ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА ОБЩИЯ СЪД
13 април 2011 година(*)
„Обезпечително производство — Конкуренция — Решение на Комисията, с което се налага глоба — Банкова гаранция — Молба за постановяване на временни мерки“
По дело T‑393/10 R,
Westfälische Drahtindustrie GmbH, със седалище в Hamm (Германия),
Westfälische Drahtindustrie Verwaltungsgesellschaft mbH & Co. KG, със седалище в Hamm,
Pampus Industriebeteiligungen GmbH & Co. KG, със седалище в Iserlohn (Германия),
за които се явяват адв. C. Stadler и адв. N. Tkatchenko, Rechtsanwälte,
жалбоподатели,
срещу
Европейска комисия, за която се явяват V. Bottka, R. Sauer, C. Hödlmayr, подпомагани от адв. R. Van der Hout, Rechtsanwalt,
ответник,
с предмет спиране на изпълнението на Решение C (2010) 4387 окончателен на Комисията от 30 юни 2010 година относно процедура по прилагане на член 101 ДФЕС и на член 53 от Споразумението за ЕИП (COMP/38.344 — Стомана за предварително напрягане), изменено с Решение C (2010) 6676 окончателен от 30 септември 2010 г., доколкото с него се налага глоба на жалбоподателите,
ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НА ОБЩИЯ СЪД
постанови настоящото
Определение
Обстоятелства в основата на спора и производство
1 Жалбоподателите са част от група, наречена „Pampus“ (групата PIB+), която извършва дейност по-конкретно в промишления сектор на стоманата и на стоманената тел и която включва четири холдингови дружества: Pampus Stahlbeteiligungsgesellschaft mbH, Pampus Umformtechnik GmbH, Pampus Logistikbeteiligungsgesellschaft mbH и Pampus Industriebeteilungen GmbH & Co. KG (наричани по-нататък „PIB“). Всички дялове на тези холдингови дружества, за които няма общо холдингово дружество, се притежават от трима членове на семейство Pampus.
2 Първият жалбоподател, Westfählische Drahindustrie GmbH (наричано по-нататък „WDI“), има за предмет на дейност производство и търговия със стоманени изделия, придобиване и управление на участие в дружества, които извършват дейност предимно в областта на производството и обработката на стоманена тел. Вторият жалбоподател, Westfählische Drahtindustrie Verwaltung Gesellschaft mbH & Co. KG (наричано по-нататък „WDV“) притежава 98 % от WDI. PIB притежава две грети от дяловете на WDV, а ArcelorMittal Hambourg GmbH (наричано по-нататък „ArcelorMittal“) притежава една трета от последните. PIB има за предмет на дейност по-конкретно придобиване, управление и продажба на промишлени участия и търговия със стоманени изделия.
3 Жалбоподателите молят Общия съд да спре изпълнението на Решение C (2010) 4387 окончателен на Комисията от 30 юни 2010 година относно процедура по прилагане на член 101 ДФЕС и на член 53 от Споразумението за ЕИП (COMP/38.344 — Стомана за предварително напрягане), изменено с Решение C (2010) 6676 окончателен от 30 септември 2010 г. (наричани по-нататък заедно „обжалваното решение“), доколкото с него им се налагат глоби, без да е предвидено задължение да представят банкова гаранция.
4 В обжалваното решение Комисията основно упреква някои производители на стомана за предварително напрягане, че години наред са определяли квоти на доставка и цени в сектора на стоманата за предварително напрягане, че са разпределяли помежду си клиенти и са обменяли чувствителна информация, както и че с това продължавано нарушение са нанесли вреда на цялата европейска строителна индустрия. Поради това Комисията им налага глоби с общ размер от близо 460 милиона евро. По-специално Комисията налага на жалбоподателите глоби в общ размер на 46,55 милиона евро, както следва: глоба в размер на 15,485 милиона евро, солидарно на тримата жалбоподатели; глоба в размер на 23,37 милиона евро, солидарно на WDI и WDV; глоба в размер 7,695 милиона евро отделно на WDI. Освен това Комисията налага на четирите дружества от групата ArcelorMittal гроба в размер на близо 276,48 милиона евро, която впоследствие е намалена на 230,4 милиона евро.
5 С жалба, подадена в секретариата на Общия съд на 14 септември 2010 г., жалбоподателите искат от Общия съд да отмени първоначалното решение от 30 юни 2010 г., доколкото се него им се налагат глоби, и при условията на евентуалност да намали размера на последните. След като им е връчено изменителното решение от 30 септември 2010 г., те изменят исканията и правните основания на първоначалната жалба с акт, постъпил в секретариата на Общия съд на 16 ноември 2010 г., така че да ги съгласуват с измененията, направени с последното решение.
6 С отделен акт, постъпил в секретариата на Общия съд на 3 декември 2010, жалбоподателите подават настоящата молба за допускане на обезпечение, в която по същество молят председателя на Общия съд:
– да разпореди спиране на изпълнението на обжалваното решение, доколкото с него се налага глоба в размер на 15,485 милиона евро солидарно на тримата жалбоподатели (WDI, WDV и PIB), глоба в размер на 23,37 милиона евро солидарно на първите двама жалбоподатели (WDI и WDV) и глоба в размер на 7,695 милиона евро на първия жалбоподател (WDI) до произнасянето на съдебното решение по главното производство, без да им налага да представят банкова гаранция или каквото и да било друго финансово обезпечение,
– при условията на евентуалност да им предостави улеснения при плащането на наложените им глоби по подходяща, изготвена от експерти схема, без да им налага да представят банкова гаранция или каквото и да било друго финансово обезпечение,
– да осъди ответника да заплати съдебните разноски.
7 В писменото си становище по молбата за допускане на обезпечение, подадено в секретариата на Общия съд на 14 февруари 2011 г., Комисията моли председателя на Общия съд:
– да отхвърли както главното искане, така и искането, направено при условията на евентуалност,
– да осъди жалбоподателите да заплатят съдебните разноски.
8 С писмо от 15 февруари 2011 г. жалбоподателите искат да им се разреши да представят писмена реплика на становището на Комисията с мотива, че започнатата от последната административна процедура за проверка на платежоспособността им (наречена „процедурата ITP“), приключила с писмо на Комисията от 14 февруари 2011 г., разкривала нови обстоятелства, които потвърждават неотложността на молбата им за допускане на обезпечение. След като получават разрешение от страна на Общия съд, жалбоподателите представят допълнителното си становище с писмо от 25 февруари 2011 г. Комисията представя в отговор окончателното си становище с писмо от 21 март 2011 г.
