РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (първи състав)

13 декември 2016 година(*)

„ЕЦБ — Персонал на ЕЦБ — Наети чрез агенция за временна заетост работници — Ограничаване на максималната продължителност на срока, за който може да бъде изпратен един и същ нает чрез агенция за временна заетост работник — Жалба за отмяна — Обжалваем акт — Пряко и лично засягане — Правен интерес — Срок за обжалване — Допустимост — Липса на информиране и на консултиране със синдикалната организация жалбоподател — Извъндоговорна отговорност“

По дело T−713/14

Организация на служителите в европейски и международни институции във Федерална република Германия (IPSO), установена във Франкфурт на Майн (Германия), за която се явява L. Levi, адвокат,

жалбоподател,

срещу

Европейска централна банка (ЕЦБ), за която се явяват първоначално B. Ehlers, I. Köpfer и M. López Torres, а впоследствие Ehlers, P. Pfeifhofer и F. Malfrère, в качеството на представители, подпомагани от B. Wägenbaur, адвокат,

ответник,

с предмет, от една страна, искане на основание член 263 ДФЕС за отмяна на акт на Изпълнителния съвет на ЕЦБ от 20 май 2014 г. относно установяване на две години на максималния срок, през който ЕЦБ може да използва услугите на един и същ нает чрез агенция за временна заетост работник за изпълняване на административни и секретарски функции, и от друга страна, искане на основание член 268 ДФЕС за обезщетяване на претърпяна неимуществена вреда,

ОБЩИЯТ СЪД (първи състав),

състоящ се от: H. Kanninen, председател, I. Pelikánová и M. E. Buttigieg (докладчик), съдии,

секретар: G. Predonzani, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 2 юни 2016 г.,

постанови настоящото

Решение

1.     Обстоятелствата по спора

1        Жалбоподателят, Организацията на служителите в европейски и международни институции във Федерална република Германия (International and European Public Services Organisation, IPSO), е професионална синдикална организация, която съгласно устава си представлява интересите на лица, наети от или работещи за международни и европейски организации, установени в Германия.

2        На 3 юли 2008 г. жалбоподателят и Европейската централна банка (ЕЦБ) сключват рамково споразумение, озаглавено „Протокол за споразумение между [ЕЦБ] и [IPSO] за признаването, обмена на информация и консултирането“, към което е прибавено допълнение от 23 март 2011 г. (наричано по-нататък „Рамковото споразумение“).

3        В точка 2 от Рамковото споразумение са предвидени редът и условията за информиране, участие на по-ранен етап и консултиране на IPSO относно мерките, които може да породят последици за положението и интересите на персонала на ЕЦБ.

4        По инициатива на жалбоподателя между него и ЕЦБ започва обсъждане на положението на наетите от нея чрез агенция за временна заетост работници.

5        На заседанието на 29 януари 2014 г. по инициатива на един от членовете на Изпълнителния съвет на ЕЦБ, който отговаря за персонала, страните се договарят да се създаде работна група по въпроси, свързани с наетите чрез агенция за временна заетост работници (наричана по-нататък „работната група“). Страните поемат задължение да представят на посочения член на Изпълнителния съвет доклад относно заключенията, до които са достигнали в резултат на обсъждането.

6        Между 18 февруари 2014 г. и 5 декември 2014 г., както и след тази дата, в рамките на работната група са проведени няколко заседания между жалбоподателя и ЕЦБ, представлявана от членовете на генерална дирекция (ГД) „Човешки ресурси, бюджет и организационна структура“, относно наетите чрез агенция за временна заетост работници.

7        На заседанието от 20 май 2014 г. Изпълнителният съвет заема становище по някои въпроси относно използването от ЕЦБ на наети чрез агенция за временна заетост работници, и по-специално относно установяването на две години на максималния срок, за който ЕЦБ може да използва един и същ нает чрез агенция за временна заетост работник за изпълняване на административни и секретарски функции (наричан по-нататък „обжалваният акт“). В обжалвания акт, който е под формата на протокол от това заседание, се предвижда следното:

„Като се имат предвид предоставените в документацията данни и по-специално фактът, че ГД [„Човешки ресурси, бюджет и организационна структура“] ще продължи обсъжданията със съответните служби с цел постепенно да се намали зависимостта на ЕЦБ от наетия чрез агенция за временна заетост персонал за изпълняване на повтарящи се функции, Изпълнителният съвет: a) реши следното: i) в бъдеще следва да се използва нает чрез агенция за временна заетост персонал за изпълняване на административни и секретарски функции само за покриване на временни нужди и при общ срок на сключените с него последователни договори, който не може да надхвърля двадесет и четири месеца […]“.

8        Относно прилагането на тази мярка са предвидени някои преходни мерки. Изпълнителният съвет също така взема предвид предстоящото изготвяне от ГД „Човешки ресурси, бюджет и организационна структура“ на отделен документ за бъдещето на наетия чрез агенция за временна заетост персонал за осигуряване на информационна поддръжка.

9        На заседание на работната група на 5 юни 2014 г. жалбоподателят е уведомен от представителите на ГД „Човешки ресурси, бюджет и организационна структура“, че Изпълнителният съвет е приел обжалвания акт.

10      На 16 юли 2014 г. е проведено събрание за предоставяне на информация на наетитe чрез агенция за временна заетост работници относно приетите с обжалвания акт мерки, като впоследствие на интранет сайта на ЕЦБ е разпространена следната информация относно тези мерки:

„Изпълнителният съвет на ЕЦБ взе решение да ограничи до две години срока на договорите с наетия чрез агенция за временна заетост персонал за изпълняване на административни и секретарски функции […] Занапред персоналът, изпълняващ административни и секретарски функции (нает, за да се отговори на временни нужди, за заместване или за да работи по конкретни проекти), ще може да работи в ЕЦБ само за общ период от две години въз основа на еднократни или последователни договори с агенции за временна заетост. Като преходна мярка обаче е прието […] решението на Изпълнителния съвет да не се отнася до подизпълнителите на ГД „Информационни системи“, нито до изпълняващите технически функции колеги като инженерите или другите технически лица“.

2.     Производство и искания на страните

11      На 10 октомври 2014 г. жалбоподателят подава настоящата жалба в секретариата на Общия съд.

12      Жалбоподателят моли Общия съд:

–        да обяви жалбата за допустима и основателна,

–        да отмени обжалвания акт,

–        да осъди ЕЦБ да заплати обезщетение за неимуществени вреди, оценени ex aequo et bono на 15 000 EUR,

–        да осъди ЕЦБ да заплати съдебните разноски.

13      ЕЦБ моли Общия съд:

–        като главно искане — да отхвърли жалбата като недопустима, а при условията на евентуалност — като неоснователна,

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

3.     От правна страна

1.     По допустимостта

14      Без формално да повдига възражение за недопустимост съгласно член 114 от Процедурния правилник на Общия съд от 2 май 1991 г., ЕЦБ оспорва допустимостта на жалбата и изтъква, като ги потвърждава и в съдебно заседание, четири основания за недопустимост, съответно изведени, първото — от липсата на обжалваем акт, второто — от липсата на процесуална легитимация на жалбоподателя, третото — от липсата на правен интерес на същия, и четвъртото — от неспазване на срока за обжалване.

 По липсата на подлежащ на обжалване акт

15      Като основен довод ЕЦБ изтъква, че съгласно съдебната практика обжалваният акт не представлява обжалваем акт, тъй като не поражда правни последици спрямо трети лица. Във връзка с това тя твърди, че обжалваният акт представлява вътрешни насоки или указания, адресати на които са единствено ръководителите на службите на ЕЦБ, и е предназначен да хармонизира решенията, които последните трябва да вземат в рамките на „децентрализираното управление“ при възлагането на обществени поръчки във връзка с подбора на представени от агенции за временна заетост оферти, и че този акт има за цел да уеднакви вътрешните критерии за подбор с оглед на предстоящото изменение на приложимото германско законодателство, а именно Arbeitnehmerüberlassungsgesetz от 7 август 1972 г. (Закон за изпращане на работници от агенции за временна заетост, BGBl I стр. 1393, наричан по-нататък „AÜG“). Според ЕЦБ само AÜG, а не и обжалваният акт, би могъл релевантно да определи приложимата в случая правна уредба, като ЕЦБ трябва да се съобразява с всяко изменение на този закон.

16      Жалбоподателят твърди, че обжалваният акт представлява обжалваем акт, доколкото, от една страна, с него се установява нова задължителна правна уредба при използването от ЕЦБ на наети чрез агенция за временна заетост работници за изпълняване на административни и секретарски функции, и от друга страна, доколкото той произвежда действие извън вътрешната организация на службите на ЕЦБ, тъй като съществено изменя, от една страна, правното положение на агенциите за временна заетост, и от друга страна, правното положение на наетите чрез агенция за временна заетост работници, чийто срок на назначаване към ЕЦБ би бил ограничен.

17      Съгласно постоянната съдебна практика само мерките, които произвеждат задължително правно действие, което може да засегне интересите на трети лица, като измени съществено правното им положение, представляват актове, които подлежат на обжалване (решения от 31 март 1971 г., Комисия/Съвет, 22/70, EU:C:1971:32, т. 42, от 6 април 2000 г., Испания/Комисия, C−443/97, EU:C:2000:190, т. 27 и определение от 12 февруари 2010 г., Комисия/CdT, T−456/07, EU:T:2010:39, т. 52).

18      За да се определи дали даден акт, чиято отмяна се иска, произвежда такива последици, трябва да се разгледа неговото съдържание (решение от 11 ноември 1981 г., IBM/Комисия, 60/81, EU:C:1981:264, т. 9), да се разгледа контекстът на приемането му (решение от 17 февруари 2000 г., Stork Amsterdam/Комисия, T−241/97, EU:T:2000:41, т. 62), както и намерението на неговия автор, за да се квалифицира този акт (вж. в този смисъл решения от 17 юли 2008 г., Athinaïki Techniki/Комисия, C−521/06 P, EU:C:2008:422, т. 42, 46 и 52, и от 26 януари 2010 г., Internationaler Hilfsfonds/Комисия, C−362/08 P, EU:C:2010:40, т. 52). Обратно — формата, в която е взет даден акт, по принцип е без значение при преценка на допустимостта на жалба за отмяна (вж. в този смисъл решения от 11 ноември 1981 г., IBM/Комисия, 60/81, EU:C:1981:264, т. 9 и от 7 юли 2005 г., Le Pen/Парламент, C−208/03 P, EU:C:2005:429, т. 46). При все това нейното значение не може да се изключи, доколкото Общият съд взема предвид формата, в която са приети актовете, чиято отмяна се иска, тъй като тя може да допринесе за установяването на неговото естество (вж. в този смисъл решение от 26 май 1982 г., Германия и Bundesanstalt für Arbeit/Комисия, 44/81, EU:C:1982:197, т. 12 и определение от 12 февруари 2010 г., Комисия/CdT, T−456/07, EU:T:2010:39, т. 58).

