Language of document : ECLI:EU:T:2022:517

РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (четвърти състав)

7 септември 2022 година(*)

„Публична служба — Длъжностни лица — Дистанционна работа — Искане за възстановяване на разходи за телефонна и интернет връзка — Отхвърляне на искането — Възражение за незаконосъобразност — Частична допустимост — Член 71 от приложение VII към Правилника — Задължение за полагане на грижа — Принцип на равно третиране и на недопускане на дискриминация — Право на зачитане на личния живот“

По дело T‑486/21

OE, представлявана от G. Hervet, адвокат,

ищец,

срещу

Европейска комисия, представлявана от I. Melo Sampaio и L. Vernier,

ответник,

подпомагана от

Европейски парламент, представляван от M. Windisch, S. Bukšek Tomac и J. Van Pottelberge,

и от

Съвет на Европейския съюз, представляван от M. Bauer,

встъпили страни,

ОБЩИЯТ СЪД (четвърти състав),

състоящ се от: S. Gervasoni, председател, L. Madise и R. Frendo (докладчик), съдии,

секретар: E. Coulon,

предвид изложеното в писмената фаза на производството, по-специално:

–        молбата, подадена в секретариата на Общия съд на 3 август 2021 г.,

–        молбите за встъпване на Съвета на Европейския съюз и на Европейския парламент от 27 септември и 17 ноември 2021 г., които председателят на четвърти състав на Общия съд уважава съответно на 12 ноември и 15 декември 2021 г.,

предвид факта, че в триседмичния срок от връчването на съобщението за приключване на писмената фаза на производството страните не са поискали да се насрочи съдебно заседание, и като реши на основание член 106, параграф 3 от Процедурния правилник на Общия съд да се произнесе, без да провежда устна фаза на производството,

постанови настоящото

Решение

1        С жалбата си на основание член 270 ДФЕС жалбоподателката OE иска по същество, от една страна, отмяна на решението на Службата за инфраструктура и логистика в Брюксел (СИЛ) на Европейската комисия от 18 декември 2020 г., с което се отхвърля искането ѝ за възстановяване на професионалните разходи, произтичащи от режима на дистанционна работа, към който е била задължена да премине, както и за получаването на флаш памет USB 4G, и от друга страна, Комисията да бъде осъдена да ѝ възстанови най-напред тези разходи, а впоследствие да ѝ изплати сумата от 10 000 EUR като обезщетение за претърпените от нея вреди.

I.      Обстоятелствата по спора

2        Към момента на настъпване на фактите жалбоподателката е длъжностно лице в Комисията.

3        На 17 март 2020 г. пребиваващите в Белгия лица са поставени в режим на ограничения с оглед на пандемията от Ковид-19. Така ,считано от тази дата, жалбоподателката, както и почти целият персонал на Комисията, са задължени да осъществяват своята дейност дистанционно.

4        Жалбоподателката има осигурен достъп до телефонни услуги и интернет от дружеството VOO, с което е сключила договор за абонамент, включващ по-специално месечен обем на трансферирани данни по интернет в размер на 100 гигаоктета (Go) за фиксирана месечна цена от 37,46 EUR. Над този размер е приложима допълнителна тарифа.

5        През септември 2020 г. VOO фактурира на жалбоподателката 1,89 EUR за обаждания до компютърната служба и до генерална дирекция (ГД) „Информатика“ на Комисията. Освен това през ноември 2020 г. VOO ѝ фактурира допълнителни 50 EUR, тъй като през предходния месец октомври е използвала 137,434 Go над фиксираната месечна цена.

6        Като приема, че разходите по точка 5 по-горе се дължат на въведения от Комисията режим на дистанционна работа, на 2 декември 2020 г. жалбоподателката подава искане да ѝ бъде възстановена сумата от 51,89 EUR на основание член 90, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица на Европейския съюз (наричан по-нататък „Правилникът“).

7        На 7 декември 2020 г. жалбоподателката допълва молбата си с искане Комисията да ѝ предостави, така както на всяко друго длъжностно лице в подобен режим на дистанционна работа, флаш памет USB 4G, с която да може да използва интернет за професионални цели извън помещенията на Комисията.

8        С решение от 18 декември 2020 г. СИЛ на Комисията отхвърля искането за възстановяване на разноските на жалбоподателката „относно направените от нея разходи и/или закупеното от нея оборудване“. По-конкретно на жалбоподателката е посочено, че при определени условия може да бъдат възстановени разходите за придобиването в дома ѝ на офисен стол и компютърен екран (наричани по-нататък „офисното оборудване“). Същото така е указано, че доколкото правилата за възстановяване на разходите за офисно оборудване по домовете са фиксирани и не включват разходи за интернет и телефонни обаждания, искането ѝ ще бъде оставено без разглеждане.

9        На 8 януари 2021 г. жалбоподателката подава жалба по административен ред, която има за предмет възстановяването на посочените в точка 6 по-горе разходи и получаването на достъп до интернет за служебно ползване.

10      На 5 май 2021 г. органът по назначаването (наричан по-нататък „ОН“) отхвърля подадената от жалбоподателката жалба по административен ред, като се основава главно на обстоятелството, че нито едно правно основание — нито в член 71 от Правилника, нито в Решение на Комисията от 17 декември 2015 г. за въвеждането на дистанционна работа в нейните служби, нито в Насоките на Комисията относно дистанционната работа по време на пандемията от Ковид-19 (наричани по-нататък „Насоките за дистанционна работа“), в редакцията им, приложима към 18 декември 2020 г., която е датата на споменатото в точка 8 по-горе решение — не позволява да бъдат уважени направените от нея искания (наричано по-нататък „решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба“).

11      ОН припомня по-специално че съгласно член 9, параграф 3 от Решение на Комисията от 17 декември 2015 г. за въвеждането на дистанционна работа в нейните служби, работещият дистанционно служител поема разходите за абонамент за необходимите при дистанционната работа интернет и комуникации, при което предвиденото в член 71 от Правилника право на възстановяване на свързани със служебните задължения разходи се упражнява при условията, определени в приложение VII към Правилника, в което тези разходи не се споменават. Той посочва също така, от една страна, че някои длъжностни лица на институциите на Европейския съюз се ползват с финансова подкрепа за тези разходи чрез данъчното облекчение по член 3, параграф 4 от Регламент (ЕИО, Евратом, ЕОВС) № 260/68 на Съвета от 29 февруари 1968 година относно определяне на условията и процедурата за прилагане на данъка в полза на Европейските общности (ОВ L 56, 1968 г., стр. 8; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 8, стр. 165), което се изразява в намаляване с 10 % на данъчната основа за професионални разходи, а от друга страна, ОН отбелязва, че жалбоподателката се ползва от такова данъчно облекчение. ОН счита, че отказът да се възстанови поисканата сума не накърнява по никакъв начин равното третиране на длъжностните лица нито според техния йерархичен ранг, нито според условията за достъп до интернет, като този отказ не води изобщо до засягане на твърдяното договорно задължение за използване на собствения интернет абонамент само за лични цели.

