РЕШЕНИЕ НА СЪДА (седми състав)
21 декември 2023 година(*)
„Преюдициално запитване — Полицейско и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Рамково решение 2002/584/ПВР — Европейска заповед за арест — Член 4а, параграф 1 — Процедури за предаване между държавите членки — Условия за изпълнение — Случаи, при които изпълнението може да бъде отказано — Изключения — Задължително изпълнение — Задочно постановена присъда — Понятие „съдебен процес, вследствие на който е постановено решението“ — Лице, което не се е явило лично нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство — Национална правна уредба, която предвижда абсолютна забрана за предаване на лицето в случай на задочно постановено решение — Задължение за съответстващо тълкуване“
По дело C‑398/22
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Kammergericht Берлин (Висш областен съд Берлин, Германия) с акт от 14 юни 2022 г., постъпил в Съда на 15 юни 2022 г., в рамките на производство по дело за изпълнение на европейска заповед за арест срещу
RQ
при участието на
Generalstaatsanwaltschaft Berlin
СЪДЪТ (седми състав),
състоящ се от: F. Biltgen (докладчик), председател на състава, N. Wahl и M. L. Arastey Sahún, съдии,
генерален адвокат: P. Pikamäe,
секретар: A. Calot Escobar,
предвид изложеното в писмената фаза на производството,
като има предвид становищата, представени:
– за германското правителство, от J. Möller, P. Busche, M. Hellmann и R. Kanitz, в качеството на представители,
– за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,
– за Европейската комисия, от S. Grünheid и H. Leupold, в качеството на представители,
предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки (ОВ L 190, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 3), изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г. (ОВ L 81, 2009 г., стр. 24) (наричано по-нататък „Рамково решение 2002/584“).
2 Запитването е отправено в рамките на производство за изпълнение в Германия на европейска заповед за арест, издадена срещу чешки гражданин с оглед на изпълнението в Чешката република на наказание лишаване от свобода.
Правна уредба
Правото на Съюза
3 Член 1 от Рамково решение 2002/584, озаглавен „Определение на понятието европейска заповед за арест и задължение за изпълнението ѝ“, гласи:
„1. Европейската заповед за арест е съдебно решение, което е издадено от държава членка, с оглед задържане и предаване на друга държава членка на издирвано лице, с цел наказателно преследване или изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане.
2. Държавите членки следва да изпълнят всяка европейска заповед за арест въз основа на принципите на взаимното признаване и в съответствие с разпоредбите на настоящото рамково решение.
3. Рамковото решение няма действие по отношение на изменение на задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в член 6 [ДЕС]“.
4 Член 4а от това рамково решение е озаглавен „Решения, постановени вследствие на съдебен процес, на който лицето не се е явило лично“, и в параграф 1 предвижда:
„Изпълняващият съдебен орган също така може да откаже да изпълни европейска заповед за арест, издадена с цел изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане, ако лицето не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението, освен ако в европейската заповед за арест не е посочено, че лицето, в съответствие с допълнителните процесуални изисквания, определени в националното законодателство на издаващата държава членка:
a) своевременно,
i) или е призовано лично и по този начин уведомено за определената дата и място на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението, или чрез други средства действително е получило официална информация за определената дата и място на съдебния процес по начин, който недвусмислено доказва, че то е било уведомено за насрочения съдебен процес;
и
ii) е уведомено за възможността за постановяване на такова решение, ако не се яви на съдебния процес;
[…]“.
Германското право
5 Член 83, параграф 1, точка 3 от Gesetz über die internationale Rechtshilfe in Strafsachen (Закон за международната правна взаимопомощ по наказателни дела) от 23 декември 1982 г. (BGBl. 1982 I, стр. 2071), в редакцията му, обнародвана на 27 юни 1994 г. (BGBl. 1994 I, стр. 1537), предвижда:
„Екстрадицията не се допуска, когато
[…]
3. при искане с цел изпълнение на наказание осъденото лице не е присъствало лично на съдебния процес, вследствие на който е постановена присъдата […]“.
Чешкото право
6 Член 64 от Zákon č. 141/1961 Sb. o trestním řízení soudním (trestní řád) (Закон № 141/1961 за наказателното производство (Наказателно-процесуален кодекс) от 29 ноември 1961 г. по същество предвижда, че след първия опит за връчване лицето, на което трябва да бъде връчен документът, се уведомява за мястото, където може да го получи. В случай че документът не бъде взет в срок от 10 дни, той може да бъде пуснат в пощенската кутия, използвана от адресата, което представлява връчването му.
Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси
7 Kammergericht Berlin (Висш областен съд Берлин, Германия), който е запитващата юрисдикция, е сезиран от чешките органи с искане за изпълнение на европейска заповед за арест, издадена на 15 юни 2021 г. от Okresní soud v Ostravě (Районен съд Острава, Чешка република) срещу чешки гражданин. С тази европейска заповед за арест се иска задържането и предаването на лицето на тези органи с цел изпълнение на наказание лишаване от свобода за 15 месеца, наложено с присъда от 19 юни 2020 г., изменена с въззивно решение на Krajský soud v Ostravě (Окръжен съд Острава, Чешка република) от 25 август 2020 г. (наричано по-нататък „въззивното решение“).
8 С въззивното решение се намалява наложеното в първоинстанционното производство наказание.
9 Безспорно е, че заинтересованото лице се е явило лично в съдебното заседание на първа инстанция. То обаче не е участвало във въззивното производство и не е било представлявано от адвокат.
10 Призовката за явяване във въззивното производство, която е била изпратена на адреса, посочен от заинтересованото лице на компетентните чешки органи като постоянно местопребиваване, на който то е получило лично призовката за явяване в първоинстанционното производство, е пусната в пощенската кутия на заинтересованото лице на 17 август 2020 г., тъй като последното не я е взело лично, както е поканено да направи на 3 август същата година. Макар да няма доказателства, че заинтересованото лице действително е получило призовката за явяване във въззивното производство и че е заявило, че се е преместило в Германия през август 2020 г., без да уведоми за това компетентните чешки органи, съгласно член 64 от Наказателно-процесуалния кодекс призовката за явяване във въззивното производство се счита за връчена на заинтересованото лице на десетия ден след поканата да я получи.
11 На 10 октомври 2021 г. заинтересованото лице е задържано в Берлин (Германия) въз основа на разглежданата в главното производство европейска заповед за арест и му е наложена мярка за неотклонение задържане под стража. Тогава той заявява, че не е съгласен с предаване на чешките органи по опростената процедура.
12 На 14 октомври 2021 г. запитващата юрисдикция разпорежда задържането на заинтересованото лице с цел предаването му на чешките органи.
13 След като получава от съответния издаващ съдебен орган разяснения относно точните обстоятелства, при които е било призовано заинтересованото лице, Generalstaatsanwaltschaft (Главна прокуратура Берлин, Германия) освобождава заинтересованото лице и иска от запитващата юрисдикция да отмени разпореждането за задържане с оглед на екстрадицията и да обяви предаването на заинтересованото лице за недопустимо, тъй като член 83, параграф 1, точка 3 от IRG, който транспонира в германското право член 4а от Рамково решение 2002/584, не допуска такова предаване.
14 С определение от 4 ноември 2021 г. запитващата юрисдикция отменя разпореждането за задържане с оглед на екстрадицията на заинтересованото лице. Макар да счита, че условието за двойна наказуемост на деянието, което обуславя такова предаване и се състои в проверка дали деянията, предмет на обвинение, съставляват престъпление в двете държави членки, които си сътрудничат, в случая е изпълнено, тя решава да спре производството по искането предаването на заинтересованото лице да се обяви за недопустимо.
15 На първо място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че съдържащото се в тази разпоредба понятие „съдебен процес, вследствие на който е постановено решението“, се отнася до съдебния процес, предхождащ произнасянето на първоинстанционната присъда, ако това тя след обжалване е изменена в полза на заинтересованото лице.
16 Запитващата юрисдикция припомня практиката на Съда, установена с решение от 10 август 2017 г., Tupikas (C‑270/17 PPU, EU:C:2017:628), съгласно която в случай на наказателно производство, включващо няколко инстанции, това понятие се отнася до производството, на което окончателно е постановено, че съответното лице е виновно, и се осъжда да изтърпи наказание след ново разглеждане на делото по същество от фактическа и от правна страна, тоест последното производство по същество.
17 От това запитващата юрисдикция заключава, че в случая производството пред въззивния съд, в което заинтересованото лице не е участвало, е определящо за целите на прилагането на член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 и тъй като заинтересованото лице не се е явило лично в това производство, предаването му следва да се обяви за недопустимо и да се откаже изпълнението на разглежданата в главното производство европейска заповед за арест.
