РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ
(втори състав)

18 юни 2015 година

Дело F‑50/14

Dana-Maria Pondichie

срещу

Европейска комисия

„Публична служба — Договорно нает персонал — Възнаграждение — Надбавка за експатриране — Условия, предвидени в член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника — Обичайно местопребиваване — Спорадични и временни отсъствия“

Предмет:      Жалба на основание член 270 ДФЕС, приложим към Договора за ЕОАЕ по силата на член 106а от последния, с която г‑жа Pondichie иска отмяната на решение на Европейската комисия от 3 октомври 2013 г. за отказ от предоставяне на надбавка за експатриране съгласно член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника на длъжностните лица на Европейския съюз в приложимата му към съответния момент редакция (наричан по-нататък „Правилникът“)

Решение:      Отменя решението на Европейската комисия от 3 октомври 2013 г., с което на г‑жа Pondichie е отказано предоставяне на надбавка за експатриране съгласно член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника. Осъжда Европейската комисия да заплати направени от нея разноски, както и разноските, направени от г‑жа Pondichie.

Резюме

Длъжностни лица — Възнаграждение — Надбавка за експатриране — Предмет — Условие за предоставяне — Липса на обичайно местопребиваване или на основна професионална дейност в държавата членка по местоназначение през референтния период — Понятие за обичайно местопребиваване — Спорадични и кратки отсъствия от посочената държава — Обстоятелство, което не засяга обичайния характер на местопребиваването — Период на университетско образование, следван от период на стаж или заетост — Оспорима презумпция за намерението за преместване на обичайното местопребиваване

(член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника за длъжностните лица)

Предоставянето на надбавката за експатриране, предвидена в член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника, има за цел да компенсира особените разноски и неудобства, произтичащи от постъпването на служба в институциите на Съюза на длъжностни лица и други служители, които поради това са задължени да сменят обичайното си пребиваване от страната на своето местоживеене към страната по местоназначение.

Ако при определянето на случаите на експатриране член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника се основава на понятията за обичайно местопребиваване и основна професионална дейност на заинтересуваното лице преди постъпването му на служба, това е с оглед на установяването на прости и обективни критерии. От това следва, от една страна, че посочената разпоредба трябва да се тълкува като определяща като критерий за отпускане на надбавка за експатриране обичайното местопребиваване на заинтересуваното лице през референтния период, и от друга страна, че понятието експатриране зависи от субективното положение на длъжностното лице, а именно степента му на интегрираност в новата му среда, която може да бъде установена, например чрез обичайното му местопребиваване или предходно упражняване на основна професионална дейност.

Обичайно пребиваване е мястото, в което длъжностното лице или съответният друг служител е установил(о), с намерението да му придаде стабилен характер, постоянния или обичаен център на своите интереси, като се приема, че за определянето на обичайното пребиваване трябва да се отчитат всички съставляващи го фактически обстоятелства, и по-специално действителното местопребиваване на заинтересуваното лице.

Длъжностното лице или съответният друг служител загубва правото на надбавката за експатриране единствено ако през целия референтен период е пребивавал обичайно или е упражнявал основната си професионална дейност в държавата по местоработата си, като се приема, че спорадичните и кратки отсъствия от държавата на назначение не са достатъчни, за да изгуби пребиваването на жалбоподателя в държавата по назначение обичайния си характер.

Въпреки това, в случай на период на обучение, последван от период на стаж или на заетост на същото място, непрекъснатото пребиваване на заинтересованото лице в съответната страна може да породи, макар и оборима, презумпция за евентуално негово намерение да премести постоянния или обичайния център на интересите си, а следователно и на обичайното си местопребиваване в тази страна.

(вж. т. 32—35 и 39)

Позоваване на:

Съд — решение Magdalena Fernández/Комисия, C‑452/93 P, EU:C:1994:332, т. 21

Първоинстанционен съд — решения Magdalena Fernández/Комисия, T‑90/92, EU:T:1993:78, т. 29, Reichert/Парламент, T‑18/98, EU:T:2000:113, т. 25, Liaskou/Съвет, T‑60/00, EU:T:2001:129, т. 52, E/Комисия, T‑251/02, EU:T:2004:357, т. 53, Salazar Brier/Комисия, T‑83/03, EU:T:2005:371, т. 65, De Bustamante Tello/Съвет, T‑368/03, EU:T:2005:372, т. 52, F/Комисия, T‑324/04, EU:T:2007:140, т. 86 и Asturias Cuerno/Комисия, T‑473/04, EU:T:2007:184, т. 73

Съд на публичната служба — решения Цветанова/Комисия, F‑33/09, EU:F:2010:18, т. 57, Mioni/Комисия, F‑28/10, EU:F:2011:23, т. 22 и 32 и Bourtembourg/Комисия, F‑6/12, EU:F:2012:175, т. 28 и 29