12      Междувременно на 21 април 2021 г. жалбоподателката подава друго искане на основание член 90, параграф 1 от Правилника, отнасящо се до предоставянето „в дома на обем интернет за професионални цели“. Службата за управление и уреждане на индивидуалните права (СУУИП) на Комисията го отхвърля с решение от 14 юли 2021 г. с мотива, че то има същия предмет като подадената от жалбоподателката по административен ред жалба от 8 януари същата година, която от своя страна вече е отклонена с решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба.

13      Освен това с електронно писмо от 3 май 2021 г. жалбоподателката уведомява началника на своя отдел, че „при липсата на интернет“ не може да получи достъп до сървъра и информационните приложения, но остава на разположение в дома си за отговор на възможните указания, при което ще бъде достъпна по телефона. Във връзка с това електронно писмо на 19 май същата година ГД „Човешки ресурси и сигурност“ уведомява жалбоподателката, че 3 май 2021 г. ѝ е зачетен като неразрешено отсъствие и този ден е приспаднат от нейния годишен отпуск. На 16 юли 2021 г. жалбоподателката подава жалба по административен ред срещу това решение.

II.    Искания на страните

14      Жалбоподателката иска от Общия съд:

–        като главно искане, да обяви незаконосъобразността на член 71 от Правилника, на който се основава решението за отхвърляне на подадената от нея жалба по административен ред,

–        при условията на евентуалност, да отмени решението, с което се отхвърля подадената по административен ред жалба,

–        вследствие на това да осъди Комисията:

–        да ѝ заплати сумата от 51,89 EUR за възстановяване на професионалните разходи,

–        да ѝ предостави в рамките на дистанционната работа достъп до интернет за служебно ползване, независимо от способа,

–        да ѝ присъди сумата от 10 000 EUR като обезщетение за различни претърпени вреди,

–        да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

15      Комисията иска от Общия съд:

–        да отхвърли жалбата,

–        да осъди жалбоподателката да заплати съдебните разноски.

16      Европейският парламент и Съветът на Европейския съюз искат Общият съд да отхвърли жалбата.

III. От правна страна

А.      По първото искане

17      На първо място, в качеството на главно искане, жалбоподателката иска от Общия съд да обяви член 71 от Правилника за незаконосъобразен. Във връзка с това тя повдига възражение за незаконосъобразност на този член, съгласно който длъжностното лице има право, съгласно предвиденото в приложение VII към същия правилник, на възстановяване на направените от него разходи по-конкретно при изпълнението на служебните му задължения.

18      Като самостоятелно искане по отношение на останалите искания обаче това искане трябва да се отхвърли поради липса на компетентност, тъй като член 270 ДФЕС и членове 90 и 91 от Правилника не предоставят на съда на Съюза компетентност да прави правни изявления (вж. в този смисъл решение от 16 януари 2018 г., SE/Съвет, T‑231/17, непубликувано, EU:T:2018:3, т. 63 и цитираната съдебна практика).

Б.      По второто искане

1.      По предмета и допустимостта на второто искане

19      Второто искане на жалбоподателката към Общия съд е за отмяна на решението, с което се отхвърля подадената от нея жалба по административен ред.

20      Както обаче отбелязва Комисията, съгласно постоянната съдебна практика исканията за отмяна, които формално са насочени срещу решение за отхвърляне на подадена по административен ред жалба, в случай че това решение няма самостоятелно съдържание, водят до сезирането на Общия съд с акта, срещу който е насочена подадената по административен ред жалба (вж. решение от 13 януари 2021 г., ZR/EUIPO, T‑610/18, непубликувано, EU:T:2021:5, т. 24 и цитираната съдебна практика).

21      В случая обаче трябва да се констатира, че решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба действително няма самостоятелно съдържание, поради което не се налага произнасяне конкретно по него. Всъщност в това решение ОН наистина се е произнесъл по искането за възстановяване на разходите, надхвърлящи договорните разноски на жалбоподателката и по въпроса за осигуряването на нейния достъп до интернет. В решението си от 18 декември 2020 г. обаче самата СИЛ вече е изразила становище, от една страна, по въпросното възстановяване и от друга страна, по предоставянето на оборудване, състоящо се от флаш памет USB 4G, което жалбоподателката е посочила в електронното си писмо от 7 декември същата година (вж. т. 8 по-горе).

22      Поради това следва да се приеме, че второто искане на жалбоподателката е насочено към отмяната на решението на СИЛ от 18 декември 2020 г., с което се отхвърля нейното искане, от една страна, за възстановяване на сумата от 51,89 EUR, предявена в качеството на професионални разходи вследствие от наложения ѝ режим на дистанционна работа, и от друга страна, за получаване на флаш памет USB 4G (наричано по-нататък „обжалваното решение“).

23      Впрочем Комисията твърди, че второто искане е недопустимо в частта, в която се иска отмяна на решението на СУУИП от 14 юли 2021 г. за отказ да се уважи искането на жалбоподателката от 21 април същата година за получаване на обем на достъп до интернет за професионални цели, тъй като то не е било предшествано от подадена по административен ред жалба.

24      Както обаче следва от точка 21 по-горе, жалбоподателката вече е била формулирала по същество това искане за достъп, като по него са се произнесли СИЛ — в обжалваното решение, а след това ОН — в решението, с което се отхвърля подадената по административен ред жалба. Всъщност решението на СУУИП от 14 юли 2021 г. (вж. т. 21 по-горе) е мотивирано с прекомерния характер на искането от 21 април същата година.

25      При тези условия второто искане следва да се тълкува като целящо отмяната на обжалваното решение, включително в частта, с която на жалбоподателката е отказан служебен достъп до интернет. Следователно това искане е допустимо.

2.      По основанията, изтъкнати в подкрепа на второто искане

26      В подкрепа на искането си за отмяна на обжалваното решение жалбоподателката изтъква пет основания, изведени, първото, от възражение за незаконосъобразност на член 71 и на приложение VII към Правилника, второто, посочено при условията на евентуалност, от нарушението на този член, третото, от неизпълнение на задължението за полагане на грижа и нарушение на правото на добра администрация, четвъртото, от нарушение на принципа на недопускане на дискриминация и петото, от нарушение на член 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

а)      По първото основание, изведено от възражение за незаконосъобразност на член 71 от Правилника и на приложение VII към него

1)      По допустимостта на първото основание

27      Парламентът повдига две възражения за недопустимост на възражението за незаконосъобразност на член 71 и на приложение VII към Правилника. Първото е изведено от неточността на първото основание, а второто — от незачитането на инцидентния характер на възраженията за незаконосъобразност.

28      В това отношение следва да се отбележи, че съгласно член 142, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд встъпването е допустимо само в подкрепа, изцяло или частично, на исканията на една от главните страни. Освен това съгласно член 142 параграф 3 от същия процедурен правилник встъпилата страна е обвързана от етапа, на който се намира производството към момента на встъпването.

