Неокончателна редакция
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
A. RANTOS
представено на 1 февруари 2024 година(1)
Дело C‑70/23 P
Westfälische Drahtindustrie GmbH,
Westfälische Drahtindustrie Verwaltungsgesellschaft mbH & Co. KG,
Pampus Industriebeteiligungen GmbH & Co. KG
срещу
Европейска комисия
„Обжалване — Конкуренция — Картели — Пазар на стомана за предварително напрягане — Преписка COMP/38.344 — Решение, с което се констатира нарушение на член 101 ДФЕС и на член 53 от Споразумението за ЕИП — Съдебно решение, с което частично се отменя решението и се определя глоба, чийто размер е идентичен с този на първоначално наложената глоба — Решение на Комисията относно неизплатената част от глобата — Дата на изискуемост на глоба, чийто размер е бил определен от съда на Съюза в рамките на упражняването на неговото правомощие за пълен съдебен контрол“
I. Въведение
1. С жалбата си Westfälische Drahtindustrie GmbH (наричано по-нататък „WDI“), Westfälische Drahtindustrie Verwaltungsgesellschaft mbH & Co. KG (наричано по-нататък „WDV“) и Pampus Industriebeteiligungen GmbH & Co. KG (наричано по-нататък „Pampus“), а заедно наричани „жалбоподателите“, претендират да се отмени решение на Общия съд на Европейския съюз от 23 ноември 2022 г., Westfälische Drahtindustrie и др./Комисия (T‑275/20, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“, EU:T:2022:723), с което той е отхвърлил иска им, първо, на основание член 263 ДФЕС да се отмени официалното уведомително писмо на Европейската комисия от 2 март 2020 г., с което тя иска да ѝ заплатят сумата от 12 236 931,69 евро, която според нея съответства на неизплатената част от глобата, наложена на ищците на 30 септември 2010 г., второ, да се установи, че глобата е била напълно изплатена на 17 октомври 2019 г. с плащането на сумата от 18 149 636,24 евро, и трето, да се осъди Комисията да заплати на WDI сума в размер на 1 633 085,17 евро, заедно с лихвите, начислени считано от последната посочена дата, поради неоснователно обогатяване, както и, при условията на евентуалност, на основание член 268 ДФЕС Комисията да бъде осъдена да им заплати сумата от 12 236 931,69 евро, която Комисията претендира от WDI, както и надплатената сума, в размер на 1 633 085,17 EUR, която тази институция е получила, заедно с лихвите, считано от 17 октомври 2019 г. до пълното възстановяване на дължимата сума.
2. В основата на спора е съдебно решение от 15 юли 2015 г., Westfälische Drahtindustrie и др./Комисия (T‑393/10, наричано по-нататък „съдебното решение от 15 юли 2015 г.“, EU:T:2015:515), с което Общият съд, от една страна, по-специално отменя частично решение на Комисията, констатиращо наличието на нарушение на член 101 ДФЕС в частта, в която с него се налага глоба на жалбоподателите, с мотива че Комисията е допуснала грешки при преценката на способността им за плащане, и от друга страна, като упражнява правомощието си за пълен съдебен контрол, осъжда жалбоподателите да заплатят глоба в размер, идентичен с размера на наложената им с това решение глоба. След постановяването на това съдебно решение се появяват различия в мненията относно датата, от която дължимите лихви върху тази глоба е трябвало да започнат да текат. Всъщност жалбоподателите считат, че лихвите трябвало да започнат да текат, считано от постановяването на съдебното решение от 15 юли 2015 г., с което Общият съд е отменил ex tunc глобата, наложена от Комисията, и е определил нова отделна глоба, докато според Комисията тези лихви се дължат от датата, посочена в това решение на Комисията, а именно почти 5 години преди постановяването на въпросното съдебно решение.
3. В съответствие с искането на Съда настоящото заключение ще се съсредоточи върху анализа на първото основание на настоящата жалба, което по същество се отнася до въпроса дали в случай като настоящия, в който Общият съд първоначално е отменил решение на Комисията в частта, в която тя определя размера на наложената глоба, а впоследствие, при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол, е определил размера на глобата на същото равнище, упражняването на това правомощие от Общия съд води до налагането на глоба, която трябва да бъде характеризирана като нова и различаваща се от правна гледна точка от глобата, наложена от Комисията, така че става изискуема от датата на постановяване на решението на Общия съд, с което се определя размерът на глобата.
4. Следователно настоящото дело предоставя възможност на Съда, от една страна, да изясни правното естество на упражняването на правомощието за пълен съдебен контрол от съда на Съюза на основание член 31 от Регламент (ЕО) № 1/2003(2), и от друга страна, да уточни правните последици, произтичащи от отмяната или изменението на глоба, наложена от Комисията на основание член 23, параграф 2 от този регламент, когато съдът на Съюза упражнява такова правомощие, по-специално що се отнася до определянето на началния момент, от който глобата става изискуема, и в допълнение — на дължимите лихви за забава.
II. Правна уредба
5. Член 23 от Регламент № 1/2003, озаглавен „[Глоби]“, гласи в параграфи 2 и 3:
„2. С решение Комисията може да налага [глоби] на предприятия и на сдружения на предприятия, когато умишлено или поради небрежност:
а) нарушават член [101 ДФЕС] или [102 ДФЕС] […]
[…]
3. При определяне на размера на [глобата] се взема предвид както тежестта, така и продължителността на нарушението“.
6. Член 31 от този регламент, озаглавен „Съдебен контрол от Съда на Европейските общности“, предвижда:
„Съдът разполага с [правомощия за пълен съдебен] контрол върху решения, с които Комисията е [наложила глоба] или периодично санкционно плащане. Той може да отмени, намали или увеличи наложената [глоба] или периодично санкционно плащане“.
7. Точка 35 от Насоките относно метода за определяне на глобите, налагани по силата на член 23, параграф 2, буква a) от Регламент (ЕО) № 1/2003(3), под заглавие „Платежоспособност“, гласи:
„В изключителни случаи Комисията може при поискване да отчете неспособността на предприятието да плаща с оглед на конкретен социален и икономически контекст. Тя няма да основава каквото и да е намаление на размера на глобата, предоставено на това основание, само на констатирането на влошено финансово положение или дефицит. Намалението може да бъде предоставено само на основата на обективни доказателства, че налагането на глобата, съгласно предвиденото в настоящите насоки, необратимо би застрашило икономическата жизнеспособност на съответното предприятие и би довело до това неговите активи да загубят цялата си стойност“.
