ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА Г-Н BOT — ДЕЛO C-371/08
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г-Н Y. BOT
представено на 14 април 2011 година(1)
Дело C‑371/08
Nural Ziebell
срещу
Land Baden-Württemberg
(Преюдициално запитване, отправено от Verwaltungsgerichtshof Baden-Württemberg (Германия)
„Споразумение за асоцииране ЕИО—Турция — Решение № 1/80 на Съвета по асоцииране — Член 7, първа алинея — Турски гражданин, пребивавал на територията на приемащата държава членка през последните десет години преди приемането на решението за експулсиране — Осъдителни присъди — Разширяване на приложното поле на член 28, параграф 3, буква а) от Директива 2004/38/ЕО — Експулсиране само по императивни съображения, свързани с обществената сигурност“
1. Настоящото преюдициално запитване се отнася до въпроса дали засилената защита срещу експулсиране, установена в член 28, параграф 3, буква а) от Директива 2004/38/ЕО(2) в полза на гражданите на Съюза, може да се приложи за турски гражданин, който се ползва от правата, предоставени му от член 7, първа алинея, второ тире от Решение № 1/80 на Съвета по асоцииране(3) от 19 септември 1980 година относно развиване на асоциирането(4), когато е пребивавал на територията на приемащата държава членка през последните десет години преди приемането от компетентните национални органи на решението за неговото експулсиране.
2. Съгласно член 7, първа алинея, второ тире от Решение № 1/80 членовете на семейството на турски работник, на които е разрешено да го последват на територията на приемащата държавата членка и които пребивават в нея най-малко пет години, се ползват със свободен достъп до всяка дейност по свой избор като заети лица.
3. Член 28, параграф 3, буква а) от Директива 2004/38 предвижда от своя страна, че решение за експулсиране може да се вземе срещу гражданин на Съюза, който е пребивавал в приемащата държава членка през последните десет години, единствено въз основа на императивни съображения, свързани с обществената сигурност.
4. В настоящото заключение ще изложа причините, поради които считам, че турските граждани не могат да се ползват от подобна засилена защита. На следващо място ще поясня защо според мен в настоящия случай постоянната практика на Съда в тази област следва да се приложи по обичайния начин.
5. Поради това ще предложа на Съда да постанови, че член 14, параграф 1 от Решение № 1/80 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държава членка да приеме мярка за експулсиране по отношение на турски гражданин, който се ползва от правата, предоставени му от член 7, първа алинея, второ тире от Решение № 1/80, когато е пребивавал на територията на тази държава през последните десет години преди приемането на посочената мярка, при условие че поведението му представлява настояща, действителна и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен обществен интерес, като това трябва да се провери от запитващата юрисдикция.
I – Правна уредба
А – Правото на Съюза
1. Споразумението за асоцииране
6. За да се уреди свободното движение на турските работници на територията на Европейската икономическа общност, на 12 септември 1963 г. е сключено споразумение за асоцииране между последната и Република Турция.
7. Съгласно преамбюла на това споразумение то има за цел подобряване на условията на живот в Турция и в Общността посредством ускорен икономически напредък и хармонично развитие на търговския обмен, както и намаляване на разликата в развитието на икономиките на Турция и на държавите — членки на Общността.
8. Съгласно член 2, параграф 1 от посоченото споразумение то има за цел да подпомага постоянното и балансирано укрепване на търговските и икономически отношения между страните, като взема изцяло под внимание необходимостта от осигуряване на ускорено развитие на икономиката на Република Турция и повишаване на нивото на заетостта и на условията на живот на турския народ.
9. Глава 3 от дял ІІ от Споразумението за асоцииране, озаглавена „Други разпоредби от икономически характер“, предвижда в член 12, че страните се споразумяват да се ръководят от разпоредбите на Договора за ЕО, за да се осъществи поетапно свободното движение на работници между тях.
