РЕШЕНИЕ НА СЪДА (девети състав)
25 април 2024 година(*)
„Преюдициално запитване — Защита на потребителите — Директива 93/13/ЕИО — Неравноправни клаузи в потребителските договори — Договор за ипотечен кредит — Клауза, предвиждаща в тежест на потребителя да плати свързаните с договора разноски — Влязъл в сила съдебен акт, с който се установява, че тази клауза е неравноправна и тя се обявява за нищожна — Иск за възстановяване на сумите, платени въз основа на неравноправната клауза — Начален момент на давностния срок за предявяване на иска за възстановяване“
По дело C‑561/21
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal Supremo (Cour suprême, Испания) с акт от 22 юли 2021 г., постъпил в Съда на 10 септември 2021 г., в рамките на производство по дело
GP,
BG
срещу
Banco SantanderSA,
СЪДЪТ (девети състав),
състоящ се от: O. Spineanu-Matei, председател на състава, S. Rodin (докладчик) и L. S. Rossi, съдии,
генерален адвокат: A. M. Collins,
секретар: A. Calot Escobar,
предвид изложеното в писмената фаза на производството,
като има предвид становищата, представени:
– за Banco Santander SA, от M. Á. Cepero Aránguez и M. García-Villarrubia Bernabé, abogados,
– за испанското правителство, от A. Ballesteros Panizo и A. Pérez-Zurita Gutiérrez, в качеството на представители,
– за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от G. Rocchitta, avvocato dello Stato,
– за полското правителство, от B. Majczyna и S. Żyrek, в качеството на представители,
– за Европейската комисия, от J. Baquero Cruz и N. Ruiz García, в качеството на представители,
предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).
2 Запитването е отправено в рамките на спор между двама потребители — GP и BG, от една страна, и кредитната институция Banco Santander SA, от друга страна, по повод на искане за възстановяване на суми, платени въз основа на договорна клауза, неравноправността на която е установена с влязъл в сила съдебен акт.
Правна уредба
Правото на Съюза
3 Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда:
„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.
4 Текстът на член 7, параграф 1 от тази директива е следният:
„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съще[с]твуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.
Испанското право
5 Código Civil (Граждански кодекс) в редакцията си, приложима към спора в главното производство, гласи в член 1303:
„Без да се засяга действието на следващите членове, когато договорът бъде обявен за нищожен, всяка от страните е длъжна да върне на другата получените по този договор вещи заедно с плодовете и платената цена заедно с лихвите“.
6 Член 1896, първа алинея от Гражданския кодекс предвижда:
„Който е получил недължимо изпълнение, ако е действал недобросъвестно, дължи законна лихва, когато става въпрос за парична сума или получените или очаквани плодове от съответната вещ“.
7 Съгласно член 1964 от този кодекс в редакцията му, приложима към спора в главното производство:
„Исковете във връзка с принудително изпълнение върху недвижим имот се погасяват с изтичането на двадесет години, а облигационните искове, за които няма специален давностен срок, се погасяват с изтичането на петнадесет години“.
8 Текстът на член 1969 от Гражданския кодекс е следният:
„Освен ако в специална разпоредба е предвидено друго, погасителната давност за всички категории искове започва да тече от деня, в който е можело те да бъдат предявени“.
Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси
9 На 29 юни 1999 г. жалбоподателите в главното производство, в качеството си на потребители, са сключили с Banco Santander договор за ипотечен кредит, в който се съдържа клауза, съгласно която поемат всички разноски по сключването на договора (наричана по-нататък „клаузата за разноските“).
10 На 28 октомври 2017 г. жалбоподателите в главното производство предявяват иск за обявяване на нищожността на клаузата за разноските и за възстановяване на сумите, платени въз основа на тази клауза.
11 Първоинстанционният съд обявява клаузата за разноските за нищожна и осъжда Banco Santander да заплати на жалбоподателите в главното производство сумите, които са платили за нотариални такси, такси за вписване и разноски за обслужване на кредита, заедно със законната лихва, считано от датата, на която са платени.
12 Audiencia Provincial de Barcelona (Апелативен съд Барселона, Испания) уважава частично въззивната жалба, подадена от Banco Santander срещу решението на първоинстанционния съд, като тази юрисдикция обявява за погасено по давност вземането за сумите, платени въз основа на клаузата за разноските. Всъщност апелативният съд приема, че началният момент на давностния срок за предявяване на иска за възстановяване на тези суми съответства на деня, в който жалбоподателите в главното производство са извършили недължимите плащания, а именно момента на сключване на договора им за ипотечен кредит през 1999 г., и че считано от този момент са изтекли повече от петнадесет години.
