РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (oсми състав)

15 септември 2016 година(*)

„Държавни помощи — Общински данък върху недвижимото имущество — Освобождаване, предоставено на нестопанските субекти, които извършват специфични дейности — Консолидирана редакция на Закона за данъка върху доходите — Освобождаване от еднократния общински данък — Решение, което отчасти констатира липсата на държавна помощ, и отчасти обявява помощта за несъвместима с вътрешния пазар — Жалба за отмяна — Подзаконов акт, който не включва мерки за изпълнение — Пряко засягане — Допустимост — Абсолютна невъзможност за възстановяване — Член 14, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 659/1999 — Задължение за мотивиране“

По дело T‑219/13,

Pietro Ferracci, с местожителство в Сан Чезарео (Италия), за когото се явяват първоначално A. Nucara и E. Gambaro, впоследствие E. Gambaro, avocats,

жалбоподател,

срещу

Европейска комисия, за която се явяват първоначално V. Di Bucci, G. Conte и D. Grespan, впоследствие M. Conte, D. Grespan и F. Tomat, в качеството на представители,

ответник,

подпомагана от

Италианска република, за която се явяват G. Palmieri и G. De Bellis, в качеството на представители,

встъпила страна,

с предмет жалба на основание на член 263 ДФЕС за отмяна на Решение 2013/284/ЕС на Комисията от 19 декември 2012 година относно държавна помощ SA. 20829 [C 26/2010, ex NN 43/2010 (ex CP 71/2006)] Схема относно освобождаване от общински данък върху недвижимото имущество за имоти, използвани от нестопански субекти за специфични цели, приведена в действие от Италия (OВ L 166, 2013 г., стр. 24)

ОБЩИЯТ СЪД (осми състав),

състоящ се от: D. Gratsias, председател, M. Кънчева (докладчик) и C. Wetter, съдии,

секретар: J. Palacio González, главен администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 17 декември 2015 г.,

постанови настоящото

Решение

 Обстоятелствата по спора

1        Жалбоподателят, г‑н Pietro Ferracci, е собственик на база за туристическо настаняване на хотелски начала от типа Bed & Breakfast, която се състои от две стаи и се намира в община Сан Чезарео в близост до Рим (Италия).

2        Той е едно от многото подали жалба лица, които през 2006 г. се обръщат към Комисията на Европейските общности с твърдението, че извършеното от Италианската република изменение, по-специално на обхвата на националната схема, свързана с Imposta comunale sugli immobili (общински данък върху недвижимото имущество, наричан по-нататък „ICI“), представлява държавна помощ, несъвместима с общия пазар по смисъла на член 87 ЕО.

3        По същество целта на това изменение е да установи, че освобождаването от ICI, ползвано от 1992 г. от нестопанските субекти, които в съответните си имоти извършват само социална помощ, социални дейности, дейности по здравеопазване, образование, отдих, настаняване, спорт и религиозни дейности, трябва да се разбира в смисъл, че се прилага за тези дейности и „независимо от евентуалния им търговски характер“.

4        На 5 май 2006 г. Комисията изпраща до италианските органи искане за информация относно освобождаването от ICI. Те изпълняват това искане на 6 юни 2006 г., като обясняват, че обхватът на схемата на ICI бил определен отново с оглед на освобождаване от този данък само на субектите, извършващи специфични дейности, които „не са изключително стопански по своя характер“.

5        На 8 август 2006 г. Комисията обръща внимание на жалбоподателите, че предвид получената от италианските органи информация и вследствие на въведените нови изменения в италианската правна уредба няма основания за продължаване на разследването.

6        На 24 октомври 2006 г., на 8 и 16 януари 2007 г., както и на 12 септември 2007 г. жалбоподателите отново се обръщат към Комисията, като по същество твърдят, че освобождаването от ICI на нестопанските субекти не съответства на член 87 ЕО дори след направените от италианските органи изменения. Освен това те привличат вниманието на Комисията върху Testo unico delle imposte sui redditi (Консолидираната редакция на Закона за данъка върху доходите, наричана по-нататък „TUIR“), чийто член 149, параграф 4 по същество предвижда, че за разлика от всички други субекти, за получилите гражданскоправен статут църковни институции и аматьорските спортни клубове не се прилагат критериите, предвидени в същия акт, за да се определи загубата на качеството „нестопански субект“. Според жалбоподателите тази разпоредба предоставя данъчно предимство на тези два вида субекти, тъй като им дава възможност да запазят статута си на нестопански субекти, дори ако вече не са такива в съответствие с критериите, приложими за другите субекти.

7        На 5 ноември 2007 г. Комисията приканва италианските органи и жалбоподателите да предоставят допълнителна информация относно всички цитирани от последните разпоредби, за които се твърди, че дават предимство. Италианските органи предоставят исканата информация с писма от 3 декември 2007 г. и от 30 април 2008 г.

8        На 20 октомври 2008 г. жалбоподателите изпращат официално уведомително писмо до Комисията по член 232 ЕО, в което искат от нея да даде началото на официална процедура по разследване и да приеме решение във връзка с техните жалби.

9        На 24 ноември 2008 г. Комисията изпраща ново искане за информация до италианските органи, на което те отговарят с писмо от 8 декември 2008 г.

10      На 19 декември 2008 г. Комисията уведомява жалбоподателите, че въз основа на предварителен анализ счита, че няма индикации спорните мерки да представляват държавна помощ и следователно няма нужда да продължи разследването.

11      На 26 януари 2009 г. италианските органи приемат циркулярно писмо, за да разяснят обхвата на освобождаването от ICI за нестопанските субекти. В частност това циркулярно писмо определя кои субекти могат да се считат за нестопански и уточнява какви характеристики трябва да имат извършваните от тях дейности, за да могат да ползват въпросното освобождаване.

12      На 2 март 2009 г. и на 11 януари 2010 г. жалбоподателите се обръщат към Комисията, за да изразят недоволството си от италианската правна уредба, свързана с ICI, и да разкритикуват горепосоченото циркулярно писмо. Комисията им отговаря на 15 февруари 2010 г., като по същество припомня аргументите, вече изложени от нея в писмото ѝ от 19 декември 2008 г.

13      На 26 април 2010 г. жалбоподателят подава до Общия съд жалба за отмяна на решението на Комисията, съдържащо се в писмото ѝ от 15 февруари 2010 г. Тази жалба е заведена под номер T‑192/10.

14      На 12 октомври 2010 г. Комисиятa решава да започне официалната процедура по разследване по смисъла на член 108, параграф 2 ДФЕС относно, от една страна, освобождаването от ICI на нестопанските субекти със специфични цели, и от друга страна, на член 149, параграф 4 от TUIR. На 21 декември 2010 г. решението за започване на официалната процедура е публикувано в Официален вестник на Европейския съюз, като заинтересованите страни са поканени да представят мненията си.

15      С определение от 18 ноември 2010 г. по искане на жалбоподателя Общият съд разпорежда дело T‑192/10 да бъде заличено от регистъра.

16      Между 21 януари и 4 април 2011 г. Комисията получава становища относно решението за започване на процедурата от 80 заинтересовани страни.

17      На 15 февруари 2012 г. италианските органи уведомяват Комисията за своето намерение да приемат нова правна уредба в областта на общинския данък върху недвижимото имущество и обявяват, че считано от 1 януари 2012 г., освобождаването от ICI ще бъде заменено с освобождаването, предвидено от новата схема, свързана с Imposta municipale unica (еднократен общински данък, наричан по-нататък „IMU“). В частност целта на новата правна уредба е по-специално да освободи от IMU само специфичните дейности, извършвани от нестопански субекти „на нестопанска база“. Посочената правна уредба предвижда още правила, които да позволят пропорционалното плащане на IMU в случаите, в които една и съща собственост се използва както за стопански, така и за нестопански дейности. Накрая, предвижда се с последваща наредба за прилагане да се определи в кои случаи следва да се счита, че специфичните дейности, за които се прилага освобождаването от IMU, се извършват с нестопанска цел. Тази наредба е приета на 19 ноември 2012 г.

18      На 16 май 2012 г. Комисиятa изпраща на италианските органи искане за информация след приемането на новите разпоредби, свързани с освобождаването от IMU. Те изпълняват посоченото искане на 6 юли 2012 г. На 27 юни и на 25 октомври 2012 г. Комисиятa получава допълнителна информация и от жалбоподателите.

19      На 19 декември 2012 г. Комисиятa приема Решение 2013/284/ЕС относно държавна помощ S.A. 20829 [C 26/2010, ex NN 43/2010 (ex CP 71/2006)] Схема относно освобождаване от общински данък върху недвижимото имущество за имоти, използвани от нестопански субекти за специфични цели приведена в действие от Италия (OВ L 166, 2013 г., стр. 24; наричано по-нататък „обжалваното решение“), чийто единствен адресат е Италианската република.

20      В обжалваното решение Комисиятa преди всичко установява, че освобождаването, предоставено на нестопанските субекти, които извършват в съответните си имоти специфични дейности от обхвата на схемата на ICI, представлява несъвместима с вътрешния пазар държавна помощ, неправомерно приведена в действие от Италианската република в нарушение на член 108, параграф 3 ДФЕС. След това Комисията приема, че с оглед на специфичните характеристики на настоящия случай би било абсолютно невъзможно за Италианската република да възстанови евентуалните неправомерни помощи, така че в обжалваното решение Комисията не разпорежда такова възстановяване. Накрая Комисиятa приема, че нито член 149, параграф 4 от TUIR, нито освобождаването, предвидено с новата схема на IMU, представляват държавни помощи по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС.

 Производството и исканията на страните

21      На 16 април 2013 г. жалбоподателят подава настоящата жалба в секретариата на Общия съд.

