РЕШЕНИЕ НА СЪДА (четвърти състав)
2 април 2020 година(*)
„Преюдициално запитване — Свобода на установяване — Свободно предоставяне на услуги — Пазари на финансови инструменти — Директива 2004/39/ЕО — Понятия „непрофесионален клиент“ и „потребител“ — Условия за позоваване на качеството потребител — Определяне на компетентния съд за разглеждането на иска“
По дело C‑500/18
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunalul Specializat Cluj (Специализиран съд Клуж, Румъния) с акт от 2 май 2018 г., постъпил в Съда на 30 юли 2018 г., в рамките на производство по дело
AU
срещу
Reliantco Investments LTD,
Reliantco Investments LTD Limassol Sucursala Bucureşti,
СЪДЪТ (четвърти състав),
състоящ се от: M. Vilaras, председател на състава, S. Rodin (докладчик), D. Šváby, K. Jürimäe и N. Piçarra, съдии,
генерален адвокат: H. Saugmandsgaard Øe,
секретар: A. Calot Escobar,
предвид изложеното в писмената фаза на производството,
като има предвид становищата, представени:
– за AU, от V. Berea и A. I. Rusan, avocats,
– за Reliantco Investments LTD и Reliantco Investments LTD Limassol Sucursala Bucureşti, от C. Stoica, L. Radu и D. Aragea, avocats,
– за румънското правителство, първоначално от C.‑R. Canţăr, E. Gane, A. Wellman и O.‑C. Ichim, а впоследствие от E. Gane, A. Wellman и O.‑C. Ichim, в качеството на представители,
– за чешкото правителство, от M. Smolek и J. Vláčil, в качеството на представители,
– за португалското правителство, от L. Inez Fernandes, P. Lacerda, P. Barros da Costa и L. Medeiros, в качеството на представители,
– за Европейската комисия, от T. Scharf, N. Ruiz García, L. Nicolae и M. Heller, в качеството на представители,
предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 4, параграф 1 от Директива 2004/39/EО на Европейския парламент и на Съвета от 21 април 2004 година относно пазарите на финансови инструменти, за изменение на Директиви 85/611/EИО и 93/6/EИО на Съвета и Директива 2000/12/EО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 93/22/EИО на Съвета (ОВ L 145, 2004 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 8, стр. 247), както и на член 7, точка 2 и член 17, параграф 1, буква в) от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 351, 2012 г., стр. 1).
2 Запитването е отправено в рамките на спор между AU, от една страна, и Reliantco Investments LTD и Reliantco Investments LTD Limassol Sucursala Bucureşti, от друга, по повод на няколко ограничени поръчки, които AU подава на онлайн платформата на ответниците в главното производство, залагайки на намаляване на цената на петрола, и вследствие от които загубва определена сума пари.
Правна уредба
Правото на Съюза
Директива 93/13/ЕИО
3 Член 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (OВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273) предвижда:
„По смисъла на настоящата директива:
[…]
б) „потребител“ означава всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на настоящата директива, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност[;]
в) „продавач или доставчик“ означава всяко физическо или юридическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на настоящата директива, участва поради интереси, които са свързани със занятието, стопанската дейност или професията му, независимо дали в публичноправен или частноправен контекст“.
4 Член 3, параграф 1 от посочената директива гласи:
„В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора“.
Директива 2004/39
5 Съображение 31 от Директива 2004/39 гласи:
„Една от целите на настоящата директива е защитата на инвеститорите. Мерките за защита на инвеститорите следва да бъдат адаптирани към особеностите на всяка категория инвеститори (непрофесионални, професионални и контрагенти)“.
6 Член 4, параграф 1 от посочената директива гласи:
„Следните дефиниции се прилагат за целите на настоящата директива:
[…]
10) „клиент“ означава всяко физическо или юридическо лице, на което инвестиционният посредник предоставя инвестиционни и/или допълнителни услуги;
11) „професионален клиент“ означава клиент, който отговаря на критериите, определени в приложение II;
12) „непрофесионален клиент“ означава клиент, който е различен от професионален клиент;
[…]
17) „финансов инструмент“ означава инструментите, определени в раздел В от приложение I;
[…]“.
7 Съгласно член 19 от Директива 2004/39:
„[…]
2. Всяка информация, включително маркетингови съобщения, адресирани от инвестиционния посредник до клиенти или потенциални клиенти, е коректна, ясна и не е подвеждаща. Маркетинговите съобщения са ясно идентифицируеми като такива.
