РЕШЕНИЕ НА СЪДА (пети състав)
17 ноември 2022 година(*)
„Преюдициално запитване — Членове 34 ДФЕС и 36 ДФЕС — Свободно движение на стоки — Интелектуална собственост — Марка на Европейския съюз — Регламент (ЕС) 2017/1001 — Член 15 — Изчерпване на правата, предоставени от марката — Пускане на пазара в Европейското икономическо пространство (ЕИП) — Съгласие на притежателя на марката — Място на първото пускане на стоките на пазара от притежателя на марката или с негово съгласие — Доказване — Директива 2004/48/ЕО — Член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз — Ефективна съдебна защита — Диспозитив на съдебните актове, който не идентифицира съответните стоки — Трудности при изпълнението — Ограничени средства за защита пред компетентния съд по въпросите на принудителното изпълнение — Справедлив процес — Право на защита — Принцип на равни процесуални възможности“
По дело C‑175/21
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Sąd Okręgowy w Warszawie (Окръжен съд Варшава, Полша) с акт от 3 февруари 2021 г., постъпил в Съда на 17 март 2021 г., в рамките на производство по дело
Harman International Industries Inc.
срещу
AB S.A.,
СЪДЪТ (пети състав),
състоящ се от: E. Regan, председател на състава, D. Gratsias, M. Ilešič (докладчик), I. Jarukaitis и Z. Csehi, съдии,
генерален адвокат: G. Pitruzzella,
секретар: A. Calot Escobar,
предвид изложеното в писмената фаза на производството,
като има предвид становищата, представени:
– за Harman International Industries Inc., от D. Piróg и J. Słupski, adwokaci,
– за AB S.A., от K. Kucharski и K. Sum, radcowie prawni,
– за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,
– за Европейската комисия, от É. Gippini Fournier, S. L. Kalėda и B. Sasinowska, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 16 юни 2022 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 36, второ изречение ДФЕС във връзка с член 15, параграф 1 от Регламент (ЕС) 2017/1001 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2017 година относно марката на Европейския съюз (ОВ L 154, 2017 г., стр. 1) и член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС.
2 Запитването е отправено в рамките на спор между дружеството Harman International Industries Inc., установено в Съединените щати (наричано по-нататък „Harman“), и дружеството AB S.A., установено в Полша, по повод на нарушение на няколко марки на ЕС.
Правна уредба
Правото на Съюза
Регламент 2017/1001
3 Член 9 от Регламент 2017/1001 е озаглавен „Права, предоставени от марка на ЕС“ и гласи:
„1. Регистрацията на марка на ЕС предоставя на притежателя ѝ изключителни права.
2. Без да се засягат правата на притежателите, придобити преди датата на подаване на заявката или датата на приоритета на марката на ЕС, притежателят на тази марка на ЕС има право да забрани на всяко трето лице да използва в търговската дейност без негово съгласие всеки знак за стоки или услуги, когато:
а) знакът е идентичен с марката на ЕС и е използван за стоки или услуги, идентични с тези, за които е регистрирана марката на ЕС;
б) знакът е идентичен или сходен с марката на ЕС и е използван във връзка със стоки или услуги, идентични или сходни със стоките или услугите, за които е регистрирана марката на ЕС, ако съществува вероятност от объркване в съзнанието на хората; вероятността от объркване включва възможност за свързване на знака с марката;
в) знакът е идентичен или сходен с марката на ЕС, независимо дали е използван за стоки или услуги, които са идентични, сходни или не сходни с тези, за които е регистрирана марката на ЕС, ако последната се ползва с известност в Съюза и ако използването без основание на този знак би довело до несправедливо облагодетелстване от отличителния характер или от репутацията на марката на ЕС или би ги увредило.
3. По-специално може да бъде забранено съгласно параграф 2:
[…]
б) да се предлагат стоки или да се пускат на пазара, или да се съхраняват за тези цели под знака, или да се предлагат или предоставят услуги под знака;
в) да се внасят или да се изнасят стоки под знака;
[…]“.
4 Член 15 от този регламент е озаглавен „Изчерпване на правата, предоставени от марка на ЕС“ и параграф 1 от него предвижда:
„Марка на ЕС не дава право на притежателя да забрани използването ѝ за стоки, които са били пуснати на пазара в Европейското икономическо пространство под тази марка от притежателя или с негово съгласие“.
5 Член 129 от Регламента е озаглавен „Приложимо право“ и гласи:
„1. Съдилищата за марките на ЕС прилагат разпоредбите на настоящия регламент.
2. По всички въпроси за марките, които не са обхванати от настоящия регламент, съответният съд за марките на ЕС прилага приложимото национално право.
3. Освен ако не е предвидено друго в настоящия регламент, съдът за марките на ЕС прилага процедурни[те] правил[а], приложим[и] по отношение на същия вид искове относно национална марка в държавата членка, на територията на която се намира съдът“.
