ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
M. SZPUNAR
представено на 10 ноември 2016 година(1)
Дело C‑568/15
Zentrale zur Bekämpfung unlauteren Wettbewerbs Frankfurt am Main e.V.
срещу
comtech GmbH
(Преюдициално запитване, отправено от Landgericht Stuttgart (Областен съд Щутгарт, Германия)
„Директива 2011/83/ЕС — Защита на потребителите — Комуникация по телефона — Използване на телефонна линия от търговеца, за да позволи на потребителя да се свърже с него във връзка със сключен договор — Забрана за прилагане на цени, надвишаващи основната тарифа — Понятието „основна тарифа“
I – Въведение
1. В настоящото дело от Съда се иска да даде разяснения относно защитата на потребителите, по-специално във връзка с телефонните разговори, и в частност във връзка с предоставянето на разположение от даден търговец на телефонна линия за следпродажбено обслужване на неговите клиенти.
2. Поставените преюдициални въпроси се отнасят до тълкуването на понятието „основна тарифа“ по смисъла на член 21 от Директива 2011/83/ЕС(2), при положение че тази директива не съдържа определение за това понятие. Така това дело предоставя възможност на Съда за първи път да се произнесе относно тълкуването на този член и на съдържащото се в него понятие „основна тарифа“.
II – Правна уредба
А – Правото на Съюза
3. Член 4 от Директива 2011/83, озаглавен „Равнище на хармонизация“, има следния текст:
„Държавите членки не могат да запазват или въвеждат в своето национално право разпоредби, отклоняващи се от предвидените в настоящата директива, включително повече или по-малко строги разпоредби, с които да гарантират различно равнище на защита на потребителите, освен ако в настоящата директива не е предвидено друго“.
4. Член 6, параграф 1 от тази директива, озаглавен „Изисквания за предоставяне на информация при договорите от разстояние и договорите извън търговския обект“, гласи:
„1. Преди потребителят да се обвърже с договор от разстояние или договор извън търговския обект, или от съответно предложение за сключване на договор, търговецът предоставя на потребителя по ясен и разбираем начин следната информация:
[…]
е) когато е приложимо, разходите за използване на техническото средство за комуникация от разстояние за сключването на договора, когато тези разходи са изчислени на база, различна от основната тарифа;
[…]“.
5. Съгласно член 21 от тази директива, озаглавен „Комуникация по телефона“:
„Държавите членки гарантират, че в случаите, когато търговецът използва телефонна линия за свързване с него по телефон във връзка със сключения договор, потребителят, когато се свързва с търговеца, не трябва да заплаща повече от основната тарифа.
Първа алинея не засяга правото на доставчиците на телекомуникационни услуги да таксуват тези разговори“.
Б – Германското право
6. Член 312а, параграф 5 от Bürgerliches Gesetzbuch (Граждански кодекс, наричан по-нататък „BGB“), озаглавен „Общи задължения и принципи, приложими към договорите с потребители; граници при договаряне на възнаграждение“, който транспонира член 21 от Директива 2011/83, предвижда следното:
„Споразумение, по силата на което потребителят е длъжен да плаща такса за това, че се обажда на търговеца с въпроси или за разяснения относно сключен между тях договор на телефонен номер, използван от търговеца за тази цел, е нищожно, ако договорената такса надвишава таксата за използване само на съответната телекомуникационна услуга. Ако споразумението е недействително по смисъла на първото изречение, потребителят не дължи на доставчика на телекомуникационни услуги такса за повикването. Доставчикът на телекомуникационни услуги има право да иска от търговеца, сключил с потребителя нищожното споразумение, таксата за използване само на телекомуникационната услуга“.
III – Фактите в основата на спора в главното производство, преюдициалните въпроси и производството пред Съда
7. сomtech GmbH е германско дружество, чиято икономическа дейност е свързана с продажбата на електрическо и електронно оборудване. На своя уебсайт то предлага телефонен номер за обслужване на клиенти, адресиран до клиентите, които вече са сключили договор за покупка с него и желаят да получат разяснения или обяснения относно този договор. Този специален телефонен номер започва с код „0180“ и се използва в Германия за обслужване на клиенти по обща тарифа за цялата страна. Разходите за повикване към този специален (негеографски) номер надвишават сумата на разходите, които потребителят би понесъл за повикване на стандартен стационарен (географски) или мобилен телефонен номер по стандартни цени за свързване(3).