22      В същия ден Scuola Elementare Maria Montessori Srl също подава жалба за отмяна на обжалваното решение, заведена под номер T‑220/13.

23      С акт, подаден в секретариата на Общия съд на 17 юли 2013 г., Комисията повдига възражение за недопустимост на основание член 114, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд от 2 май 1991 г.

24      На 16 септември 2013 г. жалбоподателят представя своето становище по повдигнатото от Комисията възражение. Той моли Общия съд по-специално да отхвърли възражението за недопустимост или при условията на евентуалност да се произнесе по възражението в решението, в което ще разгледа делото по същество.

25      След промяна в съставите на Общия съд съдията докладчик е включен в осми състав, на който поради това е разпределено настоящото дело.

26      На 18 март 2014 г. на основание член 64 от Процедурния правилник от 2 май 1991 г. Общият съд приканва страните да отговорят на въпроса дали обжалваното решение представлява подзаконов акт, който не включва мерки за изпълнение и засяга пряко жалбоподателя по смисъла на последната част от изречението на член 263, четвърта алинея ДФЕС. Страните изпълняват това искане в определения срок.

27      С определение от 29 октомври 2014 г. Общият съд решава да присъедини направеното от Комисията възражение за недопустимост към производството по същество.

28      На 8 април 2015 г. Италианската република подава в секретариата на Общия съд молба за встъпване в настоящото производство в подкрепа на исканията на Комисията. С определение от 1 юни 2015 г. председателят на осми състав на Общия съд уважава тази молба.

29      На 3 ноември 2015 г. Общият съд приканва на основание член 89 от Процедурния правилник на Общия съд по-специално Комисията да уточни някои аспекти, свързани със съществото на делото, и да представи определени разпоредби от италианското законодателство, цитирани в обжалваното решение. Комисията изпълнява разпореждането на Общия съд в определения срок.

30      В същия ден Общият съд задава на страните въпрос относно евентуалното съединяване на дела T‑219/13 и T‑220/13 за целите на устната фаза на производство в съответствие с член 68, параграф 1 от Процедурния правилник. На 13 ноември 2015 г. жалбоподателят и Комисията представят становищата си, като отбелязват, че нямат възражения срещу съединяването.

31      На 16 ноември 2015 г. председателят на осми състав на Общия съд решава да съедини дела T‑219/13 и T‑220/13 за целите на устната фаза на производство.

32      По предложение на съдията докладчик Общият съд (осми състав) решава да започне устната фаза на производството.

33      Устните състезания и отговорите на страните на поставените от Общия съд въпроси са изслушани в съдебното заседание от 17 декември 2015 г.

34      В жалбата си жалбоподателят иска от Общия съд:

–        да отмени обжалваното решение,

–        да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

35      Комисията, подпомагана от Италианската република, иска Общият съд:

–        да отхвърли жалбата като недопустима,

–        при условията на евентуалност да отхвърли жалбата като неоснователна,

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

 От правна страна

36      Както става ясно от прочита на жалбата, първото искане на жалбоподателя трябва да се разбира в смисъл, че цели отмяната на обжалваното решение в частта, в която Комисията констатира, от една страна, че е било невъзможно италианските органи да възстановят помощите, счетени за неправомерни и несъвместими с общия пазар (първата част на обжалваното решение), и от друга страна, че нито член 149, параграф 4 от TUIR, нито предвиденото от новата схема на IMU освобождаване представляват държавни помощи (съответно втората и третата част на обжалваното решение).

 По допустимостта

37      Според Комисията настоящата жалба е недопустима, тъй като, на първо място, жалбоподателят не е лично засегнат от обжалваното решение. На второ място, не можело да се счита, че това решение представлява подзаконов акт, който не включва мерки за изпълнение и който засяга пряко жалбоподателя по смисъла на последната част на изречението от член 263, четвърта алинея ДФЕС. В това отношение, първо, Комисията твърди, че адресирано до държава членка решение, което се отнася до схема за помощи, не представлява подзаконов акт. Второ, тя отбелязва, че обжалваното решение включва мерки за изпълнение, по-специално в частта му, свързана с член 149, параграф 4 от TUIR и в частта му, свързана с предвиденото освобождаване от IMU. Трето, тя твърди, че жалбоподателят не е пряко засегнат от предвидените в обжалваното решение мерки.

38      Жалбоподателят оспорва доводите на Комисията. От една страна, той поддържа, че е лично засегнат от обжалваното решение. От друга страна, той изтъква, че в случая не бил длъжен да доказва, че е лично засегнат от обжалваното решение, при положение че това решение трябва да се квалифицира като подзаконов акт, който не включва мерки за изпълнение и го засяга пряко по смисъла на последната част от изречението от член 263, четвърта алинея ДФЕС.

39      За целите на проверката на допустимостта на настоящата жалба Общият съд счита, че е уместно да разгледа веднага въпроса дали жалбата е допустима по смисъла на последната част от изречението от член 263, четвърта алинея ДФЕС. Съгласно тази разпоредба всяко физическо или юридическо лице може да заведе иск срещу подзаконовите актове, които го засягат пряко и които не включват мерки за изпълнение. Следователно частноправният субект може да иска отмяна, без да трябва да доказва, че е лично засегнат от въпросния акт, но само при условие че този акт, преди всичко, го засяга пряко, след това, има подзаконов характер, и накрая, не включва мерки за изпълнение.

 По условието, свързано с прякото засягане

40      Що се отнася до въпроса дали обжалваното решение засяга пряко жалбоподателя, следва да се напомни, че съгласно постоянната съдебна практика, за да е пряко засегнат частноправен субект, е необходимо, първо, обжалваният акт да поражда пряко последици за правното положение на този субект, и второ, да не оставя никакво право на преценка на адресатите на акта, на които е възложено изпълнението му, тъй като това изпълнение е напълно автоматично и произтича единствено от правната уредба на Европейския съюз, без да се прилагат други правила с опосредяващ характер (решения от 5 май 1998 г., Dreyfus/Комисия, C‑386/96 P, EU:C:1998:193, т. 43 и от 10 септември 2009 г., Комисия/Ente per le Ville Vesuviane и Ente per le Ville Vesuviane/Комисия, C‑445/07 P и C‑455/07 P, EU:C:2009:529, т. 45).

41      В самото начало следва да се отхвърли твърдението на Комисията, формулирано както в писмените ѝ изявления, така и в съдебното заседание, според което представените от жалбоподателя доказателства не могат да докажат качеството му на оператор на пазара.

42      Във връзка с това следва да се напомни, че съгласно постоянната съдебна практика дейността на Съда и на Общия съд се ръководи от принципа на свободната преценка на доказателствата и че единственият критерий за преценката на стойността на представените доказателства е тяхната достоверност. Освен това, за да се прецени доказателствената стойност на даден документ, трябва да се провери истинността на информацията, която се съдържа в него, и да се отчетат по-специално произходът на документа, обстоятелствата при съставянето му и неговият адресат и да се прецени дали с оглед на съдържанието му документът изглежда логичен и достоверен (вж. в този смисъл решение от 27 септември 2012 г., Shell Petroleum и др./Комисия, T‑343/06, EU:T:2012:478, т. 161 и цитираната съдебна практика).

43      Жалбоподателят обаче е представил на Общия съд документ, издаден от италианските органи, който признава годността на притежаваните от него заведения да извършват дейността по настаняване и предлагане на закуска. При това положение Общият съд счита, че тъй като този документ доказва качеството на жалбоподателя на оператор на пазара на туристически и хотелски услуги, достоверността документа е установена в достатъчна степен. Освен това, макар Комисията да оспорва общо истинността на такова изявление и настоящата му валидност, тя не изтъква никакви данни, от които да може да се заключи, че точната информация, съдържаща се в представения от жалбоподателя документ, е невярна или че може да не е валидна понастоящем.

44      Що се отнася до въпроса дали посочените в обжалваното решение мерки могат да засегнат правното положение на жалбоподателя, следва да се напомни, че конкурент на получателя на помощ е пряко засегнат от решение на Комисията, което разрешава на държава членка да предостави такава помощ, когато волята на съответната държава за това не подлежи на каквото и да било съмнение (вж. в този смисъл решения от 28 януари 1986 г., Cofaz и др./Комисия, 169/84, EU:C:1986:42, т. 30, от 6 юли 1995 г., AITEC и др./Комисия, T‑447/93—T‑449/93, EU:T:1995:130, т. 41 и от 22 октомври 1996 г., Skibsværftsforeningen и др./Комисия, T‑266/94, EU:T:1996:153, т. 49).

45      В случая трябва да се отбележи, че предлаганите от определени субекти услуги по настаняване, които са обект на посочените в обжалваното решение мерки и за които според жалбоподателя са предоставени предполагаемите помощи, биха могли да се конкурират с услугите на други заведения за настаняване. Всъщност, както следва от извадките от интернет сайтове, предоставени от жалбоподателя като приложения към писмените му изявления, тези субекти, а именно, църковните и религиозните институции изглеждат като категория заведения за настаняване, които от туристическа гледна точка са също като местата, предлагащи легло и закуска, обзаведените помещения и къмпингите, тъй като предлагат услуги по ваканционно настаняване и съоръжения за прием, сходни на другите хотелски заведения. В този контекст следва да се приеме, че като собственик на заведение за настаняване от типа „Bed & Breakfast“ жалбоподателят би могъл да е в конкурентно отношение с тези заведения и поради тази причина да бъде засегнат от предвидените в обжалваното решение мерки.

