ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г-ЖА E. SHARPSTON
представено на 15 май 2012 година(1)
Дело C‑79/11
Procura della Repubblica
срещу
Maurizio Giovanardi
Andrea Lastini
Filippo Ricci
Vito Piglionica
Massimiliano Pempori
Gezim Lakja
Elettrifer Srl
Rete Ferroviaria Italiana SpA
(Преюдициално запитване, отправено от Tribunale di Firenze (Италия)
„Полицейско и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Наказателна отговорност на юридическите лица — Право на обезщетение на пострадалите от престъпление“
1. С настоящото преюдициално запитване от Съда е поискано тълкуване на разпоредбите на Рамково решение 2001/220 относно правното положение в наказателното производство на жертвите от престъпления(2), и по-специално на член 9 от това решение.
2. Разглежданият въпрос е дали пострадалият от престъпление може да получи обезщетение за вреди, възникнали от това престъпление, не само от физическото лице или лица, които са негови извършители, но и от юридическото лице, което съгласно правната система на въпросната държава членка отговаря за осъществяването му.
Правна уредба
Правна уредба на Европейския Съюз (ЕС)
3. На специалното си заседание относно създаването на пространство на свобода, сигурност и правосъдие в Европейския съюз, проведено в Тампере на 15 и 16 октомври 1999 г., Европейският съвет решава по-специално да изготви минимални стандарти за защитата на пострадалите от престъпления. Те трябва да включват правото на пострадалите на обезщетение за вредите, възникнали от престъпление(3).
4. Рамковото решение е прието в изпълнение на тази резолюция(4).
5. Съображения 4, 5 и 7 от Рамковото решение гласят:
„(4) Държавите членки трябва да сближат своите законови и подзаконови […] актове, доколкото това е необходимо за постигане на целта за предоставяне на висока степен на защита на жертвите на престъпления, независимо от това в коя държава членка се намират.
(5) Нуждите на жертвите трябва да се разглеждат и удовлетворяват всеобхватно и координирано, като се избягват частичните и непоследователни решения, които биха способствали за вторично утежняване на тяхното положение.
[…]
(7) Мерките за подпомагане на жертвите от престъпления, по-специално разпоредбите относно обезщетението и медиацията, не са свързани с институти на гражданския процес“.
6. Член 1 съдържа следните определения:
„a) „жертва“ е физическо лице, което е претърпяло увреждане […], пряка последица от действия или бездействия в нарушение на наказателното право на държава членка;
[…]
в) „наказателно производство“ е наказателноправно производство по смисъла на националното право“.
7. Няма определение на понятието „извършител“.
8. Параграф 1 от член 9 от Рамковото решение, озаглавен „Право на обезщетение в хода на наказателното производство“, гласи:
„Всяка държава членка взема мерки жертвите на престъпления да имат право да се ползват от решение, постановено в разумен срок като част от наказателното производство, относно обезщетението, дължимо от извършителя, освен когато по някои дела националното право предвижда присъждането на обезщетени[е] по друг начин“.
Национална правна уредба
9. Член 185 от италианския Codice Penale (Наказателен кодекс) предвижда, че извършителите на престъпления отговарят за обезщетяване на вредите, причинени на пострадалия в резултат от техните действия. Тези действия могат да породят отговорност за обезщетение за лицето или лицата (физически или юридически), които отговарят за поведението на извършителя.
10. Член 74 от Codice di procedura penale (Наказателно-процесуален кодекс) предоставя на пострадалия от такова престъпление правото да встъпи в наказателното производство срещу подсъдимия като граждански ищец. Ако спечели делото, пострадалият получава обезщетение от подсъдимия по същия начин, но (в повечето случаи) в по-ранен момент отколкото при предявяване на самостоятелен иск във връзка със същото увреждане срещу подсъдимия през гражданските съдилища.
11. До приемането на Decreto legislativo (Законодателен декрет) № 231/2001 (наричан по-нататък „Законодателният декрет“) италианското право възприема максимата societas delinquere non potest(5). Макар юридическите лица да могат индиректно да носят отговорност за противоправните действия на лицата, за които отговарят, при предявяване на иск пред гражданските съдилища, съгласно италианското право те не подлежат на наказателно преследване.
12. Член 1 от този декрет предвижда, че юридическите лица носят отговорност, формално категоризирана като „административна“, за противоправни деяния. Тази разпоредба обхваща регистрираните дружества и фирми, които имат юридическа личност, както и сдруженията, включително такива, които нямат самостоятелна юридическа личност. Тя обаче не се прилага за държавата, териториалните образувания или органите, изпълняващи конституционно установена функция(6).
