Language of document : ECLI:EU:C:2018:874

Дело C684/16

Max-Planck-Gesellschaft zur Förderung der Wissenschaften eV

срещу

Tetsuji Shimizu

(Преюдициално запитване, отправено от Bundesarbeitsgericht)

„Преюдициално запитване — Социална политика — Организация на работното време — Директива 2003/88/ЕО — Член 7 — Право на платен годишен отпуск — Национална правна уредба, която предвижда загубата на неползвания годишен отпуск и на финансовото обезщетение за този отпуск, когато работникът не е подал молба за отпуск преди прекратяване на трудовото правоотношение — Директива 2003/88/ЕО — Член 7 — Задължение за съответстващо тълкуване на националното право — Харта на основните права на Европейския съюз — Член 31, параграф 2 — Възможност за позоваване в рамките на спор между частноправни субекти“

Резюме — Решение на Съда (голям състав) от 6 ноември 2018 г.

1.        Социална политика — Защита на безопасността и здравето на работниците — Организация на работното време — Право на платен годишен отпуск — Национална правна уредба, която предвижда автоматична загуба на неползвания платен годишен отпуск и на финансовото обезщетение за този отпуск, когато работникът не е подал молба за отпуск преди прекратяване на трудовото правоотношение — Липса на предварителна проверка дали работникът е имал възможност да упражни действително това право — Недопустимост — Задължения на националния съд — Тълкуване на националната правна уредба в съответствие с правото на Съюза

(член 31, параграф 2 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 7 от Директива 2003/88 на Европейския парламент и на Съвета)

2.        Социална политика — Защита на безопасността и здравето на работниците — Организация на работното време — Право на платен годишен отпуск — Директива 2003/88 — Член 7 — Директен ефект — Възможност за позоваване на тази разпоредба в спор между частноправни субекти — Липса

(член 7 от Директива 2003/88 на Европейския парламент и на Съвета)

3.        Социална политика — Защита на безопасността и здравето на работниците — Организация на работното време — Право на платен годишен отпуск — Особено важен принцип на социалното право на Съюза — Обхват

(член 151 ДФЕС; член 21, параграф 1, член 27 и член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 7 от Директива 2003/88 на Европейския парламент и на Съвета; член 7 от Директива 93/104 на Съвета)

4.        Социална политика — Защита на безопасността и здравето на работниците — Организация на работното време — Право на платен годишен отпуск — Национална правна уредба, счетена за противоречаща за Директива 2003/88 и на Хартата на основните права на Европейския съюз — Задължения на националната юрисдикция, сезирана по спор между частноправни субекти — Неприложимост на посочената национална правна уредба и предоставяне на платения годишен отпуск или на финансовото обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение — Граници

(член 21, параграф 1, член 31, параграф 2 и член 51, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 7 от Директива 2003/88 на Европейския парламент и на Съвета)

1.      Член 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време и член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, според която, ако не е поискал да получи възможност да упражни правото си на платен годишен отпуск през съответния референтен период, при изтичането на този период работникът губи дните платен годишен отпуск, придобити през този период по силата на посочените разпоредби, и съответно правото си на финансово обезщетение за неползвания платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение, при това автоматично и без предварително да се проверява дали работодателят действително му е осигурил, например чрез предоставяне на адекватна информация, възможността да упражни това право. В това отношение запитващата юрисдикция следва да провери, като вземе предвид вътрешното право в неговата цялост и като приложи признатите от последното методи за тълкуване, дали може да тълкува това право така, че да гарантира пълната ефективност на законодателството на Съюза.

Макар че в отговор на този аспект на първия въпрос следва да се уточни, че спазването на произтичащото от член 7 от Директива 2003/88 задължение на работодателя не може да стигне дотам, че да го принуждава да задължи работниците си да упражнят действително правото си на платен годишен отпуск (вж. в този смисъл решение от 7 септември 2006 г., Комисия/Обединено кралство, C‑484/04, EU:C:2006:526, т. 43), остава фактът, че работодателят все пак трябва да гарантира, че работникът е имал възможност да упражни такова право (вж. в този смисъл решение от 29 ноември 2017 г., King, C‑214/16, EU:C:2017:914, т. 63).

За тази цел и както посочва и генералният адвокат в точки 41—43 от заключението си, работодателят по-специално е длъжен, с оглед на императивния характер на правото на платен годишен отпуск и за да се осигури полезното действие на член 7 от Директива 2003/88, да гарантира конкретно и напълно прозрачно възможността на работника действително да ползва платения си годишен отпуск, като го насърчи да направи това, ако е необходимо официално, и като го информира точно и своевременно — за да може този отпуск все още да осигури на съответното лице почивката и отдиха, за които се предполага, че ще допринесе — че ако не използва отпуска, ще го изгуби при изтичането на референтния период или на допустимия период на прехвърляне.

В допълнение доказателствената тежест в това отношение е на работодателя (вж. по аналогия решение от 16 март 2006 г., Robinson-Steele и др., C‑131/04 и C‑257/04, EU:C:2006:177, т. 68). Ако той не може да докаже, че е положил цялата дължима грижа, за да осигури на работника възможността действително да ползва платения годишен отпуск, на който е имал право, следва да се приеме, че погасяването на правото на такъв отпуск при изтичането на референтния период или на допустимия период на прехвърляне, а в случай на прекратяване на трудовото правоотношение, съответното неизплащане на финансово обезщетение за неползвания годишен отпуск, биха нарушили съответно член 7, параграф 1 и член 7, параграф 2 от Директива 2003/88.