46      Освен това, доколкото в съдебното заседание Комисията твърди, че съгласно решения от 28 април 2015 г., T & L Sugars и Sidul Açúcares/Комисия (C‑456/13 P, EU:C:2015:284, т. 37 и цитираната съдебна практика) и от 17 септември 2015 г., Confederazione Cooperative Italiane и др./Anicav и др. (C‑455/13 P, C‑457/13 P и C‑460/13 P, непубликувано, EU:C:2015:616, т. 47—50), обстоятелството, че някои мерки за помощи засягат положението на даден конкурент на пазара, не се отнася до правното му положение, а до неговото фактическо положение, следва да се отбележи, че за разлика от настоящия случай, жалбоподателите в тези две дела не присъстват на пазарите, регламентирани с обжалваните разпоредби. По тази причина според Съда само от факта, че тези разпоредби поставят жалбоподателите в неизгодно конкурентно положение, не може да се приеме, че е засегнато правното им положение и че поради това тези разпоредби ги засягат пряко.

47      Следователно предвидените с обжалваното решение мерки засягат правното положение на жалбоподателя.

48      Що се отнася до второто условие, което определя дали е налице пряко засягане в съответствие със съдебната практика, посочена в точка 40 по-горе, трябва да се приеме, като се има предвид естеството на обжалваното решение — което позволява на Италианската република, от една страна, да не извършва възстановяване на счетените за неправомерни и несъвместими с вътрешния пазар помощи, и от друга страна, да прилага схема на данъчно освобождаване, която според Комисията не включва помощ — това решение проявява правното си действие напълно автоматично си единствено по силата на правната уредба на Съюза, без да се прилагат други правила с опосредяващ характер, като по този начин позволява на Италианската република да не възстановява неправомерните помощи и да прилага своята схема на данъчно освобождаване.

49      Предвид гореизложеното следва да се приеме, че обжалваното решение засяга пряко жалбоподателя.

 По квалификацията на обжалваното решение като подзаконов акт

50      Що се отнася до въпроса дали обжалваното решение трябва да бъде квалифицирано като подзаконов акт, следва да се напомни, че съгласно съдебната практика подзаконовите актове по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС са актове с общо приложение, с изключение на законодателните актове (решение от 3 октомври 2013 г., Inuit Tapiriit Kanatami и др./Парламент и Съвет, C‑583/11 P, EU:C:2013:625, т. 60 и определение от 6 септември 2011 г., Inuit Tapiriit Kanatami и др./Парламент и Съвет, T‑18/10, EU:T:2011:419, т. 56).

51      Разграничаването между законодателен и подзаконов акт съгласно Договора за функционирането на ЕС почива на критерия за процедурата — законодателна или не — довела до неговото приемане (определение от 6 септември 2011 г., Inuit Tapiriit Kanatami и др./Парламент и Съвет, T‑18/10, EU:T:2011:419, т. 65). Тъй като в случая обжалваното решение не е било прието в рамките на законодателна процедура, то не представлява законодателен акт по смисъла на член 297 ДФЕС. Следователно трябва да се провери дали обжалваното решение има общо приложение.

52      В това отношение следва да се напомни, че съгласно постоянната съдебна практика решение на Комисията в областта на държавните помощи, което се прилага към обективно определени положения и поражда правни последици спрямо категория лица, посочени общо и абстрактно, има общо приложение (решения от 2 февруари 1988 г., Kwekerij van der Kooy и др./Комисия, 67/85, 68/85 и 70/85, EU:C:1988:38, т. 15, от 19 октомври 2000 г., Италия и Sardegna Lines/Комисия, C‑15/98 и C‑105/99, EU:C:2000:570, т. 33, от 22 декември 2008 г., British Aggregates/Комисия, C‑487/06 P, EU:C:2008:757, т. 31 и от 17 септември 2009 г., Комисия/Koninklijke Friesland Campina, C‑519/07 P, EU:C:2009:556, т. 53).

53      В частност целта на обжалваното решение е да провери предвид член 107 ДФЕС дали национална правна уредба, приложена към неопределен брой лица, посочени общо и абстрактно, съдържа елементи на държавна помощ и евентуално дали въпросната помощ е съвместима с вътрешния пазар и дали може да бъде възстановена. Като се има предвид естеството на компетентността, възложена на Комисията с разпоредбите на Договора относно държавните помощи, такова решение отразява, дори да има само един адресат, обхвата на националните актове, които тази институция разглежда, независимо дали за да предостави разрешението, необходимо за прилагането на дадена мярка за помощ, или за да определи последиците, които произтичат от евентуално неправомерния ѝ или несъвместим с вътрешния пазар характер. Въпросните актове обаче са именно с общо приложение, при положение че операторите, които попадат в приложното им поле, са определени общо и абстрактно.

54      Предвид гореизложените съображения следва да се приеме, че обжалваното решение е с общо приложение, що се отнася до трите му части, чиято правомерност е оспорена в рамките на настоящата жалба, а именно, от една страна, фактът, че Комисията не е разпоредила възстановяването на държавни помощи, счетени от нея за неправомерни и несъвместими, що се отнася до свързаното с ICI освобождаване, а от друга страна, фактът, че според нея нито член 149, параграф 4 от TUIR, нито предвиденото освобождаване от IMU представляват държавни помощи по смисъла на член 107 ДФЕС (вж. т. 36 по-горе).

55      Следователно обжалваният акт, който е акт с общо приложение, без да е законодателен акт, представлява подзаконов акт по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС.

 По наличието на мерки за изпълнение

56      Що се отнася до наличието на мерки за изпълнение в обжалваното решение, следва да се отбележи, че Съдът е имал повод да уточни, че понятието „подзаконови актове […] които не включват мерки за изпълнение“ по смисъла на член 263 ДФЕС, следва да се тълкува с оглед на целта на тази разпоредба, която, както е видно от нейния генезис, се състои в това да се избегне положение, при което частноправният субект е принуден да наруши правото, за да получи достъп до съд. Когато обаче подзаконов акт има преки последици за правното положение на физическо или юридическо лице, без да са необходими мерки за изпълнение, има опасност това лице да бъде лишено от ефективна съдебна защита, ако не разполага с възможност за пряко обжалване пред съда на Съюза, за да оспори законосъобразността на този подзаконов акт. Всъщност, когато липсват мерки за изпълнение, физическо или юридическо лице, дори да е засегнато пряко от въпросния акт, ще бъде в състояние да поиска този акт да бъде подложен на съдебен контрол едва след като е нарушило разпоредбите му, като в хода на образуваното срещу него производство пред националните юрисдикции се позове на незаконосъобразността на тези разпоредби (решение от 19 декември 2013 г., Telefónica/Комисия, C‑274/12 P, EU:C:2013:852, т. 27).

57      Когато обаче подзаконов акт включва мерки за изпълнение, съдебният контрол за спазването на правния ред на Съюза се осигурява независимо от това дали посочените мерки са приети от Съюза или от държавите членки. Физическите и юридическите лица, които поради посочените в член 263, четвърта алинея ДФЕС условия за допустимост не могат да обжалват пряко подзаконов акт на Съюза пред съда на Съюза, са защитени срещу прилагането на такъв акт спрямо тях чрез възможността да оспорват включените в него мерки за изпълнение (решение от 19 декември 2013 г., Telefónica/Комисия, C‑274/12 P, EU:C:2013:852, т. 28).

58      Освен това, ако изпълнението на такъв акт е от компетентността на държавите членки, тези лица могат да се позоват на невалидността на съответния основен акт пред националните юрисдикции и да дадат повод на тези юрисдикции да се обърнат към Съда на основание член 267 ДФЕС с преюдициални въпроси (решение от 19 декември 2013 г., Telefónica/Комисия, C‑274/12 P, EU:C:2013:852, т. 29).

59      За да се прецени дали подзаконов акт включва мерки за изпълнение, за отправна точка трябва да се вземе положението на лицето, което се позовава на правото на обжалване съгласно последната част на изречението от член 263, четвърта алинея ДФЕС. Следователно няма значение дали въпросният акт включва мерки за изпълнение по отношение на други правни субекти (решение от 19 декември 2013 г., Telefónica/Комисия, C‑274/12 P, EU:C:2013:852, т. 30).

60      За да се провери дали обжалваният акт включва мерки за изпълнение, трябва да се вземе предвид единствено предметът на жалбата и когато жалбоподател иска само частична отмяна на акт, при необходимост трябва да се вземат предвид единствено мерките за изпълнение, които тази част от акта евентуално включва (решение от 19 декември 2013 г., Telefónica/Комисия, EU:C:2013:852, т. 31).

61      В случая, първо, що се отнася до първата част на обжалваното решение, следва да се приеме, че доколкото, предвид особеностите на настоящия случай, Комисията е счела, че би било абсолютно невъзможно да се извърши възстановяване на неправомерните помощи, отпуснати в рамките на схемата на ICI, и поради това е решила да не изисква от Италианската република да възстанови от всеки получател предоставените по силата на този режим суми, няма да е необходимо националните органи да приемат никаква мярка, особено по отношение на жалбоподателя, за да приложат обжалваното решение.

62      На следващо място, що се отнася до втората обжалвана част, от една страна, трябва да се отбележи, че според извода, до който е стигнала Комисията в обжалваното решение, предвиденото в член 149, параграф 4 от TUIR освобождаване не представлява помощ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС. При тези обстоятелства обжалваното решение, което не налага на държавата членка никакво задължение, не предполага приемането на никаква мярка за изпълнение, като в това отношение националните органи само прилагат националното законодателство. От друга страна, и във всички случаи се налага изводът, че установените в член 149, параграф 4 от TUIR разпоредби се отнасят само до загубата на статута на нестопански субекти. При тези обстоятелства никаква мярка за изпълнение не би могла да бъде приета от италианските органи по отношение на жалбоподателя като стопански субект.