3. Подходяща информация се предоставя в пълна форма на клиенти или потенциални клиенти за:
– инвестиционния посредник и неговите услуги,
– финансовите инструменти и предложените инвестиционни стратегии; тя следва да включва подходящи указания и предупреждения за рисковете, свързани с инвестиции в тези инструменти или по отношение на конкретни инвестиционни стратегии,
– местата за изпълнение, и
– разходите и допълнителните разноски,
така че те да могат да разберат по подходящ начин характера и рисковете на инвестиционната услуга и специфичния тип финансов инструмент, който се предлага, и впоследствие да вземат инвестиционни решения на основа на информацията. Тази информация може да бъде предоставяна в стандартизиран формат.
[…]
5. Държавите членки гарантират, че когато инвестиционните посредници предоставят инвестиционни услуги, различни от тези, посочени в параграф 4, те искат от клиента или потенциалния клиент да предостави информация за неговите знания и опит в инвестиционната област, съответстващи на специфичния тип продукт или услуга, които се предлагат или търсят, така че инвестиционният посредник да може да оцени дали планираната инвестиционна услуга или продукт са подходящи за клиента.
В случай, когато инвестиционен посредник счита, въз основа на получената съгласно предишната алинея информация, че продуктът или услугата не са подходящи за клиента или потенциалния клиент, инвестиционният посредник предупреждава клиента или потенциалния клиент. Това предупреждение може да бъде предоставяно в стандартизиран формат.
В случаите, в които клиентът или потенциалният клиент избира да не предостави посочената в първа алинея информация или предоставя недостатъчна информация относно неговите знания и опит, инвестиционният посредник предупреждава клиента или потенциалния клиент, че това решение няма да позволи на предприятието да определи дали планираната услуга или продукт са подходящи за него. Това предупреждение може да бъде предоставено в стандартизиран формат.
[…]“.
8 В раздел В, точка 9 от приложение I към посочената директива са посочени „финансови[те] договори за разлики“.
9 Съгласно приложение II към същата директива „[п]рофесионален клиент е клиент, който притежава опита, знанията и експертизата да взема самостоятелни решения и да оценява правилно рисковете, на които се излага“. Съгласно това приложение за професионални клиенти се считат по-конкретно „[с]убекти[те], от които се изисква да имат разрешително или да бъдат под надзор за оперирането на финансовите пазари“.
Регламент (ЕО) № 864/2007
10 Член 2, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) (ОВ L 199, 2007 г., стр. 40) предвижда:
„За целите на настоящия регламент понятието „вреда“ обхваща всички последици, произтичащи от непозволено увреждане, неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие или culpa in contrahendo“.
11 Съгласно член 12, параграф 1 от този регламент:
„Правото, приложимо към извъндоговорно задължение, произтичащо от делови отношения, предхождащи сключването на договор, независимо дали договорът е бил действително сключен или не, е правото, което е или би било приложимо към договора, ако той би бил сключен“.
Регламент № 1215/2012
12 Съображение 18 от Регламент № 1215/2012 гласи:
„Във връзка със застраховането, потребителските и трудовите договори по-слабата страна следва да бъде защитена от правила за компетентност, които са в по-висока степен благоприятни за нейните интереси, отколкото общите правила“.
13 Член 7 от посочения регламент гласи:
„Срещу лице, които има местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в друга държава членка:
1) а) по дела, свързани с договор — в съдилищата по мястото на изпълнение на въпросното задължение;
[…]
2) по дела относно непозволено увреждане, деликт или квазиделикт — в съдилищата на мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие;
[…]“.
14 Член 17, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 е част от глава II, раздел 4 от Регламента и гласи:
„По отношение на дела във връзка с договор, сключен от лице — потребител, за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, компетентността се определя от настоящия раздел, без да се засягат член 6 и член 7, точка 5, ако:
[…]
в) във всички останали случаи, договорът е сключен с лице, което извършва търговски или професионални дейности в държавата членка, където потребителят има местоживеене, или което с всички средства насочва тези дейности към тази държава членка или към няколко държави, включително тази държава членка, и договорът попада в обхвата на тези дейности“.
15 Член 18, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 предвижда:
„Потребител може да предяви иск срещу другата страна по договора или в съдилищата на държавата членка, в която тази страна има местоживеене, или независимо от местоживеенето на другата страна — в съдилищата по мястото, където има местоживеене потребителят“.
