РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (четвърти състав)
15 декември 2021 година(*)
„Обжалване — Публична служба — Длъжностни лица — Назначаване в трета държава — Семейно жилище, предоставено от администрацията — Неизпълнение на задължението за пребиваване в него със семейството — Дисциплинарно производство — Дисциплинарно наказание спиране на повишаването в стъпка — Поправяне на претърпените от Съюза вреди — Член 22 от Правилника — Отхвърляне на жалбата по същество — Отмяна в производство по обжалване — Преразглеждане и отмяна от Съда на решението, постановено в производството по обжалване — Връщане на делото на Общия съд“
По дело T‑693/16 P‑RENV-RX
HG, представляван от L. Levi, адвокат,
жалбоподател,
като другата страна в производството е
Европейска комисия, представлявана от T. Bohr, подпомаган от A. Dal Ferro, адвокат,
ответник в първоинстанционното производство,
с предмет жалба срещу решението на Съда на публичната служба на Европейския съюз (втори състав) от 19 юли 2016 г. по дело HG/Комисия (F‑149/15, EU:F:2016:155), с която се иска отмяна на това решение,
ОБЩИЯТ СЪД (четвърти състав),
състоящ се от: S. Gervasoni, председател, L. Madise (докладчик), P. Nihoul, съдии,
секретар: L. Ramette, администратор,
предвид решението на Съда от 26 март 2020 г.,
след съдебното заседание от 17 юни 2021 г.,
постанови настоящото
Решение(1)
[…]
2 С жалбата си, подадена на основание член 9 от приложение I към Статута на Съда на Европейския съюз, жалбоподателят, HG, длъжностно лице на Европейската комисия, иска отмяна на обжалваното съдебно решение, с което Съдът на публичната служба е отхвърлил жалбата му, с която, най-напред, като главно искане претендира отмяната на решението на Комисията от 10 февруари 2015 г., с което му е наложено дисциплинарно наказание спиране на повишаването в стъпка за срок от 18 месеца и е задължен да поправи вредите, които Комисията е претърпяла в резултат от неговото поведение в размер на 108 596,35 EUR (наричано по-нататък „спорното решение“), и доколкото е необходимо, отмяната на решението, с което е отхвърлена жалбата му по административен ред против спорното решение, по-нататък, при условията на евентуалност, иска намаляване на паричната санкция, съдържаща се в това решение, и накрая, претендира за осъждане на Комисията да му заплати сумата от 20 000 EUR като обезщетение за неимуществените вреди и накърняването на доброто му име, както и да заплати съдебните разноски.
[…]
Производство и искания на страните
[…]
39 Първото съдебно решение в производството по обжалване, с което е отменено обжалваното съдебно решение поради нередовно формиране на произнеслия се състав на Съда на публичната служба, е постановено в това производство, но самото то е отменено от Съда, както е посочено в точки 1 и 3 по-горе, и делото е върнато на Общия съд за ново разглеждане. В резултат на това с решение на секретариата от 26 март 2020 г. е прекратено делото, което е било върнато на Общия съд по силата на първото съдебно решение, постановено в производство по обжалване, за да се произнесе по жалбата, подадена от жалбоподателя пред Съда на публичната служба (дело T‑440/18 RENV).
[…]
45 Устните състезания и отговорите на страните на поставените от Общия съд въпроси са изслушани в съдебното заседание, проведено на 17 юни 2021 г. Устната фаза на производството е приключила същия ден.
46 Жалбоподателят моли Общия съд:
– да отмени обжалваното съдебно решение,
– да отмени спорното решение,
– доколкото е необходимо, да отмени решението за отхвърляне на жалбата по административен ред,
– при условията на евентуалност да намали паричната санкция, съдържаща се в спорното решение,
– да осъди Комисията да му заплати сумата от 20 000 EUR като обезщетение за неимуществените вреди и накърняването на доброто му име,
– да осъди Комисията да заплати всички съдебни разноски в производствата пред двете инстанции.
47 Комисията моли Общия съд:
– да отхвърли жалбата,
– да осъди жалбоподателя да заплати всички съдебни разноски.
От правна страна
По жалбата
[…]
По основанията, изтъкнати срещу обжалваното съдебно решение, що се отнася до финансовата отговорност на жалбоподателя, установена в спорното решение
[…]
– По основанието за грешки при прилагане на правото, допуснати от съда, произнесъл се по същество, що се отнася до финансовата отговорност на жалбоподателя, установена в спорното решение
83 Жалбоподателят най-напред посочва в точка 11 от жалбата, че като е разгледал доводите му „за липсата на твърдяното засягане на задължението за лоялност“, Съдът на публичната служба е приел в точка 151 от обжалваното съдебно решение, че тъй като задължението за лоялност на длъжностно лице на Съюза спрямо последния се налага общо и обективно, не са от значение причините, поради които жалбоподателят не е изпълнил това задължение, дори да се приеме, че тези причини са доказани. Според жалбоподателя обаче, когато прилага член 22 от Правилника, който може да обоснове финансовата отговорност на длъжностно лице спрямо Съюза поради сериозни лични нарушения, допуснати от него при изпълнението или по повод на изпълнението на служебните му задължения, ОН трябвало да вземе предвид евентуални смекчаващи обстоятелства, които могат да се открият в причините, обясняващи неизпълнението на задълженията от това длъжностно лице. В противен случай би бил нарушен принципът на пропорционалност. Следователно, като приел, че причините, обясняващи поведението му, са без значение, Съдът на публичната служба допуснал грешка при прилагане на правото както с оглед на член 22 от Правилника, така и с оглед на принципа на пропорционалност.
[…]
86 Член 22, първа алинея от Правилника предвижда, че „[д]лъжностното лице може да бъде задължено да поправи, изцяло или отчасти, всички вреди, причинени на Съюза в резултат на сериозно нарушение от негова страна при или по повод на изпълнението на служебните му задължения“.
[…]
90 Член 11, първа алинея, първо изречение от Правилника, съгласно което „[п]ри изпълнението на служебните си задължения и в поведението си длъжностното лице се ръководи единствено от интересите на Съюза“, закрепва задължението за лоялност на длъжностните лица на Съюза по отношение на Съюза. Това задължение е изрично посочено по-нататък, в третото изречение от същата алинея, в което се уточнява, че длъжностното лице изпълнява възложените му функции обективно, безпристрастно и при спазване на задължението за лоялност към Съюза. Това задължение е изрично посочено и в член 17а от Правилника относно ограниченията на свободата на изразяване на длъжностните лица. Условията за изпълнение на задължението за лоялност се уточняват с оглед на някои аспекти или обстоятелства в няколко разпоредби от Правилника като членове 12, 12б или 17а.
[…]
93 Следователно въпросът е дали причините, поради които длъжностно лице може да възприеме поведение, продиктувано изцяло или отчасти от интереси, различни от тези на Съюза, или дори поведение в разрез с тях, например желание да навреди, корупция, безразличие, политически мотиви, желание да извлече полза или да осигури такава на други лица, непреодолим външен натиск, императив от личен характер, трябва да бъдат вземани предвид, за да се прецени дали подобно поведение представлява или не белег за нелоялност по отношение на Съюза.
