Неокончателна редакция
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
M. SZPUNAR
представено на 27 юни 2024 година(1)
Дело C‑236/23
Mutuelle assurance des travailleurs mutualistes (Matmut)
срещу
TN,
Société MAAF assurances,
Fonds de garantie des assurances obligatoires de dommages (FGAO),
PQ
(Преюдициално запитване, отправено от Cour de cassation (Касационен съд, Франция)
„Преюдициално запитване — Директива 2009/103/ЕО — Застраховка „Гражданска отговорност“ за моторни превозни средства — Обхват на покритието на задължителната застраховка в полза на трети лица — Национална правна уредба, съгласно която нищожността на застрахователния договор, обявена на основание умишлено декларирани от него неверни данни при сключването на договора, е противопоставима на пострадалия пътник“
I. Въведение
1. Преюдициалното запитване по настоящото дело се вписва в контекста на решение Fidelidade-Companhia de Seguros(2), с което Съдът разяснява, че директивите в областта на застраховката „Гражданска отговорност“ за моторни превозни средства не допускат национална правна уредба, която би имала за последица противопоставимостта спрямо трети пострадали лица на нищожността на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ за моторни превозни средства, произтичаща от първоначално декларирани от притежателя на полицата неверни данни относно самоличността на собственика и на лицето, което обичайно управлява моторното превозно средство, което участва в пътнотранспортно произшествие.
2. По настоящото дело запитващата юрисдикция иска да се установи дали същото тълкуване следва да се възприеме в положение, в което пострадалият пътник, на когото се противопоставя нищожността на застрахователния договор, в качеството му на притежател на полицата, е лицето, декларирало тези първоначални неверни данни. При утвърдителен отговор се поставя въпросът и за това дали въпреки непротивопоставимостта на нищожността на договора на трето пострадало лице застрахователят може да предяви иск срещу него за възстановяване на сумите, които е платил в изпълнение на договора за застраховка.
II. Правна уредба
А. Правото на Съюза
3. Член 1, точка 2 от Директива 2009/103/ЕО(3) определя понятието „увредено лице“ като „всяко лице, което има право на обезщетение за вреди[,] причинени от превозни средства“.
4. Член 3 от тази директива гласи:
„Всяка държава членка, при спазване на член 5, предприема всички подходящи мерки с цел застраховането на гражданската отговорност при използването на превозни средства, които обичайно се намират на нейна територия.
Покритите вреди и условията на застраховката се определят в рамките на мерките, посочени в първа алинея.
[…]
Застраховката, посочена в първа алинея, покрива задължително както имуществени вреди, така и телесни увреждания“.
5. Член 12, параграф 1 от посочената директива предвижда:
„Без да се засяга член 13, параграф 1, втора алинея, посочената в член 3 застраховка покрива отговорността за телесни увреждания на всички пътници, освен на водача на моторното превозно средство, които произтичат от използването на моторното превозно средство“.
6. Съгласно член 13 от същата директива:
„1. Всяка държава членка предприема всички подходящи мерки, за да гарантира за целите на прилагането на член 3, че всяка законова разпоредба или договорна клауза, съдържаща се в застрахователната полица, издадена в съответствие с член 3, не поражда действие по отношение на исковете на трети пострадали лица при застрахователното събитие, когато тя изключва от застраховката използването или управлението на моторно превозно средство от:
а) лица, които нямат изрично или мълчаливо разрешение за това,
б) лица, които нямат свидетелство за управление на МПС, даващо им право да управляват съответното моторно превозно средство,
в) лица, които нарушават законовите изисквания от технически характер, отнасящи се до състоянието и безопасността на съответното превозно средство.
Въпреки това разпоредбата или клаузата, посочена в първа алинея, буква а), може да бъде противопоставена на лица, които доброволно са се качили в моторното превозно средство, което е причинило вредите, когато застрахователят успее да докаже, че те са знаели, че моторното превозно средство е било откраднато.
Държавите членки имат право — в случай на застрахователни събития, настъпили на тяхна територия — да не прилагат разпоредбата на първа алинея, ако и доколкото пострадалият може да получи обезщетение за претърпяната вреда от органите за социална сигурност.
2. В случай на откраднати или отнети чрез насилие моторни превозни средства държавите членки могат да предвидят, че посоченият в член 10, параграф 1 орган ще участва вместо и за застрахователя при условията, посочени в параграф 1 от настоящия член. Когато моторното превозно средство обичайно се намира в друга държава членка, този орган не може да предяви иск срещу никакъв орган в тази държава членка.
Държавите членки, които предвиждат, че посоченият в член 10, параграф 1 орган участва в случай на откраднати или отнети чрез насилие моторни превозни средства, могат да установят за имуществените вреди самоучастие в размер до 250 EUR, което може да се противопостави на пострадалия.
3. Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всички законови разпоредби и договорни клаузи, съдържащи се в застрахователна полица, които изключват от застрахователно покритие пътник на основание, че той е знаел или е трябвало да знае, че шофьорът на превозното средство е бил под въздействието на алкохол или друго упойващо вещество по време на произшествието, са недействителни по отношение на исковете на такъв пътник“.
Б. Френското право
7. Съгласно член L. 113‑8 от Code des assurances (Кодекс за застраховането) застрахователният договор е нищожен в случай на премълчаване или на умишлено деклариране на неверни данни от страна на застрахованото лице, когато това премълчаване или невярно деклариране променят предмета на риска или намаляват оценката на риска за застрахователя, въпреки че пропуснатият или невярно представеният от застрахованото лице риск не е оказал въздействие за настъпването на застрахователното събитие.
III. Фактите по главното производство, отправеният преюдициален въпрос и производството пред Съда
8. На 5 октомври 2012 г. PQ сключва договор за застраховка на автомобилистите с дружеството Mutuelle assurance des travailleurs mutualistes (дружеството Matmut). При сключването на този договор PQ декларира, че е единственият водач на застрахованото превозно средство.
9. На 28 септември 2013 г. с участието на това превозно средство, управлявано от TN, който се намира в нетрезво състояние, настъпва пътнотранспортно произшествие, в което участва и друго превозно средство, застраховано от Mutuelle d’assurance des artisans de France (MAAF). PQ, пътник в превозното средство, е пострадал при произшествието.
10. По образуваното производство пред tribunal correctionnel (наказателен съд, Франция) TN е осъден за това, че управлявайки под въздействието на алкохол сухопътно моторно превозно средство, неумишлено е причинил на PQ телесна повреда, от която е настъпила неработоспособност за над три месеца.