29      От тези разпоредби следва, че страна, допусната да встъпи по дело в подкрепа на ответника, не е процесуално легитимирана да повдига възражение за недопустимост, което не е формулирано в неговите искания (вж. решение от 1 юли 2008 г., Chronopost и La Poste/UFEX и др., C‑341/06 P и C‑342/06 P, EU:C:2008:375, т. 67 и цитираната съдебна практика).

30      Следователно Парламентът не е процесуално легитимиран да повдига посочените в точка 27 по-горе две възражения за недопустимост, така че Общият съд не е длъжен да му дава изричен отговор по същество.

31      Като се има предвид обаче, че съгласно член 129 от Процедурния правилник Общият съд може по всяко време служебно, след изслушване на главните страни, да разгледа възраженията за липса на абсолютна процесуална предпоставка, в настоящия случай, с оглед на осъществяването на добро правораздаване, следва да се пристъпи към разглеждане на посочените възражения за липса на абсолютна процесуална предпоставка (вж. в този смисъл решения от 24 март 1993 г., CIRFS и др./Комисия, C‑313/90, EU:C:1993:111, т. 23 и от 19 септември 2018 г., HH Ferries и др./Комисия, T‑68/15, EU:T:2018:563, т. 41 (непубликувано).

i)      По първото възражение за недопустимост, изведено от неточността на първото основание

32      В писменото си становище при встъпване Парламентът изтъква, че повдигнатото от жалбоподателката възражение за незаконосъобразност е неточно, тъй като тя твърди единствено че като не е предвидил въобще условия и ред за изпълнение на служебните задължения при осъществяването на дистанционна работа с оглед на евентуалното възстановяване на разходите, член 71 от Правилника във връзка с приложение VII към него бил „особено проблематичен“. Парламентът положил усилия да установи в какво се състоят този проблем и незаконосъобразността, от която се оплаква жалбоподателката.

33      Във връзка с това следва да се припомни, че съгласно член 21 от Статута на Съда на Европейския съюз и член 76, буква г) от Процедурния правилник на Общия съд исковата молба или жалбата трябва да съдържа предмета на спора и кратко изложение на посочените основания.

34      За да се гарантират правната сигурност и доброто правораздаване, това кратко изложение на основанията на ищеца или жалбоподателя трябва да е достатъчно ясно и точно, за да позволи на ответника да подготви защитата си, а на компетентния съд — да се произнесе по иска или жалбата (решение от 11 септември 2014 г., MasterCard и др./Комисия, C‑382/12 P, EU:C:2014:2201, т. 41).

35      В дадения случай с възражението си за незаконосъобразност жалбоподателката критикува член 71 от Правилника и приложение VII към него, тъй като тези разпоредби не предвиждали възстановяване на професионалните разходи, които служителите са принудени да правят в рамките на извършваната от тях дистанционна работа. Въз основа на това жалбоподателката заключава, на първо място, че посочените разпоредби не са приспособени към икономическото положение и състоянието на здравеопазването, които са следствие от пандемията от Ковид-19, и на второ място, че този пропуск води до предоставяне на финансово предимство на определена категория длъжностни лица.

36      Във връзка с това следва да се припомни, че изложението на основанията в даден иск или жалба не се отнася до терминологията и изброяването, които се съдържат в Процедурния правилник, и по-специално в член 76, буква г) от него. Поради това изложението на основанията по-скоро по същество, отколкото чрез тяхната правна квалификация, може да се окаже достатъчно, при условие тези основания да следват по достатъчно ясен начин от иска или жалбата (вж. решение от 29 септември 2021 г., Enosi Mastichoparagogon Chiou/EUIPO (MASTIHACARE), T‑60/20, непубликувано, EU:T:2021:629, т. 50 и цитираната съдебна практика).

37      С оглед на тази съдебна практика трябва да се приеме, че първото основание, което се извежда от незаконосъобразността на член 71 от Правилника и на приложение VII към него, е достатъчно ясно, доколкото по същество чрез неговия първи довод се твърди наличието на несъобразяване на тези разпоредби с обстоятелствата, произтичащи от свързаната с Ковид-19 пандемична криза. Освен това на Комисията, Съвета и дори на Парламента бе предоставена възможност да отговорят по същество на даденото възражение за незаконосъобразност.

38      От друга страна, това първо основание не е достатъчно точно по отношение на втория довод на жалбоподателката, който се извежда от нарушаване на равенството между длъжностните лица.

39      Всъщност жалбата трябва изрично да посочва в какво се състоят правните ѝ основания, така че абстрактното им излагане не отговаря на изискванията на Процедурния правилник (вж. решение от 11 септември 2014 г., Gold East Paper и Gold Huasheng Paper/Съвет, T‑444/11, EU:T:2014:773, т. 93 и цитираната съдебна практика).

40      Така, що се отнася до основанието за допуснато нарушение на принципа на равно третиране, съгласно установената съдебна практика този принцип изисква сходни положения да не се третират по различен начин, а също така различни положения да не се третират по един и същ начин, освен ако такова третиране не е обективно обосновано (вж. решение от 8 март 2022 г., Bezirkshauptmannschaft Hartberg-Fürstenfeld (Директен ефект), C‑205/20, EU:C:2022:168, т. 54 и 55 и цитираната съдебна практика).

41      Освен това, както е в случая, при наличието на разпоредби от Правилника за длъжностните лица и предвид широкото право на преценка, с което разполага законодателят на Съюза, принципът на равно третиране би бил нарушен само ако той прави произволно или явно неподходящо разграничаване с оглед на преследваната от разглежданата правна уредба цел (вж. определение от 29 ноември 2021 г., Bergallou/Съвет, T‑521/16, непубликувано, EU:T:2021:854, т. 80 и цитираната съдебна практика).

42      Поради това в рамките на основание, което се извежда от нарушение на принципа на равно третиране, жалбоподателят по принцип трябва да представи доказателства в съответствие с общите правила относно тежестта на доказване и презумпцията за законосъобразност на актовете на Съюза, че е бил третиран различно от други лица, които се намират в сходно положение (вж. в този смисъл решения от 30 май 2013 г., Morte Navarro/Парламент, T‑280/09, непубликувано, EU:T:2013:279, т. 48 и от 10 юни 2020 г., Spliethoff’s Bevrachtingskantoor/Комисия, T‑564/15 RENV, непубликувано, EU:T:2020:252, т. 97), и като се има предвид широкото право на преценка на законодателя, че това разграничение е произволно или явно неподходящо.

43      В настоящия случай обаче в първото основание, така както е изложено в жалбата, жалбоподателката не е посочила нито финансовите предимства, които има предвид, нито категориите длъжностни лица, с които би трябвало да се направи сравнение, нито още по-малко данните, от които да е видно, че твърдяното разграничаване е произволно или явно неподходящо, за да може да отговори на изискванията на член 76, буква г) от Процедурния правилник в рамките на основание, с което твърди нарушение на принципа на равно третиране от страна на член 71 от Правилника и на приложение VII към него.