18 Запитващата юрисдикция обаче изразява съмнения относно приложимостта на съдебната практика, установена с това решение, в случай като разглеждания в главното производство, в който заинтересованото лице се е явило лично в първоинстанционното производство, но е осуетило призоваването си за съдебното заседание във въззивното производство.
19 В това отношение запитващата юрисдикция отбелязва, от една страна, че съществуват различия в организацията на въззивното производство в различните държави членки, по-специално що се отнася до задължението на националния съд да разгледа делото по същество в отсъствие на заинтересованото лице. Несъмнено такъв е случаят в чешкото право и това разглеждане би могло, както в настоящия случай, да доведе до постановяване на решение, с което се изменя първоинстанционната присъда в полза на заинтересованото лице. Ако обаче, както в приложимото германско право, такова задължение не е предвидено, постановената присъда не попада в обхвата на понятието „съдебен процес“ по смисъла на член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584.
20 От друга страна, запитващата юрисдикция счита, че ако въззивната жалба бъде отхвърлена, без да се извърши проверка по същество, постановената в първоинстанционното производство присъда придобива сила на пресъдено нещо и следователно подлежи на изпълнение, което предполага, че предаването на заинтересованото лице всъщност е поискано за целите на изпълнението на тази присъда. Оттук тя стига до извода, че член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „съдебен процес“ по смисъла на тази разпоредба се отнася до подлежащото на изпълнение решение. Запитващата юрисдикция счита, че това тълкуване важи и когато, както в настоящия случай, първоинстанционният акт е бил изменен във въззивното производство в полза на заинтересованото лице, въпреки че този първоинстанционен акт сам по себе си, за разлика от постановеното, без да е извършена проверка по същество въззивно решение, не представлява подлежащото на изпълнение решение, а трябва да се съчетае с изменящото го въззивно решение.
21 На второ място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали принципът на предимство на правото на Съюза допуска национална правна уредба като член 83, параграф 1, точка 3 от IRG, която издига задочната присъда в „абсолютна пречка“ за предаването на лице, срещу което е издадена европейска заповед за арест, при положение че член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, който тази национална правна уредба транспонира в германското право, предвижда в това отношение само факултативно основание за отказ.
22 Според запитващата юрисдикция последната разпоредба не е напълно транспонирана в германското право, тъй като член 83, параграф 1, точка 3 от IRG не предвижда възможност за изпълняващия съдебен орган да упражни право на преценка в случай на задочно постановена присъда.
23 Запитващата юрисдикция отбелязва, че в решение от 24 юни 2019 г., Popławski (C‑573/17, EU:C:2019:530, т. 69, 72, 73 и 76), Съдът е постановил, че макар прякото прилагане на Рамково решение 2002/584 да е изключено, тъй като последното няма директен ефект, това не променя факта, че изпълняващият съдебен орган е длъжен да тълкува националното право в съответствие с това рамково решение, за да постигне търсения с него резултат, като обаче се изключва тълкуване contra legem на това право.
24 Запитващата юрисдикция счита, че не може да тълкува член 83, параграф 1, точка 3 от IRG в смисъл, че при разглеждането на пречката за предаването на заинтересованото лице ѝ предоставя свобода на преценка, което би ѝ позволило да обяви това предаване за допустимо въпреки изключенията, предвидени в параграфи 2—4 от този член. Тя счита, че в приложение на член 4а, параграф 1, букви а)—г) от Рамково решение 2002/584 и на свободата на преценка, с която тя следва да разполага в това отношение, би трябвало да може да приеме, че с оглед на обстоятелствата в конкретния случай правото на изслушване на заинтересованото лице е било надлежно спазено, дори ако то не се е явило лично в производството по обжалване и следователно предаването му е допустимо. Всъщност самото заинтересовано лице е осуетило участието си във въззивното производство, тъй като, след като е подало въззивна жалба, то не е било открито и не е взело призовката за явяване във въззивното производство, която му е била изпратена на адреса, който то е посочило на компетентните чешки органи, въпреки че е знаело за депозирането ѝ.
25 При тези обстоятелства Kammergericht Berlin (Висш областен съд Берлин) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1. В случай на проведено производство по обжалване трябва ли понятието „съдебен процес“ по член 4а, параграф 1 от [Рамково решение 2002/584] да се тълкува в смисъл, че се отнася до съдебното заседание, което предхожда произнасянето на първоинстанционния съд, когато само издирваното лице е подало жалба и или тя е била отхвърлена, без да е извършена проверка по същество, или първоинстанционната присъда е била изменена в негов интерес?
