Дело T‑488/13
GEA Group AG
срещу
Служба за хармонизация във вътрешния пазар
(марки, дизайни и модели) (СХВП)
„Марка на Общността — Срок за обжалване — Начален момент — Съобщаване по факс на решението на апелативния състав — Получаване на факса — Просрочие — Липса на непреодолима сила или случайно събитие — Явна недопустимост“
Резюме — Определение на Общия съд (втори състав) от 22 януари 2015 г.
1. Марка на Общността — Процедурни разпоредби — Уведомление — Съобщаване по факс — Изчисляване на срокове — Дата на връчване
(член 1, правило 61, параграф 2, правило 65, параграф 1 и правило 70, параграф 2 от Регламент № 2868/95 на Комисията)
2. Производство — Срокове за обжалване — Преклудиране — Случайно събитие или непреодолима сила — Понятие, което се състои от обективни и субективни елементи — Граници
(член 45, втора алинея от Статута на Съда)
3. Съдебно производство — Срок за представяне на доказателства — Член 48, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд — Приложно поле — Нови доказателства, представени на етапа на излагане на становища по възраженията за недопустимост или на писмената реплика относно допустимостта — Допустимост
(член 48, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд)
1. Съгласно правило 61, параграф 2 от Регламент № 2868/95 за прилагане на Регламент № 40/94 относно марката на Общността, изменен, Службата за хармонизация във вътрешния пазар (марки, дизайни и модели) може да извършва нотифициране по факс. Всяко решение на Службата може да бъде нотифицирано по факс и следователно също и решенията на апелативните състави.
В правило 65, параграф 1 от Регламент № 2868/95, озаглавено „Нотификация чрез връчване на документи по факс и чрез други технически средства“, се уточнява, че „[н]отификацията се смята за получена на датата, на която е получена от факс устройството на получателя“. В правило 70, параграф 2 от посочения регламент относно „Изчисляване на сроковете“ се посочва също, че „[к]огато процедурното действие е нотификация, събитието, което се взема под внимание, е получаването на нотифицирания документ, освен ако не е предвидено друго“.
В съдебната практика се прави разлика между, от една страна, уведомяването на получателя на даден акт, което се изисква за редовното му съобщаване, и от друга страна, действително узнаване за посочения акт, което не е необходимо, за да се приеме, че съобщаването е редовно. Според посочената съдебна практика дали съобщаването на адресата е валидно, по никакъв начин не се обуславя от действителното узнаване от страна на лицето, което съгласно вътрешните правила на адресата е компетентно в това отношение, тъй като решението е съобщено по надлежния ред, когато адресатът му е уведомен за него и е имал възможност да се запознае с него. Единственото, което се взема предвид при преценка на валидността на съобщаването, е външният аспект, а именно валидното изпращане на адресата, а не вътрешният аспект, който се отнася до вътрешното функциониране на адресата.
От това следва, че за да се опрели датата на получаване на съобщаването, трябва да се вземе предвид само външният аспект на това съобщаване, т.е. формалното и валидно получаване от адресата, независимо от действителното му получаване и запознаване от страна на този адресат. Това съображение не се оборва от изискването на съдебната практика, според което със съобщаването на адресата се предоставя възможност да се запознае с акта, за който се уведомява. Всъщност се има предвид задължението на уведомяващото лице да създаде условия адресатът действително да се запознае с акта, за който се уведомява, т.е. задължение за действие (което отговаря на външния аспект на съобщаването), а не задължение той да се намесва във вътрешното функциониране на адресата, с цел да осигури посоченото узнаване, т.е. задължение за резултат (което отговаря на вътрешния аспект на съобщаването).
Така Общият съд приема, че съобщенията относно изпратен от Службата факс съдържат придаващи им достатъчна доказателствена стойност елементи, за да се установи, че посоченият факс е получен от адресата му. Всъщност факсовете са проектирани по такъв начин, че всеки проблем при предаването, но също така и при приемането се отразява чрез съобщение за грешка, с което на подателя точно се посочва причината за неполучаването му, като съобщение, което му се изпраща от факса на адресата, а когато не е изпратена информация за такъв проблем, се генерира съобщение за действително изпращане. По този начин, когато няма съобщение за грешка и при наличието на съобщение за изпращане, в което е отбелязано „OK“, може да се приеме, че изпратеният факс е получен от адресата му.