13 Жалбоподателите в главното производство подават касационна жалба срещу това решение на Audiencia Provincial de Barcelona (Апелативен съд Барселона, Испания) пред запитващата юрисдикция Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания). В подкрепа на жалбата си те поддържат, че от практиката на Съда следва, че за начален момент на давностния срок за предявяване на иска за възстановяване на суми, платени по силата на неравноправна клауза, не може да се смята денят на сключване на договора, съдържащ тази клауза.
14 Запитващата юрисдикция изпитва съмнения относно началния момент на давностния срок за предявяване на иск за възстановяване на суми, платени по силата на неравноправна клауза в контекста на Директива 93/13.
15 Според тази юрисдикция да се приеме, че началният момент на този срок е датата на съдебния акт, с който се установява неравноправността на съответната договорна клауза и се обявява нищожността ѝ, изглежда несъвместимо с принципа на правна сигурност, тъй като на практика това разрешение би довело до непогасяемост по давност на иска за възстановяване. Всъщност, ако давностният срок за предявяване на този иск по подразбиране не може да започне да тече, докато не бъде уважен искът за обявяване на недействителността на такава клауза, а съгласно националното право последният сам по себе си е непогасяем по давност, тъй като става въпрос за нищожност, би могло давностният срок за предявяване на иска за възстановяване никога да не започне да тече. Освен това принципът на правна сигурност би бил сериозно накърнен при наличието на възможност за предявяване на искове, свързани с договори, действието на които е прекратено преди десетилетия.
16 При това положение запитващата юрисдикция иска да се установи дали за начален момент на давностния срок за предявяване на иска за възстановяване не трябва да се смята датата, на която тази юрисдикция е постановила поредица от еднородни решения, в които е установила неравноправността на клаузите, с които на потребителя се възлага плащането на всички разноски, свързани с договор за кредит, и се е произнесла по начина на разпределяне на тези разноски след обявяването на такава клауза за нищожна. Също така би било възможно за такъв начален момент да се смята датата на актовете на Съда, с които е тълкувана Директива 93/13 в смисъл, че последната допуска за такъв иск за възстановяване да се прилага давностен срок, при условие че е спазен принципът на ефективност. Посочената юрисдикция обаче има съмнения по въпроса дали средният потребител, който е в разумни граници наблюдателен и съобразителен, е запознат с нейната практика или с тази на Съда в посочената област.
17 При тези обстоятелства Tribunal Supremo (Върховен съд) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Съвместимо ли е с принципа на правна сигурност тълкуване на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 [от Директива 93/13], в смисъл че давностният срок за предявяване на иск за възстановяване на сумите, платени по силата на неравноправна клауза, не започва да тече, докато нищожността на тази клауза не бъде установена с влязло в сила решение?
2) Ако подобно тълкуване е несъвместимо с принципа на правна сигурност, допускат ли [член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13] тълкуване, съгласно което за начална дата на давностния срок [за предявяване на иск за възстановяване на сумите, платени по силата на неравноправна клауза,] се смята датата на решенията на Tribunal Supremo (Върховен съд), които установяват съдебната практика относно реституционните последици[, произтичащи от обвяването на нищожността на такава клауза] (решения от 23 януари 2019 г.)?
3) Ако подобно тълкуване противоречи на [разпоредбите на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13], допускат ли същите тълкуване, съгласно което за начална дата на давностния срок [за предявяване на иск за възстановяване на сумите, платени по силата на неравноправна клауза,] се смята датата на решенията на [Съда], с които се приема, че искът с реституционен характер може да бъде обвързан с давностен срок (по-специално [решение от 9 юли 2020 г., Raiffeisen Bank и BRD Groupe Société Générale (C‑698/10 и C‑699/18, EU:C:2020:537)] или [решение от 16 юли 2020 г., Caixabank и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria (C‑224/19 и C‑259/19, EU:C:2020:578)], което потвърждава предходното решение)?“.