11. PQ предявява граждански иск за обезщетение за претърпени вреди. В съдебно заседание по наказателното производство Matmut прави по отношение на тези искания възражение за нищожност на застрахователния договор, поради това че PQ е декларирал неверни данни относно самоличността на обичайния водач на превозното средство. Matmut иска да бъде освободено от отговорност, а обезщетението на PQ да бъде изплатено от Fonds de garantie des assurances obligatoires de dommages (Фонд за гарантиране на задължителните застраховки за вреди) (FGAO), който е органът, натоварен с изплащането на обезщетения, по-специално на пострадалите при пътнотранспортни произшествия, при които отговорното за произшествието лице не е застраховано.
12. С присъда от 17 декември 2018 г. Tribunal correctionnel (Наказателен съд) обявява договора за нищожен поради умишлено деклариране на неверни данни от застрахованото лице. Той освобождава от отговорност дружеството Matmut, осъжда TN да заплати обезщетение за причинени вреди на пострадалите лица, и обявява присъдата за противопоставима на FGAO(4).
13. TN, FGAO и MAAF обжалват това решение пред Cour d’appel (Апелативен съд, Франция), който потвърждава присъдата в частта, в която застрахователният договор между PQ и Matmut е обявен за нищожен.
14. Cour d’appel (Апелативен съд) установява, че при сключването на застрахователния договор от PQ TN е бил собственик на съответното превозно средство и негов обичаен водач. Той приема, че съответно PQ умишлено е декларирал неверни данни относно самоличността на обичайния водач, което явно е променило оценката за риска за застрахователя, като се има предвид фактът, че преди това TN е бил осъждан за управление под въздействието на алкохол.
15. За разлика от наказателния съд обаче апелативният съд преценява, че отговорността на Matmut може да бъде ангажирана, и вследствие на това освобождава от отговорност FGAO. Според този съд с оглед на предимството на правото на Европейския съюз пред националното право предвидената от член L. 113‑8 от Code des assurances (Кодекс за застраховането) нищожност на застрахователния договор поради умишлено деклариране на неверни данни не е противопоставима на пострадалите при пътнотранспортно произшествие или на техните наследници. Фактът, че пострадалото лице е било пътникът в причинилото произшествието превозно средство, притежателят на полицата или собственикът на това превозно средство, не бил основание да му се отрече качеството на „трето пострадало лице“.
16. Matmut подава касационна жалба пред наказателното отделение на Cour de cassation (Касационен съд, Франция) срещу решението на Cour d’appel (Апелативен съд, Франция) с мотива, че в нарушение на членове L. 113‑8 и R. 211‑13 от Code des assurances (Кодекс за застраховането)(5) последният неправилно е обявил нищожността на застрахователния договор за непротивопоставима на PQ.
17. Тъй като счита, че за разглеждането на касационното основание е необходимо становището на отделението, специализирано в областта на застрахователното право, наказателното отделение му поставя въпроса дали нищожността на застрахователния договор, произтичаща от умишлено деклариране на неверни данни, е противопоставима на пострадало лице, когато то е едновременно пътник в причинилото произшествието превозно средство и притежател на полицата.
18. След като е сезирана по този въпрос, запитващата юрисдикция — Второ гражданско отделение на Cour de cassation (Касационен съд), разяснява подробно позицията на френския закон относно противопоставимостта на нищожността на застрахователния договор спрямо увредените лица в произшествие, за което е ангажирана отговорността на застраховател. Така, видно от практиката на Cour de cassation (Касационен съд), недобросъвестността на притежателя на полицата, санкция срещу която е нищожността на застрахователния договор, се изразява в намерението му да заблуди застрахователя. Без значение е, че невярната декларация не е оказала въздействие за настъпването на застрахователното събитие. Нещо повече, нищожността засяга с обратно действие застрахователния договор, като за последния се счита, че никога не е съществувал.
19. Cour de cassation (Касационен съд) по правило е приемал, че нищожността на договора, произтичаща от невярно деклариране от застрахованото лице, е противопоставима на пострадалото лице, стига застрахователят, който е отказал застрахователното покритие, да е привлякъл надлежно FGAO в производството.
20. След решението си от 29 август 2019 г.(6) тази юрисдикция приема, че прогласената от разпоредбите на Code des assurances (Кодекс за застраховането) нищожност не е противопоставима на пострадалите лица при пътнотранспортно произшествие или на техните наследници и че в такива случаи от FGAO не може да се изисква да обезщетява пострадалите лица. Тази промяна в съдебната практика настъпва в резултат от тълкуването на посочените разпоредби в светлината на директивите в областта на застраховането.
21. Запитващата юрисдикция допълва, че френският законодател впоследствие добавя член L. 211‑7-1 в Code des assurances (Кодекс за застраховането), приет за целите на привеждането му в съответствие с правото на Съюза. Тя разяснява, че съгласно тази разпоредба нищожността на застрахователен договор не е противопоставима на пострадалите лица от пътнотранспортно произшествие или на техните наследници и че застрахователят, който обезпечава гражданската отговорност за вреди, причинени от участващото в произшествието превозно средство, е длъжен да ги обезщети. Посочената разпоредба уточнява, че застрахователят встъпва в правата на кредитора по обезщетението срещу отговорното за произшествието лице до размера на сумите, които е платил.
22. Изглежда, че същата разпоредба, която вече е в сила, не е приложима ratione temporis към фактите по спора в главното производство, а именно към сключването на договора и произшествието, които са настъпили съответно през 2012 г. и 2013 г.
23. При все това запитващата юрисдикция посочва, че след промяната в практиката му, изведена от решението от 29 август 2019 г. и влизането в сила на член L. 211‑7-1 от Code des assurances (Кодекс за застраховането), Cour de cassation (Касационен съд) не се е произнасял по въпроса дали нищожността на застрахователния договор е непротивопоставима на пострадалото лице, пътник в превозното средство, когато това лице също така е притежателят на полицата, умишлено декларирал неверните данни, довели до обявяването на този договор за нищожен. Запитващата юрисдикция посочва, че нито едно от решенията на Съда не се отнася до положение като разглежданото в главното производство.
24. При тези обстоятелства с акт от 30 март 2023 г., постъпил в Съда на 7 април 2023 г., Cour de cassation (Касационен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Трябва ли членове 3 и 13 от Директива 2009/103 […] да се тълкуват в смисъл, че не допускат нищожността на договора за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите да се обяви за противопоставима на пострадалия пътник, когато той също така е притежателят на полицата, умишлено декларирал при сключването на договора неверни данни, довели до тази нищожност?“.