94 В точка 151 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба дава отрицателен отговор, като се основава на решение от 23 октомври 2013 г., Gomes Moreira/ECDC (F‑80/11, EU:F:2013:159). В точки 65 и 66 от това решение е прието по същество, че установяването на неизпълнение на няколко задължения, предвидени в Правилника, целящи по-специално да се осигури лоялността на длъжностните лица, не зависи от обстоятелството дали съответното длъжностно лице е причинило вреда на Съюза, или поведението му е предизвикало оплаквания. Тази преценка сама по себе си се основава на съдебен прецедент (решение от 3 юли 2001 г., E/Комисия, T‑24/98 и T‑241/99, EU:T:2001:175, т. 76), при който е прието, че не е необходимо съответното длъжностно лице да се е стремило да се извлече лична полза от поведението си или да е причинило вреда на институцията, за да се установи неизпълнение на няколко задължения от същото естество. По друго дело, по което е постановено решение от 19 март 1998 г., Tzoanos/Комисия (T‑74/96, EU:T:1998:58, т. 66), което от своя страна е посочено като съдебен прецедент в решение от 3 юли 2001 г., E/Комисия (T‑24/98 и T‑241/99, EU:T:2001:175), във връзка с възможно неизпълнение на задължение от длъжностно лице да поиска разрешение за упражняване на външна дейност, което попада в обхвата на задължението за лоялност и има общо приложение, е прието, че за да се прецени наличието на такова неизпълнение, е излишно да се проверява дали тази дейност може да доведе до конфликт на интереси с оглед на функциите, изпълнявани от това длъжностно лице.
95 Противно на приетото от Съда на публичната служба, от подобни прецеденти не следва, че причините, поради които длъжностното лице е възприело поведение, водещо до неизпълнение на някои от задълженията му към Съюза, в никакъв случай не трябва да се вземат предвид, за да се прецени дали то е било нелоялно по отношение на него.
96 Несъмнено, макар някои обстоятелства по своята същност да не са от значение в това отношение, като например тези, упоменати в решенията, посочени в точка 94 по-горе, въпросът дали поведението е било нелоялно, зависи именно от контекста, в който се вписва. Например длъжностно лице може да вярва, че действа с оглед на интересите на Съюза при изпълнение на служебните си задължения, но в действителност да действа срещу тях, тъй като е нарушена способността му за преценка поради наличието на особено сложно и необичайно положение, което не отразява непременно липсата на лоялност от негова страна, макар в даден момент то да е изгубило от поглед интересите на Съюза. Сериозен личен проблем на длъжностното лице може да го накара за момент да постави на второ място интересите на Съюза в поведението си, без в зависимост от обстоятелствата винаги да може да бъде обвинено в липса на лоялност в резултат от това. Обратно, ако длъжностното лице твърди, че е пренебрегнало интересите на Съюза, защото е изгубило способността си да прецени положението или че е поставило интересите на Съюза на второ място пред сериозни лични проблеми, не е без значение за оценката на лоялността му към Съюза дали е докладвало за трудностите си на своите висшестоящи и какво е било отношението му в този контекст.
97 Следователно преценката за лоялността на определено лице означава да се прецени неговото поведение спрямо субекта или лицето, на което се дължи тази лоялност в зависимост от контекста. Член 11, първа алинея, първо изречение от Правилника, който гласи, че „[п]ри изпълнението на служебните си задължения и в поведението си длъжностното лице се ръководи единствено от интересите на Съюза“, предписва по този въпрос общо поведение, характерно за лоялността към Съюза, но не представлява абсолютно определение за него, изключващо отчитането на контекста, в който трябва да се преценява тази лоялност, изисквана на основание член 11, първа алинея, трето изречение от Правилника, в което се споменава задължението на длъжностните лица да изпълнят функциите си при „спазване на задължението за лоялност към Съюза“.
98 В това отношение в решенията, на които пряко или косвено се основава Съдът на публичната служба в точка 151 от обжалваното съдебно решение, преценката, че по същество различни задължения, предвидени в Правилника, се налагат общо и обективно, се отнася до тези задължения в тесен смисъл, но не означава, че от по-обща гледна точка лоялността или нелоялността на длъжностно лице на Съюза трябва да се преценява независимо от обстоятелствата, при които е възприело определено поведение, и от причините, поради които е възприело такова поведение. Следователно Съдът на публичната служба е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че причините за поведението на жалбоподателя са без значение за установяване на засягането на задължението му за лоялност.
99 Освен това жалбоподателят правилно поддържа, че за да квалифицира в рамките на прилагането на член 22 от Правилника поведението на длъжностно лице като сериозно лично нарушение, ОН трябва да вземе предвид обстоятелствата и не може просто да констатира, че въпросното длъжностно лице не е спазило задължителните за него правила, или с други думи, не може просто да констатира, че то не е изпълнило някои от задълженията си.
[…]
102 В рамките на контрола за законосъобразност съдът, който се произнася по същество, може, за да отхвърли основанията и доводите на жалбоподателя, да се основе на възприетите в обжалвания акт констатации, преценки и квалификации, ако те са законосъобразни, и освен това да мотивира отхвърлянето на тези основания и доводи със собствени правни съображения (вж. в този смисъл определение от 27 септември 2004 г., UER/M6 и др., C‑470/02 P, непубликувано, EU:C:2004:565, т. 69 и 70 и решение от 21 септември 2010 г., Швеция и др./API и Комисия, C‑514/07 P, C‑528/07 P и C‑532/07 P, EU:C:2010:541, т. 65). За разлика от това в рамките на контрола за законосъобразност съдът, който се произнася по същество, не може да замени преценката или мотивите на автора на обжалвания акт със своята собствена преценка или мотиви, за да го обоснове (вж. в този смисъл решения от 27 януари 2000 г., DIR International Film и др./Комисия, C‑164/98 P, EU:C:2000:48, т. 38 и от 24 януари 2013 г., Frucona Košice/Комисия, C‑73/11 P, EU:C:2013:32, т. 88 и 89). Когато обаче упражнява пълен съдебен контрол, както на основание член 91, параграф 1 от Правилника в спорове от финансов характер между Съюза и неговите длъжностни лица, и по-специално на основание член 22, трета алинея от Правилника в споровете относно финансовата отговорност на длъжностните лица към Съюза, съдът, който се произнася по същество, може сам да вземе предвид всички обстоятелства по делото и следователно да изложи в това отношение собствената си преценка или мотиви, за да обоснове плащането на определена сума от едната от страните на другата (вж. в този смисъл решения от 27 октомври 1987 г., Houyoux и Guery/Комисия, 176/86 и 177/86, EU:C:1987:461, т. 16 и от 20 май 2010 г., Gogos/Комисия, C‑583/08 P, EU:C:2010:287, т. 44 и цитираната съдебна практика).