По преюдициалните въпроси
18 Най-напред следва да се припомни, че Съдът вече е постановил, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че за обявената за неравноправна договорна клауза трябва принципно да се счита, че никога не е съществувала, така че тя няма как да има последици за потребителя. Ето защо установяването по съдебен ред на неравноправността на такава клауза поначало трябва да води до връщането на потребителя в правното и фактическо положение, в което той би се намирал при липсата на тази клауза (решения от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 61, и от 15 юни 2023 г., Bank M. (Последици от обявяването на договора за недействителен), C‑520/21, EU:C:2023:478, т. 57).
19 От това следва, че задължението на националния съд да изключи действието на неравноправната договорна клауза, която налага плащането на суми, оказали се недължими, по принцип поражда съответния реституционен ефект по отношение на същите суми (решения от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 62, и от 15 юни 2023 г., Bank M. (Последици от обявяването на договора за недействителен), C‑520/21, EU:C:2023:478, т. 58).
20 Всъщност липсата на такъв реституционен ефект би могла да наруши възпиращото действие, с което член 6, параграф 1 от Директива 93/13 във връзка с член 7, параграф 1 от същата директива придружава констатацията за неравноправността на клаузи, съдържащи се в сключените между потребители и продавач или доставчик договори (решения от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 63, и от 15 юни 2023 г., Bank M. (Последици от обявяването на договора за недействителен), C‑520/21, EU:C:2023:478, т. 58).
21 Несъмнено член 6, параграф 1 от Директива 93/13 изисква държавите членки да предвидят неравноправните клаузи да не са обвързващи за потребителя, „при условията на тяхното национално право“ (решения от 6 октомври 2009 г., Asturcom Telecomunicaciones, C‑40/08, EU:C:2009:615, т. 57, и от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 64).
22 Уредената с националното право защита, гарантирана на потребителите с Директива 93/13, обаче не може да изменя обхвата, а следователно и същността на тази защита, и оттук — да поставя под въпрос търсеното от законодателя на Съюза, видно от посоченото в съображение десето от Директива 93/13, подобряване на ефективността на споменатата защита с приемането на уеднаквени правила относно неравноправните клаузи (решения от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 65, и от 15 юни 2023 г., Bank M. (Последици от обявяването на договора за недействителен), C‑520/21, EU:C:2023:478, т. 60).
23 Ето защо действително държавите членки трябва с националното си право да определят условията и реда, по които се констатира неравноправността на съдържащата се в договор клауза и се материализират конкретните правни последици от тази констатация, но същевременно въпросната констатация трябва да дава възможност за връщане на правното и фактическо положение в положението, в което би се намирал потребителят при липсата на тази неравноправна клауза, по-специално като обосновава правото на възстановяване на предимствата, неправомерно получени в негов ущърб от продавача или доставчика въз основа на споменатата неравноправна клауза (решения от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 66, и от 15 юни 2023 г., Bank M. (Последици от обявяването на договора за недействителен), C‑520/21, EU:C:2023:478, т. 61).
По първия въпрос
24 С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, и принципът на правна сигурност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат давностният срок за предявяване на иск за възстановяване на разноски, платени от потребителя въз основа на клауза от договор, сключен с продавач или доставчик, неравноправността на която е установена с влязъл в сила съдебен акт, постановен след плащането на тези разноски, да започне да тече от датата на посочения съдебен акт.
25 Следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика при липсата на специфична правна уредба на Съюза в съответната област, във вътрешния правен ред на всяка държава членка, в съответствие с принципа на процесуална автономия, трябва да се определят процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, при условие че посочените правила, от една страна, не са по-неблагоприятни от правилата относно сходни съдебни производства по вътрешното право (принцип на равностойност) и от друга страна, не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност) (решение от 22 април 2021 г., C‑485/19, EU:C:2021:313, т. 52 и цитираната съдебна практика).
26 Що се отнася до принципа на ефективност, който е единственият, разглеждан в настоящото производство, следва да се отбележи, че всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална процесуална разпоредба прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на тази разпоредба в цялото производство, неговия ход и особености пред различните национални инстанции. В този контекст при необходимост трябва да се вземат предвид принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система, като например зачитането на правото на защита, принципа на правна сигурност и правилното протичане на производството (решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance, C‑776/19—C‑782/19, EU:C:2021:470, т. 28 и цитираната съдебна практика).