44      Наистина жалбоподателката се позовава на член 1г, параграф 5 от Правилника, който предвижда разместване на тежестта на доказване в смисъл, че институцията трябва да докаже липсата на нарушение на принципа на равно третиране, когато длъжностно лице, което счита, че е увредено от неспазването на този принцип спрямо него, посочи факти, от които може да се предположи наличието на пряка или непряка дискриминация.

45      Съветът обаче с основание обръща внимание, че тази разпоредба не следва да се прилага, когато става въпрос за твърдяно нарушение на принципа на равно третиране от самия правилник, доколкото се оказва, че съгласно параграф 1 от член 1г, към който препраща параграф 5, разглежданото неспазване на този принцип е неспазване, което следва от „прилагането“ на Правилника.

46      Действително жалбоподателката изтъква друго основание, което е четвъртото в нейната жалба и е изведено също от нарушение на принципа на недопускане на дискриминация, като тя критикува разликата в третирането, доколкото длъжностните лица, които не могат да заплатят авансово разходите за закупуване на офисно оборудване, подлежащи на възстановяване съгласно Насоките за дистанционна работа, са поставени в по-неблагоприятно положение в сравнение с останалите длъжностни лица, въпреки че последните също правели и професионални разходи.

47      Въпреки това, при липсата на последователност от страна на жалбоподателя, Общият съд не би могъл да се задължи да възстановява правната аргументация, която би трябвало да подкрепя дадено основание, чрез събирането на различни откъслечни елементи от жалбата, тъй като съществува опасност възстановеното основание да получи обхват, какъвто то не е имало в съзнанието на страната. Решение в друг смисъл би противоречало едновременно на доброто правораздаване, на принципа на диспозитивното начало и на правото на защита на ответника (решение от 2 април 2019 г., Fleig/ЕСВД, T‑492/17, EU:T:2019:211, т. 44 (непубликувано).

48      Накрая, в репликата си и в своето становище по писменото становище при встъпване на Парламента жалбоподателката посочва мерките, които са приети от тази институция и от Европейския икономически и социален комитет (ЕИСК) в полза на собствените им длъжностни лица, както и предимствата, от които се ползвали длъжностните лица на Комисията, разполагащи със служебен телефон.

49      При преценката на съответствието на жалбата с изискванията на член 76 от Процедурния правилник обаче съдържанието на писмената реплика или на други последващи становища по принцип е неотносимо. По-специално признатата от съдебната практика допустимост на основанията и доводите, изтъкнати в писмената реплика като допълнение на съдържащите се в жалбата основания, не може да се изтъква с цел да се поправи допуснато при подаването на жалбата неизпълнение на изискванията на посочения член, тъй като в противен случай същият би бил лишен от всякакво значение (решение от 12 декември 2018 г., Deutsche Umwelthilfe/Комисия, T‑498/14, непубликувано, EU:T:2018:913, т. 49). Следователно изтъкнатите в този контекст основания и доводи са изложени със закъснение и при липса на обосновка, както е в настоящия случай, са недопустими.

50      При това положение следва да се приеме, че първото основание на жалбата позволява на Комисията и на встъпилите в нейна подкрепа страни да се защитят, а на Общия съд — да се произнесе по него, но само доколкото в него жалбоподателката твърди, че член 71 от Правилника и приложение VII към него са неподходящи с оглед на обстоятелствата, произтичащи от пандемията от Ковид-19.

ii)    По второто възражение за недопустимост, изведено от незачитането на инцидентния характер на възраженията за незаконосъобразност

51      Парламентът счита, че основанията, които не предявяват възражение за незаконосъобразност, оспорващо член 71 от Правилника и приложение VII към него, са изложени само при условията на евентуалност и този подход нарушава инцидентния характер на възражението за незаконосъобразност.

52      Следва обаче да се припомни, че инцидентният характер на възражението за незаконосъобразност означава, че възможността за позоваване на неприложимостта на акт с общо приложение по силата на член 277 ДФЕС не представлява право на отделна жалба и не може да се упражнява при липсата на право на главна жалба (вж. определение от 16 май 2019 г., ITSA/Комисия, T‑396/18, непубликувано, EU:T:2019:342, т. 39 и цитираната съдебна практика). От друга страна, нищо в този член не препятства възражението за незаконосъобразност да бъде изтъкнато като главно искане, а останалите правни основания — само при условията на евентуалност.

iii) Заключение относно допустимостта на първото основание

53      С оглед на всичко изложено по-горе първото правно основание е недопустимо в частта, в която жалбоподателката твърди, че член 71 от Правилника и приложение VII към него имат дискриминационен характер. То обаче е допустимо в частта, в която се твърди, че тези разпоредби не са съобразени с обстоятелствата, произтичащи от пандемията от Ковид-19.

2)      По съществото на първото основание

54      Както бе посочено в точка 35 по-горе, според жалбоподателката член 71 от Правилника и приложение VII към него не са съобразени с икономическото положение и състоянието на здравеопазването в света, произтичащи от пандемията от Ковид-19, тъй като в тях не се предвижда възстановяване на професионалните разходи, които длъжностните лица са принудени да правят при осъществяваната от тях дистанционна работа.

55      Следва обаче да се отбележи, че когато за последен път е изменил по същество Правилника с Регламент (ЕС, Евратом) № 1023/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2013 година (ОВ L 287, 2013 г., стр. 15), законодателят не е могъл да предвиди пандемията от Ковид-19 и необходимостта за справяне с нея чрез организирането на режим на дистанционна работа. Впрочем жалбоподателката се съгласява с това в писмената си реплика.

56      При все това на страница 5 от Съобщение COM(2010) 543 окончателен от 8 октомври 2010 г. до Европейския парламент, Съвета, Европейския икономически и социален комитет и Комитета на регионите, озаглавено „Разумно регулиране в Европейския съюз“, Комисията е подчертала по-специално предимствата на една последваща оценка на законодателството като неразделна част от „разумното регулиране“. Така тя приема, че „проверки на формата“ трябва да позволят да се прецени дали регулаторната рамка за дадена област на политика е подходяща за постигане на целта, и ако това не е така, какво трябва да се промени, при което поставената цел е да се установи наличието на прекомерен товар, непоследователност и излишни или неефективни мерки.

57      Също така на страници 9 и 11 от Съобщение COM(2019) 178 final от 15 април 2019 г. до Европейския парламент, Съвета, Европейския икономически и социален комитет и Комитета на регионите, озаглавено „По-добро регулиране: преглед и запазване на ангажимента ни“, Комисията припомня, че последващата оценка е един от основните стълбове на по-доброто регулиране, тъй като позволява да се провери дали то продължава да бъде актуално, подходящо за постигане на целите си и от естество да постигне търсените от законодателя резултати, които са очаквани от неговите адресати.