63      На последно място, що се отнася до третата оспорена част, следва да се отбележи, че според Комисията предвиденото от схемата на IMU освобождаване също не представлява помощ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС. Следователно, тъй като обжалваното решение не налага на държавата членка никакво задължение, на национално равнище няма да бъде приета никаква мярка в изпълнение на това решение, в частност по отношение на жалбоподателя.

64      От изложеното по-горе следва, че нито една оспорена част от обжалваното решение не включва мерки за изпълнение по отношение на жалбоподателя, така че той няма да може да подаде жалба пред италианска национална юрисдикция в съответствие със съдебната практика, посочена в точка 58 по-горе, за да изтъкне в рамките на жалбата си невалидността на тези части от обжалваното решение.

65      За да оспори горната констатация, Комисията твърди, като се позовава по-специално на решения от 26 септември 2014 г., Dansk Automat Brancheforening/Комисия (T‑601/11, EU:T:2014:839) и Royal Scandinavian Casino Århus/Комисия (T‑615/11, EU:T:2014:838) и на цитираната съдебна практика, че специфичните и конкретни последици от обжалваното решение на практика ще се материализират с актовете, определящи размера на данъците, дължими от данъчнозадължените лица, актове, които сами по себе си ще представляват мерки за изпълнение, включени в обжалваното решение. Освен това тя добавя, че жалбоподателят би могъл да оспори пред националната юрисдикция предполагаемия дискриминационен характер на тези облагателни актове, като изиска същите предимства като техните получатели, или иначе, като изтъкне неправомерността от гледна точка на правото на Съюза на ползваните от тези получатели предимства в качеството им на конкуренти.

66      Този довод обаче не може да бъде приет.

67      Всъщност, от една страна, облагателните актове, които италианските органи могат да приемат по силата на схемата на IMU, няма да бъдат последица от обжалваното решение, а ще произтичат единствено от италианската данъчна правна уредба, доколкото, както е видно от съображение 202 от обжалваното решение, същото само обявява, че предвиденото освобождаване от IMU дори не попада в обхвата на член 107, параграф 1 ДФЕС.

68      От друга страна, що се отнася до облагателните актове, които ще му бъдат издадени като лице, което не ползва спорното освобождаване, жалбоподателят няма възможност да иска освобождаването, чиято правомерност оспорва, да бъде приложено и към неговия случай (вж. решение от 20 септември 2001 г., Banks, C‑390/98, EU:C:2001:456, т. 80, 92—94 и цитираната съдебна практика). По същите съображения трябва да се отхвърли и доводът на Комисията, че жалбоподателят винаги може да поиска от италианските данъчни органи да ползва същите данъчни предимства като предоставените на субектите, за които се отнасят спорните мерки, и да обжалва евентуален отказ. По-нататък се налага изводът, че в посочения от Комисията контекст сам по себе си отказът на италианската данъчна администрация всъщност няма да може да се квалифицира като мярка за изпълнение, произтичаща от обжалваното решение, а би бил резултат от вътрешна мярка, приета самостоятелно от компетентните национални органи вследствие на подаденото от жалбоподателя индивидуално искане.

69      Накрая следва да се отбележи, че за разлика от настоящото дело, в решения от 26 септември 2014 г., Dansk Automat Brancheforening/Комисия (T‑601/11, EU:T:2014:839) и Royal Scandinavian Casino Århus/Комисия (T‑615/11, EU:T:2014:838), разпоредителната част на обжалваното решение изрично е предвиждало в член 1 приемането на разпоредби за прилагане на нотифицираната мярка, поради което Общият съд е констатирал, че такова решение включва мерки за изпълнение по смисъла на последната част от изречението от член 263, четвърта алинея ДФЕС. В частност, в точки 59 и 51 от съответните две решения Общият съд е установил, че съществува датски закон и актове за неговото прилагане, които е трябвало да бъдат приети след приемането на обжалваното решение, за да може разглежданата схема за помощи да породи последици за жалбоподателите, за разлика от настоящия случай. В това отношение следва да се посочи, че единственият акт за прилагане, на който се позовава обжалваното решение в настоящия случай, засяга освобождаването, свързано с новата схема на IMU, и че както бе посочено в точка 17 по-горе, приемането на този акт предхожда приемането на самото решение.

70      Предвид гореизложеното следва да се приеме, че обжалваното решение не включва мерки за изпълнение по отношение на жалбоподателя и че поради това жалбата трябва да бъде обявена за допустима съгласно последната част от изречението от член 263, четвърта алинея ДФЕС.

 По същество

71      В подкрепа на жалбата си жалбоподателят излага четири основания. Първото основание е нарушение на член 14, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 659/1999 на Съвета от 22 март 1999 година за установяване на подробни правила за прилагането на член 93 от Договора за ЕО (OВ L 83, 1999 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 4). Второто и третото основание са нарушение на член 107, параграф 1 ДФЕС. Четвъртото основание е неизпълнение на задължението за мотивиране.

 По първото основание, а именно, нарушение на член 14, параграф 1 от Регламент № 659/1999

72      С първото си основание жалбоподателят упреква Комисия за това, че в нарушение на член 14, параграф 1 от Регламент № 659/1999 не е задължила Италианската република да възстанови данъчното освобождаване, което нестопанските субекти за специфични цели са ползвали в съответствие с ICI и което тя е счела за неправомерно и несъвместимо с вътрешния пазар.

73      Това основание се разделя на две части, изведени съответно от наличието на грешка при прилагане на правото и на грешка в преценката.

–       По първата част, изведена от наличието на грешка при прилагане на правото

74      Според жалбоподателя Комисията е нарушила член 14, параграф 1 от Регламент № 659/1999, тъй като не е изпълнила условията, които биха ѝ позволили да стигне до извода за абсолютна невъзможност за възстановяване на неправомерната помощ в случай като настоящия. Всъщност той счита, че възстановяването би могло да бъде изключено само след решение на Комисията, което разпорежда възстановяването на неправомерната помощ, и след като Италианската република действително констатира, че изпълнението на това искане е невъзможно. Също така той счита, че преди да констатира абсолютната невъзможност за възстановяване, Комисията е трябвало да докаже, че такова възстановяване е невъзможно от нито един получател на неправомерната помощ и че освен това не може да се извърши дори частично възстановяване.

75      Комисията оспорва тези доводи.

76      В самото начало следва да се отбележи, че в съображение 13 от Регламент № 659/1999 се предвижда следното:

„[К]ато има предвид, че в случаите на неправомерна помощ, която не е съвместима с Общия пазар, ефективната конкуренция трябва да бъде възстановена; като има предвид, че за тази цел е необходимо помощта, включително лихвите, да бъдат възстановени незабавно; като има предвид, че е подходящо възстановяването да бъде извършено в съответствие с процедурите от националното законодателство; като има предвид, че прилагането на тези процедури не трябва, предотвратявайки незабавното и ефективно изпълнение на решението на Комисията, да попречи на възстановяването на ефективната конкуренция; като има предвид, че за да се постигне този резултат, държавите членки трябва да вземат всички необходими мерки, гарантиращи ефективността на решението на Комисията“.

77      Член 14 от посочения регламент, озаглавен „Възстановяване на помощ“, предвижда следното:

„1. Когато са взети отрицателни решения в случаи с неправомерна помощ, Комисията решава съответната държава членка да вземе всички необходими мерки за възстановяване на помощта от получателя […].Комисията не изисква възстановяване на помощта, ако това противоречи на общ принцип на правото на Общността“.

78      Съгласно постоянната съдебна практика премахването на неправомерна помощ посредством възстановяване е логична последица от установяването на нейния неправомерен характер (вж. решение от 9 юли 2015 г., Комисия/Франция, C‑63/14, EU:C:2015:458, т. 44 и цитираната съдебна практика). Всъщност целта на разпоредбите от Договора в областта на държавните помощи е възстановяването на ефективната конкуренция, така че по принцип решенията на Комисията изискват от засегнатата държава членка да получи действително и незабавно възстановяване на въпросните помощи (вж. в този смисъл решение от 17 септември 2009 г., Комисия/MTU Friedrichshafen, C‑520/07 P, EU:C:2009:557, т. 57 и цитираната съдебна практика). При все това абсолютната невъзможност може да обоснове невъзстановяването на неправомерните държавни помощи (вж. в този смисъл решение от 14 февруари 2008 г., Комисия/Гърция, C‑419/06, непубликувано, EU:C:2008:89, т. 39 и цитираната съдебна практика).

79      В съображения 191—198 от обжалваното решение Комисията посочва, че предвид специфичния характер на този случай за Италианската република би било абсолютно невъзможно да иска възстановяване на помощ, неправомерно отпусната по разпоредбите за освобождаване от ICI. По същество тя обяснява, че нито данните от кадастъра, нито базите данни от данъците позволяват да се идентифицира видът дейност (икономическа или неикономическа), извършвана в недвижимото имущество, принадлежащо на нестопанските субекти, нито може да се изчисли обективно размерът на данъка, подлежащ на възстановяване.

80      От една страна, следва да се отбележи, че практиката на Съда относно абсолютната невъзможност да се възстановят неправомерни помощи като цяло се отнася до случаи, в които въпросната държава членка изтъква такава невъзможност след приемането на решение за възстановяване и в контекста на неговото изпълнение (решения от 4 април 1995 г., Комисия/Италия, C‑348/93, EU:C:1995:95, от 22 март 2001 г., Комисия/Франция, C‑261/99, EU:C:2001:179, от 26 юни 2003 г., Комисия/Испания, C‑404/00, EU:C:2003:373, от 1 април 2004 г., Комисия/Италия, C‑99/02, EU:C:2004:207, от 12 май 2005 г., Комисия/Гърция, C‑415/03, EU:C:2005:287, от 14 декември 2006 г., Комисия/Испания, C‑485/03—C‑490/03, EU:C:2006:777 и от 13 ноември 2008 г., Комисия/Франция, C‑214/07, EU:C:2008:619).

