Дело C‑491/21
WA
срещу
Direcţia pentru Evidenţa Persoanelor şi Administrarea Bazelor de Date din Ministerul Afacerilor Interne
(Преюдициално запитване, отправено от Înalta Curte de Casație și Justiție)
Решение на Съда (първи състав) от 22 февруари 2024 година
„Преюдициално запитване — Гражданство на Съюза — Член 21, параграф 1 ДФЕС — Право на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки — Член 45 от Хартата на основните права на Европейския съюз — Директива 2004/38/ЕО — Член 4 — Издаване на карта за самоличност — Условие за местоживеене в държавата членка, която издава документа — Отказ на органите на тази държава членка да издадат карта за самоличност на неин гражданин с местоживеене в друга държава членка — Равно третиране — Ограничения — Обосновка“
Гражданство на Съюза — Право на свободно движение и на свободно пребиваване на територията на държавите членки — Издаване на карта за самоличност, представляваща документ за пътуване в рамките на Съюза — Гражданин на Съюза, упражнил правото си на свободно движение и пребиваване — Отказ на органите на неговата държава членка да му издадат подобна карта за самоличност поради местоживеене в друга държава членка — Недопустимост — Обосновка — Липса
(член 21, параграф 1 ДФЕС; член 45, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз; съображения1—4 и член 4, параграф 3 от Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета)
(вж. т. 25‑27, 33, 34, 36‑44, 46‑53, 58‑61 и диспозитива)
Резюме
Сезиран с преюдициално запитване, Съдът прогласява, че правото на свободно движение и на свободно пребиваване на територията на държавите членки, закрепено в член 21 ДФЕС и член 45, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) и уточнено, що се отнася до условията за неговото упражняване, в Директива 2004/38(1), не допуска законодателство на държава членка, по силата на което на гражданин на Европейския съюз, който е гражданин на тази държава членка и е упражнил правото си на свободно движение и пребиваване в друга държава членка, се отказва издаването на карта за самоличност, представляваща документ за пътуване в рамките на Европейския съюз, само защото е установил местоживеенето си на територията на тази друга държава членка.
Жалбоподателят в главното производство е румънски гражданин, с местоживеене във Франция от 2014 г., който упражнява професионалната си дейност като адвокат както във Франция, така и в Румъния. Румънските власти му издават обикновен електронен паспорт, който представлява документ за пътуване, позволяващ му да пътува в чужбина, и в който се посочва, че неговото местоживеене е във Франция, както и временна карта за самоличност. Тази карта се издава на временно пребиваващи в Румъния румънски граждани с местоживеене в друга държава членка и трябва да се подновява всяка година. Тя не представлява документ за пътуване.
През септември 2017 г. жалбоподателят в главното производство подава молба да му се издаде обикновена или електронна карта за самоличност, представляваща документ за пътуване, който би му позволил да пътува във Франция. Тази молба е отхвърлена основно с мотива, че неговото местоживеене е в чужбина.
През декември 2017 г. той подава жалба пред Curtea de Apel București (Апелативен съд Букурещ, Румъния), като иска от този съд да разпореди да му бъде издаден исканият документ. С решение, постановено през март 2018 г., тази юрисдикция отхвърля жалбата с мотива, че румънското законодателство не предвижда такова издаване в случай на местоживеене в чужбина, което впрочем не било в разрез с правото на Съюза. Нещо повече, тази юрисдикция приема, че жалбоподателят в главното производство не е бил дискриминиран, тъй като румънските власти са му издали обикновен електронен паспорт.
Сезиран с касационна жалба срещу това решение, Înalta Curte de Casaţie şi Justiţie (Върховен касационен съд, Румъния), който е запитващата юрисдикция, решава да отправи запитване до Съда относно съответствието с правото на Съюза на този отказ да се издаде на жалбоподателя в главното производство тази карта за самоличност, представляваща документ за пътуване в рамките на Съюза, поради това че последният е установил местоживеенето си в друга държава членка.
