РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (състав по жалбите)

12 юли 2011 година(*)

„Обжалване — Публична служба — Длъжностни лица — Насрещна жалба — Психически тормоз — Член 12а от Правилника — Съобщение за политиката относно психическия тормоз в Комисията — Задължение на администрацията за съдействие — Член 24 от Правилника — Обхват — Искане за съдействие — Привременни мерки за дистанциране — Задължение за полагане на грижа — Отговорност — Искане за обезщетение — Пълен съдебен контрол — Условия за упражняване — Доклад за развитие на кариерата — Жалба за отмяна — Правен интерес“

По дело T‑80/09 P

с предмет жалба за отмяна на Решение на Съда на публичната служба на Европейския съюз (първи състав) от 9 декември 2008 г. по дело Q/Комисия (F‑52/05, все още непубликувано в Сборника),

Европейска комисия, за която се явяват г‑н V. Joris, г‑н D. Martin и г‑жа Eggers, в качеството на представители,

жалбоподател,

като другата страна в производството е

Q, бивше длъжностно лице на Европейската комисия с местожителство в Domsjö (Швеция), за която се явяват адв. S. Rodrigues и адв. Y. Minatchy, avocats,

жалбоподател в първоинстанционното производство,

ОБЩИЯТ СЪД (състав по жалбите),

състоящ се от: г‑н M. Jaeger, председател, г‑жа I. Pelikánová (докладчик) и г‑н A. Dittrich, съдии,

секретар: г-жа C. Kristensen, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 21 януари 2011 г.,

постанови настоящото

Решение

1        С жалбата си, подадена на основание член 9 от приложение I към Статута на Съда на Европейския съюз, Европейската комисия иска отмяна на Решение на Съда на публичната служба на Европейския съюз (първи състав) от 9 декември 2008 г. по дело Q/Комисия (F‑52/05, все още непубликувано в Сборника, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“), с което той отменя мълчаливия ѝ отказ по искането за съдействие, подадено от Q на 3 май 2004 г. на основание член 24 от Правилника за длъжностните лица на Европейските общности (наричани по-нататък съответно „искането за съдействие“ и „Правилникът“), доколкото с него Комисията е отказала да вземе привременна мярка за дистанциране, и осъжда последната да заплати на Q сумата от 15 500 EUR като обезщетение за неимуществените вреди, произтичащи от незаконосъобразността на този отказ, както и от неизпълнение на задължението за полагане на грижа от страна на администрацията.

 Обстоятелства в основата на спора

2        Обстоятелствата в основата на спора са изложени в точки 18—101 от обжалваното съдебно решение.

 Първоинстанционното производство и обжалваното съдебно решение

3        С жалба, подадена в секретариата на Общия съд на 4 юли 2005 г., Q иска по същество, на първо място, отмяна на мълчаливия отказ по искането за съдействие, на второ място, отмяна на докладите за развитие на кариерата, изготвени за нея съответно за периодите от 1 януари до 31 октомври и от 1 ноември до 31 декември 2003 г. (наричани по-нататък „ДРК за 2003 г.“), на трето място, осъждане на Комисията да ѝ заплати обезщетение за вреди. Първоначално жалбата е заведена в секретариата на Общия съд под номер Т‑252/05.

4        С определение от 15 декември 2005 г. Общият съд препраща делото на Съда на публичната служба съгласно член 3, параграф 3 от Решение 2004/752/ЕО, Евратом на Съвета от 2 ноември 2004 година за създаване на Съда на публичната служба на Европейския съюз (ОВ L 333, стр. 7; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 5, стр. 142). Жалбата е заведена в секретариата на последния под номер F‑52/05.

5        С обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба частично уважава жалбата, като отменя мълчаливия отказ по искането за съдействие, доколкото с него Комисията е отказала да вземе привременна мярка за дистанциране, и осъжда последната да заплати на Q сумата от 18 000 EUR като обезщетение за вреди. Той отхвърля жалбата в останалата ѝ част.

 Производство пред Общия съд и искания на страните

6        На 27 февруари 2009 г. Комисията подава настоящата жалба в секретариата на Общия съд.

7        На 9 юни 2009 г. Q представя писмения си отговор, с който тя подава и насрещна жалба срещу обжалваното съдебно решение. Освен това тя внася искане за запазване на анонимността ѝ, което секретариатът незабавно уважава.

8        С писмо от 24 юни 2009 г. Комисията иска да ѝ се даде възможност да представи кратка писмена реплика.

9        С решение от 3 юли 2009 г. председателят на състава по жалбите уважава това искане.

10      На 24 август 2009 г. Комисията депозира писмена реплика, в която отговаря и на насрещната жалба в съответствие с член 143, параграф 2 от Процедурния правилник на Общия съд.

11      С писмо от 24 септември 2009 г. Q иска да ѝ се даде възможност да представи допълнително спрямо насрещната жалба писмено становище.

12      С решение от 6 октомври 2009 г. председателят на състава по жалбите уважава това искане.

13      На 15 октомври 2009 г. Q депозира писмена дуплика.

14      На 13 ноември 2009 г. Q представя допълнително спрямо насрещната жалба писмено становище.

15      На 5 януари 2010 г. Комисията представя писмен отговор на допълнителното спрямо насрещната жалба писмено становище. Писмената фаза на производството приключва същия ден.

16      С писмо от 11 февруари 2010 г. Q представя искане на основание член 146 от Процедурния правилник да бъде изслушана в устната фаза на производството.

17      Въз основа на доклад на съдията докладчик Общият съд (състав по жалбите) решава да започне устната фаза на производството и в рамките на процесуално-организационните действия по член 64 от Процедурния правилник да постави писмени въпроси на страните, като отговорите следва да се представят по време на съдебното заседание.

18      Устните състезания и отговорите на страните на устните и писмените въпроси на Общия съд са изслушани в съдебното заседание от 21 януари 2011 г. Отговорите на писмените въпроси на Общия съд са отразени в протокола от съдебното заседание.

19      Комисията моли Общия съд:

–        да отмени обжалваното съдебно решение, доколкото с него са уважени второто правно основание на жалбата в първоинстанционното производство, изведено от незаконосъобразността на мълчаливия отказ да се вземе привременна мярка за дистанциране, както и искането по тази жалба за обезщетение на вредите, произтичащи от посочената незаконосъобразност и поради неизпълнение на задължението за полагане на грижа от страна на администрацията,

–        да отхвърли насрещната жалба,

–        да отхвърли жалбата в първоинстанционното производство или при условията на евентуалност да върне делото за ново разглеждане на Съда на публичната служба,

–        съответно да се произнесе по съдебните разноски, направени в производството пред Съда на публичната служба, както и по съдебните разноски във връзка с основната жалба или при условията на евентуалност да не се произнася по съдебните разноски в производството пред Съда на публичната служба, както и по тези във връзка с основната жалба,

–        да осъди Q да заплати съдебните разноски във връзка с насрещната жалба.

20      Q моли Общия съд:

–        да отхвърли основната жалба като недопустима и във всеки случай като неоснователна,

–        да обяви насрещната жалба за допустима,

–        да отмени обжалваното съдебно решение,

–        да уважи исканията ѝ за отмяна и за обезщетение, представени в първоинстанционното производство,

–        да осъди Комисията да заплати всички съдебни разноски.

 По основната жалба

21      С основната жалба, подадена на основание член 9 от приложение I към Статута на Съда, се иска отмяна на обжалваното съдебно решение, доколкото с него се отменя мълчаливият отказ по искането за съдействие, с който Комисията е отказала да вземе привременна мярка за дистанциране, и последната е осъдена да заплати на Q сумата от 15 500 EUR като обезщетение за неимуществените вреди, произтичащи от незаконосъобразността на този отказ, както и от неизпълнение на задължението за полагане на грижа от страна на администрацията.

 По допустимостта

22      Q повдига възражение за недопустимост на основната жалба, доколкото в рамките на двете правни основания, изтъкнати в нейна подкрепа, Комисията иска от съда по жалбите да се произнесе отново по факти, които окончателно са преценени от съда в първоинстанционното производство. От една страна, в рамките на първото правно основание на основната жалба е недопустимо Комисията да иска от съда по жалбите да упражни контрол върху преценките, с които Съдът на публичната служба е приел, че тя трябва да получи обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от нея вследствие на неизпълнение на задължението за полагане на грижа от страна на Комисията, произтичащо от някои от посочените в искането за съдействие деяния. От друга страна, в рамките на второто правно основание на основната жалба е недопустимо Комисията имплицитно да оспорва пред съда по жалбите, с оглед на материалите по делото, преценките, с които съдът в първоинстанционното производство е приел, че при обстоятелствата в конкретния случай Общността може да носи отговорност за мълчаливия отказ на Комисията да вземе привременна мярка за дистанциране.

23      Комисията иска повдигнатото от Q възражение за недопустимост да бъде отхвърлено.

24      Съгласно член 225а ЕО и член 11, параграф 1 от приложение I към Статута на Съда обжалването пред Общия съд се ограничава само до правни въпроси и може да се основава на правни основания, изведени от липсата на компетентност на Съда на публичната служба, от нарушение на процесуални правила в производството пред него, което накърнява интересите на жалбоподателя, както и от нарушение на правото на Общността от страна на Съда на публичната служба. Освен това член 138, параграф 1, първа алинея, буква в) от Процедурния правилник предвижда, че жалбата трябва да съдържа изложение на правните основания и доводи.

25      От горепосочените разпоредби следва, че жалбата може да почива единствено на правни основания, свързани с нарушение на правни норми, като се изключи изцяло преценката на фактите. Единствено съдът в първоинстанционното производство е компетентен, от една страна, да установява фактите, освен в случаите, когато неточността на фактическите му констатации следва от представените пред него материали по делото, и от друга страна, да преценява тези факти. Следователно, освен в случай на изопачаване на представените пред съда в първоинстанционното производство доказателства, преценката на фактите не представлява правен въпрос, който в това си качество подлежи на контрол от съда по жалбите (вж. Решение на Общия съд от 12 март 2008 г. по дело Rossi Ferreras/Комисия, T‑107/07 P, все още непубликувано в Сборника, точка 29 и цитираната съдебна практика).

26      В настоящия случай с първото правно основание в неговите две части и с второто правно основание Комисията не иска от съда по жалбите да преразгледа фактите, които вече са установени и преценени от съда в първоинстанционното производство.

27      В рамките на първата част от първото правно основание Комисията упреква Съда на публичната служба, че в обжалваното съдебно решение е нарушил свързаното с наличие на неправомерно поведение условие за носене на извъндоговорна отговорност от Общността, тълкувано от Съда в Решение от 4 юли 2000 г. по дело Bergaderm и Goupil/Комисия (C‑352/98 P, Recueil, стр. I‑5291, точки 43 и 44) и от Общия съд в Решение от 10 декември 2008 г. по дело Nardone/Комисия (T‑57/99, все още непубликувано в Сборника, точки 162—164).

28      Следователно в рамките на първата част от първото правно основание е повдигнат правен въпрос и поради това тя трябва да се приеме за допустима.

29      По същество втората част от първото правно основание обхваща три основни оплаквания.

30      Първото оплакване е изведено от факта, че в обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба нарушил членове 90 и 91 от Правилника, като присъдил на Q обезщетение на основание, което не било посочено нито в искането по член 90, параграф 1 от Правилника, нито в административната жалба по член 90, параграф 2 от Правилника, или пък в жалбата в първоинстанционното производство. По време на съдебното заседание Комисията уточнява, че оплакването е равнозначно на това Съдът на публичната служба да бъде упрекнат, че се е произнесъл ultra petita, като е изменил предмета на спора.

31      Второто оплакване е изведено от неизпълнение на задължението за мотивиране на съдебните решения, тъй като Съдът на публичната служба не посочил мотивите, въз основа на които квалифицирал правно някои посочени в искането за съдействие деяния, взети в тяхната цялост, като служебно нарушение, за което Общността носи отговорност.

32      Накрая, третото оплакване, което има субсидиарен характер по отношение на второто оплакване, е изведено от това, че Съдът на публичната служба допуснал грешка в правната квалификация на някои деяния, посочени в искането за съдействие, като приел, че взети в тяхната цялост, те представляват служебно нарушение, за което Общността носи отговорност.

33      Така в рамките на втората част от първото правно основание са повдигнати правни въпроси и поради това тя трябва да се приеме за допустима.

34      Накрая, с второто правно основание Комисията упреква Съда на публичната служба, че е нарушил условието за носене на извъндоговорна отговорност от Общността, свързано с наличието на неправомерно поведение, както и членове 7 и 24 от Правилника и че не е изпълнил задължението за мотивиране на решенията, доколкото в точка 2 от диспозитива на обжалваното съдебно решение е уважил частично искането на Q за обезщетение на вредите, произтичащи от незаконосъобразността на мълчаливия отказ по искането за съдействие, след като в точки 250, 251 и 254 от обжалваното съдебно решение е приел, че условието, свързано с наличието на неправомерно поведение, е изпълнено поради незаконосъобразността на мълчаливия отказ, с който Комисията е отказала да вземе привременна мярка за дистанциране, така както е установено в точки 209—214 от обжалваното съдебно решение, както и поради закъснението, с което е образувано административното разследване.

35      Следователно в рамките на второто правно основание на основната жалба са повдигнати правни въпроси и поради това то трябва да се приеме за допустимо.

36      От гореизложеното следва, че повдигнатото от Q възражение за недопустимост трябва да бъде отхвърлено, доколкото е насочено срещу основната жалба и срещу правните основания или части от правни основания, изложени в нейна подкрепа.

 По съществото на спора

37      От точки 27, 29—32 и 34 по-горе следва, че в подкрепа на основната жалба Комисията представя първата част от първото правно основание, изведена от нарушение на свързаното с наличие на неправомерно поведение условие за носене на извъндоговорна отговорност от Общността, и втората част, изведена от нарушение на членове 90 и 91 от Правилника, на задължението за мотивиране на съдебните решения и на условието за носене на извъндоговорна отговорност от Общността, свързано с наличието на неправомерно поведение, както и второто правно основание, изведено от нарушение на свързаното с наличие на неправомерно поведение условие за носене на извъндоговорна отговорност от Общността, на членове 7 и 24 от Правилника, както и от неизпълнение на задължението за мотивиране на съдебните решения.