16 Съгласно член 19 от посочения регламент:
„Разпоредбите на настоящия раздел могат да се дерогират само със споразумение:
1) което е сключено след възникването на спора;
2) което допуска потребителят да предяви иск в съдилища, различни от тези, посочени в този раздел; или
3) което е сключено между потребителя и другата страна по договора, и двамата от които по времето на сключване на договора са имали местоживеене или обичайно пребиваване в една и съща държава членка, и което предоставя компетентност на съдилищата на тази държава членка, при условие че това споразумение не противоречи на правото на тази държава членка“.
17 Член 25 от същия регламент предвижда:
„1. Ако страните, независимо от местоживеенето им, са се договорили, че съд или съдилищата на държава членка са компетентни за разрешаване на всякакви спорове, които са възникнали или които могат да възникнат във връзка с определено правоотношение, този съд или тези съдилища имат компетентност, освен ако споразумението е недействително по отношение на материалноправната си действителност съгласно правото на тази държава членка. Тази компетентност е изключителна, освен ако страните са уговорили друго. Споразумението за предоставяне на компетентност се сключва:
а) писмено или устно, потвърдено с писмени доказателства;
б) във форма, която е съобразена с практиките, които страните са установили помежду си; или
в) в международната търговия, във форма, която е съобразена с обичая, който страните познават или е трябвало да познават и който в тази търговска дейност е широко известен на страните и редовно се съблюдава от страните по договори от вида, приложим в конкретната търговска дейност.
[…]
4. Споразумения или разпоредби на акт за учредяване на доверителна собственост, с които се предоставя компетентност, нямат правно действие, ако противоречат на членове 15, 19 или 23, или ако съдилищата, чиято компетентност те претендират да изключат, имат изключителна компетентност по силата на член 24.
[…]“.
Румънското право
18 Член 1254 от Codul civil (Граждански кодекс) предвижда:
„1. Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, смята се, че никога не е бил сключван.
2. Недействителността на договора води при предвидените в закона условия до недействителност на последващите сделки, сключени въз основа на него.
3. Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея, или неговата равностойност в съответствие с разпоредбите на членове 1639—1647, включително ако полученото е резултат от периодично или продължително изпълнение“.
19 Член 1269 от Гражданския кодекс гласи:
„1. Ако и след прилагането на правилата за тълкуване остава неясен, договорът се тълкува в полза на задължилата се страна.
2. Разпоредбите на договорите с общи условия се тълкуват в ущърб на предложилата ги страна“.
20 Член 2, параграф 1 от Legea nr. 193/2000 privind clauzele abuzive din contractele încheiate între profesionişti şi consumatori (Закон № 193/2000 за неравноправните клаузи в потребителските договори), който транспонира Директива 93/13 в румънското право, гласи:
„Потребител“ означава всяко физическо лице или група физически лица, обединени в сдружения, които въз основа на договор, попадащ в обхвата на този закон, действат за цели, които са извън рамките на тяхната търговска, промишлена, производствена или занаятчийска дейност или дейност на свободна практика“.
21 Член 4, параграфи 2 и 3 от посочения закон гласи:
„2. Не се счита за пряко договорена с потребителя клаузата, която е съставена, без да е дадена възможност на потребителя да влияе на нейното съдържание, по-специално във връзка с бланкови договори или договори с общи условия, прилагани от търговци, извършващи дейност на пазара на съответната стока или услуга.
3. Обстоятелството, че някои аспекти на договорните клаузи или че само някои от клаузите са договорени пряко с потребителя, не изключва прилагането на разпоредбите на настоящия закон към останалата част от договора, в случай че общата преценка на договора покаже, че той е бил предварително определен едностранно от търговеца. Когато търговецът твърди, че дадена предварително определена типова клауза е договорена пряко с потребителя, в тежест на търговеца е да докаже това“.
22 Член 4, параграф 1 от Legea nr. 297/2004 privind piaţa de capital (Закон № 297/2004 за капиталовите пазари) гласи:
„Финансово-инвестиционните услуги се предоставят с посредничеството на физически лица, действащи като брокери на услугите. Тези лица извършват дейността си единствено от името на инвестиционния посредник, за когото работят, и не могат да предоставят финансово-инвестиционни услуги от свое име“.
23 Член 4, параграф 1 от Ordonanţa Guvernului nr. 85/2004 privind protecţia consumatorilor la încheierea şi executarea contractelor la distanţă privind servicii financiare (Правителствено постановление № 85/2004 за защитата на потребителите при сключването и изпълнението на договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние) предвижда:
„Преди сключването на договор от разстояние или при представянето на офертата доставчикът е длъжен своевременно да даде на потребителя точна и пълна информация за себе си, която включва най-малкото следното:
[…]
c) когато потребителят се договаря с посредник — името на посредника, качеството, в което действа в отношенията с потребителя, адреса по седалището или евентуално по местоживеенето му, начините за връзка с него, номер на телефон/факс, пощенски адрес, търговски регистър, в който е вписан, и единeн идентификационен номер в регистъра;
[…]“.
Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси
24 На 15 ноември 2016 г. AU си открива търговска сметка на притежаваната от Reliantco Investments онлайн платформа UFX, за да търгува с финансови инструменти като финансовите договори за разлики (наричани по-нататък „ДЗР“).
25 Когато създава сметката си на онлайн платформата UFX, AU използва име на домейн на търговско дружество и води кореспонденцията си с Reliantco Investments като директор на развойната дейност на въпросното дружество.
26 На 11 януари 2017 г. AU сключва договор с Relianco Investments във връзка с печалбите от търговията с финансови инструменти, като посочва, че го е прочел и разбрал и че е съгласен с условията и клаузите на офертата. По силата на този договор всички спорове по повод и във връзка с така сключения договор следва да се отнасят до кипърските съдилища, а за договора и всички търговски отношения между страните се прилага кипърското право.
27 На 13 януари 2017 г. AU подава на онлайн платформата UFX няколко ограничени поръчки, с които залага на намаляване на цената на петрола; той твърди, че вследствие от тези сделки е загубил цялата сума, блокирана по търговската му сметка, а именно 1 919 720 щатски долара (USD) (около 1 804 345 EUR).
28 На 26 април 2017 г. AU предявява иск пред запитващата юрисдикция срещу ответниците в главното производство. Той твърди, че е жертва на манипулация, довела до загубата на упоменатата в предходната точка сума, и иска обезщетение на деликтно основание от ответниците в главното производство заради това, че са действали в нарушение на разпоредбите за защита на потребителите. Освен това с иска си той моли да се обявят за нищожни някои клаузи на договора, които според него са неравноправни, а също и някои от подадените от него поръчки на платформата UFX, и да се възстанови положението на страните отпреди сключването на договора.
29 Според AU съгласно член 17, параграф 1, буква в) във връзка с членове 18 и 19 от Регламент № 1215/2012 румънските съдилища са компетентни да разгледат иска му, тъй като той е потребител с местоживеене в Румъния.
30 Ответниците в главното производство повдигат възражение за обща липса на компетентност за румънските съдилища. Според тях съгласно член 25, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 и съгласно клаузата за предоставяне на компетентност, упомената в точка 26 от настоящото решение, искът на AU е подсъден на кипърските съдилища. Те подчертават, че Eparhiako Dikastirio Lemesou (Окръжен съд Лимасол, Кипър), пред който AU подава молба за запор на техни активи в Кипър, приема, че е компетентен по молбата.
31 Освен това те поддържат, че искът на AU е с основание „culpa in contrahendo“, което представлява извъндоговорно облигационно правоотношение, попадащо в обхвата на Регламент № 864/2007.
32 Ответниците в главното производство оспорват и твърдението, че AU има качеството потребител, като изтъкват, че той е физическо лице, действащо със стопанска цел, доколкото е извършвал сделки, специфични за професионална дейност, и по време на изпълнението на договора е получил печалба от 644 413,53 USD (около 605 680 EUR) от 197 сделки, извършени от ноември 2016 г. до 13 януари 2017 г., от които оспорва само шест.
33 При преценката дали е компетентна да се произнесе по съществото на спора, запитващата юрисдикция констатира, че AU е предявил иска си на деликтно основание, а деликтната отговорност е извъндоговорна и за нея по принцип се прилага Регламент № 864/2007, но че същевременно AU се позовава на качеството си на потребител, поради което съдебната компетентност би могла да се определя от разпоредбите на член 17, параграф 1, буква в) от Регламент № 1215/2012.
34 Запитващата юрисдикция обаче изпитва съмнения във връзка с довода, изтъкнат от AU в отговор на твърденията на ответниците в главното производство, а именно че понятието „непрофесионален клиент“ по член 4, параграф 1, точка 12 от Директива 2004/39 и понятието „потребител“ по смисъла на член 2, буква б) от Директива 93/13 се припокриват. Всъщност според посочената юрисдикция от тълкуването на тези разпоредби следва, че „потребител“ може да е само физическо лице, което действа за цели извън неговата търговска или професионална дейност, докато „непрофесионален клиент“ може да е както физическо, така и юридическо лице или друг субект, различен от посочените в приложение II към Директива 2004/39.