Директива 2004/48/ЕО
6 Член 1 от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост (ОВ L 157, 2004 г., стр. 45; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 2, стр. 56) е озаглавен „Предмет“ и гласи:
„Настоящата директива се отнася за мерките, процедурите и средствата за защита, които са необходими за гарантиране спазването на правата върху интелектуална собственост. По смисъла на настоящата директива терминът „права върху интелектуална собственост“ включва правата върху индустриална собственост“.
7 Член 2 от тази директива е озаглавен „Обхват“ и параграф 1 от него предвижда:
„Без да се засягат средствата, които са или могат да бъдат предвидени в законодателството на Общността или в националното законодателство, доколкото тези средства могат да са по-благоприятни за притежателите на права, мерките, процедурите и средствата за защита, предвидени в настоящата директива, се прилагат в съответствие с член 3 за всички нарушения на права върху интелектуална собственост, както е предвидено в законодателството на Общността и/или в националното законодателство на съответната държава членка“.
8 Глава II от Директивата е озаглавена „Мерки, процедури и средства за защита“ и съдържа в частност член 3, който е озаглавен „Общо задължение“, а параграф 2 от него гласи:
„Също така тези мерки, процедури и средства за защита са ефективни, пропорционални и разубеждаващи и се прилагат по начин, чрез който се избягва създаването на препятствия пред законната търговия и се предвиждат предпазни механизми срещу злоупотреба с тях“.
Полското право
9 Член 325 от Ustawa — Kodeks postępowania cywilnego (Граждански процесуален кодекс) от 17 ноември 1964 г. в приложимата му за спора в главното производство редакция (наричан по-нататък „Гражданският процесуален кодекс“) гласи:
„Диспозитивът на съдебното решение трябва да съдържа наименованието на съда, имената на съдиите, секретаря и прокурора, ако последният участва по делото, датата и мястото на заседанието и на постановяване на решението, имената на страните и посочване на предмета на делото, както и решението на съда по исканията на страните“.
10 Съгласно член 758 от Гражданския процесуален кодекс компетентни по въпросите на принудителното изпълнение са sądy rejonowe (районни съдилища, Полша) и съдебните изпълнители към тези съдилища.
11 Съгласно член 767 от този кодекс:
„1. Освен ако в закона не е предвидено друго, действията на съдебните изпълнители подлежат на обжалване пред sąd rejonowy (районен съд). На обжалване подлежи и отказът на съдебния изпълнител да извърши дадено действие. Жалбата се разглежда от съда в района на действие на съдебния изпълнител.
2. Жалба могат да подават страните, както и други лица, чиито права са нарушени или има опасност да бъдат нарушени от действието или бездействието на съдебния изпълнител.
[…]“.
12 Член 840, параграф 1 от посочения кодекс предвижда:
„Длъжникът може да предяви иск за цялостно или частично обезсилване на изпълнителното основание или ограничаване на изпълнителната му сила, когато:
1) оспорва фактите, въз основа на които е издаден изпълнителният лист, и в частност когато оспорва наличието на задължение, установено в несъдебно изпълнително основание, или когато оспорва прехвърлянето на задължението въпреки наличието на изричен документ за това;
2) след издаването на изпълнителното основание е настъпил факт, довел до погасяване на задължението или до невъзможност за изпълнението му; ако изпълнителното основание е съдебно, искът на длъжника може да се основава и на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене, на възражение за изпълнение на задължението, ако посочването на това възражение в хода на делото е било недопустимо по силата на закона, и на възражение на прихващане […]“.
13 Член 843, параграф 3 от посочения кодекс предвижда:
„В исковата молба ищецът трябва да посочи всички възражения, с които разполага на този етап; в противен случай той губи правото да направи това по-късно в производството“.
14 Член 1050 от Гражданския процесуален кодекс гласи:
„1. Когато длъжникът трябва да извърши действие, което не може да бъде извършено от друго лице, а зависи изключително от волята на длъжника, съдът, в чийто съдебен район трябва да се извърши действието, по искане на взискателя и след изслушване на страните определя срок на длъжника за извършване на действието и глоба, която да му се наложи, в случай че не го извърши в определения срок.
[…]
3. Ако даденият на длъжника срок изтече, без длъжникът да е извършил действието, съдът по искане на взискателя налага глобата на длъжника и същевременно определя нов срок за извършване на действието и по-висока глоба, която да му се наложи в случай на ново неизпълнение“.
15 Член 1051, параграф 1 от този кодекс гласи:
„Когато длъжникът има задължение да не предприема действия или да не се противопоставя на действията на взискателя, съдът, в чийто съдебен район той не е изпълнил задължението си, по искане на взискателя му налага глоба, след като изслуша страните и установи, че длъжникът не е изпълнил задължението си. Съдът действа по същия ред и в случай на ново искане от страна на взискателя“.
Спорът в главното производство и преюдициалният въпрос
16 Harman произвежда аудиовизуално оборудване, и в частност високоговорители, слушалки и аудиосистеми. То има договор с дистрибутор за целите на продажбата на територията на Полша на негови стоки, обозначeни с притежаваните от него марки на ЕС „JBL“ и „HARMAN“.
