СТАНОВИЩЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г‑Н Y. BOT
представено на 9 декември 2009 година(1)
Дело C‑403/09 PPU
Jasna Detiček
срещу
Maurizio Sgueglia
(Преюдициално запитване, отправено от Višje sodišče v Mariboru (Словения)
„Спешно преюдициално производство — Съдебно сътрудничество по граждански дела — Регламент (ЕО) № 2201/2003 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност — Неправомерно отвеждане на детето — Член 20 от Регламент № 2201/2003 — Възможност за съда в замолената държава членка да постанови привременна мярка“
1. В настоящото преюдициално производство от Съда е поискано да се произнесе относно обхвата на член 20 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000(2).
2. Тази разпоредба предвижда, че съдилище в държава членка може, в тези области и в неотложни случаи, да постанови привременни или обезпечителни мерки по отношение на лица или имущество, намиращи се в тази държава, дори ако, по силата на Регламент № 2201/2003, съдът в друга държава членка е компетентен да разглежда делото по същество.
3. Делото, което е сложено на разглеждане, се вписва в следния фактически контекст. Съпрузите Jasna Detiček, словенска гражданка, и Maurizio Sgueglia, италиански гражданин, живеят в Италия и имат дъщеря. През 2007 г. те образуват производство за развод в Италия и италианският съд, компетентен да разгледа делото по същество, решава да повери временно упражняването на родителските права на бащата. В същия ден, в който е постановена привременната мярка от италианския съд, майката заминава и се установява в Словения с детето. Впоследствие тя ще поиска и ще получи от словенския съд привременна мярка, която ѝ поверява упражняването на родителските права по отношение на нейната дъщеря.
4. Въпросът е дали съдът в държавата членка, на територията на която се намира детето, е могъл при посочените по-горе условия, да постанови такава привременна мярка на основание член 20 от Регламент № 2201/2003.
5. На 27 октомври 2009 г. Съдът решава да разгледа настоящото дело по реда на спешното производство, в съответствие с член 23а от Статута на Съда на Европейския съюз и с член 104б от Процедурния правилник. В рамките на това производство писмени становища представят г‑жа Detiček, молител в главното производство, г‑н M. Sgueglia, ответник в главното производство, словенското правителство и Европейската комисия — единствените страни, на които е разрешено да представят становища. Наред с това на 7 декември 2009 г. е проведено съдебно заседание.
6. В настоящото становище предлагам на Съда да реши, че член 20, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува — когато съд в държава членка, компетентен да разгледа делото по същество, е постановил мярка, с която временно е поверил упражняването на родителските права по отношение на детето на единия от родителите му — в смисъл, че не позволява на съд от друга държава членка да постанови, след приемане на решението от първата държава членка, решение, с което упражняването на родителските права по отношение на детето се поверява на другия родител.
7. Ще посоча и как според мен приложимите текстове и общият стандарт, от който се ръководят — а именно интересът на детето, структурират и налагат сътрудничество между съдилищата от едно и също пространство на свобода, сигурност и правосъдие.
I – Правна уредба
А – Хагската конвенция от 1980 г.
8. Конвенцията за гражданските аспекти на международното отвличане на деца е подписана в Хага на 25 октомври 1980 година(3) в рамките на световната организация за трансгранично сътрудничество в гражданската и търговската област.
9. Тази конвенция установява процедурните правила, приложими в случай на отвличане на дете, за да бъде гарантирано неговото незабавно връщане в държавата на обичайното му местопребиваване и също така да се гарантира защита на правото на лични отношения(4).
10. Член 12 от Хагската конвенция от 1980 г. има следната редакция:
„Когато детето е било незаконно [отведено] или задържано по смисъла на чл. 3 и от датата на подаване на молбата пред съдебния или административния орган на договарящата държава, в която се намира детето, е изтекъл период от време, по-малък от една година от датата на незаконното [отвеждане] или задържане, съответният орган разпорежда незабавното връщане на детето.
Съдебният или административният орган, дори ако е сезиран след изтичане на периода от една година, посочен в предходната алинея, следва да разпореди връщането на детето, освен ако не се установи, че то се е приспособило към новата си среда.
[…]“
11. Член 13 от Хагската конвенция от 1980 г. предвижда:
„[…] съдебният или административният орган на […] държава[та членка, в която детето е било отведено,] не е задължен да разпореди връщането на детето, ако лицето, институцията или организацията, които се противопоставят на неговото връщане, установят, че:
a) лицето, институцията или организацията, натоварени с грижата за детето, не са упражнявали ефективно родителските права по време на [отвеждането] или задържането или са дали своето съгласие, или впоследствие са приели [отвеждането] или задържането; или
b) съществува сериозна опасност връщането на детето, да го изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го постави в неблагоприятна ситуация.
Съдебният или административният орган може също да откаже да разпореди връщането на детето, ако установи, че детето се противопоставя на връщането и е достигнало възраст и степен на зрялост, при които е уместно да се вземе под внимание и неговото мнение.
[…]“
Б – Общностно право
12. Регламент № 2201/2003, който заменя Регламент № 1347/2000, има за цел да унифицира в рамките на пространството на свобода, сигурност и правосъдие правилата за международна съдебна компетентност в областта на развода, фактическата раздяла или унищожаването на брака, както и в областта на родителската отговорност.
13. Докато Регламент № 1347/2000 ограничаваше споровете, свързани с родителската отговорност, до тези, които се включваха в рамките на производството по раздяла на съпрузите, Регламент № 2201/2003 разпростира правилата за съдебна компетентност по отношение на всички решения относно родителската отговорност, включително мерките за защита на детето, независимо от каквато и да е връзка с брачното производство(5).