103 В случая трябва да се констатира, че като посочва в точка 159 от обжалваното съдебно решение, че положението на жалбоподателя е било незаконосъобразно от септември 2008 г., Съдът на публичната служба възпроизвежда преценка, съдържаща се в спорното решение в съображения 22 и 37. Както следва от точка 160 от обжалваното съдебно решение, възприемането на тази преценка има за цел единствено да опровергае доводите на жалбоподателя относно оценката на вредата, която би могъл да нанесе на Съюза и чието съществуване той оспорва изцяло до септември 2009 г., но противно на поддържаното от жалбоподателя, не цели да установи, че условията за прилагане на член 22 от Правилника са били изпълнени още от септември 2008 г. Следователно по този начин Съдът на публичната служба нито е квалифицирал като сериозно лично нарушение поведението на жалбоподателя между септември 2008 г. и декември 2008 г., нито впрочем е създал убеждението, че ОН е установил сериозно лично нарушение за период, започващ от септември 2008 г., и поради това не е изопачил доказателствата по делото в това отношение, както поддържа и жалбоподателят в точка 14 от жалбата.
104 Освен това, като посочва в същата точка 159 от обжалваното съдебно решение, че от януари 2009 г. делегацията е била лишена от възможността да използва служебното жилище на жалбоподателя за други цели, Съдът на публичната служба, макар да взема предвид решението за отхвърляне на жалбата по административен ред на жалбоподателя, несъмнено е добавил мотив към спорното решение, в което само е посочено, че вредата е настъпила в резултат от поемането от Съюза на разходите за неоснователното наемане на семейния апартамент, предоставен на разположение на жалбоподателя. Въпреки това този допълнителен мотив, изтъкнат от Съда на публичната служба, се състои само в това, че поведението на жалбоподателя не е позволило да се намали установената в спорното решение вреда, но не установява допълнителна вреда. Освен това тази преценка може да попадне в обхвата на правомощието за пълен съдебен контрол на Съда на публичната служба относно финансовата отговорност на жалбоподателя, правомощие, което впрочем последният е поискал Съдът на публичната служба да упражни. Ето защо не се установява грешка при прилагане на правото, поради това че в точка 159 от обжалваното решение Съдът на публичната служба е посочил нова хипотетична вреда, която не може да доведе до финансова отговорност на жалбоподателя. Трябва също да се констатира, че от допълнителния мотив, изтъкнат от Съда на публичната служба, не може да установи изопачаване на доказателствата по делото, както е посочено в точка 67 по-горе.
105 По-нататък, в точки 21—23 от жалбата жалбоподателят счита, че като е разгледал доводите му относно „нарушаването на петгодишния давностен срок или на разумния срок“, Съдът на публичната служба е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че посоченият в жалбата петгодишен давностен срок, предвиден в член 85, втора алинея от Правилника, не се прилага по отношение на него.
[…]
107 В точки 167 и 168 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба, като се позовава на решение от 27 януари 2016 г., DF/Комисия (T‑782/14 P, EU:T:2016:29, т. 54), подчертава, че член 85 от Правилника се отнася до връщането на неоснователно получени от длъжностно лице суми, а в случая жалбоподателят не е получавал никаква сума от институцията, а ѝ е причинил имуществена вреда и изплатените от нея суми на наемодателя не са били недължими.
[…]
109 По същество следва да се подчертае, че посоченото в точка 107 по-горе решение от 27 януари 2016 г., DF/Комисия (T‑782/14 P, EU:T:2016:29), на което се позовава Съдът на публичната служба, не позволява да се приеме, че член 85 от Правилника не се прилага към положение, при което се осигурява предимство в натура. Всъщност, като посочва в точка 54 от това решение, постановено по дело, в което длъжностното лице жалбоподател, от което се претендира недължимо изплатено обезщетение, твърди, че не би могло да си възстанови частта, прехвърлена на бившата му съпруга във връзка с издръжка, Общият съд се ограничава да постанови, че член 85 от Правилника се отнася само до финансовото отношение между длъжностното лице, което е получило неправомерни плащания, и съответната институция, като са без значение евентуалните последици от възстановяването на суми за длъжностното лице спрямо други лица, които са могли пряко или непряко да се ползват от неправомерните плащания, предмет на възстановяване от тази институция, тъй като тези въпроси са от областта на частното право. Следователно в посоченото решение не се дава отговор на въпроса дали предимство в натура, каквото е предоставянето на служебен апартамент, може да се счита за част от финансовите отношения между длъжностно лице и неговата институция и да бъде предмет на иск за възстановяване на недължимо платени суми. Освен това няма пречка да се възстанови неправомерно предимство в натура, което е равнозначно на непряко плащане на сума. В противен случай институциите никога не биха могли да си възстановят тези недължими предимства, освен ако не започнат процедурата, предвидена в член 22 от Правилника, и да докажат сериозно лично нарушение от страна на съответните длъжностни лица, което би било неподходящо при определени обстоятелства и би довело до неравно третиране между длъжностните лица, които са се ползвали от недължимо предимство под формата на пряко плащане на парична сума, и тези, които са се ползвали от недължимо предимство в натура. Съдът на публичната служба е допуснал грешка при прилагане на правото и като е приел, че след като жалбоподателят не е получил никаква сума пряко от институцията си, той не може да се позове на член 85 от Правилника.
110 Ако обаче мотивите на решение на съда, който се произнася по същество, разкриват нарушение на правото на Съюза, но неговият диспозитив изглежда обоснован по други правни съображения, жалбата трябва да бъде отхвърлена. Същият подход важи и по отношение на анализа на съда, който се произнася по същество, на основание по жалбата или на част от основанието по жалбата, разглеждано самостоятелно (вж. в този смисъл решение от 9 юни 1992 г., Lestelle/Комисия, C‑30/91 P, EU:C:1992:252, т. 27—29).
111 В случая в точка 167 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба припомня също, че с поведението си жалбоподателят е причинил финансови вреди на своята институция. С припомнянето се подчертава, че финансовата отговорност на жалбоподателя не е установена от ОН на основание член 85 от Правилника относно възстановяването на неоснователно получени суми поради наличие на констатирано недължимо предимство, а на основание член 22 от Правилника относно поправянето на вредите, причинени на Съюза в резултат на сериозно лично нарушение от страна на неговите длъжностни лица при или по повод на изпълнението на служебните им задължения, поради установяването на вреда, причинена на Съюза в резултат от сериозно лично нарушение на жалбоподателя.
112 Трябва да се подчертае, че условията за прилагане на член 85 и член 22 от Правилника са съвсем различни, както и контекстът им. Съгласно член 85 от Правилника решението за възстановяване на неоснователно получените суми предполага само да се докаже, че на съответното длъжностно лице неправомерно е била предоставена сума или равностойно предимство и то е знаело за тази нередност или тя е била толкова явна, че не е могло да не знае за нея, докато решението да се изиска поправяне на вредата на основание член 22 от Правилника, предполага доказване на сериозно лично нарушение от страна на длъжностното лице, което е в основата тази вреда. Решение за възстановяване на неоснователно получена сума може да бъде прието, след като евентуално се установят фактическите обстоятелства или се получи становище от съответното длъжностно лице, като се докажат условията, предвидени в член 85 от Правилника, докато решението да се изиска обезщетение за вреди на основание член 22 от Правилника, може да бъде прието, по силата на втората алинея от същия, само след спазване на изискванията, предвидени за дисциплинарното производство, т.е. предвид необходимостта от установяване на сериозно нарушение, по принцип след разследване, производство пред дисциплинарния съвет и заключителна състезателна фаза пред ОН съгласно предвиденото в приложение IX към Правилника. Тези разлики в естеството и в условията, по същество и за приемане на въпросните решения, обосновават възможността ОН да действа в зависимост от обстоятелствата на основание член 22 от Правилника, въпреки че е могъл да действа на основание член 85 от него, макар правилата или принципите относно сроковете да не са еднакви в двата случая, което впрочем също може да се обоснове с тези разлики.
