдел, Centre Wagner, Kirchberg,

встъпваща страна,

с предмет жалба за отмяна на Регламент (EО) № 3697/93 на Съвета от 20 декември 1993 година за оттегляне на тарифни отстъпки в съответствие с член 23, параграф 2 и с член 27, параграф 3, буква a) от сключеното между Общността и Австрия споразумение за свободна търговия (General Motors Austria) (ОВ L 343, стр. 1)

ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ОБЩНОСТИ (четвърти състав),

състоящ се от: г‑н K. Lenaerts, председател, г‑жа P. Lindh и г‑н J. D. Cooke, съдии,

секретар: г‑н H. Jung,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 19 септември 1996 г.,

постанови настоящото

Решение

[…]

 Правна уредба и факти в основата на спора

1        С настоящата жалба се иска отмяна на Регламент (EО) № 3697/93 на Съвета от 20 декември 1993 година за оттегляне на тарифни отстъпки в съответствие с член 23, параграф 2 и член 27, параграф 3, буква a) от Споразумението за свободна търговия между Общността и Австрия (General Motors Austria) (ОВ L 343, стр. 1, наричан по-нататък „спорният регламент“). Този регламент е приет на основание член 113 от Договора за ЕО и разпоредбите на Регламент (ЕИО) № 2837/72 на Съвета от 19 декември 1972 година относно защитните мерки, предвидени в Споразумението между Европейската икономическа общност и Република Австрия (ОВ L 300, стp. 94, наричан по-нататък „Регламент № 2837/72“), изменен с Регламент (ЕИО) № 638/90 на Съвета от 5 март 1990 г. (ОВ L 74, стp. 1).

2        Член 1 от спорния регламент гласи:

„Възстановява се мито от 4,9 % за вноса на скоростни кутии F15 за произведени от General Motors Austria леки автомобили с предишен код NC 8708 40 10 (допълнителен код Taric 8996; други: допълнителен код Taric 8997) и със страна на произход Австрия, по смисъла на протокол № 3 от Споразумението.

Това мито от 4,9 % се прилага, докато Съветът по предложение на Комисията приеме, че разглежданите помощи вече нямат последици, изразяващи се в нарушаване на конкуренцията и търговията или най-много за период, равен на средната продължителност на данъчната амортизация.“

3        Жалбоподателят, регистрирано по австрийското право дружество Opel Austria GmbH, по-рано известно като General Motors Austria GmbH, e дъщерно дружество, 100 % собственост на дружеството General Motors Corporation, Detroit, регистрирано по американското право. То е единственият производител на скоростни кутии F15. То ги изнася в Общността от 1993 г.

4        Между 1989 и 1990 г. групата General Motors, на която жалбоподателят е член, установява необходимост от създаване на производствени мощности за производство на глави на цилиндри и на разпределителни валове, както и на ръчни скоростни кутии, които трябвало да се използват в нови двигатели, за да отговори на потребностите на производствените си центрове в Европа

5        В хода на процеса на оценяване на промишления обект, по време на който са взети предвид установените в Япония, Бразилия, Унгария и Австрия предприятия на General Motors, както и един обект в Чехословакия, австрийските власти съобщават за намерението си да предоставят на жалбоподателя държавна помощ, ако инвестицията отговаря на някои предвидени в австрийското право условия.

6        През март 1991 г. Република Австрия и жалбоподателят уведомяват Комисията за намерението на австрийското правителство да предостави на жалбоподателя помощ за инвестиции за разширяване на производството на скоростни кутии, разпределителни валове и глави на цилиндри в завода на жалбоподателя, в Aspern/Виена.

7        На 19 март 1991 г. в Комисията се провежда неформална среща между представители на австрийското правителство и на жалбоподателя и служители на генерална дирекция „Конкуренция“ (DG IV) на Комисията. По време на тази среща е представен инвестиционният проект на жалбоподателя и помощта, която Република Австрия смятала да му предостави. След това служителите от DG IV задават някои въпроси на австрийското правителство и на жалбоподателя. Австрийското правителство отговаря на тези въпроси с факс от 20 март 1991 г., а жалбоподателят — с факс от 21 март 1991 г.

8        В средата на април 1991 г. се провеждат телефонни разговори между DG IV и австрийското правителство и между DG IV и жалбоподателя.

9        На 26 април 1991 г. австрийското правителство съобщава на жалбоподателя, че помощта няма да се забави и че според него тя е съвместима с членове 23 и 27 от Споразумението за свободна търговия между Общността и Австрия (наричано по-нататък „ССТ“), сключено по силата на регламент (ЕИО) № 2836/72 на Съвета от 19 декември 1972 година относно сключване на споразумение между Европейската икономическа общност и Република Австрия и правилата на прилагането му (ОВ L 300, стр. 1). То разрешава на жалбоподателя да осъществи инвестицията си, въпреки, че споразуменията относно помощта не са сключени формално с правителството.

10      По време на среща на 22 юли 1991 г. между заместник-председателя на Комисията Sir Leon Brittan и представители на австрийска политическа партия, среща, чийто предмет бил присъединяването на Република Австрия към Европейския съюз, според Съвета, в разговор с посланика на Австрия в Брюксел Sir Leon Brittan споменал между другото предоставената на жалбоподателя помощ.

11      Изкопните работи за строежа на новите заводи на жалбоподателя в Aspern/Виена започват на 27 юли 1991 г.

12      Комисията приема становището си по молбата за присъединяване на Република Австрия (SEC (91) 1590 окончателен) на 1 август 1991 г. В това становище, публикувано в Бюлетин на Европейските общности — Притурка № 4/92, Комисията посочва, че що се отнася до държавните помощи, въпреки че обемът на австрийските помощи е намалял през последните години, прилагането на правилата на Общността трябвало да се прояви чрез съществен напредък на съществуващата в Австрия система. В тази връзка тя посочва по-специално: „Неотдавнашните примери на помощи за автомобилната промишленост показват, че дори без да има режим за отраслова помощ за тази промишленост, мобилизирането на инструменти като Financial Guarantee Act (General Motors) [… прави] задължителен внимателния контрол на въздействието на австрийските помощи върху отрасъла.“

13      На 21 юли 1992 г. жалбоподателят сключва договор с Finanzierungsgarantiegesellschaft за предоставяне на помощ от 10 %, но не повече от 450 милиона австрийски шилинги за обща инвестиция, която може да достигне максимален размер, който може да бъде субсидиран от 4,5 милиарда австрийски шилинги. На 1 декември 1992 г. жалбоподателят сключва подобен договор с общината на Виена, въз основа на който му е отпусната допълнителна помощ от 5 %, но не повече от 225 милиона OS.

14      През октомври 1992 г. Комисията уведомява устно австрийските власти, че има опасност проектът General Motors да създаде проблем, който тя желае да постави.

15      На 21 декември 1992 г. генералният директор на генерална дирекция „Външни отношения“ (DG I) на Комисията изпраща писмо до посланика на Република Австрия в Брюксел, с което го информира, че според компетентните служби на Комисията инвестицията на General Motors в Aspern не отговаря на разпоредбите на ССТ, и го моли да покани австрийските власти да вземат становище по този въпрос, преди Комисията да сезира официално смесения комитет на ССТ.

16      Комисията сезира със случая смесения комитет на ССТ на заседанието му на 25 февруари 1993 г. По време на тази среща, тя предава на австрийското правителство въпросници с дати 17 и 24 февруари 1993 г., както и информационна записка с дата 17 февруари 1993 г., обобщаваща позицията ѝ по проекта на General Motors в Aspern.

17      Впоследствие на 16 март и на 15 април 1993 г. се провеждат технически срещи между Комисията и Република Австрия. По време на втората среща, на която по покана на австрийското правителство присъстват представители на жалбоподателя, тези представители връчват на Комисията меморандум относно съвместимостта със ССТ на предоставената от Република Австрия помощ.

18      На 21 юни 1993 г. на нова среща между Комисията и Република Австрия австрийското правителство връчва на Комисията меморандум на жалбоподателя относно интензитета на помощта.

19      На 29 юни 1993 г. Комисията обобщава позицията си във вътрешна записка. Жалбоподателят е уведомен за тази записка на 29 ноември 1993 г.

20      На 15 юли 1993 г. на Комисията е предаден трети меморандум на жалбоподателя, излагащ свързаните с помощта политически съображения.

21      На 22 юли 1993 г. Комисията приема предложението за спорния регламент.

22      На 22 ноември 1993 г. се провежда среща между служители на Комисията и представители на Република Австрия и на жалбоподателя, като последните са поканени от Република Австрия. По време на тази среща служителите на Комисията потвърждават становището си, че помощта не е оправдана нито на основание на ССТ, нито на основание на общностната правна уредба. При все това според жалбоподателя те попитали дали част от помощта била предоставена във връзка с опазването на околната среда, изследователската и развойната дейност или обучението.

23      С решения 94/1/ЕОВС, ЕО на Съвета и на Комисията от 13 декември 1993 г. за сключване на Споразумението за Европейското икономическо пространство между Европейските общности, техните държави членки и Република Австрия, Република Финландия, Република Исландия, Княжество Лихтенщайн, Кралство Норвегия, Кралство Швеция и Конфедерация Швейцария (ОВ L 1, 1994 г., стp. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 53, стр. 3, наричано по-нататък „Решение 94/1“) и Решение 94/2/ЕОВС, ЕО на Съвета и на Комисията от същата дата за сключване на Протокола за адаптиране на Споразумението за Европейското икономическо пространство между Европейските общности, техните държави членки и Република Австрия, Република Финландия, Република Исландия, Княжество Лихтенщайн, Кралство Норвегия и Кралство Швеция (ОВ L 1, 1994 г., стр. 571, наричано по-нататък „Решение 94/2“) Съветът и Комисията одобряват от името на Европейската общност и на Европейската общност за въглища и стомана Споразумението за Европейското икономическо пространство (наричано по-нататък „Споразумение за ЕИП“ или „споразумението“) и Протокола за адаптиране на Споразумението за ЕИП (по-долу „Протоколът за адаптиране“). На същата дата Общностите като последни договарящи страни депозират своите инструменти за одобрение (вж. информацията за датата на влизане в сила на Споразумението за Европейското икономическо пространство и на Протокола за адаптиране на Споразумението за Европейското икономическо пространство, ОВ L 1, 1994 г., стр. 606).

