ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
P. PIKAMÄE
представено на 16 декември 2021 година(1)
Дело C‑568/20
J
срещу
H Limited
(Преюдициално запитване, отправено от Oberster Gerichtshof (Върховен съд, Австрия)
„Преюдициално запитване — Съдебно сътрудничество по граждански дела — Изпълнение на съдебни решения по граждански и търговски дела — Регламент (ЕС) № 1215/2012 — Материално приложно поле — Решения, постановени в държава членка —Удостоверение за изпълняемост на съдебното решение — Основания за отказ за изпълнение — Нарушение на обществения ред в сезираната държава членка — Нарушение на правна норма на Съюза — Основания за отказ за изпълнение, предвидени в правото на сезираната държава членка“
1. След като съдът на държавата членка по произход издаде удостоверението по член 53 от Регламент (ЕС) № 1215/2012(2), което удостоверява изпълняемостта на постановеното съдебно решение и приложимостта на този регламент, може ли съдът на сезираната държава членка, сезиран от лицето, срещу което се иска изпълнение, с молба за отказ за изпълнение на това решение, да уважи тази молба с мотива за неправилна преценка за приложимостта на посочения регламент, доколкото производството пред съда на държавата членка по произход е имало за цел да обяви за изпълняеми постановени в трета държава съдебни решения? Такъв е въпросът, на който Съдът трябва да отговори по настоящото дело.
I. Правна уредба
2. По настоящото дело релевантни са членове 2, 39, 41, 42, 45, 46, 52 и 53 от Регламент № 1215/2012.
II. Фактите по спора, главното производство и преюдициалния въпрос
3. По искане на банковото учреждение H Limited, основаващо се на две съдебни решения, постановени в Йордания през 2013 г., с които заемополучателят J е осъден да заплати остатъка от задължението си по два заема, с определение от 20 март 2019 г. в рамките на съкратено производство High Court of Justice (England & Wales), Queen’s Bench Division (Висш съд (Англия и Уелс), Queen’s Bench Division, наричан по-нататък „High Court of Justice“) разпорежда на J да плати на H Limited сумата 10 392 463 щатски долара (USD), ведно с 5 422 031,65 USD лихви и 125 000 британски лири (GBP) разноски. Този съд освен това съставя и издава удостоверението по член 53 от Регламент № 1215/2012 (наричано по-нататък „удостоверението“).
4. H Limited започва производство за принудително изпълнение на това определение в Австрия, където е местоживеенето на J, който подава молба за отказ за изпълнение на основание членове 45 и 46 от Регламент № 1215/2012. В подкрепа на тази молба той изтъква нарушение на австрийския обществен ред(3) и поддържа, че тъй като предмет на посоченото определение е изпълнението на съдебни решения, постановени в трета държава, то не е изпълняемо съдебно решение по смисъла на Регламент № 1215/2012. Той заявява, че в производството за отказ за изпълнение съдът на сезираната държава членка (наричан по-нататък „сезираният съд“) не е обвързан от удостоверението, издадено от съда на държавата членка по произход (наричан по-нататък „съдът по произход“).
5. На първа инстанция Bezirksgerichts Freistadt (Районен съд Фрайщат, Австрия) с определение от 9 октомври 2019 г. допуска изпълнението в полза на H Limited на определението от 20 март 2019 г. на High Court of Justice (Висш съд, Обединено кралство). В качеството си на въззивна инстанция Landesgericht Linz (Областен съд Линц) с решение от 22 юни 2020 г. отхвърля жалбата на J.
6. След подадената от J извънредна ревизионна жалба срещу решението на въззивния съд, с определение от 23 септември 2020 г. Oberster Gerichtshof (Върховен съд, Австрия) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:
„1. Трябва ли разпоредбите на [Регламент № 1215/2012], в частност член 2, буква а) и член 39 от него, да се тълкуват в смисъл, че е налице изпълняемо решение и когато длъжникът в дадена държава членка — след съкратена проверка в състезателно производство, която обаче се отнася само до това обвързваща ли е силата на пресъдено нещо в постановено срещу него съдебно решение в трета държава — е длъжен да плати на страната, спечелила в съдебното производство в третата държава, установения с окончателно съдебно решение дълг в третата държава, когато предметът на производството в държавата членка е сведен до проверката дали правото, което произтича от окончателно съдебно решение, е налице по отношение на длъжника?
