РЕШЕНИЕ НА СЪДА (голям състав)
30 април 2024 година(*)
„Преюдициално запитване — Обработка на лични данни в сектора на електронните комуникации — Конфиденциалност на комуникациите — Доставчици на електронни съобщителни услуги — Директива 2002/58/ЕО — Член 15, параграф 1 — Членове 7, 8, 11 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз — Достъп до тези данни, поискан от компетентен национален орган за целите на наказателно преследване на квалифицирани кражби — Определение на понятието „тежко престъпление“, чието преследване може да обоснове тежка намеса в основните права — Компетентност на държавите членки — Принцип на пропорционалност — Обхват на предварителния съдебен контрол върху исканията за достъп до запазените данни от доставчиците на електронни съобщителни услуги“
По дело C‑178/22
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Giudice delle indagini preliminari presso il Tribunale di Bolzano (съдия-следовател към Първоинстанционен съд Болцано, Италия) с акт от 20 февруари 2022 г., постъпил в Съда на 8 март 2022 г., в рамките на наказателно производство срещу
неизвестни извършители,
при участието на:
Procura della Repubblica presso il Tribunale di Bolzano,
СЪДЪТ (голям състав),
състоящ се от: K. Lenaerts, председател, L. Bay Larsen, заместник‑председател, Ал. Арабаджиев, A. Prechal, K. Jürimäe, T. von Danwitz и Z. Csehi, председатели на състави, J.‑C. Bonichot, S. Rodin, P. G. Xuereb (докладчик), D. Gratsias, M. L. Arastey Sahún и M. Gavalec, съдии,
генерален адвокат: A. M. Collins,
секретар: C. Di Bella, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 21 март 2023 г.,
като има предвид становищата, представени:
– за Procura della Repubblica presso il Tribunale di Bolzano, от F. Iovene, sostituto procuratore della Repubblica,
– за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от S. Faraci, avvocato dello Stato,
– за чешкото правителство, от A. Edelmannová, O. Serdula, M. Smolek, T. Suchá и J. Vláčil, в качеството на представители,
– за естонското правителство,, от M. Kriisa, в качеството на представител,
– за Ирландия, от M. Browne, Chief State Solicitor, A. Joyce и M. Tierney, в качеството на представители, подпомагани от D. Fennelly, BL,
– за френското правителство, от A. Daniel, A.‑L. Desjonquères, B. Fodda и J. Illouz, в качеството на представители,
– за кипърското правителство, от E. Neophytou, в качеството на представител,
– за унгарското правителство, от Zs. Biró-Tóth и M. Z. Fehér, в качеството на представители,
– за нидерландското правителство, от K. Bulterman, A. Hanje и J. Langer, в качеството на представители,
– за австрийското правителство, от A. Posch, J. Schmoll, C. Gabauer, K. Ibili и E. Samoilova, в качеството на представители,
– за полското правителство, от B. Majczyna, D. Lutostańska и J. Sawicka, в качеството на представители,
– за Европейската комисия, от S. L. Kalėda, H. Kranenborg, L. Malferrari и F. Wilman, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 8 юни 2023 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 15, параграф 1 от Директива 2002/58/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 юли 2002 година относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации) (ОВ L 201, 2002 г., стр. 37; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 36, стр. 63), изменена с Директива 2009/136/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 г. (ОВ L 337, 2009 г., стр. 11) (наричана по-нататък „Директива 2002/58“), разглеждан във връзка с членове 7, 8, 11 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).
2 Запитването е отправено във връзка със сезирането на Giudice delle indagini preliminari presso il Tribunale di Bolzano (съдия-следовател към Първоинстанционен съд Болцано, Италия) от Procura della Repubblica presso il Tribunale di Bolzano (Прокуратура към Първоинстанционен съд Болцано, Италия) (наричана по-нататък „прокуратурата“) с искане за разрешаване на достъп до лични данни, съхранявани от доставчици на електронни съобщителни услуги, с цел установяване на извършителите на две квалифицирани кражби на мобилни телефони.
Правна уредба
Правото на Съюза
Директива 2002/58
3 Съображения 2 и 11 от Директива 2002/58 гласят:
„(2) Настоящата директива се стреми да зачита основните права и да спазва признатите принципи, по-специално от [Хартата]. По-специално настоящата директива се стреми да осигури пълно зачитане на правата, предвидени в членове 7 и 8 от Хартата.
[…]
(11) Както Директива 95/46/ЕО [на Европейския парламент и на Съвета от 24 октомври 1995 година за защита на физическите лица при обработването на лични данни и за свободното движение на тези данни (ОВ L 281, 1995 г., стр. 31; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 17, стр. 10)], настоящата директива не се отнася до въпросите за защита на основните права и свободи свързани с дейности, които не се управляват от законодателството на Общността. Затова тя не променя съществуващия баланс между правото на индивида на неприкосновеност на личния живот и възможността на държавите членки да предприемат мерки, съгласно член 15, параграф 1 от настоящата директива, необходими за защита на обществената сигурност, отбраната, сигурността на държавата (включително икономическото благополучие на държавата, когато дейностите се отнасят до въпроси по сигурността на държавата) и прилагане в изпълнение на наказателното право. Следователно настоящата директива не засяга възможността на държавите членки да провеждат законно прихващане на електронни комуникации или да предприемат други мерки, ако е необходимо за някои от тези цели и в съответствие с Европейската конвенция за защита на човешките права и основните свободи[, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г.], съгласно тълкуването на решенията на Европейския съд за [правата на човека]. Такива мерки трябва да бъдат уместни, строго пропорционални на предвидената цел и необходими в едно демократично общество, и следва да бъдат предмет на съответна защита в съответствие с Европейската конвенция за защита на човешките права и основните свободи“.