17 AB разпространява на полския пазар стоки на Harman, които закупува от друг доставчик, а не от оторизирания дистрибутор на Harman за този пазар.
18 Harman сезира Sąd Okręgowy w Warszawie (Окръжен съд Варшава, Полша), запитващата юрисдикция, с иск да се преустанови нарушението на правата, които му предоставят тези марки, като се наложи обща забрана на AB да въвежда или пуска на пазара, да внася, да предлага, да рекламира и да складира за тези цели високоговорители и слушалки, заедно с техните опаковки, ако са обозначени с посочените марки и не са били вече пуснати на пазара в Европейското икономическо пространство (ЕИП) от Harman или с негово съгласие. Освен това Harman иска съдът да задължи AB да изтегли от пазара и да унищожи тези стоки заедно с техните опаковки.
19 В своя защита AB изтъква принципа на изчерпване на предоставяните от марката права и по същество се позовава на уверенията, които е получило от своя доставчик, че вносът на въпросните стоки на полския пазар не представлява нарушение на марките на Harman, тъй като стоките са били пуснати на пазара в ЕИП от Harman или с негово съгласие.
20 Запитващата юрисдикция отбелязва, че използваните от Harman системи за означаване на стоките му невинаги са достатъчни, за да се установи за кой пазар е предназначена всяка от тези стоки. За да се определи със сигурност дали дадена стока е предназначена за пазара в ЕИП, е необходимо да се използва база данни, която принадлежи на Harman.
21 Според запитващата юрисдикция AB би могло теоретично да се обърне към доставчика си, за да получи информация за самоличността на операторите, участвали в предходните етапи на веригата на разпространение. Доставчиците обаче обикновено не са склонни да разкриват източниците си на снабдяване, за да не загубят продажби, и затова е малко вероятно AB да успее да получи такава информация.
22 Същевременно практиката на полските съдилища е в диспозитива на решенията, с които уважават искове за нарушение на марка на ЕС, да посочват съответните стоки с израза „стоките, които не са били вече пуснати на пазара в ЕИП от ищеца (носителя на правата върху марката на ЕС) или с негово съгласие“. Тази формулировка не позволява на етапа на принудителното изпълнение да се знае кои са стоките, до които се отнася това производство, за разлика от онези, за които се прилага изключението във връзка с изчерпването на предоставяните от марката права. Така диспозитивът на тези решения всъщност не се различава от общото задължение, което произтича още от разпоредбите на закона.
23 Поради тази практика на съдилищата ответникът по иска за нарушение не е в състояние да изпълни доброволно решението, с коeто се установява наличието на нарушение, и е изложен на риска да бъде санкциониран по реда на членове 1050 и 1051 от Гражданския процесуален кодекс. Освен това тази практика най-често води до изземване на всички стоки, включително тези, чието движение изобщо не нарушава предоставяните от марката изключителни права.
24 Също така, както следва в частност от членове 767, 840 и 843 от Гражданския процесуален кодекс, в обезпечителното и в изпълнителното производство ответникът по иска за нарушение се сблъсква с редица правни пречки пред възможностите му успешно да оспори разпоредените мерки и разполага само с ограничени процесуални гаранции.
25 Първо, съгласно член 767 от този кодекс обжалване на действията на съдебния изпълнител е възможно само ако той е нарушил процесуалните правила за производството по принудително изпълнение. Затова тази жалба не е средство, което позволява да се определи дали дадена обозначена с марка стока е пусната на пазара в ЕИП от притежателя на марката или с негово съгласие.
26 Второ, ответникът по иска за нарушение няма възможност да оспорва изпълнението чрез иск по член 840 от Гражданския процесуален кодекс, тъй като този иск не може да се използва, за да се изяснява съдържанието на съдебния акт, който съставлява изпълнителното основание.
27 Трето, според преобладаващото мнение в полската доктрина компетентният съд в производството по принудително изпълнение наистина може да изслуша страните, но съгласно член 1051 от Гражданския процесуален кодекс не може да събира доказателства, за да определи дали ответникът по иска за нарушение е действал в съответствие със съдържанието на изпълнителното основание.
28 Четвърто, съгласно член 843, параграф 3 от Гражданския процесуален кодекс, когато предявява иск за оспорване на изпълнението, длъжникът трябва да посочи всички възражения, с които разполага, като в противен случай губи правото да направи това по-късно в производството.
29 Ето защо според запитващата юрисдикция практиката на съдилищата във връзка с формулирането на диспозитива на решенията, с които се установява наличието на нарушение, създава риск от ограничаване на съдебната защита на свободното движение на стоки.