 По първата част от първото правно основание, изведена от нарушение на свързаното с наличие на неправомерно поведение условие за носене на извъндоговорна отговорност от Общността

–       Доводи на страните

38      Комисията упреква Съда на публичната служба, че е приел за изпълнено условието за носене на извъндоговорна отговорност от Общността, свързано с наличието на неправомерно поведение, без да установи наличието на достатъчно съществено нарушение на правна норма, която има за цел да се предоставят права на частноправните субекти, съгласно приложимата съдебна практика (Решение по дело Bergaderm и Goupil/Комисия, точка 27 по-горе, точки 43 и 44 и Решение по дело Nardone/Комисия, точка 27 по-горе, точки 162—164).

39      Q иска първата част от първото правно основание да бъде отхвърлена, доколкото почива на съдебната практика, произтичаща от Решение по дело Bergaderm и Goupil/Комисия, точка 27 по-горе, която не е приложима по съдебните спорове в областта на публичната служба.

–       Съображения на Общия съд

40      Когато спор за поправяне на вреди между длъжностно лице и институция, на която то е или е било подчинено, произтича от служебното правоотношение между заинтересованото лице и институцията, той попада в приложното поле на член 236 ЕО и на членове 90 и 91 от Правилника, а що се отнася по-специално до неговата допустимост — е извън приложното поле както на член 235 ЕО и член 288, втора алинея ЕО, така и на член 46 от Статута на Съда (вж. Определение на Общия съд от 26 юни 2009 г. по дело Marcuccio/Комисия, T‑114/08 P, все още непубликувано в Сборника, точка 12 и цитираната съдебна практика).

41      Самият правилник е самостоятелен инструмент, който има за единствена цел да уреди правоотношенията между институциите и длъжностните им лица чрез установяване на взаимни права и задължения (вж. в този смисъл Решение на Общия съд от 22 февруари 2006 г. по дело Adam/Комисия, T‑342/04, Recueil FP, стр. I‑A‑2‑23 и II‑A‑2‑107, точка 34). По този начин в отношенията между институциите и длъжностните им лица Правилникът създава равновесие на взаимни права и задължения, което не трябва да се нарушава нито от институциите, нито от длъжностните лица (вж. в този смисъл Решение на Съда от 31 май 1988 г. по дело Rousseau/Сметна палата, 167/86, Recueil, стр. 2705, точка 13 и Решение на Общия съд от 18 април 1996 г. по дело Kyrpitsis/CES, T‑13/95, Recueil FP, стр. I‑A‑167 и II‑503, точка 52). Основната цел на равновесието на взаимните права и задължения е да запази отношението на доверие, което трябва да съществува между институциите и длъжностните им лица, за да се гарантира на европейските граждани доброто изпълнение на възложените на институциите задачи от общ интерес (вж. в този смисъл и по аналогия Решение на Съда от 6 март 2001 г. по дело Connolly/Комисия, C‑274/99 P, Recueil, стр. I‑1611, точки 44—47).

42      Освен това от установената съдебна практика следва, че в споровете, които се отнасят до отношенията между институциите и длъжностните им лица, право на обезщетение се признава, когато са изпълнени три условия, а именно неправомерност на поведението, за което се упрекват институциите, наличие на действителна вреда и наличие на причинно-следствена връзка между поведението и претендираната вреда (Решение на Общия съд от 9 февруари 1994 г. по дело Latham/Комисия, T‑82/91, Recueil FP, стр. I‑A‑15 и II‑61, точка 72, Определение на Общия съд от 24 април 2001 г. по дело Pierard/Комисия, T‑172/00, Recueil FP, стр. I‑A‑91 и II‑429, точка 34 и Решение на Общия съд от 12 септември 2007 г. по дело Combescot/Комисия, T‑249/04, все още непубликувано в Сборника, точка 49).

43      Този извод не се оборва от Решение по дело Bergaderm и Goupil/Комисия, точка 27 по-горе, което по отношение на условието за неправомерност на поведението, за което се упрекват институциите, и с оглед на хармонизиране на различните режими на отговорност изисква да е установено достатъчно съществено нарушение на правна норма, която има за цел да се предоставят права на частноправни субекти. Всъщност от точки 39—43 от Решение по дело Bergaderm и Goupil/Комисия, точка 27 по-горе, става ясно, че това специално изискване, както и стремежът към хармонизиране, който го обосновава, се отнасят само до извъндоговорната отговорност на Общността съгласно член 288, втора алинея ЕО и до отговорността на държавите членки за нарушение на общностното право.

44      Освен това разликата между, от една страна, условията за носене на отговорност от Общността за вредите, претърпени от нейните длъжностни лица и бивши длъжностни лица поради нарушение на предвидените в Правилника разпоредби, и от друга страна, условията, които уреждат отговорността на Общността по отношение на трети лица поради нарушение на други разпоредби от общностното право, е обоснована с оглед на равновесието на правата и задълженията, което Правилникът специално установява в отношенията между институциите и длъжностните им лица, за да се гарантира на европейските граждани доброто изпълнение на възложените на институциите задачи от общ интерес.

45      Макар в Решение по дело Nardone/Комисия, точка 27 по-горе (точки 162—173) общностният съд да е изследвал дали твърдяната неправомерност представлява достатъчно съществено нарушение на правна норма, която има за цел да се предоставят права на частноправните субекти, такава проверка не се е налагала, след като от установената съдебна практика следва, че в споровете, които се отнасят до отношенията между институциите и длъжностните им лица, единствено установяването на неправомерност е достатъчно, за да се приеме за изпълнено първото от трите условия, необходими за ангажиране на отговорността на Общността за вредите, претърпени от нейните длъжностни лица и бивши длъжностни лица поради нарушение на общностното право в областта на публичната служба (вж. точка 42 по-горе).

46      Ето защо първата част от първото правно основание следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

 По втората част от първото правно основание, изведена от нарушение на членове 90 и 91 от Правилника, на задължението за мотивиране на съдебните решения и на условието за носене на извъндоговорна отговорност от Общността, свързано с наличието на неправомерно поведение

–       Доводи на страните

47      Комисията упреква Съда на публичната служба, че в обжалваното съдебно решение е нарушил членове 90 и 91 от Правилника, задължението за мотивиране на съдебните решения и условието за носене на извъндоговорна отговорност от Общността, свързано с наличието на неправомерно поведение, доколкото е присъдил на Q обезщетение за вредите, настъпили вследствие на неизпълнение на задължението за полагане на грижа, произтичащо от някои деяния, посочени в искането за съдействие.

48      На първо място, Комисията твърди, че Съдът на публичната служба е нарушил членове 90 и 91 от Правилника, доколкото в обжалваното съдебно решение е присъдил на Q обезщетение на основание служебно нарушение, което не е посочено нито в искането за обезщетение от 3 май 2004 г., приложено към искането за съдействие (наричано по-нататък „искането за обезщетение“), нито в административната жалба от 26 ноември 2004 г., или пък в жалбата в първоинстанционното производство.

49      На второ място, Комисията счита, че Съдът на публичната служба не е изпълнил задължението за мотивиране на съдебните решения, доколкото не е изложил причините, поради които в точки 236 и 237 от обжалваното съдебно решение е приел, че някои от посочените в искането за съдействие деяния, взети в тяхната цялост, могат да бъдат правно квалифицирани като служебно нарушение, което може да доведе до присъждане на обезщетение при разглеждане на жалбата, с която е сезиран. Всъщност установяването на „известна степен неизпълнение […] на задължението ѝ за полагане на грижа“ не било равносилно на установяването на явно и сериозно неизпълнение на задължението за полагане на грижа. Освен това Съдът на публичната служба изпаднал в противоречие, като приел, че нито едно от посочените в искането за съдействие деяния не уронвало личността, достойнството или не накърнявало физическата или психологическата цялост на Q.

50      На трето място, Комисията твърди, че Съдът на публичната служба е нарушил условието за носене на отговорност от Общността, свързано с наличието на неправомерно поведение, доколкото в конкретния случай е ангажирал отговорността на Общността само въз основа на неизпълнение на задължението за полагане на грижа.

51      Във всеки случай Комисията поддържа, че фактите или действията, взети в тяхната цялост, които в точка 236 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба е приел като разкриващи в известна степен неизпълнение на задължението за полагане на грижа от страна на администрацията, не могат да бъдат квалифицирани като служебно нарушение, за което Общността носи извъндоговорна отговорност.

52      Q иска втората част от първото правно основание да бъде отхвърлена.

53      На първо място, Q иска оплакването, изведено от нарушение на членове 90 и 91 от Правилника, да бъде отхвърлено, поради това че в искането за обезщетение, в административната жалба от 24 ноември 2004 г., както и изрично в жалбата в първоинстанционното производство в подкрепа на искането си за обезщетение тя се позовава по същество на вреди, свързани с влошаване на здравословното ѝ състояние, които са настъпили вследствие на неизпълнение на задължението за полагане на грижа от страна на администрацията. Впрочем съгласно съдебната практика исканията могат да бъдат развити пред съдилищата на Съюза чрез излагане на правни основания и доводи, които не са били включени в административната жалба, но са тясно свързани с нея.

54      След това Q иска да бъде отхвърлено оплакването, изведено от неизпълнение на задължението за мотивиране на съдебните решения. В точка 236 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба изложил причините, поради които в случая било налице неизпълнение на задължението за полагане на грижа от страна на администрацията. По този начин съдът в първоинстанционното производство установил наличие на служебно нарушение, за което Общността носи отговорност.

55      Накрая, Q иска да бъде отхвърлено условието за носене на отговорност от Общността, свързано с наличието на неправомерно поведение. Независимо от нарушението на конкретна разпоредба от Правилника, длъжностното лице може да се позове на неизпълнение на задължението за полагане на грижа във всички случаи, в които администрацията се е произнесла по неговото положение, без да вземе предвид правата и интересите му.

–       Съображения на Общия съд

56      Съгласно член 236 ЕО във връзка с член 1 от Статута на Съда и с член 91, параграф 1 от Правилника Съдът на публичната служба е компетентен да се произнася като първа инстанция по споровете между Общностите и лице, за което се прилага Правилникът, относно законосъобразността на акт с неблагоприятни за това лице последици.

57      Съгласно член 91, параграф 1, второ изречение от Правилника по спорове от финансов характер Съдът на публичната служба има неограничена компетентност. С тази компетентност на Съда на публичната служба се възлага задачата да решава изцяло отнесените пред него спорове (Решение на Съда от 18 декември 2007 г. по дело Weißenfels/Парламент, C‑135/06 P, Сборник, стр. I‑12041, точка 67 и Решение на Съда от 17 декември 2009 г. по преразглеждането на Решение по дело M/EMEA, C‑197/09 RX-II, все още непубликувано в Сборника, точка 56). Целта ѝ е да му позволи да гарантира практическата ефективност на произнесените от него решения в областта на публичната служба, така че ако прецени, че отмяната на незаконосъобразния акт с неблагоприятни последици не е достатъчна да осигури ефективна защита на правата и интересите на лице, за което се прилага Правилникът, или ако отмяната на този акт съставлява прекомерна санкция за допуснатата незаконосъобразност и ако присъждането на обезщетение на заинтересованото лице представлява формата на обезщетение, която съответства най-добре както на неговите интереси, така и на специфичните изисквания на службата, Съдът на публичната служба да може служебно да му присъди обезщетение за вреди (вж. в този смисъл Решение на Съда от 5 юни 1980 г. по дело Oberthür/Комисия, 24/79, Recueil, стр. 1743, точки 13 и 14 и Решение на Съда от 20 май 2010 г. по дело Gogos/Комисия, C‑583/08 P, все още непубликувано в Сборника, точка 50, Решение на Общия съд от 31 март 2004 г. по дело Girardot/Комисия, T‑10/02, Recueil FP, стр. I‑A‑109 и II‑483, точки 86, 87 и 89 и цитираната съдебна практика). В такъв случай, като вземе предвид всички обстоятелства по делото, Съдът на публичната служба следва да оцени претърпяната от заинтересованото лице вреда ex aequo et bono (Решение по дело Oberthür/Комисия, посочено по-горе, точка 14 и Решение по дело Gogos/Комисия, посочено по-горе, точка 44).

58      Съгласно постоянната съдебна практика обаче второто изречение от член 91, параграф 1 от Правилника се основава на първото изречение, така че първата разпоредба предоставя неограничена компетентност на съда само в случай на спор относно законосъобразността на акт с неблагоприятни последици по смисъла на член 90, параграф 2 от Правилника (вж. Решение на Общия съд от 1 декември 1994 г. по дело Schneider/Комисия, T‑54/92, Recueil FP, стр. I‑A‑281 и II‑887, точка 49 и цитираната съдебна практика и Решение на Общия съд по дело Ditterich/Комисия, T‑79/92, Recueil FP, стр. I‑A‑289 и II‑907, точка 37 и цитираната съдебна практика).

59      Освен това съгласно член 91, параграф 2 от Правилника жалбата може да бъде подадена до Съда на публичната служба само ако преди това пред органа по назначаването (наричан по-нататък „ОН“) е подадена административна жалба по член 90, параграф 2 от Правилника в предвидения в него срок и последната е отхвърлена изрично или мълчаливо. Член 90, параграф 2 от Правилника предвижда, че лице, за което същият се прилага, може да отнесе до ОН жалба срещу акт с неблагоприятни последици, бил той под формата на решение на ОН или на неприемане на наложена от Правилника мярка. Актът с неблагоприятни последици може да представлява по-конкретно мълчалив или изричен отказ по предварително искане, отправено до ОН от съответното лице съгласно член 90, параграф 1 от Правилника.