13. Глава I от Законодателния декрет съдържа три раздела. В първия е включена обща разпоредба, която установява критериите за носене на отговорност от юридическо лице съгласно декрета. Третият раздел уточнява (чрез позоваване на разпоредбите на Наказателния кодекс) конкретните престъпления, за които юридическите лица могат да носят отговорност.
14. Що се отнася до приложимите критерии, член 5 от Законодателния декрет уточнява физическите лица, от чиито престъпления може да възникне отговорност за юридически лица. В основни линии това са а) лицата, действащи в управленско или надзорно качество и б) лица, намиращи се под контрола на лица, действащи в такова качество. По-нататък членове 6 и 7 уточняват обстоятелствата, при които може да се вмени отговорност на юридическо лице. Когато престъплението е извършено от физическо лице, действащо в управленско или надзорно качество, е налице презумпция за отговорност на юридическото лице. Тя може да се обори единствено ако юридическото лице е в състояние да докаже, че е установило и приложило в действителност система за организация и управление, която е в състояние да осигури недопускането на въпросните престъпления или че системата е била заобиколена в нарушение на изискванията от съответното физическо лице или то е злоупотребило с нея. Що се отнася до физическите лица, които не действат в управленско или надзорно качество, не се предвижда презумпция за отговорност на юридическото лице. В тези случаи трябва да се докаже, че извършването на престъплението е станало възможно в резултат от неприлагане на необходимите стандарти за ръководство или контрол.
15. По силата на член 25е от Законодателния декрет посочените в специалния раздел престъпления включват убийството по непредпазливост и тежката телесна повреда.
16. Следва да се посочат още четири разпоредби от Законодателния декрет. Член 8 предвижда, че юридическото лице може да носи самостоятелна отговорност за престъплението, тоест тази отговорност може да е налице, в случай че извършителят на въпросното престъпление е неизвестен или не може да му бъде повдигнато обвинение. Член 34 гласи, че процесуалните норми, приложими за юридическо лице, което е обвинено съгласно посочените по-горе разпоредби, се съдържат в Законодателния декрет, и ако е приложимо, в Наказателно-процесуалния кодекс и в Законодателен декрет № 271/1989(7). По-нататък, член 35 предвижда, че процесуалните норми, приложими за обвиняемо физическо лице, се прилагат, доколкото е възможно, за юридическите лица, обвинени в съответствие с посочените по-горе разпоредби. По силата на член 36 по отношение на обвинените юридически лица са компетентни наказателните съдилища, на които са подсъдни извършените от физически лица престъпления.
17. Член 74 от Наказателно-процесуалния кодекс предвижда, че пострадалият от престъпление (или неговите наследници) могат да се конституират като граждански ищци в наказателния процес, по-специално срещу обвиняемия, с цел поправяне на вредите в резултат от престъплението.
18. Член 83 от Наказателно-процесуалния кодекс гласи:
„Лицето, което по гражданския закон отговаря за действията на обвиняемия, може да бъде призовано в наказателното производство от [пострадалия от тези действия] […] Срещу обвиняемия могат да се предявяват всички искове за отговорност, която той би могъл да носи съгласно гражданския закон за действията на неговите съобвиняеми, в случай че обвиняемият бъде оправдан или наказателното производство срещу него бъде прекратено“.
Фактите, производството и преюдициалният въпрос
19. На 2 октомври 2008 г. възниква инцидент на железопътен възел в близост до Флоренция. Твърди се, че инцидентът настъпва в резултат от лошо изпълнение (съставляващо престъпна небрежност по смисъла на членове 41 и 113 и член 589, втора и четвърта алинея от италианския наказателен кодекс) от страна на г‑н Giovanardi и четири други физически лица(8). За физическите лица на 28 юли 2010 г. Pubblico Ministero (прокуратурата) отправя предложение за предаване на съд до Ufficio del Giudice delle indagini preliminari (съдията по действията на досъдебната фаза) към Tribunale di Firenze (Окръжен съд Флоренция). Засегнатите физически лица са служители на Rete Ferroviaria Italiana (наричано по-нататък „RFI“), железопътният оператор, собственост на държавата. В резултат от инцидента е причинена смъртта на г‑н Marrai, кракът на г‑н Bardelli е ампутиран, а г‑н Tomberli претърпява сериозни наранявания. Всички пострадали са служители на RFI.
20. С постановлението за предаване на съд на физическите лица е поискано и предаването на съд на две юридически лица във връзка с инцидента, а именно на Elettri Fer s.r.l (наричано по-нататък „Elettri Fer“) и на RFI. Посоченото предаване на съд е поискано по-специално на основание член 25 septies от Законодателния декрет.