27 Освен това Съдът е уточнил, че задължението на държавите членки да осигурят ефективността на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, включва — що се отнася в частност до правата, произтичащи от Директива 93/13 — изискване за ефективна съдебна закрила, закрепено и в член 47 от Хартата на основните права, което наред с останалото важи за определянето на процесуалните правила, приложими към съдебните искове, основани на такива права (решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance, C‑776/19—C‑782/19, EU:C:2021:470, т. 29 и цитираната съдебна практика).
28 Що се отнася до анализа на характеристиките на разглеждания в главното производство давностен срок, Съдът е уточнил, че този анализ трябва да се отнася до продължителността на срока и до реда и условията за прилагането му, включително събитието, от което се счита, че започва да тече този срок (решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance, C‑776/19—C‑782/19, EU:C:2021:470, т. 30 и цитираната съдебна практика).
29 Макар Съдът да приема, че за предявяването от потребителя на иск с цел установяване на неравноправността на клауза в договор, сключен между него и продавач или доставчик, изобщо не може да бъде предвиден давностен срок (решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance, C‑776/19—C‑782/19, EU:C:2021:470, т. 38 и цитираната съдебна практика), той прави уточнението, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 допускат национална правна уредба, в която се предвижда давностен срок за предявяването от такъв потребител на иск, с който се претендират реституционните последици от това установяване, при условие че са спазени принципите на равностойност и ефективност (вж. в този смисъл решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance, C‑776/19—C‑782/19, EU:C:2021:470, т. 39 и цитираната съдебна практика)
30 Ето защо се налага изводът, че противопоставянето на давностен срок на исковете с реституционен характер, предявени от потребители с цел претендиране на права, които те черпят от Директива 93/13, само по себе си не противоречи на принципа на ефективност, стига прилагането му на практика да не прави невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени с тази директива (решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance, C‑776/19—C‑782/19, EU:C:2021:470, т. 40 и цитираната съдебна практика).
31 Що се отнася до продължителността на давностния срок, предвиден за иска на потребител за връщането на недължимо платени суми въз основа на неравноправни клаузи по смисъла на Директива 93/13, следва да се отбележи, че Съдът вече е имал повод да се произнесе, по-специално в решения от 9 юли 2020 г., Raiffeisen Bank и BRD Groupe Société Générale (C‑698/18 и C‑699/18, EU:C:2020:537, т. 62 и 64), от 16 юли 2020 г., Caixabank и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria (C‑224/19 и C‑259/19, EU:C:2020:578, т. 87), и от 8 септември 2022 г., D.B.P. и др. (Ипотечен кредит, изразен в чуждестранна валута) (C‑80/21—C‑82/21, EU:C:2022:646, т. 92), по съвместимостта с принципа на ефективност на давностни срокове с продължителност съответно от три, от пет и от десет години, противопоставени на искове, с които се претендират реституционните последици от установяването на неравноправността на договорна клауза, като такива срокове, при условие че са предварително установени и известни, са достатъчни, за да може съответният потребител да подготви и задейства определено ефективно правно средство за защита.
32 Ето защо следва да се приеме, че ако е предварително установен и известен, петнадесетгодишен давностен срок като разглеждания в главното производство, противопоставен на иск, който е предявен от потребител с цел връщане на недължимо платени суми въз основа на неравноправни клаузи по смисъла на Директива 93/13, изглежда, не може да направи практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени с Директива 93/13. Всъщност срок с такава продължителност по принцип е фактически достатъчен, за да може потребителят да подготви и задейства определено ефективно правно средство за защита с цел да предяви правата, които черпи от тази директива, и по-специално под формата на претенции с реституционен характер, основаващи се на неравноправността на договорна клауза (вж. по аналогия решение от 8 септември 2022 г., D.B.P. и др. (Ипотечен кредит, изразен в чуждестранна валута) (C‑80/21—C‑82/21, EU:C:2022:646, т. 93).