III. Обстоятелствата по спора
8. Обстоятелствата по спора, както и съдържанието на спорното решение, са изложени в точки 2—26 от обжалваното съдебно решение. За нуждите на настоящото производство по обжалване пред Съда те могат да се обобщят, както следва.
А. Административното производство
9. С Решение C(2010) 4387 окончателен на Комисията от 30 юни 2010 г. относно производство по член 101 ДФЕС и член 53 от Споразумението за ЕИП (преписка COMP/38.344 — Стомана за предварително напрягане) (наричано по-нататък „Решението СПП“) Комисията санкционира няколко предприятия, сред които са и ищците — доставчици на стомана за предварително напрягане, за участието им в картел на пазара на стомана за предварително напрягане. Комисията налага глоба в размер на 56 050 000 евро на WDI. WDV и Pampus отговарят солидарно съответно за сумите 45 600 000 евро и 15 485 000 евро. Тази санкция е наложена в член 2, първа алинея, точка 8 от Решение СПП.
10. В хода на административното производство ищците претендират наложената им глоба да бъде намалена по изключение поради неспособност за плащане на основание точка 35 от Насоките от 2006 г.
11. В Решение СПП Комисията не уважава горепосоченото искане.
12. На 14 септември 2010 г. ищците подават в секретариата на Общия съд жалба, с която искат отмяна и изменение на Решение СПП. Делото е заведено под номер T‑393/10.
13. С Решение C(2010) 6676 окончателен от 30 септември 2010 г. (наричано по-нататък „Решението от 30 септември 2010 г.“) Комисията поправя някои грешки при изчисляването на глобите(4) и изменя Решение СПП, и по-специално член 2, първа алинея, точка 8 от него, като намалява размера на глобите, наложени на някои предприятия (наричани заедно по-нататък „спорното решение“)(5). Така на WDI е наложена глоба в размер на 46 550 000 евро. WDV и Pampus отговарят солидарно, съответно за сумата от 38 855 000 евро и от 15 485 000 евро.
14. Решението от 30 септември 2010 г. установява, че плащането на глобите, посочени в член 2, първа алинея, точка 8 от спорното решение, трябва да се извърши в срок от три месеца, считано от датата на съобщаване на решението от 30 септември 2010 г., и че след изтичането на този срок автоматично се дължат лихви при лихвения процент, определен от Европейската централна банка (ЕЦБ) за основните ѝ операции по рефинансиране към първия ден от месеца, през който е прието Решението от 30 септември 2010 г., увеличен с 3,5 процентни пункта. Предвидено е също, че в случай на подаване на жалба от санкционирано предприятие то може да представи обезпечение за глобата до крайния срок на плащането ѝ или под формата на банкова гаранция, или като временна мярка да извърши плащане на глобата в съответствие с член 85а, параграф 1 от Регламент (ЕО, Евратом) № 2342/2002(6).
15. На 3 декември 2010 г. ищците подават в секретариата на Общия съд молба за приемане на временни мерки по дело T‑393/10, с която по същество искат спиране на изпълнението на спорното решение до произнасянето на решението по жалбата в главното производство.
16. С писмо от 14 февруари 2011 г. генералният директор на генерална дирекция (ГД) „Конкуренция“ на Комисията отхвърля ново искане на ищците за намаляване на глобата въз основа на способността им за плащане (наричано по-нататък „писмото от 14 февруари 2011 г.“).
17. С определение от 13 април 2011 г., Westfälische Drahtindustrie и др./Комисия (T‑393/10 R, наричано по-нататък „определението за приемане на временни мерки“, EU:T:2011:178), председателят на Общия съд уважава частично молбата на ищците за приемане на временни мерки, като спира изпълнението на наложеното им задължение да представят банкова гаранция в полза на Комисията, за да избегнат незабавното събиране на глобите, при условие че като временна мярка ищците заплатят на Комисията, от една страна, сумата от 2 000 000 евро до 30 юни 2011 г., и от друга страна, месечни вноски в размер на 300 000 евро на всяко петнадесето число от месеца, считано от 15 юли 2011 г. до ново разпореждане, най-късно до датата на произнасяне на решението по главното производство.
18. Със съдебно решение от 15 юли 2015 г. Общият съд приема, че Комисията не е допуснала грешка, като е констатирала в спорното решение по отношение на ищците наличието на нарушение на член 101 ДФЕС. Общият съд обаче отменя спорното решение в частта, в която с него се налага глоба на ищците, както и писмото от 14 февруари 2011 г., с мотива че Комисията е допуснала грешки при преценката на способността им за плащане. При упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол Общият съд осъжда ищците да заплатят глоба в размер, идентичен с размера на наложената им със спорното решение глоба, както следва от диспозитива на съдебното решение от 15 юли 2015 г.(7).
19. В изпълнение на определението за приемане на временни мерки WDI плаща на Комисията като обезпечение сума в размер общо на 16 400 000 евро в периода между 29 юни 2011 г. и 16 юни 2015 г.
20. След постановяването на съдебното решение от 15 юли 2015 г. защитниците на ищците осъществяват контакт с ГД „Бюджет“ на Комисията, за да се споразумеят по взаимно съгласие за график за плащане на глобите, определени в точки 4—6 от диспозитива на това решение. Тогава се появяват различия в мненията, що се отнася до датата, от която дължимите лихви върху тези глоби е трябвало да започнат да текат. Всъщност ищците считат, че лихвите трябва да започнат да текат, считано от постановяването на съдебното решение от 15 юли 2015 г., докато според ГД „Бюджет“ лихвите се дължали от датата, определена съгласно член 2, втора и трета алинея от спорното решение, а именно, що се отнася до ищците, в срок от три месеца, считано от уведомяването за решението от 30 септември 2010 г. Това становище е възпроизведено в електронно писмо на ГД „Бюджет“ от 12 август 2015 г. в отговор на електронно писмо на представителя на ищците от 5 август 2015 г. и е повторено на среща, проведена на 4 септември 2015 г. между Комисията и WDI.
21. Ищците обжалват съдебното решение от 15 юли 2015 г., като оспорват по-специално обстоятелството, че при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол Общият съд е взел предвид способността им за плащане през 2015 г., а не през 2010 г. Тази жалба е отхвърлена с определение от 7 юли 2016 г., Westfälische Drahtindustrie и Pampus Industriebeteiligungen/Комисия (C‑523/15 P, наричано по-нататък „определението на Съда“, EU:C:2016:541).