21. В производството пред запитващата юрисдикция г‑н Bardelli и представителите на близките на г‑н Marrai (наричани по-нататък „ищци в главното производство“) са поискали да бъдат конституирани като граждански ищци в съответствие с член 74 и сл. от Наказателно-процесуалния кодекс. Те искат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, претърпени в резултат от инцидента и искат от запитващата юрисдикция разрешение да насочат претенциите си в производството не само срещу подсъдимите физически лица, но и срещу Elettri Fer и RFI.
22. Националната юрисдикция следва да се произнесе по възражението срещу това искане, тъй като италианската правна уредба не разрешава на пострадалите от престъпления и техните представители да предявяват искове пряко срещу юридическите лица в хода на наказателното производство.
23. Запитващата юрисдикция отбелязва, че повдигнатите с възражението въпроси са били предмет на значително обсъждане, но според нея те все още не са разрешени. Тя отбелязва, че съгласно националната правна уредба извършеното от юридическо лице нарушение следва да се категоризира като непряко и поради това не може да се счита за каузално определящо извършването на въпросните престъпления. След като разглежда съображенията за и против възражението, тя счита, че макар въпросът да не е извън съмнение, правилното тълкуване на националния закон е в подкрепа на доводите на страните, отправили възражението.
24. При това положение запитващата юрисдикция решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Съвместимо ли е италианското законодателство във връзка с уредената в [Законодателния декрет] и последващите му изменения административна отговорност на образуванията/юридическите лица — доколкото не предвижда „изрично“ възможността тези образувания/юридически лица да бъдат подведени под отговорност, за да отговарят в наказателното производство за причинените на пострадалите от престъплението вреди — с разпоредбите на общностното законодателство относно защитата в наказателното производство на пострадалите от престъпления?“.
25. Писмени становища представят представителите на близките на г‑н Marrai, германското, италианското, нидерландското и австрийското правителство и Европейската комисия. В съдебното заседание на 15 март 2012 г. са изложили становището си процесуалните представители на близките на г‑н Marrai, германското и италианското правителство и Комисията.
Анализ
Предварителни бележки
Юрисдикция на Съда
26. Рамковото решение е прието на основание член 31 и член 34, параграф 2, буква б) ЕС. Тези разпоредби са част от дял VI от Договора за ЕС, озаглавен „Разпоредби относно полицейското и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси“. Член 35, параграф 1 ЕС предвижда, че Съдът на Европейските общности е компетентен, като се спазват условията, определени в този член, да дава преюдициални заключения, по-специално по въпроси, отнасящи се до тълкуването на рамковите решения, съставени по този дял. Сред тези условия е изискването, съдържащо се в член 35, параграф 2 ЕС, държавите членки най-напред да декларират, че приемат компетентността на Съда да дава преюдициални заключения по смисъла на параграф 1. Италианската република приема юрисдикцията на Съда с декларация, която поражда действие от 1 май 1999 г.(9)
27. След приемането на Рамковото решение влиза в сила Договорът от Лисабон(10).
28. Както разяснява Съдът в Решение по дело X(11), в резултат от член 9 и член 10, параграф 1 от Протокол № 36 относно преходните разпоредби, приложен към Договора за функционирането на ЕС, правните последици на Рамковото решение се запазват, независимо от влизането в сила на този договор, а правомощията на Съда във връзка с преюдициалните заключения остават същите(12).
29. При това положение Съдът е компетентен да се произнесе с преюдициално заключение.
Директива 2004/80
30. Въпреки че запитващата юрисдикция не повдига въпроса в отправеното запитване, в акта във връзка с него тя посочва, че иска да бъде упътена не само относно тълкуването на Рамковото решение, но и относно приложимостта на Директива 2004/80(13) по отношение на описаните по-горе обстоятелства.
31. Както изяснява член 1 от тази директива, тя се прилага само в случаи на „тежко умишлено престъпление“ с трансграничен елемент. Няма данни по настоящото дело, че доколкото са налице престъпления, същите са били извършени умишлено. Отсъства и трансграничният елемент. При това положение Директивата не намира приложение при настоящите обстоятелства(14) и по-долу няма да се спирам на нея.
Отправеният преюдициален въпрос
32. С отправения въпрос запитващата юрисдикция иска да бъде упътена относно съвместимостта на някои националноправни разпоредби с член 9, параграф 1 от Рамковото решение. Ясно е, че националното право позволява на пострадалия от престъпление, извършено от физическо лице, да получи обезщетение от последното, като предяви иск за целта в качеството си на граждански ищец в наказателното производство(15). Когато обаче престъплението е извършено от юридическо лице, според запитващата юрисдикция такъв иск е недопустим и пострадалият трябва са го предяви в нарочно гражданско производство(16). Запитващата юрисдикция отбелязва, че пострадалият има избор във връзка с поставянето в ход на това гражданско производство. Той може да изчака влизането в сила на осъдителна присъда, ако има такава, срещу лицата, които са извършили въпросното престъпление — като това може (поне ако осъдителната присъда се обжалва относно вината или размера на наказанието) да отнеме години, — преди да предяви иск пред гражданските съдилища, производството във връзка с който има вероятност също да продължи с още няколко години. Алтернативно, той може успоредно да постави в ход гражданско производство, но дори в този случай продължителността му би била „твърде голяма“ и то би било свързано със значително увеличаване на разноските.