33 Трябва обаче да се има предвид, че потребителите са в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните възможности, така и на степента на информираност, поради което в крайна сметка те приемат условията, съставени предварително от продавача или доставчика, без да могат да повлияят на съдържанието им. Също така е уместно да се припомни, че е възможно потребителите да не знаят, че дадена клауза, съдържаща се в договор за ипотечен кредит, е неравноправна, или да не си дават сметка за обхвата на правата им, произтичащи от Директива 93/13 (вж. в този смисъл решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance, C‑776/19—C‑782/19, EU:C:2021:470, т. 45 и цитираната съдебна практика)
34 В този контекст Съдът е приел, че прилагането на давностен срок, който започва да тече от сключването на договора, доколкото предполага, че потребителят може да иска връщане на плащанията, извършени в изпълнение на договорна клауза, която е обявена за неравноправна, само през определен срок след сключването на този договор, независимо дали е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността на тази клауза, може да направи прекомерно трудно упражняването на предоставените с Директива 93/13 права на този потребител и следователно да наруши принципа на ефективност, разглеждан във връзка с принципа на правната сигурност (вж. в този смисъл решение от 16 юли 2020 г., Caixabank и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria, C‑224/19 и C‑259/19, EU:C:2020:578, т. 91, по аналогия вж. също решение от 22 април 2021 г., Profi Credit Slovakia, C‑485/19, EU:C:2021:313, т. 63).
35 За разлика от това, при обстоятелства като тези по главното производство към датата, на която е влязъл в сила съдебният акт, с който се установява неравноправността на съответната договорна клауза и се обявява нищожността ѝ на това основание, потребителят със сигурност е узнал за нередовността на тази клауза. Ето защо, считано от тази дата, потребителят по принцип може надлежно да се позове на правата, предоставени му от Директива 93/13, и следователно може да започне да тече давностният срок за предявяване на иска за възстановяване, чиято основна цел е връщането на потребителя в правното и фактическо положение, в което той би се намирал при липсата на тази клауза, както е видно от точки 18 и 23 от настоящото решение.
36 Всъщност към този момент, тъй като става въпрос за съдебен акт, който има сила на пресъдено нещо, и съответният потребител е негов адресат, последният има възможност да узнае за неравноправността на въпросната клауза и сам да прецени дали е уместно да предяви иск за възстановяване на сумите, платени въз основа на тази клауза в срока, предвиден в националното право, или ако националното процесуално право го предвижда, влезлият в сила съдебен акт относно нищожността на неравноправната клауза дава възможност на съда да уважи произтичащия от това иск за възстановяване.
37 В този смисъл давностният срок, началният момент на който е датата, на която влиза в сила съдебният акт, с който е установена неравноправността на договорна клауза, и на това основание тя е обявена за нищожна, е съвместим с принципа на ефективност, тъй като потребителят има възможност да се запознае с правата си, преди този срок да започне да тече или да изтече (вж. в този смисъл решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance, C‑776/19—C‑782/19, EU:C:2021:470, т. 46 и цитираната съдебна практика).
38 Следва обаче да се уточни, че макар, както следва от съдебната практика, припомнена в точка 34 от настоящото решение, Директива 93/13 да не допуска давностният срок за предявяване на иск за възстановяване на сумите, платени от потребител въз основа на неравноправна договорна клауза, да може да започне да тече независимо от това дали този потребител е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността на тази клауза, посочената директива допуска продавачът или доставчикът да има възможност да докаже, че същият потребител е знаел или разумно е можел да знае за това обстоятелство, преди да бъде постановено съдебно решение, с което се установява нищожността на тази клауза.
39 Накрая, доколкото запитващата юрисдикция иска да се установи дали определянето на началния момент на този давностен срок към такъв момент не може да накърни принципа на правна сигурност, тъй като поставя продавача или доставчика в положение на несигурност относно датата, от която започва да тече посоченият срок, следва да се припомни, че давностните срокове действително имат за цел да гарантират правната сигурност (вж. в този смисъл решение от 9 юли 2020 г., Raiffeisen Bank и BRD Groupe Société Générale, C‑698/18 и C‑699/18, EU:C:2020:537, т. 81 и цитираната съдебна практика).
40 Както обаче подчертава по същество полското правителство в писменото си становище, като включва неравноправна клауза в потребителски договор, самият продавач или доставчик създава положение, което Директива 93/13 забранява и цели да избегне, възползвайки се от положението си на по-силна страна, за да наложи едностранно на потребителите договорни задължения, които не съответстват на предвидените в тази директива изисквания за добросъвестност, и по този начин да създаде значително неравновесие в договорните права и задължения на страните в ущърб на потребителите.
41 При всички положения, както следва от точка 38 от настоящото решение, продавачът или доставчикът има възможност да докаже, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността на съответната клауза, преди да бъде постановено съдебно решение, с което се установява нищожността ѝ, като представи конкретни доказателства за отношенията си с този потребител в съответствие с приложимите съгласно националното права правила за доказване.