19      Освен това от съдебната практика следва, че не представлява обжалваем акт по смисъла на член 263 ДФЕС приета от институция мярка, с която единствено се изразява намерението на същата или на една от нейните служби да се следва определена линия на поведение в дадена област (вж. в този смисъл решения от 27 септември 1988 г., Обединено кралство/Комисия, 114/86, EU:C:1988:449, т. 13 и от 5 май 1998 г., Обединено кралство/Комисия, C−180/96, EU:C:1998:192, т. 28). Подобни вътрешни указания, съдържащи общите насоки, въз основа на които, като прилага релевантните разпоредби, институцията възнамерява впоследствие да приеме индивидуални решения, чиято законосъобразност ще може да се оспори по реда на предвиденото в член 263 ДФЕС производство, произвеждат последици само във вътрешната сфера на администрацията и не пораждат никакви права или задължения за третите лица. Следователно тези актове не представляват увреждащи актове, срещу които като такива може да се подава жалба за отмяна на основание член 263 ДФЕС (вж. в този смисъл решения от 6 април 2000 г., Испания/Комисия, C−443/97, EU:C:2000:190, т. 28 и цитираната съдебна практика и т. 33 и 34, и от 20 ноември 2008 г., Италия/Комисия, T−185/05, EU:T:2008:519, т. 41).

20      Само актът, с който неговият автор определя позицията си недвусмислено и окончателно във форма, която позволява да се установи неговото естество, представлява решение, относно което може да бъде подадена жалба за отмяна (вж. в този смисъл решение от 26 май 1982 г., Германия и Bundesanstalt für Arbeit/Комисия, 44/81, EU:C:1982:197, т. 12 и определение от 12 февруари 2010 г., Комисия/CdT, T−456/07, EU:T:2010:39, т. 54).

21      В случая обжалваният акт се различава от обикновена инструкция или указание, предназначени за службите на ЕЦБ, както с оглед на съдържанието си, така и на обстоятелствата, при които е бил приет, а така също и по начина, по който е изготвен и съобщен на заинтересованите лица.

22      Всъщност с оглед на неговото ясно и недвусмислено съдържание обжалваният акт представлява решение на Изпълнителния съвет на ЕЦБ, с което при спазване на преходни мерки се ограничава до две години периодът, през който ЕЦБ може да използва услугите на един и същ нает чрез агенция за временна заетост работник за изпълняване на административни и секретарски функции за покриване на временни нужди. Обратно на твърденията на ЕЦБ, като заема такава позиция, Изпълнителният съвет е отишъл по-далеч от това да предостави вътрешни указания на службите на ЕЦБ относно изготвянето на документация за обществени поръчки за подбор на оферти, представени от агенциите за временна заетост. Всъщност Изпълнителният съвет не се е ограничил само до определяне на незадължителни указания или на линии на поведение, а вече е приел общоприложими правила, определящи по окончателен начин поне част от критериите, които следва да се спазват при назначаване от тази институция на наети чрез агенция за временна заетост работници, а именно максималният срок на назначаване на един и същ нает чрез агенция за временна заетост работник за изпълняване на административни и секретарски функции.

23      Един такъв акт произвежда задължителни правни последици, доколкото ЕЦБ не може, докато това правило не бъде официално изменено или отменено, да се отклони от него при извършване на преценка на представените от агенциите за временна заетост оферти в рамките на процедурата по възлагане на обществени поръчки за назначаване от институцията на наети чрез агенция за временна заетост работници.

24      Формата на приемане на тази мярка потвърждава, че обжалваният акт е решение. Всъщност, от една страна, в него е използван изразът „Изпълнителният съвет реши“ (вж. т. 7 по-горе), и от друга страна, в предоставената чрез интранет сайта на ЕЦБ информация се прави следното позоваване на обжалвания акт: „Изпълнителния[т] съвет […] реши да наложи“ и „решението на Изпълнителния съвет“ (вж. т. 10 по-горе). Също така в адресираното до жалбоподателя писмо от 30 септември 2014 г. председателят на ЕЦБ се позовава на обжалвания акт, като използва израза „Изпълнителният съвет реши“.

25      Както става ясно от припомнената в точка 18 по-горе постоянна съдебна практика, дори когато, за да се определи дали даден акт произвежда правни последици, следва да се разгледа неговото съдържание, формата на акта представлява само едно от указанията, които Съдът на Европейския съюз може да вземе предвид при определяне на съдържанието на разглеждания акт, но сама по себе си тя не му дава основание да квалифицира този акт като увреждащ по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС. Без обаче на това да се придава определящо значение, следва да се приеме, че използването от ЕЦБ на изразите „Изпълнителният съвет реши“ и „решение на Изпълнителния съвет“ в контекста на обжалвания акт е в подкрепа на изложеното в точка 22 по-горе тълкуване на съдържанието му, което позволява да се заключи, че той има характер на решение.

26      В подкрепа на извода, че обжалваният акт има характер на решение, са обстоятелствата, свързани с приемането му и с уведомяването на персонала на ЕЦБ за неговото приложно поле.

27      На първо място, следва да се подчертае, че приетото в обжалвания акт становище на Изпълнителния съвет на ЕЦБ изразява намерението на тази институция „да намали постепенно използването на наети чрез агенция за временна заетост работници за изпълняване на повтарящи се функции“, както следва от обжалвания акт и от документ, озаглавен „Докладна записка относно i) [а]ктуална информация за използването от ЕЦБ на наети чрез агенция за временна заетост работници; ii) [к]раткосрочна и средносрочна възможност за намаляване на зависимостта на ЕЦБ от нает чрез агенция за временна заетост персонал“, предоставен от ГД „Човешки ресурси, бюджет и организационна структура“ на вниманието на Изпълнителния съвет и взет предвид от него при приемането на обжалвания акт (наричана по-нататък „докладната записка на ГД „Човешки ресурси, бюджет и организационна структура“). Оттук следва, че като е приел обжалвания акт, Изпълнителният съвет е възнамерявал да го включи в рамките на обща политика, с която се цели да се ограничи използването от ЕЦБ на наети чрез агенция за временна заетост работници.

28      ЕЦБ обаче твърди, че в съответствие с принципа на добра администрация с обжалвания акт се е целяло да се изпревари изменението на германското законодателство относно наетите чрез агенция за временна заетост работници, а именно AÜG, приложим към сключваните от нея договори с агенциите за временна заетост.

29      В това отношение следва да се отбележи, че предложението на германското правителство за изменение на AÜG, целящо да ограничи до осемнадесет месеца срока на договорите с агенции за временна заетост, безспорно е посочено в докладната записка на ГД „Човешки ресурси, бюджет и организационна структура“, както и в информацията относно обжалвания акт, разпространена на 16 юли 2014 г. на интранет сайта на ЕЦБ. Сам по себе си фактът, че към момента на приемането на обжалвания акт е имало такова предложение, обаче не е от естество да подкрепи доводите на ЕЦБ, че той представлява мярка, приета с оглед на предстоящото изменение на релевантното германско законодателство.

30      Всъщност, първо, следва да се отбележи, че при приемане на обжалвания акт изменението на германското законодателство, на което се позовава ЕЦБ, все още не е било прието и че към този момент съдържанието му не е могло да бъде определено със сигурност. Ако намерението на ЕЦБ действително е било да се изпревари приемането на изменението на AÜG, тя е следвало да съгласува момента на влизане в сила на приетите с обжалвания акт мерки с влизането в сила на посоченото изменение. Предвидените с обжалваният акт мерки обаче се прилагат от 16 юли 2014 г., както е видно от разпространената на същата дата информация на интранет сайта на институцията, докато към тази дата изменението на AÜG все още не е било прието, а освен това, както потвърждава и ЕЦБ, то все още не е прието и към датата на съдебното заседание по настоящото дело.

31      Второ, следва да се отбележи, че в предложението за изменение на AÜG, така както е посочено в докладната записка на ГД „Човешки ресурси, бюджет и организационна структура“, се предвижда ограничение до осемнадесет месеца на срока на договорите с агенции за временна заетост, докато с обжалвания акт максималният срок, през който ЕЦБ може да използва един и същ нает чрез агенция за временна заетост работник, се установява на двадесет и четири месеца. Следователно във всички случаи не може да се счита, че обжалваният акт е бил приет единствено с оглед на предстоящите очаквани на национално ниво мерки.

32      Трето, приетата с обжалвания акт мярка, както твърди и жалбоподателят, се прилага само до една категория наети от ЕЦБ чрез агенция за временна заетост работници, а именно тези, които изпълняват административни и секретарски функции, като положението на наетите чрез агенция за временна заетост работници за изпълнение на други функции, по специално тези, свързани с информационна поддръжка, е трябвало да бъде предмет на друга докладна записка на ГД „Човешки ресурси, бюджет и организационна структура“, както е видно от точка b), подточка i) от обжалвания акт и както се потвърждава от разпространената на интранет сайта на ЕЦБ информация (вж. т. 10 по-горе). Ето защо не може да се счита, че обжалваният акт е бил приет с оглед на предстоящото изменение на AÜG, тъй като не е могло да се предположи, че последният би се прилагал само към тази категория наети чрез агенция за временна заетост работници, а не към целия персонал, нает чрез агенция за временна заетост.

33      Ето защо основателно жалбоподателят твърди по същество, че при липсата на изменения в този смисъл на приложимото германско законодателство, именно обжалваният акт установява правната уредба, като ограничава до две години срока, за който ЕЦБ може да използва един и същ нает чрез агенция за временна заетост работник за изпълняване на административни и секретарски неповтарящи се функции.

34      На второ място, е важно да се отбележи, че приетата с обжалвания акт мярка е била съобщена на персонала на ЕЦБ, и по-специално на наетите чрез агенция за временна заетост работници, не само чрез разпространяване на информация на интранет сайта на институцията, но също така и на специално организирано за тази цел събрание, за да бъдат уведомени наетите от ЕЦБ чрез агенция за временна заетост работници. Както посочва Изпълнителният съвет на ЕЦБ в писмото си от 30 септември 2014 г., адресирано до жалбоподателя, целта на това събрание за предоставяне на информация е била на наетите чрез агенция за временна заетост работници да се предостави „ясна информация за положението им на договорно нает персонал“.

35      По този начин ЕЦБ не се е ограничила да разпространи информацията само за да се гарантира прозрачност, равно третиране или ефективност на администрацията, както тя твърди, но освен това правилно е приела, че е необходимо да се организира събрание за предоставяне на информация относно приложното поле на обжалвания акт и отражението му върху положението на наетите от ЕЦБ чрез агенция за временна заетост работници.

36      От гореизложеното следва, че като е ограничила до две години периода, през който може да използва наети чрез агенция за временна заетост работници за изпълняване на административни и секретарски неповтарящи се функции, ЕЦБ е възнамерявала да придаде на обжалвания акт задължително правно действие, което е от естество да засегне интересите на горепосочените работници и по този начин да ги лиши от възможността да бъдат наемани от ЕЦБ за срок, надхвърлящ това времево ограничение.

37      Този извод не се опровергава от другите доводи на ЕЦБ.