8. Zentrale zur Bekämpfung unlauteren Wettbewerbs Frankfurt am Main e.V. (наричано по-нататък „Zentrale“) е сдружение за защита на търговските интереси на своите членове, а именно сдружения и предприятия. Zentrale предявява пред запитващата юрисдикция иск срещу comtech за преустановяване на нарушение по член 312а, параграф 5 от BGB, който транспонира член 21 от Директива 2011/83. Във връзка с този иск Zentrale твърди, че предоставянето на разположение на телефонна линия за следпродажбено обслужване при заплащане при по-висока тарифа от тази за стандартните разговори представлява нелоялна търговска практика(4).
9. сomtech възразява срещу този иск за преустановяване на нарушение. Това дружество твърди, че член 312а, параграф 5 от BGB, тълкуван във връзка с член 21 от Директива 2011/83, изисква търговецът да не реализира печалби посредством телефонната линия за обслужване на клиенти. Ето защо според това дружество не е забранено разходите за свързване по телефона да надвишават тарифата за т.нар. „стандартни“ разговори с оглед на покриването на таксата, дължима на телефонния оператор за предоставянето на разположение на линия за обслужване на клиенти, стига търговецът да не печели от това(5).
10. Запитващата юрисдикция посочва, че за да се произнесе по спора в главното производство, е необходимо да тълкува израза „таксата за използване само на съответната телекомуникационна услуга“ в член 312а, параграф 5 от BGB. Предвид обстоятелството, че тарифите за телефонните линии като разглежданата в главното производство са предмет на хармонизация на европейско равнище посредством член 21 от Директива 2011/83, то се налага също и тълкуването на тази разпоредба от Директива 2011/83. А тя предвижда, че потребителят не трябва да заплаща повече от „основната тарифа“ при свързване по телефона след сключването на договор.
11. Според запитващата юрисдикция германският законодател е имал за цел да избегне търговецът да реализира печалби от предоставянето на разположение на негеографска телефонна линия. Такова тълкуване на член 21 от Директива 2011/83, и оттам на член 312а, параграф 5 от BGB, не изключва възможността потребителят да плаща повече за повикване към негеографска линия, отколкото за стандартно повикване, стига приходите да не надвишават разходите за предоставянето на разположение на такава линия.
12. Същевременно запитващата юрисдикция има съмнения по отношение на това тълкуване и си задава въпроса дали се налага тълкуване на понятието „основна тарифа“, което да е по-ограничително от това на германския законодател, за да се гарантира по-високо равнище на защита на потребителя. Тя счита, че текстът на член 21 от Директива 2011/83, както и неговата цел, подкрепят такова по-ограничително тълкуване. Всъщност, макар, както вече бе посочено, спорната национална разпоредба да забранява реализирането на печалби посредстом използването на негеографска телефонна линия, тя не е пречка повикванията към посочената линия да се таксуват по-скъпо отколкото стандартните разговори.
13. Изправен пред тези въпроси, с акт от 15 октомври 2015 г., постъпил в секретариата на Съда на 5 ноември 2015 г., Landgericht Stuttgart (Областен съд Щутгарт, Германия) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Трябва ли член 21, първа алинея от Директива 2011/83 да се тълкува в смисъл, че когато търговец използва телефонна линия, за да може потребителят да се свърже с него по телефона във връзка със сключен договор, такъв потребител не следва да понася разходи, по-високи от тези, които би понесъл за повикване на стандартен (т.нар. в Германия „географски“) стационарен или мобилен телефонен номер при осъществяване на връзката по този начин?
2) Противоречи ли на член 21, първа алинея от Директива 2011/83 национална разпоредба, съгласно която в случаите, когато търговецът използва за контакт по телефона във връзка със сключен договор телефонен номер за обслужване на клиенти, започващ с „0180“, потребителят трябва да понесе разходите, които доставчикът на телекомуникационни услуги му начислява за използването на тази телекомуникационна услуга, по-специално когато тези разходи надвишават разходите, които потребителят би понесъл за свързване по телефона със стандартен (географски) стационарен или мобилен телефонен номер?