14. Според член 1, параграф 1, буква б) от Регламент № 2201/2003 той се прилага, независимо от характера на съда или правораздавателния орган, по граждански дела, отнасящи се до: възлагане, упражняване, прехвърляне, ограничаване или лишаване от родителска отговорност.
1. Общото правило за компетентност и изключенията
15. Като се позовава на висшия интерес на детето, Регламент № 2201/2003 установява критерия на близостта като общо правило за териториална компетентност на съдилищата, но веднага въвежда едно изключение от него, по-специално в някои случаи на промяна на местопребиваването, така както следва от членове 8, 9, 10 и 12 от този регламент.
16. Така в член 8, параграф 1 от посочения регламент се предвижда, че компетентният съд в областта на родителската отговорност е този на държавата членка по обичайното местопребиваване на детето към момента на сезиране на съда, като присъствието на детето — понятие, което евентуално се различава от обичайното местопребиваване, дори става основание за компетентност по подразбиране при липса на всякакви други основания(6).
17. От този принцип няма изключения освен в конкретните случаи, в които първоначално сезираният съд остава компетентен, или за да се избегне опасност от конфликт, или за да се гарантира продължаването на производство, правомерно заведено според правило за териториална компетентност в съответствие с Регламент № 2201/2003, който не е оспорен от някоя от страните.
18. Такъв е случаят по делата, свързани с правото на лични отношения с детето, в случаите, когато едно дете се мести правомерно в друга държава членка и придобива ново обичайно пребиваване там. В тези случаи съдът на държавата членка по предишното обичайно местопребиваване на детето остава компетентен да измени решението за право на лични отношения с детето, издадено в тази държава членка преди установяването за период от три месеца, следващ установяването(7).
19. По същият начин член 12, параграф 1, букви а) и б) от Регламент № 2201/2003 предвижда пророгация на компетентността в полза на съда, сезиран да се произнесе по дело, свързано с раздяла на съпрузите. Според тази разпоредба този съд остава компетентен по всички въпроси, които се отнасят до родителската отговорност, свързани с молбата за раздяла, когато поне единият от съпрузите носи родителската отговорност за детето и когато компетентността на посочения съд е била изрично или по друг недвусмислен начин приета от съпрузите и от носителите на родителска отговорност. Тази компетентност трябва освен това да е във висш интерес на детето. Тя се прекратява, когато решението, с което се допуска молбата за раздяла, или решенията относно родителската отговорност, са влезли в сила(8).
20. Ако никой съд на държава членка не е компетентен съгласно членове 8—13 от Регламент № 2201/2003, компетентността се определя във всяка държава членка съобразно нейното законодателство(9).
21. Висшият интерес на детето може да обоснове и специфично изключение под формата на отказ от компетентност на съд на държава членка в полза на съд на друга държава членка.
22. Така член 15, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 гласи:
„[…] съдилищата на държава членка, които са компетентни по съществото на делото могат, ако смятат, че съдът на друга държава членка, с която детето има особена връзка, е по-подходящ за разглеждането на делото, или на отделна част от него, и когато това е в най-добър интерес за детето:
а) да спре делото или част от него и да покани страните да внесат искане пред съда на тази друга държава членка […] или
б) да изиска от съда на другата държава членка да [упражни своята] компетентност […]“
23. Според член 15, параграф 2 от този регламент параграф 1 се прилага по искане от страна, служебно от съда или по искане от съда на друга държава членка, с която детето има особена връзка(10), като се има предвид, че в двата последни случая препращането се извършва единствено ако е прието поне от едната от страните.
2. Приложими правила в специфичния случай на неправомерно отвеждане на детето
24. В случай на неправомерно отвеждане на детето продължават да се прилагат установените от Хагската конвенция от 1980 г. правила. Те обаче се допълват от разпоредбите на Регламент № 2201/2003, които имат предимство пред разпоредбите на тази конвенция(11).
25. Член 2, точка 11 от посочения регламент гласи:
„За целите на настоящия регламент:
[…]
терминът „неправомерно отвеждане или задържане“ означава или отвеждането, или задържането на детето, при което:
а) това се осъществява в нарушение на правото на упражняване на родителски права, придобито по силата на [съдебно] решение или по силата на закона, или по споразумение, [пораждащо правни последици] по силата на правото на държавата членка, в която детето обичайно пребивава непосредствено преди отвеждането или задържането
и
б) при условие че по време на отвеждането или задържането правото на упражняване на родителски права е било ефективно упражнявано съвместно или поотделно или би било упражнявано по този начин, ако не е било извършено отвеждането или задържането. Приема се, че родителските права се упражняват съвместно, когато по силата на решение или поради действието на закона единият носител на родителската отговорност не може да вземе решение за мястото на пребиваване на детето без съгласието на другия носител на родителската отговорност.“
26. Относно компетентността на съда член 10 от Регламент № 2201/2003 предвижда, че съдът на държавата членка, на територията на която детето е имало обичайно местопребиваване преди отвеждането, остава компетентен.