30 При тези условия Sąd Okręgowy w Warszawie (Окръжен съд Варшава) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Трябва ли член 36, второ изречение ДФЕС във връзка с член 15, параграф 1 от Регламент [2017/1001] и във връзка с член 19, параграф 1, втор[а] [алинея] [ДЕС] да се тълкува в смисъл, че не допуска практика на националните съдилища на държавите членки, при която:
– когато уважават исканията на носителя на правата върху марката да се забрани доставката, пускането на пазара, предлагането, внасянето и рекламирането на стоки, обозначени със съответната марка на ЕС, или да се разпореди изтегляне от пазара или унищожаване на такива стоки,
– когато в обезпечително производство разпореждат изземване на стоки, обозначени със съответната марка на ЕС,
съдилищата посочват в текста на съдебните актове „продуктите, които не са били пуснати на пазара в Европейското икономическо пространство от носителя на правата върху марката или с негово съгласие“, вследствие от което — заради общата формулировка на текста на съдебния акт — се оставя на органа на принудителното изпълнение да констатира до кои от обозначените с марката на ЕС продукти се отнасят постановените съдебни разпореждания и забрани (тоест да констатира кои продукти не са били пуснати на пазара в Европейското икономическо пространство от носителя на правата върху марката или с негово съгласие), като за да направи тези констатации, посоченият орган се опира на изявленията на носителя на правата върху марката или на предоставените от него инструменти (в това число информационни инструменти и бази данни), а допустимостта на оспорването на тези констатации на органа на принудителното изпълнение пред съд по исков ред е изключена или ограничена поради естеството на правните средства за защита, с които разполага ответникът в обезпечителното и в изпълнителното производство?“.
По преюдициалния въпрос
31 Съгласно постоянната практика на Съда в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда задачата на последния е да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това при необходимост Съдът трябва да преформулира въпросите, които са му зададени. Освен това може да се наложи Съдът да вземе предвид норми от правото на Съюза, които националният съд не е посочил във въпросите си (решение от 8 септември 2022 г., RTL Television, C‑716/20, EU:C:2022:643, т. 55 и цитираната съдебна практика).
32 Що се отнася до задължението на държавите членки по член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС да осигурят ефективна съдебна защита в областите, обхванати от правото на Съюза, от постоянната практика на Съда следва, че правото на ефективни правни средства за защита може да се изтъква пряко въз основа на член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), без съдържанието на тази разпоредба да трябва да се уточнява с други разпоредби от правото на Съюза или с разпоредби от вътрешното право на държавите членки, а признаването на това право в даден конкретен случай предполага изтъкващото го лице да се позовава на права или свободи, гарантирани от правото на Съюза, както следва от член 47, първа алинея от Хартата (вж. в този смисъл решение от 6 октомври 2020 г., État luxembourgeois (Правна защита срещу искане за информация в данъчната област), C‑245/19 и C‑246/19, EU:C:2020:795, т. 54 и 55 и цитираната съдебна практика).
33 Освен това следва да се припомни, от една страна, че съгласно член 1 от Директива 2004/48 тя се отнася до всички мерки, процедури и средства за защита, които са необходими за гарантиране на спазването на правата върху интелектуална собственост, и от друга страна, че съгласно член 2, параграф 1 от Директивата тези мерки, процедури и средства за защита се прилагат за всички нарушения на права върху интелектуална собственост, предвидени в законодателството на Съюза и/или в националното законодателство на съответната държава членка.
34 Съгласно член 129, параграф 3 от Регламент 2017/1001 съдът за марките на ЕС прилага процедурните правила, които са приложими по отношение на същия вид искове относно национална марка в държавата членка, на територията на която се намира съдът. Оттук следва, че процесуалните гаранции, с които разполага ответникът по иск за нарушение на етапа на изпълнението на съдебния акт, трябва да се преценяват и от гледна точка на Директива 2004/48.
35 При тези условия следва да се приеме, че с единствения си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 15, параграф 1 от Регламент 2017/1001 във връзка с член 36, второ изречение ДФЕС, член 47 от Хартата и Директива 2004/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска практика на съдилищата, при която диспозитивът на решението, с което се уважава иск за нарушение на марка на ЕС, се съставя с формулировка, която е обща и затова оставя на компетентния орган на принудителното изпълнение да определи за кои стоки се прилага това решение.
36 Този въпрос трябва да се разбира като съставен от три части. Първата се отнася до изчерпването на правата, предоставяни от марката на ЕС, и до изискванията, които произтичат от защитата на свободното движение на стоки. Втората е свързана с изискванията, на които трябва да отговарят съгласно Директива 2004/48 всички мерки, процедури и средства за защита, необходими за гарантиране на спазването на правата върху интелектуална собственост. Третата част се отнася до задължението на държавите членки, от една страна, да установят необходимите процесуални способи за защита, за да осигурят ефективна съдебна защита в областите, обхванати от правото на Съюза, и от друга страна, да осигурят предпоставките за справедлив процес в съответствие с член 47 от Хартата.
37 Що се отнася до първата част, следва да се припомни, че член 9 от Регламент 2017/1001 предоставя на притежателя на марка на ЕС изключително право, което му позволява да забрани на всяко трето лице по-специално да внася стоките, носещи неговата марка, да ги предлага, да ги пуска на пазара или да ги съхранява за тези цели без съгласието му (вж. по аналогия решение от 16 юли 2015 г., TOP Logistics и др., C‑379/14, EU:C:2015:497, т. 32 и цитираната съдебна практика).