4 Член 2 от тази директива е озаглавен „Дефиниции“ и гласи:
„Освен ако не е предвидено друго, се прилагат дефинициите от Директива [95/46] и от Директива 2002/21/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно обща регулаторна структура за електронни комуникационни мрежи и услуги (Рамкова директива) [ОВ L 108, 2002 г., стр. 33; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 35, стр. 195)].
Прилагат се също следните дефиниции:
а) „потребител“ означава всяко физическо лице, използващо публично достъпни електронни комуникационни услуги за частни или бизнес цели, без да е необходимо да се е абонирал за тази услуга;
б) „данни за трафик“ означава всякакви данни, обработени с цел пренасяне на комуникация през електронни комуникационни мрежи или за изготвяне на сметка за това;
в) „данни за местоположение“ означава всякакви данни, обработени в електронна съобщителна мрежа или чрез електронна съобщителна услуга, показващи географското местоположение на крайното оборудване на ползвателя на обществено достъпни електронни съобщителни услуги;
г) „комуникация“ означава всяка информация, обменена или пренесена между определен брой страни с помощта на публично достъпни електронни комуникационни услуги. Това не включва информация, пренасяна като част от услуга за публично радио-разпръскване през електронни комуникационни мрежи с изключение на информацията, която може да бъде свързана с идентифицируем абонат или потребител, получаващ информацията;
[…]“.
5 Член 5 от споменатата директива е озаглавен „Конфиденциалност на комуникациите“ и предвижда:
„1. Държавите членки гарантират конфиденциалност на съобщенията и свързания трафик на данни през публични комуникационни мрежи и публично достъпни електронни комуникационни услуги, чрез националното си законодателство. По-специално те забраняват слушане, записване, съхранение и други видове подслушване или наблюдение на съобщения и свързаните данни за трафика от страна на лица, различни от потребители без съгласието на заинтересованите потребители, с изключение на законно упълномощени да извършват това в съответствие с член 15 параграф 1. Настоящият параграф не пречи на техническото съхранение, което е необходимо за пренасяне на комуникация, без да противоречи на принципа за конфиденциалност.
[…]
3. Държавите членки гарантират, че съхраняването на информация или получаването на достъп до информация, вече съхранявана в крайното оборудване на абоната или ползвателя, е позволено само при условие че съответният абонат или ползвател е дал своето съгласие след получаване на предоставена ясна и изчерпателна информация в съответствие с Директива [95/46], inter alia, относно целите на обработката. Това не пречи на всякакво техническо съхранение или достъп с единствена цел осъществяване на предаването на съобщение по електронна съобщителна мрежа или доколкото е строго необходимо, за да може доставчикът да предостави услуга на информационното общество, изрично поискана от абоната или ползвателя“.
6 Член 6 от същата директива е озаглавен „Данни за трафик“ и гласи:
„1. Данни за трафик, отнасящи се до абонати и потребители, обработени и съхранени от доставчика на публични комуникационни мрежи или публично достъпни електронни комуникационни услуги, трябва да бъдат изтрити или да се направят анонимни, когато не са необходими повече за целите на предаване на комуникация, без да се накърнява[т] параграф[и] 2, 3 и 5 от настоящия член и член 15, параграф 1.
2. Могат да бъдат обработени данни за трафик, необходими за целите на изготвяне на сметката на абоната и плащания при взаимна връзка. Такава обработка е допустима само до края на периода, през който сметката може законно да бъде оспорена или плащането търсено.
3. С цел търговия на електронни комуникационни услуги или за обезпечаването на услуга с добавена стойност, доставчикът на публично достъпни електронни комуникационни услуги може да обработва данните, упоменати в параграф 1, до степен и продължителност, необходима за такива услуги или търговия, ако абонатът или потребителят, за когото се отнасят данните, даде съгласието си. На потребители или абонати трябва да бъде дадена възможността да оттеглят по всяко време съгласието си за обработка на данни за трафика.
[…]
5. Обработка на данни за трафик, в съответствие с параграфи 1, 2, 3 и 4, трябва да бъде ограничена до лица, действащи под ръководството на доставчиците на публични комуникационни мрежи и публично достъпни електронни комуникационни услуги, които отговарят за изготвянето на сметки или управлението на трафика, за запитванията на клиенти, за разкриването на измами, за търговията с електронни комуникационни услуги или за обезпечаването на услуга с добавена стойност и трябва да бъде ограничена до това, което е необходимо за целите на тези дейности.
[…]“.
7 Член 9 от Директива 2002/58 е озаглавен „Данни за местонахождение, различни от данни за трафик“ и в параграф 1 предвижда:
„Когато данни за местонахождение, различни от данни за трафик, отнасящи се до потребители или абонати на публични комуникационни мрежи или публично достъпни електронни комуникационни услуги, могат да бъдат обработени, такива данни могат да бъдат обработени, само когато се направят анонимни или със съгласието на потребители или абонати до степен и продължителност необходими за предоставяне на услуга с добавена стойност. Доставчикът на услуга трябва да информира потребители или абонати, преди да получи тяхното съгласие, за типа на данни за местонахождение, различни от данни за трафик, които ще бъдат обработени, за целите и за продължителността на обработката и дали данните ще бъдат предадени на трета страна с цел предоставяне на услуга с добавена стойност. […]“.