60      Ако лицето, за което се прилага Правилникът, иска да оспори законосъобразността на акт с неблагоприятни за него последици, то може директно да подаде до ОН административна жалба и след това да сезира Съда на публичната служба с жалба по съдебен ред, ако административната му жалба е отхвърлена. Съгласно постоянната съдебна практика след отхвърлянето на административна жалба срещу акт с неблагоприятни последици лицето, за което се прилага Правилникът, може да подаде жалба по съдебен ред, с която иска отмяна на акта с неблагоприятни последици, изплащане на обезщетение или и двете (вж. Решение по дело Schneider/Комисия, точка 58 по-горе, точка 52 и цитираната съдебна практика, и Решение по дело Ditterich/Комисия, точка 58 по-горе, точка 40 и цитираната съдебна практика).

61      В замяна на това, ако незаконосъобразността, твърдяна от лице, за което се прилага Правилникът, не представлява акт с неблагоприятни последици по смисъла на Правилника, а допуснато от администрацията служебно нарушение, посоченото лице може да започне производството само чрез подаване на искане до ОН на основание член 90, параграф 1 от Правилника, чието евентуално отхвърляне представлява решение, което има неблагоприятни последици за него и срещу което то може да подаде административна жалба, а след това при необходимост — жалба по съдебен ред (вж. Решение по дело Schneider/Комисия, точка 58 по-горе, точка 53 и цитираната съдебна практика, и Решение по дело Ditterich/Комисия, точка 58 по-горе, точка 41 и цитираната съдебна практика).

62      От това следва, че когато лице, за което се прилага Правилникът, предявява искане за обезщетение за вредите, които то счита, че е претърпяло при липса на акт с неблагоприятни последици, по принцип то трябва да следва двуетапна досъдебна процедура, а именно да отправи искане и след това да подаде административна жалба срещу решението, с което се отхвърля искането му за обезщетение, в съответствие с член 90, параграфи 1 и 2 от Правилника.

63      По този начин от членове 90 и 91 от Правилника следва, че когато е сезиран от лице, за което се прилага Правилникът, с жалба във връзка със законосъобразността на акт с неблагоприятни за лицето последици, по силата на неограничената си компетентност съгласно член 91, параграф 1, второ изречение от Правилника Съдът на публичната служба може, дори служебно, да присъди обезщетение на това лице само ако с него се цели поправяне на вредите, които лицето е претърпяло поради незаконосъобразността на акта с неблагоприятни последици, предмет на жалбата, или най-малкото на вредите, произтичащи от незаконосъобразността, която е тясно свързана с този акт (вж. в този смисъл и по аналогия Определение на Съда от 14 декември 2006 г. по дело Meister/СХВП, C‑12/05 P, непубликувано в Recueil, точки 112—116 и Решение по дело Gogos/Комисия, точка 57 по-горе, точки 49—53).

64      В случая от точки 232—242 от обжалваното съдебно решение става ясно, че въз основа на „исканията за обезщетяване на вредите, произтичащи от твърдения психически тормоз“ Съдът на публичната служба присъжда на Q сумата от 500 EUR като обезщетение за „неимуществените вреди“, претърпени от нея поради допуснато от Комисията служебно нарушение, което е „допринесло за изолиране на [Q] в рамките на отдела ѝ“. Посоченото в този смисъл служебно нарушение се състои в „неизпълнение от страна на Комисията на задължението ѝ за полагане на грижа“ или, както е отбелязано в точка 236 от обжалваното съдебно решение, в „някои от фактите, на които се позовава [Q] в подкрепа на искането си за обезщетение, взети в тяхната цялост […]“, които разкриват „известна степен неизпълнение от страна на Комисията на задължението ѝ за полагане на грижа“. Тези случаи на неизпълнение са изложени в точки 156—160, 164, 171 и 180 от обжалваното съдебно решение и що се отнася до Комисията, на първо място и по отношение на продължаването на срока за изпитване на Q, се изразяват в това, че Комисията не ѝ е отправила предварително упреци и не ѝ е дала възможност да бъдат изслушани нито тя, нито лицата, които Q желаела да бъдат изслушани от комитета по атестирането, на второ място, че до лятото на 2004 г. ѝ е предоставяла изолиран кабинет, на трето място, че между януари и юни 2003 г. не е възложила на Q нито една задача, на четвърто място, че е уважила със закъснение искането ѝ за годишен отпуск за периода от 19 юли до 27 август 2004 г., и накрая, че е приспаднала дните, съответстващи на това искане, от остатъка от годишния ѝ отпуск, въпреки че още на 5 юли 2004 г. Q представила медицинско свидетелство за периода от 17 юли до 27 август 2004 г., което не е било оспорено от администрацията.

65      От констатациите на Съда на публичната служба в точки 112, 115 и 232 от обжалваното съдебно решение, които Комисията не оспорва в рамките на настоящото производство по обжалване, е видно, че с искането си за обезщетение Q цели поправяне на имуществени вреди, изразяващи се в сериозно влошаване на здравословното ѝ състояние, както личи от многобройните медицински свидетелства и становища, и в неспособност да изпълнява по обичаен начин служебните си задължения в рамките на отдела си, настъпили вследствие на психическия тормоз по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника, посочен в искането ѝ за съдействие, и че тъй като в рамките на четиримесечен срок Комисията не е отговорила на посоченото искане, съгласно член 90, параграф 1 от Правилника липсата на произнасяне е довела до решение, с което се отхвърля искането. Освен това от горепосочените констатации на Съда на публичната служба, както и от тези, съдържащи се в точка 117 от обжалваното съдебно решение, става ясно, че жалбата в първоинстанционното производство е била насочена по същество към отмяната на мълчаливия отказ по исканията за съдействие и за обезщетение на основание член 24 от Правилника, и в резултат на отмяната към осъждането на Комисията да заплати на Q исканото обезщетение за „вредите, произтичащи от твърдения психически тормоз“.

66      В това отношение следва да се напомни, че целта на предвиденото в член 24, първа алинея от Правилника задължение за съдействие е да осигурява защита на длъжностните лица от институцията срещу действия на трети лица, а не срещу актове на самата институция, контролът върху които се урежда от други разпоредби от Правилника (вж. в този смисъл Решение на Съда от 17 декември 1981 г. по дело Bellardi-Ricci и др./Комисия, 178/80, Recueil, стр. 3187, точка 23 и Решение на Съда от 25 март 1982 г. по дело Munk/Комисия, 98/81, Recueil, стр. 1155, точка 21). Макар член 24, първа алинея от Правилника да е замислен преди всичко с цел закрила на длъжностните лица от посегателства и лошо отношение от страна на трети лица, той налага и задължение на администрацията за съдействие, когато виновният за посочените в тази разпоредба действия е друго длъжностно лице (вж. в този смисъл Решение на Съда от 14 юни 1979 г. по дело V./Комисия, 18/78, Recueil, стр. 2093, точка 15 и Решение на Общия съд от 9 март 2005 г. по дело L/Комисия, T‑254/02, Recueil FP, стр. I‑A‑63 и II‑277, точка 85 и цитираната съдебна практика).

67      Член 24, втора алинея от Правилника има за предмет обезщетението за вреди, причинени на длъжностно лице вследствие на някое от действията на трети лица или на други длъжностни лица, посочени в първа алинея от тази разпоредба, при условие че то не е успяло да получи обезщетение от виновните (вж. в този смисъл Определение на Съда от 5 октомври 2006 г. по дело Schmidt-Brown/Комисия, C‑365/05 P, непубликувано в Recueil, точка 78). Така допустимостта на искането за обезщетение, предявено от длъжностно лице на основание член 24, втора алинея от Правилника, е подчинена на условието да бъдат изчерпани националните правни средства за защита, доколкото те гарантират по ефективен начин защитата на заинтересованите лица и могат да доведат до поправяне на твърдяната вреда (вж. Решение по дело L/Комисия, точка 66 по-горе, точка 148 и цитираната съдебна практика).

68      Установеният с член 24, втора алинея от Правилника специален режим на отговорност се основава на задължението на администрацията да закриля здравето и безопасността на своите длъжностни лица и служители от посегателства или лошо отношение от страна на трети лица или други длъжностни лица, на които те могат да бъдат подложени при изпълнението на служебните си задължения, и които по-специално се проявяват под формата на психически тормоз по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника. Става въпрос за режим на невиновна отговорност, който се отличава от общоправния режим на отговорност на Общността в областта на публичната служба, посочен в точка 234 от обжалваното съдебно решение, както и в точка 42 по-горе, съгласно който длъжностното лице, което иска обезщетение от Общността, трябва да докаже, че е претърпяло вреди вследствие на неправомерно поведение от страна на институциите (вж. в този смисъл Решение на Общия съд от 26 октомври 1993 г. по дело Caronna/Комисия, T‑59/92, Recueil, стр. II‑1129, точки 25 и 68 и Решение на Общия съд по дело L/Комисия, точка 66 по-горе, точки 143—146 и 147—153). В допълнение този специален режим на невиновна отговорност трябва да се разграничава от режима за обезщетяване на длъжностните лица за настъпили заболявания или за злополуки, от които те са пострадали при изпълнение на служебните си задължения, или за влошаване на такива заболявания съгласно член 73 от Правилника и приетите въз основа на тази разпоредба Общи правила относно осигурителното покритие за злополуки и професионални заболявания на длъжностните лица. Всъщност при липсата на изрични разпоредби в този смисъл в правилата относно осигурителното покритие за злополуки и професионални заболявания на длъжностните лица не може да се приеме, че те изключват правото на длъжностното лице и на неговите правоприемници да поискат допълнително обезщетение, когато институцията е длъжна да обезщети вредите било в съответствие с общия правен режим в случаите, когато тя носи отговорност за злополуката или за заболяването на длъжностното лице, било на основание член 24, параграф 2 от Правилника в случаите, когато злополуката или заболяването са настъпили вследствие на посегателства от трети лица или от други длъжностни лица във връзка с изпълнение от посоченото длъжностно лице на задълженията му в служба на Общностите и когато обезщетенията по предвидената в Правилника осигурителна схема не са достатъчни, за да се поправи напълно претърпяната вреда (вж. в този смисъл Решение на Съда от 8 октомври 1986 г. по дело Leussink/Комисия, 169/83 и 136/84, Recueil, стр. 2801, точки 11 и 12).

69      От констатациите на самия Съд на публичната служба, направени в обжалваното съдебно решение и припомнени в точки 64 и 65 по-горе, става ясно, че искането за обезщетение се основава само на искането за поправяне на имуществените вреди, които Q твърди, че е претърпяла вследствие на посочения в искането за съдействие психически тормоз от страна на няколко ръководители от генерална дирекция (ГД) „Персонал и администрация“ на Комисията, тоест действия, за които отговарят лично други длъжностни лица, а не поради служебно нарушение на Комисията, контролът върху което попада в обхвата на други разпоредби от Правилника в съответствие със съдебната практика, цитирана в точки 42 и 66 по-горе.

70      От това следва, че що се отнася до искането за обезщетение на вредите, които Q твърди, че е претърпяла, жалбата в първоинстанционното производство не е имала друг предмет освен посочения в искането за обезщетение на основание член 24, втора алинея от Правилника, като поради отхвърлянето на последното с нея се иска Комисията да бъде осъдена да заплати на Q обезщетение в размер на 100 000 EUR за вредите, които е претърпяла поради незаконосъобразността на това решение. За сметка на това същите тези констатации не позволяват да се направи изводът, че с искането си за обезщетение Q е поискала да бъде обезщетена за неимуществени вреди, настъпили вследствие на служебно нарушение на Комисията, изразяващо се в неизпълнение на задължението ѝ за полагане на грижа, произтичащо от някои деяния, посочени в искането за съдействие.

71      Освен това не може да се счита, че служебното нарушение, за което Комисията носи отговорност в конкретния случай и което е описано в точка 64 по-горе, е в тясна връзка с мълчаливия отказ по искането за обезщетение, с което съгласно член 24, втора алинея от Правилника се цели поправяне на неимуществените вреди, претърпени от Q вследствие на посочения в искането за съдействие психически тормоз. Всъщност, макар деянията, посочени в искането за съдействие като съставляващи психически тормоз по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника, да трябва да се разглеждат като действия, за които носят отговорност извършителите им, а именно ръководителите от ГД „Персонал и администрация“, срещу които поименно е отправено обвинение, не е такъв случаят с мълчаливия отказ по исканията за съдействие и за обезщетение, за който носи отговорност Комисията. Във всеки случай действията, които Съдът на публичната служба е взел предвид, за да установи наличието на служебно нарушение от страна на Комисията (вж. точка 64 по-горе), са извършени преди датата на мълчаливия отказ по исканията за съдействие и за обезщетение, а именно 3 септември 2004 г. Съгласно съдебната практика, цитирана в точка 63 по-горе, не може да се приеме, че посоченото нарушение, извършено преди мълчаливия отказ, се намира в тясна връзка с него.

72      Поради това, макар да е бил сезиран съобразно закона по силата на членове 90 и 91 от Правилника с жалба във връзка със законосъобразността на мълчаливия отказ по искането за обезщетение с оглед на разпоредбите на член 24, втора алинея от Правилника, Съдът на публичната служба не е могъл, без да наруши тези разпоредби, да се произнесе по въпроса дали някои от посочените в искането за съдействие деяния, разглеждани в тяхната цялост, могат да бъдат квалифицирани като служебно нарушение на Комисията, вследствие на което Q е претърпяла подлежащи на обезщетение неимуществени вреди.

73      Следователно Съдът на публичната служба е нарушил членове 90 и 91 от Правилника и се е произнесъл ultra petita, като е изменил предмета на спора, доколкото, както е видно от точка 242 от мотивите и от точка 2 от диспозитива на обжалваното съдебно решение, е осъдил Комисията да обезщети неимуществените вреди, настъпили вследствие на служебно нарушение, което е допринесло за изолиране на Q в рамките на отдела ѝ и се изразява в неизпълнение на задължението за полагане на грижа от страна на Комисията, произтичащо от някои деяния, посочени в искането за съдействие.

74      Поради това и без дори да е необходимо да се разглеждат останалите оплаквания или доводи, изложени в подкрепа на втората част от първото правно основание, последната следва да бъде уважена, а точка 2 от диспозитива на обжалваното съдебно решение трябва да бъде отменена, доколкото в нея Комисията е осъдена да заплати на Q обезщетение в размер на 500 EUR.