2. Съвместимо ли е с принципа на предимство на правото на Съюза обстоятелството, че в член 83, параграф 1, точка 3 от [IRG] германският законодател издига задочната присъда в абсолютна пречка за предаването, въпреки че в това отношение член 4а, параграф 1 от Рамково решение [2002/584] предвижда само факултативно основание за отказ?“.
По преюдициалните въпроси
По първия въпрос
26 С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че съдържащото се в тази разпоредба понятие „съдебен процес, вследствие на който е постановено решението“, се отнася до съдебния процес, вследствие на който е постановено първоинстанционното решение, когато последното е изменено в производство по обжалване в полза на заинтересованото лице.
27 С други думи, запитващата юрисдикция иска да се установи дали когато, както в настоящия случай, заинтересованото лице не се е явило във въззивното производство, приключило с решение, с което се изменя първоинстанционната присъда, това производство попада в обхвата на понятието „съдебен процес, вследствие на който е постановено решението“ по смисъла на член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584.
28 В това отношение е важно да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда понятието „съдебен процес, вследствие на който е постановено решението“ по смисъла на член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, трябва да се схваща като самостоятелно понятие на правото на Съюза и да се тълкува еднакво на територията на Съюза, независимо от квалификациите му в държавите членки (вж. решения от 10 август 2017 г., Tupikas, C‑270/17 PPU, EU:C:2017:628, т. 67, и от 10 август 2017 г., Ardic, C‑571/17 PPU, EU:C:2017:1026, т. 63).
29 Това понятие трябва да се разбира като обозначаващо производството, в което е постановено съдебното решение, с което окончателно е осъдено лицето, чието предаване е поискано по реда на изпълнението на европейска заповед за арест (решения от 10 август 2017 г., Tupikas, C‑270/17 PPU, EU:C:2017:628, т. 74, и от 23 март 2023 г., Minister for Justice and Equality (Отмяна на отлагането на изпълнението на наказание), C‑514/21 и C‑515/21, EU:C:2023:235, т. 52).
30 Всъщност тъкмо съдебното решение, което съдържа окончателното произнасяне по съществото на делото, в смисъл че вече не подлежи на обжалване по редовните способи за това, е определящо за заинтересованото лице, тъй като пряко се отразява на личното му положение предвид признаването му за виновно и евентуално предвид определянето на наказание лишаване от свобода, което то ще трябва да изтърпи (решение от 10 август 2017 г., Tupikas, C‑270/17 PPU, EU:C:2017:628, т. 83).
31 Ето защо именно на този процесуален етап съответното лице трябва да има възможност да упражни в пълен обем правото си на защита, за да изтъкне ефективно становището си и така да окаже влияние върху крайното решение, което би могло да доведе до лишаването му от личната му свобода. Изходът от това производство е ирелевантен в този контекст (решение от 10 август 2017 г., Tupikas, C‑270/17 PPU, EU:C:2017:628, т. 84).
32 Поради това, когато става дума по-конкретно за хипотеза като обсъжданата в главното производство, при която процесът е воден на две последователни инстанции, а именно първа инстанция и след това производство по въззивно обжалване, Съдът е постановил, че именно инстанцията, на която е постановено въззивното решение, е единствената релевантна за целите на член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, при условие че на тази инстанция е постановено решението, което вече не подлежи на обжалване по редовните способи за това и което съответно съдържа окончателното произнасяне по съществото на делото (решение от 10 август 2017 г., Tupikas, C‑270/17 PPU, EU:C:2017:628, т. 90).
33 От това следва, че определящият елемент за квалифицирането на дадено производство като попадащо в обхвата на понятието „съдебен процес, вследствие на който е постановено решението“ по смисъла на член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, е фактът, че това производство е приключило с присъда, която представлява влязла в сила присъда и поради това решава окончателно делото по същество.
34 Поради това производство по обжалване като разглежданото в главното производство, в което е постановено решение, с което се изменя постановената в първоинстанционното производство присъда и с което се решава окончателно съответното дело, което обаче запитващата юрисдикция следва да провери, попада в обхвата на това понятие.
35 Ето защо на първия въпрос следва да се отговори, че член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че производство по обжалване, в което е постановено решение, с което се изменя първоинстанционната присъда и делото се решава окончателно, попада в обхвата на понятието „съдебен процес, вследствие на който е постановено решението“ по смисъла на тази разпоредба.
