РЕШЕНИЕ НА СЪДА (втори състав)
11 април 2019 година(*)
„Преюдициално запитване — Директива 2003/88/ЕО — Организация на работното време — Защита на безопасността и здравето на работниците — Максимална продължителност на седмичното работно време — Референтен период — Гъвкав или фиксиран период — Дерогиране — Полицейски служители“
По дело C‑254/18
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Conseil d’État (Държавен съвет, Франция) с акт от 4 април 2018 г., постъпил в Съда на 12 април 2018 г., в рамките на производство по дело
Syndicat des cadres de la sécurité intérieure
срещу
Premier ministre,
Ministre de l’Intérieur,
Ministre de l’Action et des Comptes publics,
СЪДЪТ (втори състав),
състоящ се от: Aл. Арабаджиев, председател на състава, T. von Danwitz, E. Levits, C. Vajda (докладчик) и P. G. Xuereb, съдии,
генерален адвокат: G. Pitruzzella,
секретар: V. Giacobbo-Peyronnel, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 29 ноември 2018 г.,
като има предвид становищата, представени:
– за Syndicat des cadres de la sécurité intérieure, от P. Gernez, адвокат,
– за френското правителство, от R. Coesme, A.‑L. Desjonquères и E. de Moustier, в качеството на представители,
– за Европейската комисия, от C. Valero и M. van Beek, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 28 февруари 2019 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6, буква б), член 16, буква б), член 17, параграф 3 и член 19, първа алинея от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време (OВ L 299, 2003 г., стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 3).
2 Запитването е отправено в рамките на спор между Syndicat des cadres de la sécurité intérieure (Синдикат на служителите към вътрешната сигурност, наричан по-нататък „SCSI“) и Premier ministre (министър-председател, Франция), ministre de l’Intérieur (министър на вътрешните работи, Франция) и ministre de l’Action et des Comptes publics (министър на публичната дейност и финансите, Франция) относно референтния период, използван за изчисляването на средната продължителност на седмичното работно време на действащите служители в службите на Националната полиция.
Правна уредба
Правото на Съюза
Директива 89/391/ЕИО
3 Член 2 от Директива 89/391/ЕИО на Съвета от 12 юни 1989 година за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето на работниците на работното място (ОВ L 183, 1989 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 2, стр. 88) гласи:
„1. Настоящата директива се прилага във всички сфери на дейност, както в обществения, така и в частния сектор (промишленост, селско стопанство, търговия, администрация, услуги, обучение, култура, развлечения и др.).
2. Настоящата директива не се прилага, когато особеностите на някои специфични дейности на обществени служби, като например въоръжените сили и полицията или някои специфични дейности на службите на гражданска защита, неизбежно влизат в конфликт с нея.
В този случай безопасността и здравето на работниците трябва да се осигури във възможно най-висока степен в светлината на целите на настоящата директива“.
Директива 2003/88
4 Текстът на съображение 15 от Директива 2003/88 е следният:
„С оглед на въпроса, който може да се повдигне от организацията на работното време в рамките на дадено предприятие, желателно е да се предвиди гъвкавост при прилагането на някои разпоредби на настоящата директива, като същевременно се гарантира спазване на принципите за защита на безопасността и здравето на работниците“.
5 Член 1 от Директива 2003/88 гласи:
„[…]
2. Настоящата директива се прилага за:
а) минималната продължителност на междудневната почивка, междуседмичната почивка и годишния отпуск, на почивките в работно време и максималната продължителност на седмично работно време; и
б) някои аспекти на нощния труд, работата на смени и режима на работа.
3. Настоящата директива се прилага за всички сектори на дейност, както обществени, така и частни, по смисъла на член 2 от Директива 89/391/ЕИО, без да се засягат разпоредбите на членове 14, 17, 18 и 19 от настоящата директива.