 По второто правно основание, изведено от нарушение на условието за носене на извъндоговорна отговорност от Общността, свързано с наличието на неправомерно поведение, на членове 7 и 24 от Правилника, както и на задължението за мотивиране на съдебните решения

 Доводи на страните

75      Комисията упреква Съда на публичната служба, че е нарушил условието за носене на извъндоговорна отговорност от Общността, свързано с наличието на неправомерно поведение, членове 7 и 24 от Правилника, както и задължението за мотивиране на съдебните решения, доколкото в точка 2 от диспозитива на обжалваното съдебно решение е уважил частично искането на Q за обезщетение за вредите, произтичащи от незаконосъобразността на мълчаливия отказ по искането за съдействие, след като в точки 250, 251 и 254 от обжалваното съдебно решение е приел, че в конкретния случай условието, свързано с наличието на неправомерно поведение, е изпълнено поради незаконосъобразността на мълчаливия отказ на Комисията да вземе привременна мярка за дистанциране, така както е установено в точки 209—212 от обжалваното съдебно решение, както и поради закъснението, с което е образувано административното разследване.

76      На първо място, Комисията твърди, че в точки 209—212, 250, 251 и 254 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба е нарушил условието за носене на извъндоговорна отговорност от Общността, свързано с наличието на неправомерно поведение, членове 7 и 24 от Правилника и задължението за мотивиране на съдебните решения, като без дори да е установил явно и сериозно несъобразяване с пределите на правото ѝ на преценка, наложени в конкретния случай в съответствие със съдебната практика, е приел, че Общността носи извъндоговорна отговорност, тъй като е отказала да вземе привременна мярка за дистанциране (Решение по дело Bergaderm и Goupil/Комисия, точка 27 по-горе). Що се отнася до привременна мярка за дистанциране на длъжностно лице, което твърди, че е станало жертва на психически тормоз, по силата на член 7 от Правилника институциите се ползват с широко право на преценка, признато от съдебната практика (Решение на Общия съд от 5 декември 2000 г. по дело Campogrande/Комисия, T‑136/98, Recueil FP, стр. I‑A‑267 и II‑1225, точка 42) и от Съобщение [C (2003) 3644] от 22 октомври 2003 година за политиката относно психическия тормоз в Комисията (наричано по-нататък „съобщението относно психическия тормоз“). Ето защо не съществувало никакво общо и абсолютно задължение, което налагало на администрацията при най-малкото подозрение за психически тормоз да вземе автоматично превантивна мярка като преназначаване на друга длъжност или преместване. При всички положения подобно автоматично преназначаване на друга длъжност или преместване били в противоречие с член 7 от Правилника, съгласно който всички решения за назначаване на длъжност трябва да се вземат в интерес на службата.

77      Комисията твърди, че точки 250, 251 и 254 от обжалваното съдебно решение са опорочени и поради липса на мотиви, тъй като Съдът на публичната служба не е проверил, в противоречие със съдебната практика, дали в конкретния случай тя е превишила по явен и сериозен начин пределите, наложени на правото ѝ на преценка (Решение по дело Bergaderm и Goupil/Комисия, точка 27 по-горе, точки 43 и 44).

78      Във всеки случай Комисията счита, че предвид посочените в искането за съдействие деяния, отсъствията на Q по медицински или други причини през по-голямата част от 2004 г., хроничния и неконкретен характер на проблемите, които трябвало да бъдат разрешени, отхвърлянето от Q на някои предложения за преназначаване на друга длъжност и проведените с нея разговори, за да ѝ бъде намерена подходяща длъжност в една от избраните от нея ГД, решението тя да не бъде принудително преназначена на друга длъжност, а да бъде ангажирана в търсене на конструктивно решение, е било подходящо както за да се помогне за възстановяването на нейната кариера, така и в интерес на службата. След изтичане на срока ѝ за изпитване Q била неколкократно „дистанцирана“ по нейно искане и в случая администрацията действала своевременно, като ѝ предложила да я преназначи на длъжност в една от ГД по неин избор.

79      На второ място, Комисията твърди по същество, че Съдът на публичната служба е нарушил и условието за носене на извъндоговорна отговорност от Общността, свързано с наличието на неправомерно поведение, доколкото в точка 251 от обжалваното съдебно решение е приел, че е налице неправомерно поведение от страна на администрацията, тъй като тя е образувала със закъснение административното разследване във връзка с деянията, посочени в искането за съдействие. От една страна, Съдът на публичната служба не взел предвид пряката връзка, която съществува между решението по искането за отмяна и това по искането за обезщетение. Доколкото в точка 200 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба е отхвърлил като недопустимо искането за отмяна на мълчаливия отказ по искането за съдействие, поради това че с него се отказва образуване на административно разследване, той трябвало също да отхвърли като недопустимо и искането за обезщетение, което е тясно свързано с искането за отмяна на мълчаливия отказ по искането за съдействие. От друга страна, съдебната практика допускала определен срок за образуване на административното разследване, ако този срок е обоснован с оглед на конкретните обстоятелства (Решение по дело Campogrande/Комисия, точка 76 по-горе, точка 54). В случая срокът от около четири месеца за образуване на административното разследване бил обоснован от обстоятелството, че посоченото разследване трябвало да бъде поверено на независим служител по изслушването от Службата за разследване и дисциплина (наричана по-нататък „IDOC“), която е подчинена на генералния директор на ГД „Персонал и администрация“.

80      На първо място, Q иска оплакването, изведено от нарушение на условието за носене на извъндоговорна отговорност от Общността, свързано с наличието на неправомерно поведение, на членове 7 и 24 от Правилника, както и на задължението за мотивиране на съдебните решения да бъде отхвърлено. Съдебната практика по дело Bergaderm и Goupil/Комисия (точка 27 по-горе) не била приложима в рамките на съдебните спорове в областта на публичната служба. Със съобщението относно психическия тормоз Комисията поела задължението да „забрани упражняването на репресии върху член на персонала, който се оплаква от тормоз“ и във връзка с това, като „отчита конкретното положение“, да вземе привременни мерки, „има[щи] за цел да дистанцират противопоставените страни една от друга“ и да „позволят на лицето, за което се предполага, че е засегнато, да се възстанови, като му помогнат да се дистанцира“. В конкретния случай Комисията трябвало да вземе предвид не само продължителността във времето и многократността на деянията, посочени в искането за съдействие, но и становищата на редица лекари и експерти, които препоръчвали Q да бъде дистанцирана от ГД „Персонал и администрация“. Освен това привременната мярка за дистанциране на лицето, за което се предполага, че е жертва на психически тормоз, можело да се разглежда като решение за назначаване на длъжност, взето в интерес на службата по смисъла на член 7 от Правилника. Решение C (2006) 1264/3 на Комисията от 26 април 2006 година относно политиката в областта на защитата на личното достойнство и борбата с психическия и сексуалния тормоз в Комисията, което отменя и заменя съобщението относно психическия тормоз, потвърждавало, че „мярката за дистанциране […] представля[вала] преназначаване на друга длъжност в интерес на службата“. С оглед на критериите, посочени в Решение по дело Campogrande/Комисия, точка 76 по-горе, Съдът на публичната служба не опорочил обжалваното съдебно решение с грешка при прилагане на правото, като приел, че Комисията е допуснала служебно нарушение, като не се е намесила с цялата необходима енергичност и като не е отговорила на искането за съдействие с полагаемата се бързина и грижа предвид обстоятелствата по случая.

81      На второ място, Q иска да бъде отхвърлено оплакването, изведено от грешки при прилагане на правото, опорочаващи преценката на Съда на публичната служба, съгласно която Комисията можело да бъде упрекната, че е образувала със закъснение административното разследване във връзка с деянията, посочени в искането за съдействие. Точка 54 от Решение по дело Campogrande/Комисия, точка 76 по-горе, не давала на Комисията основание да смята, че би могъл да бъде обоснован определен срок за образуване на административно разследване. В това решение се подчертавали по-скоро изискванията за полагане на грижа и за бързина, присъщи на задължението за съдействие съгласно член 24 от Правилника.

 Съображения на Общия съд

82      На първо място, следва да се разгледат оплакванията на Комисията, изведени от нарушение на свързаното с наличие на неправомерно поведение условие за носене на извъндоговорна отговорност от Общността и на членове 7 и 24 от Правилника, доколкото Съдът на публичната служба е приел, че Общността носи извъндоговорна отговорност, тъй като с мълчаливия отказ по искането за съдействие ОН е отказал да вземе мярка за дистанциране, при положение че, както е посочено в точка 209 от обжалваното съдебно решение, „значението и тежестта на твърдените от [Q] в искането ѝ за съдействие обстоятелства разкриват […] „подозрение за психически тормоз“ по смисъла на съобщението […] относно психическия тормоз“.

83      Най-напред е важно да се подчертае, че член 24 от Правилника, който предвижда за Общностите задължение за оказване на съдействие на длъжностните им лица, се съдържа в дял II, отнасящ се до „правата и задълженията на длъжностните лица“. От това следва, че във всеки случай, в който са налице необходимите фактически предпоставки, това задължение за съдействие съответства на предвидено в Правилника право на съответното длъжностно лице (Решение по дело Caronna/Комисия, точка 68 по-горе, точка 58).

84      Съгласно постоянната съдебна практика по силата на задължението за съдействие по член 24, първа алинея от Правилника при наличие на инцидент, несъвместим с реда и спокойствието в рамките на службата, администрацията трябва да се намеси с цялата необходима енергичност и да отговори с полагаемата се бързина и грижа предвид обстоятелствата по случая, за да установи фактите и да изведе, след като се е запознала с тях, подходящите последици. За тази цел е достатъчно длъжностното лице, което иска закрила от своята институция, да представи и най-малкото доказателство за наличие на посегателствата, на които твърди, че е подложено. Когато са налице подобни доказателства, администрацията следва да вземе подходящи мерки, и по-специално да започне административно разследване, за да установи със съдействието на жалбоподателя обстоятелствата в основата на жалбата (вж. в този смисъл Решение на Съда от 26 януари 1989 г. по дело Koutchoumoff/Комисия, 224/87, Recueil, стр. 99, точки 15 и 16, и Решение на Съда по дело L/Комисия, точка 66 по-горе, точка 84 и цитираната съдебна практика), в противен случай тя не може да вземе окончателно становище, по-специално относно това дали жалбата трябва да бъде оставена без разглеждане, или дали трябва да се образува дисциплинарно производство, и при необходимост, дали следва да се вземат дисциплинарни мерки (вж. в този смисъл Решение на Съда от 11 юли 1974 г. по дело Guillot/Комисия, 53/72, Recueil, стр. 791, точки 3, 12 и 21, и Решение на Съда от 9 ноември 1989 г. по дело Katsoufros/Съд, 55/88, Recueil, стр. 3579, точка 16).

85      Освен това, когато длъжностно лице сезира администрацията с искане за съдействие на основание член 24, първа алинея от Правилника, по силата на наложеното ѝ с този член задължение за закрила (Решение по дело V./Комисия, точка 66 по-горе, точка 16) тя е длъжна също да вземе подходящите превантивни мерки като преназначаване на друга длъжност или временно преместване на потърпевшия, за да го защити от многократното осъществяване на критикуваното поведение през целия период, необходим за провеждане на административното разследване (вж. в този смисъл Решение по дело Campogrande/Комисия, точка 76 по-горе, точка 55).

86      Под контрола на съдилищата на Съюза администрацията разполага с широко право на преценка при избора на мерки — както временни, така и окончателни — които трябва да бъдат взети съгласно член 24 от Правилника. Контролът на съдилищата на Съюза се ограничава до въпроса дали съответната институция се е придържала към разумните граници и не е упражнила по явно неправилен начин правото си на преценка (вж. в този смисъл Решение на Общия съд от 25 октомври 2007 г. по дело Lo Giudice/Комисия, T‑154/05, все още непубликувано в Сборника, точка 137 и цитираната съдебна практика).

87      Важно е обаче да се подчертае също, че към момента на мълчаливия отказ по искането за съдействие, подадено на 3 май 2004 г., съобщението относно психическия тормоз вече е било прието и че както по текста и формата си, така и по съдържанието си това съобщение има силата на вътрешно указание, което обвързва Комисията, след като тя не е изразила ясно намерението си да се отклони от него с мотивирано и подробно решение (вж. в този смисъл и по аналогия Решение на Съда от 30 януари 1974 г. по дело Louwage/Комисия, 148/73, Recueil, стр. 81, точка 12 и Решение на Общия съд от 6 февруари 2007 г. по дело Wunenburger/Комисия, T‑246/04 и T‑71/05, все още непубликувано в Сборника, точка 127).

88      Съгласно точка 4.1.1 от съобщението относно психическия тормоз, посветена на „[м]ерки, които трябва да бъдат предприети след установяване на тормоз“, политиката на борба с психическия тормоз трябва да бъде нов инструмент за закрила на лицата, наети на работа в рамките на институцията, като на тези, за които се предполага, че са засегнати, и на евентуалните свидетели, се осигурява право да се ползват от закрилата на институцията. Именно с оглед на тази цел за закрила точка 4.1.1, буква и) от съобщението относно психическия тормоз предвижда като „[н]еотложни мерки“, че „[п]ри най-малко подозрение за психически тормоз могат да се предвидят мерки за дистанциране“, че „[т]ези мерки имат за цел да дистанцират противопоставените страни една от друга и не трябва да се смесват с политиката на мобилност“, че „[т]е могат да бъдат предложени писмено на ОН от доверени лица или от омбудсмана“, и че „[д]истанцирането като привременна мярка не се обуславя от наличието на свободна длъжност“. Освен това тази разпоредба предвижда, че „[т]ези мерки за дистанциране, които трябва да отчитат конкретното положение, могат да са незабавни, а при необходимост — окончателни“ и че „те имат за цел да позволят на лицето, за което се предполага, че е засегнато, да се възстанови, като му помогнат да се дистанцира“.