42 С оглед на изложените по-горе съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, и принципът на правна сигурност трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат давностният срок за предявяване на иск за възстановяване на разноски, платени от потребителя въз основа на договорна клауза, неравноправността на която е установена с влязъл в сила съдебен акт, постановен след плащането на тези разноски, да започне да тече от датата, на която този съдебен акт е влязъл в сила, като продавачът или доставчикът си запазва възможността да докаже, че този потребител е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността на тази клауза, преди да бъде постановен посоченият съдебен акт.
По втория въпрос
43 С втория си въпрос, разглеждан с оглед на съдържащите се в акта за преюдициално запитване данни, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат давностният срок за предявяване на иск за възстановяване на разноски, платени от потребителя въз основа на клауза от договор, сключен с продавач или доставчик, неравноправността на която е установена с влязъл в сила съдебен акт, постановен след плащането на тези разноски, да започне да тече от по-ранната дата, на която националният върховен съд е постановил по други дела решения, с които са обявени за неравноправни клаузи от договори с общи условия, съответстващи на тази клауза от посочения договор.
44 Макар запитващата юрисдикция да поставя този въпрос в хипотезата, при която да се приеме, че началният момент на давностния срок за предявяване на иск за възстановяване на посочените разноски е моментът към датата на влизане в сила на съдебния акт, с който се установява неравноправният характер на съответната договорна клауза и се обявява нейната нищожност на това основание, не би било съответствие с член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, на този въпрос все пак следва да се отговори с оглед на отговора на първия въпрос. Всъщност, тъй като се запазва възможността за продавача или доставчика да докаже, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността на тази клауза, преди да бъде постановен този съдебен акт, на запитващата юрисдикция следва да се предоставят някои насоки за тълкуване в това отношение, които изглеждат полезни за разрешаването на разглеждания от нея спор.
45 С оглед на съдебната практика, цитирана в самото начало и в рамките на отговора на Съда на първия въпрос, да се приеме, че началният момент на давностния срок за предявяване на иск за възстановяване на разноски, платени въз основа на договорна клауза, неравноправността на която е установена впоследствие по съдебен ред, е датата, на която националният върховен съд е постановил решения, с които се обявяват за неравноправни клаузи от договори с общи условия, съответстващи на тази договорна клауза, по принцип не може да бъде съвместимо с принципа на ефективност.
46 Всъщност, както следва от съдебната практика, припомнена в точки 18 и 23 от настоящото решение, целта на Директива 93/13 е да даде възможност за връщане на правното и фактическо положение в положението, в което би се намирал потребителят при липсата на неравноправна договорна клауза, по-специално като обосновава правото на възстановяване на предимствата, неправомерно получени в негов ущърб от продавача или доставчика въз основа на тази клауза.
47 Впрочем, да се приеме за начален момент на давностния срок за предявяване на иск за възстановяване на разноски, платени от потребител въз основа на неравноправна договорна клауза, датата, на която националният върховен съд е постановил решения, с които са обявени за неравноправни клаузи от договори с общи условия, съответстващи на възпроизведената в спорния договор клауза, в много случаи би позволило на продавача или доставчика да задържи сумите, недължимо получени в ущърб на посочения потребител въз основа на неравноправната клауза, а това би било несъвместимо с изискването, произтичащо от припомнената в точка 34 от настоящото решение съдебна практика, съгласно която посоченият начален момент не може да се определи независимо от това дали същият потребител е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността на последната клауза, на която се основава правото на възстановяване, и без се да възлага на продавача или доставчика задължение за полагане на дължимата грижа и за предоставяне на информация на потребителя, с което се подчертава положението на последния като по-слаба страна, което Директива 93/13 цели да предотврати.
48 Освен това при липсата на задължение в тежест на продавача или доставчика за предоставяне на информация в това отношение, няма как да се предполага, че потребителят може разумно да знае за факта, че клауза, съдържаща се в неговия договор, има обхват, равностоен на клауза от договор с общи условия, неравноправността на която е била установена от националния върховен съд.