81      От друга страна, съгласно постоянната съдебна практика държава членка, която при изпълнението на решение на Комисията в областта на държавните помощи среща непредвидени и непредвидими трудности или узнае за непредвидени от Комисията последици, трябва да отнесе тези проблеми до последната, предлагайки подходящи изменения във въпросното решение. В такъв случай по силата на правилото, че държавите членки и институциите на Съюза имат взаимни задължения за лоялно сътрудничество, което именно е в основата на член 4, параграф 3 ДЕС, държавата членка и Комисията трябва да си сътрудничат добросъвестно, за да преодолеят тези трудности, при пълно спазване на разпоредбите на Договора, и по-специално на тези относно помощите (вж. решение от 22 декември 2010 г., Комисия/Италия, C‑304/09, EU:C:2010:812, т. 37 и цитираната съдебна практика).

82      Като се основава по същество на предходната съдебна практика, жалбоподателят твърди, че възстановяването може да бъде изключено само след решение на Комисията, което разпорежда възстановяването на неправомерната помощ, и след като съответната държава членка действително е констатирала невъзможността да изпълни това искане.

83      Този довод на жалбоподателя обаче не може да бъде приет.

84      Всъщност, както Комисията отбелязва, дори да е вярно, че досега държавите членки са поставяли въпроса за абсолютната невъзможност по-специално по време на фазата на изпълнение на решението, главно като защита при иск за установяване на неизпълнение на задължения по член 258 ДФЕС, нито приложимата в случая правна уредба, нито практиката на Съда са установили, че такава абсолютна невъзможност не може да се констатира на етапа на административното производство, което води до решение на Комисията в областта на държавните помощи.

85      Освен това единственото задължение, което в съответствие със съдебната практика, посочена в точка 81 по-горе, имат въпросната държава членка и Комисията в хипотезата на евентуална абсолютна невъзможност за възстановяване, е да установят лоялно сътрудничество, по силата на което държавата членка следва да представи на Комисията за преценка съображенията, мотивирали подобна невъзможност, които Комисията трябва внимателно да проучи. Така или иначе, и за разлика от твърдението на жалбоподателя, сътрудничество между държавата членка и Комисията може да има преди последната да приеме окончателното решение, ако абсолютната невъзможност може да бъде констатирана още на етапа на официалната процедура по разследване. Освен това, ако в рамките на това проучване Комисията констатира, че не съществуват алтернативни методи за възстановяване на неправомерната помощ или че не е възможно и частично възстановяване, нищо не ѝ пречи да признае абсолютна невъзможност дори преди още да изиска възстановяването на помощите.

86      В конкретния случай с оглед на гореизложените съображения на първо място се налага изводът, че жалбоподателят не оспорва, че абсолютната невъзможност може да се посочи като мотив, който да обоснове невъзстановяването на неправомерните помощи. Така или иначе в съответствие със съдебната практика, посочена в точка 78 по-горе, следва да се приеме, че Комисията не допуска грешка при прилагане на правото, когато в обжалваното решение посочва, че не би могла да наложи на италианските органи да възстановят неправомерната помощ поради абсолютна невъзможност. В това отношение следва да се напомни, че Комисията не би могла да наложи в областта на държавните помощи задължения, чието изпълнение още от момента на възникването им е обективно и абсолютно невъзможно да бъде осъществено (вж. в този смисъл решение от 17 юни 1999 г., Белгия/Комисия, C‑75/97, EU:C:1999:311, т. 86).

87      Второ, както е видно от съображения 192—197 от обжалваното решение, както Италианската република, така и Комисията са изпълнили задължението си за лоялно сътрудничество в съответствие със съдебната практика, посочена в точка 81 по-горе.

88      Всъщност преди всичко Италианската република се е обърнала към Комисията преди приемането на обжалваното решение, за да потвърди, че ѝ е абсолютно невъзможно да изпълни задължение за възстановяване. В това отношение тя е представила на Комисията за преценка проблемите, свързани с възстановяването на спорната помощ. След това, тъй като италианските органи са повдигнали този въпрос на етапа на официалното разследване, Комисията е счела, че е необходимо да се заеме с него, преди да приеме окончателно решение. Освен това следва да се отбележи, че Италианската република обяснява, че поради структурата на кадастъра и липсата на релевантна данъчна информация е невъзможно от кадастралната и данъчната база данни да се екстраполира със задна дата видът данни, необходими за да се предприемат действия по възстановяването на твърдяната помощ. В светлината на тези обяснения Комисията приема, че всъщност получателите на помощта не могат да бъдат идентифицирани и че самата помощ не може да бъде изчислена обективно поради липсата на налични данни, което тя пояснява в обжалваното решение.

89      Трето, доколкото жалбоподателят твърди, че Комисията е трябвало така или иначе да констатира, че няма други алтернативни средства, за да се изпълни в конкретния случай задължението за възстановяване, най-малкото частично, подобен анализ трябва да се извърши в рамките на втората част на настоящото основание, в която се твърди, че има грешка в преценката.

90      От гореизложеното следва, че Комисията не е допуснала грешка при прилагане на правото, когато още на етапа на официалната процедура по разследване и преди да приеме разпореждане за възстановяване, констатира абсолютната невъзможност за Италианската република да възстанови помощите, счетени за неправомерни в обжалваното решение.

91      Следователно първата част трябва да се отхвърли.

–       По втората част, изведена от наличието на грешка в преценката.

92      Жалбоподателят твърди, че никакво извънредно обстоятелство не позволява на Комисията да стигне до извода, че е абсолютно невъзможно да се възстанови неправомерната помощ. Той оспорва по-специално съображението, че не е възможно да се идентифицират получателите на тази помощ и че тя изобщо не може бъде изчислена за целите на възстановяването ѝ от италианските органи. В това отношение той подчертава, че Съдът е отхвърлил доводите, основани на твърдяна невъзможност за възстановяване поради големия брой предприятия, получили помощ, или на факта, че не е била на разположение информацията, необходима за изчисляването на подлежащите на възстановяване суми. Освен това според жалбоподателя съществуват адекватни алтернативни методи, чрез които италианските органи са могли да извършат идентифицирането на получателите на неправомерната помощ и възстановяването ѝ, поне частично.

93      Комисията оспорва тези доводи.

94      Съгласно постоянната съдебна практика условието за абсолютна невъзможност за изпълнение не е спазено, когато държавата членка ответник се задоволява само да уведоми Комисията за правните, политически или практически трудности, свързани с изпълнението на решението (вж. решение от 13 ноември 2008 г., Комисия/Франция, C‑214/07, EU:C:2008:619, т. 46 и цитираната съдебна практика).

95      Освен това следва да се напомни, че при обстоятелства, засягащи възстановяването на стойността на помощи от голям брой предприятия в съчетание с множество индивидуални фактори за изчисляване, Съдът е постановил, че подобни трудности при прилагането на съответните решения не представляват абсолютна невъзможност (вж. решение от 17 ноември 2011 г., Комисия/Италия, C‑496/09, EU:C:2011:740, т. 29 и цитираната съдебна практика).

96      Накрая условието, свързано с абсолютна невъзможност за изпълнение, е спазено само когато обстоятелствата допринасят за създаване на обективна абсолютна невъзможност (вж. в този смисъл заключение на генералния адвокат Sharpston по дело Комисия/Франция, C‑214/07, EU:C:2008:343, т. 46 и цитираната съдебна практика).

97      В случая е важно в самото начало да се отбележи, че както следва от съображения 102 и 106 от обжалваното решение, Комисията е приела за несъвместимо с вътрешния пазар по смисъла на член 107 ДФЕС само освобождаването от ICI, ползвано от нестопански субекти за специфични цели, когато извършват икономическа дейност. Всъщност тя приема по същество, че в тези случаи субектите трябва да се квалифицират като предприятия, така че за тях следва да се прилага горепосочената разпоредба на Договора. Когато обаче тези субекти извършват само нестопански дейности, схемата за държавна помощ не се прилага и при това положение освобождаването от ICI не се счита за неправомерно.

98      Освен това в обжалваното решение Комисията по същество приема, че възстановяването на неправомерни помощи от италианските органи е невъзможно в обективно и абсолютно отношение с мотива, че не може да се определи дали дейностите, извършвани от субектите — получатели в недвижимите имоти, за които се прилага свързаната с ICI правна уредба, имат икономически или неикономически характер. Всъщност в съображения 194—198 от обжалваното решение тя се съгласява с обясненията на Италианската република, според които базите данни от кадастъра, от една страна, и тези от данъците, от друга страна, не позволяват нито да се идентифицира видът дейност, извършвана в принадлежащото на тези субекти недвижимо имущество, нито да се изчисли обективно размерът на данъка, подлежащ на възстановяване.

99      На първо място жалбоподателят оспорва преценката на Комисията, като твърди, че в нея е допусната грешка както що се отнася до базите данни от кадастъра, така и що се отнася до данъчните бази данни.

100    В това отношение веднага се налага изводът, че като се изключи общото позоваване на жалбоподателя в писмените му изявления на съдебната практика, посочена в точки 94—96 по-горе, той не изтъква никакъв конкретен довод, който да постави под съмнение преценката на Комисията.

101    Така или иначе, що се отнася, от една страна, до базите данни от кадастъра, следва да се приеме, че както по същество пояснява Комисията в съображение 195 от обжалваното решение, кадастралните системи регистрират недвижимите имоти въз основа на обективните им характеристики, по-специално на техните физически и структурни елементи. При тези обстоятелства Комисията е имала основание да приеме, че не е възможно да се проследи видът дейности, икономически или неикономически, извършвани от нестопанските субекти в недвижимите им имоти, за да може да се определи дали тези субекти са ползвали неправомерно освобождаване от ICI и ако са го ползвали, да се определи размерът, който трябва да се възстанови на италианските органи.

