ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г‑Н P. MENGOZZI
представено на 31 януари 2013 година(1)
Дело C‑418/11
TEXDATA Software GmbH
(Преюдициално запитване, отправено от Oberlandesgericht Innsbruck (Австрия)
„Дружествено право — Свобода на установяване — Членове 49 ДФЕС и 54 ДФЕС — Директива 2009/101/ЕО, Четвърта директива 78/660/ЕИО, Единадесета директива 89/666/ЕИО — Обявяване на счетоводните документи на капиталовите дружества и техните клонове — Предвидени санкции при необявяване — Пропорционалност на санкцията — Принцип на ефективна съдебна защита — Принцип на зачитане на правото на защита — Принцип „ne bis in idem“
1. Допуска ли правото на Съюза съществуването на национална правна уредба, с която, след като изтекат сроковете, определени за обявяване на счетоводните документи на дружествата, се предвижда незабавното налагане на парична санкция както на дружеството, така и на неговите органи, без предизвестие и без предварителна възможност за представяне на становища, а при продължавано забавяне — незабавното налагане на последващи санкции? Такъв въпрос поставя по същество Oberlandesgericht Innsbruck (Австрия) с настоящото преюдициално запитване.
2. Запитващата юрисдикция иска по-специално от Съда да провери съвместимостта на подобна правна уредба, приета наскоро в Австрия, от една страна със свободата на установяване съгласно членове 49 ДФЕС и 54 ДФЕС и с разпоредбите за налагане на санкции при необявяване на счетоводните документи, предвидени в директивите на Съюза във връзка с дружествата, а от друга страна с принципа на ефективна съдебна защита, принципа на зачитане на правото на защита и принципа „ne bis in idem“, които се съдържат в различни разпоредби от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), както и от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „ЕКПЧ“).
3. Ето защо, въпреки относително по-малкото значение на запитването в главното производство, в настоящия случай Съдът следва да се произнесе по някои съвсем не пренебрежими въпроси от правото на Съюза.
I – Правна уредба
А – Право на Съюза
4. Член 6 от първата директива във връзка с дружествата, а именно Директива 68/151/ЕИО(2), понастоящем — поради отмяната на тази директива — член 7 от Директива 2009/101/ЕО(3), гласи следното:
„Държавите членки предвиждат подходящи санкции най-малко за случаите на:
a) липса на оповестяване на счетоводните документи, изисквано съгласно член 2, буква e); […]“.
5. Член 60а от четвъртата директива във връзка с дружествата, а именно Директива 78/660/ЕИО(4), гласи, че „[д]ържавите членки определят правилата за санкциите, приложими в случай на нарушения на националните разпоредби, приети по силата на настоящата директива, и предприемат всички мерки, необходими за гарантиране на тяхното прилагане. Предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи“.
6. Единадесетата директива във връзка с дружествата, а именно Директива 89/666/ЕИО(5), предвижда в член 1, параграф 1:
„Документите и данните за клон, открит в държава членка от дружество, което е регулирано от правото на друга държава членка и към което се прилага Директива 68/151/ЕИО, се оповестяват съгласно правото на държавата членка на клона, в съответствие с член 3 от цитираната директива“.
7. Съгласно член 12 от тази директива „[д]ържавите членки задължително предвиждат подходящи санкции, ако данните по член[…] 1, […] не бъдат оповестени […]“.
Б – Национално право
8. Съгласно член 277, параграф 1 от Unternehmensgesetzbuch (австрийски Кодекс за предприятията, наричан по-нататък „UGB“) законните представители на капиталови дружества са длъжни да представят в компетентния за воденето на търговския регистър съд по мястото на дейност на дружеството годишните счетоводни отчети, доклада за дейността, както и някои други фирмени документи след тяхното разискване в Общото събрание, но във всички случаи не по-късно от девет месеца, считано от датата на приключване на баланса.
9. В член 280а от UGB, озаглавен „Изисквания за оповестяване на данни за клонове на чуждестранни капиталови дружества“, се предвижда в случай на клонове на чуждестранни капиталови дружества, че представителите на клона следва да публикуват на немски език — в съответствие с член 277 от UGB — счетоводните документи, които са съставени, проверени и оповестени според правото, приложимо съгласно основното място на дейност на дружеството(6).
10. Член 283 от UGB е озаглавен „Глоби“ и в него се определят последиците при неизпълнение на посочените задължения за обявяване. В същия е внесено изменение през 2011 г. (наричано по-нататък „изменението от 2011 г.“)(7).
11. Съгласно параграф 1 от тази разпоредба след нейното изменение членовете на управителния съвет или ликвидаторите са длъжни да спазват член 277 от UGB, а в случай на учреден клон на чуждестранно капиталово дружество лицата, упълномощени да го представляват, са длъжни да спазват член 280а от UGB, за да не им бъде наложена от съда глоба в размер на от 700 EUR до 3 600 EUR. Тази глоба трябва да бъде наложена след изтичане на срока за обявяване и това следва да се повтаря на всеки два месеца, докато въпросните органи не изпълнят задълженията си.
12. В член 283, параграфи 2 и 3 от UGB се предвижда процедура по налагане на глобата, протичаща на два етапа. През първия етап, уреден в параграф 2 от този член, ако управителните органи на дружеството не са изпълнили задълженията си за обявяване най-късно до последния ден от определения срок, трябва с разпореждане да бъде наложена глоба в размер на 700 EUR при отсъствие на каквото и да е предварително процесуално действие. Отсъствието на предварителни процесуални действия преди налагането на тази първа санкция представлява нововъведение в резултат от изменението от 2011 г. с цел промяна на установената в Австрия съдебна практика, в рамките на предишната система, преди налагане на санкцията да се изпращат на неизправните предприятия покани за изпълнение на задължението(8).
13. Отново съгласно член 283, параграф 2 от UGB е възможно глоба да не бъде налагана, но само ако задълженият орган очевидно не е бил в състояние да изпълни задълженията си за своевременно обявяване поради непредвидени обстоятелства или непреодолима сила. В такъв случай производството за постановяване на разпореждане може да бъде спряно за максимален срок от четири седмици. Съответният орган има на разположение 14 дни, за да отправи възражение срещу разпореждането, с което се налага глобата, като посочи причините, обосновали неизпълнението. При липса на възражение разпореждането придобива окончателен характер. Ако възражението е просрочено или лишено от всякакво основание, то трябва да бъде отхвърлено с разпореждане. Може обаче да се предостави възстановяване на срока.
14. В член 283, параграф 3 от UGB се предвижда възможният втори етап от производството по налагане на глобата. По смисъла на този параграф подаването в срок на мотивирано възражение срещу разпореждането, с което се налага посочената в параграф 2 глоба, води до неприложимост на разпореждането и с това се поставя началото на съдопроизводство по общия ред. То може да приключи с прекратяване на делото или с налагане на глоба в размер от 700 EUR до 3 600 EUR. Съответният дружествен орган има възможност да обжалва налагането на глобата в производството по общия ред.
15. Ако в рамките на два месеца след изтичането на последния ден от срока за обявяване, предвиден в член 277 от UGB и посочен в точка 8 по-горе, обявяването все още не е било извършено, член 283, параграф 4 от UGB предвижда налагането с разпореждане на последваща глоба в размер на 700 EUR, което, ако неизпълнението на задължението за обявяване продължава да е налице, се повтаря за всеки последващ период от два месеца. В член 283, параграф 5 от UGB се предвижда, че в случай на предприятия, които могат да се квалифицират като средни или големи по размер според посочените в самия UGB критерии, предвидените в параграф 3 глоби, както и глобите, налагани за всеки отделен случай при последващо неизпълнение, се увеличават съответно три или шест пъти.