25. Писмени становища пред Съда представят Matmut, TN, MAAF, FGAO, PQ и френското правителство, както и Комисията. Съдът реши да не провежда съдебно заседание за изслушване на устните състезания по настоящото дело.
IV. Анализ
А. Обхватът на преюдициалния въпрос и преформулирането му
26. С единствения си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали правото на Съюза не допуска нищожността на застрахователен договор да може да бъде противопоставена на пострадалия пътник, когато той също така е притежателят на полицата, чиито неверни декларации са довели до тази нищожност.
27. Видно обаче от разглежданото преюдициално запитване, тази юрисдикция изпитва съмнения и относно случая, в който нищожността на застрахователния договор бъде обявена за непротивопоставима на пострадалия притежател на полицата, що се отнася до въпроса дали застрахователят би могъл да предяви на основание на извършеното при сключването на договора умишлено нарушение иск срещу това лице за възстановяване на всички суми, които е платил в изпълнение на този договор.
28. Отбелязвам, че в преюдициалното запитване не се уточнява дали Matmut е предявил такъв иск в хода на главното производство, нито дори дали предявяването на такъв иск е възможно в рамките на производство като главното.
29. В това отношение следва да се припомни най-напред, че въпросите, отнасящи се до правото на Съюза, се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите фактически и правни елементи, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси(7).
30. На второ място, съгласно постоянната съдебна практика(8), в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда задачата на последния е да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това при необходимост Съдът следва да преформулира въпросите, които са му зададени. Формалното посочване от националната юрисдикция на някои разпоредби от правото на Съюза в преюдициалния ѝ въпрос не е пречка Съдът да даде на тази юрисдикция всички насоки за тълкуване, които могат да бъдат полезни за решаването на делото, с което е сезирана, независимо дали тя е посочила съответните разпоредби във въпросите си. В това отношение Съдът следва да изведе от цялата информация, предоставена от националния съд, и по-специално от мотивите на акта за преюдициално запитване, разпоредбите от правото на Съюза, които изискват тълкуване предвид предмета на спора.
31. Затова при изпълнението на своите задачи в областта на преюдициалното производство може да се наложи Съдът да преформулира преюдициалните въпроси, които дори и след преформулирането си, извършено съгласно съдебната практика, припомнена в точка 29 от настоящото заключение, продължават да се ползват от презумпцията за релевантност(9).
32. В случая въпреки липсата на информация в преюдициалното запитване по отношение на възможността застрахователят да предяви иск срещу пострадалия, притежател на полицата, не е съвсем очевидно, че проблематиката, свързана със съответствието на такъв иск с правото на Съюза, няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство или се отнася до проблем от хипотетично естество. Всъщност, въпреки че главното производство се отнася до наказателната отговорност на причинилото произшествието лице, в рамките на същото производство се разглежда гражданският иск за обезщетение за претърпени вреди. От друга страна, както сочат писмените становища на страните, в рамките на които тази проблематика се обсъжда нашироко, настоящото преюдициално запитване съдържа всички необходими данни, за да се даде полезен отговор на въпроса за съответствието на такъв иск.
33. При тези обстоятелства предлагам на Съда да преформулира преюдициалния въпрос в смисъл, че с него запитващата юрисдикция иска да се установи най-напред дали членове 3 и 13 от Директива 2009/103 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която позволява на пострадалия пътник, когато той също така е притежателят на полицата, да се противопостави нищожността на договора за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, произтичаща от умишленото деклариране на неверни данни от този притежател на полицата относно обичайния водач на съответното превозно средство.
34. Според моето предложение за преформулиране, при утвърдителен отговор на този въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи, на второ място, дали тези разпоредби следва да се тълкуват в смисъл, че не допускат и национална правна уредба, която позволява на застрахователя да предяви иск срещу пострадалия пътник, когато той също така е притежателят на полицата, за възстановяване на всички суми, които е платил на последния в изпълнение на този договор, на основание на умишлено декларираните от това лице неверни данни относно обичайния водач на съответното превозно средство.
Б. Противопоставимост на нищожността на застрахователен договор
35. Правните предпоставки за валидността на договор за застраховка се уреждат не от правото на Съюза, а от правото на държавите членки(10). Последните обаче са длъжни да гарантират, че задължителната застраховка за моторни превозни средства позволява всички пострадали пътници от произшествие, причинено от превозно средство, да бъдат обезщетени за причинените им вреди. От практиката на Съда следва също, че държавите членки трябва да упражняват своята компетентност в тази област при спазване на правото на Съюза и че разпоредбите на националното право, които уреждат обезщетяването при произшествия при използването на превозни средства, не могат да лишат Директива 2009/103 от нейното полезно действие(11).
36. Затова, за да се даде отговор на първата част на преюдициалния въпрос, следва най-напред да се определи дали пострадал пътник, който също така е притежателят на полицата, декларирал при сключването на застрахователния договор неверните данни, е сред лицата, чиято защита Директива 2009/103 си поставя за цел. Всъщност само при утвърдителен отговор противопоставимостта спрямо този пострадал пътник на нищожността на застрахователния договор би могла да го лиши от правото му на обезщетение и вследствие на това да наруши полезното действие на тази директива. Затова, ако това е необходимо, ще разгледам, на второ място, дали противопоставимостта на тази нищожност спрямо засегнатото лице нарушава посочената директива и нейното полезно действие.
1. По защитата на третите пострадали лица
а) Общото правило за защита на пострадалите лица
37. Директива 2009/103 си поставя за цел да гарантира по-специално, че пострадалите от произшествия, причинени от превозни средства, ще се ползват от сходно третиране, независимо от това къде на територията на Съюза е настъпило произшествието, както и по този начин да гарантира защита на лицата, пострадали при причинени от моторни превозни средства произшествия(12). Всъщност разпоредбите на тази директива са резултат от развитието на правната уредба на Съюза в областта на задължителното застраховане, което винаги и все по-настойчиво преследва целта за защита на пострадалите при произшествия, предизвикани от тези превозни средства(13).
38. В това отношение, видно от съображение 1, Директива 2009/103 извършва кодификация на предходните директиви, отнасящи се до сближаването на законодателствата във връзка със застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, без да въвежда съществено изменение в тях. Вследствие на това съдебната практика относно тези предходни директиви е приложима към тълкуването на равностойните разпоредби от Директива 2009/103(14).
39. За да постигне целта за „съпоставима“ защита на пострадалите в рамките на Съюза, Директива 2009/103 установява общото правило, съгласно което увредените лица имат право да бъдат обезщетени от застрахователя, както и изключенията от това правило. С оглед на това тези изключения имат изчерпателен характер и трябва да бъдат тълкувани стриктно(15).