102    Що се отнася, от друга страна, до данъчните бази данни, в съображение 196 от обжалваното решение Комисията потвърждава, че те също не дават достатъчно информация за целите на възстановяването.

103    В това отношение Общият съд констатира, в светлината на разпоредбите на италианското законодателство, предоставени от Комисията в рамките на процесуално-организационното действие, прието на основание член 89 от Процедурния правилник, че данъчните бази данни не позволяват да се установи дали дейностите, извършвани от нестопанските субекти в недвижимите им имоти, имат икономически или неикономически характер.

104    Всъщност, първо, следва да се отбележи, че в съответствие с „Modello ‘Unico – Enti non commerciali ed equiparati“ (Формуляр „Стандартен — Нестопански субекти и приравнени на тях“), както и с инструкциите, свързани с декларацията за доходите на нестопанските субекти, недвижимите имоти, от които тези субекти реализират приходи, трябва да се посочат в раздел RB на формуляра. В този раздел, съставен от единадесет колони, трябва да се посочи по-специално размерът на общинския данък върху недвижимото имущество, дължим за съответната данъчна година и за всеки отделен недвижим имот. Въпреки това, според инструкциите към декларацията колоната относно общинския данък върху недвижимото имущество не следва да се попълва в случай на освобождаване от този данък. При това положение, както правилно изтъква Комисията, информацията, която трябва да се посочи в раздел RB, не позволява да се установи в кой недвижим имот е извършвана дейност, от която е реализиран приходът от стопанска дейност, евентуално посочен в другите раздели на декларацията.

105    Второ, следва да се отбележи, че стандартният формуляр включва и раздел RS, свързан с подлежащите на приспадане разходи и смесени компоненти с отрицателна стойност. В съответствие с инструкциите към декларацията, тази таблица трябва да бъде попълнена заедно с данните, необходими за изчисляването на размера на подлежащите на приспадане разходи и на други компоненти с отрицателна стойност, отнасящи се до имуществото и услугите, свързани с упражняването на дейности със смесен характер — стопански и други дейности. Както обаче е видно от съображение 196 от обжалваното решение, раздел RS включва сборните данни за разходи и приходи относно стоки и услуги, използвани за стопански и нестопански цели. При тези обстоятелства, както посочва Комисията, ако повече от една сграда е посочена в раздел RB, не е възможно да се идентифицира недвижимото имущество, в което е извършена дейността, генерирала приходите, посочени в данъчната декларация. Също така, дори когато в раздел RB е посочена само една сграда, поради структурирането на кадастралната система не е възможно да се идентифицира делът от сградата, използван за икономическа дейност, която генерира прихода, заявен в данъчната декларация.

106    Предвид гореизложеното следва да се заключи, че жалбоподателят не е успял да постави под съмнение анализа на Комисията, според който, от една страна, базите данни от кадастъра обективно не позволяват да се получи информацията, необходима за да се идентифицират съответните получатели, както и да се изчисли евентуалният размер на освобождаването, който трябва да се възстанови, а от друга страна, данъчните бази данни също не позволяват да се проследи със задна дата видът дейности, извършвани от получилите освобождаване от ICI субекти в недвижимите им имоти, нито да се изчисли размерът на полученото неправомерно освобождаване.

107    На второ място, жалбоподателят твърди, че така или иначе съществуват алтернативни методи, благодарение на които може да се установи дали дейностите, извършвани от получилите ICI субекти в техните недвижими имоти, имат икономически или неикономически характер, и предлага за тази цел по-специално четири метода. По същество той счита, че с тези методи би могло да се докаже, че може да се осъществи поне частично възстановяване.

108    Първо, според жалбоподателя, като се има предвид, от една страна, че новата правна уредба, свързана с IMU (вж. т. 17 по-горе), изисква от нестопанските субекти да декларират както недвижимите имоти, подлежащи на облагане с този данък, така и освободените имоти, и от друга страна, че по-голямата част от съответните недвижими имоти запазват трайно предназначението си, италианските органи биха могли да използват декларациите, подадени в съответствие с правната уредба на IMU, за да определят дали недвижимите имоти са използвани или не за търговски цели в миналото.

109    В това отношение веднага се налага изводът, че както отбелязва Комисията, жалбоподателят не представя никаква информация, от която може да се предположи, че недвижимите имоти на нестопанските субекти обикновено и трайно запазват предназначението си. При тези обстоятелства подадените в рамките на схемата на IMU декларации не представляват валиден метод за проследяване на търсената информация. Освен това, ако този довод на жалбоподателя трябва да се тълкува в смисъл, че приканва Комисията да разпореди възстановяването на помощта, освен ако получилият я субект не е в състояние да докаже, че е упражнявал неикономически дейности в миналото, следва да се напомни, че съгласно съдебната практика Комисията не може да предполага, че дадено предприятие се е ползвало от предимство, представляващо държавна помощ, като се основава само на негативна презумпция, опираща се на липсата на информация, която позволява да се направи обратното заключение, при липсата на други данни от естество да установят със сигурност съществуването на такова предимство (решение от 17 септември 2009 г., Комисия/MTU Friedrichshafen, C‑520/07 P, EU:C:2009:557, т. 58).

110    Второ, жалбоподателят твърди, че изискването за самостоятелно сертифициране представлява валиден начин за откриване на търсената информация. Следва обаче да се констатира, подобно на Комисията, че този метод не може да се счита за ефикасен поради липсата на информация за предишното положение на недвижимите имоти. Ако такава информация съществуваше, достоверността на самостоятелното сертифициране би могла да бъде проверена.

111    Трето, според жалбоподателя италианските органи биха могли да извършат проверки на място посредством инспекционни органи, подобно на вече направеното в някои италиански общини. Тук също обаче следва да се приеме, че подобен метод, макар да може да предостави информация за дейностите, извършвани понастоящем от субектите, получатели на IMU, все пак не е валиден, за да се идентифицира характерът на използване на недвижимите им имоти в миналото.

112    Четвърто, макар жалбоподателят да твърди, че Комисията би могла да се основе на данните, предоставени ѝ от него в хода на официалната процедура по разследване, поне за целите на частичното възстановяване, налага се изводът, че подобни данни не могат да бъдат изведени от преписката, така че не е възможно да се прецени дали са подходящи за такива цели.

113    Следователно жалбоподателят не е успял да докаже, че естеството на дейностите, извършвани от субектите, получили ICI, би могло да бъде издирвано чрез алтернативни методи. Ето защо Комисията не може да бъде упреквана, че е допуснала грешка в преценката, когато е стигнала до извода, че италианските органи не разполагат с никакво средство, благодарение на което да могат да извършат възстановяването на счетената за неправомерна помощ, дори и частично.

114    С оглед на изложеното втората част трябва да бъде отхвърлена, както и първото основание в неговата цялост.

 По второто основание, а именно, нарушение на член 107, параграф 1 ДФЕС, свързано с липсата на квалификация като държавна помощ на член 149, параграф 4 от TUIR

115    С второто си основание жалбоподателят твърди, че Комисията е нарушила член 107, параграф 1 ДФЕС, тъй като е приела, че член 149, параграф 4 от TUIR не представлява държавна помощ по смисъла на Договора. По същество той поддържа, че тази разпоредба позволява по-специално на църковните институции да не губят по никакъв начин качеството си на нестопански субекти, независимо дали дейностите им имат или нямат икономически характер. В този контекст църковните институции ползвали постоянно освобождаването, предвидено в данъчното законодателство, в включително от ICI и IMU.

116    Комисията оспорва тези доводи.

117    В самото начало следва да се отбележи, че първо, както Комисията обяснява в съображения 31—34 от обжалваното решение, член 149 от TUIR е част от дял II, глава III от TUIR. В дял II са заложени правилата за корпоративен данък, а в глава III са заложени данъчните разпоредби, приложими по отношение на нестопанските субекти, като правилата за изчисляване на данъчната основа и правилата за ставките на данъчното облагане.

118    На следващо място в член 149 от TUIR са набелязани условията, които могат да доведат до загуба на „нестопанския статут“ на субекта. По-специално той гласи, че нестопанският субект губи статута си, ако извършва основно стопански дейности през целия данъчен период. В член 149, параграф 2 от TUIR „стопанският статут“ на субекта е дефиниран като доход, произтичащ в по-голяма степен от стопански дейности, отколкото от институционални приходи, както и от по-голяма стойност на дълготрайните активи, свързани със стопански дейности, отколкото с други дейности. Правната форма на въпросните субекти не влияе върху загубата на техния „нестопански статут“. От своя страна член 149, параграф 4 от TUIR гласи, че горните разпоредби, а именно член 149, параграфи 1 и 2 от TUIR, не се прилагат по отношение на църковни органи, които са получили гражданскоправен статут, или за аматьорски спортни клубове.

119    Накрая трябва да се напомни, че както следва от съображение 38 от обжалваното решение, Комисията обосновава откриването на официалната процедура по разследване, що се отнася до член 149, параграф 4 от TUIR, като твърди, че тази разпоредба на пръв поглед може да е селективна. В това отношение тя посочва, че член 149, параграф 4 от TUIR изглежда запазва по-специално за църковните институции възможността да поддържат статута си на нестопански субекти, дори когато вече не са такива съгласно критериите, приложими за другите субекти.

120    Жалбоподателят по същество твърди, че Комисията е трябвало да одобри първоначалните си съображения, що се отнася до член 149, параграф 4 от TUIR, след официална процедура по разследване, а не да приема, както е видно от съображение 159 от обжалваното решение, че тази мярка не предоставя селективно предимство на църковните институции.