24      С писмо от 14 декември 1993 г. жалбоподателят предава на Комисията меморандум за съвместимостта на помощта с вътрешните правила на Общността относно държавните помощи, свързани с опазването на околната среда, изследователската и развойната дейност и обучението. На 15 декември 1993 г. Комисията изготвя информационна записка с коментар по въпросния меморандум. Тази записка е изпратена на жалбоподателя с писмо с дата 1 февруари 1994 г.

25      На 20 декември 1993 г. Съветът приема спорния регламент.

26      Споразумението за ЕИП влиза в сила на 1 януари 1994 г.

 Процедура

27      Настоящото дело е образувано въз основа на подадената от жалбоподателя и заведена в секретариата на Първоинстанционния съд на 21 март 1994 г. жалба.

28      Председателят на Първоинстанционния съд разпределя делото на втори състав. На 7 юли 1994 г. Първоинстанционният съд решава да препрати делото на тричленен състав. С решение от 23 януари 1995 г. делото е разпределено на четвърти състав.

29      С молба, подадена в секретариата на Първоинстанционния съд на 12 август 1994 г., Комисията прави искане за встъпване в производството в подкрепа на исканията на ответната страна. С молба, подадена в секретариата на Първоинстанционния съд на 26 август 1994 г., Република Австрия прави искане за встъпване в производството в подкрепа на исканията на жалбоподателя. Молбите на Комисията и на Република Австрия за встъпване в производството са уважени с определения на председателя на втори състав съответно от 7 и от 20 октомври 1994 г.

30      Въз основа на доклад на съдията докладчик Първоинстанционният съд (четвърти състав) решава да открие устната фаза на производството, без да пристъпва към предварително събиране на доказателства. При все това Първоинстанционният съд задава писмено няколко въпроса на Съвета и Службата за официални публикации на Европейските общности (наричана по-нататък „Службата за публикации“). Последните отговарят с писма, подадени в секретариата съответно на 20 август и на 26 юли 1996 г.

31      Устното производство е проведено на 19 септември 1996 г. Изслушани са устните състезания и отговорите на представителите на страните на устно поставените от Първоинстанционния съд въпроси.

 Искания на страните

32      Жалбоподателят Opel Austria GmbH иска Първоинстанционният съд:

–        да отмени изцяло спорния регламент,

–        при условията на евентуалност да го отмени в частта, която се прилага по отношение на жалбоподателя или в частта, в която митата надвишават 1,23 %,

–        да осъди Съвета да заплати съдебните разноски.

33      Република Австрия, встъпила страна, иска Първоинстанционният съд:

–        да уважи исканията на жалбоподателя,

–        в съответствие с член 87, параграф 4, втора алинея от Процедурния правилник да осъди Съвета да заплати направените от Република Австрия съдебни разноски или при условията на евентуалност да осъди Съвета да заплати направените от Република Австрия съдебни разноски, преди да стане държава членка, или тези съдебни разноски, които се отнасят до този период.

34      Съветът, ответник по делото, иска Първоинстанционният съд:

–        да отхвърли жалбата,

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

35      Комисията, встъпила страна, иска Първоинстанционният съд да отхвърли жалбата.

 По съществото на спора

36      В подкрепа на искането си за отмяна жалбоподателят сочи десет правни основания, изведени по същество от:

–        нарушение на членове 10, 26 и 62 от Споразумението за ЕИП,

–        нарушение на временното споразумение за подготовка на редовното влизане в сила на Споразумението за ЕИП и нарушение на задължението по международното публично право преди влизането в сила на един договор той да не бъде лишаван от предмета и целта си,

–        злоупотреба с власт, поради факта че Съветът приложил процедури от ССТ, за да отнеме тарифни отстъпки, предоставени със Споразумението за ЕИП,

–        нарушение на член VI от Общото споразумение за митата и търговията (наричано по-нататък „ГАТТ“) и на Споразумението относно тълкуването и прилагането на членове VI, XVI и XXIII от Общото споразумение за митата и търговията (подписано в Женева на 12 април 1979 г., IBDD – Supplément № 26 (1980), стр. 63),

–        нарушение на процедурите за консултация и решаване на споровете на ССТ, както и от недобросъвестно прилагане на ССТ,

–        нарушение на членове 23 и 27 от ССТ,

–        нарушение на Регламент (ЕИО) № 2423/88 на Съвета от 11 юли 1988 година относно защитата срещу дъмпингов или субсидиран внос от страни, които не са членки на Европейската икономическа общност (ОВ L 209, стр. 1), както и на Регламент № 2837/72,

–        нарушение на основните права на жалбоподателя,

–        съответствие на помощта с членове 92 и 93 от Договора за ЕО,

–        недостатъчни мотиви на спорния регламент или явни грешки в преценката.

37      Тъй като първото правно основание и втората част от второто правно основание са свързани, следва да се разгледат заедно.

 По първото правно основание и по втората част на второто правно основание, взети заедно, изведени от нарушение на членове 10, 26 и 62 от Споразумението за ЕИП и на задължението по международното публично право преди влизането в сила на един договор той да не бъде лишаван от предмета и целта си.

38      Тези правни основания, взети заедно, имат няколко части. Според първата част Съветът съзнателно е антидатирал броя на Официален вестник на Европейските общности, в който е публикуван спорният регламент. Втората, третата и четвъртата част се отнасят до нарушение съответно на членове 10, 26 и 62 от Споразумението за ЕИП. Петата част е изведена от нарушение на задължението по международното публично право преди влизането в сила на един договор той да не бъде лишаван от предмета и целта си.

 Доводи на страните

39      Жалбоподателят и Република Австрия поддържат главно, че спорният регламент е влязъл в сила след датата на влизане в сила на Споразумението за ЕИП (вж. точки 41 и 42 по-долу) и че следователно той трябва да е съвместим с това споразумение. Жалбоподателят твърди, че тъй като е несъвместим със Споразумението за ЕИП, регламентът трябва да бъде обявен за нищожен ab initio.

40      Съветът и Комисията твърдят, че датата, която има решаващо значение за преценката на действителността на спорния регламент, е датата, на която той е приет. Тъй като регламентът е приет преди влизането в сила на Споразумението за ЕИП, то не било приложимо в конкретния случай.

–       По твърдяното антидатиране на броя на Официален вестник, в който е публикуван спорният регламент

41      Жалбоподателят изтъква, че спорният регламент уточнява в своя член 2, че влиза в сила „в деня на публикуването му в Официален вестник“. Като се позовава на Решение на Съда от 31 март 1977 г. по дело Société pour l'exportation des sucres/Комисия (88/76, Recueil, стр. 709, точки 14 и сл.) и на Решение от 25 януари 1979 г. по дело Racke (98/78, Recueil, стр. 69, точка 15), той отбелязва, че се приема, че Официален вестник е излязъл на датата, която носи, но че е възможно страните да установят, че в действителност е излязъл на друга, по-късна дата.

42      Въпреки че броят на Официален вестник, в който е публикуван спорният регламент (OВ L 343) носи дата 31 декември 1993 г., всъщност той излязъл на 11 или на 12 януари 1994 г. В подкрепа на това твърдение жалбоподателят се позовава на писмо на Службата за публикации и на официалните констатации на съдебен изпълнител от Люксембург. Следователно регламентът влязъл в сила не по-рано от 11 януари 1994 г.

43      Жалбоподателят признава, че до този момент Съдът приемал, че грешките, свързани с отпечатаната в Официален вестник дата на публикуване не обезсилват публикувания там акт (вж. Решение по дело Société pour l'exportation des sucres/Комисия, посочено по-горе, точка 14 и сл. и Решение по дело Racke, посочено по-горе, точка 15). Тези решения обаче се отнасяли до допуснати от Службата за публикации грешки само от един работен ден. По настоящето дело обаче, тъй като Съветът умишлено антидатирал броя на Официален вестник, в който е публикуван спорният регламент, Първоинстанционният съд трябвало да го отмени само на това основание. В действителност начинът на действие на Съвета, целящ да създаде впечатлението, че регламентът е влязъл в сила преди Споразумението за ЕИП, противоречал на принципа на добра администрация и накърнявал общественото доверие в достоверността на Официален вестник. Подобен начин на действие бил особено неуместен, поради факта че съществуващата към 31 декември 1993 г. правна уредба се различавала напълно от действащата на 11 януари 1994 г. Съветът предал оригиналната версия на спорния регламент в Службата за публикации през януари 1994 г., но въпреки това дал инструкции на Службата да го публикува в брой на Официален вестник от 1993 година.

44      Жалбоподателят твърди, освен това, че даденото от Съвета обяснение, че закъснението се дължало на претовареност с работа в края на годината, не е от такова естество, че да освободи Службата за публикации от задължението ѝ да посочва правилно действителната дата на публикация в Официален вестник. Освен това използваният от Съвета начин на действие не бил нито обичаен, нито необходим. Три други акта, приети през декември 1993 г., били публикувани в Официален вестник през 1994 г. По този начин Съветът умишлено искал да публикува спорния регламент в брой на Официален вестник от 1993 г.

45      Република Австрия смята, че независимо от това, дали Официален вестник е бил умишлено антидатиран или не, спазването на условията за публикуване в Официален вестник е съществено изискване за форма. Тя добавя, че датата на влизане в сила на спорния регламент има значение при разглеждането на въпроса за неговата законосъобразност, тъй като Споразумението за ЕИП забранява въвеждането на нови мита след неговото влизане в сила.

46      Съветът потвърждава, че спорният регламент е публикуван на 11 януари 1994 г. в брой на Официален вестник с дата 31 декември 1993 г. и че следователно спорният регламент е влязъл в сила на 11 януари 1994 г. Въпреки това този факт не водел до нищожност на регламента. Според практиката на Съда (Решение по дело Société pour l'exportation des sucres/Комисия, посочено по-горе, точка 14 и сл. и Решение по дело Racke, посочено по-горе, точка 15) грешка, свързана с датата на публикуване, отбелязана в Официален вестник, не води до нищожност на общностния акт. Случайното или съзнателно антидатиране на брой на Официален вестник могло да доведе до нищожност на общностен акт само ако датата на влизане в сила на акта могла да има значение за законосъобразността на този акт, а конкретният случай не бил такъв.