16. Освен това, съгласно член 283, параграф 7 от UGB задълженията на законните представители, произтичащи от членове 277 и 280а, се прилагат и по отношение на дружеството. Ако дружеството чрез органите си не изпълнява тези задължения, и на него самото едновременно трябва да се наложи заплащането на глобата.
II – Фактите, главното производство и преюдициалните въпроси
17. Texdata Software GmbH (наричанo по-нататък „Texdata“) e дружество с ограничена отговорност със седалище в Карлсруе, Германия, което развива дейност, свързана с разработване и предлагане на пазара на софтуер. То упражнява дейността си в Австрия посредством учреден клон, вписан в австрийския търговски регистър като чуждестранно дружество, считано от 4 март 2008 г.
18. С разпореждане от 5 май 2011 г. Landesgericht Innsbruck (Областен съд, Инсбрук) налага на Texdata две глоби, всяка в размер на 700 EUR, на основание член 283, параграф 2 от UGB, след изменението му от 2011 г., за непредставяне на съставените на 31 декември 2008 г. и на 31 декември 2009 г. годишни счетоводни отчети в предвидения срок, указан от запитващата юрисдикция — 28 февруари 2011 г.
19. На 23 май 2011 г. в Landesgericht постъпват две възражения, подадени от Textdata в законно определения срок, с които се посочва, че налагането на глоби без предизвестие или предупреждение за налагането им е недопустимо, като при всички обстоятелства биха могли да се представят само вече обявените пред Amtsgericht Karlsruhe (Районен съд, Карлсруе) годишни счетоводни отчети, които биха могли да бъдат преглеждани по електронен път.
20. На същия ден Textdata внася в Landesgericht и двата посочени годишни счетоводни отчета.
21. С две разпореждания от 25 май 2011 г. Landesgericht постановява неприложимостта на двете разпореждания за налагане на глоба, тъй като възраженията са подадени в срок, а в рамките на проведеното съдебно производство по общия ред на основание член 283, параграфи 3 и 7 от UGB налага на дружеството отново две парични глоби, всяка в размер на 700 EUR, тъй като не е подало в срок годишните си счетоводни отчети.
22. Сезирана с подадената от Texdata жалба срещу тези две разпореждания, запитващата юрисдикция си е задала въпроса дали разглежданата национална правна уредба, след изменението ѝ от 2011 г., е съвместима с правото на Съюза, и затова решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Действащото понастоящем право на Европейския съюз, и по-специално:
1. свободата на установяване съгласно членове 49 ДФЕС и 54 ДФЕС;
2. общият принцип (съгласно член 6, параграф 3 ДЕС) на ефективна съдебна защита (принцип на ефективност);
3. принципът на зачитане на правото на защита съгласно член 47, параграф 2 от Хартата на основните права (член 6, параграф 1 ДЕС) и член 6, параграф 2 от Европейската конвенция за правата на човека (член 6, параграф 1 ДЕС);
4. забраната за налагане на повторно наказание за едно и също нарушение съгласно член 50 от Хартата на основните права; или
5. изискванията за налагане на санкции в рамките на производството по обявяване съгласно член 6 от Директива 68/151/ЕИО, член 60а от Директива 78/660/ЕИО и член 38, параграф 6 от Директива 83/349/ЕИО[(9)],
допускат ли съществуването на национална правна уредба, която — при пропускане на деветмесечния законоустановен срок за изготвяне и обявяване на годишния счетоводен отчет в търговския регистър, воден от съответния (регистърен) съд, изисква от него незабавно да наложи на това дружество и на всеки от органите му с право да го представляват парична глоба в минимален размер от 700 EUR, като при липса на доказателства за противното се основава на фикцията, че дружеството и неговите органи виновно са пропуснали да обявят годишния счетоводен отчет, а освен това при последващо неизпълнение на това задължение регистърният съд автоматично налага на дружеството и на всеки от органите му с право да го представляват последваща глоба на всеки два месеца в минимален размер от 700 EUR, като отново при липса на доказателства за противното се основава на фикцията, че дружеството и неговите органи виновно са пропуснали да обявят годишния счетоводен отчет,
– без предварително да се предостави възможност за вземане на становище по съществуването на задължението за обявяване на годишния счетоводен отчет и по евентуалните причини за неизпълнението на това задължение, по-специално без предварително да се провери дали годишният счетоводен отчет вече не е представен в регистърния съд по основното място на дейност на дружеството, и
– без предварителна покана за изпълнение на задължението за обявяване, адресирана до конкретното дружество или до съответния му орган с право да го представлява?“.
III – Производството пред Съда
23. Актът за преюдициално запитване постъпва в секретариата на Съда на 10 август 2011 г. Писмени становища представят Texdata, австрийското правителство и правителството на Обединеното кралство, както и Европейската комисия.
24. В съдебното заседание, проведено на 27 ноември 2012 г., се явяват Texdata, австрийското правителство и Комисията.
IV – Правен анализ
А – По допустимостта на преюдициалното запитване
25. Предварително трябва да се анализират доводите, с които се повдига възражение за недопустимост на преюдициалното запитване.
26. Австрийското правителство посочва редица грешки при представянето на националната правна уредба в акта за преюдициално запитване и поради това твърди, че запитващата юрисдикция не е представила тази правна уредба така, че да позволи на Съда да даде полезен, а не чисто хипотетичен отговор.
27. В това отношение следва да се припомни обаче, че според постоянната съдебна практика преюдициалното производство, както е предвидено в член 267 ДФЕС, няма за цел да тълкува национални законови или подзаконови разпоредби и поради това евентуалните неточности в описанието на спорните национални разпоредби, направено от националната юрисдикция в акта за преюдициално запитване, не биха могли да лишат Съда от правомощието да се произнесе по отправения от посочената юрисдикция преюдициален въпрос(10). В конкретния случай считам, че въз основа на съдържащата се в акта за преюдициално запитване информация Съдът разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси.
28. Без да повдига формално възражение за недопустимост, правителството на Обединеното кралство твърди, че не е ясно поради каква причина новата процедура, предвидена в член 283 от UGB след изменението от 2011 г., ще се прилага ретроактивно спрямо задължението за представяне на отчетите за финансовите 2008 и 2009 година.
29. В това отношение от съдебната практика е видно, че не следва Съдът да се произнася по тълкуването и по приложимостта на национални разпоредби или да установява релевантните факти за разрешаването на спора по главното производство. Всъщност в рамките на разпределянето на правомощията между юрисдикциите на Съюза и националните юрисдикции Съдът трябва да вземе предвид фактическия и правен контекст, въз основа на който е поставен преюдициалният въпрос, така както е очертан с акта за преюдициално запитване(11). Освен това Съдът също така е постановил, че определянето на националното законодателство, приложимо ratione temporis, представлява въпрос, свързан с тълкуването на националното право, и Съдът няма правомощие да се произнесе по него, когато е сезиран с преюдициално запитване(12).
30. Според мен от гореизложените съображения следва, че преюдициалният въпрос трябва да се приеме за допустим.