Освен това, ако единствено запознаването със спорния факс позволява да се установи, че представителят на жалбоподателя го е получил, дори и когато решението е надлежно връчено на адресата му, Службата би била в невъзможност да представи доказателство относно действителното връчване на това решение и относно датата, на която то е получено от адресата му. Началният момент на срока на обжалване на решенията на апелативните състави на Службата би зависил от случайни обстоятелства и обстоятелства, които не са свързани със старанието, с което Службата е съобщила за решението, докато сроковете за обжалване са точно посочени с цел да се гарантира правна сигурност.
(вж. точки 14, 15, 19—22)
2. Сроковете за обжалване са абсолютни процесуални предпоставки. Съгласно член 45, втора алинея от Статута на Съда процесуалните срокове могат да бъдат дерогирани само при напълно изключителни обстоятелства, случайно събитие или непреодолима сила.
Понятията за случайно събитие или непреодолима сила включват обективен елемент, свързан с наличието на извънредни обстоятелства извън контрола на жалбоподателя, и субективен елемент, свързан със задължението му да се предпази от последиците на извънредното събитие, като вземе подходящи мерки, без да прави прекалени жертви. По-конкретно жалбоподателят трябва да наблюдава грижливо хода на започнатото производство и в частност да полага необходимото старание за спазване на предвидените срокове. По този начин понятието за непреодолима сила не се прилага в случай, при който лице, проявяващо необходимата грижа и съобразителност, обективно е било в състояние да избегне изтичането на срока за обжалване.
Що се отнася до обективния елемент на случайно събитие или на непреодолима сила, следва да се приеме, че неправилното функциониране на факса на представителя на жалбоподателя, дори и да е възможно да бъде определено като „извънредно обстоятелство“ по смисъла на горепосочената съдебна практика, не е „обстоятелство, извън контрола“ на този представител.
Всъщност разглежданият апарат е устройство, използвано в адвокатска кантора, която представлява жалбоподателя, и тя единствена носи отговорност за него, също като служителите, които работят в нея. Според постоянната съдебна практика обаче проблемите при предаването на информация в рамките на дадено дружество не се считат за случайни събития или за непреодолима сила. Също така се приема, че грешка, която може да се вмени на трето лице, упълномощено от адвокатска кантора да извършва действия, за които носи отговорност посочената кантора, не може да се счита за обстоятелство извън контрола на представлявания от тази кантора жалбоподател. Така че дори представляващата жалбоподателя адвокатска кантора да е използвала външно дружество за управление на компютърното ѝ оборудване и на факса, повреждането на това оборудване не би могло да се счита за обстоятелство, което е извън нейния контрол.
Твърдението, че въпросното неправилно функциониране се проявява за първи път и следователно е било непредвидимо, не позволява да се превърне в обстоятелство извън контрола на представителя на жалбоподателя. Този непредвидим характер би могъл най-много да има значение при преценяване на възможността на заинтересованото лице да предотврати неправилното функциониране на факса и оттам при анализа на субективния елемент на случайното събитие или на непреодолимата сила.
(вж. точки 26, 27, 32—34)
3. Забраната за представяне на доказателства извън срока, която е предвидена в член 48, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд, не се прилага за доказателства, приложени към становищата по възражение за недопустимост, нито за тези, съдържащи се в репликата с цел да се отговори на посочените в писмения отговор твърдения за недопустимост. Възможността към становищата във връзка с възражение за недопустимост да бъдат привеждани нови доказателства, трябва да се счита за неразделно свързана с правото на жалбоподателя да отговори на изтъкнатите от ответника във възражението му за недопустимост доводи, доколкото няма процесуална норма, която да изисква жалбоподателят да представи доказателства за допустимостта на жалбата си още при подаването ѝ.
(вж. точка 30)