47      Съветът оспорва твърдението, че съзнателно е антидатирал публикацията в Официален вестник. По-късната възможност за достъп до Официален вестник OВ L 343 се обяснявала с факта, че в края на всяка календарна година трябва да бъдат публикувани много голям брой актове, приети от общностните институции в края на месец декември. Освен това Съветът никога не бил твърдял, че спорният регламент е влязъл в сила преди истинската дата на неговото публикуване.

–       По твърдяното нарушение на член 10 от Споразумението за ЕИП

48      Жалбоподателят поддържа, че като предвижда „възстановяване на мито от 4,9 %“, спорният регламент след влизането в сила на Споразумението за ЕИП противоречи на разпоредбите на член 10 от това споразумение.

49      От съдебната практика на Съда следвало, че разпоредбите на Споразумението за ЕИП са неразделна част от правния ред на Общността (вж. решение на Съда от 30 април 1974 г. по дело Haegeman, 181/73, Recueil, стр. 449, точки 3—5). Член 10 от споразумението, забраняващ вносните мита, както и всички такси с равностоен ефект между договарящите се страни, съответствал на членове 12, 13, 16 и 17 от Договора за ЕО. По същество той бил идентичен с вътрешното право на Общността и следователно би трябвало, по силата на член 6 от Споразумението за ЕИП, да се разглежда в светлината на практиката на Съда относно разпоредбите на Договора за ЕО, които по същество са идентични.

50      В това отношение член 12 от Договора за ЕО бил разпоредбата, съответстваща на член 10 от Споразумението за ЕИП, що се отнася до вносните мита. Разглеждайки член 12 от Договора за ЕО, Съдът бил постановил, че „митата са забранени, независимо от каквото и да е съображение, свързано с целта, за която са били въведени, и с предназначението на приходите, които осигуряват“ (Решение на Съда от 1 юли 1969 г. по дело Sociaal Fonds voor de Diamantarbeiders, 2/69 и 3/69, Recueil, стр. 211, точка 13; вж. също Решение на Съда от 5 февруари 1963 г. по дело Van Gend en Loos, 26/62, Recueil, стр. 1). Съдът бил посочил, че тази разпоредба играе централна роля в съвкупността от правила, целящи установяване на свободното движение на стоки. Тази свобода представлявала не само една от основните цели на Договора за ЕО, но и една от главните цели на Споразумението за ЕИП. В контекста на Общността Съдът бил преценил, че всяко изключение от това основно правило трябва да бъде ясно предвидено в Договора и че тълкуването му трябва да бъде стриктно (вж. Решение на Съда от 13 ноември 1964 г. по дело Комисия/Люксембург и Белгия, 90/63 и 91/63, Recueil, стр. 1217 и Решение на Съда от 20 април 1978 г. по дело Commissionnaires réunis, 80/77 и 81/77, Recueil, стр. 927).

51      Жалбоподателят прави извода, че съгласно член 6 от Споразумението за ЕИП член 10 трябва да се тълкува в смисъл, че „митата са забранени, независимо от каквото и да е съображение, свързано с целта, за която са били въведени“, т.е. като въвеждащ обща и абсолютна забрана.

52      Споразумението за ЕИП забранявало запазването на мита и a fortiori въвеждането на такива. С приемането на спорния регламент обаче, Общността създала ново мито, което започвало да се прилага след влизането в сила на Споразумението за ЕИП.

53      Що се отнася до разликите между Договора за ЕО и Споразумението за ЕИП, на които се позовава Съветът, за да докаже, че член 10 от Споразумението за ЕИП трябва да се тълкува по различен начин от член 12 от Договора за ЕО, жалбоподателят изтъква, че те са били известни на авторите на Споразумението за ЕИП, които въпреки това са приели член 6 от споразумението.

54      Значението на еднаквото тълкуване на разпоредбите на Споразумението за ЕИП и на нормите на Общността проличавало в самото споразумение, и в частност в член 1 и в четвърта и петнадесета алинея от преамбюла му.

55      Колкото до довода на Съвета, че ЕО е митнически съюз, а Европейското икономическо пространство (наричано по-нататък „ЕИП“) — зона за свободна търговия, жалбоподателят подчертава, че тази разлика не оказва никакво въздействие върху освобождаването от мита на стоките с произход от договарящите се страни.

56      Също така, отговаряйки на довода на Съвета, че в Договора за ЕО няма клаузи, съответстващи на предвидените в Споразумението за ЕИП предпазни клаузи, жалбоподателят изтъква, че такива клаузи съществували в общностното право през преходния период и че в Решение по дело Sociaal Fonds voor de Diamantarbeiders Съдът е обявил за незаконни именно мита, събирани през преходния период. Следователно Съдът наложил безусловна забрана на митата, въпреки правото на държавите членки да прибягнат до предпазни мерки при някои обстоятелства.

57      Що се отнася до довода на Комисията, целящ да подчертае, че член 10 от Споразумението за ЕИП и съответните разпоредби от Договора за ЕО по същество не са идентични, жалбоподателят подчертава, че Споразумението за ЕИП наистина предвижда някои редки изключения при премахването на всички мита, но всяко изключение е точно определено и освен това е съпроводено от изрична клауза, забраняваща това изключение да се разпростре извън изрично предвиденото в текста му. Така например той изтъква, че второто изречение от член 10 от споразумението предвижда забрана на митническите такси от фискално естество, с изключение на посочените в Протокол 5, и че член 26 от споразумението постановява забрана на изравнителните мита и другите мерки на търговска политика, с изключение на разрешените по силата на Протокол 13. Също така приетите въз основа на член 64 от споразумението мита можело да бъдат приети, защото този член представлява изключение от член 10 от споразумението.

58      Жалбоподателят смята за неуместен в конкретния случай довода на Комисията, че ССТ остава единственото приложимо право, тъй като Споразумението за ЕИП няма за цел да премахне последиците, водещи до нарушаване на конкуренцията и търговията, предизвикано от съществуващи помощи от вида на разглежданата в конкретния случай. Всъщност забраната на митата се уреждала от Споразумението за ЕИП, независимо от това дали правилата в споразумението относно държавните помощи се прилагат за помощта или не.

59      Жалбоподателят отхвърля също така и довода на Съвета, че възстановеното от спорния регламент мито е мито sui generis. Той отбелязва, че Споразумението за ЕИП съдържа обща забрана на митата, допускаща много малък брой строго дефинирани изключения. При това положение не можело да съществува никакво друго неписано и непосочено точно изключение от това правило за мита sui generis, тъй като според общоприетите принципи на тълкуване изключенията от общите правила трябва да се основават на изрични правни разпоредби, които от своя страна да бъдат тълкувани ограничително. Жалбоподателят добавя, че дори ако трябвало да се разграничи въведеното от спорния регламент мито от другите мита, защото представлявало отнемане на предоставено въз основа на ССТ предимство, това нямало да промени неговото естество. Митата оставали мита, каквато и да била причината, поради която Съветът ги въвежда.

60      В заключение, жалбоподателят твърди, че по силата на своя член 120 Споразумението за ЕИП има приоритет пред ССТ, защото Споразумението за ЕИП обхваща обща област и в областта, предмет на настоящото дело, двете споразумения уреждат „една и съща материя“. Очевидно било, че Споразумението за ЕИП урежда премахването на митата върху промишлените стоки между страните, ограниченията при предоставянето на държавни помощи и предварителните условия за приемането на защитни мерки. Освен това целите на Споразумението за ЕИП били с по-широк обхват от тези на ССТ.

61      Република Австрия изтъква, че по силата на член 6 от Споразумението за ЕИП член 10 от това споразумение трябва да бъде анализиран в светлината на практиката на Съда относно съответните разпоредби от Договора за ЕО. Що се отнася до разликите между Договора за ЕО и Споразумението за ЕИП, тя отбелязва, че независимо от тези разлики, Съдът на ЕАСТ в Решението си от 16 декември 1994 г. по дело Restamark (E‑1/94, Доклад на Съда на ЕАСТ, 1 януари 1994—30 юни 1995 г., стр. 15, точки 32—34, 46, 56, 63 и 64) мълчаливо е приел, че членовете от Споразумението за ЕИП, които са идентични по същество, трябва да се тълкуват съгласно приложимата практика на съдилищата на Общността. Република Австрия поддържа освен това, че и Споразумението за ЕИП, и ССТ предвиждат освобождаването от мита на промишлените стоки, включително и разглежданата в конкретния случай стока, и че по силата на член 120 от Споразумението за ЕИП ССТ е престанало да се прилага от 1 януари 1994 г.

62      Съветът поддържа, че спорният регламент е съвместим с член 10 от Споразумението за ЕИП. В тази връзка той изтъква, че макар по силата на член 6 от Споразумението за ЕИП член 10 да трябва по принцип да се тълкува в светлината на практиката на Съда относно съответните разпоредби от Договора за ЕО, а именно относно член 12 от него, той не може да се тълкува в смисъл, че „митата са забранени, независимо от каквото и да е съображение, свързано с целта, за която са били въведени“ (Решение по дело Sociaal Fonds voor de Diamantarbeiders, посочено по-горе, точка 13). Според Съвета съществуват значителни разлики между Договора за ЕО и Споразумението за ЕИП (вж. Становище на Съда от 14 декември 1991 г. относно Споразумението за ЕИП, Становище 1/91, Recueil, стр. I‑6079, точки 13—22), разлики, налагащи различно тълкуване на член 10 от посоченото споразумение. Така например Споразумението за ЕИП не целяло установяване на единен пазар без вътрешни граници и разпоредбите му за свободното движение на стоки се прилагали само за стоките с произход от договарящите се страни. Що се отнася до Договора за ЕО, той представлявал въвеждаща нов правен ред конституционна харта и разпоредбите на Договора за ЕО, уреждащи свободното движение и конкуренцията, не били самоцел, а представлявали средства за осъществяване на целите на икономическата интеграция, водеща до установяване на вътрешен пазар и на икономически и паричен съюз с цел да допринесат за конкретния напредък на Европейския съюз.