40. В това отношение от член 1, точка 2 във връзка с член 3, първа алинея от Директива 2009/103 следва, че закрилата, която трябва да се осигури по силата на тази директива, обхваща всички лица, които съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност имат право на обезщетение за вредите, причинени от моторни превозни средства(16).
41. По-конкретно, член 3 от Директива 2009/103 задължава държавите членки да гарантират, че гражданската отговорност във връзка с използването на превозни средства с обичайно домуване на тяхна територия е застрахована, и уточнява по-специално видовете вреди и третите пострадали лица, които тази застраховка трябва да покрива. По отношение на признатите права на трети пострадали лица член 3, първа алинея от тази директива не допуска застрахователно дружество за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите да може да се позовава на правни разпоредби или договорни клаузи, за да откаже да обезщети тези лица за произшествие, причинено от застраховано превозно средство. Член 13, параграф 1 от посочената директива само припомня това задължение по отношение на някои конкретни хипотези, посочени в тази разпоредба(17).
42. Именно в светлината на тези съображения следва да се определи дали в случая пострадалият пътник, който също така е притежателят на полицата, декларирал неверните данни, попада в категорията „трети пострадали лица“, които Директива 2009/103 има за цел да защитава.
б) Пътникът като увредено лице
43. Задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на превозните средства, предвидена от Директива 2009/103, съгласно член 12, параграф 1 от тази директива покрива по-специално телесни увреждания на всички пътници, освен на водача, които произтичат от използването на моторното превозно средство.
44. Съдът вече е изяснил, че целта на разпоредбите на предходните директиви, съответстващи на тези на Директива 2009/103, е да гарантират, извън предвидените в нея изключения, че задължителната застраховка на автомобилистите ще позволи на всички пътници, пострадали при произшествия, причинени при използването на превозни средства, да получат обезщетение за претърпените от тях вреди(18).
45. Действително в член 13, параграф 1, буква a) от Директива 2009/103 е предвидено изключение, което може да засегне положението на пътниците, различни от водача. Всъщност по силата на тази разпоредба държавата членка може да реши да приеме, че клауза за изключение (договорна или законова) може да бъде противопоставена на лицата, които доброволно са се качили в моторното превозно средство, когато застрахователят успее да докаже, че те са знаели, че моторното превозно средство е било откраднато. Установено е обаче, че в случая това не е така.
46. Затова, що се отнася до задължителната застраховка, предвидена от Директива 2009/103, обстоятелството, че увредено лице е било пътникът в превозно средство, което му е причинило вредата, не може да лиши това лице от правото му да бъде обезщетено за вредите, причинени от пътнотранспортно произшествие.
в) Притежателят на полицата като увредено лице
47. По настоящото дело една от страните по застрахователния договор, а именно притежателят на полицата, се позовава на качеството на „пострадало лице при застрахователното събитие“, за да получи обезщетение от застрахователното дружество.
48. В това отношение, така както посочих(19), за да определят лицата, които се ползват със защитата, произтичаща от правото на Съюза, както Директива 2009/103, така и практиката на Съда използват понятието „трети пострадали лица“. Употребата на това понятие може да създаде впечатление, че предоставяната от тази директива защита се прилага единствено по отношение на лицата, които не са обвързани с договор („трети лица“) със застрахователя, чиято отговорност може да бъде ангажирана.
49. На първо място обаче, понятието „трети пострадали лица“ се съдържа само в член 13 от Директива 2009/103. Тази разпоредба, озаглавена „Клаузи за изключение“, задължава държавите членки да предприемат всички подходящи мерки, за да гарантират, че всяка законова разпоредба или договорна клауза, „за целите на прилагането на член 3“ от тази директива, не поражда действие по отношение на исковете на трети пострадали лица при застрахователното събитие, когато тази законова разпоредба или договорна клауза изключва от застраховката използването или управлението на моторно превозно средство в определени конкретни и подробно изложени в първата разпоредба положения.
50. Съображение 15 от Директива 2009/103 разяснява целта на член 13 от тази директива и гласи, че в интерес на пострадалите е последиците от определени клаузи за изключение да бъдат ограничени до отношенията между застрахователя и лицето, отговорно за произшествието. И обратно, от това съображение следва, че по силата на член 13 от посочената директива и извън изключенията, предвидени в нея, такива клаузи за изключение (законови и договорни) не пораждат последици за отношенията между застрахователя и увреденото лице, различно от отговорното за произшествието. Вследствие на това съгласно посоченото съображение позоваването на „трети пострадали лица при застрахователното събитие“, съдържащо се в тази разпоредба, следва да се разбира в смисъл, че това понятие се отнася до пострадалите в пътнотранспортно произшествие, различни от неговия причинител. Така, и по-общо, понятието „трети пострадали лица“ по смисъла на посочената разпоредба може да обхваща и лицата, договорно обвързани със застрахователя.
51. На второ място, такъв прочит на Директива 2009/103 съответства на нейния прочит от генерален адвокат Mengozzi, който в заключението си по дело Churchill Insurance Company и Evans предлага да се приеме, че в случай на произшествие за „трети“ всъщност се считат всички лица, различни от водача, който е причинил произшествието(20).
52. На трето място, както Съдът вече е уточнил, обстоятелството, че увреденото при пътнотранспортно произшествие лице е сключило застрахователния договор, не позволява това лице да бъде изключено от понятието „трето пострадало лице“ по смисъла на разпоредбите на предходните на Директива 2009/103 директиви, които съответстват на член 12, параграф 3 и на член 13, параграф 1 от тази директива(21).
53. Затова обстоятелството, че пострадалият пътник е притежателят на полицата, също не позволява той да бъде изключен от защитата, която Директива 2009/103 предоставя на пострадалите в пътнотранспортни произшествия.
г) Лицето, декларирало неверните данни, като увредено лице
54. Спецификата на настоящото дело се състои в това, че засегнатото лице е не само пострадалият пътник от пътнотранспортното произшествие, договорно обвързан с привлечения към отговорност застраховател, но и лицето, умишлено декларирало неверните данни, довели до нищожността на застрахователния договор.
55. Както отбелязах(22), Директива 2009/103 съдържа едно изключение, което позволява да не се обезщетяват пострадалите с оглед на създаденото от самите тях положение, а именно лицата, които доброволно са се качили в моторното превозно средство, което е причинило вредите, когато застрахователното дружество успее да докаже, че те са знаели, че моторното превозно средство е било откраднато. В замяна на това обаче тази директива не предвижда такова изключение, когато застрахователният договор е сключен въз основа на декларирани неверни данни от страна на притежателя на полицата.