35 Запитващата юрисдикция препраща и към решение от 3 юли 1997 г., Benincasa (C‑269/95, EU:C:1997:337), в което Съдът приема, че само договорите, които са сключени извън и независимо от всякаква търговска или професионална дейност или цел, единствено с цел задоволяване на собствените лични потребителски нужди на едно лице, попадат в обхвата на специалния режим на защита на потребителя, докато такава защита не е оправдана при договорите, сключени за целите на търговска или професионална дейност.
36 Освен това тя приема, че глава II, раздел 4 от Регламент № 1215/2012, който раздел урежда компетентността при потребителски договори, по общо правило се прилага за исковете, предявени от потребител въз основа на договор, докато искът на AU е предявен на изцяло деликтно основание, което изключва наличието на договорно правоотношение.
37 При тези обстоятелства Tribunalul Specializat Cluj (Специализиран съд Клуж, Румъния) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Може ли/трябва ли при тълкуването на понятието „непрофесионален клиент“, съдържащо се в член 4, параграф 1, точка 12 от Директива 2004/39, националният съд да използва същите критерии за тълкуване, които определят понятието „потребител“ по смисъла на член 2, буква б) от Директива 93/13?
2) Ако отговорът на първия въпрос е отрицателен, тогава при какви условия „непрофесионален клиент“ по смисъла на Директива 2004/39 може да се позовава на качеството на потребител в спор като разглеждания в главното производство?
3) По-конкретно, за преценката дали „непрофесионален клиент“ по смисъла на Директива 2004/39 има качеството на потребител, релевантни критерии ли са извършването от последния на голям брой сделки за относително кратък срок и инвестирането на значителна сума пари във финансови инструменти като определените в член 4, параграф 1, точка 17 от Директива 2004/39?
4) Може ли/трябва ли при проверката на своята компетентност, с оглед на задължението да определи относимостта съответно на член 17, параграф 1, буква в) или на член 7, точка 2 от Регламент № 1215/2012, националният съд да вземе предвид посоченото от ищеца материалноправно основание — в случая изключително извъндоговорна отговорност — за оспорването на някои клаузи, за които се твърди, че са неравноправни по смисъла на Директива 93/13, по отношение на които приложимият материален закон се определя на основание Регламент № 864/2007, или евентуалното качество на потребител на ищеца води до ирелевантност на материалноправното основание на неговия иск?“.
По преюдициалните въпроси
По допустимостта
38 Румънското правителство изразява съмнения в допустимостта на преюдициалното запитване. То изтъква, че запитващата юрисдикция е трябвало да даде повече подробности за иска на AU и да посочи правните доводи, на които се основава той. Освен това според румънското правителство поставените въпроси не са съобразени с клаузата за предоставяне на компетентност, включена в договора между AU и Reliantco Investments. Поради тези пропуски преюдициалното запитване не съдържало цялата необходима информация, за да може да се даде релевантен отговор на поставените въпроси.
39 В това отношение следва да се припомни, че само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда (решение от 10 декември 2018 г., Wightman и др., C‑621/18, EU:C:2018:999, т. 26).
40 Освен това въпросите, свързани с тълкуването на правото на Съюза и поставени от националния съд в нормативната и фактическа рамка, която той определя съгласно своите правомощия и преценката на чиято точност не е задача на Съда, се ползват с презумпция за релевантност (решение от 24 октомври 2019 г., État belge, C‑35/19, EU:C:2019:894, т. 29).
41 Все пак, от една страна, ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство или че Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси, той може да отхвърли преюдициалното запитване като недопустимо (решение от 17 октомври 2019 г., Comida paralela 12, C‑579/18, EU:C:2019:875, т. 20).
42 От друга страна, предвид духа на сътрудничество, който ръководи отношенията между националните юрисдикции и Съда в рамките на преюдициалното производство, липсата на някои необходими предварителни констатации от запитващата юрисдикция не води непременно до недопустимост на преюдициалното запитване, ако въпреки тези пропуски с оглед на произтичащите от преписката обстоятелства Съдът счита, че е в състояние да даде полезен отговор на запитващата юрисдикция (решение от 17 октомври 2019 г., Comida paralela 12, C‑579/18, EU:C:2019:875, т. 21).
43 След като в настоящия случай в съответствие със съдебната практика, цитирана в точки 41 и 42 от настоящото решение, запитващата юрисдикция е определила правната и фактическа рамка, която позволява на Съда да отговори на поставените му въпроси и проверката за чиято точност не е негова задача, следва да се констатира, че разглежданото тук преюдициално запитване е допустимо.