10. Поетапното осъществяване на свободното движение на турски работници, което се цели с това споразумение, трябва да следва реда и условията, определени от Съвета по асоцииране, който има за задача да осигури прилагането и постепенното развитие на режима на асоцииране(5).
2. Решение № 1/80
11. Съгласно трето съображение от Решение № 1/80 последното цели по-специално да подобри режима, с който се ползват работниците и членовете на техните семейства, в сравнение с този, предвиден в Решение № 2/76 на Съвета по асоцииране от 20 декември 1976 г.
12. Така член 7 от Решение № 1/80 гласи следното:
„Членовете на семейството на турски работник, принадлежащ към легалния пазар на труда на държава членка, които имат право да го последват:
– имат право да отговарят, при спазване на условието за предимство на работниците от държавите — членки на Общността, на всяко предложение за работа, когато пребивават на законно основание в същата държава членка най-малко три години,
– се ползват в същата държава членка със свободен достъп до всяка дейност по свой избор като заети лица, когато пребивават на законно основание в нея най-малко пет години.
Децата на турските работници, придобили професионална квалификация в приемащата страна, могат да отговарят на всяко предложение за работа в тази държава членка, независимо от продължителността на пребиваването си в нея, при условие че един от родителите законно е нает на работа в съответната държава членка най-малко три години“. [неофициален превод]
13. Член 14, параграф 1 от Решение № 1/80 предвижда, че разпоредбите на глава ІІ, раздел 1 от това решение, в който е включен член 7, „се прилагат при спазване на ограниченията, обосновани от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве“. [неофициален превод]
3. Директива 2004/38
14. Докато Директива 64/221/ЕИО(6) се отнася до гражданите на държава членка, които пребивават или отиват в друга държава членка, за да упражняват в нея дейност като заето или като самостоятелно заето лице, или като получател на услуги(7), с Директива 2004/38 се преодолява този секторен подход и се въвежда понятието за гражданин на Съюза в областта на движението и пребиваването на територията на държавите членки.
15. Директива 2004/38 цели да опрости и да обедини съществуващите законодателства в тази област. Така тя премахва задължението за гражданите на Съюза да получават карта за пребиваване, въвежда право на постоянно пребиваване за тези граждани и намалява възможността на държавите членки да ограничават пребиваването на тяхна територия на граждани на другите държави членки.
16. В това отношение гражданите на Съюза се ползват от засилена защита срещу експулсиране. Всъщност посочената директива строго ограничава възможността на държавите членки да налагат ограничения на правото на движение и пребиваване на гражданите на Съюза.
17. Така член 28, параграф 3, буква а) от Директива 2004/38, който урежда защитата срещу експулсиране, гласи следното:
„С изключение на случаите, когато решението се основава на императивни [съображения], свързани с обществената сигурност, както е определена от държавите членки, решение за експулсиране не може да се взема срещу граждани на Съюза [независимо от гражданството им], ако те:
а) са пребивавали в приемащата държава членка през последните десет години“.
Б – Националното право
18. Член 53 от Закона за пребиваването, заетостта и интеграцията на чужденците на федерална територия (Gesetz über den Aufenthalt, die Erwerbstätigkeit und die Integration von Ausländern im Bundesgebiet) от 30 юли 2004 г.(8), последно изменен с член 1 от Закона за транспониране на директивите на Европейския съюз в областта на правото на пребиваване и правото на убежище (Gesetz zur Umsetzung aufenthalts- und asylrechtlicher Richtlinien der Europäischen Union) от 19 август 2007 г.(9), предвижда, че мярка за експулсиране се приема за чужденец, осъден за едно или няколко умишлени престъпления с наказание лишаване от свобода или с наказание за престъпление, извършено като непълнолетен, за срок не по-малко от три години с влязла в сила присъда.