Б – По преюдициалния въпрос
1. Свобода на установяване и директиви във връзка с дружествата
a) Общи бележки
31. С първата и петата част от преюдициалния си въпрос, които според мен трябва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали свободата на установяване, предвидена в членове 49 ДФЕС и 54 ДФЕС, както и разпоредбите на член 6 от Първа директива 68/151/ЕИО, член 60а от Четвърта директива 78/660/ЕИО и член 38, параграф 6 от Седма директива 83/349/ЕИО трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат съществуването на национална правна уредба, отнасяща се до система за налагане на санкции при неизпълнение на задълженията за обявяване на счетоводните документи на капиталовите дружества, като предвидената в UGB в редакцията му след измененията от 2011 г. и описана в точки 10—16 по-горе.
32. В частност запитващата юрисдикция иска да се установи дали целта на обявяването на годишните счетоводни отчети не би могла да бъде постигната при прилагане на също толкова надежден подход и по-малко „радикална“ процедура от въведената с изменението от 2011 г., като например тази, която е била в сила преди изменението(13). Действително, в резултат на новата система чуждестранните дружества понасят излишни разноски и търпят излишни затруднения, тъй като, за да защитят произтичащите от свободата на установяване права, трябва да ползват услугите на адвокат, докато, всъщност, за да се изясни дали тези дружества вече са публикували съответните счетоводни документи, а именно счетоводните отчети, обявени пред съда по основното място на дейност, би било възможно да се направят справки в този чуждестранен съд или в основното място на дейност на самото дружество.
33. В самото начало трябва да се посочи, че задължението за обявяване на годишните счетоводни отчети, както и съответната система за налагане на санкции, предвидена в националната правна уредба, която е предмет на спора в главното производство, се прилагат по отношение на Texdata, тъй като то — германско капиталово дружество — упражнява дейността си в Австрия посредством клон, вписан в търговския регистър на тази страна като чуждестранен клон на капиталово дружество. При подобни обстоятелства считам, в унисон със становището на правителството на Обединеното кралство, че за целите на анализа по настоящото дело е релевантна не толкова посочената от запитващата юрисдикция Седма директива 83/349/ЕИО относно консолидираните счетоводни отчети, която се прилага за групите от предприятия, включващи дружества майки и дъщерни дружества с отделна правосубектност(14), а по-скоро Единадесета директива 89/666/ЕИО относно изискванията за оповестяване на данни за клонове на капиталови дружества. Освен това, както вече посочих в точка 4, Първа директива 68/151/ЕИО, на която се позовава запитващата юрисдикция в преюдициалното си запитване, вече е отменена и заменена с Директива 2009/101/ЕО.
34. Следва да се припомни в този контекст, че формалното посочване от национална юрисдикция в преюдициален въпрос на някои разпоредби от правото на Съюза не е пречка Съдът да даде на тази юрисдикция всички насоки за тълкуване, които могат да бъдат полезни за решаване на делото, с което е сезирана, независимо дали ги е посочила във въпросите си. Във връзка с това задачата на Съда е да изведе от цялата предоставена от националния съд информация, и по-специално от мотивите на акта за преюдициално запитване, разпоредбите от правото на Съюза, които изискват тълкуване предвид предмета на спора(15).
35. Следователно, с оглед на фактическите обстоятелства на спора в главното производство и на приложимата австрийска правна уредба Съдът трябва да тълкува не само членове 49 ДФЕС и 54 ДФЕС, а и Директива 2009/101/ЕО, Четвърта директива 78/660/ЕИО и Единадесета директива 89/666/ЕИО.
б) По Директива 2009/101/ЕО, Директива 78/660/ЕИО и Директива 89/666/ЕИО
36. Всички горепосочени директиви намират своето място сред допълнителните мерки, предприети от законодателя на Съюза, за да улесни упражняването на свободата на установяване. Всички те представляват разпоредби за прилагането на член 50, параграф 2, буква ж) ДФЕС(16), както и на Общата програма за премахване на ограниченията за свободата на установяване, приета от Съвета на 18 декември 1961 г.(17), предвиждащи съгласуване на гаранциите, които държавите членки изискват от дружествата в защита на интересите на съдружниците, както и на трети лица. Тези гаранции включват задължението за обявяване на някои релевантни данни относно самите дружества. Точно в тази перспектива гореспоменатите директиви предвиждат разпоредби за съгласуване на националните правни уредби относно обявяване на необходимата информация, свързана с дружествата(18).
37. От редица съображения от тези директиви обаче следва, че основната цел на съгласуването на националните правни уредби относно обявяването на информация е по-конкретно да се осигури защита на интересите на трети лица. Всъщност предвиждането на задължения за обявяване в тежест на дружествата цели да позволи на трети лица, които са или възнамеряват да влязат в търговски отношения с дружеството, да се запознаят с основните актове, отнасящи се до него, както и с някои свързани с него релевантни данни, и по-специално относно самоличността на лицата, упълномощени да поемат задължения от името на дружеството(19).
38. Освен това конкретно по отношение на обявяването на годишните счетоводни отчети на капиталовите дружества Съдът вече е посочил, че то играе ключова роля за защитата на трети лица(20) и е предназначено основно да информира онези, които не познават или не могат да се запознаят в достатъчна степен със счетоводното и финансовото състояние на дружеството(21). Конкретната цел е те да могат да преценят дали да създадат или поддържат каквото и да е правоотношение с това дружество(22).
39. Тъй като прилагането на една правна норма е пряко свързано с наличието на система за налагане на принудителни мерки, предназначена да гарантира нейното спазване, законодателят на Съюза не се е ограничил до това да изисква от държавите членки да предприемат необходимите мерки, за да бъдат дружествата задължени да обявяват по-специално счетоводните документи, а им налага да предвидят „подходящи санкции“ при неизпълнение на тези задължения(23).
40. Ето защо следва да се приеме, че предвиждането от страна на национална правна уредба като разглежданата в главното производство на задължения, вменени на дружествата и клоновете на чуждестранни капиталови дружества, за обявяване на счетоводните документи и на другите документи, посочени в член 277, параграф 1 и член 280а от UGB, както и предвиждането на санкции при необявяване на тези документи, е в съответствие с горепосочените директиви.
41. Възниква обаче въпросът, поставен от запитващата юрисдикция, за адекватността и пропорционалността на тази система от санкции.
42. В това отношение Съдът е постановил, че за да се изясни обхватът на изискването за адекватността на санкциите, предвидени при неизпълнение на задълженията за обявяване, може надлежно да се вземе предвид постоянната практика на Съда относно принципа на лоялното сътрудничество, прогласен вече в член 4, параграф 3 ДЕС, от който произтича изискването за идентично естество. Съгласно тази съдебна практика, запазвайки избора на санкциите, държавите членки трябва конкретно да следят нарушенията на правото на Съюза да бъдат санкционирани при материалноправни и процесуалноправни условия, аналогични на приложимите по отношение на нарушения на националното право от сходно естество и значение и които при всички случаи придават на санкцията ефективeн, пропорционалeн и възпиращ характер(24).
43. Освен това следва да се посочи, че макар в директивите да се предвижда приемането на подходящи санкции от страна на държавите членки, те не съдържат точни правила, що се отнася до определянето на подобни санкции на национално равнище, и по-специално не предвиждат изрично какъвто и да било критерий за преценка на тяхната пропорционалност.
44. Все пак според постоянната съдебна практика при липса на хармонизация на законодателството на Съюза в областта на санкциите, приложими при неспазване на условията, предвидени от установен в това законодателство режим, държавите членки са компетентни да изберат санкции, които според тях са подходящи. Те въпреки това са задължени да упражняват компетентността си при спазване на правото на Съюза и на неговите общи принципи, а следователно и при спазване на принципа на пропорционалността(25).