63      Освен това за разлика от Договора за ЕО, който след приключване на преходния период нямало да позволява на държавите членки да приемат защитни мерки, Споразумението за ЕИП съдържало в член 64 разпоредби, позволяващи на договарящите се страни да приемат мерки за отстраняване на нарушения на конкуренцията в резултат на предоставяне на държавни помощи от договаряща страна или на съществуването на държавни монополи, а в член 26 във връзка с Протокол 13 — разпоредби, разрешаващи налагането на изравнителни мита в случаите, когато общностното право не било изцяло включено в споразумението. За разлика от тези в Споразумението за ЕИП, предпазните клаузи в Договора за ЕО, на които се позовава жалбоподателят, според него не допускали приемане на самостоятелни мерки, а предвиждали приемане на мерки от Съвета или от Комисията, или от държава членка след специално разрешение на Комисията.

64      В отговор на довода на жалбоподателя, според който обстоятелството, че ЕО е митнически съюз, а ЕИП — зона за свободна търговия, не оказва влияние върху освобождаването от мита за стоките с произход от договарящите се страни, Съветът подчертава, че в Общността вече не се извършва граничен контрол на стоките с произход от държавите членки или на стоките от трети страни, пуснати в свободно обръщение. В ЕИП, напротив, дори стоките с произход от договарящите се страни винаги били предмет на граничен контрол от страна или на Общността, или на другите договарящи се страни.

65      Съветът заключава, че договарящите се страни могат в известни граници да наложат и/или да запазят мита като защитни мерки, предназначени да отстранят някои нарушения на конкуренцията, засягащи търговията между тях.

66      Той добавя, че въведеното със спорния регламент мито не е обикновено мито, а предпазна мярка, приета в съответствие с разпоредбите на ССТ. Като мито sui generis, то не попадало в приложното поле на член 10 от Споразумението за ЕИП, дори ако този член се тълкувал по предложения от жалбоподателя начин. Първо, спорният регламент не налагал мито, а отнемал тарифна отстъпка, като възстановявал едно мито. Второ, това мито нямало общо действие, защото се прилагало само за един конкретен вид скоростни кутии, произвеждан от конкретен производител в конкретна страна. Трето, това мито било възстановено с конкретна цел, а именно за отстраняване на нарушения на конкуренцията, предизвикани от предоставената от Република Австрия помощ, които не изчезнали след влизането в сила на Споразумението за ЕИП. Четвърто, митото било възстановено за определен и ограничен срок.

67      И накрая, що се отнася до член 120 от Споразумението за ЕИП, митата между Общността и Република Австрия били премахнати с член 3 от ССТ. Споразумението за ЕИП само запазило тези тарифни отстъпки, предоставени по силата на ССТ, но не предвиждало наистина тарифни отстъпки. От това следвало, че прилагането на разпоредбите на ССТ за тарифните отстъпки не било преустановено и съгласно член 120 от Споразумението за ЕИП по този начин законно въведените на основание на ССТ мита могли да бъдат запазени след влизането в сила на Споразумението за ЕИП, независимо дали били съобразени или не с разпоредбите на член 10 от това споразумение. Положението било съвсем различно от това, което се наложило при присъединяването на Република Австрия към Европейския съюз. Действително тогава прилагането на спорния регламент било преустановено, тъй като и прилагането на ССТ също било преустановено.

68      Комисията изтъква, че член 10 от Споразумението за ЕИП и съответстващите му разпоредби в Договора за ЕО по същество не са идентични и че следователно член 6 от споразумението не е приложим. От член 10 следвало, че митническите такси от фискално естество не се смятат за автоматично попадащи в понятието вносни и износни мита и такси с равностоен ефект. Същото било положението и за митата с предпазен характер, защото и те не са част от общата политика в областта на митата, а преследват своя собствена цел. Ако трябвало член 10 се тълкува по начина, по който искал жалбоподателят, било невъзможно прилагането на член 64 от споразумението. Освен това в този случай член 26 от споразумението не бил необходим. Тъй като предназначението на Споразумението за ЕИП не било да отстранява последиците, предизвикани от съществуващите помощи от вида на разглежданите в конкретния случай, последици, изразяващи се в нарушения на конкуренцията и търговията, ССТ оставало единственото приложимо право. Комисията подчертава, че член 120 от Споразумението за ЕИП предвижда, че това споразумение има приоритет пред ССТ единствено доколкото урежда същата материя. Следователно то позволявало да продължи прилагането на някои разпоредби от ССТ като тези, които Общността приложила в конкретния случай.

–       По твърдяното нарушение на член 26 от Споразумението за ЕИП

69      Жалбоподателят изтъква, че въведената със спорния регламент мярка представлява изравнително мито и в подкрепа на това твърдение се позовава по-специално на определението на член VI, параграф 3, последно изречение от ГАТТ, според което изравнителното мито е „специално мито, събирано за неутрализиране на всякаква премия или субсидия, предоставена пряко или косвено, за производството или износа на дадена стока“. Следователно, спорният регламент нарушавал и член 26 от Споразумението за ЕИП, който потвърждавайки специално общия принцип, установен в член 10 от споразумението, забранява изравнителните мита между договарящите се страни, освен ако в споразумението не е предвидено друго.

70      От разпоредбите на Протокол 13 към Споразумението относно неприлагането на антидъмпингови и изравнителни мерки произтичало, че за да се направи в конкретния случай изключение от наложената в член 26 забрана, трябвало общностното право относно търговията с резервни части за автомобили да не е изцяло включено в споразумението, а в случая това не било така. Всички приложими в автомобилостроенето норми за държавните помощи били изрично посочени в приложение XV към Споразумението за ЕИП. Що се отнася до стоките, произвеждани от жалбоподателя, те били с австрийски произход и се съдържали в глави 25—97 на хармонизираната система за описание и кодиране на стоките (вж. член 8, параграфи 2 и 3, буква a), от Споразумението за ЕИП).

71      Република Австрия поддържа, че спорният регламент противоречи на член 26 от Споразумението за ЕИП. От значение било не даденото от Съвета наименование на съответното мито, а действително преследваната от него цел и ефектът, който то има, т.е. в конкретния случай ефектът на изравнително мито.

72      Съветът изтъква, че спорният регламент не налага изравнително мито, а отнема по силата на членове 23 и 27, параграф 3, буква a) от ССТ тарифна отстъпка, която е била предоставена на Република Австрия по силата на това Споразумение. Следователно той не представлявал нарушение на член 26 от Споразумението за ЕИП.

73      Комисията твърди, че спорният регламент не въвежда изравнителни мита, а представлява предпазна мярка sui generis, състояща се в оттеглянето на митническа отстъпка по силата на член 113 от Договора за ЕО, изрично предвидена в ССТ в случай на неразрешен спор относно съдържащите се в това споразумение правила за държавните помощи.

–       По твърдяното нарушение на член 62 от Споразумението за ЕИП

74      Жалбоподателят изтъква, че член 62 от Споразумението за ЕИП ясно посочва, че компетентността на Общността относно държавните помощи се ограничава до помощите, предоставяни от нейните държави членки. Той смята, че при това положение на 1 януари 1994 г. Общността е престанала да бъде компетентна по отношение на помощите, предоставени в страните от ЕАСТ. Следователно влизането в сила на спорния регламент след тази дата било несъвместимо с член 62 от Споразумението за ЕИП. Привеждайки аргумента, че е могъл да приеме спорния регламент като предпазна мярка на основание член 64 от Споразумението за ЕИП, Съветът признавал, че не е спазил предвидената в този член процедура.

75      Съветът обръща внимание, първо, на факта, че спорният регламент не е приет по силата на Споразумението за ЕИП, а по силата на Споразумението за свободна търговия (ССТ). Второ, той не обявил помощта за недействителна или несъвместима с функционирането на Споразумението за ЕИП, което фактически можел да направи единствено Надзорният орган на ЕАСТ. В контекста на Споразумението за ЕИП, приетата от Съвета предпазна мярка би била от вид, съвместим с член 64 от него.

–       Относно твърдяното нарушение на задължението по международното публично право да не се лишава договорът от неговия обект и неговата цел преди влизането на договора в сила

76      Жалбоподателят припомня, че член 18 от Виенската конвенция за правото на договорите от 23 май 1969 г. (Сборник с договори на Обединените нации, том 788, стр. 354, наричана по-нататък „Виенската конвенция І“), както и член 18 от Виенската конвенция за правото на договорите между държави и международни организации или между международни организации от 21 март 1986 г. (Документи на Генералната асамблея на Обединените нации, A/Conf. 129/15 от 20 март 1986 г., наричана по-нататък „Виенската конвенция ІІ“) забраняват държава или международна организация да заобикаля задължителния характер на международните споразумения чрез актове, приети непосредствено преди влизането в сила на дадено споразумение, които биха били несъвместими с основни принципи на това споразумение. Той пояснява, че тези разпоредби предвиждат по-специално, че през периода между подписването на дадено международно споразумение и влизането му в сила държавата „е задължена да се въздържа от действия, които биха лишили [този договор] от неговия предмет и неговата цел“.

77      Общоприето било, че Виенската конвенция І кодифицира някои норми от международното обичайно право, които са задължителни за всички, и следователно Общността е обвързана от тези кодифицирани с конвенцията норми. Това се потвърждавало и от факта, че Съдът многократно се позовавал на разпоредбите на конвенцията при тълкуването на международни споразумения, сключени от Общността, включително и на ССТ (вж. по-специално Становище 1/91, посочено по-горе, точка 14 и Решение на Съда от 1 юли 1993 г. по дело Metalsa, С‑312/91, Recueil, стр. І‑3751, точка 12).

78      Освен това член 18 от Виенската конвенция І и член 18 от Виенската конвенция ІІ били израз на общия принцип за защита на оправданите правни очаквания в международното публично право, принцип, по силата на който субект на международното право може при известни условия да бъде обвързан поради породените от неговите актове очаквания у други субекти на международното право.