33. Доколкото с отправеното запитване запитващата юрисдикция иска от Съда да се произнесе относно съвместимостта на национална мярка с правото на ЕС, Съдът не е компетентен да се произнася по този въпрос. Той обаче е компетентен да предостави на националната юрисдикция всички насоки за тълкуване на правото на ЕС, които могат да ѝ позволят да прецени това съответствие при решаване на делото, с което е сезирана(17). Както правилно отбелязва Комисията, въпросът може да бъде преформулиран, за да се даде полезен отговор на запитващата юрисдикция. По същество въпросът е дали член 9, параграф 1 от Рамковото решение позволява провеждането на разграничение между физическите и юридическите лица, извършили престъпление, що се отнася до правото на пострадалия да получи обезщетение за вредите, причинени в резултат от това престъпление, в рамките на наказателното производство срещу тези лица.
34. В становищата си германското, нидерландското и австрийското правителство единодушно подчертават широката свобода, предоставена от Рамковото решение на държавите членки относно изпълнението му. Съдът действително потвърждава широката свобода на преценка, съществуваща в това отношение(18). Този въпрос може да е особено важен, когато изходът може да бъде в разрез с конституционните норми на въпросната държава членка за разлика от друго по вид разрешение(19). Същевременно обаче не бива да се забравя, че Рамковото решение има за цел да наложи задължения на държавите членки във връзка с целите, които си поставя. От това следва, че в тази област Съдът следва да действа внимателно. Това обаче не означава, че той изобщо не следва да навлиза в нея.
35. Преди да разгледам въпроса относно начина, по който следва да се тълкува член 9, параграф 1, е полезно накратко да се разгледа какво тази разпоредба не урежда. Тя не изисква от държавите членки да изменят материалното си наказателно право, като въвеждат или разширят обхвата на понятието корпоративна наказателна отговорност(20). С други думи, то не задължава държавите членки да въвеждат отговорност за случаи, в които такава не е предвидена. В този смисъл държава членка, чиято правна система предвижда осъждането единствено на физически лица за престъпления, няма да наруши разпоредбите на Рамковото решение, ако не предвиди възникването на отговорност и за юридическите лица, за които може да се счита, че носят определена свързана отговорност във връзка с това престъпление, както и ако не предвиди получаването на обезщетение от такива юридически лица съгласно член 9, параграф 1. Пострадалият, който иска да получи обезщетение за противоправното деяние, за което в такава държава членка се твърди, че въпросното юридическо лице отговаря, ще трябва да постави в ход гражданско производство с всички произтичащи от това последици съгласно националната система.
36. В настоящия случай обаче не става въпрос за това. От преюдициалното запитване, писмените становища, представени пред Съда, и устните изявления в съдебното заседание, разгледани в съвкупност, установявам, че съгласно италианското право:
– по силата на Законодателния декрет юридическите лица могат да носят отговорност за извършването на противоправно деяние,
– противоправното деяние, за което юридическите лица могат да бъдат обвинявани, се класифицира като административно нарушение: тази класификация е възприета, за да се избегнат възможните проблеми, които могат да възникнат от гледна точка на италианската конституция, ако извършено от юридическо лице деяние бъде категоризирано изрично като „престъпно“,
– критериите в общата част на Законодателния декрет за определяне на неправомерното деяние са установени чрез изрично позоваване на разпоредбите на Наказателния кодекс(21),
– извършеното от юридическо лице неправомерно деяние не се разглежда като тъждествено с извършено от физическо лице еквивалентно деяние; тази отговорност се определя като „непряка и субсидиарна“; за да може юридическото лице да носи отговорност, е необходимо да се докаже, че то следва да отговаря за действията на своите длъжностни лица и/или служители,
– от това следва, че юридическото лице не се разглежда като пряк „извършител“ на извършеното от физическото лице престъпление,
– все пак отговорността на юридическото лице по същността си се основава на извършването на противоправно деяние от физическо лице(22); с други думи, ако не е извършено такова (престъпно) деяние, за съответното юридическо лице не може да възникне отговорност,
– производството срещу юридическото лице се образува пред наказателните съдилища, води се по реда на Наказателно-процесуалния кодекс и се съединява с наказателното производство срещу подсъдимите за въпросното противоправно деяние физически лица(23).