[…]
4. Разпоредбите на Директива 89/391/ЕИО са напълно приложими към въпросите, посочени в параграф 2, без да се засягат съдържащите се в настоящата директива по-строги и/или специфични разпоредби“.
6 Член 3 от Директива 2003/88, отнасящ се до междудневната почивка, предвижда:
„Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на минимална продължителност на междудневна почивка от 11 последователни часа за всеки период от 24 часа“.
7 Член 5 от този директива, озаглавен „Междуседмична почивка“, гласи:
„Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че за всеки седемдневен период всеки работник има право на минимална почивка без прекъсване от 24 часа плюс междудневната почивка от 11 часа, посочена в член 3.
[…]“
8 Текстът на член 6 от посочената директива, озаглавен „Максимална продължителност на седмично работно време“, е следният:
„Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че при съблюдаване на необходимостта от опазване на безопасността и здравето на работниците:
[…]
б) средното работно време за всеки седемдневен период, включително извънредния труд, не надвишава 48 часа“.
9 Член 16 от същата директива, озаглавен „Референтни периоди“, гласи:
„Държавите членки могат да определят:
[…]
б) за прилагането на член 6 (максимална продължителност на седмичното работно време), референтен период, който не надвишава четири месеца;
Периодите за платен годишен отпуск, който се предоставя в съответствие с разпоредбите на член 7, както и периодите на отпуск по болест, не се включват или не се отразяват при изчисляването на средната стойност;
[…]“.
10 Член 17 от Директива 2003/88 предвижда по-специално следните дерогации:
„[…]
2. Дерогациите, предвидени в параграфи 3, 4 и 5, могат да се приемат със законови, подзаконови или административни разпоредби или с колективни трудови договори, или със споразумения между социалните партньори при условие че съответните работници се компенсират с равностойни периоди за почивка, или че в изключителни случаи, когато по обективни причини е невъзможно съответните раб[о]тници да бъдат компенсирани с такива равностойни периоди за почивка, на тях се осигурява подходяща защита.
3. В съответствие с параграф 2 от настоящия член, се допуска дерогиране на разпоредбите на членове 3, 4, 5, 8 и 16:
[…]
б) в случай на дейности по охрана и надзор, които изискват постоянно присъствие с цел опазване на имущество и лица, особено охранители и болногледачи или охранителни фирми;
в) в случай на дейности, свързани с непрекъснато обслужване или производство […]
[…]“.
11 Член 19 от тази директива, озаглавен „Ограничения за дерогации от референтните периоди“, предвижда в параграфи 1 и 2:
„Предвидената в член 17, параграф 3 и член 18 възможност за дерогация от разпоредбите на член 16, буква б) не може да води до установяването на референтен период, който надвишава шест месеца.
Въпреки това, държавите членки имат възможност, при спазване на общите принципи за защита на безопасността и здравето на работниците, по обективни или технически съображения или съображения, свързани с организацията на работа, да допуснат с колективни трудови договори или споразумения, сключени между социалните партньори, да се определят референтни периоди, които в никакъв случай не надвишават 12 месеца“.
Френското право
12 Член 3 от Декрет № 2000‑815 от 25 август 2000 г. за организацията и намаляването на работното време в държавната публична служба и в съдебната власт (JORF от 29 август 2000 г., стр. 13301), изменен с Декрет № 2011‑184 от 15 февруари 2011 г. (JORF от 17 февруари 2011 г., стр. 2963), гласи:
„I.– Организацията на работното време трябва да бъде съобразена с предвидените по-долу минимални гаранции.
Продължителността на действителното седмично работно време, включително извънредния труд, не може да надвишава 48 часа в рамките на една и съща седмица, нито 44 часа средно за какъвто и да било период от дванадесет последователни седмици и междуседмичната почивка, която включва по принцип и неделя, не може да бъде по-кратка от 35 часа.