22. След отхвърлянето на жалбата им ищците претендират Общият съд да изтълкува съдебното решение от 15 юли 2015 г. в смисъл, че лихвите върху размера на наложената с това съдебно решение глоба се дължат, считано от датата на постановяването му. При условията на евентуалност ищците претендират Общият съд да поправи или допълни това съдебно решение, като уточни от коя дата започват да текат лихвите.
23. С определение от 17 май 2018 г., Westfälische Drahtindustrie и др./Комисия (T‑393/10 INTP, EU:T:2018:293), Общият съд обявява тези искания за недопустими. Що се отнася до искането за тълкуване, Общият съд припомня, че за да бъде допустимо, то трябва да се отнася до въпрос, разрешен в подлежащото на тълкуване решение. При все това въпросът за началния момент, от който текат дължимите лихви за забава в случай на отложено плащане на размера на наложените на ищците глоби, не е бил засегнат в съдебното решение от 15 юли 2015 г. Според Общия съд искането на ищците цели да бъде получено становище относно последиците от съдебното решение от 15 юли 2015 г., което не попада в обхвата на искане за тълкуване, подадено на основание член 168, параграф 1 от неговия процедурен правилник. Що се отнася до другите две искания, Общият съд приема, че те са просрочени.
24. На 16 октомври 2019 г. WDI уведомява Комисията, от една страна, че вече е платило 31 700 000 евро, и от друга страна, че възнамерява да плати и остатъка от главницата и лихвите по дължимата глоба, които според неговите изчисления са в размер на 18 149 636,24 евро. За целите на тези изчисления WDI взема предвид натрупаните лихви, считано от 15 октомври 2015 г., тоест три месеца след постановяване на съдебното решение от 15 юли 2015 г., и прилага лихва от 3,48 %.
25. На 17 октомври 2019 г. WDI изплаща тази сума в размер на 18 149 636,24 евро по банковата сметка на Комисията, като по този начин плащанията във връзка с глобата, извършени от 29 юни 2011 г. нататък, достигат 49 849 636,24 евро.
26. С писмо от 2 март 2020 г. (наричано по-нататък „оспорваният акт“) Комисията изразява несъгласието си с позицията, изразена от WDI в писмото му от 16 октомври 2019 г. Комисията посочва, че в съответствие с критериите, установени в решение от 14 юли 1995 г., CB/Комисия (T‑275/94, наричано по-нататък „решение CB“, EU:T:1995:141), лихвите са започнали да текат не считано от постановяването на съдебното решение от 15 юли 2015 г., а от предвидената в спорното решение дата, а именно 4 януари 2011 г., при лихвен процент от 4,5 %. Поради това Комисията отправя официално уведомително писмо до WDI да ѝ изплати сумата от 12 236 931,69 евро, съответстваща на дължимия остатък, като вальорът на плащането е 31 март 2020 г.
Б. Производството пред Общия съд
27. С искова молба, подадена в секретариата на Общия съд на 11 май 2020 г., жалбоподателите претендират, главно, Общият съд, на първо място, да отмени оспорвания акт, на второ място, да приеме за установено, че Комисията е трябвало да приспадне плащанията, осъществени от WDI в периода от 29 юни 2011 г. до 16 юни 2015 г., ведно с лихвите върху посочената сума през този период, тоест общо 17 820 610 евро, от глобата, наложена със съдебното решение на Общия съд от 15 юли 2015 г. в рамките на правомощието на последния за пълен съдебен контрол, считано от тази дата, и че поради това глобата е платена изцяло с извършеното от WDI на 17 октомври 2019 г. плащане на сумата 18 149 636,24 EUR, и на трето място, да осъди Комисията да заплати на WDI сума в размер на 1 633 085,17 евро, заедно с лихвите върху нея, считано от 17 октомври 2019 г. до пълното възстановяване на дължимата сума, поради неоснователно обогатяване. При условията на евентуалност жалбоподателите претендират да се осъди Европейският съюз, представляван от Комисията, от една страна, да им заплати обезщетение в размер на претендираната в оспорвания акт сума, а именно 12 236 931,69 евро, и от друга страна, да заплати на WDI сума, равна на сумата, получена в повече от тази институция на 17 октомври 2019 г., в размер на 1 633 085,17 евро, заедно с лихвите, считано от тази дата до пълното възстановяване на дължимата сума.
28. В обжалваното съдебно решение Общият съд най-напред разглежда четвъртата част от исканията, които се отнасят до претенцията за обезщетение, основана на неправомерността на поведението на Комисията, тъй като последната не е изпълнила правилно съдебното решение от 15 юли 2015 г., нарушавайки по този начин задълженията си по член 266, първа алинея ДФЕС(8). В подкрепа на тази претенция за обезщетение ищците изтъкват по същество четири основания. В това отношение Общият съд приема, че всички изтъкнати нарушения изхождат от предпоставката, че наложената със спорното решение глоба не е била „оставена в сила“ или не е била „потвърдена“ със съдебното решение от 15 юли 2015 г., а е била отменена ex tunc и заменена с нова глоба, която ищците наричат „глоба, наложена по съдебен ред“, дължима едва от деня на постановяване на това съдебно решение(9).
29. След като обявява претенцията за обезщетение за допустима(10), Общият съд най-напред констатира, че доколкото въпросът за началния момент, от който се начисляват дължимите лихви за забава върху размера на глобата, изобщо не е бил предмет на разискване между страните в хода на съдебното производство и не е бил изрично засегнат нито в мотивите, нито в диспозитива на съдебното решение от 15 юли 2015 г.(11), следва да се определи дали от това съдебно решение може да се направи извод, че от правна гледна точка определената от Общия съд глоба е различна от глобата, наложена от Комисията в спорното решение(12). В това отношение в съответствие със съдебната практика, установена с решение CB, Общият съд отбелязва, че от текста на член 31 от Регламент № 1/2003 следва, че правомощието за пълен съдебен контрол, предоставено на съда на Съюза в областта на конкуренцията, се отнася и се ограничава до първоначално наложената от Комисията глоба и че в този смисъл определената от съда на Съюза глоба не представлява нова глоба, която от правна гледна точка се различава от наложената от Комисията глоба(13). Следователно според Общия съд, когато съдът на Съюза замени преценката на Комисията със своята собствена преценка и намали размера на глобата при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол, в решението на Комисията той замества първоначално определения в това решение размер с такъв по собствена преценка, като поради заменящото действие на постановеното от съда на Съюза решение се счита, че решението на Комисията винаги е било това, което произтича от преценката на последния(14).