49 Всъщност, въпреки че практиката на върховен съд на държава членка може да позволява, при условие че е налице достатъчна публичност, на средния потребител да узнае за неравноправността на типова клауза, включена в договора му с продавач или доставчик, не може да се очаква, че този потребител, когото Директива 93/13 има за цел да защити с оглед на положението му на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, предприема действия по извършване на правни проучвания (вж. в този смисъл решение от 13 юли 2023 г., Banco Santander (Използване на официален индекс като референтен), C‑265/22, EU:C:2023:578, т. 60).
50 В това отношение следва да се подчертае също, че такава национална съдебна практика не може непременно да даде възможност ipso facto да се обявят за неравноправни всички клаузи от този вид, включени във всички договори между продавач или доставчик и потребител в тази държава членка. Когато клауза от договор с общи условия е обявена за неравноправна от националния върховен съд, по принцип следва да се определи и във всеки отделен случай до каква степен дадена клауза, включена в конкретен договор, е равностойна на посочената клауза от договор с общи условия и трябва, на същото основание като последната, да се счита за неравноправна.
51 Всъщност съгласно член 3, параграф 1 и член 4, параграф 1 от Директива 93/13 проверката за евентуална неравноправност на клауза от договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, налага да се определи дали тази клауза създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора, трябва да се извърши по-специално с оглед на всички обстоятелства, довели до сключването му. Подобна проверка във всеки отделен случай е от още по-голямо значение, когато неравноправността на дадена клауза може да произтича от липсата на прозрачност във връзка с нея. Така по принцип неравноправността на конкретна договорна клауза не може да се предполага, тъй като подобна квалификация може да зависи от обстоятелствата, специфични за сключването на всеки договор, и по-специално от конкретната информация, предоставена от всеки продавач или доставчик на всеки потребител.
52 От тези съображения следва, че не може да се изисква от средния потребител, който е в разумни граници наблюдателен и съобразителен, не само редовно да се осведомява по своя инициатива за актовете на националния върховен съд относно съдържащите се в договорите типови клаузи от същото естество като тези, които е могъл да сключи с продавачи или доставчици, но и да определи въз основа на решение на национален върховен съд дали включени в конкретен договор клаузи са неравноправни.
53 Освен това би било в противоречие с Директива 93/13 продавачът или доставчикът да се ползва от пасивното си поведение по отношение на тази незаконосъобразност, установена от националния върховен съд. Всъщност при обстоятелства като тези в главното производство продавачът или доставчикът, в качеството си на банкова институция, по принцип разполага със специализирана в тази област правна служба, която е съставила разглеждания по това дело договор и която е в състояние да следва развитието на практиката на посочения съд и въз основа на това да направи изводи относно вече сключените от тази институция договори. В такава банкова институция има по принцип и отдел за обслужване на клиенти, който разполага с цялата необходима информация, за да се свърже лесно със съответните клиенти.
54 С оглед на изложените по-горе съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат давностният срок за предявяване на иск за възстановяване на разноски, платени от потребителя въз основа на клауза от договор, сключен с продавач или доставчик, неравноправността на която е установена с влязъл в сила съдебен акт, постановен след плащането на тези разноски, да започне да тече от по-ранната дата, на която националният върховен съд е постановил по други дела решения, с които са обявени за неравноправни клаузи от договори с общи условия, съответстващи на тази клауза от посочения договор.
По третия въпрос
55 С третия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат давностният срок за предявяване на иск за възстановяване на разноски, платени от потребителя въз основа на клауза от договор, сключен с продавач или доставчик, неравноправността на която е установена с влязъл в сила съдебен акт, да започне да тече от датата на постановяване от Съда на няколко решения, с които е потвърдено по принцип съответствието с правото на Съюза на давностни срокове за предявяване на искове за възстановяване, при условие че тези срокове са съобразени с принципите на равностойност и ефективност.
56 Подобно на втория въпрос, на третия въпрос трябва да се отговори утвърдително, доколкото упоменатият в последния начален момент, е сходен с посочения във втория въпрос.
57 Всъщност мотивите, изложени в точки 47 и 48 от настоящото решение, въз основа на които се приема, че постановяването на решения от национален върховен съд, с които се установява неравноправността на някои клаузи от договори с общи условия, не може само по себе си да означава, че даден потребител знае или разумно може да знае за неравноправността на сходна клауза от договор, който е сключил с продавач или доставчик, важат mutatis mutandis за решенията на Съда, постановени в преюдициални производства относно тълкуването на правото на Съюза.