27. В съответствие с критерия на близостта обаче компетентността се прехвърля на съдилищата на държавата членка, на територията на която детето е придобило ново обичайно местопребиваване, когато:
а) всяко лице, институция или орган, който има право на упражняване на родителски права, мълчаливо е приело отвеждането или задържането
или
б) детето е отсядало в тази друга държава членка за срок от поне една година след като лицето, институцията или друг орган, който има право на упражняване на родителски права, е знаело или е трябвало да знае къде се намира детето и детето се установило в своята нова среда и поне едно от следните условия е изпълнено:
i) в рамките на една година след като носителят на правото на упражняване на родителски права е знаел или е трябвало да знае къде се намира детето, не е депозирал искане за завръщането му пред компетентните органи на държавата членка, където детето е било отведено или задържано;
ii) искането за завръщане, депозирано от носителя на правото на упражняване на родителски права, е било оттеглено или ново искане не е било подадено в срока, определен по i);
iii) делото пред съда на държавата членка, където детето обичайно е живяло непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, е прекратено по силата на член 11, параграф 7;
iv) решение относно упражняването на родителските права, което не съдържа завръщането на детето, е било издадено от съдилищата на държавата членка, където детето е имало обичайното местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане.
28. Член 11 от Регламент № 2201/2003 е озаглавен „Връщане на дете“. По силата на параграф 1 от него, когато лице, което има право да упражнява родителски права, сезира компетентните органи на държава членка за издаването на решение въз основа на Хагската конвенция от 1980 г. за връщането на дете, което е било отведено, се прилагат параграфи 2—8.
29. По-специално в съответствие с член 11, параграф 6 от този регламент, ако е било прието решение за отказ за връщане от съд на друга държава членка по силата на член 13 от Хагската конвенция от 1980 г., този съд трябва да изпрати копие от това решение и от съответните документи на компетентния съд или на централния орган на държавата членка, на територията на която детето е имало обичайно местопребиваване преди неправомерното отвеждане или задържане.
30. Освен това според член 11, параграф 8 от Регламент № 2201/2003 всяко последващо решение, което разпорежда връщането на детето, издадено от съда, който е компетентен по силата на този регламент, има изпълнителна сила, за да се гарантира връщането на детето, в съответствие с глава III, раздел 4 от посочения регламент, по-специално с членове 40, 42 и 43.
31. По силата на член 42 от Регламент № 2201/2003 това решение, с което се разпорежда връщането на детето, се признава и има изпълнителна сила в друга държава членка, без да има нужда да се прибягва до процедура по екзекватура и без да се предоставя каквато и да е възможност за противопоставяне на неговото признаване.
32. За целта посоченото решение трябва да бъде заверено в държавата членка, която го е издала. Съдията, натоварен да завери решението, разпореждащо връщането на детето, издава удостоверението само ако са изпълнени три кумулативни условия. Всъщност от член 42, параграф 2, първа алинея, букви а), б) и в) от Регламент № 2201/2003 е видно, че удостоверението може да бъде издадено само ако на детето е дадена възможността да бъде изслушано, освен ако изслушването е било неподходящо поради неговата възраст или степента му на зрелост, ако на страните е дадена възможността да бъдат изслушани и ако съдът е взел предвид при произнасянето на своето решение мотивите и доказателствата, въз основа на които е прието решението за задържане.
3. Общи разпоредби за раздялата и за родителската отговорност
33. За да се намери временно разрешение за неотложните случаи, член 20, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 предвижда, че съдилищата в държава членка могат да постановяват привременни или обезпечителни мерки по отношение на лица или имущество, намиращи се на територията на тази държава членка, при това дори ако съдът в друга държава членка е компетентен по съществото на делото.
34. Тези мерки спират да се прилагат, по силата на член 20, параграф 2 от този регламент, когато съдът на държавата членка, който е компетентен по съществото на делото, е взел мерките, които смята за подходящи.
4. Признаване и изпълнение на съдебни решения по брачни дела и по делата, свързани с родителската отговорност
35. По силата на член 21, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 решенията, постановени в една държава членка, се признават в друга държава членка без изискване за специални процесуални действия. Член 21, параграф 3 от този регламент предвижда, че всяко лице може да подаде искане решението да бъде или да не бъде признато.
36. Основанията за непризнаване на постановено решение относно родителската отговорност са определени в член 23 от посочения регламент. По-специално, подобно решение не се признава, ако признаването е в очевидно противоречие с обществения ред или ако това решение е било постановено, без детето да е могло да бъде изслушано.
37. Освен това според член 24 от Регламент № 2201/2003 компетентността на съда на държава членка, постановил решението, не може да се преразглежда(12).
38. Накрая, в член 28, параграф 1 от посочения регламент е посочено, че „решение, което се отнася до упражняването на родителската отговорност за дете, постановено в държава членка, което подлежи на изпълнение в тази държава членка и е било връчено за изпълнение, се изпълнява в друга държава членка, ако по молба на всяка заинтересована страна е обявено за изпълняемо в тази държава“. Възможно е освен това решението по молбата за декларация за изпълняемост да бъде обжалвано от всяка от страните(13).
5. Сътрудничество между централните органи по делата, свързани с родителската отговорност
39. По силата на член 53 от Регламент № 2201/2003 всяка държава членка определя един или повече централни органи, за да подпомагат приложението на този регламент. Тяхната функция е да си разменят информация относно националното законодателство и процедури, да приемат мерки за подобряване приложението на посочения регламент, както и да укрепват сътрудничеството между отделните централни органи на държавите членки(14).
40. Член 55 от този регламент предвижда, че централните органи предприемат всички подходящи мерки за събиране и обмен на информация за положението на детето, за всички висящи производства, които имат отношение към родителската отговорност и за всички постановени решения, засягащи детето. По-специално те трябва да предприемат всички подходящи мерки за подпомагане обмена на информация между съдилищата по прилагането на член 11, параграфи 6 и 7, както и на член 15 от посочения регламент.