56. Затова съгласно практиката на Съда(23) обстоятелството, че застрахователното дружество е сключило договора въз основа на непосочени или декларирани неверни данни от страна на застрахования, не е от естество да му позволи да се позове на законовите разпоредби относно нищожността на договора и да я противопостави на третото пострадало лице, за да се освободи от своето задължение да го обезщети за причиненото от застрахованото моторно превозно средство произшествие. С други думи, от гледна точка на Директива 2009/103 обстоятелството, че пострадалият пътник е притежателят на полицата, декларирал тези неверни данни при сключването на договора за застраховка, не променя нищо в качеството му на „трето пострадало лице“ по смисъла на тази директива и в защитата, предоставяна на лицата, притежаващи това качество.
57. На този етап следва да се провери дали направеният извод не се поставя под съмнение от довод, изведен от принципа за забрана на измамата и на злоупотребата. Всъщност в писменото си становище Matmut изтъква, че с оглед на този принцип не може да се приеме, че лицето, декларирало неверните данни, може да се позове на застраховката и така да извлече полза от своята измама.
д) Принципът за забрана на измамата и на злоупотребата
1) Изложение на проблема
58. Директива 2009/103 не урежда въпроса за злоупотребата от страна на притежателя на полицата с правата, които тази директива му предоставя. Същевременно обаче в правото на Съюза съществува един общ принцип, съгласно който прилагането на това право не може да се разпростира дотам, че да обхваща сделки, които представляват злоупотреба или измама. Освен това ми се струва, че прилагането на този принцип в контекста на противопоставимостта на нищожността на застрахователния договор е разгледано от Съда в неотдавнашното му определение Liberty Seguros.
59. Преюдициалният въпрос, анализиран от Съда в това определение, води началото си от иска на застрахователя да се установи нищожността на застрахователния договор поради деклариране на неверни данни от притежателя на полицата относно извършваната дейност със съответното превозно средство. Сезираната с този иск юрисдикция е трябвало да се произнесе по това дали нищожността може да се противопостави на трети пострадали лица от пътнотранспортно произшествие.
60. Съдът отговаря отрицателно и преценява по-конкретно, че не може да се приеме, че в положение, при което притежателят на полицата е прикрил действителната дейност, която е възнамерявал да извършва със съответното превозно средство, и при което пътниците не може да не са знаели за незаконния характер на услугата, извършвана от притежателя на полицата, позоваването на правото на Съюза е било с цел да се заобиколи националното право, за да се извлече предимство по начин, който противоречи на целите на правото на Съюза(24).
61. Изглежда, в този пасаж Съдът е искал да посочи, че разглежданото положение не е в съответствие с две принципни рамки, в които може да се анализира понятието за злоупотреба, а именно когато позоваването на правото на Съюза е направено с цел заобикаляне на националното право и когато позоваването на разпоредбите на правото на Съюза е направено с цел от това да се извлекат предимства по начин, който противоречи на целите на същите тези разпоредби(25).
62. Ако с оглед на контекста, в който се вписва, прочитът ми на този пасаж е правилен, разглежданото от Съда положение съответства на втората рамка, а именно на хипотезата, в която на правото на Съюза се позовават лицата, увредени при пътнотранспортно произшествие, които искат да се възползват от качеството на „трети пострадали лица“, за да не бъдат лишени от правото си на обезщетение поради нищожността на застрахователния договор, произтичаща от декларираните неверни данни от притежателя на полицата.
63. За сметка на това в настоящия случай според разсъжденията на Matmut именно притежателят на полицата иска да се позове на качеството си на „трето пострадало лице“, за да постигне същата цел. В такъв случай позоваването на правото на Съюза, и по-специално на членове 3 и 13 от Директива 2009/103, било с цел да се заобиколи прилагането на национална разпоредба относно нищожността на застрахователен договор, която в противен случай би била противопоставима на лицето, декларирало неверните данни.
64. При тези обстоятелства запитващата юрисдикция трябва да провери дали в спора по главното производство съответно е налице фактическият състав на злоупотреба или измама съгласно правилата за доказване по националното право и без да се накърнява действието на правото на Съюза(26). В производствата по преюдициални запитвания обаче Съдът може евентуално да посочи на националните юрисдикции някои индиции, за да ги подпомогне при преценката на конкретните случаи, които разглеждат(27). Ето защо ще направя някои бележки относно прилагането на принципа за забрана на измамата и на злоупотребата, в случай че Съдът реши да предостави такива индиции на запитващата юрисдикция.
2) Бележки относно прилагането на принципа за забрана на измамата и на злоупотребата
65. За да се установи наличието на злоупотреба, са необходими обективен и субективен елемент.
66. В съответствие с практиката на Съда(28), за да се докаже наличието на злоупотреба, са необходими, от една страна, съвкупност от обективни обстоятелства, от която следва, че въпреки формалното спазване на предвидените в правната уредба на Съюза условия целта, преследвана с тази правна уредба, не е постигната, и от друга страна, субективен елемент, изразяващ се в намерението да се получи предимство от правната уредба на Съюза, като изкуствено се създадат условията, необходими за получаването му.
67. Според мен, доколкото в случая целта, преследвана от правната уредба на Съюза, изглежда, е постигната a priori, струва ми се, че е уместно анализът да започне не с обективния, а със субективния елемент, за да се определи какво е било намерението на съответното лице, и да се провери дали това намерение представлява злоупотреба и дали, ако това е така, желаният резултат може да застраши постигането на целта на правото на Съюза(29).
68. Целта на членове 3 и 13 от Директива 2009/103 всъщност е да гарантират, че извън изключенията, предвидени в тази директива, всяко лице, увредено при пътнотранспортно произшествие, има право на обезщетение, и да оставят без приложение национални разпоредби и договорни клаузи, които могат да ограничат това право.
69. Установено е, че PQ е наранен при разглежданото в главното производство произшествие и че съгласно приложимия закон той има право на обезщетение за причинените вреди. Освен това нищо не сочи, че произшествието е настъпило при изкуствено създадени обстоятелства или че с оглед на обстоятелството, че водачът е изключен от лицата, които имат покритие от застраховката(30), вместо да управлява самият той превозното средство, PQ е седнал на мястото на пътника, за да може да получи обезщетение от застрахователя в случай на произшествие.