Допуска ли член 21, първа алинея от Директивата такава национална разпоредба тогава, когато доставчикът на телекомуникационни услуги не плаща на търговеца никаква част от таксата, която събира от потребителя за свързване с номер, започващ с „0180“?“.
14. Писмени становища представят Zentrale, естонското, литовското, нидерландското и финландското правителство, както и Европейската комисия. Тъй като никоя от заинтересованите страни не прави искане за това, Съдът решава да се произнесе без провеждане на съдебно заседание за изслушване на устните състезания.
IV – Анализ
А – Относно съвместното разглеждане на преюдициалните въпроси
15. С преюдициалните си въпроси запитващата юрисдикция иска да установи, от една страна, дали понятието „основна тарифа“ трябва да се тълкува в смисъл, че разходите, начислявани на потребителя, когато се свързва с търговеца по телефонна линия за следпродажбено обслужване, не могат да надвишават цената, която той би платил за повикване към стандартен стационарен (географски) или мобилен телефонен номер, и от друга страна, какво значение следва да се придаде на въпроса дали търговецът реализира печалби посредством тази телефонна линия.
16. Струва ми се уместно, както имплицитно предлага Комисията, тези въпроси да бъдат разгледани съвместно, тъй като се отнасят до тълкуването на едно и също понятие.
17. Така с двата преюдициални въпроса запитващата юрисдикция по същество иска да установи как следва да се тълкува понятието „основна тарифа“ в член 21 от Директива 2011/83.
18. Важно е да се уточни от самото начало, че Zentrale, естонското и литовското правителство, както и Комисията, защитават в писмените си становища виждането, че когато потребителят се свързва с търговеца чрез телефонна линия за следпродажбено обслужване, той не трябва да заплаща за телефонния разговор по-висока цена от тази, която би понесъл за повикване към стандартен стационарен (географски) или мобилен телефонен номер.
Б – Относно понятието „основна тарифа“ по смисъла на член 21 от Директива 2011/83
1. Текстът на член 21 от Директива 2011/83
19. Съгласно член 21, първа алинея от Директива 2011/83 „[д]ържавите членки гарантират, че в случаите, когато търговецът използва телефонна линия за свързване с него по телефон във връзка със сключения договор, потребителят, когато се свързва с търговеца, не трябва да заплаща повече от основната тарифа“.
20. Предвид липсата на определение на понятието „основна тарифа“ в Директива 2011/83, както и в правната уредба, създадена от законодателя на Съюза в областта на предоставянето на съобщителни услуги(6), от постоянната практика на Съда следва, че определянето на значението и на обхвата на термините, за които правото на Съюза не дава никакво определение, следва да се осъществява в съответствие с обичайното им значение в говоримия език, като се държи сметка за контекста, в който те се използват, и за целите, преследвани от правната уредба, от която те са част(7).
21. Що се отнася до обичайното значение на понятието „основна тарифа“ на немски език, то напомня, както посочва запитващата юрисдикция, понятието „местна тарифа“, което означава разходите за местно повикване към стандартен телефонен номер. Освен това запитващата юрисдикция подчертава, че в Германия тълкуването на това понятие не е еднакво(8).
22. В това отношение съгласно постоянната съдебна практика формулировката, използвана в текста на правна разпоредба на Съюза на един от езиците, не може да служи като единствена основа за тълкуването на разпоредбата или да ѝ се отдава предимство пред текстовете на останалите езици. Всъщност разпоредбите на правото на Съюза трябва да бъдат тълкувани и прилагани еднакво, като се вземат предвид текстовете на всички езици на Европейския съюз. В случай на несъответствия между текстовете на различните езици на разпоредба от правото на Съюза тя трябва да се тълкува в зависимост от общия разум и целите на правната уредба, от която е част(9).
23. В настоящия случай, както правилно отбелязва Комисията, макар че по принцип не съществува разминаване в текстовете на различните езици(10), с оглед на разнообразието от тарифи, предлагани на крайните потребители за предоставянето на разположение на далекосъобщителни услуги в държавите членки(11), както и на наблюдаваното бързо развитие в динамичния сектор на далекосъобщенията, не изглежда възможно да се определи значението в говоримия език на понятието „основна тарифа“. Следователно обичайният смисъл на термина, използван в текстовете на другите езици, не може сам по себе си да даде отговор на поставения преюдициален въпрос.