2. При отрицателен отговор на първия въпрос:
Трябва ли разпоредбите на Регламент № 1215/2012, в частност член 1, член 2, буква а) и членове 39, 45, 46 и 52 от него, да се тълкуват в смисъл, че изпълнението трябва да бъде отказано независимо дали е налице някое от посочените в член 45 от Регламент № 1215/2012 основания, когато решението, което следва да бъде проверено, не е съдебно решение по смисъла на член 2, буква а) или член 39 от този регламент или искането, което е в основата на решението в държавата членка по произход, не попада в приложното поле на Регламент № 1215/2012?
3. При отрицателен отговор на първия и утвърдителен отговор на втория въпрос:
Трябва ли разпоредбите на Регламент № 1215/2012, в частност член 1, член 2, буква а), член 39, член 42, параграф 1, буква б) и членове 46 и 53 от него, да се тълкуват в смисъл, че в производството по молбата за отказ на изпълнението съдът на сезираната държава членка е длъжен, въз основа още на данните, предоставени от съда по произход в удостоверението по член 53 от Регламент № 1215/2012, да приеме, че е налице решение, което попада в приложното поле на Регламента и подлежи на изпълнение?“.
III. Производството пред Съда
7. Жалбоподателят и ответникът по главното производство, германското правителство и Европейската комисия представят писмени становища.
IV. Анализ
А. По обхвата на преюдициалното запитване
8. Макар актът за преюдициално запитване да съдържа три формално самостоятелни преюдициални въпроса, според мен те са тясно свързани и засягат един и същ правен проблем, а именно този за условията, при които сезираният съд може да уважи искане за отказ за изпълнение на решението на съда по произход на основание неприложимост на Регламент № 1215/2012, въпреки че този втори съд е издал удостоверение за неговата изпълняемост.
9. Ето защо предлагам на Съда да разгледа тези три въпроса заедно, преформулирани по следния начин:
„Трябва ли разпоредбите на Регламент № 1215/2012 да се тълкуват в смисъл, че допускат съдът на сезираната държава членка, пред който е подадена молба за отказ за изпълнение на основание член 46 от него, да приеме, че този регламент е неприложим — обратно на преценката на съда на държавата членка по произход, изведена от издаването на удостоверението по член 53 от него — с мотива, че производството, проведено пред този втори съд, е имало за цел да се обявят за изпълняеми съдебни решения, постановени по граждански и търговски дела в трета държава, и в резултат на това да се откаже изпълнението на решението на посочения съд?“.
10. Това питане налага да се извърши преценка за наличието в настоящия случай на изпълняемо съдебно решение, а оттам — и за обхвата на удостоверението, след което да се разгледат правомощията на сезирания с молба за отказ за изпълнение на това решение съд, така както са определени в Регламент № 1215/2012.
Б. По наличието на изпълняемо съдебно решение по смисъла на Регламент № 1215/2012
11. Що се отнася до признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела в европейското съдебно пространство, най-голямото нововъведение на системата, установена с Регламент № 1215/2012, безспорно е премахването на екзекватурата. Така член 39 от този регламент гласи, че всяко „[с]ъдебно решение, постановено в държава членка, което подлежи на изпълнение в тази държава членка, е изпълняемо в другите държави членки, без да се изисква декларация за изпълняемост“. Тази разпоредба трябва да се чете в светлината на съображение 26 от посочения регламент, според което всички съдебни решения, постановени от съдилищата на държава членка, следва да бъдат разглеждани като постановени в сезираната държава членка.
12. В тази нова система за пряко изпълнение на съдебните решения издаденото от съда по произход удостоверение играе първостепенна роля. Всъщност от разпоредбите на членове 37 и 42 от Регламент № 1215/2012, разгледани във връзка една с друга, произтича, че за целите на признаването и изпълнението в държава членка на съдебно решение, постановено в друга държава членка, молителят трябва да представи само препис от съответното решение заедно с това удостоверение. В съответствие с член 42, параграф 1, буква б) от този регламент посоченото удостоверение удостоверява, че горепосоченото съдебно решение е изпълняемо, и съдържа извлечение от него, както и съответната информация относно възстановяемите процесуални разходи и начислената лихва, [ако са налице такива]. То се връчва на лицето, срещу което се иска изпълнението, преди първата изпълнителна мярка в съответствие с член 43, параграф 1 от посочения регламент(4). В този контекст, по предложение от генералния адвокат Bot(5) Съдът квалифицира удостоверението като основа за прилагането на принципа на пряко изпълнение на съдебни решения, постановени в държавите членки, която прави възможно разглежданото решение да се движи свободно в европейското съдебно пространство(6).