19. Тази разпоредба предвижда също, че чужденецът се експулсира, когато в рамките на период от пет години с влезли в сила присъди е осъждан за умишлени престъпления с наказание лишаване от свобода или с наказания за престъпление, извършено като непълнолетен, общо за срок не по-малък от три години, или ако при последната влязла в сила присъда му е била наложена мярка за превантивно задържане.
20. Освен това съгласно член 55 от Aufenthaltsgesetz даден чужденец може да бъде експулсиран, когато пребиваването му засяга обществения ред и обществената сигурност или други първостепенни интереси на Федерална република Германия.
21. Предвидена е обаче специална защита срещу експулсиране. Така в член 56, параграф 1 от Aufenthaltsgesetz е посочено, че чужденците се ползват от тази защита, когато имат разрешение за установяване и са пребивавали законно на федералната територия най-малко пет години. Експулсирането може да се основава само на сериозни съображения, свързани с обществения ред и обществената сигурност. По общо правило съображения, свързани с обществения ред и с обществената сигурност, са налице в случаите, посочени в членове 53 и 54 от Aufenthaltsgesetz. Ако са изпълнени условията по член 53 от Aufenthaltsgesetz, чужденецът по принцип се експулсира. Когато са налице условията по член 54 от Aufenthaltsgesetz, решението за експулсиране се взема по преценка на компетентните органи.
22. Съгласно член 1 от него Законът за свободното движение на гражданите на Съюза (Gesetz über die allgemeine Freizügigkeit von Unionsbürgern) от 30 юли 2004 г.(10), последно изменен с член 2 от Закона за транспониране на директивите на Европейския съюз в областта на правото на пребиваване и правото на убежище(11), урежда влизането и пребиваването на гражданите на другите държави — членки на Европейския съюз (граждани на Съюза), и на членовете на техните семейства.
23. Съгласно член 6, параграф 1 от Freizügigkeitsgesetz/EU загубването на правото по член 2, параграф 1 от същия закон може да бъде установено, удостоверението относно правото на пребиваване по общностното право или относно постоянно пребиваване може да бъде отнето и разрешителното за пребиваване или за постоянно пребиваване може да бъде оттеглено единствено по съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве.
24. Член 6, параграф 5 от Freizügigkeitsgesetz/EU предвижда, че по отношение на гражданите на Съюза и членовете на техните семейства, пребивавали на федерална територия през предходните десет години, както и по отношение на непълнолетните лица, това решение може да бъде взето само по императивни съображения, свързани с обществената сигурност. Това правило не се прилага за непълнолетни, когато загубването на правото на пребиваване е необходимо в интереса на детето. Освен това императивни съображения, свързани с обществената сигурност, са налице само ако заинтересованото лице е осъждано за едно или повече умишлени престъпления с наказание лишаване от свобода или с наказание за престъпление, извършено като непълнолетен, за срок не по-малко от пет години с влязла в сила присъда, или ако при последната влязла в сила присъда му е била наложена мярка за превантивно задържане, когато е застрашена сигурността на Федерална република Германия или заинтересованото лице представлява терористична заплаха.
II – Фактическата обстановка и преюдициалният въпрос
25. Г-н Ziebell(12) е турски гражданин, роден през 1973 г. в Германия. Той е пребивавал при родителите си. Баща му, също турски гражданин, е пребивавал законно на германска територия в качеството на работник. След смъртта на баща му през 1991 г. майката на жалбоподателя е настанена в хоспис. Към настоящия момент г‑н Ziebell изглежда не живее с нито един от членовете на семейството си, тъй като братята и сестрите му са създали собствени домакинства.
26. От 28 януари 1991 г. г‑н Ziebell притежава безсрочно разрешение за пребиваване, чиято валидност е продължена като разрешение за постоянно установяване. Жалбоподателят напуска училище, без да получи диплома. Той упражнява трудова дейност временно и инцидентно, като тя често е прекъсвана от периоди на безработица и от такива, през които изтърпява наказание лишаване от свобода. От юли 2000 г. насам той не упражнява професионална дейност.