38      Първо, тя припомня, че в правната рамка на настоящия спор са включени две договорни правоотношения: от една страна — правоотношението между ЕЦБ и агенциите за временна заетост, и от друга страна — правоотношението между последните и временно наетите от тях работници. Тъй като това са две различни договорни правоотношения и работниците, наети чрез агенция за временна заетост, и ЕЦБ не са договорно обвързани, обжалваният акт във всички случаи не би произвеждал правни последици по отношение на положението на наетите чрез агенция за временна заетост работници, чиито интереси се представляват от жалбоподателя, а само по отношение на съществуващото положение по договора между ЕЦБ и агенциите за временна заетост.

39      В това отношение следва да се отбележи, че обжалваният акт не се вписва единствено и просто в рамките на договорното правоотношение между ЕЦБ и агенциите за временна заетост, а представлява акт с общо приложение, който произвежда правни последици извън посочените правоотношения. Всъщност, както беше посочено в точки 22 и 36 по-горе, той определя правната рамка, свързана с условията за използване от ЕЦБ на наети чрез агенция за временна заетост работници, което води до ограничаване на възможността един и същ нает чрез агенция за временна заетост работник да бъде използван от тази институция за срок над две години и по този начин се засяга неговото правно положение.

40      Второ, следва да се отхвърли и доводът на ЕЦБ, че ограничаването на периода на използване от ЕЦБ на нает чрез агенция за временна заетост работник не пречи впоследствие той да бъде нает на друга длъжност, ако това е предвидено в договора му с агенцията за временна заетост. Всъщност този довод, макар и да не е лишен от основание, се различава от въпроса дали обжалваният акт произвежда правни последици, тъй като ограничава до две години максималния срок, през който ЕЦБ може да използва нает чрез агенция за временна заетост работник, и това независимо от другите служебни функции, които биха могли да му бъдат възложени от агенцията за временна заетост.

41      Ето защо с оглед на припомнената в точки 17—20 по-горе съдебна практика обжалваният акт действително представлява увреждащ и следователно обжалваем акт по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС. Поради това първото възражение за недопустимост, повдигнато от ЕЦБ, следва да се отхвърли.

 По липсата на пряко и лично засягане на интересите на жалбоподателя

42      При условията на евентуалност ЕЦБ твърди, че обжалваният акт не засяга пряко и лично интересите на жалбоподателя, доколкото, от една страна, той не е негов адресат, и от друга страна, не се ползва от право да бъде информиран или с него да бъдат проведени консултации при приемането на акт като обжалвания относно положението на наетите от ЕЦБ чрез агенция за временна заетост работници.

43      Жалбоподателят твърди, че съгласно съдебната практика той е пряко и лично засегнат от обжалвания акт, тъй като личните му интереси в качеството му на партньор в социалния диалог, както и процедурните му права, произтичащи както от Рамковото споразумение, така и от проведеното с ЕЦБ обсъждане в рамките на работната група, което той квалифицира като „ad hoc споразумение“, не са били спазени при приемане на обжалвания акт.

44      Съгласно член 263, четвърта алинея ДФЕС всяко физическо или юридическо лице може да подаде жалба съгласно условията, предвидени в първа и втора алинея от този член, срещу решенията, които са адресирани до него или го засягат пряко и лично, както и срещу подзаконови актове, които го засягат пряко и не включват мерки за изпълнение.

45      Не се оспорва, че жалбоподателят не е адресат на обжалвания акт. Освен това, доколкото той не твърди, че обжалваният акт представлява подзаконов акт, който го засяга пряко и не включва мерки за изпълнение, а че е пряко и лично засегнат от този акт, следва най-напред да се провери дали в настоящия случай тези две предвидени в член 263, четвърта алинея ДФЕС условия са изпълнени, за да бъде подадена жалба за отмяна.

46      В това отношение, първо, следва да се припомни, че що се отнася до условието за пряко засягане, съгласно постоянната съдебна практика условието физическото или юридическото лице да е пряко засегнато от акта, предмет на обжалване, изисква този акт непосредствено да произвежда последици относно правното му положение и да не предоставя никакво право на преценка на адресатите си, на които е възложено изпълнението му, което е от напълно автоматично естество и произтича от самата правна уредба на Съюза, без да се прилагат други правила с опосредяващ характер (вж. решение от 13 март 2008 г., Комисия/Infront WM, C−125/06 P, EU:C:2008:159, т. 47 и цитираната съдебна практика).

47      Второ, що се отнася до личното засягане, според постоянната съдебна практика физическо или юридическо лице, което не е адресат на акт, може да твърди, че е лично засегнато по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС, само ако е засегнато от оспорвания акт поради някои присъщи на него качества или поради фактическо положение, което го разграничава от всички останали лица и така го индивидуализира по същия начин както адресата (решение от 15 юли 1963 г., Plaumann/Комисия, 25/62, EU:C:1963:17, стр. 223, вж. също решение от 27 февруари 2014 г., Stichting Woonlinie и др./Комисия, C−133/12 P, EU:C:2014:105, т. 44 и цитираната съдебна практика).

48      Организация като тази на жалбоподателя, която е учредена за защита на колективните интереси на категория правни субекти, не би могла да се счита за пряко и лично засегната от акт, който засяга общите интереси на тази категория (решения от 14 декември 1962 г., Confédération nationale des producteurs de fruits et légumes и др./Съвет, 16/62 и 17/62, непубликувано, EU:C:1962:47, стр. 919 и от 18 март 1975 г., Union syndicale-Service public européen и др./Съвет, 72/74, EU:C:1975:43, т. 17).

49      При все това жалби, подадени от сдружения като жалбоподателя, натоварени със защита на колективните интереси на лицата, съгласно съдебната практика са допустими в три хипотези, а именно когато сдруженията представляват интересите на лицата, които биха имали правен интерес, когато са индивидуално определени поради засягане на собствените им интереси като сдружения, по-специално защото положението им на преговарящ е засегнато от акта, чиято отмяна се иска, или още когато правна уредба им признава изрично процесуални права (вж. решение от 18 март 2010 г., Forum 187/Комисия, T−189/08, EU:T:2010:99, т. 58 и цитираната съдебна практика).

50      В случая, макар жалбоподателят да твърди, че изменението с обжалвания акт на положението на третите лица, а именно на служителите на ЕЦБ и на наетите чрез агенция за временна заетост работници, е релевантно, за да се установи, че е изменено правното му положение с оглед на ролята му на синдикална организация, чиято социална цел е да защитава колективните интереси на лицата, наети или работещи за установени в Германия международни и европейски организации, той не твърди, че посочените лица имат правен интерес да обжалват. За сметка на това той твърди, че е процесуално легитимиран, доколкото ЕЦБ е нарушила, от една страна, личните му интереси като социален партньор и преговарящ, който участва в обсъжданията относно положението на наетите от ЕЦБ чрез агенция за временна заетост работници, и от друга страна, процедурните му права.

51      Що се отнася до въпроса дали в случая съгласно припомнената в точка 49 по-горе съдебна практика положението на жалбоподателя като преговарящ, произтичащо от участието му в обсъжданията в рамките на работната група, е било засегнато от обжалвания акт, ЕЦБ твърди, че настоящият случай не е такъв, доколкото, от една страна, обжалваният акт е вътрешен документ, адресиран до службите на ЕЦБ, и от друга страна, при липсата на надлежно подписан документ жалбоподателят не може да твърди, че сформирането на работната група може да бъде приравнено на споразумение, от което биха могли да произтичат претендираните от него права.

52      В това отношение следва да се напомни, че само по себе си обстоятелството, че представляваща персонала синдикална организация е участвала в преговори, довели до приемане на акт, не е достатъчно, за да се измени естеството на правото на обжалване, с което в рамките на член 263 ДФЕС тя може да разполага по отношение на този акт (вж. в този смисъл решение от 18 март 1975 г., Union syndicale-Service public européen и др./Съвет, 72/74, EU:C:1975:43, т. 19).

53      Жалба на сдружение може обаче да бъде обявена за допустима, когато то защитава собствените си интереси, различни от тези на неговите членове, по-специално когато позицията му на преговарящ е била засегната от обжалвания акт (вж. в този смисъл решения от 2 февруари 1988 г., Kwekerij van der Kooy и др./Комисия, 67/85, 68/85 и 70/85, EU:C:1988:38, т. 21—24 и от 24 март 1993 г., CIRFS и др./Комисия, C−313/90, EU:C:1993:111, т. 29 и 30, и определение от 23 ноември 1999 г., Unión de Pequeños Agricultores/Съвет, T−173/98, EU:T:1999:296, т. 54), и то при особени обстоятелства, при които то заема позиция на преговарящ — ясно очертана и тясно свързана със самия предмет на решението, поставяща го във фактическа обстановка, която го разграничава от всяко друго лице (вж. в този смисъл решение от 23 март 2000 г., Comité d’entreprise de la Société française de production и др./Комисия, C−106/98 P, EU:C:2000:277, т. 45 и определение от 3 април 2014 г., CFE-CGC France Télécom-Orange/Комисия, T−2/13, непубликувано, EU:T:2014:226, т. 35).

54      В случая жалбоподателят твърди, че обжалваният акт е засегнал личните му интереси като социален партньор на ЕЦБ и преговарящ в рамките на обсъжданията относно положението на наетите в тази институция чрез агенция за временна заетост работници, по-специално с оглед на факта, че актът е част от мандата на работната група, чийто доклад все още не е бил приет към момента на приемане на обжалвания акт, и че жалбоподателят е единственият социален партньор, участвал в тази работна група и подписал Рамковото споразумение.

55      Изтъкнатите от жалбоподателя обстоятелства, така както са обобщени в точка 54 по-горе, са от естество, съгласно припомнената в точка 53 по-горе съдебна практика, да го индивидуализират в конкретния случай по отношение на всяка синдикална организация, представляваща наетите от ЕЦБ или работещи за тази институция лица, с оглед на ролята ѝ на социален партньор в обсъжданията с администрацията на ЕЦБ относно положението на наетите от тази институция чрез агенция за временна заетост работници, която е определена и свързана със самия предмет на обжалвания акт.

56      В това отношение следва да се отбележи, че страните не спорят, че жалбоподателят е единствената организация, представляваща наетите от ЕЦБ и работещи за тази институция лица, която е участвала в обсъжданията с администрацията на ЕЦБ относно положението на наетите от тази институция чрез агенция за временна заетост работници по-специално като е взела участие в сформираната за тази цел работна група. Тя активно е участвала в тези обсъждания, като е поддържала тесен контакт с компетентните служби, по-конкретно чрез участието си в различни заседания и чрез размяната на кореспонденция с тях като например подготвителните документи за заседанията и протоколите от тях (вж. т. 5, 6 и 9 по-горе). Както по-конкретно е видно от списъка на темите, обсъждани в рамките на работната група, и от протоколите от заседанието на 18 февруари 2014 г., бил е обсъден по-специално въпросът за максималния срок, през който ЕЦБ може да използва наети чрез агенция за временна заетост работници, който по-точно е свързан със самия предмет на обжалвания акт.

57      Без на този етап да е необходимо произнасяне по въпроса дали посочените в точка 56 по-горе обсъждания и контакти в рамките на работната група трябва да бъдат квалифицирани като „споразумение ad hoc“, както твърди жалбоподателят, следва да се направи изводът, че ЕЦБ е признала жалбоподателя за партньор във връзка с разглеждането на въпросите, свързани с наетите чрез агенция за временна заетост работници, и по-специално на въпроса относно максималния срок на наемането им на работа от ЕЦБ (вж. в този смисъл и по аналогия решение от 24 март 1993 г., CIRFS и др./Комисия, C−313/90, EU:C:1993:111, т. 29).