113 С оглед на мотивите, изложени в точки 111 и 112 по-горе, правилото за специална давност по член 85 от Правилника, на което се позовава жалбоподателят, правилно е отхвърлено от Съда на публичната служба.
114 По-нататък, в точки 24 и 25 от жалбата жалбоподателят счита, че като е разгледал доводите му относно „нарушаването на петгодишния давностен срок или на разумния срок“, Съдът на публичната служба е допуснал и грешки при прилагане на правото, като е отхвърлил доводите, изложени в жалбата при условията на евентуалност, според които, ако петгодишната давност, предвидена в член 85, втора алинея от Правилника, не се прилага, следвало да се вземе предвид „като параметър и за разумния срок“ за прилагането на член 22 от Правилника петгодишният давностен срок, предвиден в член 81 от Регламент (ЕС, Евратом) № 966/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза и за отмяна на Регламент (ЕО, Евратом) № 1605/2002 на Съвета (ОВ L 298, 2012 г., стр. 1).
[…]
127 Следва да се отбележи, че в настоящия случай както жалбоподателят, така и Съдът на публичната служба допускат грешка относно приложното поле на закона, като се позовават, съответно, в точка 130 от жалбата на разпоредбите на член 81 от Регламент № 966/2012, за повдигане на възражение за изтекла давност или за неспазване на разумен срок, и в точка 170 от обжалваното съдебно решение — на тези на член 93, параграф 2 от Делегиран регламент № 1268/2012, приети за прилагане на първите, за обосноваване на прекъсването на посочения срок.
128 Всъщност в Регламент № 966/2012, който е регламентът за определяне на финансовите правила, приложими към общия бюджет на Съюза към момента на приемане на спорното решение, член 81 се съдържа в глава „Приходни операции“ и следва в същата глава членове 78, 79 и 80, които съответно закрепват принципите, съгласно които се установяват вземанията, разпорежда се и се извършва тяхното събиране. В член 81, параграф 1 се предвижда по-специално, че без да се засягат разпоредбите на специалните актове, които в случая са ирелевантни, вземанията на Съюза към трети лица и вземанията на трети лица към Съюза подлежат на давностен срок от пет години, а в параграф 2 — че Комисията е оправомощена да приема делегирани актове относно подробните правила за давностния срок. Член 80 от Делегиран регламент № 1268/2012, уреждащ прилагането на член 78 от Регламент № 966/2012, предвижда в параграф 3, че отговорният разпоредител с бюджетни кредити, който е установил вземане, уведомява длъжника с дебитно известие, като в последното трябва да се уточни крайният срок за плащане, след който ще се дължи лихва за забава, ако задължението все още не е изпълнено. Член 93 от Делегиран регламент № 1268/2012, уреждащ прилагането на член 81 от Регламент № 966/2012, предвижда по-специално в параграф 1, че давностният срок за вземанията на Съюза от трети страни започва да тече от тази крайна дата за плащане, а в параграф 2 — че този срок се прекъсва с всяко действие на институция или на държава членка, действаща по искане на институция, за което третата страна е уведомена и което има за цел събирането на дълга.
129 От това следва, че съгласно приложимата към настоящия случай правна уредба давностният срок, на който се позовава жалбоподателят на основание член 81 от Регламент № 966/2012, може да се отнася само до фаза, следваща установяването на вземането, която започва по-точно от крайната дата за плащане, посочена в изпратеното до третото задължено лице дебитно известие, и следователно не може да се противопоставя в предходните фази, довели до установяването на вземането (вж. по аналогия решение от 14 юни 2016 г., Marchiani/Парламент, C‑566/14 P, EU:C:2016:437, т. 86—89). В настоящия случай обаче жалбоподателят счита за прекомерно забавянето между настъпването на събитията, които пораждат вземането, и момента, в който вземането е установено със спорното решение, т.е. още преди установяването му по смисъла на член 78 от Регламент № 966/2012. Следователно, независимо дали се прилага пряко, или дори като параметър на разумния срок, петгодишният давностен срок, предвиден в член 81 от Регламент № 966/2012, не може да се приложи в полза на жалбоподателя.
130 Поради това Съдът на публичната служба неправилно е посочил разпоредбите на член 93, параграф 2 от Делегиран регламент № 1268/2012, уреждащи прилагане на член 81 от Регламент № 966/2012, в отговор на доводите на жалбоподателя относно давностния срок съгласно последния член. Въпреки това изводът на Съда на публичната служба, че вземането, свързано с разглежданите наеми, не е погасено по давност съгласно финансовите правила, е обоснован по мотивите, изложени в точка 129 по-горе.
131 При тези обстоятелства, като се имат предвид съображенията, изложени в точка 110 по-горе относно възможността за замяна на правни мотиви от съда в производството по обжалване, и обстоятелството, че жалбоподателят не е изтъкнал в жалбата си други доводи, за да подложи на критика извършения от Съда на публичната служба анализ на основанието жалбата за незачитане на петгодишния или на разумния срок, основанието, изведено от грешки при прилагане на правото във връзка с финансовата отговорност на жалбоподателя, трябва да бъде отхвърлено в частта, в която се отнася до прилагането на член 81 от Регламент № 966/2012.
[…]
По основанията срещу обжалваното съдебно решение относно процесуалните нарушения и нарушаването на правото на защита, посочени пред съда, който се произнася по същество
[…]
– По основанието, изведено от грешки при прилагане на правото, допуснати от съда, който се произнася по същество, относно твърдените пред него процесуални нарушения и нарушение на правото на защита
[…]
156 В точка 28 от жалбата жалбоподателят оспорва, най-напред, принципната преценка, направена в точка 70 от обжалваното съдебно решение, като твърди, че повдигнатите срещу длъжностно лице твърдения за нарушения не могат да се променят в хода на производството, като се приспособяват в зависимост от отговорите му, не за да бъдат смекчени, а за да се запази на всяка цена дисциплинарното производство срещу него. Този начин на действие не позволявал на съответното длъжностно лице да се защити своевременно. Следователно Съдът на публичната служба допуснал грешка при прилагане на правото.