79      Жалбоподателят отхвърля довода на Съвета, според който член 18 от Виенската конвенция І не предоставял на частни лица права, на които да могат да се позоват пред Първоинстанционния съд. На първо място, този довод, изведен от липсата на пряко действие, бил неотносим към образуваните на основание член 173 от Договора за ЕО производства. Международните споразумения били неразделна част от правния ред на Общността, ето защо общностните институции, включително Съдът и Първоинстанционният съд, са тези, които трябва да следят за тяхното спазване. Фактът, че някои международни споразумения нямат пряко действие, не се отразявал по никакъв начин на задължението на Общността да следи за тяхното спазване (вж. решения на Съда от 10 юли 1984 г. по дело STS/Комисия, 126/83, Recueil, стр. 2769, Решение на Съда от 22 юни 1989 г. по дело Fediol/Комисия, 70/87, Recueil, стр. 1781, точка 20, Решение на Съда от 7 май 1991 г., по дело Nakajima/Съвет, С‑68/89, Recueil стр. І‑2069, точка 31, както и заключението на генералния адвокат Lenz по повод на това решение, точка 53 и заключението на генералния адвокат Gulman по повод на Решение от 5 октомври 1994 г. по дело Германия/Съвет, С‑280/93, Recueil, стр. І‑4973, точки 135 и 137). На второ място, член 18 от Виенската конвенция І съдържал недвусмислена и безусловна забрана за действия, несъвместими с предмета и целта на международно споразумение.

80      От това следвало, че от датата на подписването до датата на влизането в сила на Споразумението за ЕИП Общността била длъжна да не предприема мерки, които биха могли да попречат на осъществяването на предмета и целта на споразумението. Това задължение следвало да има още по-голямо значение след ратификацията на споразумението от всички договарящи се страни.

81      В тази връзка жалбоподателят обръща внимание, че процесът на ратифициране е приключил на 13 декември 1993 г., когато Съветът и Комисията са приели съвместно Решение 94/1, и че на договарящите се страни са били връчени заверени копия от ратификационните документи, както и уведомление, че споразумението ще влезе в сила на 1 януари 1994 г. В момента, в който спорният регламент е бил приет, а именно на 20 декември 1993 г., Съветът е бил наясно, че Споразумението за ЕИП ще влезе в сила след няколко дни. Тъй като една от главните цели на договора за ЕИП е премахването на митата между договарящите се страни, Общността осуетила осъществяването на предмета и на целта на Споразумението за ЕИП, като приела спорния регламент след изтичането на срока за ратифициране.

82      Република Австрия твърди, че като е приел спорния регламент преди влизането в сила на Споразумението за ЕИП, но след като то е било ратифицирано от всички договарящи се страни, Съветът е нарушил правата на Република Австрия, както и правата на гражданите ѝ. Съветът е действал в нарушение на един от общите принципи на правото, който е общ за държавите членки, а именно задължението за взаимна добросъвестност между договарящите се страни преди влизането в сила на дадено споразумение, принцип на международното публично право, признат от член 18 от Виенската конвенция І.

83      Освен това като се позовава на италианското, германското, белгийското, испанското и британското право, Република Австрия изтъква, че съществува и друг общ принцип на правото, който е общ за правните системи на държавите членки, според който страна по договор, съдържащ задължения, трябва да действа добросъвестно, за да запази интересите на другите страни или на ползващите се от договора лица, в периода, през който изпълнението на договора е спряно. Този принцип бил пряка последица от принципа на защита на оправданите правни очаквания. Следователно той следвало да бъде издигнат от Първоинстанционния съд в общ принцип на правото на Общността. Този принцип обаче бил нарушен също и вследствие на приемането на спорния регламент. Република Австрия счита, че жалбоподателят, който е се ползва от Споразумението за ЕИП, следва да може да се позове на този принцип.

84      Съветът не оспорва твърдението на жалбоподателя, според което член 18 от Виенската конвенция І и член 18 от Виенската конвенция ІІ кодифицират нормите на международното обичайно право, които обвързват Общността.

85      Той поддържа обаче, на първо място, че не е нарушил тези норми, тъй като спорният регламент е напълно съвместим със Споразумението за ЕИП. Следователно не съществувал нито акт, който да лишава споразумението от неговия предмет и неговата цел, нито нарушение на оправданите правни очаквания на Република Австрия.

86      На второ място, той твърди, че нормите, на които се позовава жалбоподателят, попадат в приложното поле на правото на договорите, област от международното право, която се отнася само за правата на суверенните държави и международните организации, както и за отношенията между тях. Такива норми не предоставят на частни лица права, на които те да могат да се позоват пред Първоинстанционния съд. Освен това въпросната разпоредба не била достатъчно точна, за да има непосредствено действие, а това важало в още по-голяма степен за принципа на защита на оправданите правни очаквания.

 Преценка на Първоинстанционния съд

87      В рамките на производство за отмяна по силата на член 173 от Договора законосъобразността на оспорвания акт следва да се прецени въз основа на фактическите и правни обстоятелства, които са били налице към датата на приемане на акта (вж. Решение на Съда от 7 февруари 1979 г. по дело Фрация/Комисия, 15/76 и 16/76, Recueil, стр. 321, точка 7 и Решение на Първоинстанционния съд от 22 октомври 1996 г. по дело SNCF и British Railways/Комисия, Т‑79/95 и Т‑80/95, Recueil, стр. ІІ‑1491, точка 48).

88      Следователно доводът на жалбоподателя, според който законосъобразността на спорния регламент трябва да се преценява към момента на влизането му в сила, следва да се отхвърли.

89      Жалбоподателят твърди също така, че Споразумението за ЕИП е част от фактическите и правни обстоятелства, които са били налице към датата на приемането на спорния регламент — 20 декември 1993 г., и като приел спорния регламент няколко дни преди влизането в сила на Споразумението за ЕИП, Съветът е нарушил принципа на международното публично право, наречен „принцип на добросъвестност“, според който подписалите международно споразумение страни, до влизане на споразумението в сила, не могат да приемат актове, които биха лишили това споразумение от предмета и целта му.

90      В това отношение следва да се изтъкне, първо, че принципът на добросъвестност е норма от международното обичайно право, чието съществуване е признато от Международния съд (вж. решение от 25 май 1926 г. по дело Германските интереси в Горна Силезия (Полска), CPJI, серия А, № 7, стр. 30 и 39), и че следователно той обвързва Комисията.

91      Този принцип е кодифициран от член 18 от Виенската конвенция І, който гласи:

„Държавата е задължена да се въздържа от действия, които биха лишили договора от неговия предмет и неговата цел, когато:

а) тя е подписала договора или е разменила документите, съставляващи договора, при условие за ратификация, приемане или утвърждаване — докато тя не изрази ясно своето намерение да не става страна по този договор или

b) тя е изразила съгласие да се обвърже с договора — през периода до влизането на договора в сила и при условие, че то не бъде прекомерно забавено.“

92      В настоящия случай спорният регламент е приет от Съвета на 20 декември 1993 г., тоест седем дни след като Общностите, като последни договарящи страни, са одобрили Споразумението за ЕИП и са депозирали своите актове за одобрение (вж. по-горе точка 23). При тези обстоятелства още на 13 декември 1993 г. датата, на която Споразумението за ЕИП влиза в сила, е била известна на Общностите. Действително, от член 129, параграф 3 от Споразумението за ЕИП, заменен от член 6 от Протокола за адаптиране, както и от член 1, параграф 1 и член 22, параграф 3 от Протокола за адаптиране е видно, че това споразумение е трябвало да влезе в сила на първия ден от месеца, следващ последното уведомление за одобрение или ратифициране.

93      Следва да се отбележи по-нататък, че в международното публично право принципът на добросъвестност е пряка последица от принципа на защита на оправданите правни очаквания, който според съдебната практика е част от правния ред на Общността (вж. Решение на Съда от 3 май 1978 г. по дело Toepfer/Комисия, 112/77, Recueil, стp. 1019, точка 19). Правото да се позове на принципа на оправданите правни очаквания е открито за всеки икономически оператор, у когото дадена институция е породила основателни надежди (вж. по-специално Решение на Първоинстанционния съд от 13 юли 1995 г. по дело O’Dwyer и др./Съвет, T‑466/93, T‑469/93, T‑473/93, T‑474/93 и T‑477/93, Recueil, стp. II‑2071, точка 48).

94      В положение, при което Общностите са депозирали своите актове за одобрение на международно споразумение и при което датата на влизане в сила на това споразумение е известна, икономическите оператори могат да се позоват на принципа на защита на оправданите правни очаквания, за да се противопоставят на приемането от институциите през периода, който предшества влизането в сила на това международно споразумение, на всякакви актове, които противоречат на разпоредбите на споразумението, които след неговото влизане в сила, ще имат пряко действие по отношение на тях.

95      От това следва, че жалбоподателят има право да иска разглеждането на законосъобразността на спорния регламент от гледна точка на разпоредбите на Споразумението за ЕИП, които след влизането в сила на това споразумение имат пряко действие.

96      Все пак преди да се вземат под внимание различните наведени от жалбоподателя доводи по този въпрос, е уместно преди това да се провери, от една страна, дали и доколко разпоредбите на Споразумението за ЕИП заместват разпоредбите на ССТ и от друга страна, дали Споразумението за ЕИП е приложимо за стоките, за които става дума в настоящото дело.

97      Следва да се отбележи, че ССТ, коeто е било приложимо към момента на разглежданите събития и на основата на което е приет спорният регламент, не е било нито прекратено, нито суспендирано в момента на влизането в сила на Споразумението за ЕИП. От член 120 от Споразумението за ЕИП обаче се установява, че прилагането на неговите разпоредби има предимство пред прилагането на разпоредбите на ССТ, „когато същата материя се урежда“ от Споразумението за ЕИП. Разпоредбите от Споразумението за ЕИП, за които става дума в настоящото дело, уреждат същата материя, както и съответните членове от ССТ. Член 10 от Споразумението за ЕИП урежда същата материя, както членове 3 и 6 от ССТ, а именно вносните мита и таксите с равностоен ефект. Член 61 от Споразумението за ЕИП относно държавните помощи е по-конкретен и има също толкова широко приложно поле, колкото член 23, параграф 1, подточка iii) от ССТ; той е почти идентичен с член 92 от Договора за ЕО. Освен това конкретните разпоредби за държавните помощи на територията на Общността са възпроизведeни в приложение ХV от Споразумението за ЕИП. Що се отнася до процедурите, предвидени в член 27, параграфи 2 и 3, буква а) от ССТ, следва да се припомни, че съгласно член 108 от Споразумението за ЕИП държавите от ЕАСТ създават Надзорния орган на ЕАСТ и Съда на ЕАСТ. Тези две институции разполагат именно в областта на конкуренцията и на държавните помощи с правомощия и процедури, аналогични на съществуващите в Общността в тези области. Разпределянето на правомощията и сътрудничеството между Надзорния орган на ЕАСТ и Комисията в областта на държавните помощи са уредени в член 62 на Споразумението за ЕИП. От това следва, че след влизането в сила на Споразумението за ЕИП прилагането на тези разпоредби от споразумението има предимство пред това на съответните разпоредби от ССТ.