27. През 1991 г. г‑н Ziebell за пръв път пуши марихуана, а впоследствие от 1998 г. той започва да употребява редовно хероин и кокаин. През 2001 г. г‑н Ziebell следва програма за лечение с метадон, а през 2003 г. — лечение на зависимост от наркотици, но и двете са неуспешни.
28. От 1993 г. насам г‑н Ziebell е осъждан многократно за различни престъпления, по-специално за кражби, извършени от две или повече лица, сговорили се предварително за осъществяването им, за тежка телесна повреда, за умишлено държане на забранена вещ, за кражби и квалифицирани кражби. Той е бил задържан в периодите от януари 1993 г. до декември 1994 г., от август 1997 г. до октомври 1998 г., от юли до октомври 2000 г., от септември 2001 г. до май 2002 г. и от ноември 2005 г. до октомври 2008 г. На 28 октомври 2008 г. той започва терапевтично лечение в специализирано заведение.
29. На 28 октомври 1996 г. жалбоподателят получава предупреждение от Ausländerbehörde (Служба за чужденците) в съответствие с приложимото за чужденците национално законодателство поради извършените от него до тази дата престъпления.
30. С решение от 6 март 2007 г. Regierungspräsidium Stuttgart разпорежда експулсирането на жалбоподателя, като решението подлежи на незабавно изпълнение.
31. Според Regierungspräsidium Stuttgart г‑н Ziebell притежава правата, предоставени от член 7, първа алинея, второ тире от Решение № 1/80, тъй като е роден на германска територия и в миналото е живял в страната като дете на законно пребиваващ турски работник, в домакинството на семейството, при това в продължение на поне пет години. Тъй като тези права не са погасени, жалбоподателят се ползва от защитата срещу експулсиране, предвидена в член 14, параграф 1 от Решение № 1/80.
32. По силата на тази разпоредба решение за експулсиране може да се приеме само ако с личното си поведение лицето представлява действителна и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен обществен интерес.
33. Regierungspräsidium Stuttgart мотивира решението си за експулсиране с наличието на такава заплаха в конкретния случай предвид повторно извършените от жалбоподателя престъпления.
34. Освен това Regierungspräsidium Stuttgart счита, че г‑н Ziebell не може да се позовава на специалната защита срещу експулсиране, предоставена от член 28, параграф 3, буква а) от Директива 2004/38, тъй като тази разпоредба се прилага само за граждани на Съюза.
35. Г-н Ziebell обжалва приетата спрямо него мярка за експулсиране. С решение от 3 юли 2007 г. Verwaltungsgericht Stuttgart (Германия) отхвърля жалбата му срещу решението за експулсиране.
36. Г-н Ziebell обжалва това решение пред Verwaltungsgerichtshof Baden-Württemberg (Германия). Той иска посоченото съдебно решение да бъде изменено, както и да бъде отменено решението за експулсиране от 6 март 2007 г.
37. Verwaltungsgerichtshof Baden-Württemberg решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Трябва ли предоставената с член 14, параграф 1 от Решение № 1/80 […] защита срещу експулсиране в полза на турски гражданин, който се ползва от правата по член 7, първа алинея, […] второ тире от посоченото решение и който през последните десет години е пребивавал в държавата членка, по отношение на която тези права са приложими, да се определя в съответствие с член 28, параграф 3, буква а) от Директива 2004/38[…], както е транспонирана във въпросната държава членка, в резултат на което експулсирането да е допустимо само на основание на определените от държавите членки императивни съображения, свързани с обществената сигурност?“.
III – Анализ
38. Със своя въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 14, параграф 1 от Решение № 1/80 трябва да се тълкува в смисъл, че решението за експулсиране, прието от органите на държава членка срещу турски гражданин, който се ползва от правата по член 7, първа алинея, второ тире от Решение № 1/80 и който през последните десет години преди приемането на това решение е пребивавал на територията на тази държава, може да се основава само на императивни съображения, свързани с обществената сигурност.