[…]
159 Що се отнася до доводите в жалбата, изложени в точка 156 по-горе, във връзка с принципната оценка, посочена в края на точка 155 по-горе, от приложение IX към Правилника, уреждащо дисциплинарните производства, е видно, че това производство се предхожда от фаза на разследване, провеждана от OLAF или от ОН, който може да разполага със специализирана служба в това направление, като например IDOC в рамките на Комисията. Едва в края на тази фаза на разследване, както е предвидено в член 3 от същото приложение, може евентуално да се започне дисциплинарно производство, със или без консултация с дисциплинарния съвет, в зависимост от тежестта на възможната санкция. Следователно, когато се направи консултация с дисциплинарния съвет, твърдяното нарушение от съответното длъжностно лице се определя в доклада на ОН, придружаващ сезирането на съвета, както потвърждава член 12, параграф 1 от същото приложение, съгласно който в този доклад „ясно се излага деянието, което се приписва, и ако е необходимо, всички обстоятелства, при които то е било извършено, включително утежняващите или смекчаващите вината обстоятелства“. Именно по отношение на установеното в този доклад нарушение, изпратен на съответното длъжностно лице съгласно член 12, параграф 2 от същото приложение, поведението му се преценява както от дисциплинарния съвет, така и от ОН, включително с оглед и на допълнителните доказателства, събрани на този етап от дисциплинарното производство, и евентуално му се налага санкция. Именно във връзка със същото нарушение, за което ОН го упреква след разследване, съответното длъжностно лице ще може да продължи да упражнява правото си на защита в съответствие с условията, предвидени в членове 12—22 от същото приложение, по-специално като се запознае с цялата преписка и представи писмено и устно становище пред дисциплинарния съвет, а след неговото произнасяне, пред ОН. Следователно евентуални уточнения относно съдържанието на нарушението в хода на фазата на разследване, в която отговарящите за разследването служби го осъществяват с оглед на възможно нарушение, не могат да представляват нарушение на правото на защита, както правилно е приел Съдът на публичната служба, включително ако с оглед на проведените следствени действия установеното в края на разследването нарушение е по-широко или по-сериозно от евентуално първоначално предвижданото нарушение. В това отношение в членове 1 и 2 от приложение IX към Правилника, които се отнасят до фазата на разследване, се посочва, че ако се установи вероятност от участие на длъжностно лице в дадено деяние, лицето се уведомява, при условие че това не би попречило на разследването. Това в никакъв случай не поражда задължава да се конкретизира възможната вина още в началото на разследването (вж. в този смисъл решение от 15 май 1997 г., N/Комисия, T‑273/94, EU:T:1997:71, т. 79). Ето защо не се установява твърдяната в жалбата грешка при прилагане на правото по отношение на точка 70 от обжалваното съдебно решение.
[…]
162 Посочените в точка 161 по-горе мотиви обаче не са достатъчни от правна гледна точка, за да се отхвърли оплакването на жалбоподателя относно липсата в преписката, предоставена от ОН на дисциплинарния съвет, и в служебното му досие, до които той е имал достъп, на резултата от извършеното от IDOC действие по събиране на доказателства за съществуването на правилото за непредоставяне на служебно жилище при обстоятелства, в които жалбоподателят се е намирал.
163 В това отношение трябва да се подчертае, че това действие по събиране на доказателства действително е извършено, както е видно от решението на ОН от 10 септември 2015 г., с което се отхвърля подадената от жалбоподателя жалба по административен ред и в което се посочва, че „кореспонденцията с ЕСВД не позволява да се потвърди със сигурност съществуването на такова правило и практика в рамките на ЕСВД“ и „съществуването на такова правило [не е] доказано“. Самият жалбоподател посочва в жалбата си по административен ред срещу спорното решение подобно обяснение, дадено от представителите на ОН по време на заседанието на дисциплинарния съвет. Член 13, параграф 1 от приложение IX към Правилника обаче предвижда, че след получаване на доклада на ОН до дисциплинарния съвет длъжностното лице има право да се запознае с пълното съдържание на личното си досие и да направи копия от всички документи по производството. Целта на тази разпоредба е да се гарантира зачитането на правото на защита след приключване на фазата на разследване. Следва да се припомни, че зачитането на правото на защита във всяко производство, което може да доведе до налагане на санкции, е основен принцип на правото на Съюза, който трябва да се спазва дори в рамките на производства с административен характер (решение от 13 февруари 1979 г., Hoffmann-La Roche/Комисия, 85/76, EU:C:1979:36, т. 9). Освен това е постановено, че в рамките на дисциплинарно производство съответното длъжностно лице трябва да има възможност да вземе отношение по всеки документ, който дадена институция възнамерява да използва срещу него, освен ако в крайна сметка този документ не е с определящо значение, що се отнася до законосъобразността на взетото в резултат от това производство решение (вж. в този смисъл решение от 3 юли 2001 г., E/Комисия, T‑24/98 и T‑241/99, EU:T:2001:175, т. 92 и 93). Член 13, параграф 1 от приложение IX към Правилника допринася за спазването и на принципа, прогласен днес в член 41, параграф 2, буква б) от Хартата на основните права, който има за цел да гарантира правото на добра администрация и предвижда, че всяко лице има право на достъп до документите, които се отнасят до него. От това следва, че извършеното от службите за разследване действие по събиране на доказателства, независимо от неговия резултат, трябва да бъде част от преписката, която се изпраща на дисциплинарния съвет и на заинтересованото лице. В случая следва също да се отбележи, най-напред, че на заседанието на дисциплинарния съвет ОН е използвал резултата от тази мярка за събиране на доказателства, като е посочил, че съществуването на правилото, на което се позовава жалбоподателят, не е потвърдено, без преди това да е запознал жалбоподателя с този резултат в рамките на преписката; по-нататък, в съображение 38 от становището си дисциплинарният съвет по същество е възпроизвел този извод; и накрая, същият извод е повторен и в решението на ОН от 10 септември 2015 г., с което се отхвърля подадената от жалбоподателя жалба по административен ред. Не може да се изключи, че ако след сезирането на дисциплинарния съвет жалбоподателят бе имал възможност да се запознае със съдържанието на действието по събиране на доказателства, извършено от IDOC, той щеше да може, особено ако съдържанието на резултата от него е било лаконично, а действието несъответстващо на формалните изисквания или не достатъчно добре документирано, да задълбочи доводите си в това отношение и например да поиска по-убедително, отколкото в писмените си бележки до дисциплинарния съвет от 23 септември 2014 г., възобновяване на разследването по този въпрос, по-специално като поиска провеждането на разследване при условията на състезателност по разпореждане на дисциплинарния съвет на основание член 17, параграф 1 от приложение IX към Правилника.
[…]
169 Като е приел в точка 80 от обжалваното съдебно решение, че оплакванията на жалбоподателя във връзка с преценката на фактите от дисциплинарния съвет са неотносими, Съдът на публичната служба действително е допуснал грешка при прилагане на правото.