9 В писмото си от 14 февруари 2011 г. Комисията отказва да намали размера на глобите с мотива, че WDI било в състояние да финансира цялата глоба в размер на 46,55 милиона евро или да получи банкова гаранция за тази сума.
10 Общият съд е уведомен, че едновременно със започнатата от нея процедура ITP за проверка на платежоспособността на жалбоподателите Комисията е намалила на 4 април 2011 г. глобата на посочените по-горе дружества от групата ArcelorMittal (вж. точка 4 по-горе) от 230,4 милиона евро на 45,7 милиона евро, тъй като е приела, че възможностите им за плащане на глобата са ограничени. Молбата на три от тези дружества за допускане на обезпечение обаче е отхвърлена, по съображение по-специално че ArcelorMittal притежава значителни финансови ресурси (с консолидиран годишен оборот, надхвърлящ 46 милиарда евро за финансовата 2009 г.) (Определение на председателя на Общия съд от 7 декември 2010 г. по дело ArcelorMittal Wire France и др./Комисия, T‑385/10 R, все още непубликувано в Сборника).
Мотиви
11 В съответствие с разпоредбите на член 278 ДФЕС и член 279 ДФЕС във връзка с член 256, параграф 1 ДФЕС съдията по обезпечителното производство може, ако счита, че обстоятелствата го изискват, да постанови спиране на изпълнението на обжалван акт или да разпореди необходимите временни мерки.
12 Съгласно член 104, параграф 2 от Процедурния правилник на Общия съд в молбите за допускане на обезпечение се излага предметът на спора, обстоятелствата, установяващи неотложността, както и фактическите и правните основания, които обосновават вероятната основателност за постановяване на поисканата временна мярка. Така молбата за спиране на изпълнението и за други временни мерки може да бъде уважена от съдията по обезпечителното производство, ако е установено, че има вероятна основателност постановяването им да е фактически и правно обосновано (fumus boni juris) и че тези мерки са неотложни, в смисъл че е необходимо да бъдат разпоредени и да породят действието си преди решението по главното производство, за да се избегне значителна и непоправима вреда за интересите на жалбоподателя (Определение на председателя на Съда от 19 юли 1995 г. по дело Комисия/Atlantic Container Line и др., C‑149/95 P [R], Recueil, 1995 г., стр. I‑2165, точка 22). Тези условия са кумулативни, така че молбата за временни мерки трябва да бъде отхвърлена при неизпълнение на някое от тях (Определение на председателя на Съда от 14 октомври 1996 г. по дело SCK и FNK/Комисия, C‑268/96 P [R], Recueil, 1996 г., стр. I‑4971, точка 30). При необходимост съдията по обезпечителното производство извършва също претегляне на съществуващите интереси (Определение на председателя на Съда от 23 февруари 2001 г. по дело Австрия/Съвет, C‑445/00 R, Recueil, 2001 г., стр. I‑1461, точка 73 и Определение на председателя на Общия съд от 4 април 2002 г. по дело Technische Glaswerke Ilmenau/Комисия, T‑198/01 R, Recueil, 2002 г., стр. II‑2153, точка 50).
13 В рамките на тази цялостна оценка съдията по обезпечителното производство разполага с широко право на преценка и в съответствие с особеностите на конкретния случай може да определи начина, по който следва да се провери дали са изпълнени различните условия, както и реда за извършване на тази оценка, доколкото не съществува норма на общностното право, която да го задължава да следва предварително определена схема за анализ за преценката на необходимостта от постановяване на временни мерки (Определение по дело Комисия/Atlantic Container Line и др., посочено в точка 12 по-горе, точка 23 и Определение на председателя на Съда от 3 април 2007 г. по дело Vischim/Комисия, C‑452/06 P [R], непубликувано в Сборника, точка 25).
14 Представените от страните писмени становища съдържат цялата информация, необходима на съда, за да се произнесе по молбата. Поради това не следва да се провежда устна фаза на производството.
По предмета на молбата за допускане на обезпечение
15 Съгласно член 2 от обжалваното решение при съдебно оспорване предприятията могат да изберат да платят предварително глобата или да представят приемлива за Комисията банкова гаранция. В писмата си от 5 юли и 1 октомври 2010 г., с които е връчено обжалваното решение, Комисията изрично обръща внимание на жалбоподателите върху тази възможност за избор, като отбелязва, че при представяне на банкова гаранция се начислява лихва от 2,5 %. върху размера на последната.
16 В точки 52 и 59 от становището си от 14 февруари 2011 г. по молбата за допускане на обезпечение Комисията изрично обявява, че предвид посочената по-горе възможност за избор неотложността на молбата за временни мерки е поначало изключена, ако жалбоподателите имат възможност да представят банкова гаранция, за която са необходими по-малко средства, отколкото за предварителното плащане на глобите. Комисията добавя, че поради това не е необходимо да се разглежда въпросът за наличието на достатъчно средства за предварителното плащане на глобите.
17 От това следва, от една страна, че Комисията е готова сама да спре изпълнението на обжалваното решение като обезпечение за жалбоподателите, ако е изпълнено определено условие (по-конкретно представянето на банкова гаранция). Следователно логичната цел на молбата за спиране на изпълнението на това решение може да бъде само освобождаване от задължението да се представи банкова гаранция, като предварително условие за освобождаване от незабавно плащане на наложените глоби (вж. Определение на председателя на Общия съд от 13 юли 2006 г. по дело Romana Tabacchi/Комисия, T‑11/06 R, Recueil, 2006 г., стр. II‑2491, точки 23—26).
18 От друга страна, в становището си относно неотложността Комисията се ограничава до въпроса дали за жалбоподателите действително е невъзможно да представят банкова гаранция, или във всички случаи това би им навредило, като ги доведе до неплатежоспособност, както те твърдят. Комисията добавя, че предвид актуалните и прогнозните показатели, по-специално относно WDI (и по-конкретно паричните му потоци), последното имало обективна възможност да представи банкова гаранция за пълния размер на глобата. В такъв случай Комисията не изисквала допълнителни гаранции от другите жалбоподатели, което изключвало опасността от неплатежоспособност (становище от 14 февруари 2011 г., точка 60).