[…]
II.– Дерогация от правилата, предвидени в параграф I, е допустима само в случаите и при условията, изложени по-долу:
а) когато самият предмет на разглежданата публична служба налага постоянното ѝ осъществяване, по-конкретно за опазването на лица и имущество, и това е предвидено с декрет на Conseil d’État (Държавен съвет), приет след получаване на становище от comité d’hygiène et de sécurité (комитет по въпросите на хигиената и сигурността) и евентуално от comité technique ministériel (междуведомствен комитет по техническите въпроси) и от Conseil supérieur de la fonction publique (Висш съвет на публичната служба), който определя обезщетенията, предоставяни на съответните категории служители;
[…]“.
13 Текстът на член 1 от Декрет № 2002‑1279 от 23 октомври 2002 г. за приемане на дерогации от минималните гаранции за продължителността на работното време и на почивките, приложими към служителите в Националната полиция (JORF от 25 октомври 2002 г., стр. 17681), изменен с Декрет № 2017‑109 от 30 януари 2017 г.(JORF от 31 януари 2017 г.), е следният:
„За организацията на работа на действащите служители в Националната полиция се приемат дерогации от минималните гаранции, предвидени в параграф I на член 3 от посочения по-горе Декрет от 25 август 2000 г., когато това се налага за изпълнението на поверените им задачи по опазване на обществената сигурност и ред, по разследване и предоставяне на сведения и информация.
Тази дерогация трябва обаче да бъде съобразена със следните условия:
1° Продължителността на седмичното работно време, пресмятана за всеки седемдневен период, включително извънредния труд, не може да надвишава 48 часа средно за шестмесечие от календарната година;
[…]“.
Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси
14 От акта за преюдициално запитване е видно, че Декрет № 2002‑1279, изменен с Декрет № 2017‑109, урежда специфични правила за работното време и за почивката, приложими за служителите във френската национална полиция. В член 1 от този декрет е предвидено по-специално, че продължителността на седмичното работно време за всеки седемдневен период, включително извънредния труд, не може да надвишава 48 часа средно за шестмесечие от календарната година.
15 На 28 март 2017 г. SCSI подава жалба до Conseil d’État (Франция), с която иска отмяната на тази разпоредба. SCSI поддържа по-специално, че като приема за изчисляване на средната продължителност на седмичното работно време референтен период в шестмесечия от календарната година вместо шестмесечен референтен период, чиито начало и край се изменят в хода на изтеклото време, посочената разпоредба нарушава нормите на Директива 2003/88.
16 Запитващата юрисдикция иска да установи дали разпоредбите на член 6 във връзка с член 16 от Директива 2003/88 трябва да се тълкуват в смисъл, че налагат гъвкав референтен период, или че оставят свобода на държавите членки да уредят този период като гъвкав или фиксиран.
17 Тя иска да установи също дали, ако е възможен само гъвкаво определен референтен период, когато той е продължен в рамките на шест месеца съгласно дерогацията, предвидена в член 17, параграф 3, буква б) от Директива 2003/88, този период може винаги да запази гъвкавия си характер.
18 При това положение Conseil d’État (Държавен съвет) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Трябва ли разпоредбите на членове 6 и 16 от Директива [2003/88] да се тълкуват в смисъл, че предвиждат гъвкаво определен референтен период, или че оставят свобода на държавите членки да го уредят като гъвкав или фиксиран период?
2) В случай че тези разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че предвиждат гъвкав референтен период, може ли посочената в член 17 възможност за дерогация на член 16, буква б) да се отнася не само до продължителността на референтния период, но и до неговото гъвкаво определяне?“.
По преюдициалните въпроси
19 С двата си въпроса, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 6, буква б), член 16, буква б) и член 19, първа алинея от Директива 2003/88 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда за изчисляването на средната продължителност на седмичното работно време референтни периоди, които започват и завършват на фиксирани календарни дати, а не гъвкаво определени референтни периоди.