170 Когато в дисциплинарното производство участва дисциплинарният съвет, тоест с оглед на разпоредбите на членове 3 и 11 от приложение IX към Правилника, когато ОН образува дисциплинарно производство, като предвижда, че то може да доведе до налагането на по-строга санкция от писменото предупреждение или забележка, това участие съставлява съществен елемент от производството, тъй като представлява момент на задълбочено обсъждане при условията на състезателност с евентуално провеждане на допълнително разследване спрямо вече проведеното преди това и тъй като впоследствие ОН се произнася с оглед на работата на дисциплинарния съвет, т.е. като взема предвид неговото мотивирано становище, прието с мнозинство, и дори евентуално изразените особени мнения от някои негови членове, както следва от членове 12—18 от същото приложение. В това отношение жалбоподателят правилно подчертава, че когато се отклонява от становището на дисциплинарния съвет, ОН трябва подробно да изложи мотивите за това, както многократно се е произнасял Съдът на публичната служба (вж. в този смисъл решения от 3 юни 2015 г., Bedin/Комисия, F‑128/14, EU:F:2015:51, т. 29, от 18 юни 2015 г., CX/Комисия, F‑27/13, EU:F:2015:60, т. 57 и 58 и от 10 юни 2016 г., HI/Комисия, F‑133/15, EU:F:2016:127, т. 147). Следователно участието на дисциплинарния съвет, когато той трябва да бъде сезиран, както в настоящия случай, представлява съществено процесуално изискване и санкционираното в резултат на това производство длъжностно лице трябва по принцип да може да оспори становището на дисциплинирания съвет, когато ОН възприеме от свое име преценката на фактите, извършена от дисциплинарния съвет. Впрочем Съдът е постановил, че самото становище на дисциплинарния съвет може да бъде предмет на допустимо искане за отмяна (решение от 29 януари 1985 г., F./Комисия, 228/83, EU:C:1985:28, т. 16). При подадена жалба, както в настоящия случай, с която се иска единствено отмяна на окончателното решение на ОН за налагане на санкция, само в хипотезата, при която ОН се отклонява явно или очевидно не взема предвид в окончателното си решение преценка, извършена от дисциплинарния съвет или някой от неговите членове, може да се приеме, че основание или оплакване, насочено срещу тази преценка, е неотносимо, тъй като обжалваният акт е окончателното решение, а не становището на дисциплинарния съвет или на някои от неговите членове. В останалите хипотези би било твърде формалистично да се изисква от жалбоподателя да посочи в своите основания и оплаквания конкретни части от спорното решение, за да оспори преценка, направена в рамките на работата на дисциплинарния съвет, при положение че ОН е взел предвид тази преценка при приемане на решението си.
[…]
По жалбата за отмяна на спорното решение и акцесорните искания
[…]
По първото основание на жалбата за отмяна на спорното решение — процесуални нарушения, засягащи подготвителните актове за спорното решение
[…]
239 Както вече бе посочено в точка 147 по-горе, жалбоподателят упреква дисциплинарния съвет, на първо място, в точка 59 от жалбата за отмяна на спорното решение, че не се е произнесъл по редовността на сезирането му и по-общо по процедурните въпроси, които той е повдигнал в писмената си защита, посочена в точка 19 по-горе, която е отправил до дисциплинарния съвет.
240 В това отношение дисциплинарният съвет правилно е посочил по същество в точки 1 и 2 от становището си, че не следва да проверява редовността на производството по разследване, а само редовния ход на производството пред него. Всъщност, както отбелязва Съдът на публичната служба в точка 78 от обжалваното решение, съгласно член 18 от приложение IX към Правилника ролята на дисциплинарния съвет се състои в това да приеме мотивирано становище по въпроса дали са установени фактите на предполагаемото нарушение и евентуално какво наказание следва да бъде наложено. ОН, оправомощен да наложи санкция на длъжностното лице, следва да провери дали производството по разследване и дисциплинарното производство в тяхната цялост са били редовни, както евентуално и съдът, сезиран с жалба срещу прието от ОН решение, следва да направи същото. От своя страна дисциплинарният съвет, както всеки административен или консултативен орган, трябва да следи за редовността на производството пред него, което е една от фазите на дисциплинарното производство. Освен това, ако прецени, че производството по разследване преди сезирането му е било недостатъчно, извън писмените или устни изявления, направени пред него от съответното длъжностно лице и от ОН, дисциплинарният съвет следва да допълни това производство със собствените си въпроси или с провеждането на разследване при условията на състезателност, както е предвидено в член 17 от приложение IX към Правилника. В случая в точки 1 и 2 от становището си дисциплинарният съвет е посочил, че няма правомощието да се произнася по евентуални нередности, засягащи производството преди сезирането му, но се е уверил, че жалбоподателят е имал възможност да изрази становището си по писмените бележки на IDOC от 31 октомври 2013 г., с които е поставено началото на разследването относно финансовата отговорност на жалбоподателя и които е трябвало да бъдат част от изпратената на дисциплинарния съвет преписка, и е припомнил, че самият той е имал възможност да се запознае с тях своевременно. Освен това следва да се отбележи, че в жалбата за отмяна на спорното решение си жалбоподателят не е упрекнал дисциплинарния съвет, че не е извършил допълнителни следствени действия чрез поставяне на въпроси или извършване на допълнителни справки. Ето защо трябва да се отхвърлят доводите на жалбоподателя, изложени в точка 59 от жалбата за отмяна на спорното решение и припомнени в точка 74 от обжалваното съдебно решение, в които се твърди, че дисциплинарният съвет не се е произнесъл по някои твърдения за процесуални нарушения.
[…]
По основанията на жалбата за отмяна на спорното решение относно финансовата отговорност на жалбоподателя (четвърта част от четвъртото и шестото основание)
286 Член 22 от Правилника гласи, че длъжностното лице на Съюза може да бъде задължено да поправи, изцяло или отчасти, всички вреди, причинени на Съюза в резултат на сериозно нарушение от негова страна при или по повод на изпълнението на служебните му задължения.
[…]
295 Жалбоподателят е знаел, че да не обитава със семейството си служебното жилище с размери, предвидени за тяхното настаняване, каквото е поискал, е положение, което не е можело да продължи, дори ако административната ръководителка на делегацията не го е принудила да напусне служебното жилище. Той е признал, по-специално по време на второто изслушване пред OLAF, че ръководителката е настояла семейството му да се присъедини към него в този апартамент, и не отрича, че служебно жилище, предназначено да бъде обитавано със семейството, по принцип трябва да се обитава по този начин. В това отношение релевантните разпоредби на приложение X към Правилника и подробните правила за тяхното прилагане, заедно с отчитането на интересите на Съюза, което неговите длъжностни лица са длъжни да правят съгласно член 11 от Правилника, могат да се тълкуват само в смисъл, че длъжностно лице, което е поискало служебно жилище с размери, съответстващи на нуждите на семейството му, трябва да го обитава заедно със семейството си или да обяви, че ще се откаже от него, когато трайни затруднения не позволяват на семейството да се настани в него след изтичането на разумен срок. За съответното длъжностно лице това е въпрос на лоялност.
296 В настоящия случай, ако проблемът с некачественото полиране на паркета е направил невъзможно настаняването на семейството, за което би бил отговорен собственикът, жалбоподателят е трябвало да откаже да се настани в жилището или да предприеме други подходящи действия пред делегацията, за да може тя да потърси отговорност от собственика.
297 И накрая, дори присъствието на приятел, „охраняващ апартамента“, да може да отговаря на загриженост на жалбоподателя, че служебният му апартамент не трябва несвоевременно да се обитава от трети лица, в дългосрочен план тази договореност с „охраняващия апартамента“ може да намери обосновка само защото жалбоподателят не е живеел там постоянно, тъй като семейството му не се е присъединило към него.
298 При това положение нито една от причините, свързани със здравословните проблеми на съпругата и детето му, с вътрешните неуредици в апартамента или с отношението на административния ръководител на делегацията, не може да оправдае личното поведение на жалбоподателя и не може да докаже, че той е останал лоялен към Съюза след януари 2009 г., т.е. след изтичането на първите четири месеца от договора за наем, като не е предложил да се откаже от апартамента с подходящи за семейство размери, който е ползвал, и го е запазил в своя полза, въпреки че пред административния ръководител на делегацията е показал известна прозрачност по отношение на положението.