19 С оглед на тези си твърдения и на съображенията в точки 1178 и 1179 от обжалваното решение Комисията е установила, че поради сериозните си финансови затруднения WDI и PIB не са могли да платят глобата и че вероятно дори не са жизнеспособни дружества. От това следва да се заключи, че според Комисията предварителното плащане на наложените на жалбоподателите глоби не е реалистичен избор, тъй като понастоящем жалбоподателите нямат финансовите възможности за това плащане.
20 Следователно предмет на настоящата молба за допускане на обезпечение (а оттам и на преценката на неотложността) е единствено въпросът дали е възможно освобождаване на жалбоподателите от задължението да представят банкова гаранция като предварително условие, за да се спре незабавното събиране на наложените им глоби.
По неотложността
21 Съгласно постоянната съдебна практика неотложният характер на молбата за допускане на обезпечение трябва да бъде преценяван във връзка с необходимостта от разпореждане на временни мерки, за да се избегне настъпването на значителна и непоправима вреда за страната, която ги е поискала. Тази страна е длъжна да докаже, че не би могла да изчака края на главното производство, без да претърпи вреда от такъв характер (вж. Определение на председателя на Общия съд от 15 ноември 2001 г. по дело Duales System Deutschland/Комисия, T‑151/01 R, Recueil, 2001 г., стр. II‑3295, точка 187 и цитираната там съдебна практика и Определение на председателя на Общия съд от 4 декември 2007 г. по дело Cheminova и др./Комисия, T‑326/07 R, Сборник, 2007 г., стр. II‑4877, точка 50).
22 Що се отнася до разглеждания тук въпрос относно банковата гаранция, също от постоянната съдебна практика следва, че молбата за освобождаване от задължението за представяне на банкова гаранция като предварително условие, за да се спре незабавното събиране на глобите, може да бъде уважена само при наличие на изключителни обстоятелства (Определение на председателя на Съда от 6 май 1982 г. по дело AEG/Комисия, 107/82 R, Recueil, 1982 г., стр. 1549, точка 6 и Определение на председателя на Съда от 14 декември 1999 г. по дело DSR-Senator Lines/Комисия, C‑364/99 P [R], Recueil, 1999 г., стр. I‑8733, точка 48). Възможността да се изисква представяне на обезпечение всъщност е изрично предвидена в процедурните правилници на Съда и на Общия съд относно обезпечителните производства и съответства на принципен и разумен подход на Комисията (Определение на председателя на Общия съд от 5 август 2003 г. по дело IRO/Комисия, T‑79/03 R, Recueil, 2003 г., стр. II‑3027, точка 25 и Определение на председателя на Общия съд от 21 януари 2004 г. по дело FNSEA и др./Комисия, T‑247/03 R, Recueil, 2004 г., стр. II‑271, точка 77).
23 По принцип наличието на такива изключителни обстоятелства се счита за установено, когато страната, поискала да бъде освободена от представяне на изискваната банкова гаранция, докаже или обективната си невъзможност да я представи, или че това би застрашило съществуването ѝ (Определение по дело Romana Tabacchi/Комисия, посочено в точка 17 по-горе, точка 98 и Определение на председателя на Общия съд от 20 октомври 2003 г. по дело Leali/Комисия, T‑46/03 R, Recueil, 2003 г., стр. II‑4473, точка 33, както и цитираната там съдебна практика).
24 Що се отнася до изтъкнатите по-горе две изключителни обстоятелства, те са алтернативни, а не кумулативни.
25 Така, ако жалбоподателите докажат обективната си невъзможност да представят банкова гаранция за наложените им глоби, неотложността на поисканата от тях обезпечителна мярка трябва да се приеме за установена в съответствие с посочената съдебна практика.
26 В това отношение жалбоподателите твърдят, че нямат възможност да представят банкова гаранция нито със собствени средства, нито с помощта на акционерите на цялата група PIB+. След връчването на първоначалното решение те са положили значителни усилия, но без успех, за да съберат необходимите средства за банкова гаранция, която да покрие първоначално определената глоба в размер на 56,05 милиона евро, като се обърнали приблизително към всички [поверително](1) кредитни учреждения и учреждения за кредитно застраховане, принадлежащи към структурите за финансиране на групата. След като им е връчено изменителното решение, те отново се опитали да съберат средства за банкова гаранция за намалената глоба (46,55 милиона евро), но също така без успех, тъй като всички кредитни учреждения и учреждения за кредитно застраховане са отхвърлили молбата им.
27 Комисията заявява в отговор, че според нея представените от жалбоподателите писма за отказ могат да бъдат поставени под въпрос в много отношения. Жалбоподателите се обърнали само към банки, които вече били кредитори на групата PIB+ и следователно нямали интерес от промяна на финансовото положение чрез намаляване на размера на глобата. Разгледаната от Комисията кореспонденция между WDI и отделни банки ясно показвала, че към съответния момент и за двете страни липсва действителен интерес от провеждане на сериозни разговори относно възможността да се предостави банкова гаранция, а отказът бил считан за необходимо условие за желаното намаление на глобата. Това впрочем обяснявало защо банките са отхвърлили молбата с общи формулировки, явно без да разглеждат подробно конкретното положение на жалбоподателите (по-специално финансовото положение на WDI). Освен това едва девет от представените писма са адресирани пряко до WDI. [Поверително] банки обосновават отказа си с икономическото състояние на цялата група „Pampus“. WDI обаче е печелившо, платежоспособно, а следователно и кредитоспособно предприятие. Тъй като липсват убедителни данни, от които да може да се предположи, че евентуално влошаване на икономическото положение на групата „Pampus“ би се отразило на WDI, действителното основание за отказ остава неясно.
28 Според Комисията представените от жалбоподателите писма за отказ не можели да установят и невъзможността за WDI да представи банкова гаранция, тъй като банките изразяват отказа си само най-общо, чрез позоваване на икономическите и финансови трудности за групата „Pampus“. Следователно релевантен фактор можел да бъде само обективното икономическо положение на WDI. Предвид благоприятните от гледна точка на паричните потоци перспективи за следващите години и обезпеченията, с които разполагат банките, WDI имало възможност да получи банкова гаранция. Представените от самите жалбоподатели прогнози за паричните потоци показвали, че WDI дори било в състояние да погаси заем с размера на глобата за период от седем години, като използва наличните си парични потоци. Ето защо то би трябвало да може да получи банкова гаранция.