70. Освен това не трябва да се забравя, че със своя довод Matmut не поддържа, че TN е управлявал съответното превозно средство в момента на произшествието, а поддържа, че самоличността на последния не е била посочена при сключването на застрахователния договор като обичаен водач на това превозно средство. В това отношение, ако PQ е бил обичайният водач на превозното средство и TN го е управлявал само в някои случаи, въпросът за нищожността на застрахователния договор не би се поставял. Всъщност Директива 2009/103 не допуска задължението на застрахователя да обезщети пострадали от пътнотранспортно произшествие с участието на застраховано пътно превозно средство да отпадне, когато произшествието е причинено от лице, различно от лицето, посочено в застрахователната полица(31).
71. Така доводът на Matmut е свързан с обстоятелството, че PQ е декларирал неверни данни при сключването на застрахователния договор и че той иска да избегне не в полза на всяко пострадало лице, а в своя лична полза национална разпоредба, съгласно която този застрахователен договор е нищожен поради декларираните неверни данни.
72. В това отношение следва да се отбележи, че Съдът използва различни формулировки, за да опише субективния елемент на злоупотребата или измамата.
73. Всъщност в някои от решенията си Съдът посочва, че субективният елемент се изразява в намерението да се получи предимство от правната уредба на Съюза, като изкуствено се създадат условията, необходими за получаването му(32), докато по други дела той подчертава, че този елемент е налице само когато основната цел на съответните практики се ограничава до получаването на такова предимство(33).
74. Във всички случаи, налага се изводът, че що се отнася до заобикалянето на националното право посредством вторичното право, забраната на такива практики е ирелевантна, когато за извършването на съответните операции може да има причина, различна от простото получаване на недължимо предимство(34).
75. Затова следва да се анализира дали основната цел на разглежданата практика на PQ се е ограничила само до заобикалянето на приложимите по принцип национални разпоредби. В това отношение проверката дали е налице злоупотреба, изисква запитващата юрисдикция да вземе под внимание всички факти и обстоятелства по случая, включително тези, предхождащи и последващи операцията, чийто неравноправен характер се твърди(35).
76. Според моето разбиране на преюдициалното запитване PQ е декларирал неверни данни, за да изпълни задължението да застрахова съответното моторно превозно средство, и да се ползва от по-изгодна застрахователна премия от тази, която би му била дължима, ако самоличността на обичайния водач на това моторно превозно средство би била известна на застрахователя. Всъщност, изглежда, от акта за преюдициално запитване е видно, че мотивът за декларираните неверни данни е бил да не посочва TN като обичаен водач на посоченото моторно превозно средство с оглед на обстоятелството, че той е бил осъждан преди това за шофиране под въздействието на алкохол. Това обстоятелство обаче явно е променило оценката за риска за застрахователя.
77. Затова, без да се засяга проверката, която следва да извърши запитващата юрисдикция, не може да се приеме, че PQ е декларирал неверни данни с основната цел самият той да се позове на членове 3 и 13 от Директива 2009/103 и да заобиколи национална разпоредба относно законовите условия за нищожност на застрахователните договори. С оглед на предходното, като се имат предвид разпоредбите на тази директива, PQ трябва да бъде разглеждан като „трето пострадало лице“ при застрахователно събитие.
78. Що се отнася до тази проверка, следва да се допълни, че лицето, което е упреквано, че е прибягнало до практики, които представляват злоупотреба или измама, трябва да има възможност да обори доказателствата, на които се основава това твърдение, при спазване на гаранциите, свързани с правото на справедлив съдебен процес(36).
79. За пълнота може да се постави въпросът дали член L. 113‑8 от Code des assurances (Кодекс за застраховането) не би трябвало да бъде разглеждан като национална разпоредба, с която френският законодател се стреми да поправи практиките, които представляват злоупотреба или измама, на притежателите на полици. Прилагането обаче на такава национална разпоредба е възможно само в положението, в което поведението на заинтересованото лице би било във всички случаи, по силата на общия принцип на правото на Съюза за забрана на измамата и на злоупотребата, считано за представляващо измама или злоупотреба(37). Всъщност прилагането на такава национална разпоредба не може да засегне пълния ефект и еднаквото прилагане на членове 3 и 13 от Директива 2009/103(38). Следователно то не може да измени приложното поле на тези разпоредби(39), какъвто би бил случаят, ако притежателят на полицата, декларирал неверните данни, беше лишен от качеството на „трето пострадало лице“ по смисъла на посочените разпоредби.
80. При тези обстоятелства остава да се определи дали полезното действие на членове 3 и 13 от Директива 2009/103 не допуска нищожността на застрахователния договор да бъде противопоставена на трето пострадало лице, което е притежателят на полицата, декларирал неверните данни при сключването на договора.
2. По полезното действие на членове 3 и 13 от Директива 2009/103
а) Противопоставимост на нищожността на договора спрямо трето пострадало лице
81. В случая се поставя въпросът дали отказът на застрахователно дружество на правото на обезщетение може да произтича от противопоставимостта спрямо притежателя на полицата на нищожността на застрахователния договор, обявена на основание на декларираните от него неверни данни.
82. Както отбелязах(40), Директива 2009/103 няма за цел да хармонизира законовите условия за валидността на застрахователните договори. Въпреки че държавите членки са свободни да определят тези условия, те трябва да упражняват своята компетентност при спазване на правото на Съюза и разпоредбите на националното право, които уреждат обезщетяването при застрахователни събития при използването на превозни средства, не могат да лишат тази директива от нейното полезно действие.
83. Затова, въпреки че Директива 2009/103 допуска национална разпоредба, съгласно която застрахователният договор е нищожен поради декларирани неверни данни от притежателя на полицата, тази директива ограничава последиците от нищожността, доколкото тя може застраши полезното действие на този акт на правото на Съюза.
84. В това отношение противопоставимостта спрямо пострадалия пътник, който е притежателят на полицата, на нищожността на застрахователен договор би довела до липсата на обезщетение за това лице и вследствие на това би нарушила полезното действие на Директива 2009/103. Това тълкуване не се поставя под въпрос от възможността посоченото лице да получи обезщетение от FGAO.
б) Участието на органа, натоварен с изплащането на обезщетение на пострадалите
85. Запитващата юрисдикция изразява съмнения относно въпроса дали обстоятелството, че FGAO има задължението да обезщети пострадалото лице, в случай че нищожността на договора бъде обявена за противопоставима спрямо него, е от естество да повлияе върху тълкуването, което следва да се приеме.
86. В това отношение съгласно член 10 от Директива 2009/103 всяка държава членка е длъжна да „създа[де] или [да] оправомощ[и] орган със задачата да изплаща обезщетение в размер, съответстващ най-малко на задължението за застраховане, за имуществени вреди или за телесни увреждания, причинени от неидентифицирано превозно средство или такова, за което не е било изпълнено задължението на застраховане, посочено в член 3“.