В – Национално право
41. Член 411, параграф 1 от Гражданския процесуален кодекс (Zakon o pravdnem postopku)(15) гласи, че в хода на производството по спорове, свързани с брачни отношения, и по спорове в отношенията между родителите и децата, по предложение на една от страните или служебно, съдът може да постанови привременно решение за упражняването на родителски права и издръжката на децата на двамата съпрузи, както и да постанови привременни мерки за отнемане или ограничаване на правото на лични контакти или във връзка с начина на осъщестявване на тези контакти.
42. По силата на член 411, параграф 3 от посочения кодекс тези привременни решения се постановяват съгласно разпоредбите на закона, който урежда обезпечителните мерки.
43. Съгласно член 267 от Закона за изпълнителното производство и обезпечителните мерки (Zakon o izvršbi in zavarovanju)(16) привременно решение може да бъде постановено преди откриването на съдебното производство, по време на същото, както и след приключването му, докато няма изпълнение.
44. Член 105, параграф 3 от Закона за брака и семейните отношения (Zakon o zakonski zvezi in družinskih razmerjih)(17) гласи, че ако дори с помощта на социалната служба родителите не постигнат съгласие относно упражняването на родителските права и възпитанието на децата, по искане на единия или на двамата родители съдът решава упражняването на родителските права и възпитанието на всички деца да бъде поверено на единия родител или по отношение на някои от децата — на единия, а по отношение на останалите — на другия родител. Съдът може и служебно да реши упражняването на родителските права и възпитанието на всички или на някои от децата да бъде поверено на трето лице.
II – Обстоятелствата по главното производство и преюдициалните въпроси
45. Г‑жа Detiček, словенска гражданка, и г‑н Sgueglia, италиански гражданин, са съпрузи и пребивават в Рим в продължение на 25 години. Дъщеря им Antonella, словенска гражданка, е родена на 6 септември 1997 г.
46. Образувано е производство за развод пред Tribunale ordinario di Tivoli (общ съд на Тиволи) (Италия). С определение от 25 юли 2007 г. този съд постановява привременно решение, с което възлага упражняването на родителските права по отношение на детето на съпружеската двойка само на г‑н Sgueglia и да настани това дете в интернат в приемната къща на калазанцийските монахини в Рим.
47. От преписката, представена пред Съда от Višje sodišče v Mariboru (апелативен съд, Марибор), се установява, че съдията от Tribunale ordinario di Tivoli не желае да повери временно упражняването на родителските права по отношение на детето на г‑жа Detiček, поради това че същата била неспособна да разграничи интересите на детето на съпрузите от своите собствени интереси. Освен това според италианския съдия Antonella отказвала да вижда баща си. При това положение този съдия решава да повери временно упражняването на родителските права на г‑н Sgueglia и да настани Antonella в интернат, за да бъде изключена от конфликта между своите родители. В това решение, постановено от италианския съд, се уточнява освен това, че самата г‑жа Detiček е предложила и избрала интерната.
48. В същия ден, в който е постановено посоченото решение, г‑жа Detiček и дъщеря ѝ напускат Италия и заминават за Poljčane, Словения, където живеят и понастоящем.
49. С решение на Okrožno sodišče v Mariboru (окръжен съд, Марибор) (Словения) от 22 ноември 2007 г., потвърдено с решение на Vrhovno sodišče (Върховен съд) (Словения) от 2 октомври 2008 г., определението на Tribunale ordinario di Tivoli от 25 юли 2007 г. е обявено за подлежащо на изпълнение на територията на Република Словения и в момента тече изпълнително производство пред Okrajno sodišče v Slovenski Bistrici (районен съд, Словенска Бистрица) (Словения), за да бъде предадено детето на бащата и да бъде настанено в интерната в Рим. Това изпълнение е спряно до приключване на главното производство.
50. На 28 ноември 2008 г. г‑жа Detiček се обръща към Okrožno sodišče v Mariboru за постановяването на привременна мярка, с която да ѝ бъде предоставено упражняването на родителските права по отношение на детето.
51. С определение от 9 декември 2008 г. Okrožno sodišče v Mariboru уважава искането на г‑жа Detiček и временно ѝ поверява упражняването на родителските права по отношение на Antonella. Този съд мотивира решението си, като се основава на факта, че обстоятелствата са се променили и че това било в интерес на детето, като запитващата юрисдикция не уточнява по-детайлно тези обстоятелства.
52. От представената пред Съда преписка, и по-специално от определението от 9 декември 2008 г., обаче е видно,.че промяната в обстоятелствата е следната. Antonella понастоящем е интегрирана в Словения. Словенският съд счита, че връщане в Италия с настаняване в интернат щяло да е в разрез с нейното благосъстояние, тъй като би ѝ нанесло непоправима физическа и психическа травма. Освен това на 1 декември 2008 г. съдията провел среща с Antonella и тя изразила желание да остане с майка си.
53. Г‑н Sgueglia подава възражение срещу посоченото определение пред същия съд, който го отхвърля с определение от 29 юни 2009 г. Приемането на обезпечителната мярка Съдът основава на член 20 от Регламент № 2201/2003 във връзка с член 13 от Хагската конвенция от 1980 г.
54. Г‑н Sgueglia обжалва определението от 29 юни 2009 г. пред Višje sodišče v Mariboru, който решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Съд от Република Словения […] компетентен ли е по силата на член 20 от Регламент [№ 2201/2003] да постанови [привременни] мерки, когато съд от друга държава членка, който по силата на посочения регламент е компетентен да разгледа делото по същество, вече е постановил [привременна] мярка, обявена за подлежаща на изпълнение в […] Словения?