58      Така позицията на социален партньор на ЕЦБ в рамките на обсъжданията относно наетите чрез агенция за временна заетост работници, които по-специално се отнасят до въпроса за срока на наемането им от ЕЦБ, в случая е достатъчна, за да се докаже, че по смисъла на член 263, шеста алинея ДФЕС той е лично засегнат от обжалвания акт. Всъщност съгласно съдебната практика това е специфично за него качество, доколкото сред различните синдикални организации, евентуално развиващи дейност в областта на защитата на интересите на наетите от ЕЦБ или работещи за тази институция лица, той е този, който се е включил в обсъжданията с ЕЦБ, отнасящи се точно до въпросите, свързани с обжалвания акт, което го индивидуализира спрямо всяка друга синдикална организация (вж. в този смисъл решение от 9 юли 2009 г., 3F/Комисия, C−319/07 P, EU:C:2009:435, т. 92 и 93, и определение от 18 април 2002 г., IPSO и USE/ЕЦБ, T−238/00, EU:T:2002:102, т. 55).

59      Също така съгласно съдебната практика жалбоподателят е пряко засегнат от обжалвания акт, доколкото той има за непосредствена последица засягане на позицията на социален партньор, която жалбоподателят заема в рамките на обсъжданията по въпросите за наетите чрез агенция за временна заетост работници, като актът го е лишил от възможността да участва във вземането на решение и да окаже въздействие на неговото съдържание.

60      Ето защо следва да се отхвърли възражението за недопустимост, изведено от липсата на процесуална легитимация на жалбоподателя, без на този етап да е необходимо произнасяне по съществуването на процедурни гаранции, за които жалбоподателят евентуално е могъл да претендира в рамките на приемането на обжалвания акт.

 По липсата на правен интерес

61      При условията на евентуалност ЕЦБ твърди, че интересът на жалбоподателя от отмяна на обжалвания акт „е както политически, така и юридически“. Следователно той не е разполагал с правен интерес по смисъла на съдебната практика, тъй като по изложените съображения при оспорване на обжалваемия характер на обжалвания акт (вж. т. 15 по-горе) ЕЦБ не е била длъжна да се консултира с него преди приемането на акта от Изпълнителния съвет.

62      Жалбоподателят твърди, че разполага с правен интерес, тъй като настоящата жалба има за цел да защити правото му да бъде информиран и консултиран.

63      Съгласно постоянната съдебна практика жалбата за отмяна, подадена от физическо или юридическо лице, е допустима само ако това лице има правен интерес от отмяната на обжалвания акт. Такъв интерес съществува, когато отмяната на този акт сама по себе си може да породи правни последици и когато жалбата може по този начин чрез резултата си да донесе полза на страната, която я е подала (вж. решение от 17 септември 2015 г., Mory и др./Комисия, C−33/14 P, EU:C:2015:609, т. 55 и цитираната съдебна практика и определение от 4 декември 2014 г., Talanton/Комисия, T−165/13, непубликувано, EU:T:2014:1027, т. 34 и 35 и цитираната съдебна практика).

64      Интересът на жалбоподателя трябва да е възникнал и съществуващ (вж. решение от 17 септември 2015 г., Mory и др./Комисия, C−33/14 P, EU:C:2015:609, т. 56 и цитираната съдебна практика).

65      Както изтъква жалбоподателят, с настоящата жалба по-специално той иска да защити процедурните си права да бъде консултиран и информиран. Оттук следва, че отмяната на обжалвания акт би могла да доведе до това ЕЦБ да бъде длъжна да гарантира спазване на тези права преди приемането на акт като обжалвания. Съществуването на правен интерес обаче предполага, че жалбоподателят може да претендира, че в случая разполага с посочените права, което следва да бъде преценено заедно с посочените в жалбата основания.

 По неспазването на срока за обжалване

66      ЕЦБ поддържа при условията на евентуалност, че искът е недопустим, тъй като не е спазен срокът за обжалване. Тъй като обжалваният акт представлява вътрешна директива, адресирана до службите на институцията, според ЕЦБ той не трябва да бъде публикуван, а при всички случаи разпространяването му на интранет сайта на институцията не може да бъде приравнено на публикуване. Поради това четиринадесетдневният допълнителен срок за изчисляване на срока за обжалване, предвиден в член 102, параграф 1 от Процедурния правилник от 2 май 1991 г., в случая не се прилага. Така че срокът за обжалване би трябвало да се изчислява от деня, в който жалбоподателят е узнал за обжалвания акт, а именно 16 юли 2014 г., т.е. деня на разпространяване на обжалвания акт на интранет сайта на ЕЦБ и на провеждане на заседание за предоставяне на информация в присъствието на жалбоподателя. Поради това подадената на 10 октомври 2014 г. жалба е просрочена.

67      Жалбоподателят поддържа, че при подаване на жалбата са били спазени сроковете за обжалване.

68      В това отношение следва да се напомни, че съгласно постоянната съдебна практика срокът за подаване на жалба по член 263 ДФЕС е абсолютна процесуална предпоставка, тъй като е предвиден с цел гарантиране на яснота и сигурност на правните положения и предотвратяване на всякаква дискриминация или произволно третиране при правораздаването, и съдът на Съюза е длъжен да провери, дори и служебно, дали е бил спазен (решения от 23 януари 1997 г., Coen, C−246/95, EU:C:1997:33, т. 21 и от 18 септември 1997 г., Mutual Aid Administration Services/Комисия, T−121/96 и T−151/96, EU:T:1997:132, т. 38 и 39).

69      Съгласно член 263, шеста алинея ДФЕС жалбите за отмяна трябва да бъдат подадени в срок от два месеца. Този срок започва да тече, в зависимост от случая, от публикуването на акта, от неговото съобщаване на жалбоподателя или при липса на съобщаване — от деня, в който той е узнал за него.

70      От самият текст на тази разпоредба произтича, че критерият за датата на узнаването за акта като начален момент, от който започва да тече срокът за обжалване, има субсидиарно значение по отношение на критериите за публикуването или за съобщаването на акта (решение от 10 март 1998 г., Германия/Съвет, C−122/95, EU:C:1998:94, т. 35, вж. също решение от 27 ноември 2003 г., Regione Siciliana/Комисия, T−190/00, EU:T:2003:316, т. 30 и цитираната съдебна практика).

71      В настоящия случай страните не спорят, че обжалваният акт не е бил съобщен на жалбоподателя. Също така той не е бил публикуван, а само информация, свързана с този акт, е била разпространена на интранет сайта на ЕЦБ. При тези обстоятелства денят, в който жалбоподателят е узнал за обжалвания акт, трябва да се приеме като началния момент, от който започва да тече срокът за обжалване.

72      В това отношение следва да се напомни, че съгласно съдебната практика при липса на публикуване или на уведомяване страната, узнала за съществуването на акт, който я засяга, е длъжна да поиска неговия пълен текст в разумен срок, но при това условие срокът за обжалване започва да тече едва от момента, в който третото засегнато лице се е запознало с точното съдържание и мотивите на разглеждания акт, така че да може да се възползва от правото си на обжалване (решения от 6 юли 1988 г., Dillinger Hüttenwerke/Комисия, 236/86, EU:C:1988:367, т. 14 и от 19 февруари 1998 г., Комисия/Съвет, C−309/95, EU:C:1998:66, т. 18).

73      ЕЦБ твърди, че 16 юли 2014 г., датата, на която на интранет сайта на ЕЦБ е била разпространена информацията относно обжалвания акт и на която с участието на жалбоподателя е проведено заседание за предоставяне на информация, е датата, която трябва да се приеме като начален момент, от който започва да тече срокът за обжалване.

74      Следва обаче да се констатира, че към тази дата жалбоподателят не е бил запознат с точното съдържание и с мотивите на обжалвания акт. Всъщност от материалите по делото е видно, което освен това не се оспорва от ЕЦБ, че жалбоподателят е бил запознат с точното съдържание на акта едва на 24 октомври 2014 г., а именно след подаването на жалбата, и че е получил копие от него едва с писмената защита. Изтъкнатият от ЕЦБ факт, че разпространената на интранет сайта на институцията информация „по същество“ отразява информацията, която жалбоподателят е получил на 24 октомври 2014 г. от администрацията на ЕЦБ, не е достатъчна, за да се приеме, че на 16 юли 2014 г. жалбоподателят е бил запознат с точното съдържание и мотивите на обжалвания акт по смисъла на припомнената в точка 72 по-горе съдебна практика.

75      Поради това жалбоподателят е трябвало да подаде настоящата жалба, без да е могъл да е бъде сигурен, че е запознат с всички релевантни елементи от обжалвания акт (вж. в този смисъл и по аналогия решение от 6 юли 1988 г., Dillinger Hüttenwerke/Комисия, 236/86, EU:C:1988:367, т. 15).

76      Освен това е важно да се отбележи, че жалбоподателят е изпълнил задължението си, така както то произтича от съдебната практика (вж. т. 72 по-горе), да поиска в разумен срок пълния текст на обжалвания акт. Всъщност от материалите по делото е видно, че жалбоподателят е отправил няколко искания до администрацията на ЕЦБ, за да получи копие от обжалвания акт, като последното предхожда подаването на жалбата и е от 8 октомври 2014 г.

77      При тези обстоятелства жалбата не може да се счита за просрочена.

78      Поради това повдигнатото от ЕЦБ четвърто възражение за недопустимост трябва да бъде отхвърлено, без да е необходимо произнасяне по доводите на страните относно изчисляването на срока за обжалване в зависимост от датата, на която информацията относно обжалвания акт е била разпространена на интранет сайта на ЕЦБ.

2.     По съществото на спора

 По искането за отмяна

79      В подкрепа на жалбата си за отмяна жалбоподателят изтъква две основания, изведени съответно, първото — от нарушение на правото на информиране и консултиране, така както е прогласено в член 27 от Хартата на основните права на Европейския съюз и в Директива 2002/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2002 година за създаване на обща рамка за информиране и консултиране на работниците и служителите в Европейската общност — Съвместна декларация на Европейския парламент, на Съвета и на Комисията относно представителството на работниците (ОВ L 80, 2002 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 6, стр. 120) и уточнено и въведено с Рамковото споразумение и с обсъжданията в рамките на работната група, което жалбоподателят квалифицира като „споразумение ad hoc“, както и от нарушение на така нареченото „споразумение ad hoc“ и на Рамковото споразумение, и второто — от нарушение на член 41 от Хартата на основните права.

 По първото основание, изведено от нарушение на правото на информиране и консултиране, както е прогласено в член 27 от Хартата на основните права и в Директива 2002/14 и уточнено и въведено с Рамковото споразумение и с така нареченото „споразумение ad hoc“, както и от нарушение на това „споразумение ad hoc“ и на Рамковото споразумение

80      Жалбоподателят твърди, че като е приела обжалвания акт, без да е спазила социалния диалог с него, ЕЦБ е нарушила правото на информиране и консултиране на работниците, предвидено в член 27 от Хартата на основните права и в член 4 от Директива 2002/14, така както то е въведено с договорените споразумения по смисъла на член 5 от същата, а именно с Рамковото споразумение и с така нареченото „споразумение ad hoc“.