8 Член 15 от посочената директива е озаглавен „Приложение на някои разпоредби от Директива [95/46]“ и в параграф 1 предвижда:
„Държавите членки могат да приемат законодателни мерки, за да ограничат обхвата на правата и задълженията, предвидени в член 5, член 6, член 8, параграф[и] 1, 2, 3, и 4 и член 9 от настоящата директива, когато такова ограничаване представлява необходима, подходяща и пропорционална мярка в рамките на демократично общество, за да гарантира национална сигурност (т.е. държавна сигурност), отбрана, обществена безопасност и превенцията, разследването, разкриването и преследването на [престъпления] или неразрешено използване на електронна комуникационна система, както е посочено в член 13, параграф 1 от Директива [95/46]. В тази връзка, държавите членки могат, inter alia, да одобрят законодателни мерки, предвиждащи съхранението на данни за ограничен период, оправдани на основанията, изложени в настоящия параграф. Всички мерки, упоменати в настоящия параграф, трябва да бъдат в съответствие с общите принципи на законодателството на Общността, включително онези, упоменати в член 6, параграф 1 и 2 [ДЕС]“.
Италианското право
Законодателен декрет № 196/2003
9 Член 132, параграф 3 от Decreto legislativo n. 196 — Codice in materia di protezione dei dati personali, recante disposizioni per l’adeguamento dell’ordinamento nazionale al regolamento (UE) n. 2016/679 del Parlamento europeo e del Consiglio, del 27 aprile 2016, relativo alla protezione delle persone fisiche con riguardo al trattamento dei dati personali, nonché alla libera circolazione di tali dati e che abroga la direttiva 95/46/CE (Законодателен декрет № 196 относно Кодекса за защита на личните данни, с който се въвеждат разпоредби за привеждане на националното право в съответствие с Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/EО) от 30 юни 2003 г. (редовна притурка към GURI, бр. 174 от 29 юли 2003 г.), в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „Законодателен декрет № 196/2003“), предвижда:
„В законоустановения срок за съхранение, ако са налице достатъчно данни за извършени престъпления, за които законът предвижда наказание доживотен затвор или лишаване от свобода с максимален срок, не по-малък от три години, определено в съответствие с член 4 от [Codice di procedura penale (Наказателно-процесуалния кодекс], както и при престъпленията заплаха и тормоз или обезпокояване на хората по телефона, когато заплахата, тормозът и обезпокояването са сериозни, доколкото са от значение за установяването на фактите, данните се получават след разрешение на съда с мотивирано определение по искане на прокуратурата или по молба на защитника на обвиняемия, на разследваното лице, на пострадалия и на другите частноправни страни“.
10 Параграф 3 bis от този член гласи:
„При спешни случаи и ако има основание да се счита, че забавянето би могло да причини сериозни вреди на разследването, прокуратурата разпорежда получаването на данните с мотивиран декрет, който се съобщава незабавно и във всеки случай в срок от 48 часа на компетентния да издаде разрешението по общия ред съд. В следващите 48 часа съдът се произнася по потвърждаването с мотивирано постановление“.
11 Накрая, параграф 3 quater от посочения член предвижда, че ,,данните, получени в нарушение на разпоредбите на параграфи 3 и 3 bis, не могат да бъдат използвани“.
Наказателен кодекс
12 Член 624 от Codice penale (Наказателен кодекс) e озаглавен „Кражба“ и гласи:
„Който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага, се наказва с лишаване от свобода от шест месеца до три години и глоба от 154 до 516 евро“.
[…]
Престъплението се преследва по тъжба на пострадалия, освен ако не са изпълнени едно или повече от условията, посочени в член 61, параграф 7 и член 625“.
13 Член 625, първа алинея от Наказателния кодекс е озаглавен „Квалифицирана кражба“ и предвижда:
„Деянието по член 624 се наказва с лишаване от свобода от две до шест години и с глоба от 927 до 1 500 евро:
[…]
2) ако деянието е извършено с насилие или измама;
3) ако виновното лице е носило оръжие или упойващи вещества, без да ги използва;
4) ако представлява джебчийство;
5) ако деянието е извършено от три или повече лица или пък от едно лице, представящо се за длъжностно лице или за лице, заемащо публична длъжност;
6) ако откраднатата вещ е пътнически багаж в превозно средство, на гара, на летище, на перон, в хотел или в заведение, в което се предлагат храни или напитки;
7) ако откраднатата вещ: се намира в държавна служба или обществено учреждение, е отнета или конфискувана, е изложена по необходимост или по обичай, е за обществено ползване или удобство, е предназначена за защита или поклонение;
7 bis) ако откраднатата вещ представлява метален компонент или друг материал, извлечен от инфраструктура за доставка на енергия или за предоставяне на транспортни, далекосъобщителни или други обществени услуги от публични или частни субекти в рамките на публична концесия;
8) ако са откраднати три или повече глави добитък в стадо, или говеда или еднокопитни животни, дори да не са събрани в стадо;
8 bis) деянието е извършено в обществен транспорт;
8 ter) ако деянието е извършено по отношение на лице във влак или на лице, което използва или непосредствено преди това е използвало услугите на кредитна институция, пощенска служба или банкомат“.
Наказателно-процесуален кодекс
14 Член 4 от Наказателно-процесуалния кодекс е озаглавен „Правила за определяне на компетентността“ и предвижда:
„Компетентността се определя в зависимост от предвиденото в закона наказание за всяко извършено престъпление или опит. Продължаването, рецидивът и обстоятелствата на престъплението не се вземат предвид, с изключение на отегчаващите вината обстоятелства, поради които законът предвижда наказание, различно от наказанието по основния състав на престъплението, както и от наказанията по специалните състави“.
