Жалба, подадена на 3 август 2011 г. от Carlo De Nicola срещу решението, постановено на 28 юни 2011 г. от Съда на публичната служба по дело F-49/10, De Nicola/ЕИБ

(Дело T-418/11 P)

Език на производството: италиански

Страни

Жалбоподател: Carlo De Nicola (Щрасен, Люксембург) (представител: L. Isola)

Ответник: Европейска инвестиционна банка

Искания на жалбоподателя

Жалбоподателят иска от Общия съд:

-    да измени Решението, постановено от Съда на публичната служба по дело F-49/10 относно:

-    отмяната на решението, съдържащо се в електронно писмо от 11 май 2010 г., в частта, с която ЕИБ отказва провеждането на административно производство и не допуска опита за уреждане на спора по взаимно съгласие, като имплицитно отказва възстановяването на медицински разноски в размер на 3 000,00 EUR,

-    осъждането на ЕИБ да възстанови сумата от 3 000,00 EUR, изразходвана от жалбоподателя за лазерна терапия, предписана му и извършена в Италия, както и да заплати, с отчитане на евентуалната валутна ревалоризация, лихви за забава, а също и съдебните разноски.

Правни основания и основни доводи

В подкрепа на исканията си жалбоподателят сочи:

A)     Относно фактите.

1)    Жалбоподателят се оплаква от изопачаването на едно от исканията и от непроизнасянето по друго.

2)     Той се оплаква и от привилегированото положение, запазено за институцията, която за пореден път единствено твърди определени факти, които впоследствие Съдът на публичната служба приема за доказани.

Б)     По искането за отмяна.

3)     Жалбоподателят иска отмяната на решението, съобщено му с електронно писмо от 11 май 2010 г., в частта, с която ЕИБ отказва назначаването на трети лекар, започването на помирителното производство по член 41 от Правилника за персонала и възстановяването на разноски в размер на 3 000,00 EUR, направени за лазерна терапия, предписана му и извършена в Италия.

4)     Съдът на публичната служба установява жалбата за недопустима в частта относно обжалването на отказа за назначаване на трети лекар, приемайки, че жалбоподателят е трябвало да обжалва несъществуваща мярка от 24 март 2008 г., без да разясни връзката между обжалваната мярка и тази, която приема за неправомерна, и без да изясни по силата на кои правила становището, за което се приема, че е дадено от медицинското лице на ЕИБ, се счита за отказ от страна на същата.

5)    Жалбоподателят твърди, че в качеството си на междинен акт в производството становището не е неправомерно и не подлежи на самостоятелно обжалване.

Първоинстанционната юрисдикция обаче преобръща цялата предходна съдебна практика и приема въвеждането на тримесечен срок за обжалването на всеки междинен акт в производството, като постановява, че срокът за съдебно обжалвано започвал да тече от датата, на която служителят направи искане, независимо от последващото приемане на мярка, без дори да е запознат с нейните мотиви.

6)     Жалбоподателят оспорва цялата система от установени за публичните институции норми, която първоинстанционната юрисдикция иска да приложи и за ЕИБ, организирана като частна банка, чиито служители имат частноправни трудови договори. Поради това отнасящите се до тях актове не са административни, не представляват упражняването на potestas, не подлежат на незабавно изпълнение и не се ползват с презумпция за правомерност, и следователно не съществува никакво сходство с лицата на публична служба, нито пък необходимост да се придаде незабавна стабилност на организационните мерки, приети по същия начин както във всяка частна банка.

7)     В допълнение жалбоподателят се оплаква от липсата на логика в мотивите относно изключването на извинима грешка от негова страна, като в тях се приема, че е бил запознат с акт, връчен единствено на неговия защитник.

8)    Накрая, той се оплаква, че във всяка правна система нищожността на акта може да бъде релевирана с жалба, което не е обвързано с краткия преклузивен срок, установен за унищожаемите актове.

9)    Жалбоподателят твърди, че помирителното производство по член 41 от Правилника за персонала не представлява процесуална предпоставка, поради което Съдът на публичната служба неправомерно го приравнява на производството за административно обжалване, което са длъжни да провеждат служителите на Съюза и което е задължително и определя границите на спора, който впоследствие се отнася с жалба до съда.

10)    Жалбоподателят счита решението на Съда на публичната служба във връзка с обжалвания отказ да се образува споменатото помирително производство за незаконосъобразно, доколкото банката няма право да откаже да образува такова производство.

От това следва от една страна, че подобен отказ не може да бъде обоснован с никакви мотиви, и от друга, че ако искането на служителя бъде уважено, отговорността на банката трябва да се увеличи и тя без съмнение трябва да заплати съдебните разноски.

11)     Във връзка с имплицитния отказ да се възстановят разноските за лазерна терапия г-н De Nicola твърди, че липсата на мотиви е сигурен признак за злоупотреба с власт, като се има предвид, че възстановяването може правомерно да се откаже само в три хипотези, докато липсата на формален акт представлява абсолютно основание за нищожност и поради това може да се релевира по всяко време.

12)     Накрая, без съмнение трябва да се приеме за незаконосъобразно решението на Съда на публичната служба да не се произнесе поради липса на необходимите доказателства.

В)     По петитума на жалбата.

13)    Съдът на публичната служба приема жалбата за недопустима поради висящи дела, макар наличието на висящи дела да не е предвидено като порок в процедурния правилник. Освен това той не изяснява как е възможно да има идентичност на исканията по висящо в първоинстанционното и във въззивното производство дело, нито пък по какъв начин и кой е доказал фактическите обстоятелства, на които се основава това решение.

14)    Накрая, жалбоподателят приема, че уважаването на жалбата и промяната на обжалваното решение изискват ново произнасяне по съдебните разноски, включително по тези в първоинстанционното производство.

____________