24. Затова понятието „основна тарифа“ следва да се тълкува в зависимост от общия разум, целите и нормативния контекст на Директива 2011/83. Генезисът на тази директива може също да представлява надежден източник, позволяващ в известна степен да се проследи замисълът на законодателя на Съюза в една чувствителна сфера, каквато е защитата на потребителите.
2. Тълкуването на член 21 от Директива 2011/83 в неговия контекст
25. Тълкуването на член 21 от Директива 2011/83 следва да се направи, като се имат предвид другите разпоредби от тази директива.
26. В това отношение трябва да се подчертае, че в разпоредбата на член 6, параграф 1, буква е) от Директива 2011/83, която се отнася до изискванията за предоставяне на преддоговорна информация при договорите от разстояние и договорите извън търговския обект, също се използва изразът „основна тарифа“. Тази разпоредба предвижда, че преди сключването на договора търговецът е длъжен да предостави на потребителя информация относно „разходите за използване на техническото средство за комуникация от разстояние за сключването на договора, когато тези разходи са изчислени на база, различна от основната тарифа“(12).
27. Според Комисията това задължение за информиране на потребителя позволява на същия да реши дали приема да сключи договора с търговеца, като знае какви са разходите, свързани с техническото средство за комуникация от разстояние(13). Комисията твърди още, че за „основна тарифа“ по смисъла на член 6, параграф 1, буква е) от Директива 2011/83 могат да се приемат само разходите, които потребителят трябва да очаква, тоест тези за обичайни телефонни разговори, таксувани за повикване към стандартен стационарен (географски) или мобилен телефонен номер. След като потребителят е наясно с тези разходи въз основа на договора, сключен с доставчика на далекосъобщителни услуги, то търговецът няма задължение за предоставяне на информация в рамките на този член. За сметка на това, ако телефонният разговор между потребителя и търговеца се осъществява чрез телефонен номер, свързан с разходи за потребителя, които надвишават тези при обичайните телефонни разговори за повикване при стандартен стационарен (географски) или мобилен телефонен разговор, то потребителят трябва да бъде информиран от търговеца по ясен и разбираем начин.
28. Ако в рамките на член 6, параграф 1, буква е) от Директива 2011/83 тълкуването на тази разпоредба и на съдържащото се в нея понятие „основна тарифа“ навежда на извода, че това понятие се отнася изключително до обичайните разходи за стандартен стационарен (географски) или мобилен телефонен разговор, според мен не може положението да бъде различно при тълкуването на понятието „основна тарифа“ по смисъла на член 21 от тази директива.
29. Ето защо, поставен в неговия контекст, член 21 от Директива 2011/83 трябва да се тълкува като отнасящ се единствено до разходите, понасяни от потребителя при повикване към стандартен стационарен (географски) или мобилен телефонен номер.
30. Това тълкуване е единственото, което може да гарантира постигането на преследваните от Директива 2011/83 цели, както ще се постарая да покажа по-долу.
3. Относно понятието „основна тарифа“ с оглед на целта за защита на потребителите
31. Съгласно член 1 от Директива 2011/83 нейната цел е „чрез постигането на високо равнище на защита на потребителите да допринесе за правилното функциониране на вътрешния пазар“(14).
32. В това отношение съображения 3(15)—5 и 7 от Директива 2011/83 припомнят, че целта на тази директива е да допринесе за „високо равнище на защита на потребителите“. По-специално в съображение 7 от Директивата се посочва, че „потребителите следва да се ползват от общо високо равнище на защита в целия Съюз“(16).
33. Според нидерландското правителство разглежданото в главното производство германско законодателство не противоречи на член 21 от Директива 2011/83, и по-специално на целта за защита на потребителите, призната в съображения 3—5 и 7 и в член 1 от тази директива. Всъщност, противно на естонското(17) и литовското правителство, нидерландското правителство смята, че понятието „основна тарифа“ включва допълнителните разходи, произтичащи от предоставянето на разположение на разглеждания номер за обслужване на клиенти(18).
34. Не намирам този довод за убедителен.