13. За получаване на това удостоверение молителят трябва да се обърне към съда по произход — съда, постановил решението, чието изпълнение се търси(7), който най-добре познава спора и с оглед на съществото му е в най-добра позиция, за да потвърди, че решението е изпълняемо. Чрез издаването на такова удостоверение след проведено производство с правораздавателен характер(8), съдът по произход имплицитно потвърждава, че съдебното решение, което трябва да бъде признато и изпълнено в друга държава членка, попада в приложното поле на Регламент № 1215/2012, като се има предвид, че издаването на удостоверението е възможно само при това условие. Затова в положение, при което съдът, постановил подлежащото на изпълнение решение, не се е произнесъл при постановяването му по приложимостта на Регламент № 1215/2012, на етапа на издаване на това удостоверение този съд трябва да провери дали спорът попада в приложното поле на този регламент(9).
14. В случая няма спор, че съдът по произход е съставил и издал удостоверението въз основа на своето определение от 20 март 2019 г., което следователно се включва в приложното поле на Регламент № 1215/2012. При тези обстоятелства наистина съществува a priori изпълняемо решение, постановено в държава членка(10) по смисъла на член 2, буква а) и член 39 от Регламент № 1215/2012, което е в обхвата на предвидения в него режим за пряко изпълнение, и това е факт от действителността, който обвързва сезирания съд.
15. Повдигнатият в преюдициалното запитване въпрос всъщност е този за условията, при които този съд може да постави под съмнение такова положение поради твърдения за неправилна преценка на съда по произход относно приложимостта на Регламент № 1215/2012, която опорочава издаденото удостоверение. От това запитване е видно, че според запитващата юрисдикция проверката на тези твърдения може да доведе до отказ на изпълнение, дори и да не се установи някое от основанията за отказ, предвидени в член 45 от Регламент № 1215/2012.
В. По възможността за отказ за изпълнение, обоснован с неприложимостта на Регламент № 1215/2012
16. Разрешаването на горепосочените проблеми почива върху анализ на правния режим на отказа за изпълнение, въведен с Регламент № 1215/2012. Още повече че за да подкрепят твърдението за възможен контрол на преценката относно приложимостта на този регламент, извършена от съда по произход, запитващата юрисдикция и германското правителство се позовават на практика на Съда относно контрола на сертификата, посочен в член 54 от Регламент (ЕО) № 44/2001(11).
1. По релевантността на съдебната практика относно контрола на сертификата по член 54 от Регламент № 44/2001
17. Следва да се припомни, че Регламент № 44/2001 задължава търсещото изпълнение лице да поиска предварително съдът или органът в сезираната държава членка да издаде декларация за изпълняемост. Това искане е трябвало да бъде придружено от копие от съответното съдебно решение и ако е приложимо, от сертификата по член 54 от Регламент № 44/2001, като според съображение 17 от този регламент тези два документа подлежат на чисто формална проверка. Съдът постановява, че в първата фаза от производството органите на сезираната държава членка трябва да проверят само дали са изпълнени тези формалности за издаването на декларацията, констатираща изпълнителната сила на решението, а във втората фаза от производството — да преценят основателността съответно на жалбата, подадена по съдебен ред от длъжника по изпълнението срещу тази декларация, с оглед на основанията за обжалване, изброени в членове 34 и 35 от Регламент № 44/2001(12).
18. В този контекст е уточнено, че няма забрана съдът на сезираната държава членка да провери точността на фактическите данни, съдържащи се в сертификата. Важно е да се подчертае, че тази проверка е оправдана с факта, че доколкото издателят на сертификата не съответства задължително на издателя на първоначалното решение, тези данни имат характер само на указание с чисто информативна стойност. Последното съображение следва и от евентуалния характер на издаването на този сертификат, тъй като компетентният да издаде декларацията за изпълняемост съд на сезираната държава членка може да приеме равностоен документ(13).
19. Освен поради твърде ограничения обхват на така описания контрол, тази съдебна практика не може да се приложи mutatis mutandis в настоящия случай, а още по-малко да се екстраполира, и защото новият режим за признаване и изпълнение по Регламент № 1215/2012 е значително по-различен в сравнение с предходния. Така този регламент премахва фазата на декларацията за изпълняемост, предхождаща изпълнението в сезираната държава членка, прави задължително връчването на удостоверението, което удостоверява изпълняемостта на решението, възлага само на съда по произход, който най-добре е запознат със спора, задачата да състави същото и не съдържа съображение, равностойно на съображение 17 от Регламент № 44/2001.