58      Съгласно съдебната практика задължение на всеки законодател е преди всичко, от една страна, да проверява, ако не постоянно, то поне периодично, дали приетите от него правни норми все още отговарят на нуждите, за които са предвидени, и от друга страна, да изменя или дори отменя правните норми, които вече са напълно необосновани и не са съобразени с новия контекст, в който трябва да пораждат правно действие (вж. решение от 5 декември 2012 г., Lebedef и др./Комисия, F‑110/11, EU:F:2012:174, т. 40 и цитираната съдебна практика; в този смисъл вж. също решение от 6 октомври 2015 г., Schrems, C‑362/14, EU:C:2015:650, т. 76).

59      Законодателят обаче разполага с широка свобода на действие да проверява дали правните норми съответстват на нуждите, както и евентуално да адаптира Правилника и да изменя правата и задълженията на длъжностните лица (вж. в този смисъл решение от 11 юли 2007 г., Wils/Парламент, F‑105/05, EU:F:2007:128, т. 126).

60      Жалбоподателката обаче не привежда никакъв довод, а още по-малко достатъчно доказателства, които с оглед на тази широка свобода на преценка на законодателя биха доказали явната непригодност на оспорените от нея член 71 от Правилника и приложение VII към него, както и хипотетичната необходимост законодателят да измени тези разпоредби.

61      Освен това, дори да се предположи, че се налага възстановяване на професионалните разходи, произтичащи от режима на дистанционна работа, следва да се има предвид, че съгласно член 336 ДФЕС изменението на Правилника предполага Парламентът и Съветът да приемат регламент, като действат в съответствие с описаната в член 294 от същия договор обикновена законодателна процедура, след консултация с другите заинтересовани институции. Освен това съгласно член 294, параграф 2 ДФЕС законодателната процедура започва с внасянето на предложение от Комисията. Изготвянето на такова предложение обаче само по себе си изисква няколко етапа, независимо от посочените по-горе консултации.

62      С оглед на сложността на този процес, дългите срокове за прилагане на последващите процедури за подобряване на законодателството и контекста на наложените по спешност ограничения за преодоляване на пандемията от Ковид-19 към датата на приемане на обжалваното решение, които следва да се вземат предвид при преценката на неговата законосъобразност, институциите на Съюза не могат да бъдат упреквани, че не са изменили Правилника по време на посочената пандемия.

63      Още по-малко това оплакване може да бъде отправено към законодателя, тъй като следва да се имат предвид спешните мерки, които институциите и другите органи на Съюза са предприели. Така Комисията е приела без забавяне Насоките за дистанционна работа, в които за нейния персонал се предвижда възстановяване на разходите за закупуване на офисно оборудване.

64      Действително, в рамките на своето четвърто основание жалбоподателката твърди, че тези Насоки са дискриминационни. Това основание обаче трябва да се отхвърли, както следва от точки 99—108 по-долу.

65      При тези условия първото основание, изведено от възражение за незаконосъобразност на член 71 от Правилника и на приложение VII към него, трябва да се отхвърли.

б)      По третото основание, изведено при условията на евентуалност от нарушение на член 71 от Правилника

66      Жалбоподателката твърди, че като е обосновал решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба с мотива, че член 71 от Правилника и приложение VII към него не предвиждат възстановяването на разходи за интернет и телефонни обаждания, ОН, от една страна, не се е съобразил с целта на тези разпоредби, а именно да не се допусне длъжностните лица да поемат сами разходите, направени във връзка с професионалната си дейност, и от друга страна, е пренебрегнал факта, че посочените разпоредби нямат изчерпателен характер, както това се доказвало от решението на генералния секретар на ЕИСК от 9 юни 2021 г. за предоставяне на месечно обезщетение на членовете от персонала на този комитет за покриване на направените от тях разходи във връзка с професионалната им дейност (наричано по-нататък „решението на ЕИСК от 9 юни 2021 г.“).

67      При все това, макар действително член 71 от Правилника да има за цел да не допусне длъжностните лица да поемат сами разходите, направени във връзка с професионалната им дейност (решение от 18 ноември 2015 г., FH/Парламент, F‑26/15, EU:F:2015:137, т. 32), възстановяването на тези разходи се дължи съгласно текста му при условията, определени в приложение VII към Правилника. Това приложение обаче изброява изчерпателно подлежащите на възстановяване плащания. При това положение решението, с което се отхвърля подадената по административен ред жалба, е могло да се обоснове по надлежен начин с обстоятелството, че по-специално член 71 от Правилника не позволява да се уважат исканията на жалбоподателката.

68      Освен това член 71 от Правилника и приложение VII към него, както всяка разпоредба от правото на Съюза, която дава право на финансови обезщетения, трябва да се тълкуват ограничително (вж. решение от 18 юли 2017 г., Комисия/RN, T‑695/16 P, непубликувано, EU:T:2017:520, т. 54 и цитираната съдебна практика).

69      По-специално твърдяното „телеологично тълкуване“, на което според жалбоподателката трябва да се подложи член 71, е в противоречие с волята на законодателя. Всъщност той е възнамерявал с Регламент (ЕО, Евратом) № 723/2004 на Съвета от 22 март 2004 година за изменение на Правилника и на Условията за работа на другите служители на Съюза (ОВ L 124, 2004 г., стр. 1) да рационализира съществуващите към онзи момент различни обезщетения и надбавки, както се подчертава в съображение 26 от този регламент и както отбелязва също Съветът.

70      Освен това, противно на твърдението на жалбоподателката, нито решението на ЕИСК от 9 юни 2021 г., нито впрочем приетите от Комисията Насоки за дистанционна работа противоречат на изчерпателния характер на член 71 от Правилника и на приложение VII към него.

71      Всъщност принципът на единство на публичната служба, закрепен в член 9, параграф 3 от Договора от Амстердам, действително предполага, че за длъжностните лица от всички институции на Съюза се прилага единен правилник. Този принцип обаче не означава, че институциите трябва да си служат по идентичен начин с предоставеното им с Правилника право на преценка. Напротив, при управлението на своя персонал те се ползват от принципа на автономност в качеството си на работодатели (решения от 18 септември 2013 г., Scheidemann/Комисия, F‑76/12, EU:F:2013:132, т. 26 и от 21 януари 2014 г., Van Asbroeck/Парламент, F‑102/12, EU:F:2014:4, т. 29).

72      От това следва, че макар член 71 от Правилника и приложение VII към него да трябва да се прилагат по един и същ начин спрямо длъжностните лица и служителите на Съюза, принципът на автономност може надлежно да обоснове наличието на разлики между ограничените мерки, приети от институциите, органите, службите и агенциите на Съюза, за да се избегне самостоятелното поемане от членовете на техния персонал на разходите, направени в изпълнение на служебните им задължения при осъществяването на дистанционна работа. Това съображение се налага още повече и поради това, че посочените мерки е трябвало спешно да бъдат утвърдени при изключителните обстоятелства, свързани с предприетото от държавите членки масово преминаване към задължителна дистанционна работа, за да се противодейства на пандемията от Ковид-19.