81      ЕЦБ оспорва да е нарушила правата на жалбоподателя да бъде консултиран и информиран, доколкото в конкретния случай посочените от него разпоредби не му предоставят такива права.

82      Най-напред, следва да се разгледа дали в настоящия случай жалбоподателят, съгласно посочените от него разпоредби, има право да претендира за процедурни гаранции, които биха му позволили да бъде информиран, консултиран и предварително да му бъде осигурено участие в приемането на обжалвания акт, и на следващо място, евентуално дали чрез неспазването на тези гаранции посочените процедурни права са били нарушени.

 По член 27 от Хартата на основните права

83      Жалбоподателят се позовава на първо място на правото на работниците да бъдат информирани и консултирани, посочено в член 27 от Хартата на основните права.

84      В това отношение е важно да се отбележи, че член 27 от Хартата на основните права прогласява правото на информиране и консултиране на работниците в предприятието. Съгласно съдебната практика тези разпоредби могат да се прилагат в отношенията между институциите на Съюза и техния персонал, както е видно от решение от 19 септември 2013 г., Réexamen Commission/Strack (C−579/12 RX-II, EU:C:2013:570).

85      Съгласно текста на член 27 от Хартата на основните права обаче упражняването на посочените в нея права е ограничено до предвидените от правото на Съюза и от националните законодателства и практики случаи и условия (решение от 15 януари 2014 г., Association de médiation sociale, C−176/12, EU:C:2014:2, т. 45 и определение от 11 ноември 2014 г., Bergallou/Парламент и Съвет, T−22/14, непубликувано, EU:T:2014:954, т. 33).

86      Оттук следва, че член 27 от Хартата на основните права, който не предвижда никаква пряко приложима норма, взет самостоятелно не е достатъчен, за да бъде източник на субективното право на консултиране и информиране за частноправните субекти, на което може да има позоваване като такова (вж. в този смисъл решение от 15 януари 2014 г., Association de médiation sociale, C−176/12, EU:C:2014:2, т. 47).

87      Следователно в настоящия случай жалбоподателят не може само на основание член 27 от Хартата на основните права да се позове на правото на консултиране и информиране.

88      Видно от разясненията по член 27 от Хартата на основните права, които съгласно член 6, параграф 1, трета алинея ДЕС и член 52, параграф 7 от Хартата на основните права трябва да бъдат взети предвид при тълкуването му, достиженията на правото на Съюза в областта на член 27 от Хартата на основните права, уточняващи условията, при които той се прилага, включват по-специално посочената в случая от жалбоподателя Директива 2002/14.

89      Следователно трябва да се определи дали в настоящия случай жалбоподателят може да се ползва от правата, на които се позовава въз основа на член 27 от Хартата на основните права, така както е уточнен в разпоредбите на Директива 2002/14.

 По Директива 2002/14

90      Жалбоподателят се позовава на областите, свързани с информирането и консултирането, определени в член 4 от Директива 2002/14, и твърди, че с нея правото на консултиране не се ограничава само до работници, страни по трудов договор, който ги обвързва пряко с предприятието. Така според жалбоподателя наетите чрез агенция за временна заетост работници също биха могли да се ползват от колективните права и от правото на представителство пред ЕЦБ.

91      Според ЕЦБ член 27 от Хартата на основните права, така както е уточнен с разпоредбите на Директива 2002/14, не може да представлява основание ЕЦБ да бъде задължена да информира или да се консултира с представителите на работниците, наети чрез агенция за временна заетост, преди приемане на обжалвания акт, доколкото, от една страна, съгласно съдебната практика Директива 2002/14 не налага на институциите такива задължения в отношенията им с персонала, и от друга страна, тя прехвърля тези задължения на „работодателя“; обаче ЕЦБ не е работодател на наетите чрез агенция за временна заетост работници. Накрая, дори да се предположи, че тези разпоредби са приложими спрямо нея, ЕЦБ счита, че обжалваният акт не попада в обхвата на член 4, параграф 2 от Директива 2002/14.

92      Най-напред следва да се разгледа въпросът дали с Директива 2002/14 се предвижда право на консултиране и информиране в полза на наетите чрез агенция за временна заетост работници и на техните представители, както твърди жалбоподателят.

93      Съгласно съображение 18 и член 1, параграф 1 от Директива 2002/14 целта ѝ е „да установи общата рамка, определяща минималните изисквания относно правото на работниците и служителите в предприятия и организации на територията на [Съюза] на информация и консултации с тях“. Освен това от разпоредбите на посочената директива следва, че информирането и консултирането на служителите се осъществява посредством представителите им, предвидени от националното законодателство или практики.

94      Съгласно член 2, букви е) и ж) от Директива 2002/14 „информиране“ означава „предоставяне на данни от работодателя на представителите на работниците и служителите, с цел да се запознаят със съответен въпрос и да го проучат“, а „консултиране“ означава „обмен на възгледи и установяване на диалог между представителите на работниците и служителите и работодателя“. Съгласно член 2, букви в) и г) от същата директива „работодател“ означава „физическо или юридическо лице, което е страна по трудовия договор или трудовоправните взаимоотношения с работниците и служителите в съответствие с националното законодателство и практика“, а „работник или служител“ означава „лице, което в съответната държава членка е защитено като работник или служител според националното трудовоправно законодателство и в съответствие с националната практика“.

95      В това отношение е важно да се отбележи, че създадената с Директива 2002/14 система, с някои изключения, предвидени в член 3, параграфи 2 и 3 от нея, следва да се прилага по отношение на всички работници и служители, посочени в член 2, буква г) от тази директива (решение от 18 януари 2007 г., Confédération générale du travail и др., C−385/05, EU:C:2007:37, т. 37). Освен това ЕЦБ не оспорва, че наетите чрез агенция за временна заетост работници са защитени в качеството им на служители и работници в Германия по смисъла на член 2 буква г) от Директива 2002/14 и както по-конкретно следва от съображения 1 и 23 и от член 2 от Директива 2008/104/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 19 ноември 2008 година относно работа чрез агенции за временна заетост (ОВ L 327, 2008 г., стр. 9), така както е транспонирана в германското право с AÜG.

96      На второ място, страните не спорят, че ЕЦБ и изпратените при нея работници, които са наети чрез агенция за временна заетост, не са обвързани от договорно правоотношение. Както обаче по същество твърди жалбоподателят, ЕЦБ и наетите чрез агенция за временна заетост работници са обвързани от „трудовоправно взаимоотношение“ по смисъла на член 2, буква в) от Директива 2002/14, така че ЕЦБ трябва да се счита за техен работодател по смисъла на посочената разпоредба.

97      Всъщност, първо, съгласно постоянната съдебна практика основната характеристика на „трудовоправното взаимоотношение“ е обстоятелството, че през определен период от време дадено лице полага труд в полза на друго лице и под негово ръководство, по-специално по отношение на свободата му да избира работното време, естеството на работата и мястото, на което тя се извършва, срещу което получава възнаграждение. Това определение е общоприето в правото на Съюза, ако горепосочените условия са изпълнени, независимо от факта дали заинтересованото лице е сключило трудов договор (вж. решения от 13 февруари 2014 г., Комисия/Италия, C−596/12, непубликувано, EU:C:2014:77, т. 17 и цитираната съдебна практика и от 4 декември 2014 г., FNV Kunsten Informatie en Media, C−413/13, EU:C:2014:2411, т. 34 и 36 и цитираната съдебна практика).

98      В настоящия случай отношението между ЕЦБ и наетите чрез агенция за временна заетост работници отговаря на всички тези условия, тъй като наетите чрез агенция за временна заетост работници упражняват професионалната си дейност в полза и под ръководството на ЕЦБ, при която те периодично са изпращани от агенция за временна заетост, която им изплаща възнаграждение за това.

99      Този извод се потвърждава от съдебната практика, съгласно която изпращането на наети чрез агенция за временна заетост работници представлява специфичен, сложен институт на трудовото право, който предполага наличието на двойно трудово правоотношение между, от една страна, агенцията за временна заетост и наетия чрез агенция за временна заетост работник, и от друга страна, между него и предприятието ползвател, както и правоотношение по предоставяне на разположение между агенцията за временна заетост и предприятието ползвател (решение от 11 април 2013 г., Della Rocca, C−290/12, EU:C:2013:235, т. 40).

100    Така че трудово правоотношение, произтичащо от пряко сключен между работника и работодателя договор, трябва да се разграничава от трудово правоотношение като правоотношението между предприятие ползвател, в случая ЕЦБ, и наети чрез агенция за временна заетост работници, които са предоставени на разположение на ЕЦБ от агенцията за временна заетост.

101    Второ, понятието за работодател, така както е посочено в член 2, буква в) от Директива 2002/14, не предвижда, както твърди и жалбоподателят, че само трудови правоотношения, уредени от пряко сключен трудов договор между работодателя и работника попадат в приложното му поле, обратно на това, което предвижда по-специално Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 година относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) (ОВ L 175, 1999 г., стр. 43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 129), която поради това не се прилага за работници на срочни трудови договори, които са предоставени на разположение на предприятие ползвател (вж. в този смисъл решение от 11 април 2013 г., Della Rocca, C−290/12, EU:C:2013:235, т. 36 и 39).

102    Трето, следва да се посочи, че член 8 от Директива 2008/104, която по-специално представлява нормативната уредба относно наемането на работа чрез агенция за временна заетост, налага на предприятието ползвател задължението да информира представителите на работниците относно използването на наети чрез агенции за временна заетост работници, когато дава информация по отношение на положението със заетостта в предприятието на представляващи работниците органи. Тази разпоредба, с която на предприятието ползвател, в случая ЕЦБ, ясно се налага задължение да предостави информация относно използването на наети чрез агенции за временна заетост работници, също уточнява, че Директива 2008/104 се прилага, „[б]ез да се засягат националните и разпоредби[те на Съюза] относно информирането и консултирането, които са по-строги и/или по-специфични, и в частност Директива 2002/14“.

103    От гореизложеното следва, че противно на твърдението на ЕЦБ, трябва да се приеме, че Директива 2002/14 се прилага по отношение на задълженията на предприятие ползвател да информира и консултира представителите на наети чрез агенция за временна заетост работници.

104    На следващо място, следва да се посочи, както твърди и ЕЦБ, че съгласно постоянната съдебна практика, тъй като адресати на директивите са държавите членки, а не институциите или органите на Съюза, разпоредбите на Директива 2002/14 не биха могли да се разглеждат като налагащи сами по себе си задължения на институциите в отношенията им с техния персонал (вж. в този смисъл и по аналогия решения от 9 септември 2003 г., Rinke, C−25/02, EU:C:2003:435, т. 24 и от 21 май 2008, Belfass/Съвет, T−495/04, EU:T:2008:160, т. 43).