98      В този контекст без да се произнася по съвместимостта на отпуснатата от Република Австрия помощ със ССТ или със Споразумението за ЕИП, Първоинстанционният съд отбелязва, че преди да приеме спорния регламент, Съветът е довел докрай процедурата, предвидена от разпоредбите на ССТ относно държавните помощи. Както следва от предходната точка обаче, след влизането в сила на Споразумението за ЕИП прилагането на разпоредбите относно държавните помощи от това споразумение има предимство пред прилагането на съответстващите разпоредби от ССТ. В това отношение Споразумението за ЕИП съдържа свои собствени правила и процедури, които дават възможност на договарящите се страни да премахнат несъвместими с функционирането на споразумението държавни помощи.

99      Колкото до въпроса дали споразумението е приложимо за посочените в спорния регламент стоки, не се спори, че тези стоки са с произход от договарящите се страни по Споразумението за ЕИП и че те попадат в приложното поле на глави 25—97 от Хармонизираната система за описание и кодиране на стоките. Следователно по силата на член 8, параграфи 2 и 3, буква а) от него споразумението се прилага за тези стоки веднага след влизането си в сила.

100    На второ място, следователно трябва да се разгледа дали след влизането в сила на Споразумението за ЕИП член 10 от него може да има пряко действие.

101    От член 228, параграф 7 от Договора за ЕО следва, че сключените от Общността в съответствие с Договора международни споразумения обвързват институциите и държавите членки. Според постоянната съдебна практика разпоредбите на такова споразумение са неразделна част от правния ред на Общността след влизането в сила на споразумението (вж. Решение по дело Haegeman, посочено по-горе, точка 5). Също според постоянната съдебна практика разпоредбите на такова споразумение могат да имат пряко действие, ако са безусловни и достатъчно конкретни (вж. напр. Решение на Съда от 5 февруари 1976 г. по дело Bresciani, 87/75, Recueil, стp. 129, точка 25 и Решение на Съда от 26 октомври 1982 г. по дело Kupferberg, 104/81, Recueil, стp. 3641, точка 23).

102    Първоинстанционният съд отбелязва в това отношение, че от нито един от елементите по делото не личи Споразумението за ЕИП, сключено от Общността на основание член 238 от Договора за ЕО, да не е било сключено в съответствие с Договора. Следователно от влизането в сила на споразумението на 1 януари 1994 г. разпоредбите на споразумението стават неразделна част от правния ред на Общността. Уместно е също така да се припомни, че член 10 от Споразумението за ЕИП в първото си изречение гласи, че се забраняват вносните и износните мита, както и всички такси с равностоен ефект, между договарящите се страни. Във второто си изречение същият член уточнява, че без да се засягат предвидените в Протокол 5 от споразумението правила, тази забрана се прилага и спрямо митническите такси от фискално естество. Следва да се отбележи, че по този начин член 10 въвежда безусловна и конкретна норма с едно единствено изключение от нея, самото то безусловно и конкретно. От това следва, че след влизането в сила на Споразумението за ЕИП този член има пряко действие.

103    На трето място, следва да се провери дали като предвижда възстановяването на мито от 4,9 %, спорният регламент не нарушава член 10 от Споразумението за ЕИП.

104    Член 6 от Споразумението за ЕИП гласи:

„Без да се засяга бъдещото развитие на съдебната практика, разпоредбите на настоящото споразумение, когато по същество са идентични на съответните правила на Договора за създаване на Европейската икономическа общност, на Договора за създаване на Европейската общност за въглища и стомана и на актовете, приети при прилагане на тези два договора, се тълкуват за целите на въвеждането и прилагането им съгласно съответната съдебна практика на Съда на Европейските общности, предхождаща датата на подписване на настоящото споразумение.“

105    Съветът изтъква, че въпреки тази разпоредба член 10 от Споразумението за ЕИП не трябва да се тълкува по същия начин, както съответните разпоредби от Договора за ЕО, тъй като съществували съществени различия между Договора за ЕО и Споразумението за ЕИП (вж. точка 62 по-горе).

106    Този довод не може да бъде приет. Действително от съдебната практика следва, че за да се определи дали тълкуването на дадена съдържаща се в Договора за ЕО разпоредба трябва да се разпростре и по отношение на идентична разпоредба от дадено споразумение като Споразумението за ЕИП, тази разпоредба трябва да се изследва както от гледна точка на предмета и целта на споразумението, така и от гледна точка на контекста му (вж. Решение на Съда от 9 февруари 1982 г. по дело Polydor, 270/80, Recueil, стp. 329, точка 8 и Решение на Съда от 16 юли 1992 г. по дело Legros и др. C‑163/90, Recueil, стp. I‑4625, точка 23). Според член 1, параграф 1 от Споразумението за ЕИП обаче то има за цел да подпомага постоянното и балансирано укрепване на търговските и икономически отношения между договарящите се страни при еднакви условия на конкуренция и при спазване на същите правила за създаване на хомогенно ЕИП. За тази цел договарящите се страни са решили да премахнат пречките за почти целия си стокообмен в съответствие с разпоредбите на ГATT относно установяването на зони за свободна търговия.

107    В този контекст Споразумението за ЕИП предполага напреднала интеграция, чиито цели излизат извън тези на едно обикновено споразумение за свободна търговия. Така от член 1, параграф 2 се установява, че ЕИП включва по-специално свободното движение на стоки, на хора, на услуги и на капитали, както и установяването на режим, осигуряващ истинска конкуренция и еднакво спазване на свързаните с нея правила. Приложимите в отношенията между договарящите се страни правила в областите, обхванати от споразумението, по същество са тези на съответните разпоредби от Договора за ЕО и Договора за ЕОВС и на приетите при прилагане на тези договори актове. Целта на Споразумението за ЕИП е също така да разпростре по отношение на ЕИП действието на правото на Общността в областите, до които се отнася споразумението, успоредно с неговото създаване, развитие и изменение и за това е предвидена процедура за вземане на решения. Споразумението предвижда още държавите от ЕАСТ да създадат надзорен орган — Надзорен орган на ЕАСТ, разполагащ с еднакви правомощия и функции, сходни с функциите на Комисията, както и съд — Съдът на ЕАСТ. Член 109 от Споразумението за ЕИП уточнява, че Надзорният орган на ЕАСТ, от една страна, и Комисията, която действа в съответствие с Договора за ЕО, с Договора за ЕОВС и споразумението, от друга страна, следят за спазването на произтичащите от Споразумението за ЕИП задължения. От член 108, параграф 2 от Споразумението за ЕИП, както и от Споразумението между държавите от ЕАСТ от 2 май 1992 г. относно създаването на надзорен орган и на съд (ОВ L 344, 1994 г., стр. 1, наричано по-нататък „Споразумение ЕАСТ за надзора“) се установява, че Съдът на ЕАСТ има сходни правомощия с тези на Съда на ЕО и на Първоинстанционния съд.

108    По този начин със създаването на Надзорен орган на ЕАСТ и на Съд на ЕАСТ с правомощия и компетентност, сходни с тези на Комисията и на Съда, се създава система от два стълба, в която Надзорният орган на ЕАСТ и Съдът на ЕАСТ следят за прилагането на споразумението от страна на държавите от ЕАСТ, докато Комисията, Съдът и Първоинстанционният съд следят за прилагането му от страна на Общността. Тази система е подсилена от голям брой елементи, които имат за цел да осигурят нейното единство. Сред тези елементи, освен сходството на съдържанието на различните разпоредби от споразумението и от Договора за ЕО и Договора за ЕОВС, са четвъртото и петнадесетото съображение от преамбюла и член 6 от Споразумението за ЕИП, както и по-специално член 3 от Споразумението на ЕАСТ за надзора. По-конкретно по силата на четвъртото съображение от преамбюла целта на договарящите се страни е да „установят единно и динамично европейско икономическо пространство, основано на общи правила и еднакви условия на конкуренция, осигурено със съответните инструменти, включително и юридически, необходими за неговото осъществяване, и основаващо се на равенство, взаимодействие и обща балансираност на ползите, правата и задълженията на договарящите се страни“. Петнадесетото съображение от преамбюла, добавено от договарящите се страни, след като Съдът в своето Становище 1/91, посочено по-горе, установява, че правораздавателната система според първия вариант на споразумението, предвиждащ създаването на Съд на ЕИП, е несъвместима с Договора за ЕИО, уточнява още, че „при пълно зачитане на независимостта на съдилищата целта на договарящите се страни е да постигнат и осигуряват еднакво тълкуване и прилагане на настоящото споразумение и на разпоредбите от законодателството на Общността, основните принципи на които са възпроизведени в настоящото споразумение, и да постигнат равно третиране на лицата и стопанските субекти по отношение на четирите свободи и условията на конкуренция“. Както напомня Първоинстанционният съд в точка 104 по-горе, член 6 от Споразумението за ЕИП предвижда, че разпоредбите на Споразумението, когато по същество са идентични на общностните норми, се тълкуват съгласно практиката на Съда и на Първоинстанционния съд, предхождаща подписването на споразумението. Накрая, от член 3, параграф 2 от Споразумението на ЕАСТ за надзор е видно, че при тълкуването и прилагането на Споразумението за ЕИП, Надзорният орган на ЕАСТ и Съдът на ЕАСТ се съобразяват съответно с принципите, установени от съответната практика на Съда на ЕО и на Първоинстанционния съд, следваща подписването на Споразумението за ЕИП (вж. Решение на Съда на ЕАСТ по дело Restamark, посочено по-горе, точки 24, 33 и 34 и Решение на Съда на ЕАСТ от 21 март 1995 г. по дело Scottish Salmon Growers Association/Надзорен орган на ЕАСТ, E‑2/94, Доклад на Съда на ЕАСТ, 1 януари 1994 г.—30 юни 1995 г., стp. 59, точки 11 и 13).