[…]
300 Следователно на този етап от анализа, предвид ненужните разходи на публични средства, причинени от отношението на жалбоподателя и запазването на служебния му апартамент след изтичането на разумен срок, трябва да се приеме, че ОН правилно е приел, че личното нарушение на жалбоподателя е сериозно, тъй като от януари 2009 г., четири месеца след началото на наемния договор до изтичането на същия през август 2010 г., той е продължил да ползва неправомерно служебния си апартамент, без да предприеме каквито и да било действия по отношение на делегацията за неговото връщане. Ето защо нарушението, което може да ангажира финансовата отговорност на жалбоподателя на основание член 22 от Правилника, е надлежно установено за този период.
[…]
302 Що се отнася до вредата, която отношението на жалбоподателя е причинило, най-напред, следва да се отхвърли доводът на последния, изложен в точки 120—123 от жалбата за отмяна на спорното решение, основан на факта, че договорът за наем не може да бъде прекратен през първата година, без да се дължи наем за цялата тази година, което изключвало каквито и да било вреди за Съюза през първата година от договора за наем, от септември 2008 г. до август 2009 г. Вредата за Съюза действително съществува през целия период на нарушението от страна жалбоподателя, установено в спорното решение, тоест от януари 2009 г. до август 2010 г., следователно включително от януари до август 2009 г., тъй като през този период Съюзът е плащал служебен семеен апартамент на длъжностно лице, което го е заемало самостоятелно и само частично през седмицата, въпреки че е разполагало с друг семеен апартамент в близост, който семейството му е продължило да обитава и където самото длъжностното лице е живеело частично. Освен това тази вреда действително е причинена от жалбоподателя, който, след като е поискал такъв служебен апартамент, не е прекратил посоченото положение, като не е предложил да го върне след няколко месеца. Както е отбелязано в точка 296 по-горе, ако истински и траен проблем, свързан с некачественото полиране на паркета, е направил невъзможно семейството да обитава служебния апартамент, за което би отговарял наемодателят, жалбоподателят е трябвало да откаже приемането на обекта от самото начало или да предприеме други подходящи действия пред делегацията, за да може тя своевременно и категорично да потърси отговорност от собственика. Тази вреда е доказана и до края на наемния договор, доколкото, като не е възстановил служебния си апартамент на делегацията, жалбоподателят е попречил на Комисията да ползва този имот, като едновременно с това тя е плащала дължимия наем, и по-специално като ѝ е попречил да използва този апартамент по друг начин, както е отбелязал Съдът на публичната служба в точка 159 от обжалваното съдебно решение, или поне да прекрати договора без неустойка от септември 2009 г., което би могло да намали действително претърпяната от Съюза вреда. В това отношение фактът, че договорът за наем предвижда първата година като период, през който наемателят не може да се откаже от договора, освен ако бъде платен целият наем за периода, не може да доведе до извода, че за този период не е имало вреда, противно на твърдението на жалбоподателя. През този период делегацията е плащала за служебно жилище с подходящи за семейство размери по искане на жалбоподателя, без да има основание за това и без да може да извлече каквато и да било полза от него.
303 На следващо място, в точка 125 от жалбата за отмяна на спорното решение жалбоподателят твърди, че доколкото е имал право на по-малък самостоятелен служебен апартамент, вредата, нанесена на Съюза, се ограничава до разликата в наема между служебния семеен апартамент, който е обитавал, и по-малък служебен апартамент. Този довод би могъл да се приеме само ако жалбоподателят действително е поискал служебен апартамент за едно лице по време на договора за наем на семейния апартамент, но при липса на това обстоятелство, което е чисто спекулативно, особено след като съпругата му притежава апартамент в Ню Йорк, в който живее семейството ѝ, трябва да се приеме, че за целия период на действие на договора за наем Съюзът действително е търпял вреди, съответстващи на целия наем, платен за служебния апартамент, предоставен на жалбоподателя, въпреки че не е имало нужда от наемането на този апартамент. Следователно, както отбелязва Комисията в спорното решение, тази вреда обхваща периода от януари 2009 г. до август 2010 г., през който в точка 300 по-горе се приема, че жалбоподателят е допуснал сериозно лично нарушение.
[…]
307 Както е посочено в точки 106 и 114 по-горе, жалбоподателят се позовава на петгодишния давностен срок, предвиден в член 85, втора алинея от Правилника, а при условията на евентуалност, като параметър на разумния срок за прилагане на член 22 от Правилника, на петгодишния давностен срок, предвиден в член 81 от Регламент № 966/2012. Както бе прието в точки 113 и 129 по-горе, никоя от тези две разпоредби не е приложима към настоящия случай. Всъщност нито една разпоредба от правото на Съюза не уточнява срока, в който трябва по отношение на разглежданите факти да се проведат разследване, дисциплинарно производство и да се приеме решение за ангажиране на имуществената отговорност на длъжностно лице по член 22 от Правилника. Независимо от това може да се вземе предвид, че член 85, втора алинея от Правилника е пример за давностен срок, възприет от законодателя по отношение на определени отношения между Съюза и неговите длъжностни лица, дори с оглед на разликите в прилагането на член 22 от Правилника в сравнение с прилагането на член 85 от Правилника, подчертани в точка 112 по-горе, срок с аналогична продължителност в рамките на прилагането на член 22 от Правилника да не може да бъде прекъсван като предвидения в член 85, втора алинея от Правилника.
308 От съдебната практика следва, че когато законодателят не е предвидил давностен срок, изискването за правна сигурност налага институциите на Съюза да упражняват правомощията си в разумен срок (вж. решение от 14 юни 2016 г., Marchiani/Парламент, C‑566/14 P, EU:C:2016:437, т. 96 и цитираната съдебна практика). Ето защо следва да се провери дали, като са провели разследване, образували са дисциплинарно производство и в крайна сметка са ангажирали финансовата отговорност на жалбоподателя за периода от януари 2009 г. до август 2010 г., службите на Комисията и ОН не са се съобразили при упражняване на правомощията си с принципа на разумния срок на действие.
309 Разумността на срока трябва да се преценява с оглед на всички обстоятелства по съответното дело, и по-специално на важността на спора за заинтересованото лице, на сложността на делото и различните проведени от институцията на Съюза процесуални етапи и на поведението на страните в хода на производството. Всъщност разумността на срока не може да се определи въз основа на точен максимален срок, определен абстрактно (вж. решение от 14 юни 2016 г., Marchiani/Парламент, C‑566/14 P, EU:C:2016:437, т. 99 и 100 и цитираната съдебна практика).
310 В настоящия случай периодът, за който е прието, че е налице сериозно нарушение от страна на жалбоподателя, е от януари 2009 г. до август 2010 г. През март 2012 г., т.е. по-малко от две години след края на този непрекъснат период, OLAF уведомява жалбоподателя за започването на разследване срещу него във връзка с използването на служебния му апартамент. В края на фазата на разследване, в която последователно участват OLAF и IDOC, през юли 2014 г. ОН образува дисциплинарно производство срещу жалбоподателя и през февруари 2015 г. приема спорното решение за ангажиране на финансовата му отговорност. Това решение е потвърдено през септември 2015 г. с отхвърлянето на жалбата на жалбоподателя по административен ред. С оглед на тази последователност на фактите трябва да се счита, че административният орган не е упражнил правомощията си в неразумен срок.