20. В точка 35 от решение Weil(14) Съдът посочва радикално, че производството по изпълнение съгласно Регламент № 44/2001 възпрепятства, „както и изпълнението съгласно Регламент № 1215/2012, всеки последващ контрол от страна на съд на сезираната държава членка по въпроса дали искът, довел до решението, чието изпълнение е поискано, попада в приложното поле на Регламент № 44/2001, тъй като основанията за обжалване на декларацията относно изпълнителната сила на това решение са ограничително предвидени в този регламент“.
21. Съдържанието на тази точка повдига сериозни въпроси, които според мен не допускат тя да бъде взета предвид по настоящото дело. Отбелязвам, че въпросната точка разглежда проблем, който не е точно този, поставен в преюдициалния въпрос, а именно тълкуването на член 54 от Регламент № 44/2001 с цел да се определи дали е налице контрол от страна на компетентния орган за приложимостта на този регламент преди издаването на сертификата, предвиден в тази разпоредба. Съдържащото се в нея отбелязване ми се струва допълнителен мотив за изчерпателност към едно разрешение, което вече е мотивирано в точка 33 от разглежданото решение.
22. Във всеки случай Регламент № 1215/2012 не е бил приложим ratione temporis и самото му посочване в рамките на сравнителна преценка, за която няма никакво обяснение, не може да се счита за полезен прецедент от естество да сложи край на дебата относно обхвата на правомощията на сезирания съд, още повече че системите за признаване и изпълнение на съдебни решения, въведени с регламенти № 44/2001 и № 1215/2012, се различават чувствително(15).
2. По основанията за отказ за изпълнение, предвидени в Регламент № 1215/2012
а) Предварителни бележки
23. В самото начало ми се струва необходимо да изложа някои съображения относно въведения с Регламент № 1215/2012 сравнително сложен правен режим на отказа за изпълнение.
24. На първо място, в доктрината се отбелязва, че в рамките на Регламент № 1215/2012 осъденото лице е длъжно да реагира, за да поиска отказ за изпълнение, като изтъкне допустимо по този регламент основание, и че без реакция от страна на заинтересованото лице съдебното решение изобщо няма да бъде предмет на контрол(16), от което следва изводът за „напълно приватизиран“ контрол на съдебните решения(17). В същата посока Съдът постановява, че установеният с Регламент № 1215/2012 режим за признаване и изпълнение на съдебни решения се основава на премахването на екзекватурата, което означава, че не се упражнява никакъв контрол от компетентния съд на сезираната държава членка, като единствено лицето, срещу което е насочено изпълнението, може да се противопостави на изпълнението на отнасящо се до него решение(18). Следователно изглежда, че преди молбата за отказ за изпълнение и образуваното по тази молба производство, уредено в глава III, раздел 3 от Регламент № 1215/2012, и a fortiori, ако няма такава молба, сезираният съд не разполага с никакво правомощие за преценка на съдебното решение и удостоверението, издадени от съда по произход(19).
25. На второ място, следва да се припомни, че принципът на взаимно доверие между държавите членки, който има основополагащо значение в правото на Съюза, изисква, що се отнася по-специално до пространството на свобода, сигурност и правосъдие, всяка от тези държави да приеме, освен при изключителни обстоятелства, че всички останали държави членки зачитат правото на Съюза, и в частност признатите от него основни права. Както е видно от съображение 26 от Регламент № 1215/2012, предвиденият в него режим за признаване и изпълнение се основава именно на взаимното доверие в правораздаването в рамките на Съюза. Това доверие изисква по-конкретно съдебните решения, постановени в една държава членка, да бъдат автоматично признавани и изпълнявани в друга държава членка. В този режим разпоредбите на Регламент № 1215/2012, които изброяват изчерпателно(20) основанията, които могат да бъдат противопоставени на признаването или изпълнението на дадено решение, трябва да бъдат тълкувани стриктно, доколкото съставляват пречка за изпълнението на една от основните цели на този регламент(21).