По първите три въпроса
44 С първите си три въпроса, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 17, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което по силата на договор като сключен с финансово предприятие ДЗР извършва финансови сделки чрез посредничеството на това предприятие, може да се квалифицира като „потребител“ по смисъла на тази разпоредба, и необходимо ли е за целите на тази квалификация да се вземат предвид фактори като обстоятелството, че това лице е извършило голям брой сделки за относително кратък срок или че е инвестирало значителни суми в тези сделки, или обстоятелството, че лицето е „непрофесионален клиент“ по смисъла на член 4, параграф 1, точка 12 от Директива 2004/39.
45 Съгласно практиката на Съда член 17, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 се прилага, в случай че са изпълнени три условия, а именно, първо, едната страна по договора да има качеството на потребител, който действа за цел, за която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, второ, договорът между такъв потребител и съответния търговец да е действително сключен, и трето, този договор да попада в една от категориите, посочени в същия член 17, параграф 1, букви a)—в). Тези условия трябва да са изпълнени кумулативно, така че, ако едно от трите липсва, компетентността не може да се определя според правилата в областта на потребителските договори (решение от 3 октомври 2019 г., Petruchová, C‑208/18, EU:C:2019:825, т. 39 и цитираната съдебна практика).
46 Както следва от акта за преюдициално запитване, първите три от отправените до Съда въпроси по настоящото дело се отнасят до първото от тези три условия, а именно качеството „потребител“ на едната страна по договора.
47 В това отношение следва да се припомни, че понятието „потребител“ по смисъла на членове 17 и 18 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува стеснително, като се изхожда от положението на това лице в рамките на конкретния договор, във връзка с естеството и целта на същия, а не от субективното качество на това лице, тъй като едно и също лице може при определени сделки да се счита за потребител, а при други — за икономически оператор (решение от 3 октомври 2019 г., Petruchová, C‑208/18, EU:C:2019:825, т. 41 и цитираната съдебна практика).
48 Оттук Съдът стига до извода, че само договорите, сключени извън и независимо от всякаква търговска или професионална дейност или цел, единствено с цел задоволяване на собствените лични потребителски нужди на едно лице, попадат в предвидения от посочения регламент специален режим на защита на потребителя, разглеждан като по-слабата страна (решение от 3 октомври 2019 г., Petruchová, C‑208/18, EU:C:2019:825, т. 42 и цитираната съдебна практика).
49 Тази специална защита не е оправдана при договор, сключен за целите на търговска или професионална дейност, дори тя да е само планирана, тъй като бъдещият характер на дадена дейност по никакъв начин не променя нейното търговско или професионално естество (решение от 3 октомври 2019 г., Petruchová, C‑208/18, EU:C:2019:825, т. 43 и цитираната съдебна практика).
50 Следователно специалните правила за компетентност, предвидени в членове 17—19 от Регламент № 1215/2012, по принцип намират приложение само когато сключеният между страните договор е за използване на съответната стока или услуга, което не е търговско или професионално (решение от 3 октомври 2019 г., Petruchová, C‑208/18, EU:C:2019:825, т. 44 и цитираната съдебна практика).
51 Що се отнася до договорите като ДЗР, сключени между физическо лице и финансово предприятие, Съдът е постановил, че подобни финансови инструменти попадат в приложното поле на членове 17—19 от Регламент № 1215/2012 (решение от 3 октомври 2019 г., Petruchová, C‑208/18, EU:C:2019:825, т. 49).
52 Освен това следва да се припомни, че член 17, параграф 1 от този регламент не изисква потребителят да действа по определен начин в рамките на договор, сключен извън неговата търговска дейност или професия (вж. в този смисъл решение от 3 октомври 2019 г., Petruchová, C‑208/18, EU:C:2019:825, т. 58).
53 Оттук Съдът стига до извода, че фактори като стойността на сделките, извършени по силата на договори като ДЗР, значителните рискове от финансови загуби, свързани със сключването на такива договори, евентуалните познания или експертен опит на съответното лице в областта на финансовите инструменти или активното му поведение в рамките на такива операции по принцип като такива са ирелевантни (вж. в този смисъл решение от 3 октомври 2019 г., Petruchová, C‑208/18, EU:C:2019:825, т. 59).
54 Същото се отнася до обстоятелството, че потребителят е извършил голям брой сделки за относително кратък срок или че е инвестирал значителни суми в тези сделки.