89      От тези разпоредби следва, че съобщението относно психическия тормоз, което впоследствие е отменено и заменено с Решение C (2006) 1264/3, се основава на схващането, че администрацията не трябва да чака конфликтната ситуация да продължи дълго, а напротив трябва да се намеси с цялата необходима енергичност и да отговори с полагаемата се бързина и грижа предвид обстоятелствата по случая, като приеме с превантивна цел всички необходими мерки за дистанциране. В това отношение Комисията няма основание да се позовава на употребата на глагола „може“ в съобщението относно психическия тормоз, за да твърди, че във всички случаи тя е била свободна да прецени дали с оглед на обстоятелствата в конкретния случай се е налагала привременна мярка за дистанциране. Всъщност в рамките на това съобщение глаголът „може“ трябва да се разбира в смисъл, че администрацията има правомощието да вземе мярка за дистанциране с превантивна цел за цялото време, необходимо за провеждане на административното разследване, което трябвало да ѝ позволи да установи фактите и да вземе окончателно становище по тях. Посоченото обаче не засяга факта, че необходимостта от гарантиране на полезното действие на задължението за закрила, произтичащо от член 24, първа алинея от Правилника, означава, че администрацията може да е длъжна, при наличие на определени фактически предпоставки, да окаже съдействие на длъжностно лице, като приеме мярка за дистанциране с превантивна цел.

90      Така с оглед на член 24, първа алинея от Правилника и на съобщението относно психическия тормоз следва да се приеме, че към датата на мълчаливия отказ по искането за съдействие администрацията е била длъжна да съдейства на всяко длъжностно лице, което е поискало нейното съдействие на основание член 24, първа алинея от Правилника, като приеме привременна мярка за дистанциране с превантивна цел, от една страна, когато тя разполага с доказателства, които ѝ дават или трябва да ѝ дадат достатъчно основания да се съмнява, че спрямо това длъжностно лице са извършени действия, попадащи в обхвата на член 24, първа алинея от Правилника като психически тормоз по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника (вж. в този смисъл Решение по дело Lo Giudice/Комисия, точка 86 по-горе, точка 153), и от друга страна, когато е установено, че тази мярка е необходима с цел закрила на здравето и безопасността на съответното лице, по-специално при опасност от повторно извършване на подозираните действия (вж. в този смисъл Решение по дело Campogrande/Комисия, точка 76 по-горе, точка 55; вж. в този смисъл и по аналогия Решение на Общия съд от 3 март 2004 г. по дело Vainker/Парламент, T‑48/01, Recueil FP, стр. I‑A‑51 и II‑197, точки 92 и 93).

91      В конкретния случай, макар поради изложените в точки 40—45 по-горе причини Комисията да допуска грешка, като твърди, че Съдът на публичната служба е трябвало да провери дали тя е превишила явно и сериозно пределите на правото си на преценка, това не променя факта, че с оплакванията си тя упреква по същество Съда на публичната служба, че е допуснал грешка при прилагане на правото и не е изпълнил задължението за мотивиране на съдебните решения, като е отменил мълчаливия отказ по искането за съдействие, доколкото с него се отказва да се вземе привременна мярка за дистанциране, без да вземе предвид правото на преценка, с което тя разполагала, за да приеме такава мярка.

92      В самото начало следва да се отбележи, че привременните мерки за дистанциране, приети въз основа на член 24, първа алинея от Правилника, имат за цел превантивна закрила на здравето и безопасността на длъжностното лице, за което се предполага, че е засегнато от някое от действията, посочени в тази разпоредба. В съответствие с тази цел за закрила такива мерки не могат да се обуславят от наличието на свободна длъжност в службите, както правилно е посочено в съобщението относно психическия тормоз. Ето защо тези мерки за съдействие не трябва да се смесват с решенията за преназначаване на друга длъжност в интерес на службата, взети на основание член 7, параграф 1 от Правилника. Тези решения имат за цел доброто функциониране на службата, дори когато са обосновани от вътрешни трудности във взаимоотношенията, и следователно попадат в обхвата на широкото право на преценка, което в практиката на Съда се признава на институциите при организацията на техните служби с оглед на възложените им задачи и при назначаването на персонала на тяхно разположение с оглед на изпълнението на тези задачи, при условие че тези назначения се извършват при съблюдаване на съответствието между длъжност и степен (вж. Решение на Съда от 12 ноември 1996 г. по дело Ojha/Комисия, C‑294/95 P, Recueil, стр. I‑5863, точки 40 и 41, и цитираната съдебна практика).

93      Следователно в съответствие със съдебната практика, цитирана в точка 86 по-горе, остава да се разгледа дали Съдът на публичната служба е проверил дали Комисията е превишила разумните граници и е упражнила по явно неправилен начин правото си на преценка, като не е взела привременна мярка за дистанциране, при условие че са били налице посочените в точка 90 по-горе фактически предпоставки, които задължават Комисията да вземе такава мярка.

94      След като обобщава в точка 208 от обжалваното съдебно решение посочените в искането за съдействие деяния и след като отбелязва, че „сред многобройните материали, които жалбоподателката прилага към искането си за съдействие, е включен списък с лица, които според заинтересованото лице могат да потвърдят наличието на твърдения психически тормоз“, в точка 209 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба е приел, че „значението и тежестта на [тези] обстоятелства […] разкриват, ако не наличието на психически тормоз, то поне „подозрение за психически тормоз“ по смисъла на съобщението […] относно психическия тормоз, и са налагали, още преди Комисията да е провела разследване и да е проверила верността на оплакванията на заинтересованото лице, тя да вземе „мерки за дистанциране“. Поради това в точка 214 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба е постановил, че мълчаливият отказ, с който Комисията е отказала да вземе мярка за дистанциране, е опорочен поради незаконосъобразност и трябва да бъде отменен. Това отразява съображенията, посочени в точка 196 от обжалваното съдебно решение, от които следва, че „още преди да изрази окончателна позиция по искане[то за съдействие], [Комисията] е била длъжна да приеме определени актове, най-малкото с предохранителна цел“. В точки 250 и 253 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба е приел, че Общността носи извъндоговорна отговорност по-специално поради „отказ[а] на Комисията да вземе привременни мерки, както и [вследствие на] закъснението, с което [е било] образува[но] административното разследване“ — поведение, което е причинило „неимуществени вреди“, изразяващи се в „състояние на несигурност и тревога[, в което е била Q], тъй като тя е могла да се опасява, че Комисията няма да вземе предвид искането ѝ за съдействие и че неправомерните действия, които до този момент е търпяла от страна на институцията, могат да продължат“. В точка 254 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба е включил тези неимуществени вреди към вредите, които според него ще бъдат поправени по справедливост, „като се осъди Комисията да заплати на [Q] сумата от 15 000 EUR“.

95      От точка 250 от обжалваното съдебно решение ясно следва, че единствената посочена от Съда на публичната служба причина, поради която той заключава, че в случая Комисията е била длъжна да вземе привременна мярка за дистанциране, е наличието на „подозрение за психически тормоз“ по смисъла на съобщението относно психическия тормоз.

96      Все пак от точки 207—214 и 250 от обжалваното съдебно решение не става ясно дали Съдът на публичната служба е проверил, в съответствие със законовото му задължение по силата на посоченото в точка 98 по-горе правило, дали привременна мярка за дистанциране е била необходима с цел закрила на здравето и безопасността на Q през цялото време на административното разследване.

97      При тези условия Съдът на публичната служба е допуснал грешка при прилагане на правото, като в точки 209 и 211 от обжалваното съдебно решение е приел, че Комисията е била длъжна да вземе привременна мярка за дистанциране, без да провери дали при обстоятелствата в конкретния случай тази мярка е била необходима с цел закрила на здравето и безопасността на Q през цялото време на административното разследване.

98      В съответствие с практиката на Съда обаче грешка при прилагане на правото, допусната от съда в първоинстанционното производство, не може да опорочи постановеното от него съдебно решение, ако диспозитивът на решението изглежда обоснован по други правни съображения (вж. Решение на Съда от 10 декември 2002 г. по дело Комисия/Camar и Tico, C‑312/00 P, Recueil, стр. I‑11355, точка 57 и Решение на Съда от 30 септември 2003 г. по дело Biret International/Съвет, C‑93/02 P, Recueil, стр. I‑10497, точка 60 и цитираната съдебна практика). В рамките на такава замяна на мотиви съдът по жалбите може да вземе предвид установените от съда в първоинстанционното производство факти (Решение по дело Biret International/Съвет, посочено по-горе, точки 60—66).

99      В това отношение на първо място от точка 41 от обжалваното съдебно решение следва, че вследствие на медицински преглед, извършен от медицинското лице на институцията, в становище от 7 май 2004 г. същото приема, че Q е „100 % работоспособна, считано от 10 [май] 2004 г.“, но че „за здравето на [Q] е желателна промяна на длъжността“. По-нататък, от точка 54 от обжалваното съдебно решение става ясно, че „[н]а 18 май 2004 г. психиатърът, на когото медицинската служба поверява извършването на психиатрична експертиза на [Q], подчертава в експертното си заключение, че „тъй като проблем[ът] е социален (конфликт в рамките на нейната [и]нституция), то решението трябва да се вземе на социално равнище (пренасочване към друга [г]енерална [д]ирекция)“. Освен това в точка 69 от обжалваното съдебно решение се посочва, че „на 6 септември 2004 г. заключението от медицинския преглед, на който е подложена [Q] след предоставянето на медицинското свидетелство за периода от 28 август до 25 септември 2004 г., е, че [Q] е „100 % работоспособна към тази дата“, но се подновява забележката, формулирана на 18 май 2004 г. от психиатъра, който тогава е прегледал [Q], че „за [нейното] здраве [e] желателна промяна на длъжността“. Накрая, от точка 73 от обжалваното съдебно решение следва, че „[в] своето заключение от 6 октомври 2004 г. по медико-психологическия преглед независимият лекар, избран вследствие на формулираното от [Q] искане за становище от независим лекар […], установява, че тя е „отново работоспособн[а], но в друга [ГД]“, и уточнява, че „възстановяването ѝ на предишната длъжност [може] единствено да съживи преживяванията, свързани с психически тормоз и да я дестабилизира“. Така от установените в обжалваното съдебно решение факти произтича, че редица медицински становища и свидетелства налагат извода, че е била необходима мярка за дистанциране с цел закрила на здравословното състояние на Q, при това още преди администрацията да започне административното разследване, което е трябвало да позволи да се провери действителното наличие на психически тормоз, преживян от Q, и следователно преди да се предвидят евентуално окончателни мерки за санкциониране на виновните за посочения психически тормоз, и при условията на евентуалност да се отстранят вредоносните последици от техните действия.

100    С оглед на становищата и на свидетелствата от компетентни лица, чиито медицински преценки обвързват Комисията при вземане на решения, трябва да се приеме, че считано най-малко от 6 октомври 2004 г., се е налагала привременна мярка за дистанциране, за да се гарантират незабавни действия по закрила на здравословното състояние на Q. Ето защо при обстоятелствата в конкретния случай са били налице фактическите предпоставки, даващи основание да се счита, че към датата на мълчаливия отказ по искането за съдействие администрацията е била длъжна да приеме с превантивна цел привременна мярка за дистанциране като посочената в точка 98 по-горе. Следователно Комисията не се е придържала към разумни граници и е упражнила по явно неправилен начин правото си на преценка, като не е дистанцирала временно Q от ГД „Персонал и администрация“ или от отдел D 2 на посочената ГД, в който тя е била назначена, макар да е било установено, че такава мярка е била необходима за закрила на здравословното ѝ състояние.

101    От това следва, че независимо от грешката при прилагане на правото, която опорочава обжалваното съдебно решение в това отношение, в точки 1 и 2 от диспозитива Съдът на публичната служба правилно е приел, че мълчаливият отказ по искането за съдействие е трябвало да бъде отменен, доколкото с него се отказва да се вземе привременна мярка за дистанциране, а също и че Комисията е трябвало да обезщети Q за настъпилите вследствие на този отказ вреди.

102    Поради това оплакванията, изложени в рамките на второто правно основание и изведени от нарушение на условието за носене на извъндоговорна отговорност от Общността, свързано с наличието на неправомерно поведение, и на членове 7 и 24 от Правилника, трябва да бъдат отхвърлени като неотносими.

103    На второ място, следва да се разгледат оплакванията, изложени в рамките на второто правно основание и изведени от твърдението, че в точка 251 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба е нарушил условието за носене на извъндоговорна отговорност от Общността, свързано с наличието на неправомерно поведение, като е приел, че е налице неправомерно поведение от страна на администрацията, тъй като тя е образувала със закъснение административното разследване, без да е взел предвид факта, че срокът за образуване на посоченото разследване е бил обоснован от необходимостта да се гарантира безпристрастността му.

104    В точка 251 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба е посочил, че „към датата на мълчаливия отказ по искането за съдействие административното разследване все още не е било образувано, тъй като едва на 8 септември 2004 г. генералният секретар на Комисията възлага на служителя по изслушването да проведе такова разследване, а първите изслушвания, проведени от него, започват едва през октомври 2004 г.“. В точка 253 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба е приел, че произтичащите от това закъснение неимуществени вреди трябва да бъдат обезщетени, като те са включени в неимуществените вреди, които според Съда на публичната служба ще бъдат поправени по справедливост, „като се осъди Комисията да заплати на [Q] сумата от 15 000 EUR“.

105    Задължението за съдействие по член 24, първа алинея от Правилника налага на администрацията да отговори с необходимата бързина с оглед на обстоятелствата по случая, по-специално като проведе административно разследване, за да установи със сътрудничеството на жалбоподателя обстоятелствата в основата на жалбата (Решение по дело Campogrande/Комисия, точка 76 по-горе, точки 42 и 53). Тази съдебна практика обаче не изключва възможността обективни причини, които по-специално могат да се дължат на свързани с разследването организационни нужди, да обосноват срок за образуване на посоченото разследване (вж. в този смисъл Решение по дело Campogrande/Комисия, точка 76 по-горе, точка 56).