26. Петте основания за отказ се отнасят до явното противоречие с обществения ред в сезираната държава членка, невръчването на документа за образуване на производството в достатъчен срок, когато съдебното решение е постановено в отсъствие на страната, противоречие със съдебно решение, постановено между същите страни в сезираната държава членка, противоречието с по-ранно съдебно решение, постановено в друга държава, както и нарушението на някои правила за компетентност от страна на съда на държавата по произход. В този изчерпателен списък не се споменава приложимостта на Регламент № 1215/2012 или нарушаването на член 2, буква а) и на член 39 от този регламент, които изискват съдебното решение, чието изпълнение се иска, да е постановено в държава членка.
27. На трето място, от Регламент № 1215/2012 е видно, че европейският законодател е предвидил съвместното съществуване на два вида основания за отказ за изпълнение, а именно, от една страна, тези, посочени общо в член 41, параграф 2 от този регламент като „основанията за отказ […] в съответствие с правото на сезираната държава членка“, и от друга страна, специално изброените в член 45 от посочения регламент, който трябва да се чете във връзка с член 46 от последния, тъй като тези основания са свързани от необходимостта от съвместимост между първите и вторите. Като се има предвид така възприетата от законодателя взаимовръзка, ми се струва уместно да разгледам най-напред основанията за отказ за изпълнение, произтичащи от разпоредбите на членове 45 и 46 от същия регламент във връзка една с друга, и по-конкретно това за противоречието с обществения ред в сезираната държава членка, което е релевантно в настоящото дело и е изтъкнато от J(22).
б) По основанието за отказ за изпълнение по член 45 от Регламент № 1215/2012, изведено от противоречие с обществения ред в сезираната държава членка
28. По отношение на понятието „обществен ред“, използвано в член 45, параграф 1 от Регламент № 1215/2012, както беше споменато, последното трябва да бъде тълкувано стриктно, доколкото съставлява пречка за изпълнението на една от основните цели на този регламент, и трябва да се прилага само в изключителни случаи. Макар по силата на записаната в тази разпоредба резерва държавите членки по принцип да остават свободни да определят изискванията на техния обществен ред в съответствие с националните си разбирания, пределите на това понятие се определят чрез тълкуване на посочения регламент. При това положение, макар Съдът да не може да определя съдържанието на обществения ред на държава членка, той следва да може да контролира пределите, в които съд на дадена държава членка може да се позовава на посоченото понятие, за да не признае съдебно решение, постановено в друга държава членка(23).
29. В това отношение следва да се припомни, че като забранява преразглеждане по същество на чуждестранното съдебно решение, член 52 от Регламент № 1215/2012 не позволява на съда на сезираната държава членка да откаже признаването или изпълнението на това решение единствено по съображение че съществува разлика между правната норма, прилагана от съда на държавата членка по произход, и тази, която би приложил съдът на сезираната държава членка, ако бе сезиран със спора. По същия начин съдът на сезираната държава членка не може да контролира точността на правната или фактическата преценка, извършена от съда на държавата членка по произход. Следователно използването на клаузата за обществен ред е допустимо само в хипотезата, в която признаването или изпълнението на съдебното решение, постановено в друга държава членка, би засегнало по недопустим начин правния ред на сезираната държава членка, тъй като би накърнило основен принцип. За да се спази забраната за преразглеждане по същество на чуждестранното съдебно решение, засягането трябва да съставлява явно нарушение на правна норма, която се счита за съществена в правния ред на сезираната държава членка, или на право, което е признато като основно в този правен ред(24).
30. Именно в светлината на тези съображения трябва да се извърши проверката дали от посочените от запитващата юрисдикция данни може да се установи, че изпълнението на определението на High Court of Justice (Висш съд) от 20 март 2019 г. би съставлявало явно нарушение на австрийския обществен ред по смисъла на член 45, параграф 1 от Регламент № 1215/2012. Тези данни се отнасят до нарушаването от страна на неделимото правно цяло, състоящо се от това съдебно решение и придружаващото го удостоверение, на норма от материалното право, а именно явно неправилното прилагане на член 2, буква а) и член 39 от този регламент, които изискват решението, чието изпълнение се иска, да е постановено в държава членка, и по този начин определят приложното поле на този акт ratione materiae по отношение на съответните решения.