35. В съображение 2 от Директива 2011/83 се подчертава, че тази директива се отклонява от подхода за минимална хармонизация, възприет в директиви 85/577/ЕИО(19) и 97/7, в полза на пълната хармонизация. Така в интерес на правната сигурност целта за „общо високо равнище на защита в целия Съюз“ се постига посредством пълната хармонизация на някои съществени аспекти на договорите между предприятията и потребителите(20). Следователно съгласно член 4 от Директива 2011/83 „[д]ържавите членки не могат да запазват или въвеждат в своето национално право разпоредби, отклоняващи се от предвидените в настоящата директива, включително повече или по-малко строги разпоредби, с които да гарантират различно равнище на защита на потребителите, освен ако в настоящата директива не е предвидено друго“, а, припомням, друго не е предвидено по отношение на член 21 от нея(21).
36. Както правилно посочват естонското, литовското правителство и Комисията, член 21 от Директива 2011/83 се отнася до случай, при който след сключването на договор потребителят се свързва с търговеца по повод на този договор, за да изясни въпроси относно неговото изпълнение(22), или след неговото изпълнение — за да предяви права по гаранция или да подготви иск или жалба. Тъй като именно търговецът е предоставил телефонната линия, на която да може да бъде намерен, той има възможност да повлияе на размера на разходите, понасяни от потребителите при повикване, на което той е получател. Действително, ако търговецът избере стандартен стационарен (географски) или мобилен телефонен номер, повикването на потребителя до търговеца води само до понасяне на разходите, изчислени въз основа на договора, сключен между потребителя и неговия доставчик на далекосъобщителни услуги. За сметка на това, ако търговецът избере специална телефонна линия, при която тарифите за разговори са по-високи от обичайните на пазара, съществува опасност от съображения за икономия, но в ущърб на собствените му интереси, потребителят да не се свърже по телефона с търговеца, тъй като това би довело до допълнителни разходи за него.
37. Затова по-висока цена от тази за обаждане до обичайна телефонна линия би била от естество да откаже потребителите да се свързват с търговеца по телефона предвид произтичащите от това допълнителни разходи(23). Освен това предвид общия разум на Директивата съществува необорима презумпция, че услугата за телефонно обслужване е включена в договореностите между страните и следователно във вече платената от потребителя цена. Използването на телефонен номер, за обаждане до който се плаща повече от обичайното, би означавало потребителят да прави допълнителни разходи за една и съща услуга(24). Това важи в още по-голяма степен, ако стойността на предмета на договора не е висока.
38. Това тълкуване на член 21, първа алинея от Директива 2011/83 не се поставя под съмнение от втората алинея, която само уточнява, че тази „първа алинея не засяга правото на доставчиците на телекомуникационни услуги да таксуват тези разговори“. Съгласен съм с довода на литовското правителство и на Комисията, съгласно който определящият фактор е обстоятелството, че начислената на потребителя такса не може да бъде по-висока от тази за стандартно повикване на обичайните за пазара цени.
39. Според мен системата на пълна хармонизация, въведена с Директива 2011/83, и високото равнище на защита на потребителите рискуват да загубят полезното си действие, ако в настоящия случай Съдът приеме тълкуване на член 21 от Директива 2011/83, позволяващо на държавите членки да въвеждат на национално равнище разпоредби като разглежданата в главното производство, които не вкючват само обичайните за пазара разходи при телефонни разговори към стандартен стационарен (географски) или мобилен номер.
40. Както ще обясня по-долу, това тълкуване се подкрепя и от генезиса на член 21 от Директива 2011/83.
4. Тълкуването на член 21 от Директива 2011/83 с оглед на генезиса му
41. Систематичното и телеологичното тълкуване на член 21 от Директива 2011/83, очертани в точки 29 и 39 от настоящото заключение, се подкрепят и от генезиса на тази разпоредба.
42. Всъщност, след като в хода на законодателната процедура(25) установява липса на единни правила относно платените телефонни услуги за обслужване на клиенти, Европейският парламент предлага в изменение 1378 добавянето на член 28а (нов), озаглавен „Комуникация и възможност за контакт“(26). Съгласно обосновката на това изменение „търговците все повече прехвърлят службите за клиенти и оплаквания към телефонни центрове. Така потребителите понякога понасят немалки разходи, като са препращани към специални платени номера […]. Затова комуникацията и възможността за контакт следва да бъдат предвидени в законодателството като акцесорни договорни задължения, за изпълнението на които не се изисква никакво допълнително възнаграждение по време на съществуването на договорното отношение и през срока на гаранцията“ [свободен превод](27).