20 Съгласно член 6, буква б) от посочената директива „средното работно време за всеки седемдневен период, включително извънредния труд, не надвишава 48 часа“.
21 Член 16, буква б) от същата директива предвижда, че за изчисляването на средната продължителност на седмичното работно време държавите членки могат да предвидят референтен период, който не надвишава четири месеца.
22 По силата на член 19, първа алинея от Директива 2003/88 референтният период по член 16, буква б) от същата може да продължи по изключение до шест месеца в определени случаи или за определени дейности, предвидени по-специално в член 17, параграф 3 от посочената директива, като „дейности по охрана и надзор, които изискват постоянно присъствие с цел опазване на имущество и лица“, или „дейности, свързани с непрекъснато обслужване или производство“. В делото по главното производство Френската република прилага този дерогационен режим спрямо действащите служители в службите на Националната полиция.
23 Така от разпоредбите, посочени в точки 21 и 22 от настоящото решение, е видно, че средната продължителност на седмичното работно време може да се изчислява не за периоди от седем дни, а за т.нар. „референтни“ периоди, които могат да стигнат до четири месеца в рамките на общия режим и до шест месеца в рамките на дерогационния режим. В съответствие със съображение 15 от Директива 2003/88 изчисляването на средната продължителност на седмичното работно време въз основа на такива референтни периоди позволява известна гъвкавост при прилагането на член 6, буква б) от тази директива, така че всяко превишаване на максималната продължителност на седмичното работно време в определени моменти от референтния период може да бъде компенсирано чрез съответно намаление в други моменти от периода. Следователно не се изисква равномерно разпределение на часовете работа за цялата продължителност на референтния период (решение от 9 ноември 2017 г., Maio Marques da Rosa, C‑306/16, EU:C:2017:844, т. 43).
24 От посочените в точки 21 и 22 от настоящото решение разпоредби е видно и че понятието „референтен период“, от една страна, е единно понятие, което има едно и също значение в рамките на общия режим и на дерогационния режим, и от друга страна, то е понятие, което не съдържа никакво препращане към националното право на държавите членки и поради това трябва да се схваща като самостоятелно понятие на правото на Съюза, и независимо от това какви квалификации се използват в държавите членки, трябва да се тълкува еднакво на територията на Съюза, като се отчитат текстът на разглежданите разпоредби, както и техният контекст и целта на правната уредба, от която те са част (вж. по аналогия решение от 9 ноември 2017 г., Maio Marques da Rosa, C‑306/16, EU:C:2017:844, т. 38 и цитираната съдебна практика).
25 При това положение, с оглед на текста и контекста на членове 16 и 19 от Директива 2003/88, както и на преследваните от последната цели следва да се прецени дали референтните периоди могат да бъдат определени като периоди, които започват и завършват на фиксирани календарни дати, а именно фиксирани референтни периоди, или като периоди, чиито начало и край се изменят в хода на изтеклото време, а именно гъвкави референтни периоди.
26 На първо място, налага се изводът, както посочва генералният адвокат в точка 46 от заключението си, че в текста на членове 16 и 19 от Директива 2003/88 не се посочва нищо по въпроса дали референтите периоди трябва да се определят като фиксирани или гъвкави и че поради това текстът на тези членове допуска използването на единия от тези методи вместо другия.
27 На второ място, както отбелязва генералният адвокат в точка 58 от заключението си, контекстът, в който се вписват членове 16 и 19 от Директива 2003/88, също не позволява и да отговори на този въпрос.
28 Вярно е, че както френското правителство и Европейската комисия подчертават в писмените си становища, Съдът е констатирал във връзка със „седемдневния период“, който е посочен в член 5 от Директива 2003/88, отнасящ се до междуседмичната почивка, и е квалифициран от Съда като „референтен период“ по смисъла на тази директива, че в този контекст референтният период може да бъде определен като фиксиран период, в рамките на който трябва да се предоставят, независимо в кой момент, определен брой последователни часове почивка (решение от 9 ноември 2017 г., Maio Marques da Rosa, C‑306/16, EU:C:2017:844, т. 43) От използването на думата „фиксиран“ в точка 43 от това решение френското правителство заключава, че понятието „референтен период“ трябва да се разбира по-скоро като период, който е уреден като „фиксиран“ период.