39. Съдът вече многократно е тълкувал член 14, параграф 1 от Решение № 1/80. Така в Решение от 10 февруари 2000 г. по дело Nazli(13) Съдът е постановил, че относно определянето на обхвата на предвиденото в тази разпоредба изключение, изведено от съображения за обществен ред, следва да се препрати към тълкуването, дадено на същото изключение в областта на свободното движение на работниците — граждани на държави членки(14). Съдът добавя, че това тълкуване е обосновано в още по-голяма степен, поради обстоятелството че формулировката на горепосочената разпоредба е почти идентична с тази на член 39, параграф 3 ЕО(15).
40. Поради това, като възпроизвежда практиката в областта на свободното движение на работниците — граждани на държави членки, и по-специално във връзка с Директива № 64/221, Съдът многократно постановява, че понятието за обществен ред предполага освен смущаването на реда, каквото е всяко нарушение на закона, да е налице и действителна и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен обществен интерес(16).
41. Според г‑н Ziebell предвид обстоятелството, че Съдът винаги е прилагал принципите в областта на свободното движение и пребиваване на гражданите на държавите членки за турските граждани, които се ползват от право по силата на разпоредба от Решение № 1/80, в рамките на тълкуването на член 14, параграф 1 от Решение № 1/80 член 28, параграф 3, буква а) от Директива 2004/38 следва да се приложи по аналогия, когато през последните десет години преди решението за експулсиране съответният турски гражданин е пребивавал на територията на държавата членка. Поради това, когато се прилага спрямо личното му положение, такава мярка за експулсиране била незаконосъобразна, тъй като не била обоснована от императивни съображения, свързани с обществената сигурност, по смисъла на член 28, параграф 3, буква а) от Директива 2004/38.
42. Поради изложените по-долу съображения считам, че този анализ не може да бъде приет.
43. Както Съдът вече е постановил в Решение от 2 март 1999 г. по дело Eddline El-Yassini(17), международните договори трябва да се тълкуват не само в зависимост от техния текст, но и с оглед на техните цели(18). Съдът добавя, че в член 31 от Виенската конвенция за правото на договорите от 23 май 1969 г. се уточнява в това отношение, че договорът трябва да се тълкува добросъвестно, в съответствие с обикновеното значение, което следва да се дава на термините на договора в техния контекст, а също така в духа на предмета и целите на договора(19).
44. Споразумението за асоцииране има за цел да подпомага постоянното и балансирано укрепване на търговските и икономически отношения между Република Турция и Съюза(20).
45. За постигането на тази цел са предвидени три етапа. По време на подготвителния етап Република Турция укрепва своята икономика, за да може да изпълни задълженията си по време на другите два етапа(21). Преходният етап има за цел постепенното въвеждане на митнически съюз между страните и сближаването на икономическите им политики(22). Накрая заключителният етап се основава на митническия съюз и включва засилване на координацията на икономическите политики на Република Турция и Съюза(23).
46. С оглед на предмета на Споразумението за асоцииране и на посочените три етапа няма съмнение, че целите му са изключително икономически.
47. Освен това трябва да се отбележи, че за изпълнението на преходния етап това споразумение предвижда по-специално, че договарящите се страни се споразумяват да се ръководят от членове 39 ЕО—41 ЕО, за да се осъществи поетапно свободното движение на работници между тях(24).
48. Също така Решение № 1/80, чиято цел е да даде нов импулс и да развие Споразумението(25), е насочено към подобряване на трудовоосигурителния режим на работниците и на членовете на техните семейства(26).
49. От това следва, че Споразумението за асоцииране се отнася до турските граждани само в качеството им на работници или на членове на семействата на работници и следователно само в това си качество те се ползват от правата, предоставени им от Решение № 1/80.