45. Така в конкретния случай санкциите, предвидени в разглежданото по главното производство национално законодателство, не трябва да надхвърлят границите на подходящото и необходимото за постигането на легитимно преследваните от това законодателство цели, като се има предвид, че когато има избор между няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до най-малко обвързващата и че причинените неудобства не трябва да са несъразмерни по отношение на преследваните цели(26).
46. Приема се, че в рамките на преюдициалното производство запитващата юрисдикция трябва да прецени съвместимостта на националните мерки с правото на Съюза, и по-конкретно с принципа на пропорционалността, тъй като Съдът е компетентен само да ѝ предостави всички критерии за тълкуване в рамките на правото на Съюза, които могат да ѝ позволят да прецени подобна съвместимост(27). Следователно тази юрисдикция, която единствена е компетентна да тълкува националното право, ще трябва да реши дали системата от санкции, предвидена в националната правна уредба, разглеждана в главното производство, отговаря на изискванията за ефективност, пропорционалност и възпиращ ефект, и по-специално дали тя не поставя в неблагоприятно положение чуждестранните от формална гледна точка дружества в сравнение с австрийските в случай на неспазване на задълженията за обявяване(28). Всъщност при преценката на подобна съвместимост запитващата юрисдикция ще трябва да изхожда от предоставените ѝ от Съда критерии за тълкуване.
47. В това отношение, на първо място, следва да се има предвид гореспоменатата основна цел за защитата на трети лица, които взаимодействат с дружеството — цел, която, освен че е присъща за правилата на Съюза, трябва да бъде следвана и от националните правила във връзка с обявяването. В това отношение не мога най-напред да не отбележа, че от мотивите към законопроекта на правителството, с който се въвежда изменението от 2011 г., е видно, че в рамките на предишната система в Австрия по-малко от половината от предприятията със задължение за обявяване своевременно изпълняват това си задължение(29). Според мен само тази констатация е достатъчна, за да докаже, че предишната система(30), на която се позовава запитващата юрисдикция, за да обоснове някои от своите съмнения относно съразмерността на новата система за налагане на санкции, не е можела да гарантира изпълнението от страна на дружествата на задълженията им за обявяване на счетоводните документи и следователно не е съответствала на изискванията за ефективност и възпиращ ефект, както и на гореспоменатата основна цел за защитата на трети лица, присъща на директивите. Впрочем както от посочените по-горе мотиви към законопроекта на правителството, така и от изрично заявеното от австрийското правителство в съдебното заседание е видно, че реформата, и по-специално разпоредбата, с която се въвежда автоматичното налагане на глоба в размер най-малко на 700 EUR, е приета именно с цел да се гарантира по-резултатно и по-бързо изпълнение на задълженията за обявяване от страна на предприятията с подобни задължения — цел, която, както уточнява австрийското правителство отново в хода на съдебното заседание, е била постигната предвид същественото увеличение на степента на изпълнение в срок на задълженията за обявяване от страна на дружествата след въвеждането на изменението от 2011 г.
48. На второ място, трябва да се посочи, че от становището на Комисията следва, че глоба в размер най-малко на 700 EUR за неспазване на задълженията за обявяване на капиталовите дружества съответства приблизително на средната стойност на глобите, предвидени в държавите членки за подобни нарушения, и че в някои държави членки тези минимални глоби могат да достигнат 1 500 EUR. Според мен предвиждането на минимална санкция в посочения размер не надхвърля границите на подходящото и необходимото за постигане на основната цел на разглежданата правна уредба, посочена в точки 37 и 38 по-горе.
49. Освен това, като се имат предвид и съображенията, които ще изложа по-нататък по отношение на принципа „ne bis in idem“, предвижданото повторно налагане на глобата на всеки два месеца при продължавано неизпълнение също не е несъразмерно по отношение на преследваните цели. Всъщност става дума за мярка, целяща да насърчи дружествата, за които налагането на глобата няма достатъчно възпиращ ефект, да изпълнят бързо задължението си за обявяване.
50. На трето място, трябва да се посочи, че разглежданата правна уредба предвижда деветмесечен срок за обявяване, считано от датата на приключване на баланса. Този срок, изглежда, е напълно достатъчен период от време — освен при изключителни обстоятелства, — за да изпълни дружеството задължението си за изготвяне и обявяване на годишните счетоводни отчети. Впрочем, ако се даде възможност отчетите за предходната финансова година да се публикуват в още по-дълъг срок, присъщата на задълженията за обявяване цел, а именно защитата на трети лица, би била застрашена, доколкото последните биха получили достъп до данни за състоянието на дружеството, които рискуват да не са недостатъчно актуални, за да им гарантират точността на данните и съответствието с действителното състояние на дружеството.
51. На четвърто място, трябва да се отбележи също, че при всички случаи дружеството и неговите органи имат възможност да обжалват разпореждането, с което се налага глобата, като посочат причините, обосновали неизпълнението на задължението им за обявяване.
52. На пето място във връзка с изискванията, поставени от съдебната практика, посочена в точка 42 по-горе, следва да се отбележи, че националната правна уредба предвижда както по същество, така и процесуално напълно идентична система за налагане на санкции за австрийските дружества и за клоновете на чуждестранните дружества.
53. Всички изложени по-горе съображения ме водят до заключението, че национална правна уредба като приложимата по главното производство изглежда не надхвърля границите на подходящото и необходимото за постигането на легитимно преследваните цели от правната уредба, с която се предвиждат задълженията за обявяване, вменени на дружествата.
в) По членове 49 ДФЕС и 54 ДФЕС
54. На следващо място, що се отнася до това дали подобна правна уредба е съвместима с членове 49 ДФЕС и 54 ДФЕС, следва да се разгледа дали тя представлява мярка, включваща ограничаване на свободата на установяване в Австрия — чрез откриване на клон — на дружество, учредено в съответствие с правната уредба на друга държава членка(31).
55. В тази връзка от гореизложените съображения следва първо, че санкции като тези, наложени с приложимата правна уредба в делото по главното производство за неизпълнение на задълженията за обявяване, са подходящи и са в съответствие с правото на Съюза. Трябва все пак да се констатира, че налагането на подобни санкции зависи изцяло от евентуалното нарушение от страна на дружеството на посочените законови задължения за обявяване, предвидени в правото на Съюза. При това положение, както правилно отбелязва Комисията, само незаконосъобразното поведение на дружеството и на неговите управителни органи може да доведе до настъпване на правните последици, предвидени във въпросната национална правна уредба.
56. Освен това вече посочих, че правната уредба относно налагането на санкции за неизпълнение на задълженията за обявяване се прилага еднакво както за австрийските дружества, така и за дружествата на другите държави членки, които се установяват в Австрия чрез откриването на клон. Впрочем те са длъжни съгласно член 280а и в съответствие с разпоредбите на Единадесета директива 89/666/ЕИО да публикуват само „счетоводните документи, които са съставени, проверени и оповестени според правото, приложимо към основното място на дейност на дружеството“(32).
57. Именно във връзка с тези съображения може да се отговори на посочените в точка 32 по-горе съмнения, изразени от запитващата юрисдикция, относно това, че в резултат на новата система за налагане на санкции чуждестранните дружества търпят излишни затруднения поради правните разноски, които са принудени да понесат, за да защитят упражняването на правата си, произтичащи от свободата на установяване. Всъщност тези разноски далеч не са необходими, а зависят изключително от неизпълнението от страна на съответното дружество на правноустановено задължение. Освен това те не важат само за чуждестранните дружества, а и за австрийските дружества.