15 Член 269, параграф 2 от посочения кодекс предвижда:
„[…] записите се съхраняват до постановяването на окончателно съдебно решение. Въпреки това, за да се защити поверителността, заинтересованите страни могат, когато документите не са необходими за целите на производството, да подадат молба до съдията, който е разрешил или потвърдил извършването на подслушване, за унищожаване на направените записи“.
Спорът в главното производство и преюдициалният въпрос
16 На основание две жалби за кражба на мобилни телефони, извършени съответно на 27 октомври и 20 ноември 2021 г., прокурорът образува две наказателни производства срещу неизвестни извършители за квалифицирана кражба по членове 624 и 625 от Наказателния кодекс.
17 С цел идентифициране на извършителите на кражбите и на основание член 132, параграф 3 от Законодателен декрет № 196/2003 прокуратурата подава съответно на 7 декември и на 30 декември 2021 г. до запитващата юрисдикция — Giudice delle indagini preliminari presso il Tribunale di Bolzano (съдия-следовател към Първоинстанционен съд Болцано), искания за разрешение да получи от всички телефонни оператори разпечатки на откраднатите телефони. Искането се отнася до „всички данни[, с които разполагат телефонните оператори], въз основа на метод за проследяване и локализиране (по-специално на абонатите и евентуално на кодовете [международния идентификатор на мобилното устройство (IMEI)] на изходящите или входящите повиквания, посетените и достигнатите сайтове, времето и продължителността на повикването или връзката и посочването на съответните клетки или ретранслатори, абонатите и IMEI кодовете [на мобилните устройства] на изпращачите и получателите на SMS или MMS съобщения и когато е възможно, данни за съответните притежатели) на извършените входящи и изходящи телефонни разговори и съобщения, включително в роуминг, дори ако те не са таксувани (позвънявания без отговор), от датата на кражбата до датата на обработване на искането“.
18 Запитващата юрисдикция изразява съмнения относно съвместимостта на член 132, параграф 3 от Законодателен декрет № 196/2003 с член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 съгласно тълкуването му от Съда в решение от 2 март 2021 г., Prokuratuur (Условия за достъп до данните за електронните съобщения) (C‑746/18, EU:C:2021:152).
19 Тя припомня, че съгласно точка 45 от това решение национални разпоредби, които допускат достъп на публичните органи до телефонни разпечатки, съдържащи съвкупност от данни за трафик или данни за местонахождение, които могат да позволят да се направят точни изводи за личния живот на потребителя, биха били обосновани с оглед на принципа на пропорционалност, предвиден в член 52, параграф 1 от Хартата, и на тежестта на намесата в основните права на личен живот, защитата на личните данни и свободата на изразяване на мнение и на информация, гарантирани съответно в членове 7, 8 и 11 от Хартата, само ако са предназначени за преследване на тежки престъпления, като например сериозни заплахи срещу обществената сигурност, разбирана като сигурността в държавата, и други форми на тежка престъпност.
20 В това отношение запитващата юрисдикция посочва, че съгласно решение № 33116 от 7 септември 2021 г. на Corte suprema di cassazione (Върховен касационен съд, Италия) свободата на тълкуване при определяне на престъпленията, представляващи сериозни заплахи за обществената сигурност или други форми на тежка престъпност, не допуска посочената практика на Съда да се счита за пряко приложима от националните юрисдикции. В резултат на това италианският законодател изменил член 132, параграф 3 от Законодателен декрет № 196/2003, за да квалифицира като тежки престъпления, за които могат да бъдат получени телефонни разпечатки, престъпленията, за които законът предвижда наказание лишаване от свобода с максимален срок, „не по-мал[ък] от три години“.
21 Според запитващата юрисдикция условието максималното наказание за разследваното престъпление да е не по-малко от три години лишаване от свобода, за да се допусне предоставяне на телефонни разпечатки на публични органи, води до предоставянето на такива разпечатки и в случаи, когато съответното престъпление не представлява голяма обществена опасност и се преследва само по тъжба на пострадалия, като например в случаи на кражба на вещи с ниска стойност, като мобилни телефони или велосипеди.
22 Поради това разглежданата национална разпоредба нарушавала предвидения в член 52, параграф 1 от Хартата принцип на пропорционалност, съгласно който тежестта на престъплението трябва да обосновава налагащата се при преследването му намеса в основните права. Всъщност този принцип не допускал преследване на престъпление като кражбата да служи като основание за накърняване на гарантираните с членове 7, 8 и 11 от Хартата основни права.
23 Запитващата юрисдикция отбелязва, че италианските съдилища разполагат с много ограничено право на преценка, за да могат да откажат достъп до телефонни разпечатки, тъй като, ако има „достатъчно данни за извършено престъпление“ и ако е „от значение за установяване на престъплението“, достъпът трябва да бъде разрешен. Реално италианските съдилища не разполагат с право на преценка относно действителната тежест на разследваното престъпление. Тази преценка била направена окончателно от италианския законодател, когато предвидил, че разрешение за получаване на данни трябва да се даде по-специално за всички престъпления, за които се предвижда наказание лишаване от свобода с максимален срок, не по-малък от три години.
24 При тези обстоятелства Giudice delle indagini preliminari presso il Tribunale di Bolzano (съдия-следовател към Първоинстанционен съд Болцано) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Допуска ли член 15, параграф 1 от Директива [2002/58] националната правна уредба, съдържаща се в член 132[, параграф 3] от Законодателен декрет [№ 196/2003], […] който […] гласи следното:
„3. В законоустановения срок за съхранение, ако са налице достатъчно данни за извършени престъпления, за които законът предвижда наказание доживотен затвор или лишаване от свобода с максимален срок не по-малък от 3 години, определено в съответствие с член 4 от Наказателно-процесуалния кодекс, както и при престъпленията заплаха и тормоз или обезпокояване на хората по телефона, когато заплахата, тормозът и обезпокояването са сериозни, доколкото са от значение за установяването на фактите, данните се получават след разрешение на съда с мотивирано определение по искане на прокуратурата или по молба на защитника на обвиняемия, на разследваното лице, на пострадалия и на другите частноправни страни“?“.