121    Нито един обаче от доводите на жалбоподателя не може да постави под съмнение окончателната преценка на Комисията.

122    Всъщност, първо, фактът, че предвидените в член 149, параграф 4 от TUIR критерии, приложими за субектите, що се отнася до загубата на качеството „нестопански субект“, не се прилагат за църковните институции, не означава, както обяснява Комисията, че те не могат да загубят това качество по силата на други критерии, предвидени в италианското законодателство. В частност следва да се отбележи, че circolare del 12 maggio 1998, nº 124/E (циркулярно писмо № 124/Е от 12 май 1998 г.) уточнява, че църковните институции могат да се ползват от данъчно третиране, предоставяно на нестопански субекти, единствено ако извършването на стопански дейности не е техен основен предмет на дейност.

123    Второ, следва да се отбележи, че както е видно от съображение 154 от обжалваното решение, legge del 20 maggio 1985, n. 222 (Закон № 222 от 20 май 1985 г.) за прилагане на международните споразумения между Италианската република и Светия престол предвижда, че Министерството на вътрешните работи е компетентно както да признае гражданскоправния статут на църковните институции, така и да го отнеме, в съответствие с конкретните критерии, установени в същия закон. Загубата обаче на правосубектността на лицето на свой ред води до загуба на статута на нестопански субект, следователно — на благоприятното данъчно третиране.

124    Жалбоподателят оспорва тези съображения и по същество твърди, че разпоредбите, предвидени в Закон № 222 от 20 май 1985 г., не дават възможност на италианското Министерство на вътрешните работи да гарантира постоянен контрол относно загубата от църковните институции на качеството на нестопански субект.

125    В това отношение следва да се отбележи, че първо, член 1 от Закон № 222 от 20 май 1985 г. установява, че на църковните институции със седалище в Италия, които преследват религиозна или свързана с богослужение цел, може да бъде признат гражданскоправен статут. На следващо място член 2, трета алинея от този закон гласи, че религиозната или свързаната с богослужение цел трябва да е определяща и основна за субекта. Освен това член 16 от този закон посочва, че стопанските дейности или дейностите, които генерират печалба, не могат в никакъв случай да се считат за дейности с религиозна или свързана с богослужение цел. Накрая, член 19 от този закон във връзка с член 13 от decreto del Presidente della Repubblica del 13 febbraio 1987, n. 33 (Указ № 601 на президента на Републиката № 33/1987 г. от 13 февруари 1987 г.) гласи, че при промяна на предназначението на имуществото и на условията, при които съществува призната църковна институция, която промяна води до загуба на някое от условията, необходими за признаването ѝ, последното се отменя по предложение на министъра на вътрешните работи и с указ на президента на Републиката, след консултация с църковния орган и въз основа на становище от Consiglio di Stato (италианския Държавен съвет). Следва да се добави, че след приемането на legge del 12 gennaio 1991, n. 13 (Закон № 13 от 12 януари 1991 г.) указът на президента на Републиката, предвиден в член 19 от Закон № 222 от 20 май 1985 г., вече не е необходим за отмяната на гражданскоправния статут на църковните институции, която вече е от компетентността на министъра на вътрешните работи.

126    Предвид гореизложеното, и обратно на твърдяното от жалбоподателя, Министерството на вътрешните работи на Италианската република е реално компетентно да контролира загубата на правосубектност на църковните институции и следователно — на качеството им на нестопански субект. Освен това, доколкото в съответствие с член 16 от Закон № 222 от 20 май 1985 г. църковните институции могат да запазят своята правосубектност само ако не извършват стопански дейности или дейности, които генерират печалба, следва да се отхвърли доводът на жалбоподателя, че загубата на гражданско признаване не би довела до каквито и да било последици за данъчния им статут.

127    Трето, следва да се отбележи, че в съответствие с decreto del Presidente della Repubblica del 10 febbraio 2000, n. 361 (Указ на президента на Републиката № 361 от 10 февруари 2000 г.) Министерството на вътрешните работи проверява дали църковните институции изпълняват критериите, които им позволяват да запазят гражданскоправния си статут, в резултат на което, както Комисията приема в съображение 158 от обжалваното решение, църковните институции са обект на разпоредби и контролни мерки, които да гарантират загубата на правото им на данъчното третиране, предоставено на нестопанските субекти, в случай че тези институции упражняват стопански дейности или такива, които генерират печалба.

128    Следователно, за разлика от твърдяното от жалбоподателя, изобщо не може да се установи постоянен нестопански статут за църковните институции. Ето защо Комисията е имала право да приеме, че мярката, предвидена в член 149, параграф 4 от TUIR, не предоставя селективно предимство на църковните институции и че поради това посочената разпоредба не представлява държавна помощ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС.

129    Що се отнася до доводите, формулирани от жалбоподателя в писмените му изявления, свързани с прилагането на член 351 ДФЕС в настоящото дело, достатъчно е да се отбележи, че Комисията не е основала преценката си на наличието на международно споразумение от обхвата на този член и че при тези обстоятелства доводите на жалбоподателя не могат по никакъв начин да засегнат законосъобразността на преценката на Комисията, че член 149, параграф 4 от TUIR не представлява държавна помощ по смисъла на Договора. При това положение тези доводи следва да се отхвърлят като несъстоятелни.

130    Следователно второто основание трябва да се отхвърли.

 По третото основание за нарушение на член 107, параграф 1 ДФЕС, свързано с липсата на квалификация като държавна помощ на освобождаването от IMU

131    Жалбоподателят твърди, че Комисията е нарушила член 107, параграф 1, ДФЕС, тъй като е приела, че освобождаването от IMU не представлява държавна помощ по смисъла на посочената разпоредба.

132    Преди всичко той изтъква, че за разлика от установеното от Комисията в обжалваното решение, фактът, че съгласно правната уредба, свързана с IMU, освобождаване за недвижимите имоти ползват само субектите, извършващи икономически дейности „с нестопанска цел“, не означава, че тези субекти не могат да се разглеждат като предприятия по смисъла на правото в областта на конкуренцията. Той подчертава, че в съответствие с постоянната съдебна практика понятието за предприятие включва всеки субект, който извършва икономическа дейност, независимо от правния му статут и начина му на финансиране. На следващо място жалбоподателят твърди, че критериите за определяне на дейностите, които могат да ползват освобождаване от IMU, са неясни и противоречат на нормите от областта на държавните помощи. В частност той критикува факта, че дейностите по настаняване се считат за извършвани с нестопанска цел, ако се упражняват безплатно или срещу символично заплащане. Освен това жалбоподателят отбелязва, че тези критики се отнасят и до критериите, приложими за дейностите от областта на образованието и на здравеопазването. Накрая той изтъква, че освобождаването от IMU отговаря на всички условия, за да се приеме, че е налице помощ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, и че то не изпълнява изискванията за съвместимост, предвидени в параграфи 2 и 3 от същия член.

133    Комисията оспорва тези доводи.

134    Съгласно постоянната съдебна практика понятието „предприятие“ включва всеки субект, който извършва икономическа дейност, независимо от правния му статут и начина му на финансиране (вж. решение от 16 март 2004 г., AOK Bundesverband и др., C‑264/01, C‑306/01, C‑354/01 и C‑355/01, EU:C:2004:150, т. 46 и цитираната съдебна практика).

135    Всяка дейност, която се състои в предлагане на стоки или услуги на даден пазар, представлява икономическа дейност (вж. решение от 12 септември 2000 г., Pavlov и др., C‑180/98-C‑184/98, EU:C:2000:428, т. 75 и цитираната съдебна практика).

136    Обстоятелството, че предлагането на стоки и услуги се осъществява без стопанска цел, не е пречка за това субектът, който извършва тези сделки на пазара, да трябва да се счита за предприятие, след като неговите оферти се конкурират с офертите на други оператори, които имат стопанска цел (решение от 1 юли 2008 г., MOTOE, C‑49/07, EU:C:2008:376, т. 27).

137    В случая следва да се констатира, първо, че освобождаването от IMU, прието по силата на decreto-legge del 24 gennaio 2012, n. 1 (Указ -закон № 1 от 24 януари 2012 г.) и описано в съображения 82—86 от обжалваното решение, се отличава от схемата, предвидена в ICI, в частност защото се прилага само за нестопанските субекти, в това число църковните институции „с нестопанска цел“.

138    На следващо място правната уредба, свързана с IMU, въвежда конкретни правила, които да позволят пропорционалното плащане на този данък в случаите, в които една и съща собственост се използва както за стопански, така и за нестопански дейности. По-специално се предвижда, че ако собственост се използва както за стопански, така и за нестопански дейности, освобождаването ще се прилага единствено за частта от собствеността, на която се извършват нестопански дейности, ако е възможно да се идентифицира частта от собствеността, отделена само за тези дейности. В случаите, когато не е възможно да се идентифицират тези автономни части на собствеността, се прилага пропорционално освобождаване по отношение на нестопанското ползване на собствеността, което трябва да се посочи в специална декларация.