2) При положителен отговор на този въпрос, може ли посредством прилагане на националното право (при положение че член 20 от Регламент [№ 2201/2003] дава възможност за това) словенски съд да постанови [привременна] мярка на основание член 20 [от този] регламент […], с която се изменя или отменя окончателна и подлежаща на изпълнение [привременна] мярка, приета от компетентен по силата на [посочения] регламент да разгледа делото по същество съд от друга държава членка?“
III – Анализ
55. С тези преюдициални въпроси запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 20, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 може, когато съд от държава членка, компетентен да разгледа делото по същество, е постановил мярка, с която временно е поверил упражняването на родителските права по отношение на дете на единия от родителите му, да се тълкува в смисъл, че позволява на съд на друга държава членка да постанови, след приемане на решението от първата държава членка, решение, с което упражняването на родителските права по отношение на детето се поверява на другия родител.
А – Предварителни бележки
56. В самото начало според мен следва да се отбележи следното.
57. На първо място, изглежда ми безспорно, че поставените пред Съда въпроси произтичат от спор, възникнал по повод на неправомерно отвеждане на дете по смисъла на Регламент № 2201/2003.
58. Всъщност от представените пред Съда данни се установява, че г‑жа Detiček напуска Италия — държавата по обичайно пребиваване на семейството, за да отиде в Словения заедно с детето на съпрузите, Antonella, което тогава е на 10 години, в същия ден, в който сезираният от съпрузите съд, в рамките на производство за развод, постановява решение, с което временно поверява упражняването на родителските права по отношение на Antonella на бащата, г‑н Sgueglia. Към този момент това положение се запазва против волята на бащата.
59. В резултат на това условията, предвидени в член 2, точка 11 от Регламент № 2201/2003, която определя неправомерното отвеждане на дете като отвеждане, което „се осъществява в нарушение на правото на упражняване на родителски права, придобито по силата на [съдебно] решение […] по силата на правото на държавата членка, в която детето обичайно пребивава непосредствено преди отвеждането […] при условие че по време на отвеждането […] правото на упражняване на родителски права е било ефективно упражнявано съвместно или поотделно или би било упражнявано по този начин, ако не е било извършено отвеждането […]“, според мен са изпълнени.
60. На следващо място, мисля, че е необходимо веднага да се уточни, че ако разпоредбите на член 11 от този регламент, които организират сътрудничеството между съдилищата в интерес на детето, очевидно следва да се приложожат в рамките на образуваното от бащата пред Okrajno sodišče v Slovenski Bistrici изпълнително производство, т.е. за връщане на детето, за сметка на това те не биха могли да са приложими по иска, предявен от майката пред Okrožno sodišče v Mariboru.
61. Всъщност от член 11, параграф 1 от посочения регламент е видно, че връщането на детето посредством посочения механизъм може да се осъществи само „[к]огато лице, институция или друг орган, които имат право на упражняване на родителски права, сезира компетентните органи в държав[а] членк[а] за издаването на решение въз основа на [Хагската конвенция от 1980 г.], за връщането на дете, което е било неправомерно отведено или задържано в държава членка, различна от държавата членка, където детето обичайно е имало местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане“.
62. От представените пред Съда доказателства обаче е видно, от една страна, че на г‑жа Detiček не е било предоставено правото да упражнява родителските права, дори съвместно, по силата на решението на Tribunale ordinario di Tivoli, постановено на 25 юли 2007 г., обявено за изпълняемо с решение на Vrhovno sodišče от 2 октомври 2008 г., когато на 28 ноември 2008 г. тя сезира Okrožno sodišče v Mariboru, за да получи възлагане в нейна полза на правото да упражнява родителските права, и от друга страна, че с нейната молба не се цели връщането на Antonella. Следователно в настоящото дело става дума за хипотеза, която е не само различна, но дори е напълно противоположна на предвидената от член 11, параграф 1 от Регламент № 2201/2003.
63. Ето защо този поставен на разглеждане пред Съда проблем трябва да се изследва единствено от гледна точка на самостоятелните разпоредби на член 20 от този регламент.
64. В действителност смисълът, заложен в преюдициалния въпрос на запитващата юрисдикция, е дали в хипотеза като тази по главното производство е възможно да се получи и да бъде признавано занапред като имащо предимство съдебно решение, постановено въз основа на член 20, параграф 1 от посочения регламент от съд, по отношение на който правилото за териториална компетентност съществува единствено вследствие на неправомерно отвеждане на детето.
65. Смятам, че съдържанието на отговора на този въпрос зависи от отговорите на следните два въпроса. Първо, какъв е основополагащият принцип на Регламент № 2201/2003 с оглед на проблематиката, представена пред Съда? Второ, какво място заемат разпоредбите на член 20 от този регламент в рамките на механизма, установен от посочения регламент?
Б – Установената от Регламент № 2201/2003 система в специфичния случай на неправомерно отвеждане на детето
66. Според мен Регламент № 2201/2003 почива върху следните предпоставки.
67. На първо място, следва да се припомни, че този регламент цели да допринесе за създаването на действително общо пространство на правосъдие, като въведе правила за компетентност по брачни дела и по дела, свързани с родителската отговорност, и като улесни признаването и изпълнението на решенията по тези дела.
68. За тази цел от съществено значение е постановените в държава членка решения да бъдат взаимно признавани. Всъщност, както е уточнено в съображение 2 от Регламент № 2201/2003, принципът на взаимно признаване на съдебните решения е одобрен като крайъгълен камък за създаването на действително пространство на правосъдие. По тази причина признаването на тези решения, както и тяхното изпълнение се основават на принципа на взаимно доверие и основанията за тяхното непризнаване се ограничават до необходимия минимум(18).
69. На второ място, необходимо е да се припомни, че в самия споменат регламент се подчертава именно, че правилата за компетентност, установени от него, са били създадени в светлината на най-добрия интерес на детето(19). Следователно от това ясно следва според мен, че и правилата за компетентност, предназначени за борба срещу неправомерното отвеждане на децата, са били разработени в този дух.