58. Що се отнася обаче до възможността, посочена от запитващата юрисдикция, да се направят евентуално справки в съда по основното място на дейност на дружеството, ще отбележа, че съгласно Единадесета директива 89/666/ЕИО, за да изпълни един клон задължението си за обявяване, не е достатъчно главното дружество да е изпълнило тези задължения в държавата членка, където е учредено. Освен това националната юрисдикция не може да бъде задължена да прави подобни справки — потенциално отнемащи твърде много време — в съдилищата на други държави членки, когато има законово задължение за публикуване на дружествените документи в държавата членка, в която клонът извършва дейност, с цел да се осигури защитата на трети лица, които влизат в отношения с него. В същия смисъл фактът, че посочените счетоводни документи са достъпни в интернет на езика на държавата членка по основното място на дейност на главното дружество, който може да е различен от езика на държавата, в която клонът извършва дейност, не може да обоснове неизпълнението на задължението за обявяване в държавата членка, в която е учреден клонът.
59. Предвид горните съображения считам, че правна уредба, която при обстоятелства като тези в настоящия случай налага — в съответствие с приложимото вторично право на Съюза — подходящи санкции за неизпълнение на задълженията за обявяване на годишните счетоводни отчети и на съответните други дружествени документи, не може да постави дружествата на други държави членки в по-неблагоприятно фактическо или правно положение спрямо това на дружествата от държавата членка по установяване(33) и не представлява ограничение на свободата на установяване, доколкото не забранява, не пречи на или не прави по-малко привлекателно упражняването на тази свобода.
2. По принципа на ефективна съдебна защита, принципа на зачитане на правото на защита и принципа „ne bis in idem“
а) Предварителни бележки
60. С втората, третата и четвъртата част на преюдициалния си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали общите принципи — принципът на ефективна съдебна защита, принципът на зачитане на правото на защита и принципът „ne bis in idem“, съдържащи се в Хартата и в ЕКПЧ, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат съществуването на национална правна уредба, отнасяща се до система за налагане на санкции при неизпълнение на задълженията за обявяване на счетоводните документи на капиталовите дружества като предвидената в UGB в редакцията му след измененията от 2011 г. и описана в точки 10—16.
61. И трите принципа, на които се позовава запитващата юрисдикция, са признати от Съда за общи принципи на правото на Съюза. Те вече са записани в различни разпоредби на Хартата (както и на ЕКПЧ) и междувременно имат вече ранг на основни права на Съюза.
62. По-специално принципът на ефективна съдебна защита представлява съгласно постоянната съдебна практика общ правен принцип на Съюза, който произтича от общите конституционни традиции на държавите членки(34). Той е провъзгласен в членове 6 и 13 от ЕКПЧ и е потвърден с член 47 от Хартата.
63. Принципът на зачитане на правото на защита във всяко производство, което може да доведе до санкции, е определян многократно от Съда като основен принцип на правото на Съюза(35). Той е закрепен в член 6, параграф 3 от ЕКПЧ и е прогласен с Хартата в член 41, параграф 2, буква a) и член 48, параграф 2 от нея.
64. Забраната за двойно наказване и за водене на две отделни санкционни производства (принципът „ne bis in idem“) също е била призната от Съда като общ правен принцип(36). Тя изрично е предвидена в член 4 от Протокол № 7 към ЕКПЧ, както и в член 50 от Хартата.
65. Позоваването от страна на запитващата юрисдикция на тези принципи и на съответните разпоредби на Хартата поставя два предварителни въпроса, подробно обсъдени в съдебното заседание: на първо място е повдигнатият от австрийското правителство както в писменото му становище, така и по време на съдебното заседание въпрос относно приложимостта на разпоредбите на Хартата в случай като разглеждания в главното производство; на второ място е посоченият изрично от запитващата юрисдикция въпрос относно наказателноправния характер на системата за налагане на санкции, предвидена във въпросната национална правна уредба. Всъщност евентуалното квалифициране на тази система като наказателноправна би се отразило върху прилагането на гореспоменатите принципи.
б) По приложимостта на Хартата
66. Съгласно член 51, параграф 1 от Хартата, същата се отнася „за държавите членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза“.
67. Австрийското правителство отбелязва, че макар посочените по-горе директиви да задължават държавите членки да определят подходящи санкции при неизпълнение на задълженията за обявяване, правото на Съюза не урежда подробно нито процедурата по налагане на санкции, нито производството по обжалване. Тъй като процесуалното право е от компетентността на държавите членки, по принцип Хартата не би следвало да е приложима в рамките на случай като разглеждания в главното производство.
68. В това отношение не мога да не отбележа, че тълкуването на понятието за „прилагане на правото на Съюза“ от страна на държавите членки, а следователно и приложното поле на Хартата, са въпроси, които напоследък са били предмет на широко обсъждане, както в доктрината, така и по-специално сред генералните адвокати(37).
69. Без да се спирам всъщност върху възможните повече или по-малко ограничителни тълкувания на член 51, параграф 1 от Хартата, а следователно и върху възможното различно приложно поле на същата, ще отбележа, че в настоящия случай не само задълженията за обявяване, за които е предвидена системата за налагане на санкции, предмет на преюдициалното запитване, произтичат директно от правото на Съюза, а и самите санкции са определени от националната правна уредба в непосредствено приложение на правото на Съюза, по-конкретно на разпоредбите на Първа, Четвърта и Единадесета директива 89/666/ЕИО, в които се предвижда задължението за държавите членки да определят подходящи санкции, за да се гарантира спазването на тези задължения за обявяване(38). Поради това в националната правна уредба са включени специални разпоредби, уреждащи процедурата по прилагане — включително и процедурите по обжалване — на санкции, изрично предвидени в правото на Съюза.
70. В подобен контекст изтъкнатото от австрийското правителство обстоятелство, че правото на Съюза е оставило за вътрешния правен ред на всяка държава членка възможността да определя процесуалните правила за налагането на подобни санкции, според мен не променя факта, че приемайки национална правна уредба като приложената в главното производство, съответната държава членка е транспонирала правото на Съюза. Всъщност, ако, както в случая, държавите членки приемат специални разпоредби, предназначени да транспонират в националното право система за налагане на санкции, изрично предвидена в правото на Съюза, и следователно националните разпоредби са директно вдъхновени от правото на Съюза, процесуалната автономия на държавите членки не означава по никакъв начин, че те не прилагат това право(39).
71. Следователно с оглед на изложените по-горе съображения смятам, че разпоредбите на Хартата трябва да се прилагат в настоящия случай.
в) По наказателноправния характер на системата за налагане на санкции, предвидена в националната правна уредба
72. Запитващата юрисдикция счита, че според преобладаващата австрийска съдебна практика и австрийска правна доктрина предвидената в член 283 от UGB система за налагане на санкции има едновременно принудителен и репресивен характер и следователно съдържа елементи от наказателноправен характер(40). Тази позиция обаче е оспорена от Комисията, както и от правителството на Обединеното кралство.
73. Критериите, които трябва да се вземат предвид, за да се прецени дали системата за налагане на санкции има наказателноправен характер, са изведени от практиката на Европейския съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“) относно тълкуването на понятията „наказателно обвинение“, „наказание“ и „наказателна процедура“, посочени в членове 6 и 7 от ЕКПЧ, както и в член 4, параграф 1 от Протокол № 7 към нея(41). Тази практика вече е възпроизведена експлицитно от Съда(42).