По втория въпрос
36 С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали принципът на предимство на правото на Съюза допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, с която се транспонира член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 и която общо изключва възможността изпълняващият съдебен орган да изпълни европейска заповед за арест, издадена за целите на изпълнението на наказание, когато заинтересованото лице не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено съответното решение.
37 В това отношение е важно да се припомни, че член 1, параграф 2 от Рамково решение 2002/584 закрепва правилото, че държавите членки са длъжни да изпълняват всяка европейска заповед за арест въз основа на принципа на взаимното признаване и в съответствие с разпоредбите на това рамково решение. Затова, освен при извънредни обстоятелства, изпълняващите съдебни органи могат да откажат да изпълнят такава заповед само в предвидените в посоченото рамково решение изчерпателно изброени случаи. За изпълнението на европейската заповед за арест не могат да се поставят други условия, освен изчерпателно уредените в това рамково решение. Следователно изпълнението на европейската заповед за арест е принципът, а отказът да бъде изпълнена е предвиден като изключение, което трябва да се тълкува стриктно (решение от 10 август 2017 г., Tupikas, C‑270/17 PPU, EU:C:2017:628, т. 50).
38 Затова в Рамково решение 2002/584 изрично са посочени, от една страна, случаите, при които не се допуска изпълнение (член 3 от това рамково решение), и от друга страна, случаите, при които може да се откаже изпълнение (членове 4 и 4а от посоченото рамково решение) на европейската заповед за арест. По-специално член 4а от същото рамково решение ограничава възможността да се откаже изпълнението на европейска заповед за арест, като изброява точно и еднообразно условията, при които признаването и изпълнението на решение, постановено вследствие на съдебен процес, на който заинтересованото лице не се е явило лично, не могат да бъдат отказвани (решение от 10 август 2017 г., Tupikas, C‑270/17 PPU, EU:C:2017:628, т. 53).
39 От текста на член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 следва, че тази разпоредба предвижда случай, при който може да бъде отказано изпълнението на европейска заповед за арест, издадена с цел изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане, ако лицето не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановена присъдата. Тази възможност обаче е съпътствана от четири изключения, посочени съответно в букви а)—г) от тази разпоредба, при които изпълняващият съдебен орган е лишен от възможността да откаже изпълнението на въпросната европейска заповед за арест (вж. в този смисъл решение от 26 февруари 2013 г., Melloni, C‑399/11, EU:C:2013:107, т. 40).
40 Следователно изпълняващият съдебен орган разполага с възможността да откаже да изпълни европейска заповед за арест, издадена с цел изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане, ако лицето не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено съответното решение, освен ако в тази европейска заповед за арест не е посочено, че са изпълнени условията, предвидени съответно в член 4а, параграф 1, букви а)—г) от Рамково решение 2002/584 (решение от 10 август 2017 г., Tupikas, C‑270/17 PPU, EU:C:2017:628, т. 54).
41 От това следва, че изпълняващият съдебен орган е длъжен да изпълни европейска заповед за арест въпреки отсъствието на заинтересованото лице по време на съдебния процес, вследствие на който е постановено съответното решение, щом установи, че е налице някое от обстоятелствата по член 4а, параграф 1, букви а)—г) от това рамково решение (решение от 10 август 2017 г., Tupikas, C‑270/17 PPU, EU:C:2017:628, т. 55).
42 Съдът е имал повод да уточни, че тъй като член 4а предвижда случаи, при които изпълнението на европейска заповед за арест може да бъде отказано, изпълняващият съдебен орган при всички положения може, дори след като е констатирал, че посочените в предходната точка от настоящото решение обстоятелства не са налице по отношение на лицето, за което е издадена европейската заповед за арест, да вземе под внимание други обстоятелства, позволяващи му да се увери, че предаването на заинтересованото лице не води до нарушаване на правото му на защита (вж. в този смисъл решения от 10 август 2017 г., Zdziaszek, C‑271/17 PPU, EU:C:2017:629, т. 107, и от 17 декември 2020 г., Generalstaatsanwaltschaft Hamburg, C‑416/20 PPU, EU:C:2020:1042, т. 51 и цитираната съдебна практика).
43 В рамките на такава преценка изпълняващият съдебен орган ще може да вземе предвид поведението на заинтересованото лице. Именно на този етап от производството по предаване би могло да се обърне специално внимание в частност на факта, че заинтересованото лице се е опитало да избегне връчването на предназначена за него информация (решение от 17 декември 2020 г., Generalstaatsanwaltschaft Hamburg, C‑416/20 PPU, EU:C:2020:1042, т. 52 и цитираната съдебна практика).