30. По-нататък, като се позовава на определението на Съда, Общият съд припомня, че в настоящия случай Съдът е постановил, от една страна, че макар упражняването от Общия съд на контрол за законосъобразност на спорното решение да е довело до отмяна на това решение в частта му, в която Комисията налага глоба на ищците, посоченото обстоятелство не означава, че Общият съд е бил лишен по тази причина от правомощието си да осъществи пълен съдебен контрол, и от друга страна, че обстоятелството, че в крайна сметка Общият съд е счел за уместно в конкретния случай да възприеме същия размер на глобата като определения в спорното решение е без значение за редовното упражняване на правомощието му за пълен съдебен контрол(15). От това Общият съд прави извод, че Комисията основателно е приела, че тъй като определената от Общия съд глоба не е нова глоба, тя е била изискуема от предвидената в спорното решение дата(16).
31. Според Общия съд посочената преценка не може да бъде поставена под въпрос от доводите на ищците, изведени по-специално от факта, че Общият съд е отменил първоначално наложената глоба, преди да определи нов размер въз основа на обстоятелства, настъпили след приемането на спорното решение(17), и че с определението си за приемане на временни мерки председателят на Общия съд е разпоредил спиране на изпълнението на задължението за учредяване на банкова гаранция. Във връзка с последното Общият съд отбелязва, че постановяването на определението за приемане на временни мерки не предполага спиране на изискуемостта на вземането, върху което са продължили да се начисляват лихви за забава в хода на съдебното производство(18).
32. Освен това Общият съд подчертава, че когато съдът на Съюза запазва част или целия размер на глобата при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол, задължението за плащане на лихви за забава ab initio не представлява санкция в допълнение към първоначално наложената от Комисията глоба. Всъщност както липсата на разлика в правното естество на глобата, преразгледана от съда на Съюза, така и принципът за липса на суспензивно действие на жалбите не допускат Комисията да освободи предприятието, което не е платило незабавно тази глоба и чиято жалба е била уважена частично, от неговото задължение да плати лихви върху размера на глобата, определена от съда на Съюза, считано от датата на изискуемостта на наложената от Комисията глоба(19).
33. С оглед на тези съображения Общият съд приема, че не е налице достатъчно съществено нарушение на задълженията на Комисията по член 266, първа алинея ДФЕС, и отхвърля претенцията на ищците за обезщетение. Като се има предвид, че останалите части от исканията на ищците по същество също се основават на предпоставката, че Комисията е нарушила тази разпоредба, Общият съд отхвърля жалбата в нейната цялост(20).
IV. Производството пред Съда и исканията на страните
34. В жалбата си жалбоподателите молят Съда да отмени обжалваното съдебно решение и по същество повтарят исканията си, изтъкнати в първоинстанционното производство(21). От своя страна Комисията иска от Съда да отхвърли жалбата и да осъди жалбоподателите да заплатят съдебните разноски.
V. Анализ
35. В подкрепа на жалбата си жалбоподателите излагат три основания, първото от които е грешка при прилагане на правото поради неизпълнение на съдебното решение от 15 юли 2015 г., както и неправилни и противоречиви мотиви на обжалваното съдебно решение, второто е нарушение на член 266 ДФЕС поради неспазване на правната норма, произтичаща от съчетаването на касационното действие и заместващата правна природа, а третото е нарушение на правото на справедлив съдебен процес. В съответствие с искането на Съда настоящото заключение ще се съсредоточи върху анализа на първото основание.
36. От описанието на обстоятелствата, предхождащи спора, е видно, че подобно на иска в първоинстанционното производство пред Общия съд, настоящата жалба пред Съда, и по-специално първото основание, по същество се съсредоточава върху въпроса дали упражняването от Общия съд на правомощието му за пълен съдебен контрол в рамките на решението от 15 юли 2015 г. е довело до налагане на глоба, която трябва да се характеризира като нова глоба, която от правна гледна точка се различава от глобата, наложена от Комисията със спорното решение.
37. По-конкретно, в рамките на това първо основание тезата на жалбоподателите по същество е, че със съдебното решение от 15 юли 2015 г. Общият съд, от една страна, е отменил ex tunc глобата, наложена от Комисията, като тази отмяна e породила в тяхна полза вземане, съответстващо на платената от тях сума като временна мярка в изпълнение на определението за приемане на временни мерки, заедно с лихвите, и от друга страна, e наложил нова отделна глоба, считано от постановяването на съдебното решение от 15 юли 2015 г., която те наричат „глоба, наложена по съдебен ред“, която е различна от „отменената глоба“, наложена от Комисията през 2010 г.
38. Доколкото различните твърдения за нарушения, изтъкнати от жалбоподателите в рамките на първото основание, изхождат от предпоставката, че по същество Общият съд e допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че глобата, наложена от Общия съд в решението му от 15 юли 2015 г., не представлява нова глоба, която от правна гледна точка се различава от глобата, наложена от Комисията със спорното решение, ми се струва полезно, на първо място, да изложа някои предварителни бележки относно естеството на правомощието за пълен съдебен контрол, и по-специално относно последиците от неговото прилагане (A), а след това, на второ място, да анализирам мотивите на Общия съд в обжалваното съдебно решение, като същевременно разгледам различните твърдения за нарушения, изложени от жалбоподателите в рамките на първото основание за обжалване (Б).
А. По правомощието за пълен съдебен контрол, предоставено на съда на Съюза в областта на прилагането на правилата за конкуренция
39. На първо място, трябва да се припомни, че системата за съдебен контрол по отношение на решенията на Комисията в производства по прилагане на членове 101 и 102 ДФЕС се състои в контрол за законосъобразността на актовете на институциите, установен в член 263 ДФЕС, който в приложение на член 261 ДФЕС и на член 31 от Регламент № 1/2003(22) и по искане на жалбоподателите може да бъде допълнен с упражняването от Общия съд на правомощието за пълен съдебен контрол, що се отнася до санкциите, налагани в тази област от Комисията(23). Следователно правомощието за пълен съдебен контрол може да се упражнява само като допълнително средство в рамките на контрола за законосъобразност, предвиден в член 263 ДФЕС, и не представлява автономен иск по смисъла на исковете, посочени в член 256 ДФЕС(24).
40. В това отношение ще посоча, че този контрол за законосъобразност се разпростира върху всички елементи от решенията на Комисията относно производства по прилагане на членове 101 и 102 ДФЕС, спрямо които Общият съд осигурява задълбочен контрол както от правна, така и от фактическа страна, с оглед на изтъкнатите от жалбоподателя основания и предвид всички представени от него доказателства. В рамките на този контрол обаче юрисдикциите на Съюза не могат по никакъв повод да заменят мотивите на автора на обжалвания акт със собствените си мотиви(25).