37. Въпреки че италианското право не позволява на пострадалия да получи обезщетение от юридическо лице в рамките на наказателното производство, като се конституира като граждански ищец в него съгласно член 74 от Наказателно-процесуалния кодекс, изглежда същият резултат на практика може да се постигне по друг начин. В решение, постановено през октомври 2010 г., шести наказателен състав на Corte Suprema di Cassazione постановява:
„[…] съгласно установената от Законодателния декрет процедура положението на пострадалия е гарантирано при всички случаи, тъй като той може не само да предприеме непосредствени действия в защита на своите интереси, като постави в ход гражданското производство, но и да привлече юридическото лице във връзка с гражданската му отговорност по смисъла на член 83 от Наказателно-процесуалния кодекс в производството за установяване на наказателната отговорност на извършителя на противоправното деяние, извършено в интерес или в полза на юридическото лице, и по принцип може да направи това в същото производство, в което се установява отговорността на юридическото лице“(24).
38. Разбира се, запитващата юрисдикция следва да провери дали по-горе е изложено точното положение съгласно националната правна уредба.
39. Съвместими ли са правилата, описани от мен по-горе, с член 9, параграф 1 от Рамковото решение?
40. Член 9, параграф 1 защитава пострадалите от престъпления, като задължава държавите членки да въведат правила за обезщетяването им в разумен срок в рамките на наказателното производство. Когато претенциите им бъдат разгледани по този начин, би следвало, както отбелязва Комисията, пострадалите да разполагат с производство, което едновременно е по-бързо и по-евтино, отколкото ако трябва да доказват исковете си в самостоятелно гражданско производство.
41. Разпоредбата се състои от две части. В първата част се съдържа общото правило, че държавите членки са задължени да осигурят право на пострадалите от престъпления да се ползват от решение, постановено в разумен срок като част от наказателното производство, относно обезщетението, дължимо от извършителя. Втората част представлява изключение от това общо правило. Тя се прилага, когато „по някои дела“ националното право предвижда присъждането на обезщетение по друг начин.
42. Ще разгледам общото правило, установено от първата част на член 9, параграф 1 от Рамковото решение, преди да се спра на изключението, изложено във втората част.
Общото правило
43. Какви са основните условия, при които член 9, параграф 1 задължава държавите членки да осигурят постановяването на решение в разумен срок относно обезщетяването на пострадал за вредите, претърпени в резултат от престъпление? Първо, трябва да е налице извършено престъпление. Второ, трябва съгласно правната система на въпросната държава членка срещу обвиняемия за това престъпление да бъде образувано наказателно производство. Трето, трябва това производство да е налице.
44. Ако се разгледа ясен пример, прилагането на тези условия не буди проблеми. Да допуснем, че в определена държава членка в резултат от проявена престъпна самонадеяност при управление на лек автомобил от Х при или по повод на трудовото му правоотношение с У (юридическо лице) настъпва произшествие, което причинява вреда на един или повече пострадали. Тази държава членка възприема принципа на корпоративната отговорност за престъпления и осъществява наказателно преследване на юридически лица, за които се твърди, че са извършили такива престъпления, пред наказателния съдилища по общия ред. Нека допуснем също, че понятието „извършител“ по член 9, параграф 1 може да се прилага за юридически лица (ще се върна на този въпрос по-долу(25)). В резултат от произшествието както Х (физическото лице, пряк причинител на произшествието), така и У (юридическото лице, непряко отговарящо за причиняването му) са подсъдими пред наказателните съдилища. Те са обвинени в извършването на тясно свързани престъпления. В този случай е ясно, че Рамковото решение изисква държавата членка, чиято правна система все още не предвижда възможността пострадалите да претендират и (ако е уместно) да получат обезщетение в рамките на наказателното производство, да променят своята национална правна уредба, за да я приведат в съответствие с член 9, параграф 1.
45. Настоящият случай обаче не е толкова ясен.
46. При последователно разглеждане на посочените в точка 42 по-горе условия според мен, първо, Рамковото решение не отчита техническата класификация на „правонарушението“ съгласно националното право, а същностната му природа. Рамковото решение разглежда същността, а не формата. Макар да отбелязва значителната свобода на преценка, предоставена на националните органи във връзка с конкретните средства, с които те избират да изпълнят целите в основата на Рамковото решение, Съдът също постановява, че то следва да се тълкува телеологично, за да не бъде лишено от практическото си действие(26).
47. В този смисъл за целите на определянето на съответствието с член 9, параграф 1 е без значение, че националната система категоризира въпросното престъпление като „непряко и субсидиарно“. По естеството си корпоративната отговорност за правонарушения няма вероятност да е нито пряка, нито първична. За пълнота ще добавя, че не е необходимо физическите и юридическите лица да бъдат обвинени в едно и също деяние. Член 9, параграф 1 също не изисква най-напред едно или няколко физически лица да бъдат обвинени във въпросното престъпление, за да попаднат юридическите лица под действието на тази разпоредба.