74. Съгласно този подход релевантни са три критерия, наречени „критериите Engel“ заради съдебното решение, в което са формулирани за първи път(43). Първият критерий е правната квалификация на нарушението в националното право, която обаче изрично се приема просто за „отправна точка“(44). Вторият критерий е самият характер на нарушението, докато третият критерий се отнася до характера и тежестта на предвидената санкция(45). Вторият и третият критерий, които имат по-голямо значение от първия, са алтернативни, а не непременно кумулативни, което не изключва все пак кумулативния подход, ако анализът на всеки критерий поотделно не позволява да се направи ясно заключение(46).
75. В настоящия случай, по отношение на първия критерий, а именно правната квалификация на нарушението съгласно австрийското право, същото изглежда няма експлицитно наказателноправен характер. Както бе посочено по-горе обаче, това обстоятелство не е решаващо(47).
76. По отношение на втория критерий, а именно характера на нарушението, ЕСПЧ разглежда няколко елемента, сред които кръгът от адресати на разпоредбата, защитаваният правен интерес и целта на санкцията. В това отношение най-напред трябва да се отбележи, че предвидените в член 283 от UGB санкции за неизпълнение на задълженията за обявяване не са адресирани до всички граждани, а с тях се цели да се гарантира спазването на тези задължения от страна на капиталовите дружества и на техните представители(48). Както беше отбелязано в точки 37 и 38 по-горе, посочените задължения и съответните санкции при тяхното неизпълнение преследват цели за защита на трети лица в търговските отношения с дружествата. Защитаваният правен интерес, а именно правото на трети лица да се запознаят с жизнеспособността на дружеството, може да бъде защитено както с административноправни, така и с наказателноправни норми(49). Относно целта на санкциите ми се струва неоспоримо, че тя е не толкова възстановителна, тъй като те не са насочени към възстановяване на положението отпреди нарушението(50). Тяхната цел ми изглежда по същество превантивна, тъй като са предвидени да гарантират спазването на задълженията за обявяване и да предотвратят повторни нарушения на тези задължения(51). В този контекст е от значение да се отбележи също, че в постоянната си практика австрийският Oberster Gerichtshof оспорва факта, че разглежданата система за налагане на санкции, дори и след изменението от 2011 г., има репресивен характер(52). Освен това, за разлика от санкциите, предмет на посоченото по-горе дело Bonda, в което Съдът е приложил „критериите Engel“, разглежданите в настоящия случай санкции не представляват намаления на помощи, отпуснати по искане на заинтересованото лице(53), а директно засягат имуществото на санкционираното лице.
77. Третият „критерий Engel“ се отнася до тежестта на санкцията, предвидена в разглежданата правна уредба. Съгласно практиката на ЕСПЧ, при определяне на степента на тежест следва да се има предвид максималната санкция, предвидена в приложимите правни норми(54). Относно размера обаче на автоматичната санкция, наложена с първото разпореждане и предвидена в член 283, параграф 2 от UGB, която представлява конкретният предмет на въпроса на запитващата юрисдикция, тя е с фиксиран размер от 700 EUR. Не може да не се отбележи обаче, че степента на тежест на тази санкция е по-скоро ниска(55). Това обаче не важи непременно за последващите санкции, наложени съгласно член 283, параграф 4 от UGB(56). Струва ми се във всеки случай, че разглежданите санкции не водят до особено значителен ефект на заклеймяване(57).
78. В заключение, с оглед на изложените по-горе съображения смятам, че макар по смисъла на ЕКПЧ въпросната система за налагане на санкции да следва да се разглежда като попадаща в обхвата на наказателното право, без съмнение тя няма да е част от „твърдото ядро на наказателното право“, поради което, както уточнява самият ЕСПЧ, „гаранциите, предоставени от наказателноправния аспект [на член 6 от ЕКПЧ], не трябва непременно да се прилагат с цялата им строгост“(58).
г) По принципа на ефективна съдебна защита и принципа на зачитане на правото на защита
i) Общи бележки
79. Запитващата юрисдикция иска най-напред да се установи дали след изменението от 2011 г. разпоредбите на UGB относно процедурата по налагане на санкции при неизпълнение на задълженията за обявяване на счетоводните документи на капиталовите дружества правят прекомерно трудно упражняването от тези дружества на правата, произтичащи от свободата на установяване, и дали следователно не противоречат на принципа на ефективна съдебна защита. Запитващата юрисдикция посочва редица „структурни дефицити“ — които ще бъдат подробно анализирани по-нататък в точка 87 и сл., — които могат да направят националната правна уредба несъвместима с принципа на ефективност. Във връзка с тези предполагаеми „структурни дефицити“ запитващата юрисдикция иска да се установи още дали разглежданата национална правна уредба не е несъвместима с принципа на зачитане на правото на защита. Затова запитващата юрисдикция иска от Съда да установи дали не е длъжна да остави без приложение новата правна уредба, въведена с изменението от 2011 г.
80. В това отношeние най-напред трябва да се отбележи, че ефективната съдебна защита, залегнала в съответния общ принцип, прогласен в посочените в точка 62 разпоредби, се състои в това да се осигури на правните субекти възможността да се позоват на правата, които извличат от правото на Съюза(59).
81. От постоянната съдебна практика следва, от една страна, че националните юрисдикции са тези, които в съответствие с принципа на лоялното сътрудничество, формулиран в член 4, параграф 3 ДЕС, трябва да гарантират съдебната защита на тези права(60), а от друга страна, че при липса на правна уредба на Съюза в дадена област, във вътрешния правен ред на всяка държава членка трябва да се посочат компетентните юрисдикции и да се определят процесуалните правила относно съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които страните в процеса черпят от правото на Съюза, като се има предвид, че във всички случаи държавите членки са длъжни да гарантират ефективната защита на тези права(61). В този контекст следва да се отбележи, че с член 19, параграф 1, втора алинея от ДЕС се прогласява вече задължението на държавите членки да установят правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза.
82. От тази гледна точка, също според постоянната съдебна практика процесуалните правила относно съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които страните в процеса черпят от правото на Съюза, не трябва да бъдат по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешноправни съдебни производства (принцип на равностойност) и не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правовия ред на Съюза (принцип на ефективност)(62).
83. Запитващата юрисдикция не излага никакви обстоятелства във връзка с евентуално нарушение на принципа на равностойност. Съмненията ѝ се отнасят изключително до съвместимостта на националната правна уредба с принципа на ефективност.
84. Конкретно по отношение на прилагането на този принцип Съдът е приел, че всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална процесуална разпоредба прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на разпоредбата в цялото производство, за неговото развитие и за неговите особености пред различните национални инстанции. От тази гледна точка следва да се вземат под внимание, ако е необходимо, принципите, които стоят в основата на националната съдебна система, като принципа за гарантиране на правото на защита, принципа на правна сигурност и ефективното развитие на производството“(63).
85. Що се отнася конкретно до принципа на зачитане на правото на защита, съдържащ се в посочените в точка 63 разпоредби, от практиката на Съда следва, че това право е основно право, което изисква, от една страна, заинтересованото лице да бъде уведомено за установените в негова вреда обстоятелства, на които се основава увреждащият го акт. От друга страна, трябва да му се предостави възможност да изрази ефективно своето становище по тези обстоятелства. Зачитането на правото на защита трябва да бъде гарантирано във всяко производство, което може да завърши с увреждащ акт(64).