41. Когато обаче упражнява правомощието си за пълен съдебен контрол, съдът на Съюза е оправомощен не само да извършва контрол за законосъобразност на санкцията, но и да замени със собствената си преценка за определянето на размера на тази санкция преценката на Комисията, която е автор на акта, в който първоначално е определен този размер. Следователно съдът на Съюза може, дори без да отменя обжалвания акт, да го измени, за да отмени, намали или увеличи наложената глоба, като при упражняването на това правомощие той взема предвид всички фактически обстоятелства (контрол „de novo“)(26).
42. От това следва, че макар обхватът на разглежданото правомощие за пълен съдебен контрол да е строго ограничен до определянето на размера на глобата, за разлика от контрола за законосъобразност(27), съдът на Съюза има право да упражни правомощието си за пълен съдебен контрол, когато от него се иска да извърши преценка на размера на глобата(28), като упражняването на това правомощие прехвърля окончателно на Съда правомощието да наложи санкции(29).
43. От методологическа гледна точка едва след като съдът на Съюза приключи контрола си за законност на обжалваното решение с оглед на наведените основания, той, без да отменя изцяло това решение, може да упражни правомощието си за пълен съдебен контрол, за да извлече, от една страна, последиците на преценката си относно законността на това решение, и от друга страна, в зависимост от изложените пред него доказателства, да определи дали с оглед на всички обстоятелства в конкретния случай е необходимо да замести преценката на Комисията със своята собствена, така че размерът на глобата да бъде съответстващ(30).
44. На второ място, припомням, че за да изпълни изискванията за пълен съдебен контрол по смисъла на член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, що се отнася до глобата, съдът на Съюза е длъжен, при упражняване на предвидените в членове 261 и 263 ДФЕС правомощия, да разгледа и измени всяко твърдение за нарушение, правно или фактическо, което цели да докаже, че размерът на глобата не съответства на тежестта и на продължителността на нарушението(31). Всъщност именно благодарение на това правомощие за пълен съдебен контрол предвиденият в договорите съдебен контрол е в съответствие с изискванията на принципа на ефективна съдебна защита, който се съдържа в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз(32). Следователно съгласно член 23, параграф 3 от Регламент № 1/2003 това предполага за всяко санкционирано предприятие да се вземат предвид тежестта на разглежданото нарушение, както и неговата продължителност при спазване по-специално на принципите на мотивиране, на пропорционалност, на индивидуализиране на санкциите и на равно третиране, без съдът на Съюза да е обвързан от указателните правила, установени от Комисията в нейните насоки, макар последните да могат да направляват юрисдикциите на Съюза, когато упражняват правомощието си за пълен съдебен контрол(33).
45. На трето място, следва да се подчертае, че упражняването на този пълен съдебен контрол не е равнозначно на служебен контрол и че производството продължава да бъде състезателно. С изключение на абсолютните основания за отмяна, които съдът е длъжен да вземе предвид служебно, например липсата на мотиви в спорното решение(34), жалбоподателят трябва да посочи основанията за отмяна на последното и да докаже, че тези основания са налице(35). Съдът обаче е постановил, че липсата на служебен контрол на цялото спорно решение не е нарушение на принципа на ефективна съдебна защита. Всъщност за спазването на този принцип не е необходимо Общият съд, който несъмнено трябва да отговори на повдигнатите основания и да упражни контрол както от правна, така и от фактическа страна, да бъде задължен да направи служебно ново пълно проучване на преписката(36). Следователно, в рамките на упражняването на неговото правомощие за пълен съдебен контрол, съдът на Съюза може също да установи, че никой от изтъкнатите от страните доводи не обосновава упражняването на това правомощие, за да намали размера на глобите(37).
46. Именно с оглед на тези общи съображения следва да се разгледа първото основание, изтъкнато от жалбоподателите.
Б. По първото основание
47. С първото си основание, състоящо се от поредица твърдения за нарушения, които до голяма степен се припокриват и които се отнасят до точки 98, 99, 102, 105, 107, 111, 113, 115, 117, 118, 125 и 127 от обжалваното съдебно решение, жалбоподателите по същество упрекват Общия съд, че е допуснал грешка при прилагане на правото, като не се е съобразил със собственото си решение от 15 юли 2015 г. и е изложил неправилни и противоречиви мотиви във връзка с това решение, с което е нарушил силата на пресъдено нещо.
48. Доколкото всички доводи на жалбоподателите изхождат от предпоставката, че с решението си от 15 юли 2015 г. Общият съд e наложил нова глоба, която от правна гледна точка се различава от наложената от Комисията със спорното решение, считам, че по съображения за яснота и добро правораздаване следва да се провери дали тази предпоставка е вярна. Ако това не е така, всички твърдения за нарушения, изложени от жалбоподателите в рамките на първото основание, ще се окажат неоснователни и ще бъдат отхвърлени, тъй като не е налице противоречие между съдебното решение от 15 юли 2015 г. и обжалваното съдебно решение.
1. По основателността и предпоставката на първото основание
49. Най-напред трябва да се констатира, че в точки 96 и 97 от обжалваното съдебно решение Общият съд правилно отбелязва, че тъй като въпросът за началния момент, от който се начисляват дължимите лихви за забава върху размера на глобата, не е бил изрично засегнат в съдебното решение от 15 юли 2015 г., следва да се определи дали от мотивите на това решение може да се направи извод, че от правна гледна точка определената от Общия съд глоба е различна от глобата, наложена от Комисията със спорното решение(38).
50. В това отношение ще отбележа, че отправната точка за анализ на евентуално противоречие между обжалваното съдебно решение и съдебното решение от 15 юли 2015 г. непременно трябва да бъде съдържанието, и по-конкретно мотивите и диспозитивът на съдебното решение от 15 юли 2015 г., разглеждано и в светлината на определението на Съда. В този смисъл резюмето на съдържанието на съдебното решение от 15 юли 2015 г., което е изложено от Общия съд в точки 95 и 100 от обжалваното съдебно решение и което служи за основа на неговия анализ, е точно и съответства и на тълкуването на Съда, произтичащо от определението на последния(39).
51. Всъщност следва да се припомни, че в подкрепа на жалбата си срещу спорното решение, която е в основата на съдебното решение от 15 юли 2015 г., жалбоподателите са изтъкнали девет основания, от които само шестото и деветото са релевантни за целите на настоящото производство по обжалване. От една страна, шестото основание по-специално е нарушение на принципа на пропорционалност, тъй като в спорното решение Комисията не е взела предвид неспособността им за плащане. От друга страна, деветото основание е неправилна преценка на способността им за плащане в писмото от 14 февруари 2011 г., което жалбоподателите също искат да бъде отменено.