29 В това отношение трябва да се отбележи, че както личи от преписката, жалбоподателите са поискали без успех предоставяне на банкова гаранция най-напред от четиринадесет кредитни учреждения. Така на 20 юли 2010 г. WDI, WDV и PIB изпращат писма с практически едно и също съдържание на „кредитните банки “, като искат от тях да получат банкова гаранция за целия размер на глобите (56,05 милиона евро) или за част от него. С електронно писмо от същия ден WDI изпраща съответна молба до следните банки: [поверително].
30 Всички писма за отказ се позовават на несигурното икономическо и финансово положение на някои от жалбоподателите, което прави невъзможно предоставянето на банкова гаранция от страна на банките. Някои от писмата за отказ са много кратки, докато други съдържат подробна аргументация. Така например [поверително] (писмо до WDI от 26 юли 2010 г.) подчертава „размера на вече съществуващите ангажименти“ и припомня, че групата „Pampus“ се намира в „оздравителна фаза“. [Поверително] (три идентични писма, адресирани до WDI, WDV и PIB на 23 юли 2010 г.) се позовава на „задълбочената проверка“ на икономическото положение на предприятието, „извършена неотдавна“, както и на финансовите затруднения, които то изпитва понастоящем. [Поверително] (писма до WDI, WDV и PIB от 22 юли 2010 г.) посочва, че „поради актуалното икономическо положение на цялата група и на предприятията от групата поотделно не може да предостави дори частична гаранция“. [Поверително] (писмо до WDI от 22 юли 2010 г.) изтъква „строгия процес на оздравяване и преструктуриране, който трябва да позволи възстановяването в средносрочен план на финансовата стабилност“, и подчертава, че счита допълнителното утежняване на финансовите задължения, съчетано с обременяване на финансовия резултат, за заплаха за оздравяването на групата, поради което „намира за неприемливо да поеме съответната част от гаранцията“. [Поверително] (писмо до WDI, WDV и PIB от 22 юли 2010 г.) посочва, че „след задълбочена преценка на кредита приема, че условията за разширяване на кредитните му задължения не са изпълнени“.
31 С писма, включително електронни, от 10 ноември 2010 г. жалбоподателите отново искат гаранция от същите банки, този път за намаления размер на глобата (а именно 46,55 милиона евро). В писмата за отказ, изпратени между 11 и 26 ноември 2010 г., банките потвърждават, че посочените по-рано съображения за обосноваване на отказа важат и за намалените глоби.
32 На 19 февруари 2011 г. WDI отправя до горепосочените банки трета молба да му предоставят гаранция по-специално за конкретно наложената само на него (намалена) глоба, като същевременно ги информира за причините, които Комисията изтъква, за да отхвърли неговата „ITР“ молба. WDI отново получава отрицателни отговори. Така в писмото си от 22 февруари 2011 г. [поверително] обосновава отказа си да предостави гаранция, като изтъква, че „предоставя само дългосрочни кредити, както и че преценката ѝ за икономическото положение [на предприятието] все още се различава от тази на Европейската комисия“. В писмото си от 23 февруари 2011 г. [поверително] обяснява, че „след анализ на цялата информация и след допълнително вътрешно обсъждане стига до заключение, че не е готова да предостави кредит в по-големи граници нито на групата PIB+ като цяло, нито по-конкретно на WDI“, поради което е „длъжна да отхвърли отново молбата за банкова гаранция в полза на Европейската комисия“. Тази банка представя извинения затова, че не може да изложи всички подробности относно решението си, и моли WDI да прояви разбиране, като същевременно посочва, че вътрешните ѝ процедури за предоставяне на кредити са организирани по такъв начин, че в случаите на групи предприятия не може да приеме решение да предостави кредит само въз основа на положението на отделните предприятия от групата, а трябва да прецени молбата на общо ниво, тоест на нивото на самата група (в настоящия случай групата PIB+). Освен това решението ѝ да предостави кредит не се основавало само на настоящите или бъдещите парични потоци, но и на размера на вече отпуснатите кредити, на техните обезпечения и на съществуващите кредитни споразумения, както и на придобития опит.
33 На последно място, жалбоподателите изтъкват, без това да се оспорва, че кредитните банки извършват спрямо тях и спрямо цялата група предприятия, към която принадлежат, специално наблюдение, включващо ежеседмични телефонни конференции с координационния кръг от банки, съставен от ([поверително]), както и — при необходимост — срещи с отделни банки или с целия кръг от кредитори. От това Комисията прави извод [поверително]. От представените пред съда документи е видно и че считано от март 2010 г., жалбоподателите представят на банките подробен месечен доклад за икономическото си положение (по-специално информация за текущия баланс, изчисления на печалби и загуби, парични потоци и т.н.), който дава пълна картина на икономическото им положение, както и на това на цялата група PIB+.
34 С оглед на гореизложените обстоятелства съдията по обезпечителното производство следва да приеме, че жалбоподателите са положили своевременни, сериозни и нееднократни усилия да получат банкова гаранция, която да покрие наложените им глоби. Представените пред съда документи показват, че усилията им са останали напразни в резултат от задълбочената проверка на тяхното икономическо и финансово положение от страна на банките, към които са се обърнали, което проличава както от писмата за отказ, така и от обстоятелството, че банките са напълно запознати с положението на жалбоподателите в рамките на групата PIB+ (включително членовете на семейство Pampus), и по-специално с това на жалбоподателя WDI. В този контекст липсват данни, които да показват, че отказите са били направени само от услужливост с оглед на целите им в настоящото производство.
35 Предвид факта, че общо четиринадесет банки отхвърлят по изложените съображения молбите им за банкови гаранции, жалбоподателите са доказали надлежно обективната си невъзможност да получат банкови гаранции, още повече че в подобни случаи съдебната практика приема, че два или три отказа са достатъчни (вж. Определение на председателя на Общия съд от 2 март 2011 г. по дело 1. garantovaná/Комисия, T‑392/09 R, непубликувано в Сборника, точка 56 и Определение на председателя на Общия съд по дело Romana Tabacchi/Комисия, посочено в точка 17 по-горе, точки 102 и 103). Следователно обстоятелството, че жалбоподателите не представят писмени откази от страна на учрежденията за кредитно застраховане [поверително], към които също са се обърнали, е ирелевантно и не следва да се разглежда въпросът дали дейността им включва предоставянето на банкови гаранции.
36 Нито един от доводите на Комисията в обратния смисъл не може да бъде уважен.