73      Следователно второто основание, изведено от нарушение на член 71 от Правилника, трябва да се отхвърли.

в)      По третото основание, изведено от неизпълнение на задължението за полагане на грижа и от нарушение на правото на добра администрация

74      Жалбоподателката твърди, че като е приел решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба, ОН не е изпълнил задължението си за полагане на грижа и нарушил правото на добра администрация, тъй като увеличението на нейното потребление на интернет данни се дължало на инсталирането на различни професионални програми и участието в онлайн обучения, както и поради отричането от страна на Комисията на икономическото въздействие на дистанционната работа върху личното ѝ положение дотолкова, че така тя нарушила баланса на отношенията си със Съюза.

75      Задължението за полагане на грижа предполага по-конкретно, когато се произнася по положението на лице от своя персонал, органът да вземе под внимание всички факти, които могат да са определящи за неговото решение, като при това отчете не само интереса на службата, но и интереса на засегнатото лице (решения от 28 май 1980 г., Kuhner/Комисия, 33/79 и 75/79, EU:C:1980:139, т. 22 и от 7 ноември 2019 г., WN/Парламент, T‑431/18, непубликувано, EU:T:2019:781, т. 105). Това е особен израз на принципа на добра администрация, и по-специално на задължението на органа да извърши по всички въпроси пълна и обстойна проверка на положението преди да вземе решение (вж. в този смисъл решение от 25 май 2016 г., GW/Комисия, F‑111/15, EU:F:2016:122, т. 40).

76      Следователно, както отбелязва жалбоподателката, задължението за полагане на грижа отразява равновесието между насрещните права и задължения, които са въведени от Правилника в отношенията между публичния орган и служителите на публична служба (решение от 17 януари 2017 г., LP/Европол, T‑719/15 P, непубликувано, EU:T:2017:7, т. 60). Все пак като израз на това равновесие задължението за полагане на грижа в никакъв случай не може да принуди администрацията да предприеме действия в разрез с приложимите разпоредби, и по-специално не би могло да я накара да придаде на разпоредба от правото на Съюза действие, което би било в противоречие с ясния и точен текст на самата тази разпоредба (вж. в този смисъл решения от 2 март 2004 г., Di Marzio/Комисия, T‑14/03, EU:T:2004:59, т. 100 и от 29 април 2020 г., CV и др./Комисия, T‑496/19, непубликувано, EU:T:2020:163, т. 50).

77      Следователно, след като задължението за възстановяване на разходите за потребление на интернет данни вследствие от осъществяването на дистанционна работа би засегнало изчерпателния характер на член 71 от Правилника и на приложение VII към него (вж. т. 67 по-горе), жалбоподателката не може да се позовава на задължението за полагане на грижа, за да получи това възстановяване.

78      Впрочем законодателят на Съюза вече е взел предвид положението на някои длъжностни лица, сред които е и жалбоподателката, като им е предоставил предвиденото в член 3, параграф 4 от Регламент № 260/68 данъчно намаление от 10 % за покриване на професионални разходи.

79      Освен това самата Комисия е положила грижа, като в Насоките за дистанционна работа е предвидила възстановяване при определени условия на разходите за закупуване на офисно оборудване.

80      Без да се засяга въпросът за спазването на принципа на равно третиране, който ще бъде разгледан в рамките на четвъртото основание, фактът, че тази форма на намеса не е приета от жалбоподателката, не е достатъчен, за да се направи извод за нарушение на задължението за полагане на грижа.

81      Всъщност предвид широкото право на преценка, с което разполага администрацията при управлението на своя персонал, съдът на Съюза може по отношение на задължението за полагане на грижа само да провери дали тя се е придържала към разумни граници и дали не е упражнила правото си на преценка по явно неправилен начин (вж. по аналогия решение от 4 декември 2013 г., ETF/Schuerings, T‑107/11 P, EU:T:2013:624, т. 102 и 103).

82      Следва обаче да се отбележи, че видно от Насоките за дистанционна работа, Комисията е направила избора да възстановява разходите за офисно оборудване, за да може нейни длъжностни лица и служители да се ползват от условия на труд, които отговарят на съответните здравни норми и норми за сигурност и са равностойни на условията в работния офис, а това очевидно представлява израз на полагане на грижа.

83      За изчерпателност следва да се припомни приетото от Общия съд по отношение на възстановяването на претендираните разходи, че в съответствие с принципите, уреждащи тежестта на доказване, при липсата на разпоредба, от която да се презумират направените разходи, длъжностното лице трябва да докаже, че действително е направило разходи, пряко свързани с неговите функции (вж. по аналогия решение от 11 юли 2000 г., Skrzypek/Комисия, T‑134/99, EU:T:2000:184, т. 81).

84      Жалбоподателката обаче само твърди, че увеличаването на потреблението ѝ на интернет данни през октомври 2020 г. и превишаването на горната граница от 100 Go до 137,434 Go, за което ѝ е начислен допълнителен разход, са резултат от инсталирането и използването за професионални цели на програми като Skype for business, Webex или Teams, както и провеждането на онлайн обучения.

85      При все това обстоятелството, че основната част от използваните от жалбоподателката интернет данни през октомври 2020 г. е било съсредоточено в четири работни дни, само по себе си не е достатъчно, за да се докаже, че частта, надхвърляща месечната такса, се дължи на служебна употреба. Още по-малко е доказан служебният характер на разглежданите разходи, тъй като от представените от самата жалбоподателка документи е видно, че в главния период на осъществяване на дистанционната работа в нито един момент тя не е използвала интернет данни, надхвърлящи горната граница от 100 Go, за които се отнася договорно определената ѝ такса.

86      Следователно предоставената от жалбоподателката информация не позволява дори да се приеме за установено, че надвишаването на договорната ѝ такса за използване на интернет се дължи на дистанционната работа и още по-малко че като е отказала да вземе това предвид, Комисията е можела да наруши задължението си за полагане на грижа и принципа на добра администрация.

87      Накрая, макар да не се оспорва, че операторът на жалбоподателката ѝ е фактурирал сумата от 1,89 EUR за две телефонни обаждания през септември 2020 г. до компютърната служба и до ГД „Информатика“ на Комисията, отказът да се възстанови тази сума също не може да се разглежда като нарушение на задължението за полагане на грижа предвид нейния скромен размер и мерките, описани в точки 78 и 79 по-горе.

88      Следователно третото основание трябва да се отхвърли.

г)      По четвъртото основание, изведено от нарушение на принципа на недопускане на дискриминация

89      Жалбоподателката изтъква, че ОН е обосновал решението си за отхвърляне на подадената по административен ред жалба с Насоките за дистанционна работа. С тях обаче се въвеждала първоначална дискриминация между длъжностните лица на Комисията, които разполагат с достатъчно финансови средства, за да заплатят авансово разходите за офисно оборудване, и тези, които нямат тези средства и не могат да получат възстановяване на други професионални разходи. Те довеждали дори до втора дискриминация с оглед на ползата, която длъжностните лица и служителите на ЕИСК извличат от решението на ЕИСК от 9 юни 2021 г.