109    Обратно на това, което твърди Съветът, в посоченото по-горе Становище 1/91 Съдът не е отхвърлил значението на целта на договарящите се страни да установят единно и динамично ЕИП за тълкуването и прилагането на споразумението. Когато Съдът установява, че целта да се постигне еднакво тълкуване и прилагане на правото в ЕИП, се сблъсква със съществуващите различия между крайните цели и контекста на споразумението, от една страна, и тези на общностното право, от друга страна, тази констатация е направена при разглеждането на правораздавателната система, предвидена в Споразумението за ЕИП, за да се установи дали тя може да застраши автономията на правния ред на Общността при преследването на присъщите му цели, а не при разглеждането на конкретен случай, за което разглеждане трябва да се определи дали една разпоредба на Споразумението за ЕИП, която е идентична по същество с разпоредба на общностното право, трябва да се тълкува в съответствие с практиката на Съда и на Първоинстанционния съд.

110    От тези констатации следва, че член 6 от Споразумението за ЕИП трябва да се тълкува в смисъл, че щом една разпоредба от Споразумението за ЕИП е идентична по същество със съответните норми от Договора за ЕО и Договора за ЕОВС и от актовете, приети при прилагането на тези два договора, тя трябва да се тълкува съгласно съответната практика на Съда и на Първоинстанционния съд, предхождаща датата на подписване на Споразумението за ЕИП.

111    По-нататък Първоинстанционният съд установява, че член 10 от Споразумението за ЕИП по същество е идентичен с членове 12, 13, 16 и 17 от Договора за ЕО, които след края на преходния период забраняват вносни и износни мита, както и всякакви такси с равностоен ефект между държавите членки. От това следва, че по силата на член 6 от Споразумението за ЕИП член 10 трябва да се тълкува съгласно съответната практика на Съда и на Първоинстанционния съд предхождаща датата на подписване на споразумението.

112    По този въпрос следва, първо, да се отхвърли доводът на Комисията, целящ да изтъкне, че след като от член 10 от Споразумението за ЕИП следва, че митническите такси от фискално естество не се смятат автоматично включени в понятието за вносни и износни мита и такси с равностоен ефект, то този член и съответните разпоредби от Договора за ЕО не са идентични по същество. Всъщност достатъчно е да се припомни, че Договорът за ЕО съдържа съответна разпоредба, а именно член 17 от Договора, който уточнява, че съдържащите се в член 9 от Договора забрани ще се прилагат дори ако митническите такси са от фискално естество, и който има за цел да не допуска заобикалянето на забраната на вносните и износните мита и на таксите с равностоен ефект (вж. Решение по дело Sociaal Fonds voor de Diamantarbeiders, посочено по-горе, точки 8 и 9).

113    На второ място, обратно на това, което поддържа Комисията, предложеното от жалбоподателя тълкуване на член 10 от Споразумението за ЕИП не прави невъзможно прилагането на член 64 от Споразумението за ЕИП. Всъщност в областта на държавните помощи тази разпоредба разрешава при известни условия компетентният орган на договарящата се страна, засегната от нарушаването на конкуренцията, да приеме мерки за компенсиране на последиците от това нарушение. Тъй като член 64 представлява изключение от другите разпоредби от Споразумението за ЕИП, следователно той може да се прилага независимо от другите разпоредби от споразумението. Преди да бъдат приети мерки обаче, предвидената в член 64 от Споразумението за ЕИП процедура трябва да е била доведена до край и да са били изпълнени предвидените в него условия.

114    На трето място, различните предпазни клаузи от Споразумението за ЕИП, които позволяват на договарящите се страни да се отклоняват от разпоредбите на това споразумение, могат да бъдат използвани единствено при определени обстоятелства и по принцип след разглеждане и изслушване на всички заинтересовани страни в Съвместния комитет на ЕИП. Извън специфичните положения, които могат да доведат до тяхното прилагане, тези клаузи нe оказват никакво влияние върху целта, която преследва член 10 в рамките на Споразумението за ЕИП, а следователно и върху начина, по който следва да се тълкува този член. Този извод се потвърждава именно от факта, че до влизането в сила на Договора за Европейския съюз член 115 от Договора за ЕИО позволява на държавите членки през преходния период в спешни случаи сами да вземат необходимите мерки, и както основателно отбеляза жалбоподателят, от Решението по дело Sociaal Fonds voor de Diamantarbeiders, посочено по-горе, в което Съдът е обявил за незаконни парични задължения, събрани точно по време на преходния период.

115    На четвърто място, следва да се отхвърли и доводът на Комисията, с който се цели да се изтъкне, че член 26 от Споразумението за ЕИП не е необходим, ако член 10 се тълкува съгласно практиката на Съда. Действително член 26 от Споразумението за ЕИП предвижда, че антидъмпинговите мерки, изравнителните мита и мерките за санкциониране на незаконни търговски практики, използвани от трети страни, не могат да се прилагат в отношенията между договарящите се страни, освен ако в Споразумението за ЕИП е предвидено друго. Протокол 13, първа алинея от споразумението предвижда, че приложението на член 26 се ограничава до областите, попадащи в приложното поле на разпоредбите на споразумението и за които общностното право е изцяло включено в споразумението. От втора алинея от същия протокол е видно, че член 26 не се прилага в случаи, при които една договаряща се страна въвежда мерки, насочени срещу третите страни и предназначени да предотвратят заобикалянето на антидъмпинговите мерки, на изравнителните мита и на мерките, санкциониращи незаконните търговски практики, използвани от трети страни.

116    Ето защо член 26, в съчетание с Протокол 13 от споразумението, трябва да се тълкува в смисъл, че урежда положения, при които договарящите се страни могат да въвеждат помежду си антидъмпингови мерки, изравнителни мита и мерки за санкциониране на незаконни търговски практики, използвани от трети страни, независимо от другите разпоредби от Споразумението за ЕИП. Освен това член 26 не се отнася само за приетите под формата на мита мерки, но също така и за всички други мерки, независимо от тяхната форма, включително и приетите с решения на Комисията ангажименти относно дъмпинга. Следователно, член 26 от Споразумението за ЕИП има собствено основание за съществуване, независимо от това на член 10 от Споразумението за ЕИП.

117    Впрочем спорният регламент не е бил приет с цел да се предотврати заобикалянето на антидъмпинговите мерки, на изравнителните мита или на мерките за санкциониране на незаконни търговски практики, използвани от трети страни. От друга страна, държавните помощи попадат в приложното поле на членове 61—64 от Споразумението за ЕИП. Освен това цялото общностно законодателство в тази област, а именно рамката на Общността за държавните помощи в отрасъла на автомобилостроенето (89/С 123/03, ОВ С 123 от 18.5.1989 г., стр. 3), е включено в Споразумението. При това положение, без да е необходимо произнасяне по въпроса дали мерките, въведени със спорния регламент следва да се разглеждат като изравнителни мита, тези мерки не могат да бъдат разрешени и въз основа на член 26 от Споразумението за ЕИП.

118    От съображения за изчерпателност следва да се отбележи, че що се отнася до споразуменията за свободна търговия със страните от ЕАСТ, чийто предмет е много по-ограничен от този на Споразумението за ЕИП, Съдът в своето Решение по дело Legros и др., посочено по-горе (точка 26), в което се разглежда член 6 от Споразумението между Общността и Кралство Швеция (Регламент (ЕИО) № 2838/72 на Съвета от 19 декември 1972 година за сключване на споразумение между Европейската Икономическа общност и Кралство Швеция (ОВ L 300, стр. 96) относно таксите с равностоен ефект, е решил, че в рамките на целта, състояща се в отстраняването на пречките за търговията, премахването на вносните мита има първостепенна роля и че същото се отнася и за премахването на таксите с равностоен ефект, които според практиката на Съда са тясно свързани с митата stricto sensu (вж. по-специално Решение на Съда от 13 декември 1973 г. по дело Sociaal Fonds voor de Diamantarbeiders, 37/73 и 38/73, Recueil, стp. 1609, точки 12 и 13 и Решение на Съда от 12 февруари 1992 г. по дело Leplat, C‑260/90, Recueil, стp. I‑643, точка 15). Въз основа на това Съдът прави извода, че Споразумението за свободна търговия ще бъде лишено от голяма част от полезния си ефект, ако съдържащото се в неговия член 6 понятие за такса с равностоен ефект трябва да се тълкува като такова с по-ограничен обхват от обхвата на същия този термин, съдържащ се в Договора за ЕИО.

119    Като се имат предвид всички тези елементи, трябва да се изследва дали след влизането в сила на Споразумението за ЕИП спорният регламент противоречи на член 10 от това споразумение, тълкуван по силата на член 6 съгласно съответната практика на Съда и на Първоинстанционния съд, предхождаща датата на подписването на Споразумението за ЕИП.

120    В това отношение следва да се отхвърли доводът на Съвета, според който въведената със спорния регламент мярка не представлява мито, а предпазна мярка sui generis, която като такава не попада в приложното поле на член 10 от Споразумението за ЕИП. Действително според самото заглавие на спорния регламент предметът му е „премахване на тарифни отстъпки“. Освен това член 1 от него гласи, че „се възстановява мито от 4,9 % при внос на скоростни кутии F15 за коли, произведени от General Motors Austria“, а в двадесет и третото съображение от него се говори за „въвеждането на мита на ниво, еднакво с митата, които биха се прилагали, ако [ССТ] не беше влязло в сила“. Накрая, по време на съдебното заседание, представителят на Съвета в отговор на зададен му от Първоинстанционния съд въпрос прие, че квалификацията на дадена мярка е без значение, тъй като ефектът ѝ е един и същ, независимо дали ще бъде квалифицирана като антидъмпингово мито, изравнително мито, премахване на митнически отстъпки, въвеждане на мито или предпазна мярка sui generis.