38 Член 15, параграф 1 от този регламент съдържа изключение от това правило, доколкото предвижда, че правото на притежателя се изчерпва, когато стоките са пуснати на пазара в ЕИП с тази марка от самия притежател или с негово съгласие (вж. по аналогия решение от 14 юли 2011 г., Viking Gas, C‑46/10, EU:C:2011:485, т. 26 и цитираната съдебна практика).
39 Текстът на тази разпоредба съответства на използваната от Съда формулировка в решенията, с които при тълкуването на членове 30 и 36 от Договора за ЕО (впоследствие членове 28 ЕО и 30 ЕО, а понастоящем членове 34 ДФЕС и 36 ДФЕС) в правото на Съюза е признат принципът на изчерпване на правото на марка. Следователно тази разпоредба възпроизвежда практиката на Съда, съгласно която притежателят на право на марка, защитено от законодателството на държава членка, не може да се позовава на това законодателство, за да се противопостави на вноса или търговията на стока, пусната на пазара в друга държава членка от самия него или с негово съгласие (вж. по аналогия решение от 20 декември 2017 г., Schweppes, C‑291/16, EU:C:2017:990, т. 34 и цитираната съдебна практика).
40 Целта на тази основана на член 36 ДФЕС съдебна практика относно принципа на изчерпване на правото на марка е, подобно на член 15 от Регламент 2017/1001, да съвмести основните интереси от защита на правата на марка, от една страна, с тези за свободно движение на стоките на вътрешния пазар, от друга, така че тези две разпоредби, с които се цели да се постигне един и същ резултат, трябва да се тълкуват еднакво (вж. по аналогия решение от 20 декември 2017 г., Schweppes, C‑291/16, EU:C:2017:990, т. 35 и цитираната съдебна практика).
41 За да се осигури справедливо равновесие между тези основни интереси, възможността за позоваване на изчерпването на предоставяното от марката на ЕС право — като изключение от това право — е ограничена в редица отношения.
42 На първо място, член 15, параграф 1 от Регламент 2017/1001 закрепва принципа на изчерпване на предоставяните от марката права не за всички стоки, които са пуснати на пазара от притежателя или с негово съгласие — без оглед на мястото, на което са пуснати на пазара, а единствено за онези от тях, които са пуснати на пазара в ЕИП (вж. в този смисъл решение от 16 юли 1998 г., Silhouette International Schmied, C‑355/96, EU:C:1998:374, т. 21, 26 и 31).
43 Като уточнява, че пускането на стоките на пазара извън ЕИП не изчерпва правото на притежателя да се противопоставя на внасянето на тези стоки без негово съгласие, законодателят на Съюза съответно позволява на притежателя на марката да контролира първото пускане на обозначените с неговата марка стоки на пазара в ЕИП (вж. по аналогия решение от 20 ноември 2001 г., Zino Davidoff и Levi Strauss, C‑414/99—C‑416/99, EU:C:2001:617, т. 33 и цитираната съдебна практика).
44 На второ място, обозначените с марката стоки не може да се смятат за „пуснати на пазара в ЕИП“, когато притежателят на тази марка ги е внесъл в ЕИП, за да ги продава там, или ги е предложил за продажба на потребители в ЕИП в своите магазини или в магазините на свързано дружество, но без да успее да реализира продажби (вж. в този смисъл решение от 30 ноември 2004 г., Peak Holding, C‑16/03, EU:C:2004:759, т. 44).
45 На трето място, Съдът е постановил, че съгласието на притежателя трябва освен това да се отнася до всяка бройка от стоката, за която се изтъква изчерпване на правата. В този смисъл не е достатъчно това, че притежателят на марката вече продава на пазара в ЕИП идентични или сходни стоки като тези, за които се изтъква изчерпване на правата (вж. в този смисъл решение от 1 юли 1999 г., Sebago и Maison Dubois, C‑173/98, EU:C:1999:347, т. 21 и 22).
46 На четвърто място, съгласието — което е равносилно на отказ на притежателя от изключителното му право по член 9 от Регламент 2017/1001 да забрани на всяко трето лице да внася обозначените с марката му стоки — трябва да е изразено по начин, който еднозначно да сочи наличието на воля за отказ от това право (вж. в този смисъл решение от 20 ноември 2001 г., Zino Davidoff и Levi Strauss, C‑414/99—C‑416/99, EU:C:2001:617, т. 41 и 45).
47 Такава воля обикновено се изразява чрез изрично заявяване на съгласието. С оглед обаче на изискванията, произтичащи от защитата на свободното движение на стоки, Съдът е приемал, че това правило може да се адаптира (вж. в този смисъл решение от 15 октомври 2009 г., Makro Zelfbedieningsgroothandel и др., C‑324/08, EU:C:2009:633, т. 23 и цитираната съдебна практика).