70. Навремето една много разпространена практика в случай на развод между съпрузи с различно гражданство се състоеше в това този от родителите, който иска да си гарантира упражняването на родителските права по отношение на детето или децата, да се укрие с него или с тях в страната си по произход и да сезира националния съд, за да поиска от него да се произнесе по упражняването на родителските права, без да бъдат признати решенията, приети в друга държава, ако има такива.
71. Последицата от това бе прекъсване в продължение на дълги години, дори окончателно, на отношенията между детето и другия му родител, положение, което никой не може да твърди, че съответства на интереса на детето или, ако употребим вече използвания от Съда израз, на неговото благосъстояние(20).
72. Това поведение, за което близкото минало, дори настоящето, предлага чести и болезнени примери, се състоеше в това да се предизвика или да се очаква от страна на сезирания съд благосклонна реакция, вдъхновена от нещо като съдебен национализъм, който понастоящем е напълно несъвместим с понятието за пространство на свобода, сигурност и правосъдие. Всъщност по този начин детето би било лишено от съществени и наистина основни права. Освен че както лесно може да се досетим, напреженията в семейството, които понася, лишават детето, дори след като достигне достатъчна зрелост, от неговата свобода на избор и от възможността да използва свободата си на придвижване, за да отиде да види другия си родител, по такъв начин просто му се отнема неговото основно право да поддържа естествени отношения с двамата си родители.
73. За да се избегнат тези много вредни за детето практики, Регламент № 2201/2003 установява императивни правила за компетентност, чиято първостепенна цел е да се избегне поведение, което води до тази система и представлява същинско противоправно действие.
74. Конкретната забрана на посочените практики следователно предполага абсолютна забрана на forum shopping. Всъщност единствената ефективна рецепта е да се поддържа и утвърждава като неприкосновена първоначалната компетентност на съда, сезиран да се произнесе по съществото на делото.
75. Затова, според мен, след като в интерес на детето в Регламент № 2201/2003 се посочва общо правило за компетентност, изведено от критерия на близостта(21), от него, отново в интерес на детето, се правят изключения, сред които това, приложимо към неправомерното отвеждане на дете.
76. В тази хипотеза, предвидена и уредена от член 10 от посочения регламент, съдебната компетентност се предоставя на съда на държавата членка, на територията на която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане. Компетентността не може да бъде предоставена на съда на държавата членка, на чиято територия се намира детето, освен ако това отвеждане бъде квалифицирано като правомерно вследствие изрично или мълчаливо узаконяване съобразно предвидените от този регламент хипотези.
77. Всъщност този член предвижда хипотезите, при които лицето, което има право да упражнява родителските права, даде съгласие за отвеждането(22) или също когато съдът, който е запазил компетентността си поради неправомерния характер на отвеждането, постанови решение, което потвърждава отвеждането или се произнесе относно упражняването на родителските права по начин, който не съдържа завръщането на детето(23). Също така посоченият член имплицитно предвижда случая, в който в рамките на една година лицето, което е имало право да поиска връщането на детето, или не го е поискало, или е оттеглило и не е подновило това искане(24). Във всички тези хипотези компетентността ще се прехвърли на съда в държавата членка, на територията на която детето е било отведено.
78. Очевидно е, че в настоящото дело случаят не е такъв с оглед на данните, представени пред Съда от запитващата юрисдикция. Всъщност г‑н Sgueglia, след като е поискал и получил признаването на италианската мярка на словенска територия, предявява иск пред Okrajno sodišče v Slovenski Bistrici за връщане на Antonella посредством изпълнението на тази мярка.
79. При това положение е безспорно, че според Регламент № 2201/2003 италианският съд запазва своята компетентност, изключвайки всякаква друга компетентност, което впрочем запитващата юрисдикция признава.
80. В светлината на тези съображения следва да се отговори на поставените от запитващата юрисдикция преюдициални въпроси.
В – Мястото на член 20 от Регламент № 2201/2003 в неговата обща структура
81. Това всъщност иска да определи чрез своите преюдициални въпроси запитващата юрисдикция, която по същество иска да установи дали на основание на член 20, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, когато съд в държава членка, компетентен да разгледа делото по същество, е постановил мярка, с която временно е поверил упражняването на родителските права по отношение на детето на единия от родителите му, съд от друга държава членка може да постанови, след приемане на решението от първата държава членка, решение, с което упражняването на родителските права по отношение на детето е поверено на другия родител.
82. Припомням най-напред, че член 20, параграф 1 от този регламент позволява на съд, който не е компетентен да разгледа делото по същество, да постанови по изключение, когато неотложен случай налага това, привременна или обезпечителна мярка относно имуществото или лицата, намиращи се на територията, в която е компетентен този съд.
83. Според мен тази разпоредба не представлява общо правило за компетентност, а разрешение за действие под двойния натиск на налична опасност за детето и на необходимост от неотложно действие за избягването ѝ.
84. Всъщност, както подчертава Комисията в точка 27 от нейното становище, член 20 от Регламент № 2201/2003 има за последица да позволи позоваване на националното право на сезирания съд без оглед на правилото за първоначална компетентност.
85. Видяхме обаче, че правилата за компетентност, включително посочените в член 10 от този регламент, са били създадени в най-добрия интерес на детето. Следователно прилагане на член 20 от посочения регламент, който представлява пълно изключение от тези правила, може да бъде резултат само на изключително сериозни обстоятелства, пряко свързани с положението на детето.