106    В конкретния случай, както е видно от точка 40 от обжалваното съдебно решение, в искането за съдействие Q е поискала образуването на административно разследване от „неутрален орган“, несвързан с ГД „Персонал и администрация“ и следователно независим от IDOC. Освен това от точка 59 от обжалваното съдебно решение следва, че с писмо от 11 юни 2004 г. директорът на IDOC посочва на генералния секретар на Комисията, че „предвид обвиненията, отправени от жалбоподателката срещу цялото ръководство на ГД „Персонал и администрация“, включително срещу генералния директор, му се струва уместно генералният секретар на Комисията да упражнява функциите на ОН в рамките на административното разследване, а като „служител по изслушването“ да бъде определено лице извън ГД „Персонал и администрация“, което да проведе разследването“. По-нататък, от точка 64 от обжалваното съдебно решение става ясно, че „[н]а 1 юли 2004 г. генералният секретар на Комисията уведомява директора на IDOC, че приема да упражнява функциите на ОН в рамките на предстоящото административно разследване и уточнява името на служителя по изслушването, избран от него да проведе това разследване“. Накрая, от точка 71 от обжалваното съдебно решение е видно, че „[с] докладна записка от 8 септември 2004 г. генералният секретар на Комисията възлага на служителя по изслушването, определен от него в рамките на поисканото от жалбоподателката административно разследване, да „провери верността на изложените твърдения, по-специално що се отнася до поведението на длъжностното лице или на длъжностните лица, чието/чиито име/имена е/са посочени в преписката, като по този начин се даде възможност за преценка на действителното положение и последиците, които [би] следва[ло] при необходимост да се изведат“.

107    В случая обаче Съдът на публичната служба не е проверил дали нуждите, свързани с организиране на административно разследване от „неутрален орган“ в съответствие с изразеното от Q желание в искането за съдействие и с провеждането му не от IDOC, както обичайно е предвидено, а от служител по изслушването, определен по изключение извън ГД „Персонал и администрация“, не обосновават въпросния срок.

108    Като не е извършил всички проверки, които трябва да направи по силата на закона, Съдът на публичната служба е лишил от правно основание обжалваното съдебно решение в частта, в която Комисията е осъдена да заплати на Q обезщетение за вреди за срок от около четири месеца, който е изтекъл преди образуването на административното разследване.

109    Поради това второто правно основание следва да бъде уважено и точка 2 от диспозитива на обжалваното съдебно решение следва да бъде отменена, доколкото с нея Комисията е осъдена да заплати на Q обезщетение за вреди поради закъснението, с което е образувано административното разследване. След като, видно от точки 250—254 от обжалваното съдебно решение, Съдът на публичната служба не е направил разграничение между дължимото на Q обезщетение за вреди на това основание от обезщетението, дължимо поради отказа на Комисията да вземе привременна мярка за дистанциране, точка 2 от диспозитива следва да бъде отменена, доколкото с нея Комисията е осъдена да заплати на Q сумата от 15 000 EUR, присъдена като обезщетение за неимуществените вреди, които Q е претърпяла вследствие на твърдяното закъснение, с което е образувано административното разследване.

110    С оглед на всички изложени по-горе съображения основната жалба следва да бъде частично уважена и отхвърлена в останалата ѝ част.

 По насрещната жалба

111    С насрещната жалба, подадена съгласно член 142, параграф 2 от Процедурния правилник, се иска отмяна на обжалваното съдебно решение, доколкото с него се отхвърлят исканията в жалбата в първоинстанционното производство за отмяна на ДРК за 2003 г. и за обезщетение на допълнителните вреди, настъпили вследствие на мълчаливия отказ по искането за вземане на подходящи окончателни мерки за санкциониране на виновните за твърдения психически тормоз, а при условията на евентуалност — за отстраняване на вредоносните последици от техните действия.

112    В подкрепа на насрещната жалба Q представя девет правни основания. Първите осем правни основания на насрещната жалба са насочени срещу обжалваното съдебно решение, доколкото с него се отхвърля искането в жалбата в първоинстанционното производство за обезщетение на допълнителните вреди, настъпили вследствие на мълчаливия отказ по искането за вземане на подходящи окончателни мерки за санкциониране на виновните за твърдения психически тормоз, а при условията на евентуалност — за отстраняване на вредоносните последици от техните действия. Първото правно основание е изведено от нарушение на член 12а, параграф 3 от Правилника. Второто правно основание е изведено от грешка при правната квалификация на посочените в искането за съдействие деяния с оглед на член 12а, параграф 3 от Правилника. Третото правно основание е изведено от неточно установяване на фактите, което води до грешка при прилагане на правото при определяне на предмета на спора. Четвъртото правно основание е изведено от изопачаване на някои доказателства, представени в първоинстанционното производство. Петото правно основание е изведено от нарушение на съобщението относно психическия тормоз от страна на Комисията. Шестото правно основание е изведено от неизпълнение на задължението за мотивиране на съдебните решения. Седмото правно основание е изведено от неспазване на забраната за постановяване на решение ultra petita, а съответно и от превишаване на пределите на компетентността на Съда на публичната служба. Осмото правно основание е изведено от погрешно тълкуване на две докладни записки. Деветото правно основание е насочено срещу обжалваното съдебно решение, доколкото с него се отхвърля искането в жалбата в първоинстанционното производство за отмяна на ДРК за 2003 г. То е изведено от грешка при прилагане на правото във връзка с наличието на правен интерес от отмяната на ДРК за 2003 г.

113    Комисията отбелязва, че за да отговори на насрещната жалба, тя трябва да изрази позиция по тълкуването на понятието „психически тормоз“ по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника, възприето от Съда на публичната служба в обжалваното съдебно решение. Тя твърди, че това тълкуване е опорочено поради редица грешки при прилагане на правото. Q оспорва становището на Комисията по този въпрос.

114    За целите на доброто правораздаване на първо място следва да се разгледа петото правно основание, на второ място — осмото правно основание, на трето място — заедно първото, второто, третото, четвъртото и шестото правно основание, както и становищата на Комисията и на Q, свързани с понятието „психически тормоз“ по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника, на четвърто място — седмото правно основание, а на пето и последно място — деветото правно основание.

 По петото правно основание на насрещната жалба, изведено от нарушение на съобщението относно психическия тормоз от страна на Комисията

 Доводи на страните

115    Q подчертава, че Комисията е нарушила точки 2.2 и 4.1 от съобщението относно психическия тормоз, тъй като никой от нейните преки ръководители не е предприел действия, за да бъде спрян психическият тормоз, посочен в искането ѝ за съдействие.

116    Комисията иска петото правно основание да бъде отхвърлено като явно недопустимо. Q не посочвала никаква грешка при прилагане на правото, допусната от Съда на публичната служба в обжалваното съдебно решение, а се ограничила да повтори отново доводите, които е изтъкнала в подкрепа на жалбата си в първоинстанционното производство. Във всеки случай даденото от Съда на публичната служба в обжалваното съдебно решение тълкуване на съобщението относно психическия тормоз било благоприятно за интересите на Q.

117    Q иска възражението за недопустимост, повдигнато от Комисията срещу петото правно основание, да бъде отхвърлено с мотива, че грешката при прилагане на правото, опорочаваща обжалваното съдебно решение, била посочена достатъчно точно в насрещната жалба.

 Съображения на Общия съд

118    От разпоредбите, посочени в точка 24 по-горе, следва, че жалбата трябва точно да посочва пороците на съдебното решение, чиято отмяна се иска, както и правните доводи, с които по специфичен начин се подкрепя това искане (вж. Определение на Общия съд от 10 март 2008 г. по дело Lebedef-Caponi/Комисия, T‑233/07 P, все още непубликувано в Сборника, точка 25 и цитираната съдебна практика).

119    Жалбата, която само повтаря или възпроизвежда буквално вече изложени пред съда в първоинстанционното производство правни основания и доводи, в това число и основаните на изрично отхвърлени от тази юрисдикция фактически обстоятелства, не отговаря на това изискване. Всъщност такава жалба представлява в действителност само искане за преразглеждане на жалбата в първоинстанционното производство, което е извън компетентността на съда по жалбите (вж. Определение по дело Lebedef-Caponi/Комисия, точка 118 по-горе, точка 26 и цитираната съдебна практика).

120    С петото правно основание Q изтъква, че не Съдът на публичната служба, а Комисията е допуснала грешка при прилагане на правото, тъй като посочва, че „Комисията е нарушила точка 2.2 от съобщението относно психическия тормоз“ или че „[точка 4.1 от това съобщение] също е била нарушена от Комисията“.

121    Следователно повдигнатото от Комисията възражение за недопустимост следва да бъде уважено, а петото правно основание — да бъде отхвърлено като недопустимо.

 По осмото правно основание на насрещната жалба, изведено от погрешно тълкуване на две докладни записки

 Доводи на страните

122    Q твърди, че Съдът на публичната служба е допуснал грешка при прилагане на правото, тълкувайки погрешно две докладни записки, включени в материалите по делото. От една страна, в точка 64 от обжалваното съдебно решение той неправилно тълкувал докладната записка на генералния секретар до директора на IDOC от 1 юли 2004 г., като е установил, че в нея генералният секретар уведомил директора, че приема да упражнява функциите на ОН в рамките на административното разследване. В действителност в тази докладна записка генералният секретар посочил, че приемал да упражнява функциите на ОН, що се отнася до отговора на институцията на искането за съдействие, като по този начин се целяло да се избегнат упреците за пристрастност в рамките на ГД „Персонал и администрация“. От друга страна, в точка 86 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба неправилно тълкувал докладната записка от 16 септември 2005 г., която генералният директор на ГД „Персонал и администрация“ адресирал до Q, като посочил, че тя съдържала изрично решение на ОН, с което се отхвърля искането за съдействие. Тази докладна записка обаче не била от генералния секретар на Комисията, който единствено упражнявал функциите на ОН като изпълняващ длъжността, и никакво решение от последния не било приложено, така че ОН не бил взел никакво изрично решение по искането за съдействие.

123    Комисията възразява, че точките от обжалваното съдебно решение, оспорени с осмото правно основание, са част от изложението на фактите и следователно не са включени в частта „От правна страна“ на съдебното решение. В допълнение това правно основание било недопустимо, тъй като не била посочена твърдяната грешка при прилагане на правото, допусната от Съда на публичната служба.

124    Q иска възражението за недопустимост, повдигнато от Комисията срещу осмото правно основание, да бъде отхвърлено с мотива, че изтъкнатата грешка при прилагане на правото била посочена достатъчно ясно в насрещната жалба.

 Съображения на Общия съд

125    Както вече бе отбелязано в точка 118 по-горе, жалбата трябва точно да посочва пороците на съдебното решение, чиято отмяна се иска, както и правните доводи, с които по специфичен начин се подкрепя това искане.

126    В конкретния случай в писмените си изявления Q не посочва грешка при прилагане на правото, която да опорочава диспозитива на обжалваното съдебно решение и да произтича от погрешното тълкуване на съдържанието на горепосочените две докладни записки в точки 64 и 86 от обжалваното съдебно решение, отнасящи се до краткото изложение на „[о]бстоятелствата в основата на спора“ съгласно член 81, десето тире от Процедурния правилник.

127    Поради това повдигнатото от Комисията възражение за недопустимост следва да бъде уважено, а осмото правно основание — да бъде отхвърлено като недопустимо.

 По първото правно основание, изведено от нарушение на член 12а, параграф 3 от Правилника, по второто правно основание, изведено от грешка при правната квалификация на посочените в искането за съдействие деяния с оглед на член 12а, параграф 3 от Правилника, по третото правно основание, изведено от неточно установяване на фактите, което води до грешка при прилагане на правото при определянето на предмета на спора, по четвъртото правно основание, изведено от изопачаване на някои доказателства, представени в първоинстанционното производство, и по шестото правно основание, изведено от неизпълнение на задължението за мотивиране на съдебните решения

128    Първото, второто, третото, четвъртото и шестото правно основание, както и становищата на Комисията и на Q относно понятието за психически тормоз по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника са насочени срещу мотивите на обжалваното съдебно решение, по-специално срещу точки 189 и 236 от него, в които, както е посочено в точка 147 от същото, Съдът на публичната служба се е произнесъл по „оплакването за психически тормоз, повдигнато от [Q]“, като в точка 189 от съдебното решение той е приел, че „твърдението на [Q], че е била жертва на психически тормоз, е неоснователно“, а оттам е неоснователно и искането за обезщетение на това основание. Това не засяга обстоятелството, че в точки 236 и 238—242 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба е приел, че някои факти, на които се позовава Q в подкрепа на искането си за съдействие, взети в тяхната цялост, могат да разкрият служебно нарушение на Комисията, изразяващо се в известна степен на неизпълнение на задължението за полагане на грижа, и е присъдил на Q обезщетение за неимуществените вреди, настъпили вследствие на посоченото нарушение, доколкото то е допринесло за изолиране на Q в рамките на отдела ѝ, но не и обезщетение за имуществените вреди, съответстващи на професионалното заболяване, настъпило вследствие на това нарушение, доколкото такова обезщетение е било преждевременно, при положение че процедурата за признаване дали заболяванията, от които страда заинтересованото лице, са следствие от професионална дейност, все още е била в ход и не е било възможно да се определи дали всички претърпени от Q имуществени вреди са можели да бъдат обезщетени съгласно предвидената в Правилника осигурителна схема за рисковете „професионално заболяване“.

129    В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 113 от Процедурния правилник Общият съд може по всяко време да се произнесе служебно по липсата на абсолютни процесуални предпоставки.

130    Тъй като условията за допустимост на жалба на основание членове 90 и 91 от Правилника са абсолютни процесуални предпоставки, съдът на Съюза е длъжен при необходимост да ги разгледа служебно (вж. Решение на Общия съд от 8 юни 2009 г. по дело Krcova/Съд, T‑498/07 P, точка 52 и цитираната съдебна практика), при условие че предварително е поканил страните да представят становищата си (вж. в този смисъл решение по преразглеждането на Решение по дело M/EMEA, точка 57 по-горе, точка 57 и цитираната съдебна практика).