44 От това следва, че когато проверява дали е изпълнено едно от предвидените в член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 условия, изпълняващият съдебен орган не може да бъде възпрепятстван да се увери в спазването на правото на защита на съответното лице, като в това отношение надлежно вземе предвид всички обстоятелства, характерни за делото, с което е сезиран, включително информацията, с която самият той може да разполага.
45 В случая от предоставената от запитващата юрисдикция информация следва, че разглежданата в главното производство германска правна уредба общо задължава съответния изпълняващ съдебен орган да откаже да изпълни европейска заповед за арест в случай на задочно осъждане. Тази правна уредба не оставя на изпълняващия съдебен орган никакво право на преценка, за да провери дали е налице някоя от хипотезите, посочени съответно в член 4а, параграф 1, букви а)—г) от Рамково решение 2002/584, въз основа на обстоятелствата по конкретния случай, дали може да се счита, че правото на защита на заинтересованото лице е било спазено, а следователно и за да реши да изпълни съответната европейска заповед за арест.
46 При тези условия се налага изводът, че такава национална правна уредба противоречи на член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584.
47 Следва да се припомни, че Съдът е постановил, че принципът на предимство на правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че не задължава национална юрисдикция да остави без приложение разпоредба от националното право, която е несъвместима с разпоредби на Рамково решение 2002/584, тъй като тези разпоредби нямат директен ефект. Органите на държавите членки, включително съдебните, обаче са длъжни във възможно най-голяма степен да тълкуват националното си право в съответствие с правото на Съюза по начин, който им позволява да осигурят резултат, съвместим с преследваната с това рамково решение цел (решение от 24 юни 2019 г., Popławski, C‑573/17, EU:C:2019:530, т. 109).
48 Всъщност, макар рамковите решения да нямат директен ефект, обвързващият им характер поражда в тежест на националните органи задължение за съответстващо тълкуване на вътрешното им право, считано от датата на изтичане на срока за транспониране на тези рамкови решения. Следователно, прилагайки националното право, тези органи са длъжни да го тълкуват във възможно най-голяма степен с оглед на текста и целта на съответното рамково решение, за да се постигне търсеният от него резултат, при което обаче се изключва тълкуване contra legem на националното право. При това положение принципът на съответстващо тълкуване изисква да се вземе предвид цялото вътрешно право и да се приложат признатите от последното тълкувателни методи, за да се гарантира пълната ефективност на съответното рамково решение и да се достигне до разрешение, съответстващо на преследваната с това рамково решение цел (решение от 24 юни 2019 г., Popławski, C‑573/17, EU:C:2019:530, т. 72—77).
49 От това следва, че запитващата юрисдикция трябва, като вземе предвид цялото вътрешно право и приложи признатите от последното тълкувателни методи, да тълкува разглежданата в главното производство национална правна уредба, доколкото е възможно, с оглед на текста и целта на Рамково решение 2002/584.
50 Ето защо на втория въпрос следва да се отговори, че член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, транспонираща тази разпоредба, която общо изключва възможността изпълняващ съдебен орган да изпълни европейска заповед за арест, издадена за целите на изпълнението на наказание, когато лицето не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено съответното решение, противоречи на посочената разпоредба. Националният съд е длъжен, като вземе предвид цялото вътрешно право и приложи признатите от последното тълкувателни методи, да тълкува тази национална правна уредба, доколкото е възможно, с оглед на текста и целите на това рамково решение.
По съдебните разноски
51 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (седми състав) реши:
1) Член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки, изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г., трябва да се тълкува в смисъл, че производство по обжалване, в което е постановено решение, с което се изменя първоинстанционната присъда и делото се решава окончателно, попада в обхвата на понятието „съдебен процес, вследствие на който е постановено решението“ по смисъла на тази разпоредба.
2) Член 4а, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, изменено с Рамково решение 2009/299, трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, транспонираща тази разпоредба, която общо изключва възможността изпълняващ съдебен орган да изпълни европейска заповед за арест, издадена за целите на изпълнението на наказание, когато лицето не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено съответното решение, противоречи на посочената разпоредба. Националният съд е длъжен, като вземе предвид цялото вътрешно право и приложи признатите от последното тълкувателни методи, да тълкува тази национална правна уредба, доколкото е възможно, с оглед на текста и целите на това рамково решение.
Подписи