По допустимостта на преюдициалното запитване
25 Италианското правителство и Ирландия поддържат, че част от преюдициалното запитване е недопустима. Те отбелязват, че исканията за достъп до данни, съхранявани от доставчиците на електронни съобщителни услуги, са подадени от прокуратурата на основание член 132, параграф 3 от Законодателен декрет № 196/2003 във връзка с наказателно преследване на квалифицирани кражби на мобилни телефони. С преюдициалния си въпрос обаче запитващата юрисдикция иска от Съда да установи дали член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 допуска и национална разпоредба, която позволява да се получи достъп до данни, съхранявани от доставчиците на електронни съобщителни услуги, за преследване на други престъпления, попадащи в обхвата на член 132, параграф 3 от Законодателен декрет № 196/2003, като например обикновена кражба или тежък телефонен тормоз. Поради това преюдициалното запитване имало хипотетичен характер, доколкото се отнасяло до тези други престъпления.
26 В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика в рамките на сътрудничеството между Съда и националните юрисдикции, въведено с член 267 ДФЕС, само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му решаване, може да прецени, предвид особеностите на делото, както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом като отправените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (решение от 21 март 2023 г., Mercedes-Benz Group (Отговорност на производителите на превозни средства, снабдени с измервателно-коригиращи устройства), C‑100/21, EU:C:2023:229, т. 52 и цитираната съдебна практика).
27 От това следва, че въпросите, които се отнасят до правото на Съюза, по презумпция са релевантни. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 21 март 2023 г., Mercedes-Benz Group (Отговорност на производителите на превозни средства, снабдени с измервателно-коригиращи устройства), C‑100/21, EU:C:2023:229, т. 53 и цитираната съдебна практика).
28 Впрочем, възпроизвеждайки изцяло член 132, параграф 3 от Законодателен декрет № 196/2003, преюдициалният въпрос, макар да не разграничава видовете престъпления, за които се прилага тази разпоредба, по необходимост обхваща престъпленията, свързани с квалифицирани кражби, за които в главното производство са подадени искания за издаване на разрешение за достъп до лични данни.
29 Следователно този въпрос няма хипотетичен характер и е допустим.
По преюдициалния въпрос
30 Както отбелязва френското правителство в писменото си становище, с поставения от запитващата юрисдикция въпрос, така както е формулиран, от Съда се иска да се произнесе относно съвместимостта на член 132, параграф 3 от Законодателен декрет № 196/2003 с член 15, параграф 1 от Директива 2002/58.
31 В това отношение следва да се припомни, че в рамките на производството по член 267 ДФЕС Съдът не е компетентен да се произнася нито по тълкуването на законовите или подзаконовите национални разпоредби, нито по съответствието на такива разпоредби с правото на Съюза. Всъщност съгласно постоянната съдебна практика в производствата по преюдициални запитвания на основание член 267 ДФЕС Съдът може само да тълкува правото на Съюза в пределите на предоставената на Съюза компетентност (решение от 14 декември 2023 г., Getin Noble Bank (Давност за реституционни искове), C‑28/22, EU:C:2023:992, т. 53 и цитираната съдебна практика).
32 Освен това от постоянната съдебна практика следва, че при наличието на въпроси, които са зададени неточно или излизат извън обхвата на предоставените на Съда с член 267 ДФЕС правомощия, последният следва да изведе от всички предоставени от националната юрисдикция данни, и по-конкретно от мотивите на акта за преюдициално запитване, тези разпоредби от правото на Съюза, които изискват тълкуване предвид предмета на спора. С оглед на това при необходимост Съдът трябва да преформулира въпросите, които са му зададени (решение от 14 декември 2023 г., Sparkasse Südpfalz, C‑206/22, EU:C:2023:984, т. 20 и цитираната съдебна практика).
33 Освен това може да се наложи Съдът да вземе предвид норми от правото на Съюза, които националният съд не е посочил във въпросите си (решение от 17 ноември 2022 г., Harman International Industries, C‑175/21, EU:C:2022:895, т. 31 и цитираната съдебна практика).
34 С оглед на изложеното следва да се приеме, че с въпроса си запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, разглеждан във връзка с членове 7, 8, 11 и член 52, параграф 1 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална разпоредба, съгласно която националният съд, извършващ предварителен контрол по мотивирано искане на компетентен национален разследващ орган за достъп до данни за трафика или за местонахождението, които се съхраняват от доставчици на електронни съобщителни услуги и въз основа на които биха могли да се направят точни изводи за личния живот на ползвател на средство за електронна комуникация, е длъжен да разреши този достъп в случаите, когато е поискан с цел разкриване на престъпления, за които се предвижда наказание лишаване от свобода с максимален срок, не по-малък от три години, има достатъчно доказателства за извършването на тези престъпления и въпросните данни са от значение за установяването на фактите.