105    Както обаче вече беше отбелязано, обстоятелството, че дадена директива не обвързва като такава институциите, не може да изключи възможността за позоваване срещу институциите на установените в директивата правила или принципи, когато сами по себе си те са само специфичен израз на основни правила от Договора и на основни принципи, които са наложени пряко на посочените институции. Всъщност в една основана на правото общност еднаквото прилагане на правото е основно изискване и всеки правен субект е обвързан от принципа на спазване на законността. По този начин институциите са длъжни да зачитат приложимите спрямо тях норми на Договора за функционирането на ЕС и общите принципи на правото по същия начин, както това се прави от всеки друг субект на правото (вж. в този смисъл решения от 9 септември 2003 г., Rinke, C−25/02, EU:C:2003:435, т. 25—28 и от 21 септември 2011 г., Adjemian и др./Комисия, T−325/09 P, EU:T:2011:506, т. 56 и цитираната съдебна практика).

106    Освен това дадена директива би могла да обвърже институция, когато по-специално в рамките на своята организационна самостоятелност тя възнамерява да изпълни специфично задължение, закрепено в директива, или в случай, когато акт с общо действие за вътрешно приложение сам по себе си изрично препраща към мерките, приети от законодателя на Съюза в приложение на Договорите. Накрая, институциите трябва в съответствие със задължението си за лоялност, което те носят, да вземат предвид в качеството си на работодател законодателните разпоредби, приети в рамките на Съюза (решение от 8 ноември 2012 г., Комисия/Strack, T−268/11 P, EU:T:2012:588, т. 43 и 44).

107    Следователно трябва да се определи дали и при какви условия може да се прави позоваване на Директива 2002/14, за да се установи съществуването или да се уточни обхватът на евентуално задължение на ЕЦБ да консултира и да информира синдикалната организация жалбоподател преди приемане на обжалвания акт.

108    На първо място, следва да се приеме, че установената с Директива 2002/14 правна рамка за предоставяне на информация и консултиране на работниците безспорно представлява израз на основните права, прогласени в член 27 от Хартата на основните права. Въпреки това, както беше посочено в точка 86 по-горе, тези основни правила, произтичащи от член 27 от Хартата на основните права, съгласно цитираната в точка 105 по-горе съдебна практика не се прилагат пряко към ЕЦБ, доколкото, както следва от тази разпоредба, те трябва да бъдат уточнени от правото на Съюза или от националното право.

109    На второ място, жалбоподателят твърди, че ЕЦБ е обвързана от регламентите и директивите, свързани със социалната политика на ЕС, по силата на член 9, буква в) от Условията за работа на персонала в ЕЦБ (наричани по-нататък „Условия за работа“).

110    В член 9 буква в) от Условията за работа се предвижда следното:

„Условията за работа не се уреждат от никое определено национално право. ЕЦБ прилага: i) основните принципи на правото, които са общи за държавите членки, ii) основните принципи на [правото на Съюза] и iii) правилата, съдържащи се в регламентите и директивите [на Съюза] относно социалната политика, чиито адресати са държавите членки. ЕЦБ прилага тези правни актове винаги, когато е необходимо. В това отношение надлежно се вземат предвид препоръките [на Съюза] в областта на социалната политика. Принципите, заложени в регламентите, правилата и съдебната практика, приложими за персонала на институциите [на Съюза], надлежно се отчитат при тълкуването на предвидените в Условията за работа права и задължения“.

111    Тъй като с този довод жалбоподателят има предвид положение, при което вътрешен акт с общо приложение сам по себе си изрично препраща към мерките, приети от законодателя на Съюза в приложение на Договорите, съгласно цитираната в точка 106 по-горе съдебна практика следва да се посочи, че макар посочената разпоредба относно условията за работа да отразява общия принцип, съгласно който еднаквото прилагане на правото изисква от институциите на Съюза да спазват нормите на правото на Съюза, включително и директивите (вж. т. 105 по-горе), и че акт на Съюза трябва, доколкото е възможно, да се тълкува в съответствие с цялото първично право (вж. решение от 19 септември 2013 г., преразглеждане Комисия/Strack, C−579/12 RX‑II, EU:C:2013:570, т. 40 и цитираната съдебна практика), тя не задължава ЕЦБ да „изпълни специфично задължение“, по-специално предвиденото в Директива 2002/12 задължение да информира или да се консултира с представителите на работниците.

112    На трето място, жалбоподателят твърди, че разпоредбите на член 27 от Хартата на основаните права и на член 4, параграф 2 от Директива 2002/14 са били въведени с Рамковото споразумение и с обсъжданията в рамките на работната група, която той квалифицира като „споразумение ad hoc“. Изглежда че жалбоподателят по този начин се позовава на положение, при което ЕЦБ по-конкретно в рамките на своята организационна самостоятелност е възнамерявала да изпълни специфично задължение, закрепено в тази директива съгласно съдебната практика, цитирана в точка 106 по-горе.

113    Следователно трябва да се разгледа въпросът дали Рамковото споразумение и работната група, създадена с участието на жалбоподателя през януари 2014 г., биха могли да бъдат приети като конкретно проявление на предвидените с Директива 2002/14 в полза на жалбоподателя права в рамките на приемането на обжалвания акт.

 По Рамковото споразумение

114    Според жалбоподателя точка 2 от Рамковото споразумение се отнася до определените от член 4 от Директива 2002/14 области, свързани с информирането и консултирането. Според точка 2 от Рамковото споразумение, отнасяща се до въпросите, свързани с наетите чрез агенция за временна заетост работници съгласно така нареченото „споразумение ad hoc“, жалбоподателят разполага с право да бъде информиран, консултиран и предварително да му бъде осигурено участие в процедура, чиято цел е приемането на мерки като обжалвания акт, водещи до съществени изменения в организацията на труда и до промени в договорните отношения или в политиките по заетостта, които оказват отражение върху положението на служителите на ЕЦБ.

115    Според ЕЦБ в конкретния случай Рамковото споразумение не се прилага към правото на жалбоподателя да бъде консултиран и информиран, доколкото то не обхваща наетите чрез агенция за временна заетост работници, тъй като те не се считат за служители на ЕЦБ по смисъла на точка 1, буква a), първо тире от посоченото споразумение, и точка 2, буква a) от него не може да доведе до разширяване на обхвата на тази разпоредба.

116    Следва да се посочи, че сключеното между ЕЦБ и жалбоподателя Рамково споразумение има за предмет, както е видно и от заглавието му, „признаването, обмена на информация и консултирането“. В съображение 3 от същото се уточнява, че „[н]асърчаването на пълноценен социален диалог между ЕЦБ и синдикатите, което позволява по-ефективно участие на членовете на персонала на ЕЦБ по въпросите, които ги засягат пряко, изисква обмен на информация и консултиране“.

117    Съгласно точка 1, буква a) от Рамковото споразумение под „информация“ трябва да се разбира „предаването на данни от ЕЦБ [на IPSO], за да се позволи [на последната] да се запознае с въпроса и да го проучи, както и предаването със същата цел на данни от [IPSO] на ЕЦБ“, а под консултиране трябва да се разбира „обмен на възгледи между ЕЦБ и [IPSO]“.

118    По силата на точка 2 от Рамковото споразумение на жалбоподателя се предоставят процедурни гаранции за информиране, участие на ранен етап и консултиране в областите, определени в точка 2, буква a) от него, и съгласно условията, предвидени в точка 2, букви d)—f) от същото. Целта на тези гаранции съгласно точка 2, буква b) от Рамковото споразумение е да се „позволи и насърчи двупосочния поток на идеи и на информация между ЕЦБ и [IPSO], за да се гарантира, че всяка една от двете страни по-добре ще разбере позицията на другата по въпросите, които са част от рамката на тов[а] […] споразумение“. Освен това съгласно тази разпоредба, „[м]акар че участието на по-ранен етап и консултирането не трябва да имат за цел постигането на общо споразумение, те представляват възможност за синдикалната организация да въздейства върху процеса на вземане на решение“.

119    Точка 2, буква a) от Рамковото споразумение гласи следното:

„[IPSO] следва да бъде информиран[а] за последните и предстоящите промени от ЕЦБ, за нейната дейност, както и за икономическото и финансовото ѝ положение, доколкото те могат да имат въздействие върху положението или интересите на персонала.

[IPSO] ще бъде част от процедурата по участие на по-ранен етап и ще бъде консултирана във връзка с предлаганите структурни промени в ЕЦБ, както и във връзка с предлаганите мерки, които ще доведат до съществени промени в организацията на работа и мерките, водещи до промени в свързаните със заетостта договорни отношения или политики“.

120    Жалбоподателят твърди, че областите, свързани с информирането и консултирането, така както са определени в точка 2, буква a) от Рамковото споразумение, са част от областите, определени в член 4 от Директива 2002/14.

121    Съгласно член 4, параграф 2 от Директива 2002/14 информирането и консултирането включват:

„a)      информиране за последните и вероятни изменения в дейността и икономическото състояние на предприятието или организацията;

б)      информиране и консултиране относно ситуацията, структурата и вероятното развитие на заетостта в предприятието или организацията, както и относно предвижданите евентуални подготвителни мерки, особено в случаите когато съществува заплаха за заетостта;

в)      информиране и консултиране относно решенията, които вероятно биха могли да доведат до съществени промени в организацията на работа или в договорните взаимоотношения, включително тези, в обсега на разпоредбите на Общността, посочени в член 9, параграф 1 от Директива 2002/14“.

122    Сравняването на съдържанието и на обхвата на правата за „информиране“ и „консултиране“ на представителите на работниците, предвидени в Директива 2002/14 (вж. т. 94 по-горе), и на предвидените в Рамковото споразумение права в полза на жалбоподателя (вж. т. 117 по-горе), както и посочените от тези два акта области, свързани с информирането и консултирането (вж. т. 119 и 121 по-горе), налага извода, че Рамковото споразумение представлява прилагане на Директива 2002/14 по отношение на правата на консултиране и информиране на жалбоподателя в отношенията му с ЕЦБ. От гореизложеното следва, че сключвайки Рамковото споразумение с жалбоподателя, ЕЦБ в рамките на своята организационна самостоятелност е възнамерявала да изпълни специфично задължение, по смисъла на припомнената в точка 106 по-горе съдебна практика, в случая задължението за информиране и консултиране на представител на работниците, което е закрепено в Директива 2002/14. Оттук следва, че по принцип в отношенията си с жалбоподателя ЕЦП е обвързана от правилата и принципите, установени в тази директива.

123    Важно е обаче да се посочи, както го заявява и ЕЦБ, че съгласно точка 1, буква a) от Рамковото споразумение от приложното му поле са изрично изключени въпросите, свързани с наетите чрез агенция за временна заетост работници.

124    Следователно в настоящия случай жалбоподателят не може посредством Рамковото споразумение да се позове на Директива 2002/14 с оглед на факта, че обжалваният акт по-конкретно се отнася до положението на наетите чрез агенция за временна заетост работници.