48. Що се отнася до категоризацията по италианското право на извършеното от юридическо лице правонарушение като „административно“(27), според мен все пак следва да се прилага същият принцип на тълкуване. От съображение 4 от Рамковото решение е ясно, че целта му е да предостави „висока степен на защита“ на пострадалите от престъпления. По силата на член 9, параграф 1, едно от средствата, чрез които то се стреми да постигне тази цел, е осигуряването на обезщетение за тях в рамките на наказателното производство, образувано срещу противоправното деяние, от което са възникнали съответните вреди. С готовност приемам, че с приемането на Рамковото решение не се въвежда задължение за държавите членки да възприемат понятието за корпоративна наказателна отговорност в националното си право, ако преди това то не е било част от системата им(28). Според мен обаче държава членка, която възприеме това понятие в системата си, впоследствие не може да се освободи от задължението да осигури защита в съответствие с член 9, параграф 1 на формални по същността си основания.
49. В настоящия случай правната система на въпросната държава членка предвижда юридическите лица да носят отговорност за противоправни деяния съгласно уредба, предвиждаща: 1) установяването на критериите за определяне на противоправното деяние чрез позоваване на разпоредбите на Наказателния кодекс, 2) в основата на отговорността за това деяние е извършването на противоправно деяние от физическо лице и 3) образуването на наказателно производство срещу юридическо лице пред наказателните съдилища в съответствие с разпоредбите на Наказателно-процесуалния кодекс, което в обичайния случай ще бъде съединено с производството срещу подсъдимите за въпросното противоправно деяние физически лица. Тълкуването на член 9, параграф 1 следва да бъде телеологическо и да отдава предимство на същността пред формата. В съответствие с това категоризирането съгласно националното право на отговорността на юридическите лица за такива противоправни деяния като „административна“ според мен не е достатъчно за изключването на посочения член, а оттам и на задължението за предоставяне на защита на пострадалия от такива деяния.
50. Второ, въпросното престъпление трябва да доведе до образуването на производство срещу извършител. Макар член 1, буква а) от Рамковото решение да определя понятието „жертва“, за понятието „извършител“ не съществува съответно определение(29). При това положение според мен изразът трябва да се тълкува в естествения и обичайния си смисъл. Понятието е широко и се използва в контекст, в който, ако законодателят е искал да вложи по-тесен смисъл, е щял да го стори. Поради това с лекота стигам до извода, че понятието „правонарушител“ следва да се тълкува в смисъл, че включва не само физическите, но и юридическите лица, обвинени в извършването на противоправни деяния.
51. Трето, трябва да се води наказателно производство. Това изискване е очевидно; в негово отсъствие член 9, параграф 1 не би имал смисъл. Член 1, буква в) от Рамковото решение предвижда, че понятието следва да се тълкува чрез позоваване на приложимото национално право. С други думи, не съществува хармонизирано европейско понятие за обхвата на наказателното производство. Тъй като в настоящия случай няма основания за съмнение, че въпросното производство е наказателно, което италианското правителство потвърди в съдебното заседание(30), не смятам да разглеждам този въпрос в по-големи подробности.
52. Ако тези условия са изпълнени, въпросната държава членка ще трябва да осигури, че националното ѝ право съдържа разпоредби, които дават възможност на пострадалия от противоправно деяние да участва в наказателното производство, така че в хода му да е в състояние да предяви претенции за подходящо обезщетение срещу обвиняемите. Тук попадат и юридическите лица.
53. В точка 36 по-горе посочих решение на Corte Suprema di Cassazione, на което италианското правителство обърна внимание на Съда в своето становище и което стана предмет на продължително обсъждане в съдебното заседание. Съгласно това решение пострадалите от противоправни деяния с участието на юридически лица действително не могат да се ползват от член 74 от Наказателно-процесуалния кодекс, за да се конституират като граждански ищци в производството срещу юридически лица. Всъщност обаче те имат право на защита, тъй като: 1) могат да поставят в ход гражданско производство, за да предявят претенциите си срещу тези лица, и 2) могат да се позовават на член 83 от същия кодекс, за да предявят иск пред наказателните съдилища по друг път. Първото съображение — тоест възможността за поставяне в ход на гражданското производство — е без значение в настоящото обсъждане. Всъщност запитващата юрисдикция посочва, че сроковете за прилагане на тази процесуална възможност могат да се окажат продължителни(31). При това положение защитата, която Рамковото решение има за цел да предостави, няма да бъде постигната. За разлика от това, възможността член 83 от Кодекса да послужи като основание според мен може да се окаже релевантна. Ако действително тази възможност е открита за пострадалите от такива противоправни деяния, възможността италианското право да не допуска конституирането им като граждански ищци в това производство няма да повлияе на преценката дали националното право удовлетворява изискванията на член 9, параграф 1 от Рамковото решение.