35 Най-напред следва да се припомни, че що се отнася до условията, при които достъпът до съхраняваните от доставчиците на електронни съобщителни услуги данни за трафик и за местонахождение може да се предостави с цел предотвратяване, разследване, разкриване и преследване на престъпления, на публични органи в изпълнение на мярка, приета на основание член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, Съдът е постановил, че такъв достъп може да се предостави само ако тези данни са били запазени от доставчиците в съответствие с посочената директива (вж. в този смисъл решение от същата дата като настоящото решение, La Quadrature du Net и др. (Лични данни и борба срещу фалшифицирането), C‑470/21, т. 65 и цитираната съдебна практика). В това отношение Съдът е постановил също и че посоченият член 15, параграф 1, разглеждан в светлината на членове 7, 8, 11 и член 52, параграф 1 от Хартата, не допуска законодателни мерки, предвиждащи за тази цел превантивно общо и неизбирателно запазване на данни за трафик и за местонахождение (решение от 2 март 2021 г., Prokuratuur (Условия за достъп до данните за електронните съобщения), C‑746/18, EU:C:2021:152, т. 30 и цитираната съдебна практика).
36 Следва също да се припомни и че съгласно практиката на Съда само целите за борба с тежката престъпност или за предотвратяване на сериозни заплахи за обществената сигурност биха могли да обосноват тежката намеса в закрепените в членове 7 и 8 от Хартата основни права, до която води предоставянето на публичните органи на достъп до всички данни за трафика или за местонахождението, като се има предвид, че от тези данни може да се извлече информация за комуникациите на ползвателите на средства за електронна комуникация или за местонахождението на използваните крайни устройства, както и да се направят точни изводи относно личния им живот, като други фактори, свързани с пропорционалността на такова искане за достъп, като например продължителността на искания достъп до данните, не могат да доведат до обосноваването на достъпа с общата цел за предотвратяване, разследване, разкриване и преследване на престъпленията (вж. в този смисъл решение от 2 март 2021 г., Prokuratuur (Условия за достъп до данните за електронните съобщения), C‑746/18, EU:C:2021:152, т. 35 и цитираната съдебна практика).
37 С преюдициалния си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали такава тежка намеса е допустима за престъпления като посочените в разглежданата в главното производство национална правна уредба.
38 Най-напред, относно квалифицирането на разглеждания в спора в главното производство достъп като тежка намеса в основните права по членове 7 и 8 от Хартата следва да се отбележи, че в случая, за да установи извършителите на кражбите на двата мобилни телефона, прокуратурата е поискала на основание член 132, параграф 3 от Законодателен декрет № 196/2003 разрешение от запитващата юрисдикция за достъп до всички данни, събрани от телефонните оператори чрез метода на проследяване и локализиране на извършените с тези телефони разговори, съобщения и свързвания. По-конкретно, тези искания се отнасят до абонатите и IMEI номерата на набраните или набиращите устройства, търсените или посетените сайтове, времето и продължителността на повикванията и свързванията, частите от съответната мобилна телефонна мрежа или ретранслаторите, както и абонатите и IMEI номерата на устройствата, изпращащи и получаващи SMS или MMS съобщения.
39 Достъпът до всички тези данни за трафика или за местонахождението позволява да се направят точни изводи за личния живот на лицата, за които те се отнасят, като например за ежедневните им навици, местата им на постоянно или временно пребиваване, всекидневните им или други пътувания, упражняваните от тях дейности, социалните им контакти и кръгове (вж. в този смисъл решение от 2 март 2021 г., Prokuratuur (Условия за достъп до данните за електронните съобщения), C‑746/18, EU:C:2021:152, т. 36 и цитираната съдебна практика). Поради това причинената от достъпа до такива данни намеса в основните права по членове 7 и 8 от Хартата може да се квалифицира като тежка.
40 Това заключение не би могло, както се установява и от точка 39 от решение от 2 март 2021 г., Prokuratuur (Условия за достъп до данните за електронните съобщения) (C‑746/18, EU:C:2021:152), да се обори с довода, че в двата случая се иска достъп до данни за трафика или за местонахождението само за кратки периоди от по-малко от два месеца, считано от датите на предполагаемите кражби на мобилни телефони до датите на отправяне на исканията, тъй като тези искания се отнасят до данни, които могат да предоставят точна информация за личния живот на използващите съответните мобилни телефони лица.
41 Освен това за преценката дали в случая е налице тежка намеса в правата по членове 7 и 8 от Хартата, е без значение, че прокуратурата е поискала достъп до данните не на собствениците на откраднатите мобилни телефони, а на използвалите ги след извършването на кражбата им лица. Всъщност от член 5, параграф 1 от Директива 2002/58 следва, че задължението за гарантиране на конфиденциалността на електронните съобщения и свързания трафик на данни през публични комуникационни мрежи и публично достъпни електронни комуникационни услуги, както и конфиденциалността на свързаните данни за трафика, се отнася по принцип за осъществените от потребителите на тази мрежа съобщения. Член 2, буква а) от тази директива пък определя понятието „потребител“ като всяко физическо лице, използващо публично достъпни електронни комуникационни услуги за частни или бизнес цели, без да е необходимо да се е абонирало за тази услуга.
42 Следователно, като се има предвид съдебната практика, цитирана в точка 36 от настоящото решение, намесата в основни права, до която води достъп до данни като разглеждания в главното производство, е тежка и би могла да се обоснове само с преследване на цели за борба с тежката престъпност или за предотвратяване на сериозни заплахи за обществената сигурност.
43 По-нататък, националното право определя условията, при които доставчиците на електронни съобщителни услуги са длъжни да предоставят на компетентните национални органи достъп до данните, с които разполагат, като обаче трябва да има установени ясни и точни правила за обхвата и условията за прилагане на този достъп. Достъп с цел борба с престъпността по принцип би могъл да се предостави само до данните на заподозрените в участие в тежко престъпление лица. За да може на практика да се осигури пълно спазване на тези условия, гарантиращо ограничаване на намесата в основните права само до строго необходимото, от съществено значение е достъпът на компетентните национални органи до съхраняваните данни да подлежи, освен в случай на надлежно обоснована спешност, на предварителен контрол от съд или от независима административна структура (вж. в този смисъл решение от 2 март 2021 г., Prokuratuur (Условия за достъп до данните за електронните съобщения), C‑746/18, EU:C:2021:152, т. 48—51).