37 На първо място, Комисията твърди, че в това отношение неправилно не са били взети предвид финансовите възможности на акционера ArcelorMittal, който от дълго време притежава участие от една трета във WDV. По този въпрос трябва да се отбележи, че в рамките на преценката на финансовата стабилност на предприятията и на способността им да предоставят обезпечения финансовото им положение може да се оценява не само с оглед на положението на предприятията, които трябва да представят гаранцията, но и на финансовите възможности на техните акционери, като и на разполагаемите ресурси като цяло на групата, към която принадлежат (Определение на председателя на Съда от 7 март 1995 г. по дело Transacciones Marítimas и др./Комисия, C‑12/95 P, Recueil, 1995 г., стр. I‑467, точка 12 и Определение на председателя на Общия съд от 11 октомври 2007 г. по дело MB Immobilien Verwaltungs-GmbH/Комисия, T‑120/07 R, непубликувано в Сборника, точка 36, както и цитираната там съдебна практика).
38 Съгласно съдебната практика този подход се основава на схващането, че обективният интерес на съответните предприятия не трябва да се разглежда отделно от този на лицата, които ги контролират, така че при отговора на въпроса дали твърдените вреди са значителни и непоправими, трябва да се отчете финансовото положение на лицата, които контролират предприятията (Определение по дело MB Immobilien Verwaltungs-GmbH/Комисия, посочено в точка 37 по-горе, точка 37, както и цитираната там съдебна практика). Тази „съдебна практика относно групите от предприятия“ впоследствие е разширена до миноритарните участия (50 %, 40 % и дори 30 %), тъй като в зависимост от структурата на капитала на съответното предприятие подобни (значителни) участия могат да се окажат релевантни за преценката на финансовата му стабилност, така че страната, която подава молба за допускане на обезпечение, трябва непременно да представи в последната и достатъчно информация относно тези миноритарни участия (вж. Определение на председателя на Общия съд от 7 май 2010 г. по дело Almamet/Комисия, T‑410/09 R, непубликувано в Сборника, точки 57 и 58, и Определение на председателя на Общия съд от 24 януари 2011 г. по дело Rubinetterie Teorema/Комисия, T‑370/10 R, непубликувано в Сборника, точки 39—42). Първоначално тази съдебна практика поставя само изискването да се предостави информация с оглед на евентуалното съвпадение на интереси, въпреки че по двете дела по обезпечителни производства, от които е изведена, не са били налице основания да се преценява дали действително съществува подобно съвпадение на интересите на съответните предприятия и на миноритарните им акционери.
39 В настоящия случай жалбоподателите предоставят информация за миноритарното участие на ArcelorMittal в молбата си за допускане на обезпечение и изтъкват, че на 26 юли и на 22 ноември 2010 г. безуспешно са се обърнали към това дружество с оглед получаването на банкова гаранция за наложените им глоби. Във всички случаи няма основания да се разглеждат по-подробно значението както на тези молби, така и на отрицателните отговори на ArcelorMittal в писмата от 30 юли и 25 ноември 2010 г., тъй като посочената по-горе съдебна практика относно групите от предприятия не се прилага към отношенията между жалбоподателите и ArcelorMittal.
40 Макар ArcelorMittal наистина да осъществява дейност на пазара на стоманата, както всеки един от жалбоподателите, тези предприятия обаче принадлежат към различни групи, по-конкретно към групата ArcelorMittal, от една страна, и групата PIB+, от друга, които се конкурират помежду си и имат различни (стратегически) интереси. Ето защо е изключено ArcelorMittal и жалбоподателите да имат общи основни интереси. По-специално изглежда изключено ArcelorMittal да подкрепи агресивна политика от страна на групата PIB+, целяща отклоняване на клиенти и отнемане на пазарни дялове от ArcelorMittal. Следователно миноритарното участие на ArcelorMittal не може да доведе до прилагане на съдебната практика относно групите от предприятия.
41 Този извод не се поставя под въпрос от обстоятелството, че имуществените интереси на ArcelorMittal и на някои от жалбоподателите могат да съвпадат, доколкото става въпрос за запазване на стойността на миноритарния дял на ArcelorMittal. Този интерес на последното дружество, към който може да се добави и интересът му да получи търговска информация от WDV и WDI, доколкото положението му на миноритарен акционер му дава такова право, не е равностоен по интензивност на основния стратегически интерес, от който групата се ръководи при определянето на търговската си политика и който обосновава прилагането на съдебната практика относно групите от дружества, когато има обективно съвпадение на интереси. Изтъкнатият от Комисията факт, че ArcelorMittal има готовност [поверително], не променя нищо в това отношение.
42 Второ, Комисията поддържа, че писмата за отказ на банките не позволяват да се установи невъзможността да се получи банкова гаранция, тъй като, от своя страна, банките имали значителен интерес да покрият възможно най-бързо собствените си вземания в случай на едновременно спиране на събирането на глобите. Всички кредитори на групата PIB+, включително банките и Комисията, имат конкуриращи се интереси да получат възможно най-добро обезпечение, а впоследствие и най-висока събираемост на своето вземане. [Поверително] Така те имали обективен интерес от поддържането на търговската дейност на WDI с оглед на рентабилността и конкурентоспособността на WDI и на произтичащия от това паричен поток. Преустановяването на дейността на WDI би означавало за банките изоставяне на основния източник на приходи на групата, независимо от прогнозираното увеличение на паричните потоци в средно- и дългосрочен план. Ето защо обективно е можело да се очаква в крайна сметка банките да финансират представянето на банкова гаранция от момента, в който вече не съществува вероятност за спиране на изпълнението. Впрочем всяка банка с разумна и икономически рационална политика, запозната с положителните резултати на WDI, щяла да предостави гаранция за цялата сума на наложените на жалбоподателите глоби.
43 Тези доводи не могат да се приемат. Тъй като Комисията не признава „значителния собствен интерес“ на четиринадесетте банки, които са отказали да предоставят банкова гаранция на жалбоподателите, трябва да се отбележи, че при вземане на положително или отрицателно решение относно предоставяне на кредит или на банкова гаранция банките винаги преследват собствените си интереси като кредитно учреждение, чиито действия следва да съответстват на интересите на акционерите. В настоящата хипотеза посочените интереси биха отстъпили пред тези на Комисията само ако е приложима посочената по-горе съдебна практика относно групите от предприятия. Случаят обаче не е такъв.