54. Страните изразяват различни становища относно приложимостта на това съдебно решение в главното производство. По този въпрос ще се произнесе запитващата юрисдикция.
55. С оглед на всички изложени съображения съм на мнение, че общото правило, съдържащо се в първата част на член 9, параграф 1 от Рамковото решение, следва да се тълкува в смисъл, че когато държава членка предвиди в националната си правна система образуването на производство срещу юридическо лице заради противоправно деяние, възможността тази система да класифицира отговорността за такова деяние като „непряка и субсидиарна“ и/или „административна“ не освобождава тази държава членка от задължението ѝ да приложи разпоредбите на посочения член по отношение на юридическите лица, когато 1) критериите за определяне на противоправното деяние са установени чрез позоваване на разпоредбите на Наказателния кодекс, 2) по същността си в основата на отговорността за това деяние е извършването на противоправно деяние от физическо лице и 3) производството срещу юридическо лице се образува пред наказателните съдилища, за него се прилагат разпоредбите на Наказателно-процесуалния кодекс и в общия случай то се съединява с производството срещу подсъдимите за въпросното противоправно деяние физически лица.
Изключението
56. Общото правило съгласно член 9, параграф 1 не се прилага, „когато по някои дела националното право предвижда присъждането на обезщетени[е] по друг начин“.
57. Германското и нидерландското правителство твърдят, че изключението се прилага по главното производство. Когато пострадалите могат да предявят исковете си срещу обвиняемите юридически лица пред гражданските съдилища, държавата членка не е задължена да осигури възможността за предявяването им в рамките на наказателното производство срещу посочените лица.
58. Не споделям тази гледна точка.
59. Като дерогация на общото правило, съдържащо се в първата част на член 9, параграф 1, изключението трябва да се тълкува стеснително(32). Неговото тълкуване, в резултат от което от общото правило се изключват всички случаи с участието на определена категория извършители, а именно юридическите лица, би създало опасност изключението да се превърне в правило. Не е възможно законодателят да е имал подобно намерение. Изключението е формулирано да се прилага „по някои дела“. В това отношение ще се позова на подготвителните работи във връзка с Рамковото решение, които отразяват дискусията, проведена на заседание на съответната работна група на Съвета, на което се разглежда текстът на проекта за Рамковото решение(33). В протокола от заседанието е отбелязано, че шведската, австрийската и германската делегация предлагат заличаването на въпросните думи(34). По-нататък в протокола е отразено, че (френското) председателство подчертава, че „без [тази] фраза параграф 1 не би имал смисъл“.
60. Това не означава, че никога не биха могли да възникнат обстоятелства, при които е възможно прилагане на изключението. В това отношение съм съгласна с Комисията, че трябва да има обективни обстоятелства, които да обосновават този резултат. Сред тях биха могли да са случаите, при които поради практически съображения не може да се приложи общото правило, например когато увреждането, възникващо в резултат от престъплението, не може да се установи или до приключване на наказателното производство срещу извършителя не може да се установи с достатъчна точност, за да се предяви иск. Изключването на юридическите лица като категория от обхвата на член 9, параграф 1 обаче не може да бъде обективно обосновано.
61. Поради това стигам до извода, че изключението от общото правило, въведено с втората част на член 9, параграф 1, не може да се тълкува в смисъл, че изключва от установеното в първата част от този член общо правило всички случаи с участието на определена категория извършители, каквито са юридическите лица.
Заключителни бележки
Приложение на посочените по-горе принципи
62. В главното производство запитващата юрисдикция трябва да предприеме следните действия. Първо, тя трябва да определи дали съответните юридически лица са извършили престъпление по смисъла на член 9, параграф 1 от Рамковото решение. Стигайки до това решение, тя трябва да вземе под внимание не само националните норми относно естеството на противоправното деяние, но и принципите, изложени в точка 48 по-горе. Второ, трябва да провери дали тези лица следва да се категоризират като извършители за целите на тази разпоредба. Тя следва да вземе предвид посоченото в точка 49 по-горе, когато си съставя мнение по този въпрос. Трето, следва да прецени дали разглежданото производство е наказателно по смисъла на същия член. Във връзка с това трябва да съобрази посоченото в точка 50 по-горе. Накрая, тя трябва да установи дали са налице изключителни обстоятелства, обосноваващи прилагането на изключението във втората част на член 9, параграф 1. Ако в резултат от това установи, че се прилага общото правило, а не изключението, тя трябва освен това да прецени дали националното право всъщност отговаря на изискванията на общото правило.