52. С решението от 15 юли 2015 г. Общият съд уважава тези две основания и отменя спорното решение в частта, в която на жалбоподателите е наложена глоба, както и писмото от 14 февруари 2011 г., с мотива че Комисията е допуснала грешки при преценката на способността им за плащане по смисъла на точка 35 от Насоките от 2006 г. По-конкретно, в рамките на упражнявания от него контрол за законосъобразност на спорното решение, в точки 285—332 от съдебното решение от 15 юли 2015 г. Общият съд приема, че Комисията е допуснала грешки при преценката на способността за плащане на жалбоподателите и че тези грешки са от естество, от една страна, да доведат до отмяна на спорното решение в частта, в която на жалбоподателите се налагала глоба, както и на писмото от 14 февруари 2011 г., и от друга страна, да обосноват упражняването от Общия съд на правомощието му за пълен съдебен контрол(40).
53. Упражнявайки правомощието си за пълен съдебен контрол, Общият съд обаче приема, че жалбоподателите са нямали основание да претендират намаляване на глобата поради неспособността им да я платят и съответно определя глобата в размер, идентичен с този, който им бил наложен със спорното решение. По-конкретно, в точки 333—358 от решението си от 15 юли 2015 г., прилагайки сам Насоките от 2006 г., Общият съд приема, въз основа на представените от жалбоподателите доказателства относно финансовото им положение, променило се след приемането на спорното решение, че последните не са имали основание да твърдят, че трябва да им бъде предоставено намаляване на глобата въз основа на неспособността им за плащане поради причини, аналогични на посочените в точка 35 от Насоките от 2006 г., и следователно жалбоподателите трябва да бъдат осъдени да платят глоба, чийто размер е идентичен на размера, наложен със спорното решение(41).
54. В това отношение считам за важно да се подчертае, че макар Общият съд да уважава само основанията за отмяна, свързани с преценка на способността за плащане на жалбоподателите, за сметка на това той отхвърля всички основания, свързани със законосъобразността на нарушението и с размера на наложената поради това глоба. С други думи, Общият съд не намира никаква причина да приеме, че размерът на наложените на жалбоподателите глоби, посочен в член 2, първа алинея, точка 8 от спорното решение, е неподходящ(42) въз основа на първите четири основания на жалбата, чийто анализ не е разкрил наличието на грешка, която може да доведе до незаконосъобразност на спорното решение. Именно поради тази причина Общият съд определя глоба в същия размер като глобата, която Комисията е наложила по-рано на жалбоподателите със спорното решение. Освен това следва да се припомни, че прилагането на точка 35 от Насоките от 2006 г. съставлява последният елемент, взет предвид при определяне на размера на глобите, наложени за нарушаване на правилата за конкуренция(43).
55. Що се отнася до диспозитива на съдебното решение от 15 юли 2015 г., вярно е, че в точка 2 от него Общият съд, от една страна, отменя член 2, първа алинея, точка 8 от спорното решение, с който на жалбоподателите е наложена глоба, и от друга страна, че в точки 4—6 от диспозитива определя размер на глобата, съответстващ на този в спорното решение. Въпреки това, да се приеме, че този избор свидетелства за волята на Общия съд да определи нова глоба, която от правна гледна точка се различава от определената от Комисията глоба, би бил твърде формалистичен и според мен би противоречал на основното правило, установено в постоянната съдебна практика, че диспозитивът на съдебното решение трябва да се разглежда в светлината на мотивите, които са довели до него и представляват необходимата му основа(44). От друга страна, многобройни са примерите, в които Общият съд отменя диспозитива на решение на Комисията, отнасящ се до глобата, като след това определя новия размер при упражняването на правомощието си за пълен съдебен контрол(45). Всъщност, както отбелязва Комисията, в някои случаи, като например в съдебното решение от 15 юли 2015 г., Общият съд отменя най-напред този член от решението на Комисията, който определя глобата, после определя отново глобата в диспозитива на посоченото съдебно решение(46). В други случаи Общият съд само изменя глобата, без да отмени съответния член от решението на Комисията(47). Макар тази липса на последователност в практиката на Общия съд да е неудачна и да може чисто формално да създаде объркване, в действителност, след като съгласно съдебната практика, която произтича от решение CB, правомощието за пълен съдебен контрол „се отнася и се ограничава до първоначално наложената от Комисията глоба“(48), тя по принцип не би имала отражение на равнище правни последици(49).
56. С оглед на гореизложеното считам, че предпоставката, на която се основават доводите на жалбоподателите, изложена в рамките на първото основание, че с решението си от 15 юли 2015 г. Общият съд е наложил нова глоба, която от правна гледна точка се различава от наложената от Комисията в спорното решение глоба, не следва от мотивите на това съдебно решение и е напълно погрешна.
57. Този извод според мен е достатъчен, за да се отхвърлят всички доводи на жалбоподателите като неоснователни, без да е необходимо да се разглеждат по-задълбочено отделните твърдения за нарушения в рамките на първото основание.
58. Ако обаче Съдът счете за необходимо да разгледа отделните доводи, изтъкнати от жалбоподателите, при условията на евентуалност и с цел изчерпателност, предлагам те да бъдат отхвърлени въз основа на анализа, който следва.
2. По отделните твърдения за нарушения в рамките на първото основание
59. На първо място, жалбоподателите изтъкват, че в точка 98 от обжалваното съдебно решение Общият съд неправилно е приел, че „определената от съда на Съюза глоба не представлява нова глоба, която от правна гледна точка се различава от наложената от Комисията глоба (вж. в този смисъл [решение CB], точки 58 и 60“. Тази констатация е неправилна, тъй като не дава отговор на въпроса в какво се състои изменящото и заместващо действие на съдебното решение от 15 юли 2015 г. по отношение на глобата, отменена със спорното решение.
60. В подкрепа на довода си жалбоподателите изтъкват, че Общият съд неправилно се е позовал на точки 58 и 60 от решение CB, тъй като последното се различавало от съдебното решение от 15 юли 2015 г. Всъщност, за разлика от решение CB, в решението си от 15 юли 2015 г. Общият съд, от една страна, е разпоредил плащането на „глобата, наложена по съдебен ред“ въз основа на „нови факти“, а от друга страна, първо е отменил изцяло наложената глоба, и то в самото начало (ex tunc намаляване), преди да определи „глобата, наложена по съдебен ред“, и следователно не е взел решение да потвърди или само да намали (с обратна сила) наложената с първоначалното решение на Комисията глоба.