44 Накрая, що се отнася до определението на понятието „тежко престъпление“, от съдебната практика следва, че приемането на актове в областта на наказателното материално и процесуално право е от компетентността на държавите членки дотолкова, доколкото Съюзът не е приел такива актове. Държавите членки трябва обаче да упражняват тази си компетентност при спазване на правото на Съюза (вж. в този смисъл решение от 26 февруари 2019 г., Rimšēvičs и ЕЦБ/Латвия, C‑202/18 и C‑238/18, EU:C:2019:139, т. 57 и цитираната съдебна практика).
45 В това отношение следва да се отбележи, че уредбата относно престъпленията, смекчаващите и отегчаващите обстоятелства и наказанията отразява различаващите се не само между отделните държави членки, но и във времето особености на обществените отношения и правните традиции. Тези особености и традиции са от значение при определянето кои престъпления следва да се считат за тежки.
46 Ето защо, като се имат предвид установеното с Договора за функционирането на ЕС разпределение на областите на компетентност между Съюза и държавите членки и значителните различия, които съществуват между правните системи на държавите членки в областта на наказателното право, следва да се приеме, че държавите членки сами определят значението на понятието „тежки престъпления“ за целите на прилагането на член 15, параграф 1 от Директива 2002/58.
47 Даденото от всяка държава членка определение на понятието „тежки престъпления“ трябва обаче да отговаря на изискванията по споменатия член 15, параграф 1, разглеждан във връзка с членове 7, 8, 11 и член 52, параграф 1 от Хартата.
48 В това отношение следва да се припомни, че доколкото позволява на държавите членки да приемат законодателни мерки, „за да ограничат обхвата“ на правата и задълженията, предвидени по-специално в членове 5, 6 и 9 от Директива 2002/58, като например тези, свързани с принципите на поверителност на съобщенията и на забрана на съхранението на свързаните с тях данни, член 15, параграф 1 от посочената директива предвижда изключение от общото правило, предвидено по-специално в посочените членове 5, 6 и 9, и поради това съгласно постоянната съдебна практика трябва да се тълкува стриктно. Една такава разпоредба не би могла следователно да послужи като основание изключение от общото задължение за гарантиране на поверителността на електронните съобщения и на свързаните с тях данни да се превърне в правило, без при това да се обезсмисли до голяма степен член 5 от същата директива (вж. в този смисъл решение от 5 април 2022 г., Commissioner of An Garda Síochána и др., C‑140/20, EU:C:2022:258, т. 40).
49 Освен това от член 15, параграф 1, трето изречение от Директива 2002/58 следва, че мерките, приети от държавите членки въз основа на тази разпоредба, трябва да са съобразени с общите принципи на правото на Съюза, сред които е принципът на пропорционалност, и да осигуряват спазването на основните права, гарантирани от членове 7, 8 и 11 от Хартата (вж. в този смисъл решение от 5 април 2022 г., Commissioner of An Garda Síochána и др., C‑140/20, EU:C:2022:258, т. 42).
50 От това следва, че държава членка не би следвало да изопачава понятието „тежко престъпление“, а оттам и понятието „тежка престъпност“, включвайки в него за целите на прилагането на посочения член 15, параграф 1 престъпления, които с оглед на преобладаващите в нея обществени отношения очевидно не са тежки, след като за тях законодателят ѝ е предвидил наказание лишаване от свобода с максимален срок от три години.
51 Именно за да се провери дали не е налице такова изопачаване, е от съществено значение в случаите, когато крие риск от тежка намеса в основните права на съответното лице, достъпът на компетентните национални органи до съхраняваните данни да подлежи на предварителен контрол от юрисдикция или независима административна структура (вж. в този смисъл решение от същата дата като настоящото решение, La Quadrature du Net и др. (Лични данни и борба срещу фалшифицирането), C‑470/21, т. 124—131).
52 В случая от акта за преюдициално запитване се установява, че член 132, параграф 3 от Законодателен декрет № 196/2003 определя условията, при които съдът по искане на публичен орган може да предостави достъп до съхраняваните от доставчиците на електронни съобщителни услуги данни. Тази разпоредба определя престъпленията, за чието преследване може да се предостави достъп до данните, съхранявани от доставчиците на електронни съобщителни услуги, като се позовава на наказание лишаване от свобода с максимален срок, не по-малък от три години. Тя поставя две условия за предоставянето на този достъп: да са налице „достатъчно доказателства за извършено престъпление“ и данните да са „от значение за установяването на фактите“.
53 Запитващата юрисдикция иска обаче да се установи дали определението на понятието „тежки престъпления“, предвидено в тази разпоредба за целите на установяването на престъпленията, за чието преследване може да се предостави достъп до данните, не е твърде широко, след като обхваща и нарушения, които не представляват голяма обществена опасност.
54 В това отношение следва да се отбележи, първо, че определение, съгласно което „тежки престъпления“, за чието преследване може да се предостави достъп, са тези, за които максималното наказание лишаване от свобода е най-малко равно на определен от закона срок, се основава на обективен критерий. Това е в съответствие с изискването съответната национална правна уредба да се основава на обективни критерии за определяне на обстоятелствата и условията, при които на компетентните национални органи трябва да се предоставя достъп до въпросните данни (решение от 5 април 2022 г., Commissioner of An Garda Síochána и др., C‑140/20, EU:C:2022:258, т. 105 и цитираната съдебна практика).
