Дело C–574/16
Grupo Norte Facility SA
срещу
Angel Manuel Moreira Gómez
(Преюдициално запитване,
отправено от Tribunal Superior de Justicia de Galicia)
„Преюдициално запитване — Социална политика — Директива 1999/70/ЕО — Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) — Клауза 4 — Принцип на недопускане на дискриминация — Понятие „условия за наемане на работа“ — Сравнимост на положенията — Обосноваване — Понятие „обективни причини“ — Обезщетение при прекратяване на трудов договор за неопределено време на обективно основание — Обезщетение в по-нисък размер, изплащано при изтичане на срока на срочен трудов договор за „частично заместване“
Резюме — Решение на Съда (голям състав) от 5 юни 2018 г.
1. Социална политика — Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) — Директива 1999/70 — Условия за наемане на работа — Понятие — Обезщетение, изплащано на работник поради прекратяването на договора му — Включване
(клауза 4, точка 1 от приложението към Директива 1999/70 на Съвета)
2. Социална политика — Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) — Директива 1999/70 — Обективни причини, оправдаващи различно третиране — Понятие — Обезщетение при прекратяване на трудов договор за неопределено време на обективно основание — Обезщетение в по-нисък размер, изплащано при изтичане на срока на срочен трудов договор за „частично заместване“ — Допустимост
(клауза 3, точка 1 и клауза 4, точка 1 от приложението към Директива 1999/70 на Съвета)
1. Вж. текста на решението.
(вж. т. 41—45)
2. Клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение за срочната работа, сключено на 18 март 1999 г., което се съдържа в приложение към Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 година относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP), трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, съгласно която обезщетението, което се изплаща на работниците, наети по срочни трудови договори за покриване на работното време, освободено от частично пенсиониран работник, като разглеждания в главното производство договор за частично заместване, при изтичане на срока, за който са сключени тези договори, е в по-нисък размер от обезщетението, което се изплаща на работниците на трудови договори за неопределено време при прекратяване на техните трудови договори на обективно основание.
Всъщност от определението на понятието „срочен трудов договор“, дадено в клауза 3, точка 1 от Рамковото споразумение, следва, че такъв договор престава да действа за в бъдеще с изтичането на срока, който е определен за този договор и който може да е обвързан с изпълнението на специфична задача, с настъпването на определено събитие или, както е в случая, с настъпването на конкретна дата. Така още от момента на сключването на срочен трудов договор страните по него знаят за датата или събитието, с която/което е обвързан срокът. Този срок ограничава продължителността на трудовото правоотношение, без да е необходимо волеизявление на страните в този смисъл след сключването на посочения договор.
За разлика от това, прекратяването на трудов договор за неопределено време по инициатива на работодателя по някоя от причините, предвидени в член 52 от Закона за статута на работниците, е следствие от настъпването на обстоятелства, които не са били предвидени към момента на сключването на договора и прекъсват нормалното развитие на трудовото правоотношение. Както следва от обясненията на испанското правителство, припомнени в точка 55 от настоящото решение, и както подчертава генералният адвокат в точка 60 от заключението си, член 53, параграф 1, буква b) от Закона за статута на работниците изисква в този случай на уволнения работник да се изплати обезщетение в размер на двадесетдневно трудово възнаграждение за всяка прослужена година именно като компенсация за това неочаквано прекратяване на трудовото правоотношение и за неудовлетворените оправдани очаквания за стабилност на посоченото правоотношение, които работникът може да е имал към този момент.
В последната хипотеза испанското право не третира работниците на срочни договори различно от работниците на постоянни договори за сравнение, тъй като член 53, параграф 1, буква b) от Закона за статута на работниците предвижда, че работникът, независимо от това дали договорът му е за определен срок или за неопределено време, по закон има право на обезщетение в размер на двадесетдневно трудово възнаграждение за всяка прослужена година.
Ето защо при тези обстоятелства следва да се приеме, че различната цел на обезщетенията, предвидени съответно в член 49, параграф 1, буква c) и член 53, параграф 1, буква b) от Закона за статута на работниците, които се изплащат в коренно различен контекст, представлява обективна причина, оправдаваща разглежданото различно третиране.
(вж. т. 57—61 и диспозитива)