55 Колкото до това дали за целите на квалификацията на дадено лице като „потребител“ по смисъла на член 17, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 е релевантно, че лицето е „непрофесионален клиент“ по смисъла на член 4, параграф 1, точка 12 от Директива 2004/39, следва да се припомни, че обстоятелството, че дадено лице има качеството „непрофесионален клиент“ по смисъла на последно посочената разпоредба, по принцип като такова е без значение за квалифицирането му като „потребител“ по смисъла на първата посочена разпоредба (вж. в този смисъл решение от 3 октомври 2019 г., Petruchová, C‑208/18, EU:C:2019:825, т. 77).
56 При тези условия също без значение е и дали понятието „непрофесионален клиент“ по смисъла на член 4, параграф 1, точка 12 от Директива 2004/39 трябва да се тълкува според същите критерии като приложимите за тълкуването на понятието „потребител“ по член 2, буква б) от Директива 93/13.
57 По изложените съображения на първите три въпроса следва да се отговори, че член 17, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което по силата на договор като сключен с финансово предприятие ДЗР извършва финансови сделки чрез посредничеството на това предприятие, може да се квалифицира като „потребител“ по смисъла на тази разпоредба, ако сключването на посочения договор не е част от търговската дейност или професията на това лице, което запитващата юрисдикция следва да провери. За целите на тази квалификация, от една страна, фактори като обстоятелството, че посоченото лице е извършило голям брой сделки за относително кратък срок или че е инвестирало значителни суми в тези сделки, по принцип като такива са ирелевантни, и от друга страна, по принцип като такова е без значение обстоятелството, че лицето е „непрофесионален клиент“ по смисъла на член 4, параграф 1, точка 12 от Директива 2004/39.
По четвъртия въпрос
58 С четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че за целите на определянето на компетентния съд предявеният от потребител иск на деликтно основание срещу негов съдоговорител попада в обхвата на глава II, раздел 4 от този регламент.
59 В началото следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика, доколкото Регламент № 1215/2012 отменя и заменя Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74), който пък заменя Конвенцията от 27 септември 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (ОВ L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3), изменена с последващите конвенции във връзка с присъединяването на нови държави членки към нея, даденото от Съда тълкуване на разпоредбите на последно посочените правни актове важи и за разпоредбите на Регламент № 1215/2012, когато тези разпоредби могат да се квалифицират като „еквивалентни“ (решение от 29 юли 2019 г., Tibor-Trans, C‑451/18, EU:C:2019:635, т. 23).
60 В този смисъл следва да се подчертае, че член 15 от Регламент № 44/2001, който съответства на член 17 от Регламент № 1215/2012, се прилага само доколкото съответният иск е свързан с договор, сключен между потребител и търговец. Всъщност по силата на самия текст както на въвеждащата част на член 15, параграф 1 от Регламент № 44/2001, така и на буква в) от същия параграф се изисква да има „договор, сключен“ от потребителя с лице, което извършва търговски или професионални дейности. Освен това тази констатация се потвърждава от заглавието на глава II, раздел 4 от този регламент, част от който е член 15 и който се отнася до „[к]омпетентност[та] при потребителски договори“ (решение от 14 май 2009 г., Ilsinger, C‑180/06, EU:C:2009:303, т. 52 и 53).
61 Освен това при анализа на член 13, първа алинея от Конвенцията от 27 септември 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела, който също съответства на член 17 от Регламент № 1215/2012, Съдът е постановил, че не бива да се възприема тълкуване на тази конвенция, което би довело дотам някои искове въз основа на потребителския договор да попадат в обхвата на правилата за компетентност по членове 13—15 от Конвенцията, а за други искове, които имат дотолкова тясна връзка с този договор, че са неотделими от него, да се прилагат различни правила (решение от 11 юли 2002 г., Gabriel, C‑96/00, EU:C:2002:436, т. 56).
62 Всъщност необходимостта да се избегне, доколкото е възможно, наличието на много компетентни съдилища за един и същ договор, се налага на още по-голямо основание в случаите, в които става дума за договор между потребител и търговец (вж. в този смисъл решение от 11 юли 2002 г., Gabriel, C‑96/00, EU:C:2002:436, т. 57).
63 Като се има предвид рискът наличието на много компетентни съдилища да е особено неизгодно за смятана за слаба страна като потребителя, в интерес на доброто правораздаване е потребителят да може да отнася до един и същ съд всички оплаквания, които биха могли да произтекат от договор, който потребителят е бил, твърди се, подтикнат да сключи вследствие от това, че търговецът е използвал формулировки, годни да въведат съдоговорителя му в заблуждение (вж. в този смисъл решение от 11 юли 2002 г., Gabriel, C‑96/00, EU:C:2002:436, т. 58).