86. Съдът вече е имал възможност да уточни обхвата на тази разпоредба в Решение по дело A, посочено по-горе. В това решение той постановява, че прилагането на член 20, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 е подчинено на три кумулативни условия, а именно, че мерките трябва да са спешни, че те трябва да се постановят по отношение на лица или имущество, които се намират в държавата членка, където е седалището на сезирания с делото съд, и че те трябва да имат временен характер(25).
87. В конкретната хипотеза по това дело, Съдът посочва, че „[привременните мерки, постановени при прилагане на член 20, параграф 1 от Регламент № 2201/2003] са приложими спрямо децата, които имайки обичайното си местопребиваване в държава членка, пребивават временно или случайно в друга държава членка и се намират в положение, което може сериозно да навреди на тяхното благосъстояние, включително на тяхното здраве или на развитието им, обосновавайки по този начин незабавното приемане на мерки за защита“(26).
88. Към примера, представен от Съда, можем да добавим предложения от Комисията пример в практическото ръководство за прилагането на Регламент № 2201/2003(27), който според мен добре илюстрира механизма, установен от член 20 от този регламент.
89. Това ръководство всъщност използва примера за едно семейство, което се придвижва с автомобил на територията на държава членка, различна от тази, на територията на която те обичайно пребивават. Семейството претърпява произшествие и двамата родители изпадат в кома, поради което са неспособни да упражняват родителската си отговорност. Властите на държавата членка, в която се намира семейството трябва да могат бързо да вземат привременни мерки за защита на детето на семейната двойка, което няма никакъв роднина в тази държава членка. В случай като този посочените мерки биха могли да се изразяват в настаняване на детето в дом за настаняване.
90. Ясно е, че това необходимо изключение от общото правило за компетентност може да бъде оправдано само от изключителни обстоятелства, като например произтичащите от непосредствена опасност, предотвратяването на която налага спешни действия в отговор на ситуация, която или поражда опасността, или не може да я предотврати.
91. Не смятам, че случаят по главното производство е такъв.
92. Не е трудно обаче да си представим тревогата, която детето сигурно изпитва в такова положение, тревога, която, уви, е една и съща за всички деца, чиито родители, дори след раздялата си, продължават разправиите си, въпреки че тази раздяла е целяла да ги успокои, и по този начин не изпълняват основното си задължение на родители, а именно да предпазват детето, включително от последиците на тяхното собствено неразбирателство.
93. Трябва обаче да се посочи, че тази тревога изглежда не съответства на горепосочените критерии, описани като оправдаващи намесата на съд, който не е сезиран да се произнесе по съществото на делото, особено за приемането на мярка, имаща за цел да замести, чрез отмяната ѝ, мярката, приета по съществото на делото от компетентния съд.
94. Предлаганото от мен тълкуване може да изглежда прекалено ограничително. Смятам, че то трябва да бъде такова, не само тъй като член 20, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 е изключение от установените с него правила за компетентност и по правило изключенията се прилагат ограничително, но също и защото това тълкуване се налага от необходимостта да може този регламент да произведе своето полезно действие.
95. Дейстивтелно при наличието на конкретно положение като това по главното производство, което отговаря точно на това, което посоченият регламент е искал да забрани, изключенията могат да се прилагат само ограничително и в никакъв случай не трябва да представляват скритата врата, през която старите практики да осигурят завръщането си. Всъщност става въпрос за общия интерес на всички деца, чиито родители нямат едно и също гражданство и които биха могли да се изкушат от такива способи, ако намерят в съдебната практика основание да ги използват в резултат на прекалено широко тълкуване на такива изключения.
96. Впрочем по силата на член 20, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 постановените мерки могат да бъдат само привременни и подчинени на решението по същество.
97. В случая, с който е сезиран Съдът, положението е напълно различно. Вместо да действа в подкрепа на юрисдикцията, компетентна да се произнесе по същество, Okrožno sodišče v Mariboru е заел изцяло противна позиция, постановявайки решение по същество, което отменя приетото от компетентната юрисдикция и е предназначено да го замени.
98. При това положение по настоящото дело не са налице необходимите за прилагането на член 20, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 условия. Следователно се налага изводът, че сезираната от г‑жа Detiček първоинстанционна юрисдикция не е компетентна да се произнесе по искането на същата и че във всеки случай тя не е могла да приеме постановените решения.
99. Според мен, ако се приеме словенската юрисдикция на свой ред да постанови привременна мярка, която има същия предмет и същото основание като постановената от компетентната по съществото на спора юрисдикция, това би означавало всъщност да не бъде призната постановената от компетентната по съществото на спора юрисдикция мярка и да се заобиколят правилата относно компетентността, признаването и изпълнението, установени с Регламент № 2201/2003.
100. Принципът на взаимно признаване на съдебните решения, основан на принципа на взаимното доверие между държавите членки, би бил сериозно засегнат и установената с този регламент система при това положение би била поставена отново под въпрос.
101. Видяхме всъщност, че амбицията да се постигне общо съдебно пространство се основава на тези два принципа. Да се приеме, че юрисдикцията на друга държава членка може да вземе решение по отношение на дете дори когато съдът на държава членка, компетентен да се произнесе по съществото на спора, вече е постановил решение по него, би имало за последица да се срине взаимното доверие, което трябва да съществува между съдебните системи на държавите — членки на Европейския съюз.
102. Впрочем, след като сме изправени пред случай на неправомерно отвеждане на дете в нарушение на Регламент № 2201/2003 и на Хагската конвенция от 1980 г., смятам, че ако подходът на г‑жа Detiček бъде приет и ако постановената от словенската юрисдикция привременна мярка бъде приета за действителна, това би означавало да се узакони едно правонарушение. Тогава целеният от тези два правни инструмента възпиращ ефект по отношение на отвличанията на деца от родителите би бил унищожен.