29 Както отбелязва генералният адвокат в точка 55 от заключението си, обаче подобно тълкуване на точка 43 от решение от 9 ноември 2017 г., Maio Marques da Rosa (C‑306/16, EU:C:2017:844) не може да се приеме. Използваната в това решение дума „фиксиран“ трябва да се разбира не в смисъл на „период, съвпадащ непременно с календарното време“, а като „мерна единица за време“, а именно, в посоченото решение, като период с продължителност от седем дни.
30 Всъщност по делото, по което е постановил решение от 9 ноември 2017 г., Maio Marques da Rosa (C‑306/16, EU:C:2017:844), Съдът е анализирал не въпроса дали референтният период е фиксиран или гъвкав, а само дали посоченият в член 5 от Директива 2003/88 ден за задължителна междуседмична почивка трябва да бъде предоставен най-късно в деня, следващ период от шест последователни работни дни, или трябва да бъде предоставен в рамките на всеки седемдневен период. Като възприема последното разрешение, Съдът разглежда „фиксирания период“ като период с определена продължителност, без обаче да се произнася по въпроса дали началото и краят на този период трябва да съответстват на календарното време, или, по-общо, да съответстват на конкретно определени дати като тези на календарната седмица.
31 От изложеното по-горе следва, че при липсата на указание, произтичащо от текста и контекста на членове 16 и 19 от Директива 2003/88, държавите членки по принцип са свободни да определят референтите периоди по избран от тях метод, при условие че преследваните от тази директива цели са изпълнени.
32 На трето място, що се отнася до преследваните с Директива 2003/88 цели, следва да се припомни, че от постоянната съдебна практика следва, че целта на тази директива е да гарантира по-добра защита на безопасността и здравето на работниците, като в член 6, буква б) е предвидена по-специално максимална граница за средната продължителност на седмичното работно време. Тази максимална граница представлява социалноправна норма на Съюза с особено значение, от която трябва да се ползва всеки работник, доколкото това е минимално изискване, предназначено да осигури защитата на неговата безопасност и здраве (решения от 14 октомври 2010 г., Fuß, C‑243/09, EU:C:2010:609, т. 32 и 33 и цитираната съдебна практика и от 10 септември 2015 г., Federación de Servicios Privados del sindicato Comisiones obreras, C‑266/14, EU:C:2015:578, т. 23 и 24 и цитираната съдебна практика).
33 Освен това е необходимо полезното действие на правата, предоставени на работниците с Директива 2003/88, да бъде напълно осигурено, което неизменно предполага задължението за държавите членки да гарантират спазването на всяко от минималните изисквания, предвидени с тази директива, и по-специално да препятстват всяко превишаване на максималното седмично работно време, определено в член 6, буква б) от тази директива. Всъщност само това тълкуване е в съответствие с целта на същата директива да се осигури ефективна защита на безопасността и здравето на работниците, като им се предостави възможност да се ползват ефективно от работно време, което средно да не надвишава максималната граница от 48 часа седмично за целия референтен период (вж. в този смисъл решения от 7 септември 2006 г., Комисия/Обединено кралство, C‑484/04, EU:C:2006:526, т. 40 и цитираната съдебна практика и от 14 октомври 2010 г., Fuß, C‑243/09, EU:C:2010:609, т. 51 и цитираната съдебна практика).