58 Освен това следва да се отбележи, че макар решенията на Съда в преюдициални производства относно тълкуването на правото на Съюза да се ползват с публичност, която може да улесни достъпа до тези решения, включително за потребителите, в тях Съдът не се произнася по неравноправността на конкретни клаузи и систематично оставя конкретното им разглеждане на преценката на националния съд, тъй като тази проверка по принцип не е от компетентността на Съда (вж. в този смисъл от 26 януари 2017 г., Banco Primus, C‑421/14, EU:C:2017:60, т. 57 и цитираната съдебна практика).
59 От това следва, че дори да е пряко засегнат от главното производство потребителят не може от подобен акт на Съда да направи сигурен извод за неравноправността на договорна клауза, съдържаща се в договор, който е сключил с продавач или доставчик, така че цитираните от запитващата юрисдикция решения на Съда не могат да се считат за източник на информация за средния потребител относно неравноправния характер на конкретна договорна клауза
60 При всички положения в решения от 9 юли 2020 г., Raiffeisen Bank и BRD Groupe Société Générale (C‑698/18 и C‑699/18, EU:C:2020:537) и от 16 юли 2020 г., Caixabank и Banco Bilbao Vizcaya Argentaria (C‑224/19 и C‑259/19, EU:C:2020:578), посочени от запитващата юрисдикция по-конкретно в третия ѝ въпрос, Съдът само е констатирал, че Директива 93/13 по принцип допуска предявяването на иск, с който се претендира реституционният ефект от установяването на нищожност на неравноправна договорна клауза, да бъде обвързано с давностен срок, ако този срок не е по-неблагоприятен от приложимия към подобни вътрешни съдебни производства (принцип на равностойност) и не прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза, и по-специално от Директива 93/13 (принцип на ефективност). Освен това в първото от тези решения Съдът е приел, че тази директива не допуска давностен срок от три години, който започва да тече от датата на цялостното изпълнение на договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, когато без необходимост от проверка се презумира, че на тази дата неравноправният характер на съответната клауза трябва да е известен на потребителя или когато за сходни искове, основани на определени разпоредби от вътрешното право, същият срок започва да тече едва от установяването по съдебен ред на основанието за тези искове.
61 С оглед на изложените по-горе съображения на третия въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат давностният срок за предявяване на иск за възстановяване на разноски, платени от потребителя въз основа на клауза от договор, сключен с продавач или доставчик, неравноправността на която е установена с влязъл в сила съдебен акт, да започне да тече от датата на постановяване от Съда на няколко решения, с които е потвърдено по принцип съответствието с правото на Съюза на давностни срокове за предявяване на искове за възстановяване, при условие че тези срокове са съобразени с принципите на равностойност и ефективност.
По съдебните разноски
62 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (девети състав) реши:
1) Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, и принципът на правна сигурност
трябва да се тълкуват в смисъл, че
допускат давностният срок за предявяване на иск за възстановяване на разноски, платени от потребителя въз основа на договорна клауза, неравноправността на която е установена с влязъл в сила съдебен акт, постановен след плащането на тези разноски, да започне да тече от датата, на която този съдебен акт е влязъл в сила, като продавачът или доставчикът си запазва възможността да докаже, че този потребител е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността на тази клауза, преди да бъде постановен посоченият съдебен акт.
2) Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13
трябва да се тълкуват в смисъл, че
не допускат давностният срок за предявяване на иск за възстановяване на разноски, платени от потребителя въз основа на клауза от договор, сключен с продавач или доставчик, неравноправността на която е установена с влязъл в сила съдебен акт, постановен след плащането на тези разноски, да започне да тече от по-ранната дата, на която националният върховен съд е постановил по други дела решения, с които са обявени за неравноправни клаузи от договори с общи условия, съответстващи на тази клауза от посочения договор.
3) Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13
трябва да се тълкуват в смисъл, че
не допускат давностният срок за предявяване на иск за възстановяване на разноски, платени от потребителя въз основа на клауза от договор, сключен с продавач или доставчик, неравноправността на която е установена с влязъл в сила съдебен акт, да започне да тече от датата на постановяване от Съда на няколко решения, с които е потвърдено по принцип съответствието с правото на Съюза на давностни срокове за предявяване на искове за възстановяване, при условие че тези срокове са съобразени с принципите на равностойност и ефективност.
Подписи