139    На последно място, за определяне на редица елементи свързаната с IMU правна уредба препраща към наредба за прилагане, а именно decreto ministeriale del 19 novembre 2012, n. 200 (министерско постановление № 200 от 19 ноември 2012 г.), което се отнася до реда и условията за подаване на горепосочената декларация, до факторите, релевантни за да се определи пропорционалното използване на недвижимия имот, и до общите и специфични условия, които трябва да бъдат изпълнени, за да се приеме, че дадена дейност се извършва с нестопанска цел. Що се отнася до последното и за да се ползва освобождаването от IMU, наредбата за прилагане предвижда следното:

–        първо, като общо правило извършваните от съответните субекти дейности не трябва да генерират печалба; освен това, поради тяхното естество не трябва да се конкурират с други пазарни оператори, които генерират печалба, и трябва да спазват принципите на солидарност и субсидиарност,

–        второ, като субективни изисквания за нестопанските субекти учредителният договор или уставът на субекта трябва в частност да включва обща забрана за разпределянето на каквато и да било печалба, оперативен излишък, средства или резерви; освен това всяка печалба трябва да бъде реинвестирана само в дейности, които допринасят за институционалната цел на социалната солидарност; при ликвидация на нестопанския субект неговите активи трябва да бъдат предоставени на друг нестопански субект, който извършва сходна дейност,

–        трето, като обективни изисквания към субектите, извършващи дейности в сектора на настаняването, получателят трябва да предоставя услугите безплатно или срещу символична такса, която във всеки случай не надвишава половината от средната цена за сходни услуги в същата географска област, като се взема предвид и липсата на връзка с действителните разходи за услугата.

140    На първо място, от общите аспекти на новата правна уредба, свързана с IMU, и конкретните критерии, изброени в предходната точка, е видно, че тази правна уредба се прилага само за субектите, които не могат да се считат за „предприятия“ за целите на прилагане на правото на Съюза. Всъщност, за разлика от твърдяното от жалбоподателя и както отбелязва Комисията в съображение 166 от обжалваното решение, наредбата за прилагане изрично изключва от обхвата на освобождаването от IMU дейностите, които поради естеството си се конкурират с други пазарни оператори, които генерират печалба.

141    На второ място, следва да се отхвърли доводът на жалбоподателя относно неясния характер на новата правна уредба, тъй като наред с другите аспекти италианското законодателство уточнява, че при хибридно ползване на дадена сграда трябва да се изчисли пропорционалното търговско ползване на недвижимото имущество и да се наложи IMU единствено върху икономическите дейности. Освен това, ако даден субект извършва както икономически, така и неикономически дейности, частичното освобождаване, на което има право за частта от недвижимото имущество, използвана за неикономически дейности, не представлява предимство за този субект при извършването на икономическа дейност като предприятие.

142    На трето място, макар че жалбоподателят изглежда поддържа, че услугите по настаняване по естеството си се предлагат на пазара при условията на конкуренция с други оператори, първо, следва да се отбележи, че този довод е формулиран само като абстрактна бележка, без да е подкрепен с конкретни доказателства.

143    След това, както е видно от съображение 174 от обжалваното решение, наредбата за прилагане ограничава освобождаването до услуги, предоставяни от нестопански субекти, които са достъпни единствено за някои категории лица и не са налични постоянно. Що се отнася по-специално по отношение на „социалното настаняване“, в наредбата е посочено, че дейностите трябва да са насочени към хора с временни или постоянни специални нужди или хора, които са в необлагодетелствано положение поради физическото, психологическото, икономическото, социалното или семейното си положение.

144    Освен това наредбата за прилагане уточнява също, че във всеки случай освобождаването не е приложимо за дейности, които се извършват в хотели или подобни структури съгласно определението в член 9 от decreto legislativo del 23 maggio 2011, № 79 (Законодателен указ № 79 от 23 май 2011 г.). В този член е дадено следното определение за хотели и подобни структури: хотели, мотели, ваканционни селища, туристически/обслужвани апартаментни, общежития, сезонни жилищни хотели, страноприемници, ръководени като бизнес, здравни ферми и всякакви други структури на туристическо настаняване с характеристики, подобни на една или повече от горните категории. Следователно няма освобождаване за дейностите, извършвани по-специално в хотели, мотели и страноприемници.

145    Накрая се налага изводът, че с настоящата жалба от Общия съд се иска да се произнесе по законосъобразността на обжалваното решение, което на свой ред се отнася до общите условия и критерии, при които се прилага освобождаването от IMU. Националните органи следва да определят във всеки отделен случай прилагането на тази схема, и по-конкретно, наличието или липсата на конкурентно отношение между даден получател на IMU и останалите оператори от сектора на настаняването, а жалбоподателят може да използва предвидените на национално равнище средства за защита, в случай че разрешената от Комисията схема не може да бъде приложена правилно.

146    Следователно Комисията е могла по същество да приеме, че услугите по настаняване, уредени от предходните разпоредби, не се предлагат на пазара при условията на конкуренция с други оператори.

147    На четвърто място, жалбоподателят критикува критерия, свързан със символичния характер на заплащането, който според него не изключвал възмездния характер на услугата. Резултат от този критерий бил порочният ефект, при който помощта се предоставя на оператори, които благодарение на нея можели да прилагат по-ниски цени.

148    Налага се обаче изводът, че както следва от съображение 173 от обжалваното решение, наредбата за прилагане на IMU предвижда, от една страна, че за да е символично, заплащането не трябва да има връзка с разходите за услугата, и от друга страна, че наложеното ограничение за половината от средната цена за подобни дейности, извършвани на конкурентна основа в същата географска област, може да се използва единствено за изключване на право на освобождаване и че това обаче не означава, че доставчиците на услуги, които определят цена под тази граница, имат правото на освобождаване. При тези обстоятелства и предвид факта, че символичната насрещна престация е само условие, което допълва описаните в предходните точки условия, жалбоподателят няма основание да твърди, че Комисията е допуснала грешка в преценката.

149    Предвид гореизложеното жалбоподателят не е успял да докаже, че правната уредба, свързана с IMU, позволява освобождаването да се прилага за дейности с икономически характер и че поради това Комисията е нарушила член 107 ДФЕС, когато е счела, че посочената правна уредба не попада в обхвата на тази разпоредба от Договора. Освен това, доколкото жалбоподателят твърди, че правната уредба на IMU изпълнявала условията за наличие на държавна помощ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, тези доводи следва да се отхвърлят като несъстоятелни.

150    От всичко гореизложено следва, че третото основание трябва да бъде отхвърлено.

 По четвъртото основание, а именно за неизпълнение на задължението за мотивиране

151    Според жалбоподателя от обжалваното решение не било възможно да се разберат причините, мотивирали трите му съставни части.

152    Комисията оспорва тези доводи.

153    Съгласно постоянната съдебна практика изискваните от член 296 ДФЕС мотиви трябва по ясен и недвусмислен начин да излагат съображенията на институцията, която издава акта, така че да дадат възможност на заинтересованите лица да се запознаят с основанията за приетата мярка, за да защитят правата си, а на съда — да упражни своя контрол. Все пак не може да се изисква мотивите да уточняват всички релевантни фактически и правни обстоятелства. Всъщност въпросът дали мотивите на дадено решение отговарят на тези изисквания следва да се преценява с оглед не само на текста, но и на контекста, както и на съвкупността от правни норми, уреждащи съответната материя (решения от 22 април 2008 г., Комисия/Salzgitter, C‑408/04 P, EU:C:2008:236, т. 56, от 30 април 1998 г., Vlaamse Gewest/Комисия, T‑214/95, EU:T:1998:77, т. 62 и 63 и от 27 септември 2005 г., Common Market Fertilizers/Комисия, T‑134/03 и T‑135/03, EU:T:2005:339, т. 156).

154    В случая е достатъчно да се констатира, както правилно отбелязва Комисията, предвид както текста, така и на контекста, в който е прието, че в съображения 22—198 обжалваното решение съдържа мотиви, които отговарят на изискванията, предвидени в член 296 ДФЕС.

155    Всъщност, от една страна, в съображения 191 и 198 от обжалваното решение Комисията посочва мотивите, поради които за Италианската република би било абсолютно невъзможно да иска възстановяване на помощите, евентуално неправомерно отпуснати в рамките на разпоредбите за освобождаване от ICI. Тези мотиви се позовават на структурата на кадастъра, както и на данъчните бази данни, които не позволяват да се получи със задна дата информацията, необходима за изчисляване на подлежащите на възстановяване суми.

156    От друга страна, в съображения 151—159 от обжалваното решение Комисията посочва причините, поради които приема, че член 149, параграф 4 от TUIR не предоставя селективно предимство нито на църковните институции, нито на аматьорските спортни клубове. Същото се отнася до освобождаването от IMU, предвид което в съображения 160—177 от обжалваното решение Комисията посочва, че мотивите, поради които приема, че при извършване на свързаните с това дейности в пълно съответствие с условията, заложени в италианското законодателство, засегнатите нестопански субекти не действат като предприятия за целите на законодателството на Съюза, така че за тях не се прилага член107 ДФЕС.

157    Подобни мотиви позволяват, от една страна, на жалбоподателя да разбере и оспори съображенията, които Комисията е следвала, за да приеме обжалваното решение, както доказва съдържанието на жалбата му, и от друга страна, на Общия съд да упражни своя контрол за законосъобразност, както става ясно от анализа на разгледаните по-горе основания.

158    Следователно Комисията не е нарушила член 296 ДФЕС.

159    Ето защо четвъртото основание, както и жалбата в нейната цялост, трябва да бъдат отхвърлени.

 По съдебните разноски

160    Съгласно член 134, параграф 1 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Освен това член 138, параграф 1 от Процедурния правилник предвижда, че държавите членки и институциите, встъпили по делото, понасят направените от тях съдебни разноски.

161    Тъй като жалбоподателят е загубил делото, той трябва да бъде осъден да заплати съдебните разноски в съответствие с искането на Комисията. Италианската република понася направените от нея съдебни разноски във връзка с участието си като встъпила страна.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (осми състав)

реши:

1)      Отхвърля жалбата.

2)      Осъжда г‑н Pietro Ferracci да понесе, наред с направените от него съдебни разноски, и тези на Европейската комисия.

3)      Италианската република понася направените от нея съдебни разноски във връзка с участието си като встъпила страна.

Gratsias Кънчева Wetter

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 15 септември 2016 година.

Подписи

* Език на производството: италиански.