103. Все пак, трябва ли да се отрече настъпилата като последица от неправомерното отвеждане на Antonella промяна на положението?
104. Не мисля. Тя трябва да бъде взета предвид, тъй като представлява факт, за който детето не е отговорно и който неговият интерес налага да бъде изследван и оценен. Както Съдът е уточнил в Решение от 11 юли 2008 г. по дело Rinau(28), Регламент № 2201/2003 изхожда от концепцията, че най-добрият интерес на детето трябва да бъде на първо място(29). Впрочем в съображение 33 от този регламент е прогласено, че същият „зачита основните права на детето, както са предвидени в член 24 на Хартата за основните права на Европейския съюз[(30)]“.
105. Смятам обаче, че това трябва да става при зачитане на Регламент № 2201/2003 и посредством процедурите, които той урежда.
106. Според моя прочит на разпоредбите от този регламент пред съда, сезиран от г‑н Sgueglia с искане за изпълнение на решението от 25 юли 2007 г. на Tribunale ordinario di Tivoli, трябва да бъдат посочени и представени обстоятелствата, изведени от интереса на детето, които могат на това основание да накарат италианския съд да преразгледа своето решение и дори — като приложи член 15 от посочения регламент — да прехвърли своята компетентност.
107. Считам, че това изпълнително производство в действителност представлява иск за връщане на детето, по време на което гаранциите по член 11 от Регламент № 2201/2003 трябва да се прилагат.
108. Всъщност, тъй като няма други цели освен връщането на детето чрез привеждането в изпълнение на решението от 25 юли 2007 г., признато за изпълняемо от Vrhovno sodišče, на искането трябва да бъде дадена действителната му квалификация, която единствена позволява да се осигурят еднакви гаранции, независимо от избраната процедура. Поради това посоченото тълкуване , струва ми се, се налага от най-добрия интерес на самото дете.
109. Тогава различните процесуални възможности, които предлага член 11 от Регламент № 2201/2003 на съответните съдилища, ще намерят своето място в рамките и в духа на пространството на свобода, сигурност и правосъдие. В резултат на това ще се установи не конкуренция, а диалог, какъвто трябва естествено да съществува между съдилищата от едно съдебно пространство, основано върху взаимното признаване и без други съображения и търсения, освен най-съобразеното с интереса на детето разрешение.
110. Впрочем това е духът на самия регламент. Всъщност, щом е налице неправомерно отвеждане на дете, във връзка с Хагската конвенция от 1980 г. той установява специфичен механизъм за сътрудничество между съответните съдилища, който цели да позволи незабавното връщане на детето в държавата, на чиято територия то е пребивавало обичайно непосредствено преди това отвеждане, като същевременно предвижда максимален брой предпазни мерки, които съдилищата трябва да вземат в негов интерес(31).
111. Така в хипотезата, поставена на разглеждане пред Съда, ако Okrajno sodišče v Slovenski Bistrici приеме решение да не се върне детето, той ще трябва незабавно, по силата на член 11, параграф 6 от Регламент № 2201/2003, да изпрати копие от това решение и от съответните документи на италианския съд, който ще трябва да ги вземе предвид в своето окончателно решение.
112. В случай че този съд въпреки всичко разпореди връщането на детето, неговото решение, както видяхме в точка 30 от настоящото становище, би имало непосредствена изпълнителна сила.
113. Посоченият съд тогава ще трябва според член 42, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 да издаде удостоверение на съда, постановил решението за задържане, което удостоверява, че детето е било изслушано, освен ако неговата възраст или степен на зрелост не го позволява, че страните също са били изслушани и че съдът е взел предвид при постановяването на своето решение мотивите и доказателствата, въз основа на които е прието решението за задържане.
114. Така промяната на обстоятелствата, изтъкната от г‑жа Detiček в подкрепа на молбата ѝ, ще бъде взета предвид в рамките на това сътрудничество.
115. В този смисъл би било немислимо окончателното решение, с което съдиите се произнасят по съдбата на дете, да може да бъде повлияно от елементарна национална ориентация.
116. Всъщност самото естество на функцията по правораздаване, т.е. произтичащото от нея задължение за лицето, на което тя е възложена, налага на съда по съществото на делото да вземе предвид обстоятелствата по делото към момента на произнасянето, за да определи — като изключва всякакви други съображения — кое е най-доброто разрешение, което позволява да се защити интересът на детето, а именно да му гарантира стабилност във възможно най-добрата среда, включително гарантиране на нормални и спокойни отношения с всеки един от неговите родители.
117. С оглед на всички гореизложени съображения смятам, че член 20, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 трябва, когато съд в държава членка, компетентен да разгледа делото по същество, е постановил мярка, с която временно е поверил упражняването на родителските права по отношение на детето на единия от родителите му, да се тълкува в смисъл, че не позволява на съд от друга държава членка да постановява, след приемане на решението от първата държава членка, решение, с което упражняването на родителските права по отношение на детето се поверява на другия родител.
IV – Заключение
118. При тези обстоятелства предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, поставени от Višje sodišče v Mariboru, както следва:
„Член 20, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, трябва, когато съд в държава членка, компетентен да разгледа делото по същество, е постановил мярка, с която временно е поверил упражняването на родителските права по отношение на детето на единия от родителите му, да се тълкува в смисъл, че не позволява на съд от друга държава членка да постановява, след приемане на решението от първата държава членка, решение, с което упражняването на родителските права по отношение детето се поверява на другия родител.“