44 От една страна, по преписката няма данни банките да са станали акционери на жалбоподателите или да са придобили по друг начин участия в групата PIB+ чрез предоставяне на капитали.. Търговските им отношения с последните са ограничени до областта на кредитирането и всичките им усилия са насочени към по-доброто обезпечаване и събиране на вземанията от вноски по кредити и лихви. В това отношение не е налице обективна идентичност между стратегическите интереси на посочените учреждения и тези на жалбоподателите, чиято основна дейност е в сектора на стоманата (вж. точки 1 и 2 по-горе).
45 От друга страна, посочването [поверително] само по себе си не е достатъчно, за да докаже, че са налице достатъчно силни персонални връзки между посочените банки и дружества, сравними с тези, които могат да съществуват между тримата членове на семейство Pampus, които обезсмислят създаването на холдингово дружество (вж. точка 1 по-горе) и които могат да обосноват прилагането на съдебната практика относно групите от дружества.
46 На трето място, доколкото Комисията упреква жалбоподателите, че не са се обърнали към външна банка, достатъчно е да се отбележи, че [поверително] поначало изключва възможността за получаване на желаната банкова гаранция от банка извън кръга на кредиторите, след като последните ясно изразяват отказа си. Освен това съдебната практика признава, че отказът да се предостави банкова гаранция от страна на обичайната банка на молителите, на която те са постоянни клиенти, доказва обективната невъзможност да се получи исканата гаранция (Определение по дело Romana Tabacchi/Комисия, посочено в точка 17 по-горе, точки 105, 109 и 110).
47 Доколкото многобройните откази от страна на горепосочените [поверително] банки са достатъчни, за да се установи невъзможността за жалбоподателите да представят банкова гаранция за наложените им глоби, доводите на Комисията, които се основават на някои финансови и икономически данни за жалбоподателите и според които в крайна сметка посочените банки все пак ще предоставят въпросната банкова гаранция, тъй като всяка разумно ръководена банка, която е запозната по-конкретно с положителните резултати на WDI, би била готова да предостави такава гаранция, са ирелевантни.
48 Тези доводи на Комисията противоречат на собствената ѝ преценка в обжалваното решение (точка 1179) [поверително], че „[поверително]“. По-нататък следва да се отбележи, че в случая Комисията приема, че може да оценява поведението на „банка с разумна и икономически рационална политика“, макар досега винаги да е подчертавала, че не е банка и не разполага нито със структурата, нито със специализираните служби на банка, което се споделя от Общия съд (Решение от 29 април 2004 г. по дело Tokai Carbon и др./Комисия, съединени дела T‑236/01, T‑239/01, T‑244/01—T‑246/01, T‑251/01 и T‑252/01, Recueil, 2004 г., стр. II‑1181, точка 479).
49 Доводите на Комисията изглежда противоречат и на съдебната практика, според която неотложността на молбата за допускане на обезпечение се преценява с оглед на обстоятелствата към момента на нейното подаване и най-късно до произнасянето на компетентния съд (вж. Определение на председателя на Общия съд от 23 януари 2009 г. по дело Pannon Höerőmű/Комисия, T‑352/09 R, непубликувано в Сборника, точки 29 и 30 и Определение на председателя на Общия съд от 8 юни 2009 г. по дело Z/Комисия, T‑173/09 R, непубликувано в Сборника, точка 22). Макар жалбоподателите да са доказали надлежно обективната си невъзможност да представят банкова гаранция преди приемането на обжалваното решение, Комисията твърди, че можело да се очаква банките „в крайна сметка“ да финансират представянето на банкова гаранция „от момента, в който вече не съществува вероятност за спиране на изпълнението“, като по този начин се основава на момент след приемането на обжалваното решение и „изчаква“, докато жалбоподателите бъдат принудени да обявят своята неплатежоспособност поради невъзможност за плащане или свръхзадълженост, когато въпреки усилията им не им е предоставена банкова гаранция (членове 17 и 15a от германския Insolvenzordnung във връзка с членове 177a и 130a от германския търговски кодекс).
50 На последно място, не може да се приеме упрекът на Комисията към жалбоподателите, че виновно са допринесли за настъпването на вредата, тъй като след връчването на изложението на възраженията WDI прехвърлило значителни средства в полза на трети дружества, принадлежащи към същата група, като същевременно са формирали само минимална провизия от [поверително] милиона евро за осемнадесетгодишно участие в картела на пазара на стоманата за предварително напрягане.
51 Доколкото Комисията обяснява във връзка с това, че трябва да се предотврати възможността подобни прехвърляния на парични средства да засегнат ефективността на политиката ѝ при налагане на глоби, достатъчно е да се констатира, че чрез въпросните прехвърляния WDI е целяло само да предотврати започването на съдебно производство по несъстоятелност по отношение на предприятия от групата PIB+ и загубата на много работни места, като това обстоятелство не се оспорва. Безспорно е също, че акционерите не са „изтеглили“ парични средства нито от дружествата, на които са наложени глобите, нито от дружествата получатели при прехвърлянията на средства в рамките на групата, с изключение на дивиденти в размер на [поверително] милиона евро през 2008 г. в полза на миноритарния акционер ArcelorMittal, който не е част от групата. При тези обстоятелства не може да се упреква нито дружество Holding-PIB, нито групата PIB+ като цяло, че са използвали WDI като източник на финансиране, за да помогнат на други дружества от групата, които се намират в затруднено положение.
52 Що се отнася до провизията от [поверително] милиона евро, твърдението за „недостатъчни провизии“ е ирелевантно тъй като Комисията сама изтъква в обжалваното решение (точки 1178 и 1179) няколко обстоятелства, които a priori показват, че [поверително]. Следователно размерът на счетоводната провизия не е от особено значение. Освен това сумата от [поверително] милиона евро в никакъв случай не изглежда ирационална. Всъщност Комисията вече два пъти е приела, че е необходимо да се намали размерът на глобите, които е наложила на отделните предприятия, участвали в картела. Неотдавна тя дори е намалила с близо 80 % размера на глобата, наложена на ArcelorMittal — най-голямата в света металургична група, тъй като някои предприятия от групата нямат възможност да я заплатят (вж. точка 10 по-горе).
53 От гореизложеното следва, че жалбоподателите са доказали надлежно неотложността на исканата от тях обезпечителна мярка.