48 В този смисъл, дори ако първото пускане на съответните стоки на пазара в ЕИП е извършено без изричното съгласие на притежателя на марката, не е изключено в някои случаи волята му да се откаже от своето право да може да се изведе имплицитно от фактори и обстоятелства, които предхождат, съпътстват или следват пускането на стоките в продажба и които според преценката на националния съд също сочат — еднозначно — наличието на отказ на притежателя от неговото право (вж. в този смисъл решения от 20 ноември 2001 г., Zino Davidoff и Levi Strauss, C‑414/99—C‑416/99, EU:C:2001:617, т. 46 и от 15 октомври 2009 г., Makro Zelfbedieningsgroothandel и др., C‑324/08, EU:C:2009:633, т. 25—27).
49 При все това не може да се извежда мълчаливо съгласие просто от липсата на изявление от страна на притежателя на марката. Също така не може да се извежда мълчаливо съгласие от това, че притежателят на марката не е съобщил, че се противопоставя на евентуалните продажби в ЕИП, нито от това, че върху стоките не е отбелязано наличието на забрана за пускането им на пазара в ЕИП, тъй като изискванията за доказване на съществуването на мълчаливо съгласие не провеждат никакво принципно разграничение според това дали първоначалното пускане в продажба е осъществено извън или в рамките на ЕИП (вж. в този смисъл решения от 20 ноември 2001 г., Zino Davidoff и Levi Strauss, C‑414/99—C‑416/99, EU:C:2001:617, т. 55 и 56 и от 15 октомври 2009 г., Makro Zelfbedieningsgroothandel и др., C‑324/08, EU:C:2009:633, т. 28).
50 На пето и последно място, по принцип е в тежест на оператора, който твърди изчерпване на правата, да докаже, че са изпълнени условията за прилагане на изчерпването. Това правило обаче трябва да бъде съответно адаптирано, когато може да позволи на притежателя да раздели националните пазари и така да способства за запазването на ценовите различия между държавите членки (вж. в този смисъл решение от 20 декември 2017 г., Schweppes, C‑291/16, EU:C:2017:990, т. 52 и 53 и цитираната съдебна практика).
51 Подобно адаптиране на тежестта на доказване би се наложило например при наличието на система за изключителна дистрибуция (решение от 8 април 2003 г., Van Doren + Q, C‑244/00, EU:C:2003:204, т. 39).
52 В този смисъл от член 15, параграф 1 от Регламент 2017/1001, разглеждан в светлината на член 36 ДФЕС и цитираната в точки 38—40 от настоящото решение практика на Съда, следва, че операторът, срещу когото притежателят на марка на ЕС е предявил иск за нарушение, има право да се защитава, като посочи и докаже, че обозначените с тази марка стоки, до които се отнася искът за нарушение, са били пуснати на пазара в ЕИП от притежателя или с негово съгласие. Както следва от съдебната практика, цитирана в предходната точка от настоящото решение, този оператор трябва също така да може да доказва при условията на адаптирана в негова полза тежест на доказване, когато са налице условията, предвидени в това отношение в практиката на Съда.
53 За сметка на това от цитираната в точки 44 и 49 от настоящото решение практика на Съда не следва, че притежателят на марката е длъжен да въведе система за означаване на стоките си, която да позволява за всяка стока да се установи дали е предназначена за пазара в ЕИП.
54 Всъщност, както посочва по същество генералният адвокат в точка 76 от заключението си, при положение че в правото на Съюза няма разпоредба, чието тълкуване да може да доведе до такъв извод въз основа в частност на текста, контекста ѝ и целите на правната уредба, от която тя е част, не може като правно основание за възлагането на подобно задължение на притежателя да служи просто констатацията за трудностите пред ответника по иска за нарушение да получи информация за първоначалния доставчик в дадена мрежа за паралелна дистрибуция.
55 Освен това всяко задължение в този смисъл би ограничило неоснователно възможността на притежателя да промени в последния момент пазара, за който първоначално е смятал да предназначи определена стока.
56 Що се отнася до втората част на поставения въпрос, следва да се отбележи, че процесуалните аспекти на опазването на правата върху интелектуална собственост, в това число на изключителното право по член 9 от Регламент 2017/1001, се уреждат по принцип от националното право, така както то е хармонизирано с Директива 2004/48, която се отнася до мерките, процедурите и средствата за защита, които са необходими за гарантиране на спазването на правата върху интелектуална собственост, както следва по-конкретно от членове 1—3 от нея. Ето защо всяко национално производство във връзка с иск за нарушение на марка на ЕС трябва да е в съответствие с разпоредбите на тази директива.
57 Следва обаче да се констатира, че процесуалният аспект, до който конкретно се отнася въпросът на запитващата юрисдикция по настоящото дело, не е уреден в Директива 2004/48, тъй като тя не съдържа никакви разпоредби относно формулирането на диспозитива на съдебните актове във връзка с искове за нарушение. Ето защо по този въпрос важи принципът на процесуалната автономия, до който се отнася третата част на поставения въпрос.