43. В това отношение в писменото си становище Комисията посочва, че понятието „основна тарифа“ е въведено при одобряването и преформулирането на предложението на Парламента(28). Така на първо четене след постигнато съгласие между Парламента и Съвета на Европейския съюз е прието предложението за директива, съдържащо член 21(29). Следователно целта на законодателя на Съюза е била да защити потребителите от начисляването на допълнителни разходи за комуникация, когато желаят да се свържат по телефона с търговеца или със службата му за клиенти по повод на вече сключен договор.
44. Тази цел на законодателя на Съюза се потвърждава и от Ръководството на ГД „Правосъдие“ относно Директива 2011/83(30). В точка 10 от това ръководство се припомня на първо място, че целта на член 21 от Директивата е да „защити потребителите срещу допълнителни такси, ако им се налага да се свържат с търговеца, с когото са сключили договор, например за да отправят жалба“, и на второ място, че „за такива телефонни обаждания от потребителя не трябва да се изисква да плаща повече от „основната тарифа“. Въпреки че Директивата не дава изрично определение за основна тарифа, логиката ѝ е от търговците да се изисква да гарантират, че потребителите не плащат повече от същинските разходи за електронните съобщителни услуги за повиквания съгласно член 21“(31). Освен това този документ уточнява, че за да се съобразят с това изискване относно основната тарифа, „търговците следва да използват телефонни номера, като например стандартни (географски) стационарни или мобилни номера, които не са обект на специален тарифен режим. Негеографски номера, които доставчиците на електронни съобщителни услуги обикновено включват в своите оферти за „пакети“ от минути на фиксирана месечна цена, и номера, таксувани на цени, непревишаващи тарифата за повиквания към географски номера, също така ще бъдат примери за номера, таксувани по основната тарифа“(32).
45. Според мен от точки 25—40 от настоящото заключение ясно личи, че тълкуване на член 21 от Директива 2011/83 в смисъл, че понятието „основна тарифа“ обхваща всички разходи, произтичащи от ползването на далекосъобщителната услуга, независимо от размера на тези разходи, би противоречало на целта, преследвана от законодателя на Съюза.
В – По въпроса дали търговецът реализира печалба от телефонната линия във връзка с тълкуването на член 21 от Директива 2011/83
46. Както посочих в точка 38 от настоящото заключение, определящият фактор за тълкуването на член 21 от Директива 2011/83 и на понятието „основна тарифа“ е, че начислената на потребителя такса не може да бъде по-висока от тази за стандартно повикване на обичайните за пазара цени. Следователно, както се потвърждава от систематичното и телеологичното тълкуване на тази разпоредба и от нейния генезис, ако разходите за потребителя надвишават обичайните тарифи за комуникация за стандартни телефонни повиквания, не става въпрос за „основна тарифа“ по смисъла на член 21 от Директива 2011/83.
47. Всъщност, както правилно отбелязват Комисията, естонското, литовското и финландското правителство, надделява целта за защита на потребителите от допълнителни такси за комуникация във връзка със съобщенията с търговеца при или след изпълнението на договора, независимо от въпроса кой в крайна сметка получава дължимата от потребителя такса за използването на телекомуникационната услуга(33). Освен това член 21 от Директива 2011/83 би загубил полезното си действие, ако защитата на потребителя от допълнителни разходи за свързване по телефона зависи от обстоятелството дали търговецът получава част от платената такса.
V – Заключение
48. С оглед на изложените съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Landgericht Stuttgart (Областен съд Щутгарт, Германия) преюдициални въпроси по следния начин:
„Понятието „основна тарифа“, съдържащо се в член 21 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, трябва да се тълкува в смисъл, че когато потребителят се обажда на търговец във връзка със следпродажбено обслужване, ако последният е предоставил телефонна линия, за да може потребителят да се свързва с него по повод на сключен договор, начисляваните на такъв потребител разходи не следва да надвишават обичайните разходи, които той би понесъл при повикване към стандартен стационарен (географски) или мобилен телефонен номер“.