[…]
По новите основания, изтъкнати от жалбоподателя в производството по обжалване
[…]
315 Жалбоподателят е съобщил за измамни действия на свой колега в Ню Йорк посредством електронно писмо от 13 май 2013 г. до IDOC, представено в приложение 36 към жалбата за отмяна на спорното решение. Писмото е изпратено към момент, в който жалбоподателят вече е бил обект на разследване относно използването на служебния му апартамент, и е имало за цел най-вече да постави под съмнение достоверността на две уличаващи го показания, които са били взети предвид от OLAF. Именно в този контекст жалбоподателят изтъква евентуално неправомерно поведение на своя колега на различни основания, което било свързано с двете лица, които са дали показания. От това писмо става ясно, че съобщението на жалбоподателя е свързано отчасти с факти, които очевидно отдавна са били известни на ръководството на делегацията и на жалбоподателя, и отчасти с факти, които са били съобщени на OLAF от други лица в делегацията, преди самият жалбоподател да съобщи за тях на IDOC няколко месеца след като случайно е узнал за тях. Следователно съобщението на жалбоподателя не се вписва в подаването на сигнал за факти, които могат да водят до предположение за наличието на евентуална противозаконна дейност, за която длъжностно лице е узнало, както е предвидено в член 22а от Правилника, а е част единствено от защитата на собствените интереси на длъжностното лице. Поради това жалбоподателят няма основание да твърди, че има качеството на лице, подало сигнал, дори да се приеме, че това качество е могло да послужи като смекчаващо обстоятелство с оглед на деяния, които нямат нищо общо с тези, които той е разобличил, макар и последните да са се оказали верни.
[…]
317 От всичко изложено следва, че тъй като нито едно от основанията за отмяна на спорното решение не е уважено, исканията за отмяна, направени от жалбоподателя, включително за отмяна на решението, с което се отхвърля жалбата му по административен ред, трябва да бъдат отхвърлени. В това отношение Общият съд препраща към мотивите на Съда на публичната служба, изложени в точки 43—45 от обжалваното съдебно решение.
По искането за намаляване на размера на изисканото от жалбоподателя парично обезщетение
318 Трябва да се констатира, че като иска съдът да упражни правомощието си за пълен съдебен контрол, предвидено в член 22, трета алинея от Правилника, за да намали паричното обезщетение, изискано от него в спорното решение, жалбоподателят не е изтъкнал конкретен довод, за да обоснове исканото намаление, извън доводите, изложени в подкрепа на основанията за отмяна. При все това, както отбелязва генералният адвокат Kokott в точка 60 от заключението си по дело Gogos/Комисия (C‑583/08 P, EU:C:2010:118), доколкото се засягат чисто финансовите аспекти на правен спор между Съюза и негово длъжностно лице, съдът на Съюза не трябва да се ограничава само с контрол за законосъобразност на разглежданите действия, а е компетентен да ги подлага и на проверка за целесъобразност и следователно да замести преценката на ОН със своята преценка. В това отношение по спорове от финансов характер член 91, параграф 1, второ изречение от Правилника предоставя на съда на Съюза по спорове от финансов характер и в рамките на своята неограничена компетентност, като вземе предвид всички обстоятелства по делото, да оцени служебно претърпяната вреда ex aequo et bono (вж. в този смисъл и по аналогия решение от 20 май 2010 г., Gogos/Комисия, C‑583/08 P, EU:C:2010:287, т. 44 и цитираната съдебна практика). Освен това такава компетентност може да се упражни дори при липса на искане в този смисъл (вж. в този смисъл заключението на генералния адвокат Kokott по дело Gogos/Комисия, C‑583/08 P, EU:C:2010:118, т. 61) и a fortiori, когато такова искане е направено при липса на конкретен довод в негова подкрепа. В конкретния случай с оглед на изискванията за спазване на състезателното начало въпросът за ролята на административната ръководителка на делегацията е бил широко обсъден както в писмените становища на страните, така и в съдебното заседание по-специално във връзка с поставените по този повод въпроси от Общия съд.
319 От това обсъждане и от материалите по делото е видно, че административната ръководителка на делегацията не е изискала от жалбоподателя да напусне служебното си жилище, а само му е припомнила, че положението е нередно (вж. параграф 274 по-горе). Макар това обстоятелство да не поставя под въпрос наличието на сериозно лично нарушение на жалбоподателя, състоящо се в продължаване на неправомерното използване на неговия служебен апартамент от януари 2009 г. до август 2010 г. (вж. параграф 300 по-горе), то показва, че поради липсата на подходяща инициатива на представителката ѝ на място, при положение че тя е била запозната с положението, Комисията е допринесла за пълното осъществяване на претърпяната от нея вреда, въпреки че е можела да намали нейния размер, тъй като не е имало пречка за подобна инициатива, особено ако се бе изразила в това от жалбоподателя да се изиска да освободи служебния си апартамент, тъй като не са налице условията за обитаването му. Така, с оглед на всички обстоятелства по делото Общият съд счита ex aequo et bono, че обезщетението, дължимо от жалбоподателя за вредите, претърпени от Съюза, трябва да бъде намалено (вж. в този смисъл решения Adams/Комисия, 145/83, EU:C:1985:448, т. 53 и 54 и от 11 юли 2007 г., Schneider Electric/Комисия, T‑351/03, EU:T:2007:212, т. 332 и 334).
320 Поради това следва в съответствие с член 22 от Правилника дължимото от жалбоподателя обезщетение за вредите, които е причинил на Съюза поради сериозното си лично нарушение, изразяващо се в непредприемане на действия за връщане на служебния му апартамент след януари 2009 г., да се определи в размер на 80 000 EUR към датата на постановяване на настоящото решение, което предполага, че или сумите, включително евентуалните лихви, които жалбоподателят вече е платил и които надвишават този размер, трябва да му бъдат възстановени от Комисията, или че тя трябва да изиска от жалбоподателя да извърши допълнителни плащания до този размер. И в двата случая изискваните плащания или възстановявания трябва да бъдат увеличени с лихва в размер на лихвения процент, определен от Европейската централна банка (ЕЦБ) за основните операции по рефинансиране, считано от датата на обявяване на настоящото решение.
[…]
По изложените съображения
ОБЩИЯТ СЪД (четвърти състав)
реши:
1) Отменя решението на Съда на публичната служба на Европейския съюз (втори състав) от 19 юли 2016 г., HG/Комисия (F‑149/15).
2) Определя обезщетението, дължимо от HG на Европейския съюз, в размер на 80 000 EUR към датата на обявяване на настоящото решение.
3) Отхвърля жалбата по дело F‑149/15 в останалата ѝ част.
4) HG и Европейската комисия понасят направените от тях съдебни разноски по дела F‑149/15, T‑693/16 P, T‑440/18 RENV и T‑693/16 P‑RENV‑RX.
Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 15 декември 2021 година.
Подписи