1)      По допустимостта на четвъртото основание

90      Комисията счита четвъртото основание за недопустимо, тъй като не е било повдигнато в жалбата, подадена по административен ред.

91      В това отношение следва да се припомни, че членове 90 и 91 от Правилника поставят допустимостта на жалба, подадена от длъжностно лице срещу институцията, към която принадлежи, в зависимост от правилното протичане на предварителното административно производство.

92      Във връзка с това правилото, на което се позовава Комисията, за съгласуваност между жалбата, подадена по административен ред, и последващата съдебна жалба изисква представеното пред съда на Съюза основание вече да е било изложено в рамките на производството, предхождащо неговото сезиране, така че ОН да е имал възможност да се запознае с възраженията на заинтересованото лице срещу оспорваното решение, като несъблюдаването на това правило води до недопустимост (вж. решение от 25 октомври 2013 г., Комисия/Moschonaki, T‑476/11 P, EU:T:2013:557, т. 71 и цитираната съдебна практика).

93      В случая в подадената по административен ред жалба жалбоподателката е изтъкнала нарушение на принципа на равно третиране. В нея тя прави сравнение, от една страна по отношение на телефонните разговори, между „висшата йерархия“, която разполага със служебни телефони и другите длъжностни лица, които трябва да заплащат за своите професионални комуникации, и от друга страна, по отношение на интернет данните, между тези, които в зависимост от сключените от тях договори с интернет доставчиците си разполагат с достъп до значителен обем данни и голяма скорост на обработка, и тези, които не се ползват от такива предимства.

94      Така нарушението на принципа на равно третиране е било изтъкнато в подадената по административен ред жалба, но в контекст, различен от посочения в четвъртото основание на жалбата.

95      Трябва обаче да се припомни, че член 91 от Правилника не предвижда строго и окончателно обвързване с евентуалната съдебна фаза на производството, тъй като подадената по съдебен ред жалба не променя нито основанието, нито предмета на подадената по административен ред жалба. Възраженията могат да бъдат доразвити пред съда на Съюза чрез излагането на основания и доводи, които не са били включени в административната жалба, при условие те да са тясно свързани с нея (вж. в този смисъл решения от 25 октомври 2013 г., Комисия/Moschonaki, T‑476/11 P, EU:T:2013:557, т. 73 и 76 и от 2 март 2017 г., DI/EASO, T‑730/15 P, EU:T:2017:138, т. 65 и 66).

96      При тези условия следва да се приеме, че изричното посочване от жалбоподателката за първи път в нейната жалба на твърдението за различно третиране между тези, които имат, и тези, които нямат финансови средства за авансово заплащане на офисното оборудване, не променя нито основанието, нито предмета на подадената по административен ред жалба.

97      Освен това жалбоподателката не може да бъде упрекната, че в своята подадена по административен ред жалба не се е позовала на дискриминацията между самата нея, в качеството ѝ на длъжностно лице на Комисията, и служителите на ЕИСК, тъй като решението на ЕИСК от 9 юни 2021 г. е прието след приключване на досъдебната фаза.

98      Следователно четвъртото основание е допустимо.

2)      По съществото на четвъртото основание

99      Както бе посочено в точка 40 по-горе, принципът на равно третиране изисква да не се третират по различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения, освен ако такова третиране е обективно обосновано.

100    В случая, на първо място, жалбоподателката упреква Комисията, че не е третирала по различен начин длъжностните лица, които нямат средства да закупят офисното оборудване, чрез предоставянето на възможност да получат възстановяване на техните телефонни разходи и използването на интернет данни.

101    Без да може да се застъпва за други длъжностни лица, жалбоподателката, която има степен AST 4 и се ползва от посоченото в точка 78 по-горе данъчно облекчение, не представя все пак никакво доказателство, от което да е видно, че тя не е имала материална възможност да заплати авансово разходите за офисно оборудване, поради което се е оказала в изтъкнатото от нея по-неблагоприятно положение. Тя не доказва да е била третирана както държавните служители в състояние да направят такова авансово плащане, докато тя се е намирала в различно финансово положение.

102    Освен това, дори такава разлика в третирането да се предположи за установена, при всички случаи жалбоподателката не доказва, че разглежданото различно третиране е произволно или явно неподходящо по смисъла на цитираната в точка 41 по-горе съдебна практика.

103    Напротив, както е отбелязано в Насоките за дистанционна работа, мярката, позволяваща да се възстановят разходите за закупуване на офисно оборудване, е обоснована от вписващата се в член 1д, параграф 2 от Правилника нужда за подпомагане на работещите дистанционно да изпълняват своите задачи при условия на труд в съответствие с подходящи стандарти за здравословни и безопасни условия. Освен това, както отбелязва Комисията, тази мярка се обяснява и с грижата да се възстановят само разходите, които обективно могат да бъдат свързани с упражняването на съответните функции.

104    На второ място, жалбоподателката твърди, че е дискриминирана поради по-благоприятното третиране на длъжностните лица и служителите на ЕИСК.

105    Следва обаче да се припомни (вж. т. 71 по-горе), че прилагането спрямо всички длъжностни лица на единен правилник не означава, че институциите трябва да си служат по идентичен начин с предоставеното им с Правилника право на преценка, при положение че, напротив, те се ползват от принципа на автономност в качеството си на работодатели (вж. в този смисъл решения от 16 септември 1997 г., Gimenez/Комитет на регионите, T‑220/95, EU:T:1997:130, т. 72 и от 21 януари 2014 г., Van Asbroeck/Парламент, F‑102/12, EU:F:2014:4, т. 29).

106    В случая обаче приетите от Комисията Насоки за дистанционна работа и решението на ЕИСК от 9 юни 2021 г. представляват израз на принципа на автономност при третирането на техните длъжностни лица в извънредното положение, свързано с пандемията от Ковид-19 (вж. т. 72 по-горе).

107    Следователно при всички случаи тези разлики между приетите от институциите, органите, службите и агенциите на Съюза мерки не могат да се изтъкват в подкрепа на основание, което се извежда от нарушение на принципа на равно третиране (вж. в този смисъл решение от 14 февруари 2017 г., Schönberger/Сметна палата, T‑688/15 P, непубликувано, EU:T:2017:76, т. 187).

108    От гореизложеното следва, че четвъртото основание трябва да се отхвърли.

д)      По петото основание, изведено от нарушение на член 7 от Хартата

109    Жалбоподателката изтъква, че се е принудила да поиска от Комисията предоставяне на достъп до интернет, за да се справи с разходите, възникващи от въвеждането на задължителната дистанционна работа, а решението на СУУИП от 14 юли 2021 г., с което се отхвърля заявлението ѝ за предоставяне на достъп до интернет, представлява намеса в нейното право на зачитане на личния живот и жилище.