125    Жалбоподателят обаче твърди, че в случая би могъл да претендира за процедурните права, гарантирани от Директива 2002/14, в изпълнение на която е сключено Рамковото споразумение, тъй като приемането на обжалвания акт засяга положението и интересите на служителите на ЕЦБ, различни от наетите чрез агенция за временна заетост работници. Според жалбоподателя решението на Изпълнителния съвет, с което се внася изменение в управлението и наемането чрез агенция за временна заетост на работници, може да има важни последици върху организацията на труда, тъй като по-специално води до увеличение на работната натовареност, до повтарящо се и често възникващо натоварване, свързано с обучение на наетите чрез агенция за временна заетост работници, които могат да бъдат отдавани на ЕЦБ само за ограничен период от време, до ново определяне на приоритетите в съдържанието на функциите на служителите и би представлявало „изменение на политиката в областта на заетостта“ по смисъла на точка 2, буква d) от Рамковото споразумение.

126    ЕЦБ твърди, че разпоредбите на точка 2, буква a) от Рамковото споразумение обхващат само дейностите и проектите на ЕЦБ, които имат отражение върху положението или интересите на нейните служители или мерките, които ги засягат „пряко и конкретно“. Според нея обаче изтъкнатите от жалбоподателя последици върху положението на служителите са само с непряк и хипотетичен характер. Така че обжалваният акт нито включва, нито води до съществени изменения по смисъла на точка 2, буква a), втора алинея от Рамковото споразумение.

127    В това отношение следва да се отбележи, че безспорно ГД „Човешки ресурси, бюджет и организационна структура“ в докладната записка, взета предвид от Изпълнителния съвет при приемане на обжалвания акт, е предвидила „допълнителен разход[, свързан с приемането на обжалвания акт] за ЕЦБ като организация, като се има предвид, че трансферът на знания и положените усилия за обучение на наетите чрез агенция за временна заетост работници биха се увеличили поради увеличената ротация на наетия чрез агенция за временна заетост персонал“, като така е предвидила, че може да има определени последици върху положението на служителите на ЕЦБ. Тези обстоятелства обаче не могат да се разглеждат като изменение на свързаната с тях политика в областта на заетостта, като изменение в договорните правоотношения, които те поддържат с ЕЦБ, или като съществени изменения в организацията на трудовата им заетост по смисъла на точка 2, буква a) от Рамковото споразумение.

128    Оттук следва, че жалбоподателят не би могъл да претендира за процесуални гаранции като предвидените с Директива 2002/14, въведени по отношение на него с Рамковото споразумение, като се позовава на факта, че приемането на обжалваният акт би могло да доведе до изменение на положението или да повлияе върху интересите на служителите на ЕЦБ.

129    От гореизложеното следва, че в рамките на приемането на обжалвания акт жалбоподателят може да се позовава на разпоредбите на Директива 2002/14, така както тя е приложена от Рамковото споразумение, само ако се установи, както той твърди, че включването му в обсъжданията с администрацията на ЕЦБ по въпросите, свързани с наетите чрез агенция за временна заетост работници, трябва да се приема като имащо за цел да се уточни обхватът на Рамковото споразумение и да се разшири неговото прилагане и по отношение на наетите чрез агенция за временна заетост работници, което ще бъде разгледано в точки 130—142 по-долу.

 По статута на работната група

130    Жалбоподателят твърди, че може да претендира за посочените в точка 2 от Рамковото споразумение процесуални права, тъй като съгласно проведените с ЕЦБ обсъждания в рамките на работната група, които той квалифицира като „споразумение ad hoc“, те са приложими към въпросите, свързани с наетите чрез агенция за временна заетост работници. Той също така твърди, че с така нареченото „споразумение ad hoc“ се прилагат разпоредбите на Директива 2002/14.

131    ЕЦБ твърди, че няма каквото и да било сключено с жалбоподателя „споразумение ad hoc“ по въпросите, свързани с наетите чрез агенция за временна заетост работници, тъй като при спазване на принципа на правна сигурност тя сключва само писмени споразумения, които са подписани от страните. При липсата на надлежно сключено споразумение обаче жалбоподателят не би могъл да твърди, че съществува такова „споразумение ad hoc“.Освен това ЕЦБ заявява, че размяната на становища с жалбоподателя не означава, че той е бил включен в процедура по доброволно консултиране.

132    В това отношение следва да се отбележи, че между страните не се спори, че на заседание от 29 януари 2014 г. по инициатива на един от членовете на Изпълнителния съвет на ЕЦБ, който отговаря за персонала, жалбоподателят и ЕЦБ се договарят да се създаде работна група по въпросите, свързани с наетите чрез агенция за временна заетост работници (вж. т. 5 по-горе). Всяка една от страните е изготвила списък на обсъжданите теми, между които фигурира въпросът за максималния срок, през който ЕЦБ може да използва наети чрез агенция за временна заетост работници (вж. също т. 56 по-горе). Страните са поели задължение да представят на члена на Изпълнителния съвет на ЕЦБ, който отговаря за персонала, доклад относно заключенията, до които са достигнали в резултат на обсъждането.

133    Такава размяна на становища с жалбоподателя представлява поемане на ангажимент от страна на ЕЦБ спрямо жалбоподателя да го привлече в обсъждания относно политиката на институцията спрямо наетите чрез агенция за временна заетост работници и да осигури неговото участие при установяването на свързаните с тях принципи, които трябва да бъдат посочени в общ доклад, отразяващ заключенията, до които страните са достигнали.

134    ЕЦБ не би могла основателно да се позове на липсата на формални атрибути, а именно на липсата на писмена форма и на подписи, за да се отклони от поетите спрямо жалбоподателя ангажименти. Всъщност, както твърди по същество жалбоподателят, макар че не e бил подписан документ за създаване на работната група и формално не е бил учреден специален мандат, целта и задачите на работната група са били определени в писмен вид, така че волята на страните действително е била да се обсъдят въпросите, свързани с положението на наетите от ЕЦБ чрез агенция за временна заетост работници, по-специално въпросите относно срока на наемането им на работа от ЕЦБ, което ясно личи от разменените помежду им писмени документи, като списъците на обсъжданите теми или протоколите от заседанията (вж. също т. 56 по-горе). Всъщност от протокола от заседанието на работната група, проведено на 18 февруари 2014 г., по-специално е видно, че жалбоподателят и администрацията на ЕЦБ са постигнали съгласие за установяване на общи принципи на управление на наетите от ЕЦБ чрез агенция за временна заетост работници („положение de lege ferenda“).

135    Освен това фактът, че работната група е създадена по инициатива на член на Изпълнителния съвет, който отговаря за персонала, и че той е поискал да получи доклад със заключенията, до които са достигнали участниците, придава особена значимост на посочената работна група и е в подкрепа на факта, че ЕЦБ изцяло се е ангажирала да завърши обсъжданията с жалбоподателя в рамките на работната група, без посочената институция да реши, като игнорира проведените обсъждания, да приеме акт по един от въпросите, които по-специално са предмет на обсъждане в посочената група.

136    Освен това следва да се отбележи, че от разменените между страните различни документи несъмнено се установява, че със създаването на работната група през януари 2014 г. те са възнамерявали да разширят, най-малкото в определени негови части, приложното поле на Рамковото споразумение и по отношение на наетите чрез агенция за временна заетост работници.

137    Както обаче основателно подчертава жалбоподателят, в точка 2, буква e) от допълнението към Рамковото споразумение от 23 март 2011 г. е предвидена по-конкретно възможността ЕЦБ и жалбоподателят да създават комитети и работни групи по специфични въпроси. Следователно тази разпоредба от Рамковото споразумение предвижда стандартно правно основание за сформиране на работни групи като създадената в настоящия случай работна група през януари 2014 г. по въпросите, свързани с наетите чрез агенция за временна заетост работници.

138    Освен това важно е да се отбележи, че жалбоподателят е бил признат от ЕЦБ като социален партньор, което се установява и от Рамковото споразумение. Следователно ЕЦБ не може да игнорира факта, че в рамките на работната група жалбоподателят е действал в качеството си на синдикална организация, чиято социална цел по-конкретно е да защитава колективните интереси на лицата, наети по-специално от ЕЦБ или работещи за тази институция. ЕЦБ не може да лиши жалбоподателя от правото на информиране и консултиране относно обсъжданите в работната група въпроси, които му е признала с Рамковото споразумение, без участието на жалбоподателя в посочената група да бъде изпразнено от съдържание.

139    Оттук следва да се направи изводът, че като са започнали социален диалог по свързани с обжалвания акт въпроси, страните имплицитно са постигнали съгласие, най-малко до приключване на дейността на създадената през януари 2014 г. работна група, да разширят произтичащите от Рамковото споразумение права на жалбоподателя да бъде информиран и консултиран за наетите чрез агенция за временна заетост работници. Тъй като обжалваният акт се вписва в рамките на общата политика на ЕЦБ, която има за цел да ограничи използването на наети чрез агенция за временна заетост работници, както следва от точка 27 по-горе, трябва да се приеме, че той попада в обхвата на точка 2, буква a) от Рамковото споразумение, доколкото съдържа мерки, водещи до промени в трудовите правоотношения между ЕЦБ и наетите чрез агенция за временна заетост работници и в политиката на наемането им от посочената институция по смисъла на тази разпоредба.

140    При тези обстоятелства не е необходимо да се разглежда дали създаването в настоящия случай на работната група би могло да се разглежда като пряко прилагане на разпоредбите на Директива 2002/14 спрямо жалбоподателя в качеството му на представител на наетите чрез агенция за временна заетост работници.

141    Следователно, както е видно от точка 65 по-горе, жалбоподателят има правен интерес от отмяната на обжалвания акт, за да защити процедурните си права. Поради това възражението за недопустимост, изведено от липсата на правен интерес у жалбоподателя, следва да се отхвърли.

142    Следователно трябва да се разгледа въпросът дали, както твърди жалбоподателят, в настоящия случай ЕЦБ е нарушила признатите му права.

 По нарушението на правата на жалбоподателя да бъде информиран и консултиран

143    Според жалбоподателя ЕЦБ е нарушила правата му, произтичащи от Рамковото споразумение и от обсъжданията между него и ЕЦБ в рамките на работната група, с мотивите, първо, че на жалбоподателя не е била предоставена информацията, която е трябвало да му бъде съобщена във връзка с предложението за решение, както то следва от обжалвания акт, второ, че не е бил поканен като участник в процедура по предварително участие, и трето, че обжалваният акт, свързан с мандата на работната група, е бил приет, без ЕЦБ да изчака окончателния доклад на тази група. По този начин ЕЦБ е нарушила изискванията относно социалния диалог, както и относно добросъвестността, с която трябва да се отнася към жалбоподателя като социален партньор.

144    ЕЦБ не оспорва факта, че обжалваният акт е приет, без Изпълнителният съвет да е изчакал доклада на работната група. Тя също така не оспорва факта, че целта на работната група е била свързана по-специално с въпросите относно срока на наемане от ЕЦБ чрез агенция за временна заетост на работници, която по-конкретно е била предмет на обжалвания акт, което тя потвърждава и в отговор на въпрос, зададен от Общия съд в съдебно заседание.