61. Според мен тези доводи не могат да бъдат приети.
62. Всъщност, първо, както бе констатирано в точки 52—56 от настоящото заключение, в решението си от 15 юли 2015 г. съдът на Съюза не е наложил глоба, която заменя наложените от Комисията глоби, което впрочем той не е можел да направи, а само е „изменил“ първоначално определената в спорното решение глоба. С други думи, налице е фактическа и правна идентичност между глобата, наложена от Комисията в спорното решение, и глобата, определена в съдебното решение от 15 юли 2015 г. вследствие от упражнения от Общия съд контрол.
63. Второ, припомням, че в точки 58—60 от решение CB Общият съд е постановил, че правомощието за пълен съдебен контрол, предоставено на съда на Съюза в областта на прилагането на правилата за конкуренция, „се отнася и се ограничава до първоначално наложената от Комисията глоба“ (т. 58), че този съд „няма право да налага глоба“, а може „единствено да се произнася по глобите, определени с решение на Комисията“ (т. 59), и следователно не е компетентен да „замени наложената от Комисията глоба с нова глоба, която от правна гледна точка се различава от нея“ (т. 60). Струва ми се обаче, че тези общи твърдения, формулирани през 1995 г. от Общия съд, макар да не са потвърдени от Съда, изглежда, продължават да са валидни и днес(50).
64. Трето, що се отнася до довода, че в решение CB Общият съд e потвърдил частта от съответната глоба, след като е преценил отново същите факти като тези, които са били в основата на спорното решение, докато в решението си от 15 юли 2015 г. Общият съд е решил да потвърди същата глоба, като се основал и на анализ на нови факти, направеното от жалбоподателите разграничение е ирелевантно от правна гледна точка. Всъщност, както е видно от постоянната съдебна практика, извършващият пълен съдебен контрол съд трябва по принцип и след разглеждане на доказателствата, представени му от страните, да вземе предвид правното и фактическото положение, което съществува към датата, на която постановява своето решение, когато счита, че е обосновано да упражни правомощието си за изменение(51). A fortiori това означава, че извършващият пълен съдебен контрол съд може да вземе предвид не само по-ранни обстоятелства, които не присъстват в оспорвания акт(52), а евентуално и при изключителни обстоятелства, също така и обстоятелства, настъпили след приемането му. Както е постановил Съдът в точка 43 от определението на Съда, при упражняването на контрола за законосъобразност съдът на Съюза има право да вземе предвид всички фактически обстоятелства, които счита за релевантни, независимо дали са настъпили преди или след приемане на обжалваното решение(53). Това важи a fortiori и когато, както в настоящото дело, упражняването на правомощието за пълен съдебен контрол се отнася до преценка на способността за плащане на съответното предприятие. Всъщност, както отбелязва Съдът, ако съдът на Съюза не може да прецени тази способност, като вземе предвид съществуващото към момента на постановяване на решението фактическо положение, той може да се окаже длъжен да откаже или да допусне намаляване или отмяна на дължима или недължима глоба, което може да постави това предприятие в неблагоприятно конкурентно положение или да му даде необосновано конкурентно предимство(54). Освен това припомням, че проверката относно липсата на способност за плащане по смисъла на точка 35 от Насоките от 2006 г. включва анализ на „особения социален и икономически контекст“ към момента на налагане на дадена глоба, за да се прецени дали налагането ѝ „би застрашило икономическата жизнеспособност“ на съответното предприятие. Следователно по естеството си и по своя предмет подобен контрол е ориентиран към бъдещето и по изключение може да изисква да се вземат предвид обстоятелства, настъпили след приемането на решението за налагане на глобата.
65. На второ място, жалбоподателите твърдят, че мотивите на обжалваното съдебно решение били противоречиви, що се отнася до заместващото действие на съдебното решение от 15 юли 2015 г. По-конкретно, в точка 99 от обжалваното съдебно решение Общият съд е постановил, че „когато съдът на Съюза замени преценката на Комисията със своята собствена преценка и намали размера на глобата при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол, в решението на Комисията той замества първоначално определения в това решение размер с такъв по собствена преценка“. Според жалбоподателите, макар да изглежда, че това съображение е правилна отправна точка, Общият съд все пак е трябвало да направи следните заключения: i) в решението си от 15 юли 2015 г. Общият съд изцяло е заменил преценката на Комисията със собствената си преценка, ii) въз основа на тази преценка той е намалил размера на отменената глоба в рамките на правомощието си за пълен съдебен контрол чрез отмяна и изрично прихващане на вече извършените плащания, и iii) Общият съд е заменил отменената глоба с така изменената глоба, наложена по съдебен ред. Вместо обаче да направи тези заключения, в посочената точка 99 от обжалваното съдебно решение Общият съд е приел, че „[с]ледователно поради заменящото действие на постановеното от съда на Съюза решение се счита, че решението на Комисията винаги е било това, което произтича от преценката на последния (вж. в този смисъл решение [CB], точки 60—65 и 85—87“.
66. В това отношение се налага изводът, че макар с решението си от 15 юли 2015 г. Общият съд първоначално да е отменил спорното решение относно картела в частта му, в която е определен размерът на наложената на жалбоподателите глоба, и впоследствие, при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол, да е определил размера на глобата в същия размер поради посочените в точки 53 и 54 от настоящото заключение причини и в съответствие с приетото от Съда в точки 38 и 40 от неговото определение, към които препраща точка 101 от обжалваното съдебно решение, в този случай не е налице радикално изменение или „новация“ на глобата.
67. На трето място, жалбоподателите твърдят, че изменението на глобата е пречка тя да стане изискуема с обратна сила, считано от 4 януари 2011 г. Следователно те оспорват твърдението на Общия съд в точка 102 от обжалваното съдебно решение, че „в настоящия случай Комисията основателно е приела, че тъй като определената от Общия съд глоба не е нова глоба, тя е била изискуема от 4 януари 2011 г.“. Според тях пълната отмяна и отпадането на глобата биха попречили тя да стане изискуема с обратна сила, тъй като отлагането на изискуемостта на глобата, наложена по съдебен ред, следвало недвусмислено от точки 302 и 356 от съдебното решение от 15 юли 2015 г. Всъщност в периода между решението на Комисията и постановяването на съдебното решение от 15 юли 2015 г. Комисията не е имала съответно право на вземане.