87. Както обаче Съдът е уточнил(41), изводът, че национална правна разпоредба може да доведе до липсата на обезщетение за трети пострадали лица и следователно да накърни полезното действие на Директива 2009/103, не се поставя под въпрос поради възможността на пострадалото лице да се изплати обезщетение от органа, създаден за привеждане в съответствие с член 10 от тази директива.
88. Всъщност ролята на такъв орган е замислена като крайна мярка, предвидена единствено за случаите, когато вредите са причинени от превозно средство, за което не е било изпълнено задължението за сключване на застраховка. Застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства е задължителна и държавите членки трябва да гарантират, че извън дерогациите, предвидени от Директива 2009/103, всеки собственик или държател на превозно средство с обичайно домуване на тяхна територия сключва договор със застрахователна компания. Когато държава членка не се е съобразила със задължението за надзор, това не трябва да бъде в ущърб на пострадалите от пътнотранспортни произшествия и ако случаят е такъв, именно този орган, създаден или оправомощен от тази държава членка, трябва да обезщети пострадалите лица. Обратно, не може да се прави позоваване на участието на оправомощен орган, за да се освободи застрахователят от своята отговорност, когато е изпълнено задължението за сключване на застрахователния договор.
3. Заключение по първата част на преюдициалния въпрос
89. Вследствие на така направения анализ считам, най-напред, че обстоятелството, че пострадалият пътник е притежателят на полицата, декларирал при сключването на застрахователния договор неверните данни относно самоличността на обичайния водач, не променя нищо в качеството му на „трето пострадало лице“ по смисъла на Директива 2009/103 и в защитата, предоставяна на лицата, притежаващи това качество(42). По-нататък, при обстоятелствата в случая не може да се приеме, че прилагането на принципа за забрана на измамата и на злоупотребата позволява да му се откаже тази защита(43). И накрая, тази директива би била лишена от полезното си действие, ако застрахователят откаже обезщетение на това лице поради противопоставимост на нищожността на застрахователния договор, произтичаща от декларираните неверни данни(44).
90. При тези обстоятелства на първата част на преюдициалния въпрос следва да се отговори, че членове 3 и 13 от Директива 2009/103 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която позволява на пострадалия пътник, когато той също така е притежателят на полицата, да се противопостави нищожността на договора за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, произтичаща от умишленото деклариране на неверни данни от този притежател на полицата относно обичайния водач на съответното превозно средство.
В. Правото да се предяви регресен иск
91. Следва да се припомни, че втората част на преюдициалния въпрос се отнася до това дали членове 3 и 13 от Директива 2009/103 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат и национална правна уредба, която позволява на застрахователя да предяви иск срещу пострадалия пътник, когато той също така е притежателят на полицата, на основание умишлено декларираните от него неверни данни относно обичайния водач на съответното превозно средство, за възстановяване на всички суми, които е платил на пострадалия пътник в изпълнение на този договор.
92. За да отговоря на втората част на преюдициалния въпрос, първо ще разгледам дали условията за ангажиране на отговорността на притежателя на полицата за декларираните първоначални неверни данни се уреждат от правото на Съюза. Ако това не е така, тогава ще разгледам дали това право все пак не допуска отговорността на този притежател на полица да бъде ангажирана чрез предявяването на регресен иск от застрахователя.
1. Условията за отговорността на притежателя на полицата
93. Въпреки че Съдът все още не е имал повод да се произнесе относно съответствието с правото на Съюза на правото на застрахователя да предяви регресен иск срещу пострадал пътник, когато той също така е притежателят на полицата, декларирал при сключването на застрахователния договор неверните данни, в това отношение от съдебната практика могат да се направят полезни изводи(45).
94. Регресен иск срещу увредено при произшествие лице се разглежда в решение Churchill Insurance Company Limited и Evans(46).
95. Това решение се отнася до разпоредба от националното право, която позволява на застрахователя да си възстанови от застрахования сумата, платена въз основа на неговата отговорност, произтичаща от застрахователния договор. Прочитът на посоченото решение сочи, че тази разпоредба може да се тълкува по два различни начина и че те са били предмет на спор между страните.
96. Всъщност съгласно първото тълкуване разглежданата национална разпоредба предвижда регресен иск срещу застрахования за възстановяване на това обезщетение, когато същият е станал причина за или е допуснал използването на превозното средство от страна на водача, причинил произшествието(47). Съгласно второто тълкуване действието на тази разпоредба се състои в това да се изключи автоматично ползването на застраховката от пострадал в пътнотранспортно произшествие пътник, който е застрахован и е дал разрешение на незастрахован водач да управлява(48). Запитващата юрисдикция възприема второто тълкуване и вследствие на това то намира отражение в решението на Съда.
97. По-важното е, че прочитът на това решение може да наведе на мисълта, че разпоредба, която автоматично изключва правото на обезщетение, евентуално дължимо на застрахованото лице (второто тълкуване), попада в приложното поле на Директива 2009/103, докато разпоредба, която предоставя на застрахователя правото да ангажира гражданската отговорност на своя съдоговорител чрез регресен иск (първото тълкуване), не попада в приложното поле на тази директива.
98. Всъщност, след като посочва, че е длъжен да вземе предвид тълкуването на националното право, възприето от запитващата юрисдикция, а именно второто тълкуване, Съдът посочва, че преюдициалните въпроси „не се отнасят до съвместимостта с правото на Съюза на уреждаща гражданската отговорност норма, а до съвместимостта с това право на разпоредба, която, съгласно тълкуването на запитващата юрисдикция, като изключва автоматично получаването на евентуално дължимо на застрахованото лице обезщетение, ограничава обхвата на покритието на гражданската отговорност“(49). Вследствие на това Съдът приема, че поставените въпроси се отнасят в действителност до приложното поле на правната уредба на Съюза в тази област.
99. Този прочит на решение Churchill Insurance Company Limited и Evans(50) се подкрепя от определение BUL INS(51), в което Съдът посочва, че член 13 от Директива 2009/103 е свързан с евентуалните ограничения на застрахователното покритие на гражданската отговорност по отношение на трети пострадали при застрахователно събитие лица, а не с регресните искове, предявени от застрахователя след предоставянето на обезщетение на увреденото лице.
100. Следователно условията за ангажиране на отговорността на притежателя на полицата за сумите, платени от застрахователя вследствие на застрахователно събитие, не се уреждат от правото на Съюза. Остава да се определи дали условията за ангажиране на тази отговорност, посочени във втората част на преюдициалния въпрос, все пак могат да засегнат полезното действие на Директива 2009/103.