86. Следователно в светлината на принципите, посочени в предходните точки, трябва да бъдат анализирани предполагаемите „структурни дефицити“ на разглежданата система за налагане на санкции, установени от запитващата юрисдикция.
ii) По предполагаемите „структурни дефицити“, установени от запитващата юрисдикция
87. Първият твърдян „структурен дефицит“, установен от запитващата юрисдикция, се отнася до предполагаеми неразумни изисквания за форма и за компетентност — усложнени и чието нарушение не може да бъде санирано, които могат да направят разглежданата правна уредба несъвместима с принципа на ефективност. Запитващата юрисдикция се позовава по-специално на предвижданото по смисъла на член 283, параграф 2 от UGB отхвърляне на просрочените и немотивирани възражения, във връзка със забраната за представяне на нови правни основания във въззивното производство.
88. Що се отнася до отхвърлянето на просрочените възражения, ще отбележа, че съгласно постоянната съдебна практика определянето на разумни преклузивни срокове за предявяване на иск или подаване на жалба принципно отговаря на изискването за ефективност, доколкото то представлява приложение на основния принцип на правна сигурност. Такива срокове не могат да направят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правовия ред на Съюза. При това условие държавите членки могат свободно да предвиждат срокове с по-малка или по-голяма продължителност. По отношение по-специално на преклузивните срокове Съдът е приел също, че държавите членки трябва да установят в националната си правна уредба, която попада в приложното поле на правото на Съюза, срокове в зависимост по-конкретно от значимостта за заинтересованите лица на решенията, които следва да се приемат, от сложността на приложимите производства и законодателство, от броя на лицата, които могат да бъдат засегнати, и от другите публични или частни интереси, които трябва да се вземат предвид(65).
89. Разглежданата правна уредба предвижда преклузивен срок от 14 дни за обжалване на санкцията в размер на 700 EUR за неизпълнение на задълженията, произтичащи от правото на Съюза, за обявяване на счетоводните документи на дружеството. Трябва да се посочи, че дружеството и неговите представители все пак имат на разположение девет месеца, считано от датата на приключване на баланса, за да обявят тези документи. В този контекст според мен не са налице данни, за да се приеме, че определянето на продължителността на този преклузивен срок, колкото и да е кратък, изглежда неразумно и може да направи практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза(66). В това отношение следва по-специално да се напомни, че разглежданата правна уредба предвижда изрично възможността за възстановяване на срока(67).
90. Подобни съображения са валидни за предвижданото незабавно отхвърляне на напълно неоснователни възражения, които, както следва от становището на австрийското правителство, по-скоро са били системни в рамките на правната уредба преди изменението от 2011 г. Всъщност предвижданото задължение за макар и кратка мотивация на възражението, позволяваща на юрисдикцията да разбере причините в подкрепа на искането, което се съдържа в него, не може да се счита за противоречащо на принципа на ефективност изискване. Освен това забраната за представяне на нови правни основания във въззивното производство, която според запитващата юрисдикция би попречила на санкционираното дружество, чието възражение е било отхвърлено, тъй като е просрочено или немотивирано, да изложи макар и впоследствие позицията си, е забрана, обща за правните системи на различни държави членки, и според мен също не може да накърни ефективността на възражението. Освен това тази забрана не се прилага в случай на извинима грешка — обширно понятие, което може да се тълкува от юрисдикциите с оглед на принципа за ефективна съдебна защита(68).
91. Вторият и третият от твърдените „структурни дефицити“, установени от запитващата юрисдикция, се отнасят съответно до непредвиждането на съдебно заседание и невъзможността да се представят становища преди налагането на санкцията, което може да доведе до нарушаване на принципа на съзтезателност.
92. В това отношение най-напред трябва да се отбележи, че както припомня самата запитваща юрисдикция, според постоянната практика на ЕСПЧ, макар провеждането на открито съдебно заседание да представлява основен принцип, прогласен в член 6 от ЕКПЧ, който придобива особено значение в производствата с наказателноправен характер, задължението за провеждане на такова съдебно заседание не се счита за абсолютно(69). Освен това от постоянната практика на Съда следва, че основните права не представляват безусловни прерогативи и могат да бъдат предмет на ограничения, при условие че последните действително отговарят на преследвани от въпросните мерки цели от общ интерес и не съставляват с оглед на преследваната цел явно и прекомерно засягане на така гарантираните права(70).
93. По отношение на разглежданата правна уредба, от член 283 от UGB е видно, че получаването на мотивираното възражение срещу разпореждането, с което се налага първоначалната санкция в размер на 700 EUR, незабавно води до неприложимост на това разпореждане и стартира провеждането на съдебно производство по общия ред, в рамките на което може да се проведе съдебно заседание и санкционираното дружество може да изложи напълно своята гледна точка при зачитане на принципа на състезателност.
94. В тази връзка, дори да трябва — в съответствие с изложените по-горе съображения в точка 74 и сл. — да се приеме наказателноправният характер на въпросната система за налагане на санкции, фактът, че тя не е част от „твърдото ядро“ на наказателното право, означава, че гаранциите, произтичащи от този наказателноправен характер, не следва да се прилагат в цялата им строгост. Ето защо считам, че може да е съвместима с принципа на ефективна съдебна защита и с принципа на зачитане на правото на защита правна уредба, която при обстоятелства като разглежданите в настоящия случай предвижда налагане на първа инстанция на по-малка по размер парична санкция, която не води до ефект на заклеймяване, включително в рамките на система за налагане на санкции, квалифицирана като наказателноправна, в производство, което при липсата на съдебно заседание и състезателност само по себе си не отговаря на изискванията на член 6 от ЕКПЧ. Подобна система обаче може да бъде съвместима с посочените принципи само ако разпореждането за налагане на санкции подлежи на съдебен контрол от орган, който упражнява пълен съдебен контрол и чието производство отговаря на тези условия. Казано другояче, трябва да е ясно, че съществуващите форми на обжалване позволяват поправянето на всички пропуски, допуснати в първоинстанционното производство(71).
95. По тази причина в светлината на преследваните от въпросната правна уредба цели от общ интерес, посочени в точки 37 и 38 по-горе, предвиждането на автоматично налагане на глоба в размер на 700 EUR за необявяване на дружествени документи, при наличие на форми на обжалване като посочените по-горе, не съставлява с оглед на преследваната цел явно и прекомерно нарушение на правото на защита и според мен не противоречи на принципа на ефективна съдебна защита.
96. Четвъртият твърдян „структурен дефицит“ се разглежда от запитващата юрисдикция като възможно неблагоприятно за дружеството разпределяне на доказателствената тежест, към което ще се приложи законова презумпция за виновност. В този контекст следва да се посочи, че дори да се допусне че налагането на глобата посредством автоматично прието разпореждане, без да се изслуша засегнатото дружество, се основава на презумпция за виновност, тя би представлява във всички случаи презумпция, която може да бъде оборена в рамките на съдебно производство по общия ред, стартирано с обжалването на разпореждането за налагане на санкции. В това производство дружеството има възможност чрез представяне на подходящи доказателства да установи причините, приети от закона като възможна обосновка на неизпълнението на задължението за обявяване. Приемам, че при тези обстоятелства правото на защита и ефективността на възражението са гарантирани в достатъчна степен(72).