68. С подобно изявление жалбоподателите само трупат доводи, които обаче също се оказват несъстоятелни, тъй като се основават на неправилно тълкуване на съдебното решение от 15 юли 2015 г. Така жалбоподателите неоснователно твърдят, че в настоящия случай заместващото действие на глобата, определена от Общия съд с обжалваното съдебно решение, било ex nunc и че по този начин Общият съд бил превишил правомощието си за пълен съдебен контрол в областта на санкциите. В това отношение е достатъчно да се припомни, че в определението си Съдът констатира, че наложената от Общия съд глоба не е нова глоба(55). Освен това, както бе подчертано в точки 53 и 54 от настоящото заключение, Общият съд не счита, че размерът на наложените на жалбоподателите глоби, посочен в член 2, първа алинея, точка 8 от спорното решение, е неподходящ съгласно първите четири основания на жалбата, чийто анализ не е разкрил наличието на грешка, която може да доведе до незаконосъобразност на спорното решение, обосноваваща налагането на глоба в същия размер като глобата, която Комисията е наложила по-рано на жалбоподателите със спорното решение.
69. На четвърто място, жалбоподателите изтъкват, че Общият съд е допуснал грешка при тълкуването на решение Trioplast Industrier (т. 15 и 56—62), като се е позовавал на това съдебно решение в точка 105 от обжалваното съдебно решение в подкрепа на извода, че „[…] заместващо действие, аналогично на посоченото в точка 99 по-горе, вече е признато при наличието на механизъм, при който Общият съд най-напред е отменил размерът на наложена от Комисията глоба, за чието плащане дружество майка е солидарно отговорно, за да определи отново този размер при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол“. Според жалбоподателите тази съдебна практика била ирелевантна и показвала, че не е било налице съдебно решение със значение на прецедент, признат от съдилищата на Съюза, при който вече да е окончателно уточнен началният момент на начисляване на лихвите с обратна сила, в случай на комбинация от отмяна и осъждане.
70. Въпреки това, подобно на Комисията и в светлината на съдебната практика, цитирана в точка 55 от настоящото заключение, считам, че решение Trioplast е релевантно, що се отнася до началния момент на начисляване на лихвите. Всъщност в това решение Общият съд първо — по начин, сходен с този по настоящото дело — отменя в диспозитива на решението размера на глобата, за чието заплащане дружеството майка отговаря солидарно, преди да определи този размер отново, при упражняване на правомощието си за пълен съдебен контрол. Така първоначално наложената от Комисията глоба очевидно е била заменена ex tunc. Следователно, тъй като обстоятелствата по дело Trioplast са изцяло сходни с тези по настоящото дело, това четвърто възражение също може да бъде отхвърлено.
71. На пето място, жалбоподателите изтъкват, че Общият съд е преценил неправилно новата им способност за плащане, установена през 2015 г., и последиците от нея за размера на „глобата, наложена по съдебен ред“. По-конкретно, в точка 107 от обжалваното съдебно решение Общият съд посочва, че „в рамките на своя контрол за законосъобразност Общият съд само е констатирал, че Комисията е допуснала грешки при преценката на способността за плащане на ищците, без да е посочил, че през 2010 г. и 2011 г. не може да им бъде наложена никаква глоба“, добавяйки същевременно в точка 109 от обжалваното съдебно решение, че „противно на твърденията на ищците, в съдебното решение от 15 юли 2015 г. Общият съд е установил наличието на известна способност за плащане на ищците през 2010 г. и 2011 г.“. Според жалбоподателите нищо не сочи, че в решението си от 15 юли 2015 г. Общият съд е решил, въз основа на известна способност за плащане, да запази първоначалното си решение относно глобата и по този начин да потвърди неподходящия размер на отменената глоба.
72. При все това, противно на твърдяното от жалбоподателите, отбелязвам, че в точки 108 и 109 от обжалваното съдебно решение Общият съд само пояснява, в отговор на един от доводите на жалбоподателите, препращайки към точка 346 от съдебното решение от 15 юли 2015 г., че в това решение е констатирал въз основа на плана за предварително плащане, установен в определението за приемане на временни мерки, че ищците вече са били в състояние да платят сума в размер над 15 000 000 EUR, считано от 2011 г. нататък, което е позволило да се установи наличието на „известна способност за плащане“ на жалбоподателите през 2010 г. и 2011 г.
73. На шесто място, жалбоподателите критикуват обяснението, дадено от Общия съд в точка 125 от обжалваното съдебно решение, че „осъждането на Комисията да заплати половината от направените от ищците съдебни разноски […] се обяснява с отмяната на член 2, първа алинея, точка 8 от спорното решение“. Според жалбоподателите приетият диспозитив относно съдебните разноски „подчертава благоприятното по същество решение на Общия съд, що се отнася до глобата, съществено изменена в полза на [жалбоподателите] със съдебното решение от 15 юли 2015 г.“.
74. Налага се обаче изводът, че този довод се основава на неправилната предпоставка за връзка между твърдяното успешно изменение на първоначално наложената глоба, която е била отменена, и определянето на съдебните разноски, поради което трябва да бъде отхвърлен като несъстоятелен.
75. На седмо и последно място, жалбоподателите оспорват заключението, съдържащо се в точка 127 от обжалваното съдебно решение, че „задължението за плащане на лихви за забава ab initio не представлява санкция в допълнение към първоначално наложената от Комисията глоба, която би представлявала пречка за правото на обжалване“.
76. В това отношение следва да се припомни, от една страна, че задължението за плащане на лихви за забава в случай на неплащане на глоба в срок е пряка последица от изпълнителната сила на актовете на Комисията, налагащи парично задължение, както е определена в член 299 ДФЕС. Принудителното изпълнение на тези актове може да бъде спряно само с решение на Съда. Така задължението за плащане на лихви за забава цели да гарантира ефективността на наложените от Комисията глоби в областта на конкурентното право и да насърчи адресатите им да ги платят в определените срокове. Следователно задължението за плащане на лихви за забава ab initio не представлява санкция в допълнение към първоначално наложената от Комисията глоба.
77. От друга страна, с решението си от 15 юли 2015 г. Общият съд нито отменя разпоредбите относно лихвите за забава, съдържащи се в решението относно картела, нито определя нов срок за плащане или нов лихвен процент за забава. Обратно на това, в определение от 17 май 2018 г., Westfälische Drahtindustrie и др./Комисия(56), Общият съд изрично потвърждава, че съдебното решение от 15 юли 2015 г. няма отношение към въпроса за лихвите за забава. Следователно жалбоподателите не могат да твърдят с основание, че не се дължат лихви за забава, считано от датата на приемане на решението на Комисията.
VI. Заключение
78. С оглед на изложените по-горе съображения и доколкото настоящото заключение е съсредоточено единствено върху първото основание, предлагам на Съда да отхвърли това основание по същество.