50. Именно поради тази причина Съдът тълкува свързаното с обществения интерес изключение, предвидено в член 14, параграф 1 от това решение, като препраща към тълкуването, дадено за същото изключение в областта на свободното движение на работниците — граждани на държави членки, и по-специално в във връзка с Директива 64/221(27).
51. Всъщност качеството на работник е общият знаменател между Споразумението за асоцииране и Директива 64/221, тъй като в член 1, параграф 1 от последната са посочени гражданите на държава членка, които пребивават или отиват в друга държава членка, за да упражняват в нея дейност като заето или като самостоятелно заето лице, или като получател на услуги.
52. Обхватът на Директива 2004/38 обаче надхвърля икономическите и свързаните с работниците рамки. Всъщност тази директива е приета именно за да се преодолее съществуващият до този момент подход „на части“, „сектор по сектор“ по отношение на правото на свободно движение и пребиваване на гражданите на Съюза(28). Така Директива 2004/38 вече не се отнася само до една категория лица, по-специално до работниците, а съгласно член 1, буква а) от нея се отнася до условията, уреждащи упражняването на правото на гражданите на Съюза(29) и на членовете на техните семейства на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки.
53. Директива 2004/38 установява по-специално право на постоянно пребиваване в полза на гражданите на държавите членки(30), както и режим на защита срещу експулсиране, който се основава на степента на интегриране на съответните лица в приемащата държава членка(31), независимо от качеството им на работници. Единственото качество, посочено в тази директива, е това на гражданин на Съюза, което се придобива при присъединяването на държавата на произход на лицето към Съюза.
54. Макар да е вярно, че по силата на Споразумението за асоцииране турските граждани притежават специфични права, предоставящи им специален статут по отношение на гражданите на други трети държави, те все пак нямат качеството на граждани на Съюза и приложимият за тях правен режим не може да се сравнява с този на гражданите на Съюза. Ето защо прилагането на режима на засилена защита, въведен с Директива 2004/38, по отношение на турските граждани би било равносилно на приравняването им на гражданите на Съюза, без да е налице такава воля на страните по Споразумението за асоцииране.
55. Да се допусне прилагането на този режим на засилена защита би довело до учредяване на нови права в полза на турските граждани, при положение че единствено Съветът по асоцииране може да приема необходимите изменения за поетапното осъществяване на свободното движение на работниците въз основа на икономически и на политически съображения(32). Ако приложи по аналогия член 28, параграф 3, буква а) от тази директива за конкретния случай на г‑н Ziebell, Съдът би превишил пределите на своите правомощия.
56. Въпреки че установеният с посочената директива режим на засилена защита не може да се приложи в случая на г‑н Ziebell, според мен той не е лишен от всякаква защита срещу мярка за експулсиране, основана на свързани с обществения ред съображения. Всъщност според мен в този случай практиката на Съда в тази област следва да се приложи по обичайния начин.
57. Всъщност Директива 64/221 е отменена и заменена с Директива 2004/38, като по този начин е заличен общият знаменател между Споразумението за асоцииране и първата директива, а именно качеството на работник. Остава обаче изискването принципите, залегнали в членове 39 ЕО—41 ЕО, да бъдат приложени, доколкото е възможно, за турските граждани, които се ползват от признатите с Решение № 1/80 права(33).
58. От това следва, че при определяне на обхвата на изведеното от обществения ред изключение, предвидено в член 14, параграф 1 от това решение, следва да се препрати към тълкуването, дадено на същото изключение в областта на свободното движение на работниците, граждани на държави — членки на Съюза(34).
59. Всъщност, както Съдът неотдавна подчерта, това изключение представлява отклонение от основния принцип за свободното движение на лицата, което следва да се тълкува стриктно и чийто обхват не може да бъде определян едностранно от държавите членки(35).