31. Съдът вече е разглеждал положение, в което се твърди явно нарушение на норма от правото на Съюза, и е допуснал проверката за наличие на такова нарушение предвид интегрирането на правото на Съюза в правния ред на държавите членки и задачата на националния съд, който е съд, на първо място компетентен да прилага правото на Съюза, да гарантира ефективното прилагане на нормите на правото на Съюза. Ето защо Съдът посочва, че клаузата за обществен ред има важно значение, доколкото разглежданата грешка при прилагане на правото предполага, че признаването, или в настоящия случай изпълнението, би довело до явно нарушение на съществена правна норма от правния ред на Съюза, а следователно и на тази държава членка(25).
1) По явното нарушение на норма от правото на Съюза
32. Като се основава на текста на решение на Съда Owens Bank(26), запитващата юрисдикция счита, че Регламент № 1215/2012 не може да се приложи към решението на съда по произход по искане за изпълнение на съдебни решения, постановени в трета държава (actio judicati), при което е проведена съкратена проверка дали тези съдебни решения наистина задължават заемополучателя да плати на банката заемодател определена сума, без правоотношението, което е в основата на признатия с посочените съдебни решения дълг, да е разгледано по същество. В това решение Съдът постановява, че Конвенцията от 27 септември 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела(27), със съответните изменения, не се прилага към производства или към проблеми, които възникват в рамките на производства, водени в договарящите държави по повод признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, постановени в трети държави. Струва ми се, че това разрешение трябва да бъде транспонирано по настоящото дело.
33. Най-напред е необходимо да се припомни, че от самия текст на член 2, буква а) и член 39 от Регламент № 1215/2012 се установява, че производствата за признаване и изпълнение по глава III от този регламент се прилагат само в случай на съдебни решения, постановени в държава членка. Що се отнася до правилата относно компетентността, следва да се констатира, че разпоредбите на глава II от Регламент № 1215/2012, приети на основание член 81 ДФЕС като необходими за правилното функциониране на вътрешния пазар, не определят териториално компетентния съд за производствата за признаване и изпълнение на съдебни решения, постановени в трета държава(28).
34. След това е необходимо да се разгледа предметът на воденото пред съда по произход производство, за да се определи дали то има за цел да създаде условията за принудително изпълнение на съдебно решение по граждански или търговски спор, постановено в трета държава(29). В това отношение предоставените от запитващата юрисдикция данни, припомнени по-горе в настоящото заключение, според мен обосновават положителен отговор(30).
35. Макар ответникът по главното производство да изразява несъгласието си с представянето на първоначалното производство, направено от запитващата юрисдикция, той все пак ясно признава, че наистина става въпрос за иск, регламентиран в специални процесуални правила на common law, основаващ се на окончателни съдебни решения на трета държава, който позволява съкратено съдебно решение, постановено в несъщинско съдебно производство, доколкото защитата няма реални шансове за успех(31). Наред с позоваването на практиката на Съда по самото понятие „съдебно решение“ с оглед на неговото съдържание, съображенията, че първоначалното производство е състезателно по своя характер и съдът по произход е разгледал възраженията на длъжника (липса на процесуална дееспособност, измама в процеса, липса на пълномощно на адвоката на учреждението заемодател и претенция за прихващане на вземания), са неотносими при преценката на целта на производството(32). Твърдението на учреждението заемодател, че йорданските съдебни решения не са изпълняеми в Обединеното кралство и в Австрия, според мен само подкрепя извода, че воденото пред съда по произход производство наистина е имало за цел да създаде в първата посочена държава условията за принудително изпълнение на тези съдебни решения.
36. При тези обстоятелства решението на съда по произход и придружаващото го удостоверение — неделимо правно цяло — са в явно нарушение на член 2, буква а) и на член 39 от Регламент № 1215/2012. Остава да се определи дали тези норми са съществени, както изисква практиката на Съда.
2) По съществения характер на разглежданата правна норма
37. Отбелязвам, че за разлика от решение Diageo Brands допуснатата от съда по произход грешка е свързана не с разпоредба от материалното право, която попада в обхвата на директива за минимално хармонизиране, целяща частично сближаване на разнородните законодателства на държавите членки в областта на марките(33), а с разпоредби от регламент. В това отношение съображение 6 от Регламент № 1215/2012 гласи, че с оглед на постигане на целта за свободно движение на съдебни решения по граждански и търговски дела е необходимо и целесъобразно правилата, приложими по отношение на компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения, да се уреждат с правен инструмент на Съюза, който е правно обвързващ и се прилага пряко.