110    Съгласно член 7 от Хартата всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговите съобщения. Уреденото в този член право обаче не е абсолютно. То може да бъде ограничавано в съответствие с член 52, параграф 1 от Хартата (вж. в този смисъл решение от 16 юли 2020 г., Facebook Ireland и Schrems, C‑311/18, EU:C:2020:559, т. 172 и 174 и цитираната съдебна практика).

111    В това отношение следва да се отбележи, че когато става въпрос за индивидуална мярка, както е в случая, наличието или липсата на ограничение по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата трябва да се преценява с оглед на действителното ѝ отражение върху засегнатото лице (вж. в този смисъл решение от 25 януари 2018 г., F, C‑473/16, EU:C:2018:36, т. 52—54). Освен това не може да има намеса в упражняването на дадено право, когато връзката между него и разглежданата мярка е твърде косвена или твърде несигурна, за да бъде взета предвид (вж. в този смисъл решение от 4 декември 2018 г., Janoha и др./Комисия, T‑517/16, непубликувано, EU:T:2018:874, т. 72 и 73).

112    В случая обаче жалбоподателката само твърди, че за да осъществява дистанционно работата си чрез своята интернет връзка е трябвало да наруши подписания от нея с VOO частноправен договор, съгласно който достъпът ѝ до интернет се свежда само до лично и частно ползване.

113    Жалбоподателката обаче не представя никакво доказателство, от което да се заключи, че VOO тълкува договора в смисъл, който ѝ забранява да използва лично своята интернет връзка при изпълнение на служебните си функции, при което тази забрана би се отразила неизбежно върху правото на зачитане на личния ѝ живот и жилище. Във връзка с това Комисията отбелязва, че не са ѝ известни никакви жалби от доставчици на интернет при използването от техни клиенти на интернет връзката в контекста на дистанционна работа, а жалбоподателката не представя никакво доказателство, което да опровергае това твърдение.

114    Действително, жалбоподателката посочва, че друг доставчик на интернет е създал програма, позволяваща на работодателите да се намесват финансово във връзка с разходите за интернет на своите работници, като покриват периодите на осъществяваната от тях дистанционна работа.

115    Комисията обаче правилно отбелязва, че тази програма е била представена само като „подарък“, който работодателите да предлагат на своите служители. Поради това тя се явява просто една възможност, а не механизъм, който според този доставчик да е абсолютно необходим за спазването от страна на неговите клиенти на договорните им задължения.

116    При тези условия не може да се счита, че обжалваното решение представлява ограничение на правото на жалбоподателката на зачитане на нейния личен живот и жилище.

117    Следователно петото основание трябва да се отхвърли, а с това и цялото второ искане.

В.      По третото искане

118    С третото си искане жалбоподателката претендира от Общия съд да осъди Комисията да ѝ заплати сумата от 51,89 EUR за възстановяване на направените от нея професионални разходи, да ѝ предостави в рамките на дистанционната работа достъп до интернет за служебно ползване и да ѝ заплати сумата от 10 000 EUR като обезщетение за различни претърпени вреди.

119    Доколкото жалбоподателката отправя тези искания, за да бъдат разгледани „вследствие“ на отмяната на обжалваното решение, достатъчно е да се констатира, че след като второто искане е отхвърлено, третото също трябва да бъде отхвърлено.

120    Освен това трябва да се отхвърли и искането за поправяне на неимуществените вреди, които жалбоподателката твърди, че претърпяла поради редицата откази да ѝ бъде предоставен достъп до интернет, поради опасенията отново да понесе самостоятелно професионалните разходи и поради това, че е трябвало да напусне Комисията, за да не бъде ощетена при своето атестиране и повишаване.

121    В това отношение е важно да се припомни, че съгласно съдебната практика всяка вреда трябва да е действителна и сигурна, като вреда, която е изцяло хипотетична и неопределена, не дава право на обезщетение (решение от 3 декември 2015 г., CN/Парламент, T‑343/13, EU:T:2015:926, т. 118). Страната, която претендира отговорност от Съюза, следва да представи доказателства за наличието или размера на твърдените от нея щети. Същото се отнася до твърдените неимуществени вреди. Недостатъчно е само твърдение, което не е подкрепено с никакво доказателство (вж. в този смисъл решение от 3 декември 2015 г., CN/Парламент, T‑343/13, EU:T:2015:926, т. 119 и 121).

122    В дадения случай, за да докаже наличието на неимуществени вреди, жалбоподателката представя медицинско свидетелство, удостоверяващо нейната неработоспособност от 14,30 ч. на 22 декември 2020 г. до 24 декември същата година.

123    Това медицинско свидетелство обаче е изолирано и с кратко съдържание, което по-конкретно не съдържа анамнеза. Освен това то не се потвърждава от нито един друг документ, който да потвърди, че краткосрочното спиране на работата на жалбоподателката се дължи на твърдения „психологически и физически шок от отказа на Комисията да предостави необходимия за изпълнението на нейната работа обем интернет“.

124    Жалбоподателката не представя и доказателства в подкрепа на твърдението си, че е била подтикната да напусне Комисията от опасения да не бъде ощетена при своето атестиране и повишаване. Във връзка с това сам по себе си фактът, че Комисията е приела за необосновано нейното отсъствие на 3 май 2021 г. и поради това е приспаднала един ден от оставащия ѝ годишен отпуск (вж. т. 13 по-горе), не представлява дори начало на доказателство.

125    Накрая, жалбоподателката напразно иска да бъдат поправени неимуществените вреди, които твърди, че е претърпяла поради загубата на посочения ден отпуск вследствие на неоправдано отсъствие, когато е отказала да използва частния си достъп до интернет за професионални цели.

126    Както изтъква Комисията, това искане е недопустимо. Всъщност то е формулирано за първи път в жалбата и не е било предмет на цялостна и съответстваща на членове 90 и 91 от Правилника досъдебна процедура, а контекстът е на пряко основание за твърдяната вреда, което произтича не от обжалваното решение, а от решението от 19 май 2021 г. на ГД „Човешки ресурси и сигурност“.

127    Следователно третото искане трябва да бъде отхвърлено.

128    С оглед на всички изложени по-горе съображения жалбата трябва да се отхвърли изцяло.

IV.    По съдебните разноски

129    Съгласно член 134, параграф 1 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

130    Тъй като в случая жалбоподателката е загубила делото, тя следва да бъде осъдена да понесе направените от нея съдебни разноски, както и тези на Комисията в съответствие с исканията на последната.

131    По смисъла на член 138, параграф 1 от Процедурния правилник институциите, встъпили по делото, понасят направените от тях съдебни разноски. Парламентът и Съветът понасят направените от тях съдебни разноски.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (четвърти състав)

реши:

1)      Отхвърля жалбата.

2)      Осъжда ОЕ да понесе направените от нея съдебни разноски, както и тези на Европейската комисия.

3)      Европейският парламент и Съветът на Европейския съюз понасят направените от тях съдебни разноски.

Gervasoni

Madise

Frendo

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 7 септември 2022 година.

Подписи


*      Език на производството: френски.