121    По-нататък следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика „дори минимално едностранно наложено парично задължение, с което се облагат национални или чуждестранни стоки, поради факта че преминават границата, когато не е мито в тесен смисъл, независимо от неговото наименование и техника, представлява такса с равностоен ефект по смисъла на членове 9 и 12 от Договора, дори когато не се събира в полза на държавата, няма никакво дискриминационно или защитно действие и обложеният продукт не е в конкуренция с национално производство“ (Решение от 1 юли 1969 г. по дело Sociaal Fonds voor de Diamantarbeiders, посочено по-горе, точка 18).

122    Всъщност въведената със спорния регламент мярка представлява едностранно наложено от Общността парично задължение, с което се облагат скоростните кутии F15, поради факта че преминават границата. При това положение, без да е необходимо да се установява дали тази мярка следва да се счита за вносно мито в тесен смисъл, следва да се приеме, че тя представлява най-малкото такса с равностоен ефект по смисъла на член 10 от Споразумението за ЕИП. От това следва, че след влизането в сила на Споразумението за ЕИП, спорният регламент е противоречал на този член.

123    От изложеното по-горе следва, че като е приел спорния регламент преди влизането в сила на Споразумението за ЕИП и след като Общностите са депозирали своите актове за одобрение, Съветът е нарушил оправданите правни очаквания на жалбоподателя.

124    Освен това от съдебната практика се установява, че законодателството на Общността трябва да бъде сигурно и неговото прилагане предвидимо за правните субекти. Принципът на правна сигурност изисква всеки акт на институциите, който поражда правни последици, да бъде ясен, прецизен и доведен до знанието на заинтересованото лице по начин, по който то да може да знае със сигурност от кой момент нататък този акт съществува и започва да поражда правни последици. Това изискване за правна сигурност се налага с особена строгост, когато се касае за акт, който може да съдържа финансови последици, за да се даде възможност на заинтересованите лица да се запознаят с точност с обхвата на задълженията, наложени им от него (вж. Решение на Съда от 9 юли 1981 г. по дело Gondrand Frеres и Garancini, 169/80, Recueil, стp. 1931, точка 17, Решение на Съда от 22 февруари 1984 г.по дело Kloppenburg, 70/83, Recueil, стp. 1075, точка 11 и Решение на Съда от 15 декември 1987 г. по дело Ирландия/Комисия, 325/85, Recueil, стp. 5041, точка 18 и Решение на Първоинстанционния съд от 7 февруари 1991 г. по дело Tagaras/Съд на Европейските общности, T‑18/89 и T‑24/89, Recueil, стp. II‑53, точка 40).

125    Като е приел обаче спорния регламент на 20 декември 1993 г. в момент, когато е знаел със сигурност, че Споразумението за ЕИП ще влезе в сила на 1 януари 1994 г., Съветът съзнателно е създал положение, при което след януари 1994 г. да съществуват съвместно две противоречащи си правни норми, а именно, от една страна, спорният регламент, пряко приложим в националния правен ред на всички държави членки, който възстановява мито от 4,9 % за вноса на произведени от жалбоподателя скоростни кутии F15, и от друга страна, член 10 от Споразумението за ЕИП, който има пряко действие и забранява вносните мита и всякакви такси с равностоен ефект. При това положение спорният регламент не би могъл да се определи като сигурно общностно законодателство и неговото прилагане не би могло да се счита за предвидимо за субектите на правото. Следователно Съветът е нарушил и принципа на правна сигурност.

126    Въпреки че тези две нарушения на общи принципи на правото следва да се разглеждат като достатъчно сериозни сами по себе си, за да доведат до отмяната на спорния регламент, уместно е в допълнение да се определи дали, както твърди жалбоподателят, Съветът съзнателно е антидатирал броя на Официален вестник, в който е публикуван този регламент.

127    Броят на Официален вестник, в който е публикуван спорният регламент, е с дата 31 декември 1993 г. Според член 2 от него регламентът влиза в сила в деня на неговото публикуване в Официален вестник. От писмените отговори, дадени от Службата за публикации на въпросите на Първоинстанционния съд, обаче се установява, че Официален вестник от 31 декември 1993 г. е бил достъпен за обществеността в седалището на Службата за публикации и на всички официални езици на Общността едва на 11 януари 1994 г. в 16,45 ч. Съгласно съдебната практика обаче, ако съществува презумпция, че датата на публикуването е действително тази, която е означена във всеки брой на Официален вестник, при доказване на противното следва да се вземе предвид датата на действителното публикуване (вж. Решение по дело Racke, посочено по-горе, точка 15). От това следва, че датата на действителното публикуване на разглеждания в настоящия случай брой от Официален вестник е 11 януари 1994 г. и че регламентът е влязъл в сила едва на тази дата.

128    Освен това от материалите по делото, от документите, представени от Съвета по искане на Първоинстанционния съд, както и от дадените от Съвета и от Службата за публикации писмени отговори на въпросите, поставени от Първоинстанционния съд, се установява, че Съветът е изпратил спорния регламент на Службата за публикации на 3 или 4 януари 1994 г. и че в придружителната бележка е дал инструкция на Службата за публикации да публикува регламента в изданието на Официален вестник за 1993 г., че тази инструкция е била потвърдена от Съвета при обаждане по телефона от Службата за публикации и че същата е получила пълния текст на регламента с факс от 6 януари 1994 г.

129    В съдебното заседание в отговор на въпросите на Първоинстанционния съд Съветът обяснява, че никога не е твърдял, че спорният регламент е трябвало да влезе в сила преди неговото публикуване. По време на разглежданите събития администрацията на Съвета, дори да е била запозната със съдебната практика относно датата на действителното публикуване на Официален вестник (вж. по-горе точка 127), е имала практика да дава инструкции на Службата за публикации да публикува приетите през дадена година актове в изданието на Официален вестник за същата година. Впоследствие тази практика била променена.

130    Въпреки това, без да се произнася относно законосъобразността на тази практика, която следва най-малкото да бъде окачествена като съмнителна, Първоинстанционният съд отбелязва, че въпреки тази практика, много актове, приети от Съвета през декември 1993 г., са били публикувани в изданието на Официален вестник за 1994 г. Става дума по-специално за Решение 94/1 и Решение 94/2, приети на 13 декември 1993 г., но публикувани в ОВ L 1 1994 г. с дата 3 януари 1994 г., както и за Регламент (ЕО) № 5/94 на Съвета от 22 декември 1993 г. относно суспендирането на антидъмпинговите мерки, прилагани спрямо държавите от ЕАСТ, публикуван в ОВ L 31994 г. с дата 5 януари 1994 г.

131    От изложеното по-горе следва, че Съветът съзнателно е антидатирал броя на Официален вестник, в който е публикуван спорният регламент.

132    Действайки по този начин, той отново е нарушил принципа на правната сигурност, който според припомнената в точка 124 по-горе съдебна практика изисква всеки акт на институциите, който поражда правни последици, да бъде не само ясен и точен, но и доведен до знанието на заинтересованото лице по начин, който да му позволи да знае със сигурност от кой момент нататък въпросният акт съществува и започва да поражда правни последици.

133    Поведението на администрацията на Съвета следва да се счита като особено сериозно, тъй като е в противоречие с категоричните инструкции, които самият Съветът е дал на Службата за публикации и които „имат за цел да гарантират, че датата на публикуване, която фигурира във всеки брой на Официален вестник, съвпада с датата, на която този брой действително е достъпен за обществеността на всички официални езици в посочената служба“ (вж. Решение по дело Racke, посочено по-горе, точка 15). Освен това както уместно отбелязва жалбоподателят, правната уредба, която е съществувала на 31 декември 1993 г., е била различна от тази, която е съществувала след 1 януари 1994 г., дата, на която влиза в сила Споразумението за ЕИП.

134    От всичко изложено по-горе следва, че първото правно основание и втората част от второто правно основание, взети заедно, са основателни.

135    При тези обстоятелства спорният регламент следва да бъде отменен, без да е необходимо Първоинстанционният съд да се произнася по останалите доводи и правни основания повдигнати от жалбоподателя.

 По съдебните разноски

136    Съгласно член 87, параграф 2 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Тъй като Съветът е загубил делото и жалбоподателят е направил такова искане, следва Съветът да бъде осъден да понесе наред с направените от него съдебни разноски и тези на жалбоподателя.

137    Член 87, параграф 4 от Процедурния правилник предвижда, че институциите, които са встъпили в делото, понасят направените от тях съдебни разноски. Следователно Комисията ще понесе направените от нея съдебни разноски.

138    Република Австрия е допусната да встъпи в делото не по силата на член 37, втора алинея от Статута (ЕО) на Съда, а съгласно поетия от Общността ангажимент, включен в декларацията „за правата на държавите от ЕАСТ пред Съда на ЕО“, приложена към Споразумението за ЕИП и целяща да даде възможности за встъпване по силата на член 37 от Статута на Съда на държавите от ЕАСТ и на Надзорния орган на ЕАСТ пред Съда, „за да се засили правната съгласуваност в ЕИП“ (вж. Определение на Първоинстанционния съд от 20 октомври 1994 г. по дело Opel Austria/Съвет, T‑115/94). Тази декларация следва да се тълкува в смисъл, че Общността се е задължила да даде същите възможности за встъпване на държавите от ЕАСТ и на Надзорния орган на ЕАСТ, като тези, с които разполагат държавите членки и институциите на Общността. От това следва, че те трябва да се ползват със същите права и да имат същите задължения. Член 87, параграф 4 от Процедурния правилник всъщност предвижда, че държавите членки, които са встъпили в делото, понасят направените от тях съдебни разноски. При тези условия Република Австрия следва да понесе направените от нея съдебни разноски.

По изложените съображения

ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД (четвърти състав)

реши:

1)      Отменя Регламент (ЕО) № 3697 на Съвета от 20 декември 1993 година за оттегляне на тарифни отстъпки в съответствие с член 23, параграф 2 и член 27, параграф 3, буква a) от сключеното между Общността и Австрия споразумение за свободна търговия (General Motors Austria)

2)      Съветът понася наред с направените от него съдебни разноски и тези на жалбоподателя.

3)      Комисията и Република Австрия понасят съответно собствените си съдебни разноски.

Lenaerts Lindh Cooke

Постановено в открито съдебно заседание в Люксембург на 22 януари 1997 година.

Секретар:       Председател:

H. Jung       K. Lenaerts

* Език на производството: английски.