64 Оттук следва, че за да се приложи глава II, раздел 4 от Регламент № 1215/2012 по отношение на иск на потребител срещу търговец, независимо от изпълнението на останалите условия по член 17, параграф 1 от този регламент, трябва да има действително сключен договор между тези две страни и искът трябва да е неразделно свързан с този договор.
65 В настоящия случай, що се отнася, на първо място, до отношенията между AU и Reliantco Investments Limassol Sucursala Bucureşti, дъщерното дружество на Reliantco Investments, следва да се отбележи, че от преписката, с която разполага Съдът, не личи между тези две страни да има сключен договор.
66 Следователно предвид посоченото в точка 60 от настоящото решение, доколкото е предявен при обстоятелства, при които не е налице сключен договор между страните, искът не попада в обхвата на глава II, раздел 4 от Регламент № 1215/2012.
67 Що се отнася, на второ място, до приложимостта на посочения раздел към иска на AU срещу Reliantco Investments, с което AU има сключен договор, следва да се отбележи, че видно от преписката, с която разполага Съдът, този иск е основан в частност на националните разпоредби относно защитата на потребителите, а именно задължението на доставчика преди сключването на договора да предоставя на потребителите информация, съвети и предупреждения за извършваните услуги и за рисковете, на които се излагат.
68 Оттук следва, че освен ако не се установи друго при проверките, които следва да извърши запитващата юрисдикция, посоченият иск цели да реализира отговорността на търговеца за неизпълнение на преддоговорни задължения спрямо потребителя — негов съдоговорител.
69 Такъв иск трябва да се смята за неразделно свързан с договора между потребителя и търговеца, поради което към него се прилага глава II, раздел 4 от Регламент № 1215/2012.
70 Този извод не намира опровержение в обстоятелството, че предявеният от AU иск цели да реализира отговорността на търговеца по-конкретно за „culpa in contrahendo“ по смисъла на член 2, параграф 1 от Регламент № 864/2007, който се прилага за извъндоговорните задължения.
71 Напротив, следва да се припомни, че член 12, параграф 1 от Регламент № 864/2007 предвижда, че правото, приложимо към извъндоговорно задължение, произтичащо от делови отношения, предхождащи сключването на договор, независимо дали договорът е бил действително сключен, или не, е правото, което е, или би било приложимо към договора, ако той би бил сключен.
72 В този смисъл изводът, изложен в точка 69 от настоящото решение, идва да засили необходимата съгласуваност между тълкуването на Регламент № 1215/2012 и тълкуването на Регламент № 864/2007 (вж. в този смисъл решение от 21 януари 2016 г., ERGO Insurance и Gjensidige Baltic, C‑359/14 и C‑475/14, EU:C:2016:40, т. 43), доколкото както приложимият закон към задължението, произтичащо от делови отношения, предхождащи сключването на договор, така и компетентният съд за разглеждането на свързан с такова задължение иск се определят, като се вземе предвид договорът, чието сключване се планира.
73 По всички изложени съображения на четвъртия въпрос следва да се отговори, че Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че за целите на определянето на компетентния съд предявеният от потребител иск на деликтно основание попада в обхвата на глава II, раздел 4 от този регламент, ако е неразделно свързан с действително сключен договор между потребителя и търговеца, което националната юрисдикция следва да провери.
По съдебните разноски
74 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши:
1) Член 17, параграф 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което по силата на договор като сключен с финансово предприятие финансов договор за разлики извършва финансови сделки чрез посредничеството на това предприятие, може да се квалифицира като „потребител“ по смисъла на тази разпоредба, ако сключването на посочения договор не е част от търговската дейност или професията на това лице, което запитващата юрисдикция следва да провери. За целите на тази квалификация, от една страна, фактори като обстоятелството, че посоченото лице е извършило голям брой сделки за относително кратък срок или че е инвестирало значителни суми в тези сделки, по принцип като такива са ирелевантни, и от друга страна, по принцип като такова е без значение обстоятелството, че лицето е „непрофесионален клиент“ по смисъла на член 4, параграф 1, точка 12 от Директива 2004/39/EО на Европейския парламент и на Съвета от 21 април 2004 година относно пазарите на финансови инструменти, за изменение на Директиви 85/611/EИО и 93/6/EИО на Съвета и Директива 2000/12/EО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 93/22/EИО на Съвета.
2) Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че за целите на определянето на компетентния съд предявеният от потребител иск на деликтно основание попада в обхвата на глава II, раздел 4 от този регламент, ако е неразделно свързан с действително сключен договор между потребителя и търговеца, което националната юрисдикция следва да провери.
Подписи