131    Наличието на акт с неблагоприятни последици по смисъла на член 90, параграф 2 и на член 91, параграф 1 от Правилника е необходимо условие за допустимостта на всяка жалба, подадена от длъжностните лица срещу институцията, към която се числят (вж. Решение на Общия съд от 13 юли 1993 г. по дело Moat/Комисия, T‑20/92, Recueil, стр. II‑799, точка 39 и цитираната съдебна практика и Определение на Общия съд от 25 март 2003 г. по дело J/Комисия, T‑243/02, Recueil FP, стр. I‑A‑99 и II‑523, точка 30).

132    За да се произнесе по наличието на психическия тормоз, посочен в искането за съдействие, в точки 118 и 119 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба имплицитно, но неизбежно е допуснал, че е бил сезиран с жалба срещу акт с неблагоприятни последици, съответстващ на решение на ОН, с което макар и имплицитно се отхвърля искането за съдействие, доколкото ОН е отказал да установи наличието на твърдения психически тормоз.

133    При все това предпоставката, от която Съдът на публичната служба по необходимост изхожда, за да се произнесе по наличието на твърдения психически тормоз, е погрешна, както става ясно от направените от него самия констатации по-надолу в обжалваното съдебно решение.

134    Всъщност в точка 117 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба най-напред е приел, че жалбата в първоинстанционното производство трябва да се разглежда като насочена към „отмяната на мълчаливия отказ по искането за съдействие“, „отмяната на ДРК за 2003 г.“ и „осъждането на Комисията да заплати на Q обезщетение за вреди“.

135    По-специално от точка 196 от обжалваното съдебно решение следва, че в нея Съдът на публичната служба е счел единствено мълчаливия отказ по искането за съдействие като акт с неблагоприятни за Q последици, доколкото с него се отказва „да [се приемат] определени актове, най-малкото с предохранителна цел [за срока, необходим за провеждане на административното разследване]“. По този начин Съдът на публичната служба не е откроил акта с неблагоприятни последици, с който се отказва да се установи наличието на посочения в искането за съдействие психически тормоз и чието наличие имплицитно и неизбежно е допуснал в точки 118 и 119 от обжалваното съдебно решение, за да се произнесе по „оплакването за психически тормоз, повдигнато от [Q]“.

136    При всички положения в конкретния случай следва да се вземе предвид, че самата Q е поискала в искането за съдействие да се образува административно разследване, за да се установи действителното наличие на посочения в искането ѝ за съдействие психически тормоз, като същевременно е поискала Комисията да повери провеждането му на „неутрален орган“, различен от IDOC, тоест органът, който обикновено е оправомощен да провежда такова разследване. От точки 198, 199 и 251 от обжалваното съдебно решение следва, че преди подаването на жалбата на 4 юли 2005 г. администрацията е уважила това искане, тъй като на 8 септември 2004 г. е образувано административно разследване, което е проведено между октомври 2004 г. и 21 март 2005 г. в съответствие с установените в приложение IX към Правилника правила за административните разследвания, които от своя страна са приети съгласно член 86, параграф 3 от Правилника.

137    Що се отнася до процедура по разследване, проведена съгласно член 86, параграф 3 от Правилника, при произнасяне по искането за съдействие на длъжностно лице на основание член 24 от Правилника окончателното решение на ОН, взето въз основа на доклада от разследването, слага край на разследването, както самият Съд на публичната служба е посочил в точка 196 от обжалваното съдебно решение и както освен това следва от член 3 от приложение IX към Правилника (вж. в този смисъл Решение на Съда по дело Guillot/Комисия, точка 84 по-горе, точки 21, 22 и 36 и Решение на Съда от 1 юни 1983 г. по дело Seton/Комисия, 36/81, 37/81 и 218/81, Recueil, стр. 1789, точки 29—31). Правното положение на длъжностното лице е засегнато от момента на вземането на решение (вж. също в този смисъл и по аналогия по отношение на процедура, проведена на основание член 73 от Правилника, Решение по дело L/Комисия, точка 66 по-горе, точка 123).

138    Доколкото в него е направено позоваване на заключението от доклада от административното разследване, който е приключен след мълчаливия отказ и в рамките на който твърденията на заинтересованото длъжностно лице относно наличието на психически тормоз са били подробно разгледани въз основа на представените документи и на събраните свидетелски показания в хода на разследването, окончателното решение на ОН трябва да се разглежда не като решение, с което само се потвърждава мълчаливият отказ, а като заместващо го решение след преразглеждане на положението от страна на администрацията (вж. в този смисъл Решение по дело Lo Giudice/Комисия, точка 86 по-горе, точки 47 и 48).

139    В конкретния случай от точка 86 от обжалваното съдебно решение следва, че „[с] писмо от 16 септември 2005 г., адресирано до [Q], ОН изрично отхвърля отправеното от нея искане за съдействие, като приема въз основа на заключението от административното разследване, че твърденията за психически тормоз са били неоснователни или не са били доказани“. В съответствие със съдебната практика, цитирана в точка 138 по-горе, в хода на първоинстанционното производство изричното решение на ОН, с което окончателно се отхвърля искането за съдействие и за чието съдържание Q е уведомена с писмо от 16 септември 2005 г., заменя мълчаливия отказ по искането за съдействие след преразглеждане на положението от страна на ОН въз основа на заключението от доклада от административното разследване в съответствие с член 3 от приложение IX към Правилника.

140    От точки 117, 196 и 197 от обжалваното съдебно решение обаче не проличава Съдът на публичната служба да е бил сезиран като първа инстанция с жалба срещу изричното решение на ОН, с което окончателно се отхвърля искането за съдействие. От него също не следва, че Съдът на публичната служба е упражнил контрол за законосъобразност на посоченото изрично решение или дори само на мотивите, които представляват неговата необходима основа.

141    В отговор на поставените във връзка с това въпроси в съдебното заседание Q потвърждава, че спорът, с който е сезирала Съда на публичната служба, е имал по-специално за предмет контрол на законосъобразността на мълчаливия отказ по искането за съдействие, а не на изричното решение на ОН, с което се отхвърля искането за съдействие, за чието съдържание тя е била уведомена с писмо от 16 септември 2005 г. Тя не представя данни за това в хода на първоинстанционното производство да е поискала да ѝ бъде дадена възможност да промени своите искания и правни основания, за да ги съобрази със замяната на мълчаливия отказ по искането за съдействие с изричното решение, с което се отхвърля искането (вж. в този смисъл Решение на Общия съд от 26 октомври 2004 г. по дело Brendel/Комисия, T‑55/03, Recueil FP, стр. I‑A‑311 и II‑1437, точка 50 и цитираната съдебна практика и Определение на Общия съд от 6 юли 2001 г. по дело Tsarnavas/Комисия, T‑161/00, Recueil FP, стр. I‑A‑155 и II‑721, точка 27 и цитираната съдебна практика). От своя страна Комисията поддържа, че единствено изричното решение на ОН, с което се отхвърля искането за съдействие, представлява акт с неблагоприятни за Q последици, доколкото с него въз основа на заключението от административното разследване се отказва да се установи наличието на психическия тормоз, посочен в искането за съдействие. Освен това тя изтъква, че в обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба е взел отделно решение от решението на ОН относно наличието на посочения психически тормоз.

142    От гореизложеното следва, че тъй като не е бил сезиран със спор, имащ за предмет преценката на законосъобразността на изричното решение на ОН, с което се отхвърля искането за съдействие и за чието съдържание Q е уведомена с писмо от 16 септември 2005 г., Съдът на публичната служба е нарушил членове 90 и 91 от Правилника и е превишил пределите на съдебния контрол, замествайки на практика администрацията, доколкото в точки 147 и 189 от обжалваното съдебно решение се е произнесъл по „оплакването за психически тормоз, повдигнато от [Q]“ (вж. в този смисъл Решение на Съда от 3 април 2003 г. по дело Парламент/Samper, C‑277/01 P, Recueil, стр. I‑3019, точки 44 и 50) и в точка 189 от същото съдебно решение е приел, че Q не е имала основание да твърди, че е била жертва на психически тормоз по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника (вж. в този смисъл Решение на Общия съд от 16 май 2006 г. по дело Magone/Комисия, T‑73/05, Recueil FP, стр. I‑A‑2‑107 и II‑A‑2‑485, точки 14—16 и Решение на Общия съд по дело Lo Giudice/Комисия, точка 86 по-горе, точки 54—56).

143    При това положение, без дори да е необходимо произнасяне по първото, второто, третото, четвъртото и шестото правно основание, обжалваното съдебно решение следва да се отмени, доколкото Съдът на публичната служба се е произнесъл по „оплакването за психически тормоз, повдигнато от [Q]“ и е приел, че тя не е имала основание да твърди, че е била жертва на психически тормоз по смисъла на член 12а, параграф 3 от Правилника.

 По седмото правно основание, изведено от неспазване на забраната за постановяване на решение ultra petita, а съответно и от превишаване на пределите на компетентността на Съда на публичната служба

 Доводи на страните

144    Q упреква Съда на публичната служба, че се е произнесъл ultra petita и следователно е превишил пределите на собствената си компетентност, като в точка 241 от обжалваното съдебно решение е отхвърлил искането ѝ за обезщетение на имуществените вреди, изразяващи се в загубата на заплата, произтичаща от задължителното ѝ пенсиониране поради инвалидност вследствие на психическия тормоз, посочен в искането за съдействие. Всъщност като основание за отхвърляне на искането за обезщетение Съдът на публичната служба изтъкнал докладната записка, с която на 17 октомври 2005 г. тя подала искане „тревожно-депресивният“ синдром, от който считала, че е засегната, да бъде признат за професионално заболяване по смисъла на член 73 от Правилника, въпреки че страните по спора очевидно не са представили тази докладна записка за преценка от страна на Съда на публичната служба и тя не е била предмет на обсъждане при условията на състезателност.

145    Комисията иска седмото правно основание да бъде отхвърлено като явно неоснователно.

 Съображения на Общия съд

146    В настоящия случай Q не поддържа, че в точка 241 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба е изопачил съдържанието на материалите по делото в първоинстанционното производство.

147    Тя твърди единствено, че макар от материалите по делото в първоинстанционното производство да произтича, че тя е поискала да се образува процедура за признаване на заболяването ѝ за следствие от професионална дейност, Съдът на публичната служба не може да вземе предвид това фактическо обстоятелство, за да отхвърли като недопустимо искането ѝ за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в загубата на заплата, произтичаща от задължителното ѝ пенсиониране поради инвалидност, след като това фактическо обстоятелство и неговите последици за допустимостта на искането за обезщетение не са били конкретно посочени от страните и не са били разисквани пред него.

148    От точки 232 и 233 от обжалваното съдебно решение става видно, че въпросът за преждевременния характер и съответно за недопустимостта на спорното искане за обезщетение не е бил повдигнат от Комисията, нито е бил разискван от страните в първоинстанционното производство.

149    Необходимо е обаче да се припомни, че в съответствие със съдебната практика, цитирана в точка 130 по-горе, тъй като условията за допустимост на жалба на основание членове 90 и 91 от Правилника са абсолютни процесуални предпоставки, съдът на Съюза е длъжен при необходимост да ги разгледа служебно.

150    Освен това този съд не може да бъде упрекнат, че е направил фактически констатации в рамките на служебното разглеждане на условията за допустимост на искане за обезщетение, което му е отправено в рамките на такова производство по обжалване, след като те произтичат от материалите по делото, които страните му предоставят, за да се произнесе по тяхното искане.

151    Следователно Q няма основание да упреква Съда на публичната служба, че се е произнесъл ultra petita и е превишил пределите на компетентността си, като в точка 241 от обжалваното съдебно решение е разгледал служебно недопустимостта на спорното искане за обезщетение, след като е направил някои фактически констатации въз основа на материалите по делото.

152    Поради тези съображения седмото правно основание следва да бъде отхвърлено като неоснователно.

 По деветото правно основание, изведено от грешка при прилагане на правото във връзка с наличието на правен интерес от отмяната на ДРК за 2003 г.

 Доводи на страните

153    Q счита, че отхвърлянето на искането ѝ за отмяна на ДРК за 2003 г. от Съда на публичната служба в точка 227 от обжалваното съдебно решение е опорочено поради грешка при прилагане на правото, доколкото не е съобразено с неотдавнашна практика на Съда, съгласно която длъжностно лице в състояние на пълна трайна инвалидност запазва все пак интереса си да обжалва изготвените за него доклади за развитие на кариерата. Ето защо следвало, както е направил Съдът, да се разграничи положението на длъжностно лице, което се пенсионира автоматично по силата на членове 53 и 78 от Правилника, от положението на длъжностно лице, което е достигнало възрастта за пенсиониране, подало е оставка или е уволнено. Освен това член 53 от Правилника трябвало да се разглежда във връзка с членове 13 и 15 от приложение VIII към Правилника, съгласно които дейността на длъжностното лице, за което е установено, че е в състояние на инвалидност, само се прекъсва и неговото състояние може да бъде контролирано периодично, докато не навърши 63-годишна възраст. В допълнение Q счита, че запазва сигурен и действителен интерес от отмяната на ДРК за 2003 г. поради съдържащите се в тях негативни оценки за нея.

154    В допълнителното си писмено становище Q се позовава на документ, като твърди, че не е знаела за съществуването му към момента на подаване на насрещната си жалба, а именно документ, подписан на 26 юли 2005 г. от медицинското лице на Комисията, д‑р D, в качеството му на член на комисията по инвалидност, в който той посочва, че не е съгласен с признаването на инвалидността ѝ и с решението, взето с мнозинство от останалите членове на комисията, д‑р R и д‑р S. Въз основа на особеното мнение, изразено от медицинското лице, заключението на комисията по инвалидност, както и решението за признаване на нейната инвалидност били опорочени поради нарушение, което явно било тежко и ѝ давало право да поиска тези актове да бъдат обявени за несъществуващи. В особеното мнение се посочвало, че оздравяването ѝ е възможно и следователно възстановяването на длъжност в Комисията не било изключено. Тя можела също да поиска да бъде възстановена на длъжност, ако счита, че вече не отговаря на изискванията за изплащане на обезщетението за инвалидност. Следователно Съдът на публичната служба допуснал грешка при прилагане на правото, достигайки до извода, че тя вече няма правен интерес от обжалването на ДРК за 2003 г. и че следователно липсва основание за произнасяне по същество по искането ѝ за тяхната отмяна.