34 В това отношение Съдът е приел, че тази цел предполага, че на всеки работник трябва по-специално да се предоставят подходящи почивки, които следва не само да бъдат ефективни, тоест да позволяват на съответните лица да се възстановят от породената от работата умора, но и да имат превантивна функция, за да се намали в рамките на възможното рискът за безопасността и здравето на работниците, който може да се породи от натрупването на периоди на труд без ползване на необходимата почивка (вж. в този смисъл решение от 7 септември 2006 г., Комисия/Обединеното кралство, C‑484/04, EU:C:2006:526, т. 41 и цитираната съдебна практика).
35 Необходимо е да се подчертае и че както е видно от съображение 15 от Директива 2003/88, гъвкавостта, която тази директива предоставя в членове 16 и 19, що се отнася до по-специално до прилагането на член 6, буква б) от посочената директива, не засяга спазването на принципите за защита на безопасността и здравето на работниците.
36 Освен това от практиката на Съда е видно, че предвидените в член 17 от Директива 2003/88 дерогации трябва да се тълкуват така, че приложното им поле да бъде сведено до стриктно необходимото за опазване на интересите, за чиято защита са предназначени (вж. в този смисъл решения от 26 юли 2017 г., Hälvä и др., C‑175/16, EU:C:2017:617, т. 31 и от 21 февруари 2018 г., Matzak, C‑518/15, EU:C:2018:82, т. 38).
37 С оглед на тези съображения следва да се прецени дали както фиксираните, така и гъвкавите референтни периоди са в съответствие с целта на Директива 2003/88 да се осигури ефективна защита на безопасността и здравето на работниците.
38 В това отношение следва да се отбележи, че сами по себе си фиксираните и гъвкавите референтни периоди са в съответствие с посочената цел на Директива 2003/88, доколкото те позволяват да се провери фактът, че работникът не работи повече от 48 часа средно на седмица за цялата продължителност на съответния период и че изискванията, свързани със здравето и безопасността му, са изпълнени. За тази цел не е от особено значение дали началото и краят на референтния период се определят в зависимост от конкретни календарни дати, или в хода на изтеклото време.
39 Значението на фиксираните референтни периоди за безопасността и здравето на работниците обаче зависи от всички релевантни обстоятелства, каквито са естеството на работата и условията за нея, както и по-специално максималната продължителност на седмичното работно време и продължителността на референтния период, избрани от съответната държава членка. Всъщност, както се приема от всички участници в производството, за разлика от гъвкавите референтни периоди фиксираните референтни периоди могат да породят положения, при които целта за защита на здравето и безопасността на работниците би могла да не бъде постигната.
40 В това отношение следва да се отбележи, че методът на фиксирания референтен период може да доведе до това работодателят да наложи на работника интензивно работно време в хода на два последователни фиксирани референтни периода и същевременно, като спазва периодите на почивка, посочени в членове 3 и 5 от Директива 2003/88, да го накара по този начин да надвиши средно максималната граница на седмичното работно време за период, който, стоящ върху тези два фиксирани периода, съответства на гъвкав референтен период със същата продължителност. Подобно положение не може да възникне, когато референтният период е определен на гъвкава основа, като се има предвид, че по правило гъвкавите референтни периоди водят до постоянно преизчисляване на средната продължителност на седмичното работно време.
41 Така, макар сами по себе си фиксираните и гъвкавите референтни периоди, взети поотделно, да са в съответствие със целта за защита на здравето и безопасността на работниците, съчетаването на два последователни фиксирани референтни периода може, в зависимост от максималната продължителност на седмичното работно време и продължителността на референтния период, избрани от съответната държава членка, да доведе до положения, при които постигането на тази цел може да бъде възпрепятствано, въпреки че периодите на почивка, посочени в членове 3 и 5 от Директива 2003/88, са спазени.