58 Колкото до тази трета част, запитващата юрисдикция като че ли вижда причинно-следствена връзка между формулировката на диспозитива на решението, което трябва да постанови, за да сложи край на спора в главното производство, и сочените неудобства, пред които би могъл да се изправи ответникът на етапа на принудителното изпълнение. Налага се обаче констатацията, че тези неудобства произтичат от производството по принудително изпълнение, следващ етап след иска за нарушение.
59 Ето защо трябва да се провери дали обстоятелството, че на етапа на принудителното изпълнение ответникът разполага с ограничени способи за защита и процесуални гаранции съгласно националното право, е в разрез с наложените от правото на Съюза изисквания за ефективна съдебна защита и съответно с единството и ефективността на това право.
60 Принципът на ефективната съдебна защита на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, е общ принцип на правото на Съюза, който произтича от общите конституционни традиции на държавите членки, закрепен е в членове 6 и 13 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г., а понастоящем е потвърден в член 47 от Хартата (решение от 21 декември 2021 г., Randstad Italia, C‑497/20, EU:C:2021:1037, т. 57 и цитираната съдебна практика).
61 Основното съдържание на правото на ефективни правни средства за защита, прогласено в член 47 от Хартата, наред с други елементи включва възможността носителят на това право да получи достъп до съд, който е компетентен да осигури спазването на правата, гарантирани му от правото на Съюза, и с тази цел да разгледа всички релевантни правни и фактически въпроси, за да реши отнесения до него спор (решение от 6 октомври 2020 г., État luxembourgeois (Правна защита срещу искане за информация в данъчната област), C‑245/19 и C‑246/19, EU:C:2020:795, т. 66 и цитираната съдебна практика).
62 Освен това принципът на равни процесуални възможности, който произтича от самото понятие за справедлив процес и има за цел да осигури равнопоставеност между страните в производството, като гарантира, че всеки представен пред съда документ ще може да бъде преценен и оспорен от всяка от страните в производството, е неразделна част от закрепения в член 47 от Хартата принцип на ефективната съдебна защита на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза. Този принцип включва по-конкретно задължението да се осигури на всяка от страните разумна възможност да представи своята позиция, включително да посочи доказателствата си, при условия, които не я поставят в явно неблагоприятно положение спрямо противната страна (вж. в този смисъл решения от 17 юли 2014 г., Sánchez Morcillo и Abril García, C‑169/14, EU:C:2014:2099, т. 49 и цитираната съдебна практика и от 10 февруари 2022 г., Bezirkshauptmannschaft Hartberg-Fürstenfeld (Давностен срок), C‑219/20, EU:C:2022:89, т. 46 и цитираната съдебна практика).
63 Освен това следва да се припомни, че принципът на спазване на правото на защита е основен принцип на правото на Съюза. Би било нарушение на този принцип, ако съдебното решение се основава върху факти и документи, с които самите страни — или една от тях — не са могли да се запознаят и по които съответно не са могли да вземат отношение (решение от 12 ноември 2014 г., Guardian Industries и Guardian Europe/Комисия, C‑580/12 P, EU:C:2014:2363, т. 30 и цитираната съдебна практика).
64 Съгласно постоянната съдебна практика спазването на правото на защита във всяко производство срещу дадено лице, което може да завърши с увреждащ го акт, трябва да е гарантирано дори когато няма специална правна уредба за това (вж. в този смисъл решение от 13 септември 2007 г., Land Oberösterreich и Австрия/Комисия, C‑439/05 P и C‑454/05 P, EU:C:2007:510, т. 36 и цитираната съдебна практика).
65 При все това, освен в случаите, в които съществуват правила на Съюза в съответната област, каквито са правилата на Директива 2004/48, по силата на принципа на процесуалната автономия следва във вътрешния правен ред на всяка държава членка да се установят процесуалните правила за способите за защита, при условие обаче тези правила да не са по-неблагоприятни при обхванатите от правото на Съюза положения, отколкото при подобни положения, уреждани от вътрешното право (принцип на равностойност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза (принцип на ефективност) (решение от 21 декември 2021 г., Randstad Italia, C‑497/20, EU:C:2021:1037, т. 58 и цитираната съдебна практика).
66 Предвид сведенията в акта за преюдициално запитване изглежда, че релевантните разпоредби на националното процесуално право не са в противоречие с принципа на равностойност.
67 Колкото до принципа на ефективност, следва да се припомни, че правото на Съюза не принуждава държавите членки да въвеждат различни от установените във вътрешното право правни средства за защита, освен ако все пак от общата система на разглеждания национален правен ред не личи, че няма никакво средство за защита пред съд, което да позволява дори и инцидентно да се гарантира спазването на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, или че единствената възможност правните субекти да получат достъп до съд е да бъдат принудени да нарушат правото (решение от 21 декември 2021 г., Randstad Italia, C‑497/20, EU:C:2021:1037, т. 62).