155    Комисията иска деветото правно основание да бъде отхвърлено като неоснователно.

 Съображения на Общия съд

156    Съгласно постоянната съдебна практика, за да може лице, което попада в приложното поле на Правилника, в производство по обжалване по членове 90 и 91 от посочения правилник да има право да иска отмяната на акт с неблагоприятни за него последици по смисъла на член 90, параграф 2, към момента на подаване на жалбата то трябва да има възникнал и все още съществуващ, достатъчно съществен интерес от отмяната на този акт, като такъв интерес съществува, когато искането за отмяна може чрез резултата си да му донесе полза (вж. в този смисъл Решение на Общия съд от 29 ноември 2006 г. по дело Agne-Dapper и др./Комисия и др., T‑35/05, T‑61/05, T‑107/05, T‑108/05 и T‑139/05, Recueil FP, стр. I‑A‑2‑291 и II‑A‑2‑1497, точка 35 и цитираната съдебна практика). Като условие за допустимост правният интерес на жалбоподателя трябва да се преценява към момента на подаване на жалбата (вж. в този смисъл Определение на Общия съд от 28 юни 2005 г. по дело Ross/Комисия, T‑147/04, Recueil FP, стр. I‑A‑171 и II‑771, точка 25 и цитираната съдебна практика). Въпреки това, видно от постоянната съдебна практика, за да може лице, за което се прилага Правилникът, да продължи да поддържа жалба за отмяна на решение на ОН, то трябва да запази своя личен интерес от неговата отмяна (вж. Решение на Общия съд от 24 април 2001 г. по дело Torre и др./Комисия, T‑159/98, Recueil FP, стр. I‑A‑83 и II‑395, точка 30 и цитираната съдебна практика). В този смисъл, ако правният интерес престане да съществува, отпада основанието за произнасяне по същество по жалбата (вж. Решение по дело Torre и др./Комисия, посочено по-горе, точка 31 и цитираната съдебна практика).

157    Що се отнася до правния интерес на длъжностно лице или на бивше длъжностно лице от отмяната на доклад за развитие на кариерата му, следва да се отбележи на първо място, че посоченият доклад представлява ценностна оценка от преките ръководители как оценяваното длъжностно лице се справя с възложените му задачи и какво е неговото поведение в службата през съответния период, и че независимо от полезността си в бъдеще той представлява писмено и формално доказателство по отношение на качеството на извършената от длъжностното лице работа. Такова оценяване не е просто описание на изпълнените през съответния период задачи, а съдържа и оценка на човешките качества, които атестираното лице е проявило при упражняване на професионалната си дейност. Поради това всяко длъжностно лице разполага с право работата му да получи оценка, която да бъде извършена правилно и справедливо. Следователно в съответствие с правото на ефективна съдебна защита на длъжностното лице трябва във всички случаи да се признае право да обжалва засягащия го доклад за развитие на кариерата поради неговото съдържание или защото не е изготвен според предписаните в Правилника правила (Решение на Съда от 22 декември 2008 г. по дело Gordon/Комисия, C‑198/07 P, Сборник, стр. I‑10701, точки 43—45).

158    На второ място, дори да е вярно, че длъжностно лице, чиято трайна пълна инвалидност е призната от комисията по инвалидност, се пенсионира автоматично по силата на членове 53 и 78 от Правилника, положението на такова длъжностно лице се различава от положението на длъжностно лице, което е достигнало възрастта за пенсиониране, подало е оставка или е уволнено, тъй като става въпрос за обратимо положение (Решение по дело Gordon/Комисия, точка 157 по-горе, точка 46). Всъщност длъжностното лице, което страда от такава инвалидност, може един ден отново да поеме изпълнението на функциите си в рамките на институция на Съюза. В това отношение общата разпоредба на член 53 от Правилника трябва да бъде тълкувана във връзка със специалните разпоредби на членове 13—15 от приложение VIII към същия правилник. Дейността на длъжностното лице, за което е установено, че е в състояние на инвалидност, само се прекъсва, тъй като развитието на положението му в рамките на институциите е подчинено на съществуването на условията, обосновали тази инвалидност, което може да бъде контролирано периодично (Решение по дело Gordon/Комисия, точка 157 по-горе, точка 47). Освен това, след като длъжностно лице, за което е признато, че страда от трайна пълна инвалидност, може да бъде възстановено на работа в институциите, то запазва интерес, по смисъла на изложената в точка 156 по-горе съдебна практика, от това докладът за развитие на кариерата му да бъде изготвен справедливо, обективно и в съответствие с обичайния ред за оценяване. В случай на възстановяване на работа посоченият доклад би бил от полза за развитието на длъжностното лице в рамките на неговата служба или на институциите на Съюза (Решение по дело Gordon/Комисия, точка 157 по-горе, точки 46—51).

159    Положението може да е различно само в някои особени случаи, в които разглеждането на конкретното положение на длъжностното лице, за което е установено, че е в състояние на инвалидност, показва, че то няма да може един ден отново да възобнови изпълнението на служебните си задължения в институциите, например с оглед на заключенията на комисията по инвалидност, натоварена с разглеждане на състоянието му, от които следва, че довелото до инвалидност заболяване е с траен характер и че следователно изобщо няма да е необходим контролен медицински преглед (вж. в този смисъл Определение по дело Ross/Комисия, точка 156 по-горе, точки 9 и 32), или с оглед на изявления на заинтересованото длъжностно лице, от които следва, че във всички случаи то няма повече да възобнови изпълнението на служебните си задължения в институцията (вж. в този смисъл Решение по дело Combescot/Комисия, точка 42 по-горе, точки 27 и 29).

160    В конкретния случай в точка 117 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба е приел — като Q не оспорва извода му в насрещната си жалба — че подадената от Q на основание членове 90 и 91 от Правилника жалба има за предмет по-специално отмяната на ДРК за 2003 г. В точки 218—224 от обжалваното съдебно решение той е изложил причините, поради които е приел, че искането за отмяна на ДРК за 2003 г. е било допустимо към датата на подаване на жалбата в първоинстанционното производство. Все пак в точки 225—230 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба е приел, че липсва основание за произнасяне по същество по посоченото искане, тъй като правният интерес на Q от отмяната на ДРК за 2003 г. е отпаднал. В случая, за да изключи наличието на какъвто и да било правен интерес на Q, Съдът на публичната служба е посочил, че „считано от 31 август 2005 г., [тя] е пенсионирана и [е] получ[ила] право на обезщетение за инвалидност по решение на ОН от 23 август 2005 г.“, че „[н]ещо повече, комисията по инвалидност [е] прие[ла], „предвид трайния характер на заболяването, довело до инвалидност, че изобщо не [е бил] необходим контролен медицински преглед“, че „[в] този смисъл изменението на ДРК за 2003 г. не [е] мож[ело] да доведе до никаква последица за кариерата на [Q]“ и че „[о]свен това [Q] не [е] установ[ила], нито пък [е] посоч[ила] наличието на особено обстоятелство, обосноваващо запазването на личен и все още съществуващ интерес от отмяната [на ДРК за 2003 г.]“.

161    Като преценява правния интерес на Q, Съдът на публичната служба правилно се основава на заключения на комисията по инвалидност, от които според собствените му констатации става ясно, че Q отговаря напълно на всички условия, необходими за обосноваване на автоматичното ѝ пенсиониране поради трайна пълна инвалидност в съответствие с член 13 от приложение VIII към Правилника, след като, от една страна, по силата на членове 53 и 78 от Правилника единствено посочената комисия е компетентна да се произнесе по състоянието на инвалидност на Q, а от друга страна, заключенията на комисията не са незаконосъобразни само поради факта че, видно от представения от Комисията документ, същите са били приети с мнозинство от членовете на комисията, като един от тях е изразил противоположно мнение. Всъщност решенията на комисията по инвалидност са колективни решения, взети с мнозинство от нейните членове.

162    При все това Съдът на публичната служба е пропуснал да вземе предвид, въпреки законовото му задължение, интереса, който Q при всички случаи е можела да запази, от обжалването на ДРК за 2003 г. поради тяхното съдържание, и по-специално, както е установено в точка 273 от обжалваното съдебно решение, поради това че те „изрично съдържат негативни оценки относно уменията на [Q]“, в съответствие с даденото от Съда в Решение по дело Gordon/Комисия, точка 157 по-горе (точки 43—45) тълкуване на понятието за правен интерес на длъжностно лице или на бивше длъжностно лице от отмяната на доклада за развитие на кариерата му.

163    Наистина Решение по дело Gordon/Комисия, точка 157 по-горе, е произнесено няколко дни след обжалваното съдебно решение. Това обаче не оправдава обстоятелството, че Общият съд е упражнил контрол върху правилността на обжалваното съдебно решение — с оглед на понятието за правен интерес от отмяна на доклад за развитие на кариерата — без да вземе предвид тълкуването на това понятие, дадено от Съда в Решение по дело Gordon/Комисия, точка 157 по-горе.

164    Всъщност тълкуването, което Съдът дава на норма от правото на Съюза, изяснява и уточнява, когато е необходимо, значението и обхвата на тази норма, както тя трябва или е трябвало да се разбира и прилага от момента на влизането ѝ в сила. Следователно така тълкуваната норма може и трябва да се прилага дори спрямо правоотношения, възникнали и установени преди решението на Съда, ако обаче са изпълнени условията, които позволяват отнасянето пред компетентните юрисдикции на спор относно прилагането на посочената норма (вж. в този смисъл и по аналогия относно действието във времето на тълкуването, което Съдът дава при упражняване на възложената му от член 234 ЕО компетентност, Решение на Съда от 27 март 1980 г. по дело Denkavit italiana, 61/79, Recueil, стр. 1205, точка 16 и Решение на Съда от 11 август 1995 г. по дело Roders и др., C‑367/93—C‑377/93, Recueil, стр. I‑2229, точка 42). Предвид тези принципи ограничаването на действието на даденото от Съда тълкуване изглежда е изключение (Решение по дело Denkavit italiana, посочено по-горе, точка 17 и Решение по дело Roders и др., посочено по-горе, точка 43).

165    В настоящия случай от Решение по дело Gordon/Комисия, точка 157 по-горе, не става ясно, че са установени обстоятелства, обосноваващи дерогация от принципа за обратно действие на даденото от Съда в това решение тълкуване на понятието за правен интерес от отмяната на доклад за развитие на кариерата.

166    Поради това деветото правно основание следва да бъде уважено, а обжалваното съдебно решение — отменено, доколкото Съдът на публичната служба постановява, че липсва основание за произнасяне по същество по искането за отмяна на ДРК за 2003 г.

167    С оглед на всички изложени по-горе съображения насрещната жалба следва да бъде частично уважена и отхвърлена в останалата ѝ част.

 По връщането на делото за ново разглеждане от Съда на публичната служба

168    Съгласно член 13, параграф 1 от приложение І към Статута на Съда, ако жалбата е основателна, Общият съд отменя решението на Съда на публичната служба и решава сам спора. Когато обаче фазата на производството не позволява това, той връща делото на Съда на публичната служба за постановяване на решение.

169    В настоящия случай, след като, видно от точка 230 от обжалваното съдебно решение, Съдът на публичната служба не се е произнесъл по искането за отмяна на ДРК за 2003 г., фазата на производството не позволява Общият съд да реши спора в това отношение, поради което делото следва да се върне на Съда на публичната служба, който да се произнесе по посоченото искане.

170    Освен това, след като, видно от точка 2 от диспозитива на обжалваното съдебно решение, тълкувана с оглед на точки 250—254 от същото решение, Съдът на публичната служба не се е произнесъл по сумата, която Комисията дължи на Q само за неимуществените вреди, настъпили вследствие на отказа ѝ да вземе привременна мярка за дистанциране, фазата на производството не позволява Общият съд да реши спора в това отношение, поради което делото следва да се върне на Съда на публичната служба, който да се произнесе по посочената сума.

 По съдебните разноски

171    С оглед на обстоятелството, че делото се връща за ново разглеждане от Съда на публичната служба, Общият съд не следва да се произнася по съдебните разноски, свързани с настоящото производство по обжалване.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (състав по жалбите)

реши:

1)      Отменя Решение на Съда на публичната служба на Европейския съюз (първи състав) от 9 декември 2008 г. по дело Q/Комисия (F‑52/05, все още непубликувано в Сборника), доколкото в точка 2 от диспозитива Комисията на Европейските общности е осъдена да заплати на Q обезщетение в размер на 500 EUR, както и сумата от 15 000 EUR, присъдена като обезщетение за неимуществените вреди, които Q е претърпяла вследствие на твърдяното закъснение, с което е образувано административното разследване, и доколкото, за да отхвърли жалбата в първоинстанционното производство в останалата ѝ част в точка 3 от диспозитива, Съдът на публичната служба се произнася в точки 147—189 от мотивите по „оплакването за психически тормоз, повдигнато от [Q]“ и в точка 230 от мотивите постановява, че липсва основание за произнасяне по същество по искането за отмяна на докладите за развитие на кариерата на Q, изготвени съответно за периодите от 1 януари до 31 октомври и от 1 ноември до 31 декември 2003 г.

2)      Отхвърля основната жалба и насрещната жалба в останалата им част.

3)      Връща делото на Съда на публичната служба, за да се произнесе по искането за отмяна на посочените по-горе доклади за развитие на кариерата, както и по сумата, която Комисията дължи на Q само за неимуществените вреди, настъпили вследствие на отказа ѝ да вземе привременна мярка за дистанциране.

4)      Не се произнася по съдебните разноски.

Jaeger Pelikánová Dittrich

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 12 юли 2011 година.

Подписи

* Език на производството: френски.