63. В това отношение ще изложа следните общите съображения.
64. Съдът вече е постановил, че принципът, че националното право трябва да се тълкува в съответствие с правото на ЕС, е задължителен във връзка с рамковите решения, приети в контекста на дял VI от Договора за Европейски съюз. При прилагането на националното право запитващата юрисдикция трябва, доколкото е възможно, да го тълкува с оглед на формулировката и целта на рамковото решение, за да стигне до търсения резултат и по този начин да се съобрази с разпоредбите на Договора(35).
65. Същевременно обаче Съдът нееднократно е постановявал, че задължението на запитващата юрисдикция за тълкуване на националното право в съответствие с правото на ЕС е ограничено от общите принципи на правото, и по-специално за правна сигурност и недопускане на обратно действие във времето. С други думи, принципът не може да послужи като основа за тълкуване на националното право contra legem. Принципът обаче изисква при необходимост запитващата юрисдикция да вземе под внимание националното право като цяло, за да прецени до каква степен то може да се приложи така, че да не доведе до резултат, който да е в разрез с предвидения от Рамковото решение(36).
66. Накрая, запитващата юрисдикция отбелязва, че тълкуването на националното право по предложения от ищците в главното производство начин би създало опасност от нарушение на националната норма, която забранява прилагането по аналогия на разпоредби от Наказателния кодекс in malam partem.
67. Не само националният закон забранява прилагането на наказателноправни норми по този начин. Още през 1963 г. Европейската комисия по правата на човека решава, че подобни действия биха се оказали в нарушение на член 7, параграф 1 от Европейската конвенция за правата на човека, по силата на който никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което в момента на неговото извършване не е било определено като престъпление според националното или международното право(37). Подобен подход възприема и Европейският съд по правата на човека в своята практика(38).
68. Член 7, параграф 1 от Конвенцията е формулиран идентично със съответната част от член 49, параграф 1 от Европейската харта на основните права. След влизането в сила на Договора от Лисабон на 1 декември 2009 г. Хартата придобива силата на първично право(39). По силата на член 52, параграф 3 от Хартата съдържащите се в нея права, съответстващи на права, гарантирани от Конвенцията, имат същия смисъл и обхват като дадените им в посочената конвенция.
69. Прилагането по аналогия на разпоредбите на националното наказателно право in malam partem може да е или да не е в нарушение на националния закон (като по този въпрос не вземам отношение). Остава открит обаче въпросът относно прилагането на този принцип в контекста на член 9, параграф 1 от Рамковото решение.
70. Член 9, параграф 1 не изисква държавата членка да променя по какъвто и да било начин материалноправните аспекти на националния наказателен закон(40). Тази разпоредба не засяга и размера на обезщетението, дължимо на пострадалия за вредите от извършването на противоправно деяние — Рамковото решение не дава основание въпросната сума да се изчислява по различен начин в наказателното и гражданското производство. Опитвайки се да защити интересите на пострадалите от престъпления, решението изтегля напред във времето момента на изискуемост на въпросното обезщетение. Този въпрос е процесуален; той по никакъв начин не засяга наказателната отговорност на длъжника по него. При това положение според мен няма основание принципът in malem partem да се прилага относно тълкуването на член 9, параграф 1 от Рамковото решение, предложено от мен в настоящото заключение.
Заключение
71. Поради това съм на мнение, че Съдът следва да отговори на отправения от Tribunale di Firenze въпрос по следния начин:
„Общото правило, съдържащо се в първата част на член 9, параграф 1 от Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета от 15 март 2001 година относно правното положение в наказателното производство на жертвите от престъпления, следва да се тълкува в смисъл, че когато държава членка предвиди в националната си правна система образуването на производство срещу юридическо лице заради противоправно деяние, възможността тази система да класифицира отговорността за такова деяние като „непряка и субсидиарна“ и/или „административна“ не освобождава тази държава членка от задължението ѝ да приложи разпоредбите на посочения член по отношение на юридическите лица, когато: 1) критериите за определяне на противоправното деяние са установени чрез позоваване на разпоредбите на Наказателния кодекс, 2) по същността си в основата на отговорността за това деяние е извършването на противоправно деяние от физическо лице и 3) производството срещу юридическо лице се образува пред наказателните съдилища, за него се прилагат разпоредбите на Наказателно-процесуалния кодекс и в общия случай то се съединява с производството срещу подсъдимите за въпросното противоправно деяние физически лица.
Изключението от общото правило, въведено с втората част на член 9, параграф 1, трябва да се тълкува стеснително. То не може да се тълкува в смисъл, че изключва от установеното в първата част от този член общо правило всички случаи с участието на определена категория извършители, каквито са юридическите лица“.