68 Освен това следва да се подчертае, че съгласно практиката на Съда всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална процесуална разпоредба прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се анализира, като се държи сметка за мястото на тази разпоредба в цялото производство, неговия ход и неговите особености пред различните национални инстанции. С оглед на това следва, ако е необходимо, да се вземат предвид принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система, като гарантирането на правото на защита, принципа на правната сигурност и правилното развитие на производството (решения от 10 март 2022 г., Grossmania, C‑177/20, EU:C:2022:175, т. 51 и цитираната съдебна практика и от 17 май 2022 г. SPV Project 1503 и др., C‑693/19 и C‑831/19, EU:C:2022:395, т. 60 и цитираната съдебна практика).
69 Същевременно операторът, който има стоки, пуснати на пазара в ЕИП с марка на ЕС от притежателя на тази марка или с негово съгласие, черпи от свободното движение на стоки, гарантирано с членове 34 ДФЕС и 36 ДФЕС, и от член 15, параграф 1 от Регламент 2017/1001 права, които националните юрисдикции трябва да защитават (вж. в този смисъл решения от 19 декември 1968 г., Salgoil, 13/68, EU:C:1968:54, стр. 676 и от 11 юни 2015 г., Berlington Hungary и др., C‑98/14, EU:C:2015:386, т. 105 и цитираната съдебна практика).
70 От гледна точка на принципа на процесуалната автономия обаче, признат в съдебната практика, цитирана в точка 65 от настоящото решение, щом от разпоредбите на Директива 2004/48 не следва друго, правото на Съюза не би могло да е пречка за практика на съдилищата да съставят с обща формулировка диспозитива на решението, с което се уважава иск за нарушение на марка на ЕС, при условие че ответникът разполага с ефективна съдебна защита на правата, които твърди, че черпи от членове 34 ДФЕС и 36 ДФЕС и от член 15, параграф 1 от Регламент 2017/1001.
71 Ето защо, ако националният съд е длъжен в диспозитива на решенията, с които уважава иск за нарушение на марка на ЕС, да посочи чрез обща формулировка стоките, които не са били вече пуснати на пазара в ЕИП от притежателя или с негово съгласие, ответникът трябва на етапа на принудителното изпълнение да разполага с всички гаранции за справедлив процес, за да може пълноценно да оспори наличието на нарушение или на опасност от нарушение на изключителните права на притежателя на марката и да се противопостави на изземването на бройките от стоките, за които изключителните права на притежателя са изчерпани и които съответно могат свободно да се движат в ЕИП.
72 Що се отнася до посоченото от запитващата юрисдикция обстоятелство, че поради липсата на достъп до базите данни на Harman е обективно невъзможно за AB да докаже, че стоките, които е закупило, са били пуснати на пазара в ЕИП от Harman или с негово съгласие, би могло да се окаже необходимо, както посочва генералният адвокат в точка 90 от заключението си, дори ако не е установено да е налице изключителна дистрибуция, компетентният орган на принудителното изпълнение или, според случая, компетентният съд, пред който се упражняват правните средства за защита срещу действията на този орган, да адаптира тежестта на доказване, доколкото в зависимост от специфичните обстоятелства относно търговията със съответните стоки констатира, че правилото за тежестта на доказване, припомнено в точка 50 от настоящото решение, може да позволи на притежателя да раздели националните пазари и така да способства за запазването на ценовите различия между държавите членки.
73 По всички изложени съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че член 15, параграф 1 от Регламент 2017/1001 във връзка с член 36, второ изречение ДФЕС, член 47 от Хартата и Директива 2004/48 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска практика на съдилищата, при която диспозитивът на решението, с което се уважава иск за нарушение на марка на ЕС, се съставя с формулировка, която е обща и затова оставя на компетентния орган на принудителното изпълнение да определи за кои стоки се прилага това решение, стига в производството по принудително изпълнение ответникът да има възможност да оспори преценката кои са стоките, до които се отнася това производство, и да може съд да провери и да реши в съответствие с разпоредбите на Директива 2004/48 кои стоки действително са били пуснати на пазара в ЕИП от притежателя на марката или с негово съгласие.
По съдебните разноски
74 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (пети състав) реши:
Член 15, параграф 1 от Регламент (ЕС) 2017/1001 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2017 година относно марката на Европейския съюз във връзка с член 36, второ изречение ДФЕС, член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост
трябва да се тълкува в смисъл, че:
допуска практика на съдилищата, при която диспозитивът на решението, с което се уважава иск за нарушение на марка на Европейския съюз, се съставя с формулировка, която е обща и затова оставя на компетентния орган на принудителното изпълнение да определи за кои стоки се прилага това решение, стига в производството по принудително изпълнение ответникът да има възможност да оспори преценката кои са стоките, до които се отнася това производство, и да може съд да провери и да реши в съответствие с разпоредбите на Директива 2004/48 кои стоки действително са били пуснати на пазара в Европейското икономическо пространство от притежателя на марката или с негово съгласие.
Подписи