Съображения на Съда
Най-напред Съдът отбелязва, че румънското законодателство в областта на издаването на документи за пътуване въвежда разлика в третирането между румънските граждани с местожителство в Румъния и тези с местожителство в чужбина. На първите могат да бъдат издадени един или два документа за пътуване, позволяващи им да пътуват в рамките на Съюза, тоест карта за самоличност и/или паспорт, докато на вторите може да бъде издаден само паспорт като документ за пътуване.
Като разглежда съответствието на такава разлика в третирането с правото на Съюза, първо, Съдът отбелязва, от една страна, че член 4, параграф 3 от Директива 2004/38(2) оставя на държавите членки избора на вида на документа за пътуване, тоест карта за самоличност или паспорт, които те са длъжни да издават на собствените си граждани. От друга страна, Съдът все пак припомня, че целта на Директива 2004/38 е да улесни упражняването на основното и лично право на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки, предоставено на гражданите на Съюза пряко с член 21, параграф 1 ДФЕС. Така, когато упражняват компетентността си в областта на издаването на карти за самоличност, държавите членки трябва да спазват правото на Съюза, и по-специално разпоредбите на Договора относно предвидената в последната разпоредба свобода на движение и пребиваване на тяхна територия.
Второ, Съдът констатира, че разглежданата правна уредба, доколкото изисква от румънските граждани, които пребивават в други държави членки и искат да получат едновременно паспорт и карта за самоличност, да са установили местожителството си в Румъния, води до по-неблагоприятно третиране на посочените граждани и ги поставя в по-неблагоприятно положение единствено поради факта че са упражнили свободата си на движение и пребиваване. Освен това въз основа на принципа, че предвидените в Договора улеснения за движението на гражданите на Съюза не могат да проявят пълното си действие, ако гражданин на държава членка е възпрепятстван да се възползва от тях поради пречки, дължащи се на пребиваването му в друга държава членка, произтичащи от правна уредба в държавата му на произход, която го поставя в по-неблагоприятно положение поради самото обстоятелство, че се е възползвал от тези улеснения, Съдът счита, че разглежданото в главното производство законодателство може да разубеди румънските граждани, които се намират в положение като това на жалбоподателя в главното производство, да упражнят своето право на свободно движение и пребиваване в рамките на Съюза. Всъщност румънските граждани, намиращи се в такова положение, трябва да понасят по-голяма административна тежест в сравнение с румънските граждани с местожителство в Румъния, що се отнася до процедурата за издаване на карти за самоличност и/или паспорти. Следователно разглежданото в главното производство законодателство представлява ограничение на правото на свободно движение и пребиваване, предвидено както в член 21, параграф 1 ДФЕС, така и в член 45, параграф 1 от Хартата, като последната разпоредба отразява предходната.
Трето, Съдът припомня, че подобно ограничение може да бъде оправдано от гледна точка на правото на Съюза единствено ако се основава на обективни съображения от общ интерес, които не зависят от гражданството на заинтересованите лица, и ако е пропорционално на целта, законно преследвана от националното право. От съдебната практика следва, че определена мярка е пропорционална, когато е годна да осъществи преследваната цел и същевременно не надхвърля необходимото за постигането ѝ. В това отношение румънското правителство изтъква обосновка на разглежданото в главното производство законодателство, изведена от наличието на някои съображения от административно естество, свързани главно с необходимостта да се придаде доказателствена стойност на посочения в картата за самоличност адрес по местоживеене и с ефективността на идентифицирането и проверката на този адрес от компетентната национална администрация. При разглеждането на тези различни доводи Съдът отбелязва, от една страна, че румънското правителство не е доказало връзката между посочването на адрес в карта за самоличност и задължението да се откаже издаването на такава карта на румънски граждани с местожителство в друга държава членка. От друга страна, той припомня, че съгласно постоянната съдебна практика административните съображения не могат да обосноват дерогация от правните норми на Съюза от страна на държава членка. При това положение нито един от доводите на румънското правителство не позволява да се приеме, че разглежданата правна уредба се основава на обективни съображения от общ интерес. Поради това такава правна уредба представлява необосновано ограничение на свободата на движение и пребиваване в рамките на Съюза по смисъла на член 4, параграф 3 от Директива 2004/38 във връзка с член 21, параграф 1 ДФЕС и член 45, параграф 1 от Хартата по отношение на румънските граждани с местожителство в друга държава членка.