60. Така, като следва постоянната си практика в тази област, Съдът потвърждава, че позоваването от националните власти на понятието за обществен ред предполага, освен смущаването на реда, каквото е всяко нарушение на закона, да е налице и действителна и достатъчно сериозна заплаха за обществения ред, която засяга основен обществен интерес(36).
61. Освен това мерките, взети по съображения за обществен ред или обществена сигурност, трябва да бъдат основани изключително на личното поведение на заинтересованото лице. Следователно такива мерки не могат да бъдат разпоредени автоматично вследствие на присъда за извършено престъпление и с цел обща превенция(37). Освен това обстоятелствата, които са довели до осъждането, трябва да показват наличие на лично поведение, представляващо действителна заплаха за обществения ред(38).
62. Следователно националният съд трябва да провери дали поведението на г‑н Ziebell все още представлява заплаха за обществения ред с оглед на настоящото положение на това лице. Например националният съд трябва да вземе предвид обстоятелствата, изтъкнати от г‑н Ziebell по време на съдебното заседание, а именно, че е сключил брак, че не е извършил други престъпления, че понастоящем е самостоятелно заето лице и че на 16 юни 2009 г. е условно предсрочно освободен и са му наложени пробационни мерки, тъй като проблемите му с наркотиците изглежда са разрешени.
63. Освен това според мен националната юрисдикция трябва да вземе предвид и годините, прекарани на територията на приемащата държава членка.
64. Всъщност, като се има предвид, че член 12, параграф 3 от Директива 2003/109/ЕО(39) предвижда изискване за отчитане на това обстоятелство, преди да се приеме решение за експулсиране на гражданин на трета държава, считам, че това важи a fortiori за турските граждани, които се ползват с особен статут в Съюза, който се намира някъде по средата между статута на гражданите на държава членка и този на гражданите на трета държава.
65. Намирам, че това има още по-голямо значение поради обстоятелството, че г‑н Ziebell е роден и винаги е живял в Германия. Следователно може основателно да се предполага, че той има тесни семейни и икономически връзки с Федерална република Германия. Освен това решението за неговото експулсиране може да има тежки последици по-специално за семейния му живот. Съдът обаче е постановил, че трябва да се вземат предвид основните права, за чието спазване той следи, когато решението за експулсиране може да възпрепятства свободното движение на работниците(40). По-конкретно правото на зачитане на семейния живот е закрепено в член 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз, както и в член 8 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г., и е част от основните права, закриляни от Съда в общностния правен ред(41).
66. Поради това с оглед на всички гореизложени съображения считам, че член 14, параграф 1 от Решение № 1/80 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държава членка да приеме мярка за експулсиране срещу турски гражданин, който се ползва от правата, предоставени му от член 7, първа алинея, второ тире от Решение № 1/80, когато през последните десет години той е пребивавал на територията на тази държава, доколкото поведението му представлява настояща, действителна и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен обществен интерес, като това трябва да се провери от националната юрисдикция.
IV – Заключение
67. Предвид гореизложените съображения предлагам на Съда да отговори на Verwaltungsgerichtshof Baden-Württemberg по следния начин:
„Член 14, параграф 1 от Решение № 1/80 от 19 септември 1980 година относно развиване на асоциирането, което е прието от Съвета по асоцииране, създаден със Споразумението за асоцииране между Европейската икономическа общност и Турция, подписано на 12 септември 1963 г. в Анкара от Република Турция, от една страна, и от държавите — членки на ЕИО, и Общността, от друга страна, и сключено, одобрено и утвърдено от името на Общността с Решение 64/732/ЕИО на Съвета от 23 декември 1963 г., трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държава членка да приеме мярка за експулсиране срещу турски гражданин, който се ползва от правата, предоставени му от член 7, първа алинея, второ тире от Решение № 1/80, когато през последните десет години той е пребивавал на територията на тази държава, доколкото поведението му представлява настояща, действителна и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен обществен интерес, като това трябва да се провери от националната юрисдикция“.