Така, щом като с разглежданата в главното производство национална правна уредба се прилага Директива 2003/88, член 31, параграф 2 от Хартата намира приложение в това производство (вж. по аналогия решение от 15 януари 2014 г., Association de médiation sociale, C‑176/12, EU:C:2014:2, т. 43).

В този контекст накрая следва да се припомни, че на основното право на платен годишен отпуск, прогласено в член 31, параграф 2 от Хартата, могат да бъдат налагани ограничения само при спазване на стриктните условия, предвидени в член 52, параграф 1 от нея, и по-специално при спазване на основното съдържание на това право. Така държавите членки не могат да дерогират принципа, който произтича от член 7 от Директива 2003/88, разглеждан в светлината на член 31, параграф 2 от Хартата, че придобитото право на платен годишен отпуск не може да бъде погасено с изтичането на референтния период и/или период на прехвърляне, определен в националното право, когато на работника не е била осигурена възможността да ползва отпуска си (вж. в този смисъл решение от 29 ноември 2017 г., King, C‑214/16, EU:C:2017:914, т. 56).

(вж. т. 44—46, 50, 54 и 61; т. 1 от диспозитива)

2.      При това положение, макар член 7, параграфи 1 и 2 от Директива 2003/88 да отговаря на изискваните, за да има директен ефект, критерии за безусловност и достатъчна точност (вж. в този смисъл решение от днешния ден Bauer и Willmeroth, C‑569/16 и C‑570/16, EU:C:2018:337, т. 71—73), в спор между частноправни субекти не е възможно позоваване на тези разпоредби, за да се гарантира пълното действие на правото на платен годишен отпуск и да се оставят без приложение всички национални разпоредби, които му противоречат (решение от 26 март 2015 г., Fenoll, C‑316/13, EU:C:2015:200, т. 48).

(вж. т. 68)

3.      Вж. текста на решението.

(вж. т. 69, 70, 72 и 73)

4.      Ако не е възможно национална правна уредба като разглежданата в главното производство да се тълкува така, че да се осигури нейното съответствие с член 7 от Директива 2003/88 и с член 31, параграф 2 от Хартата на основните права, от последната разпоредба следва, че националната юрисдикция, сезирана със спор между работник и бившия му работодател, който е частноправен субект, трябва да остави без приложение националната правна уредба и да гарантира, че ако работодателят не може да докаже, че е положил цялата дължима грижа, за да осигури на работника възможността действително да ползва платения годишен отпуск, на който е имал право съгласно правото на Съюза, работникът няма да бъде лишен от придобитото от него право на такъв платен годишен отпуск, нито съответно, в случай на прекратяване на трудовото правоотношение, от финансовото обезщетение за неползвания отпуск, за което в този случай директно отговаря съответният работодател.

Следователно залегналото в член 31, параграф 2 от Хартата право на всеки работник на платен годишен отпуск е едновременно императивно и безусловно, що се отнася до самата му същност, поради което в действителност не се нуждае от конкретизиране в разпоредбите на правото на Съюза или на националното право, които само трябва да определят колко точно продължава платеният годишен отпуск и евентуално при какви условия се упражнява. Следователно сама по себе си посочената разпоредба е достатъчна, за да предостави на работниците право, което могат да изтъкват като такова при спор със своя работодател в положение от обхвата на правото на Съюза, което поради това попада в приложното поле на Хартата (вж. по аналогия решение от 17 април 2018 г., Egenberger, C‑414/16, EU:C:2018:257, т. 76).

Що се отнася до това действие на член 31, параграф 2 от Хартата по отношение на работодатели, частноправни субекти, следва да се посочи, че макар член 51, параграф 1 от Хартата да уточнява, че нейните разпоредби се отнасят до институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза, посоченият член 51, параграф 1 обаче не повдига въпроса дали такива частноправни субекти могат евентуално да бъдат пряко задължени да спазват определени разпоредби от Хартата и поради това разпоредбата не може да се тълкува в смисъл, че систематично изключва такава възможност.

Преди всичко, и както генералният адвокат припомня в точка 78 от своето заключение по съединени дела Bauer и Willmeroth (C‑569/16 и C‑570/16, EU:C:2018:337), обстоятелството, че някои разпоредби на първичното право се отнасят основно до държавите членки, не може да изключи възможността те да се прилагат в отношенията между частноправни субекти (вж. в този смисъл решение от 17 април 2018 г., Egenberger, C‑414/16, EU:C:2018:257, т. 77).

След това Съдът вече е приел по-специално че установената в член 21, параграф 1 от Хартата забрана сама по себе си е достатъчна, за да предостави на частноправните субекти право, което като такова могат да изтъкват при спор с друг частноправен субект (решение от 17 април 2018 г., Egenberger, C‑414/16, EU:C:2018:257, т. 76), и без при това положение член 51, параграф 1 от Хартата да представлява пречка в това отношение.

Накрая, и що се отнася по-точно до член 31, параграф 2 от Хартата, важно е да се подчертае, че поради самото си естество правото на всеки работник на платен годишен отпуск включва съответното задължение за работодателя, а именно задължението да предостави такъв отпуск или обезщетение за неползван платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение.

(вж. т. 74, 76—79 и 81; т. 2 от диспозитива)