145    За да гарантира обаче полезното действие на правото на информация и консултация, произтичащо от член 27 от Хартата на основните права, уточнено в Директива 2002/14, която е въведена с Рамковото споразумение, чието приложно поле е разширено чрез създаването на работната група, така че да обхване въпросите за наетите чрез агенция за временна заетост работници, ЕЦБ е трябвало преди приемането на акта да предостави достъп на жалбоподателя до всяка свързана с обжалвания акт релевантна информация, за да му позволи да отговори по подходящ начин на съдържащите се в този акт изменения на политиката на институцията спрямо наетите чрез агенция за временна заетост работници и евентуално да постигне съгласуваност по този въпрос или най-малкото да предостави на жалбоподателя възможност да изрази становището си в рамките на доклада на работната група и по този начин да участва при вземането на решение, което може да има последици за лицата, чиито интереси той защитава.

146    В това отношение е необходимо да се подчертае, както напомня жалбоподателят и както е видно от целта на Рамковото споразумение, определена в точка 2, буква b) от него (вж. т. 118 по-горе), че за социалните партньори правото на консултиране и информиране на синдикалната организация на жалбоподателя няма за цел постигането на споразумение по свързан с тези процедурни гаранции въпрос, а цели само да предостави възможност на синдикалната организация да окаже въздействие при вземането на решение. Както става ясно от съдебната практика, става дума за най-слабата форма на участие при вземане на решение, доколкото администрацията по никакъв начин не е длъжна да възприеме изразените становища, а чрез посредничеството на представител на техните интереси да предостави възможност на заинтересованите лица да бъдат изслушани преди приемането или изменението на актове с общ характер, които ги засягат (вж. в този смисъл и по аналогия решение от 20 ноември 2003 г., Cerafogli и Poloni/ЕЦБ, T−63/02, EU:T:2003:308, т. 23 и цитираната съдебна практика и т. 24), и по-специално като им предостави достъп до всяка релевантна информация през целия процес на приемането на тези актове, с което се цели да се позволи на синдикална организация, какъвто е жалбоподателят, да участва доколкото е възможно по-пълно и ефективно в процеса на консултации (вж. в този смисъл и по аналогия решение от 4 май 2016 г., Andres и др./ЕЦБ, T−129/14 P, EU:T:2016:267, т. 57).

147    След като това е така, за да има полезен ефект от задължението за консултация, администрацията трябва да спазва това задължение винаги когато консултацията с представителите на служителите може да даде отражение върху съдържанието на акта, който ще се приеме (вж. в този смисъл и по аналогия решение от 20 ноември 2003 г., Cerafogli и Poloni/ЕЦБ, T−63/02, EU:T:2003:308, т. 23).

148    Оттук следва, че като е приела обжалвания акт, без предварително да осигури участието на жалбоподателя, макар че предметът му съвпада с обсъжданите в рамките на работната група въпроси, и като не е изчакала доклада на работната група, ЕЦБ, в нарушение на член 27 от Хартата на основните права, така както е уточнен в Директива 2002/14, в изпълнение на която е сключено Рамковото споразумение, което чрез създаването на работната група разширява обхвата си и по отношение на наетите чрез агенция за временна заетост работници, не е спазила правото на жалбоподателя да бъде информиран и консултиран, което е част от правомощията му като синдикална организация, представляваща заинтересованите лица.

149    Този извод не се опровергава от довода на ЕЦБ, че обжалваният акт е бил приет съгласно принципа за добра администрация с оглед на предстоящо изменение на AÜG, с което във всички случаи ЕЦБ е трябвало да се съобрази.

150    Всъщност, както вече бе изложено в точки 29—32 по-горе, не може да се счита, че обжалваният акт е бил приет само с оглед на предстоящо изменение на AÜG.

151    Поради това първото основание следва да бъде уважено, без да е необходимо да се разглеждат твърденията на жалбоподателя, изведени от нарушение на Директива 2008/104, нито е необходимо произнасяне по допустимостта на тези оспорени от ЕЦБ твърдения. Следователно обжалваният акт трябва да бъде отменен, без да е необходимо да се разглежда второто основание.

 По искането за обезщетение

152    Жалбоподателят твърди, че е претърпял неимуществени вреди, които са отделими от незаконосъобразността, обосноваваща отмяната на обжалвания акт, и които не могат да се поправят изцяло с тази отмяна, и иска като обезщетение да му бъде изплатена сумата от 15 000 EUR. Той твърди, че е бил лишен от качеството си на социален партньор, тъй като обжалваният акт е приет в нарушение на социалния диалог. Жалбоподателят подчертава, че до приключване на дейността на работната група е отправял искания за оттегляне и спиране на обжалвания акт.

153    ЕЦБ твърди, че жалбата е недопустима и неоснователна, както и че липсва правно основание за искането за обезщетение.

154    Най-напред следва да се припомни, че съгласно текста на член 340, втора алинея ДФЕС Съюзът, в съответствие с основните принципи на правото, които са общи за държавите членки, е длъжен да поправи вредите, причинени от неговите институции или от неговите служители при изпълнението на техните задължения. Съгласно обаче трета алинея от същия член, чрез дерогация от втора алинея, ЕЦБ, в съответствие с основните принципи на правото, които са общи за държавите членки, е длъжна да поправи вредите, причинени от нея или от нейните служители при изпълнението на техните задължения.

155    От постоянната съдебна практика, приложима mutatis mutandis към извъндоговорната отговорност на ЕЦБ, предвидена в член 340, трета алинея ДФЕС, следва, че за да се ангажира извъндоговорната отговорност на Съюза по смисъла на член 340, втора алинея ДФЕС за неправомерно поведение на неговите органи, трябва да са налице определени условия, а именно неправомерност на поведението, за което се упрекват институциите, наличие на вреда и наличие на причинно-следствена връзка между твърдяното поведение и претендираната вреда (вж. решения от 27 ноември 2007 г., Pitsiorlas/Съвет и ЕЦБ, T−3/00 и T−337/04, EU:T:2007:357, т. 290 и цитираната съдебна практика, от 23 май 2014 г., European Dynamics Luxembourg/ЕЦБ, T−553/11, непубликувано, EU:T:2014:275, т. 342 и цитираната съдебна практика и от 7 октомври 2015 г., Accorinti и др./ЕЦБ, T−79/13, EU:T:2015:756, т. 65 и цитираната съдебна практика).

156    В случая от точка 148 по-горе следва, че обжалваният акт е незаконосъобразен, тъй като е приет в нарушение на правата на жалбоподателя да бъде информиран и консултиран, като по този начин е нарушен член 27 от Хартата на основните права, така както е уточнен в Директива 2002/14, в изпълнение на която е сключено Рамковото споразумение, което чрез създаването на работната група разширява обхвата си и по отношение на наетите чрез агенция за временна заетост работници.

157    Без да е необходимо произнасяне по въпроса дали такова неправомерно поведение на ЕЦБ представлява съгласно съдебната практика достатъчно съществено нарушение (решение от 4 юли 2000 г., Bergaderm и Goupil/Комисия, C−352/98 P, EU:C:2000:361, т. 42) или дали другите условия за ангажиране на извъндоговорната отговорност на ЕЦБ, припомнени в точка 155 по-горе, в случая са изпълнени, следва да се отбележи, че дори да се приеме, че случаят е такъв, отмяната на обжалвания акт, обратно на твърдяното от жалбоподателя, представлява поправяне по подходящ и достатъчен начин на неимуществените вреди, които биха настъпили от нарушаване на социалния диалог и на качеството му социален партньор.

158    Всъщност, доколкото твърдените от жалбоподателя неимуществени вреди произтичат от незаконосъобразността на обжалвания акт, съгласно постоянната съдебна практика констатацията на съда за посочената незаконосъобразност по принцип възстановява в достатъчна степен тази вреда, освен ако жалбоподателят докаже, че е претърпял неимуществени вреди, които са отделими от незаконосъобразността, обосноваваща отмяната, и които не могат да се поправят изцяло с тази отмяна (вж. в този смисъл решения от 28 май 2013 г., Abdulrahim/Съвет и Комисия, C−239/12 P, EU:C:2013:331, т. 72 и цитираната съдебна практика и от 6 юли 2006 г., Girardot/Комисия, T−10/02, EU:T:2006:148, т. 131 и цитираната съдебна практика).

159    Жалбоподателят не представя доказателства в подкрепа на твърдението си, че неимуществените вреди, които е претърпял, в настоящия случай са отделими от незаконосъобразността на обжалвания акт.

160    За сметка на това отмяната на обжалвания акт поражда, съгласно член 266 ДФЕС, задължение за ЕЦБ да приеме мерки за изпълнение на настоящото решение и да започне или да продължи социалния диалог с жалбоподателя по разглеждания в обжалвания акт въпрос, което ще доведе до цялостно поправяне на твърдяната от жалбоподателя неимуществена вреда, която произтича от нарушаването на социалния диалог и на качеството му на социален партньор.

161    Следователно искането за обезщетение трябва да бъде отхвърлено.

 По съдебните разноски

162    По смисъла на член 134, параграф 3 от Процедурния правилник Общият съд може да разпредели съдебните разноски или да реши всяка страна да понесе направените от нея разноски, ако всяка от страните е загубила по едно или няколко от предявените основания. Общият съд обаче може да реши една от страните да понесе, наред с направените от нея съдебни разноски, и част от съдебните разноски на другата страна, ако обстоятелствата по делото оправдават това.

163    В случая ЕЦБ е загубилата страна по искането за отмяна на обжалвания акт, докато жалбоподателят е загубилата страна по искането за обезщетение. С оглед на обстоятелствата по настоящия случай следва да се постанови, че ЕЦБ понася, наред с направените от нея съдебни разноски, три четвърти от съдебните разноски на жалбоподателя, който понася една четвърт от направените от него съдебни разноски.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (първи състав)

реши:

1)      Отменя решението на Изпълнителния съвет на Европейската централна банка (ЕЦБ) от 20 май 2014 година за установяване на максималния срок, през който ЕЦБ може да използва услугите на един и същ нает чрез агенция за временна заетост работник за изпълняване на административни и секретарски функции, на две години.

2)      Отхвърля жалбата в останалата ѝ част.

3)      ЕЦБ понася направените от нея съдебни разноски, както и три четвърти от съдебните разноски на Организацията на служителите в европейски и международни институции във Федерална република Германия (IPSO). IPSO понася една четвърт от направените от нея съдебни разноски.

Kanninen Pelikánová Buttigieg

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 13 декември 2016 година.

Подписи

Съдържание

Обстоятелствата по спора

Производство и искания на страните

От правна страна

1.  По допустимостта

По липсата на подлежащ на обжалване акт

По липсата на пряко и лично засягане на интересите на жалбоподателя

По липсата на правен интерес

По неспазването на срока за обжалване

2.  По съществото на спора

По искането за отмяна

По първото основание, изведено от нарушение на правото на информиране и консултиране, както е прогласено в член 27 от Хартата на основните права и в Директива 2002/14 и уточнено и въведено с Рамковото споразумение и с така нареченото „споразумение ad hoc“, както и от нарушение на това „споразумение ad hoc“ и на Рамковото споразумение

–  По член 27 от Хартата на основните права

–  По Директива 2002/14

–  По Рамковото споразумение

–  По статута на работната група

–  По нарушението на правата на жалбоподателя да бъде информиран и консултиран

По искането за обезщетение

По съдебните разноски

* Език на производството: френски.