2. Полезното действие на Директива 2009/103 и регресният иск
101. Запитващата юрисдикция си задава въпроса дали застрахователят може да предяви регресен иск срещу притежателя на полицата за възстановяване на всички суми, които е платил на последния в изпълнение на застрахователния договор.
102. Въпреки че условията за ангажиране на отговорността на притежателя на полицата са от компетентността на държавите членки, те трябва да упражняват своите правомощия при спазване на правото на Съюза, без да се засяга полезното действие на това право.
103. В това отношение в своята практика относно полезното действие на Директива 2009/103 Съдът разграничава, от една страна, разпоредбите в областта на застраховането, които ограничават покритието на гражданската отговорност на застрахователя в отношението между третото пострадало лице и застрахователя, и от друга страна, разпоредбите на националния режим на гражданската отговорност, които определят отговорността на застрахования по отношение на такова трето пострадало лице(52). По принцип най-вече първите разпоредби могат да засегнат полезното действие на тази директива(53). Всъщност по общо правило отговорността на застрахователя произтича от гражданската отговорност на застрахования и тази директива няма за цел да хармонизира режимите на гражданска отговорност в държавите членки.
104. От друга страна, съгласно същата съдебна практика, за да се гарантира полезният ефект на разпоредбите на правото на Съюза относно задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на превозни средства, тези разпоредби трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която засяга това полезно действие, тъй като, изключвайки автоматично или ограничавайки непропорционално правото на пострадалото лице да получи обезщетение от задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства, те биха застрашили постигането на целта за защита на пострадалите при пътнотранспортни произшествия, постоянно преследвана и укрепвана от законодателя на Съюза(54).
105. В светлината на тази съдебна практика следва да се установи, че национална правна уредба, която позволява на застрахователя да предяви иск срещу пострадалия пътник, когато той също така е притежателят на полицата, декларирал при сключването на застрахователния договор неверните данни, за възстановяване на всички суми, които е платил на пострадалия пътник в изпълнение на този застрахователен договор, може да засегне правото на това лице на обезщетение от задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при използването на превозните средства и вследствие на това — полезното действие на Директива 2009/103.
106. Всъщност подобна национална правна уредба има за последица да повлияе върху отношенията между третото пострадало лице и застрахователя, без да повлияе на гражданската отговорност на застрахованото лице, пряко отговорно за пътнотранспортното произшествие. Обстоятелството, че тази национална правна уредба има за цел да санкционира декларирането на неверните данни от притежателя на полицата при сключването на застрахователния договор, не поставя под въпрос това съображение. Обстоятелството, че пострадалият пътник е притежателят на полицата, който при сключването на застрахователния договор е декларирал неверни данни относно самоличността на обичайния водач, не променя качеството му на „трето пострадало лице“ по смисъла на Директива 2009/103.(55).
107. В това отношение безспорно в решение Ruiz Bernáldez(56) Съдът приема, че „договорът за задължителна застраховка може да предвижда, че в такива хипотези застрахователят има правото да предяви регресен иск срещу застрахования“. Това решение обаче не може да се разбира в смисъл, че правото на Съюза допуска правото на застрахователя да предяви регресен иск срещу лицето, с което е сключил застрахователния договор, когато това лице също така е трето пострадало лице по смисъла на Директива 2009/103.
108. Всъщност, както подчертава френското правителство, в решение Ruiz Bernáldez(57) застрахованото лице е водачът на превозното средство и лицето, причинило вредата, така че не се поставя въпросът за риск от нарушение на правото на обезщетение на пострадалото лице в резултат на този иск. Освен това съображенията на Съда се отнасят по-специално до клауза от договора за застраховка „Гражданска отговорност“, която позволява на застрахователя да предяви регресен иск срещу застрахованото лице, за да си възстанови сумите, платени на пострадалия от пътнотранспортно произшествие, причинено от водач в нетрезво състояние(58). В замяна на това нищо в посоченото решение не позволява да се приеме, че такъв регресен иск може да бъде предявен без никакво ограничение от правото на Съюза срещу лицето, обезщетено от застрахователя. Напротив, Съдът посочва, че „договорът за задължителна застраховка не може да предвижда, че в определени случаи, и по-специално когато водачът на превозното средство е бил в нетрезво състояние, застрахователят не е длъжен да обезщети телесните и имуществените вреди, причинени на трети лица от застрахованото превозно средство“(59).
109. И което е още по-важно, регресен иск като визирания във втората част на преюдициалния въпрос не отчита необходимостта да се гарантира пропорционалността на мярка, която има за цел да лиши пострадалия от правото на обезщетение от страна на застрахователя.
110. Както следва от акта за преюдициално запитване, нищожността на договора всъщност произтича от декларираните неверни данни, които са променили оценката за риска за застрахователя и следователно за цената на застраховката, без това да е оказало никакво влияние върху застрахователното събитие и размера на вредата. Ако обаче е предявен иск за възстановяване на всички суми, платени на заинтересованото лице като обезщетение за вредите, претърпени при пътнотранспортно произшествие, под претекст, че се санкционират декларираните от притежателя на полицата неверни данни относно самоличността на обичайния водач на съответното превозно средство, на практика резултатът от този иск е окончателно и непропорционално лишаване на това лице от защитата, която Директива 2009/103 предоставя на пострадалите при такива произшествия.
111. При тези обстоятелства на втората част на преюдициалното запитване следва да се отговори, че членове 3 и 13 от Директива 2009/103 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат и национална правна уредба, която позволява на застрахователя да предяви иск срещу пострадалия пътник, когато той също така е притежателят на полицата, на основание умишлено декларираните от него неверни данни относно обичайния водач на съответното превозно средство, за възстановяване на всички суми, които е платил на пострадалия пътник в изпълнение на този договор.
V. Заключение
112. С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Cour de cassation (Касационен съд, Франция) преюдициални въпроси по следния начин:
„Членове 3 и 13 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка
трябва да се тълкуват в смисъл, че:
– не допускат национална правна уредба, която позволява на пострадалия пътник, когато той също така е притежателят на полицата, да се противопостави нищожността на договора за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, произтичаща от умишленото деклариране на неверни данни от този притежател на полицата относно обичайния водач на съответното превозно средство,
– не допускат и национална правна уредба, която позволява на застрахователя да предяви иск срещу пострадалия пътник, когато той също така е притежателят на полицата, умишлено декларирал неверни данни относно обичайния водач на съответното превозно средство, за възстановяване на всички суми, които е платил на пострадалия пътник в изпълнение на този договор“.