Language of document : ECLI:EU:F:2011:120

РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
(втори състав)


14 юли 2011 година


Дело F-81/10


Vidas Praskevicius

срещу

Европейски парламент

„Публична служба — Длъжностни лица — Повишаване — Член 45 от Правилника — Явна грешка в преценката — Точки за заслуги — Съпоставяне на заслугите — Мотивиране“

Предмет:      Жалба, подадена на основание член 270 ДФЕС, приложим към Договора за ЕОАЕ по силата на неговия член 106a, с която г‑н Praskevicius иска по-конкретно да се отмени решението на Парламента да не го включи в списъка на длъжностните лица, повишени в степен AD6 в процедурата за повишаване за 2009 г., и искане за осъждане на Парламента да му плати 500 EUR за неимуществените вреди, които твърди, че е претърпял

Решение:      Отхвърля жалбата. Всяка страна понася направените от нея съдебни разноски.


Резюме

1.      Длъжностни лица — Повишаване — Условия — Длъжностни лица, достигнали референтния праг — Право на автоматично повишаване — Липса

(член 45 от Правилника за длъжностните лица)

2.      Длъжностни лица — Повишаване — Съпоставяне на заслугите — Право на преценка на администрацията — Съдебен контрол — Граници

(член 45 от Правилника за длъжностните лица)

3.      Длъжностни лица — Повишаване — Мотивиране — Задължение към консултативния комитет по повишаване в случай на решение, което се отклонява от негова препоръка

(член 45 от Правилника за длъжностните лица)

4.      Длъжностни лица — Повишаване — Административна жалба на неповишен кандидат — Решение за отказ — Задължение за мотивиране

(член 25, втора алинея, член 45 и член 90, параграф 2 от Правилника за длъжностните лица)

1.      Не може да се направи извод от точки I.3.2 и I.3.3 от решението на Европейския парламент относно политиката на повишаване и на програмиране на кариерите, изменено за последен път с решение на Бюрото от 21 април 2008 г., че извън хипотезите, визирани в тези разпоредби, длъжностните лица, достигнали референтния праг, ще бъдат автоматично повишени в рамките на текущата процедура за повишаване.

Такова тълкуване би било в нарушение на член 45 от Правилника, който налага на органа по назначаване да извърши съпоставяне на заслугите на подлежащите на повишаване длъжностни лица в светлината на обявените от него критерии. Същевременно една обща мярка за изпълнение трябва по възможност да се тълкува по начин, който съответства на разпоредбите на основния акт. Поради това точка I.3.3 от посоченото решение следва да се тълкува само в смисъл, че длъжностните лица, попадащи в една от предвидените в него хипотези, при всички случаи не могат да бъдат повишени, макар да са достигнали референтния праг.

Накрая, принципът на защита на оправданите правни очаквания не може да се изтъква, за да се обоснове практика, която противоречи на разпоредба от Правилника.

(вж. точки 51 и 67)


Позоваване на:

Съд — 24 юни 1993 г., Dr Tretter, C‑90/92, точка 11

Общ съд на Европейския съюз — 13 април 2011 г., Германия/Комисия, T‑576/08, точка 103

2.      При съпоставянето на заслугите, които трябва да се вземат предвид с оглед на евентуално повишаване, на основание член 45 от Правилника, органът по назначаване разполага с широко право на преценка и в тази област съдебният контрол трябва да се ограничи до въпроса дали предвид способите и средствата, които са могли да доведат администрацията до преценката ѝ, тя е действала в граници, които не подлежат на оспорване, и дали не си е послужила с правото си на преценка по явно неправилен начин. Следователно Съдът на публичната служба не може да замени с преценката си за квалификациите и заслугите на кандидатите тази на органа по назначаването. Последният разполага и с правомощие да извърши съпоставянето на заслугите съгласно процедурата или метода, който той счита за най-подходящ. Органът по назначаване не е длъжен да вземе предвид единствено атестационните доклади на засегнатите длъжностни лица, а може да основе оценката си и на други аспекти на техните заслуги.

(вж. точка 53)


Позоваване на:

Съд — 1 юли 1976 г., Wind/Комисия, 62/75, точка 17

Първоинстанционен съд — 13 юли 1995 г., Rasmussen/Комисия, T‑557/93, точка 20

Съд на публичната служба — 15 септември 2005 г., Casini/Комисия, T‑132/03, точки 55 и 152

3.      Според текста на член 5, параграф 2, първа алинея от вътрешните указания, приети от генералния секретар на Парламента на 19 октомври 2005 г., членовете на консултативния комитет по повишаване се уведомяват за решенията, взети от органа по назначаване, който е длъжен да мотивира писмено всяко отклонение от становището на комитета.

Щом органът по назначаване е изпратил бележка до председателката на комитета по повишаване, от която е видно, че развитието на заслугите на неповишените длъжностни лица не оправдава повишаване, такова мотивиране е достатъчно, за да се отговори на изискванията по член 5, параграф 2, първа алинея от вътрешните указания.

При всички положения, дори да се предположи, че е установено наличието на процесуална нередовност с оглед на горепосочения член 5, параграф 2, първа алинея, който се отнася до отношенията между органа по назначаване и консултативните комитети по повишаване, тя не е от естество да постави под съмнение законосъобразността на обжалваното решение за неповишаване, при положение че неспазването на член 5, параграф 2, първа алинея от вътрешните указания не е могло да повлияе върху съдържанието на посоченото решение.

(вж. точки 60—62)

4.      Органът по назначаване не е длъжен да мотивира решение за повишаване нито по отношение на неговия адресат, нито по отношение на неповишените кандидати. Впрочем мотивите на решението за отхвърляне на жалбата по административен ред следва да съвпадат с решението, срещу което същата е била насочена. По този начин, когато спорът се отнася до обжалването на решение за отказ да се повиши длъжностно лице, мотивите на такова решение, което по принцип не се мотивира, се разкриват в решението, с което се отхвърля жалбата по административен ред, което позволява на длъжностното лице да се запознае с аргументацията на органа по назначаване.

(вж. точки 75 и 77)


Позоваване на:

Първоинстанционен съд — 20 февруари 2002 г., Roman Parra/Комисия, T‑117/01, точка 25

Общ съд на Европейския съюз — 9 декември 2009 г., Комисия/Birkhoff, T‑377/08 P, точка 55