42 В случая Френската република не само е упражнила в пълна степен предоставената ѝ с Директива 2003/88 свобода на преценка относно максималната продължителност на седмичното работно време, като я е определила на 48 часа, но се е позовала и на дерогацията, предвидена в член 17, параграф 3 от тази директива във връзка с член 19, първа алинея от нея, за да разшири до шест месеца референтния период, използван за изчисляване на средната максимална продължителност на седмичното работно време. При тези обстоятелства използването на фиксирани референтни периоди не позволява да се гарантира, че максималната средна продължителност на седмичното работно време от 48 часа се спазва в хода на всеки период от шест месеца, стоящ върху два последователни фиксирани референтни периода.
43 Впрочем предвид съдебната практика, припомнена в точки 32 и 33 от настоящото решение, следва да се приеме, че постигането на целта на Директива 2003/88 би било възпрепятствано, ако използването на фиксирани референтни периоди не е съчетано с механизми, позволяващи да се гарантира, че максималната средна продължителност на седмичното работно време от 48 часа се спазва в хода на всеки период от шест месеца, стоящ върху два последователни фиксирани референтни периода.
44 Освен това следва да се припомни, че по силата на член 19, втора алинея от Директива 2003/88, когато държава членка иска да разшири референтния период над шест месеца, за тази цел е необходим колективен трудов договор или споразумение между социалните партньори. В случай че посоченият в член 19, първа алинея от тази директива референтен период се определя на фиксирана основа, това може да доведе до положение, при което работникът полага труд за период от шест месеца, стоящ върху два последователни фиксирани референтни периода, повече от средно 48 часа на седмица, без да е бил сключен колективен трудов договор или споразумение между социалните партньори за тази цел. По този начин същият период, стоящ върху два фиксирани референтни периода, може да доведе до положения, които на практика биха били възможни само в рамките на референтния период, посочен в член 19, втора алинея от тази директива. Подобен резултат би довел до подкопаване на дерогацията, предвидена в тази разпоредба.
45 Следователно запитващата юрисдикция следва да провери дали националната правна уредба, разглеждана в главното производство, е предвидила механизми, които позволяват, както е видно от точка 43 от настоящото решение, да се гарантира, че максималната средна продължителност на седмичното работно време от 48 часа се спазва в хода на всеки период от шест месеца, стоящ върху два последователни фиксирани референтни периода.
46 Освен това следва да се припомни, че процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, не трябва да бъдат по-неблагоприятни от тези, които уреждат аналогични вътрешноправни производства (принцип на равностойност), и не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност) (решение от 24 октомври 2018 г., XC и др., C‑234/17, EU:C:2018:853, т. 22 и цитираната съдебна практика).
47 Що се отнася по-специално до принципа на ефективност, запитващата юрисдикция трябва да разгледа по-конкретно ефективността на правните средства за защита, които националното право предоставя на съответните работници, за да може да се преустанови без отлагане, евентуално чрез бързи или обезпечителни производства, всяка практика, която не отговаря на изискванията по член 6, буква б) от Директива 2003/88, и които средства за защита трябва да следват от едно правилно транспониране в националното право.
48 Предвид всички изложени по-горе съображения на поставените въпроси следва да се отговори, че член 6, буква б), член 16, буква б) и член 19, първа алинея от Директива 2003/88 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда за изчисляването на средната продължителност на седмичното работно време референтни периоди, които започват и завършват на фиксирани календарни дати, при положение че тази правна уредба предвижда механизми, позволяващи да се гарантира, че максималната средна продължителност на седмичното работно време от 48 часа се спазва в хода на всеки период от шест месеца, стоящ върху два последователни фиксирани референтни периода.
По съдебните разноски
49 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (втори състав) реши:
Член 6, буква б), член 16, буква б) и член 19, първа алинея от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда за изчисляването на средната продължителност на седмичното работно време референтни периоди, които започват и завършват на фиксирани календарни дати, при положение че тази правна уредба предвижда механизми, позволяващи да се гарантира, че максималната средна продължителност на седмичното работно време от 48 часа се спазва в хода на всеки период от шест месеца, стоящ върху два последователни фиксирани референтни периода.
Подписи