97. Петият твърдян „структурен дефицит“ се отнася до предвиждането на неразумни задължителни срокове, и по-специално до предвижданата възможност да бъдат наложени последващи глоби, без да се изчака първоначалните съдебни определения да придобият сила на пресъдено нещо. Запитващата юрисдикция изразява съмнения както по отношение на деветмесечния срок, който започвал да тече, без дружеството да е уведомено за него, така и по отношение на двумесечния срок за повтарящо се налагане на глобите при продължаващо бездействие.
98. На първо място, що се отнася до деветмесечния срок, в точка 50 вече посочих, че в разглежданите директиви се предвижда ежегодно обявяване на счетоводните документи, за да се гарантира на третите, ползващи се от защитата съгласно тези разпоредби, че ще имат достъп до актуализирана информация за счетоводното състояние на дружествата. Добре е обаче дружествата и съответните им органи да имат предвид, че в рамките на законоустановения срок, който започва да тече от датата на приключване на финансовия отчет, следва да направят тези документи обществено достояние. Те обаче трябва да се информират относно продължителността на този срок в различните държави членки, на чиято територия възнамеряват да извършват своята дейност посредством учреден клон, без да се налага да бъдат уведомявани за него. Всъщност от едно сравнително проучване на Комисията е видно, че предвиденият в австрийската система деветмесечен срок е един от най-дългите сред предоставените от различните членки на Съюза срокове. При тези обстоятелства нищо не позволява да се твърди, че подобен срок може да се разглежда като неразумен.
99. На второ място, относно предвиждания двумесечен срок за налагането на последващи глоби при продължаващо бездействие, без да се изчака първоначалните съдебни определения да придобият сила на пресъдено нещо, следва да се посочи, че той цели да убеди предприятията да изпълнят задължението си за обявяване при повторно неизпълнение. Нищо не позволява да се приеме, че посоченият двумесечен срок пречи на дружествата да подадат възражение срещу разпорежданията за налагане на санкции, правейки практически невъзможно или прекомерно трудно за тях упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза.
100. В заключение, oт всички гореизложени съображения според мен следва, че система за налагане на санкции като разглежданата в делото по главното производство не противоречи нито на принципа на ефективност, нито на принципа на зачитане на правото на защита.
д) По принципа „ne bis in idem
101. Запитващата юрисдикция изразява в заключение двойно съмнение относно съвместимостта на националната правна уредба с принципа „ne bis in idem“. Формулировката на този принцип, както е закрепена в член 50 от Хартата на основните права, гласи, че никой не може да бъде подложен на наказателно преследване или наказван за престъпление, за което вече е бил оправдан или осъден на територията на Съюза с окончателно съдебно решение в съответствие със закона.
102. На първо място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 283, параграф 7 от UGB в новата му формулировка не води до нарушаване на този принцип, доколкото предвижда, че за извършването на едни и същи деяния по същество се търси отговорност както от дружеството, така и от неговите управителни органи и че на едните и на другите се налага парична глоба за тези деяния. На второ място, запитващата юрисдикция изразява също така съмнения относно съвместимостта на повторното налагане на санкцията на всеки два месеца при продължаващо неизпълнение с принципа „ne bis in idem“.
103. В самото начало не мога да не отбележа, че според акта за преюдициално запитване в делото по главното производство само дружеството е било санкционирано за необявяване на счетоводните документи, а не и неговите органи. Освен това, тъй като, видно от точка 20 по-горе, Textdata е подало годишните счетоводни отчети, изобщо не е наложена последваща глоба. В този контекст, като се има предвид, че съгласно постоянната съдебна практика, посочена в точка 29 по-горе, Съдът трябва да вземе предвид фактическия контекст, въз основа на който е повдигнат преюдициалният въпрос, така както е очертан с акта за преюдициално запитване, и тъй като е ясно, че нито едновременното налагане на глобата на управителните органи на дружеството и на самото дружество, нито налагането на последващи периодични глоби са предмет на спора в главното производство, Съдът би могъл да обяви за недопустима тази част от преюдициалното запитване(73).
104. Но дори Съдът да приеме допустимостта на тази част от преюдициалния въпрос, както и ако се приеме, че той признае наказателноправния характер на системата за налагане на санкции, предвидена в разглежданата правна уредба, което е условие за прилагането на принципа, считам, че нито едно от съмненията, изразени от запитващата юрисдикция, не е убедително. Всъщност, независимо от по-тясното или по-широкото тълкуване, което може да се даде на принципа „ne bis in idem“(74), така или иначе в настоящия случай според мен не са налице изискванията за неговото прилагане.
105. Що се отнася до първото изразено от запитващата юрисдикция съмнение, следва да се посочи, че член 283 от UGB предвижда в параграф 1 налагането на глоба на членовете на управителните органи на дружеството, а при клоновете — на лицата, упълномощени да ги представляват, докато в параграф 7 се предвижда налагането на глоба на дружеството. Следователно трябва да се констатира, че националната правна уредба не предвижда налагането на двойно наказание по отношение на едно и също лице за едни и същи деяния, а предвижда налагането на санкции на различни лица. Капиталовото дружество, което има своя юридическа правосубектност, всъщност не съвпада с лицата, които са членове на съответните негови органи(75). Тъй като не е изпълнено условието за идентичност на извършителя на нарушението, според мен националната правна уредба не може да се приеме в този смисъл за несъвместима с принципа „ne bis in idem“(76).
106. Що се отнася до второто съмнение на запитващата юрисдикция, трябва да се посочи, че според член 283, параграф 4 от UGB, ако продължава да е налице неизпълнение на задължението за обявяване, се налага последваща глоба в размер на 700 EUR с разпореждане, което се повтаря в рамките на всеки последващ период от два месеца. Считам, че подобно предвиждане също не може да наруши принципа „ne bis in idem“, тъй като не е изпълнено условието за идентичност на деянията, доколкото наказуемите деяния са различни. Всъщност първата санкция е наложена за необявяване на отчетите на дружеството в деветмесечен срок, считано от датата на приключване на баланса, докато в последващите случаи се санкционира необявяването на същите документи в последващите предвидени в закона допълнителни срокове, всеки от по два месеца(77). Следователно последователните санкции, от една страна, се налагат за отделни нарушения, извършвани по различно време, а от друга страна, имат различна цел за постигане на възпиращ ефект(78).
107. Така, от гореизложените съображения според мен следва, че система за налагане на санкции като разглежданата в главното производство не противоречи на принципа „ne bis in idem“.
V – Заключение
108. Поради изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставения от Oberlandesgericht Innsbruck преюдициален въпрос по следния начин:
„Свободата на установяване, посочена в членове 49 ДФЕС и 54 ДФЕС, принципът на ефективна съдебна защита, принципът на зачитане на правото на защита и принципът „ne bis in idem“, посочени в член 47, член 48, параграф 2 и член 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз, както и разпоредбите на Директива 2009/101/ЕО, на Четвърта директива 78/660/ЕИО и на Единадесета директива 89/666/ЕИО, допускат съществуването на национална правна уредба, която — при пропускане на деветмесечния законоустановен срок за обявяване на счетоводните документи в компетентния съд, без предварителна възможност за представяне на становище и без предварителна покана за изпълнение на задължението за обявяване, адресирана до конкретното дружество или до съответния му орган с право да го представлява — изисква от посочения съд незабавно да наложи на това дружество и на всеки от органите му с право да го представляват парична глоба в размер на 700 EUR, а в случай на последваща забава на изпълнението с два месеца във всеки такъв отделен случай предвижда възможност за незабавно налагане на последващи парични глоби в минимален размер от 700 EUR по отношение на същите субекти“.