По fumus boni juris
54 Съгласно съдебната практика условието за fumus boni juris е изпълнено, когато поне едно от изтъкнатите в подкрепа на главната жалба оплаквания изглежда на пръв поглед основателно или когато не може да бъде обявено за неоснователно, без да бъде разгледано подробно от юрисдикцията, която е компетентна да се произнесе в главното производство (вж. в този смисъл Определение на председателя на Общия съд от 28 април 2009 г. по дело United Phosphorus/Комисия, T‑95/09 R, непубликувано в Сборника, точка 21, както и цитираната там съдебна практика и Определение на председателя на Общия съд от 10 март 1995 г. по дело Atlantic Container Line и др./Комисия, T‑395/94 R, Recueil, 1995 г., стр. II‑595, точка 49, потвърдено с Определение на председателя на Съда по дело Комисия/Atlantic Container Line и др., посочено в точка 12 по-горе, точки 26 и 27).
55 В настоящия случай жалбоподателите изтъкват седем правни основания в подкрепа на главната си жалба за отмяна на обжалваното решение или, при условията на евентуалност, за подходящо намаляване на наложените им глоби.
56 Както Комисията основателно отбелязва, в по-голямата си част тези правни основания са изложени твърде накратко и сами по себе си са неразбираеми. Следователно те не отговарят на изискванията на съдебната практика, според която съществените правни и фактически обстоятелства, на които се основава молбата за допускане на обезпечение, трябва да изпъкват по логичен и разбираем начин от текста на самата жалба, така че да позволят на ответника да представи становището си, а на съдията по обезпечителното производство — да се произнесе по молбата, ако е необходимо, без да разполага с други данни (Определение на председателя на Общия съд от 15 януари 2001 г. по дело Stauner и др./Парламент и Комисия, T‑236/00 R, Recueil, 2001 г., стр. II‑15, точка 34, Определение на председателя на Общия съд от 7 май 2002 г. по дело Aden и др./Съвет и Комисия, T‑306/01 R, Recueil, 2002 г., стр. II‑2387, точка 52 и Определение на председателя на Общия съд от 23 май 2005 г. по дело Dimos Ano Liosion и др./Комисия, T‑85/05R, Recueil, 2005 г., стр. II‑1721, точка 37).
57 Това обаче не важи за правното основание, изведено от неправилно установяване на едно и също продължавано нарушение. В молбата за допускане на обезпечение жалбоподателите изтъкват по същество, че Комисията упреква WDI, че е участвало в нарушение от 1 януари 1984 г. до 19 септември 2002 г., а WDV — че е участвало в това нарушение от 3 септември 1987 г. до 19 септември 2002 г. Периодът, през който WDI и WDV са участвали в нарушението, обаче бил значително по-кратък, а именно от 12 май 1997 г. до 19 септември 2002 г. Всъщност нарушенията, извършени преди 12 май 1997 г., били обхванати от погасителна давност. Така Комисията не отчита, че сключването на споразумения е преустановено за период от година и половина. Комисията не зачита факта, че споразуменията, сключени преди и след това прекъсване, не могат да се разглеждат като едно и също продължавано нарушение, тъй като са от различно естество и не са организирани по същия начин. Освен това жалбоподателите твърдят, че по време на среща, проведена на 9 януари 1996 г., те са се разграничили от споразуменията на картела по открит за останалите предприятия начин, което се установявало недвусмислено от различни писмени бележки. Това разграничаване също показвало, че жалбоподателите не могат да бъдат упреквани, че са участвали в едно и също продължавано нарушение.
58 Това твърдение на жалбоподателите, чието приемане би следвало да доведе до значително намаляване на наложените на WDI и WDV глоби, е дотолкова точно, че е позволило на Комисията да представи подробно писмено становище. То също така позволява на съдията по обезпечителното производство да постанови, че на пръв поглед това правно основание не може да се обяви за явно неоснователно и не може да се отхвърли, без да бъде разгледано подробно от юрисдикцията, която е компетентна да се произнесе в главното производство.
59 Правното основание, изведено от твърдението, че Комисията не е взела предвид невъзможността на жалбоподателите да платят глобите, само по себе си също е разбираемо и е позволило но Комисията да представи подробно писмено становище и по този въпрос.
60 В това отношение следва да се констатира, че съгласно член 261 ДФЕС и член 31 от Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове 81 [ЕО] и 82 [ЕО] (ОВ L 1, 2003 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 167), Общият съд разполага с пълна юрисдикция да осъществява контрол върху решения, с които Комисията е постановила глоба или периодична имуществена санкция. В настоящия случай не може да се изключи възможността Общият съд да използва това свое правомощие при разглеждането на жалбата в главното производство и да намали наложените на жалбоподателите глоби. Комисията сама изтъква във връзка с това, че доколкото жалбоподателите оспорват направената в обжалваното решение преценка на способността им да платят глобите, Общият съд сам определя размера на последните, ако установи грешка при прилагане на правото, като се основава на обстоятелствата, които следват от представената междувременно информация. Комисията добавя, че с оглед на това при отрицателен отговор на въпроса за неотложността в настоящия случай това би предопределило съответно и изхода на главното производство. Тези доводи на Комисията важат и когато неотложността е установена, какъвто е настоящия случай.
61 При тези обстоятелства следва да се констатира, че е налице fumus boni juris поне относно намаляването на размера на глобите, поискано от жалбоподателите при условията на евентуалност.
По претеглянето на интересите
62 Съгласно постоянната съдебна практика при разглеждането на молбата за допускане на обезпечение трябва да се претеглят рисковете, свързани с всяко едно от възможните разрешения. По-конкретно това означава, че съдът трябва да провери дали следва да се даде предимство на интереса на жалбоподателя от спиране на изпълнението на обжалваното решение пред този от незабавното му изпълнение (Определение на председателя на Съда по дело Комисия/Atlantic Container Line и др., посочено в точка 12 по-горе, точка 50, Определение на председателя на Съда от 12 юли 1996 г. по дело Обединено кралство/Комисия, C‑180/96 R, Recueil, 1996 г., стр. I‑3903, точка 89 и Определение на председателя на Съда от 26 юни 2003 г. по дело Белгия и Forum 187/Комисия, съединени дела C‑182/03 R и C‑217/03 R, Recueil, 2003 г., стр. I‑6887, точка 142).
63 В настоящия случай жалбоподателите са доказали както неотложността на исканата от тях обезпечителна мярка поради обективната невъзможност да представят банкова гаранция за наложените им глоби, така и fumus boni juris на субсидиарното им искане за намаляване на глобите. Ето защо следва да им се признае правен интерес от спиране на изпълнението на наложеното им задължение за представяне на банкова гаранция за тези глоби. Ако не се уважи молбата им за допускане на временни мерки, Комисията всъщност би могла да пристъпи към незабавно събиране на глобите, което по всяка вероятност би довело до неплатежоспособност на жалбоподателите поради спиране на плащанията или свръхзадълженост (вж. точка 49 по-горе).