55 Второ, съгласно цитираната в точка 48 от настоящото решение съдебна практика определението на понятието „тежки престъпления“, предвидено в националното право и даващо основание за предоставяне на достъп до съхраняваните от доставчиците на електронни съобщителни услуги данни, въз основа на които биха могли да се направят точни изводи за личния живот на съответните лица, не трябва да бъде толкова широко, че достъпът до тези данни да стане по-скоро правило, отколкото изключение. В този смисъл посоченото понятие не би могло да обхване по-голямата част от престъпленията, какъвто би бил случаят, ако прагът, над който максималното наказание за престъпление обосновава класифицирането му като тежко престъпление, бъде определен прекалено ниско.
56 В това отношение обаче праг, определен въз основа на максимално наказание лишаване от свобода от три години, не изглежда прекалено нисък (вж. в този смисъл решение от 21 юни 2022 г., Ligue des droits humains, C‑817/19, EU:C:2022:491, т. 150).
57 Несъмнено, след като определението за „тежки престъпления“, за които може да се иска достъп до съхраняваните от доставчиците на електронни съобщителни услуги данни, е установено не с оглед на минимално, а на максимално приложимо наказание, не е изключено достъп до данни, представляващ тежка намеса в основни права, да може да бъде поискан за целите на наказателното преследване на престъпления, които в действителност не спадат към тежката престъпност (вж. по аналогия решение от 21 юни 2022 г., Ligue des droits humains, C‑817/19, EU:C:2022:491, т. 151).
58 Определянето на праг, над който максимално приложимото наказание лишаване от свобода обосновава квалифицирането на съответното престъпление като тежко, все пак не противоречи непременно на принципа на пропорционалност.
59 От една страна, това е така при разпоредба като разглежданата в главното производство, тъй като съгласно акта за преюдициално запитване тя се отнася общо до достъпа до съхраняваните от доставчиците на електронни съобщителни услуги данни, без да уточнява естеството на тези данни. Така тази разпоредба, изглежда, обхваща по-специално и случаи, в които достъпът не може да се квалифицира като тежка намеса в основни права, тъй като не се отнася до данни, въз основа на които биха могли да се направят точни изводи за личния живот на съответните лица.
60 От друга страна, юрисдикцията или независимата административна структура, извършваща предварителен контрол на мотивирано искане за достъп, трябва да има право да откаже или да ограничи този достъп, ако установи, че би могъл да доведе до тежка намеса в основни права, макар и конкретното разглеждано престъпление очевидно да не спада към тежката престъпност (вж. по аналогия решение от 21 юни 2022 г., Ligue des droits humains, C‑817/19, EU:C:2022:491, т. 152).
61 Всъщност извършващата контрола юрисдикция или структура трябва да може да осигури справедлив баланс между, от една страна, законните интереси, свързани с нуждите на разследването в рамките на борбата с престъпността, и от друга страна, основните права на зачитане на личния живот и на защита на личните данни на лицата, чиито данни са засегнати от достъпа (решение от същата дата като настоящото решение, La Quadrature du Net и др. (Лични данни и борба срещу фалшифицирането), C‑470/21, т. 125 и цитираната съдебна практика).
62 По-специално, при преценката за пропорционалност на намесата в основните права на лицето, за което се отнася искането за достъп, тази юрисдикция или структура трябва да може да изключи такъв достъп, ако е поискан в хода на наказателно производство за престъпление, което явно не е тежко по смисъла на точка 50 от настоящото решение.
63 От изложеното следва, че на преюдициалния въпрос трябва да се отговори, че член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, разглеждан във връзка с членове 7, 8, 11 и член 52, параграф 1 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална разпоредба, съгласно която националният съд, извършващ предварителен контрол по мотивирано искане на компетентен национален разследващ орган за достъп до данни за трафика или за местонахождението, които се съхраняват от доставчици на електронни съобщителни услуги и въз основа на които биха могли да се направят точни изводи за личния живот на ползвател на средство за електронна комуникация, е длъжен да разреши този достъп в случаите, когато е поискан с цел разкриване на престъпления, за които се предвижда наказание лишаване от свобода с максимален срок, не по-малък от три години, има достатъчно доказателства за извършването на тези престъпления и въпросните данни са от значение за установяването на фактите, при условие обаче, че този съд има правото да откаже достъпа, ако е поискан в хода на разследване на престъпление, което с оглед на обществените отношения в съответната държава членка очевидно не е тежко.
По съдебните разноски
64 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (голям състав) реши:
Член 15, параграф 1 от Директива 2002/58/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 юли 2002 година относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации), изменена с Директива 2009/136/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 г., разглеждан във връзка с членове 7, 8, 11 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз,
трябва да се тълкува в смисъл, че
допуска национална разпоредба, съгласно която националният съд, извършващ предварителен контрол по мотивирано искане на компетентен национален разследващ орган за достъп до данни за трафика или за местонахождението, които се съхраняват от доставчици на електронни съобщителни услуги и въз основа на които биха могли да се направят точни изводи за личния живот на ползвател на средство за електронна комуникация, е длъжен да разреши този достъп в случаите, когато е поискан с цел разкриване на престъпления, за които се предвижда наказание лишаване от свобода с максимален срок, не по-малък от три години, има достатъчно доказателства за извършването на тези престъпления и въпросните данни са от значение за установяването на фактите, при условие обаче, че този съд има правото да откаже достъпа, ако е поискан в хода на разследване на престъпление, което с оглед на обществените отношения в съответната държава членка очевидно не е тежко.
Подписи