64 Комисията оспорва това правно основание, като се позовава на обществения интерес от запазване на ефикасността на правилата на Съюза относно конкуренцията, на възпиращото действие на наложените от нея глоби, като и на финансовите интереси на Съюза. Тя изтъква по-конкретно, че след потвърждаването им от най-висшата юрисдикция глобите стават част от бюджета на Съюза.
65 С оглед на финансовите интереси на Съюза, чието основно значение не може да бъде отречено, следва да се отбележи, че жалбоподателите не разполагат с необходимите ресурси, за да платят наложените им глоби (вж. точки 16 и 19 по-горе), както и че за тях е обективно невъзможно да представят изискваната банкова гаранция. Следователно твърде е вероятно Комисията да не събере исканите от нея суми, ако прибегне до принудително изпълнение. Жалбоподателите освен това изтъкват, без това да се оспорва, че при обявяването им в несъстоятелност — което може да се очаква — германското право не предвижда предимство за Комисията по отношение на останалите кредитори и тя ще трябва да се задоволи с частта, която ще ѝ бъде определена в производството по несъстоятелност. При тези условия финансовите интереси на Комисията не биха били по-добре защитени при незабавно принудително изпълнение, отколкото ако позволи на жалбоподателите да продължат своята дейност и да плащат глобите си от реализираните печалби (вж. в този смисъл Определение по дело Romana Tabacchi/Комисия посочено в точка 17 по-горе, точка 136).
66 Освен това изглежда Комисията от самото начало приема, че в настоящия случай е малко вероятно позоваването на финансовите интереси на Съюза да бъде успешно. Всъщност към момента на приемането на обжалваното решение тя счита, че с оглед на определени показатели PIB и WDI няма да могат да платят глобите си и че осъждането им най-вероятно ще доведе до ликвидацията им (точки 1178 и 1179 от обжалваното решение). Това показва, че Комисията от самото начало е била наясно, че няма да може да събере глобите. Към това следва да се добави, че след приемането на обжалваното решение Комисията започва няколко процедури ITP, за да контролира платежоспособността на предприятията, на които е наложила глоби. Следователно трябва да се приеме, че Комисията е готова на (частичен) отказ от събиране на глобите дори след като последните са станали част от бюджета на Съюза. Така съвсем наскоро Комисията се отказва от 80 % от глобата, която е наложила на групата ArcelorMittal. В този контекст опитите на Комисията да „съживи“ финансовите интереси на Съюза, за да ги противопостави по-специално на жалбоподателите, не изглаждат особено легитимни.
67 От всички изложени по-горе съображения следва, че трябва да се даде предимство на интересите на жалбоподателите пред финансовите интереси на Комисията.
68 Следва все пак да се отбележи, че в настоящия случай се установява fumus boni juris само по отношение на субсидиарното искане на жалбоподателите за намаляване на глобите и че самите те изразяват готовност да плащат вноски по подходяща схема, считано от юли 2011 г. (вж. точка 6 по-горе). С писмо от 7 февруари 2011 г. жалбоподателите представят на Комисията актуализиран разплащателен план, в рамките на процедурата ITP, като твърдят, че ако глобите им се намалят със 75 %, тоест до размер от приблизително 12 милиона евро, те ще могат да ги изплатят на 39 вноски, считано от юли 2011 г. По-нататък, трябва да се изтъкне, че WDI отдавна е формирало провизия в размер от [поверително] милиона евро, за да плати глобата си.
69 Ето защо понастоящем финансовите интереси на Съюза могат да се постигнат, като се предостави на жалбоподателите исканата от тях временна мярка, без да е необходимо съдът да се произнася на този етап по посоченото намаление със 75 %, при условие че жалбоподателите платят на Комисията сумата от [поверително] милиона евро до 30 юни 2011 г. и че плащат месечни вноски в размер на 300 000 EUR, считано от 15 юли 2011 г. (на всяко петнадесето число от месеца) до ново разпореждане или най-късно до датата на произнасяне на решението по главното производство.
70 По-нататък трябва да се отбележи, че в съответствие с член 108 от Процедурния правилник съдията по обезпечителното производство може да измени или отмени определението по всяко време поради промяна на обстоятелствата. Като „промяна на обстоятелствата“ трябва да се разглеждат по-специално фактическите обстоятелства, които могат да променят преценката на критерия за неотложност в конкретния случай (Определение на Съда от 14 февруари 2002 г. по дело Комисия/Artegodan, C‑440/01 P [R], Recueil, 2002 г., стр. I‑1489, точки 62—64). При необходимост страните трябва да се обърнат към Общия съд, ако считат, че обстоятелствата са се променили по такъв начин, че е необходимо изменение на настоящото определение
По тези съображения,
ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ НА ОБЩИЯ СЪД
определи:
1) Спира изпълнението на наложеното на Westfähliche Drahtindustrie GmbH, на Westfähliche Drahtindustrie Verwaltungsgesellschaft mbH & Co. KG и на Pampus Industriebeteiligungen GmbH & Co. KG задължение да представят банкова гаранция в полза на Комисията, с оглед на това последната да не пристъпи към незабавно събиране на глобите, които са им наложени с член 2, параграф 1 от Решение C (2010) 4387 окончателен на Комисията от 30 юни 2010 година относно процедура по прилагане на член 101 ДФЕС и на член 53 от Споразумението за ЕИП (COMP/38.344 — Стомана за предварително напрягане), изменено с решение C (2010) 6676 окончателен от 30 септември 2010 г., при условие че:
а) Westfähliche Drahtindustrie GmbH, Westfähliche Drahtindustrie Verwaltungsgesellschaft mbH & Co. KG и Pampus Industriebeteiligungen GmbH & Co. KG заплатят на Комисията сумата от [поверително] милиона евро до 30 юни 2011 г.;
б) тези дружества заплащат на Комисията месечни вноски в размер на 300 000 EUR, считано от 15 юли 2011 г. (на всяко петнадесето число от месеца), до ново разпореждане или най-късно до датата на произнасяне на решението по главното производство.
2) Не се произнася по съдебните разноски.
Люксембург, 13 април 2011 година.