38. В областта на сътрудничеството по граждански и търговски дела Регламент № 1215/2012 — правното основание за който е член 67, параграф 4 ДФЕС, целящ да улесни достъпа до правосъдие, по-специално чрез принципа на взаимно признаване на съдебните решения — се стреми да укрепи опростената и ефикасна система на правилата за решаване на спорове за компетентност, за признаване и изпълнение на съдебните решения, въведена с правните инструменти, чието продължение се явява този регламент, за да улесни съдебното сътрудничество и спомогне за постигане на поставената пред Съюза цел да се превърне в пространство на свобода, сигурност и правосъдие, въз основа на високата степен на доверие, която трябва да съществува между държавите членки(34). Член 2, буква а) и член 39 от Регламент № 1215/2012, които определят неговия обхват спрямо съответните съдебни решения, според мен трябва да се считат за съществени, доколкото тяхното спазване е абсолютно необходимо за постигане на горепосочената цел на Съюза(35).
39. Припомням, че понятието „обществен ред“ по смисъла на член 45, параграф 1 от този регламент цели защитата на правни интереси, изразени в правна норма, които в случая са поддържането и развитието на европейско пространство на свобода, сигурност и правосъдие, подпомагащо свободното движение на съдебни решения, необходимо за правилното функциониране на вътрешния пазар(36). Не е допустимо обаче, поради първоначален порок при прилагането, последица от въвеждането на режим на изпълнение на съдебни решения, създаден за правилното функциониране на Съюза и неговия вътрешен пазар, да бъде задължаването на държава членка да изпълни съдебно решение, постановено в трета държава, въпреки че условията за екзекватура на същото съответно не са изпълнени от гледна точка на международния обществен ред на сезираната държава членка, придавайки така на този порок пълното му действие.
40. Струва ми се, че предложеното разрешение(37) не противоречи на системата, въведена с Регламент № 1215/2012. От една страна, макар да е безспорно, че Регламент № 1215/2012 се основава на принципа за пряко изпълнение на съдебните решения, мотивиран от волята на европейския законодател да съкрати продължителността и разходите по трансграничните спорове, този акт въпреки това предвижда да се запази(38) и в известен смисъл да се подсили(39) възложената на сезираната държава членка задача за контрол. От друга страна, тази „предпазна клапа“, изразяваща се във възможността за контрол за приложимост на Регламент № 1215/2012 при проверката за съответствие на съдебното решение с обществения ред на сезираната държава членка, не само не накърнява взаимното доверие между държавите членки в областта на правосъдието, но е и в състояние да запази неговата висока степен.
3) По изискването за изчерпване на способите за защита в държавата членка по произход
41. Няма спор, че точка 64 от решение от 16 юли 2015 г., Diageo Brands (C‑681/13, EU:C:2015:471), според която, освен ако не съществуват особени обстоятелства, които правят твърде трудно или невъзможно използването на способите за съдебна защита в държавата членка, в която е постановено съдебното решение, правните субекти трябва да използват всички налични способи за съдебна защита в тази държава членка, за да възпрепятстват последващо нарушаване на обществения ред, е предизвикала много коментари относно определянето на нейния точен обхват. Обратно на това, което може да е било изтъкнато, гореизложените съображения не могат да се анализират като израз на предварително условие за разглеждане на основанието, изведено от противоречие с обществения ред. В това отношение е достатъчно да се придържаме към недвусмислената формулировка на точка 68 от това решение, в която се посочва, че когато проверява за „евентуалното наличие на явно нарушение на обществения ред на държавата, в която се иска признаването, съдът на тази държава трябва да вземе предвид“ факта — освен ако не са налице особени обстоятелства, които правят прекалено трудно или невъзможно използването на способите за съдебна защита в държавата членка, в която е постановено решението — че правните субекти трябва да използват всички налични способи за съдебна защита в тази държава членка, за да възпрепятстват последващо такова нарушение. Изискването за изчерпване на способите за съдебна защита в държавата членка по произход е само един от елементите за преценка на противоречието с обществения ред като основание за отказ(40).
42. Другият въпрос, повдигнат от практиката на Съда, е този за нейния обхват, що се отнася до съответния обществен ред, в процесуален и/или материалноправен аспект. Следва да се констатира, че посоченото решение е развито около два ясно очертани елемента, свързани с нарушението, от една страна, на разглежданата материалноправна норма и от друга страна, на гаранции от процесуален порядък. Съображенията относно изчерпването на способите за съдебна защита обаче попадат изцяло в проверката на втория елемент. Приносът на същото решение основателно е описан като всеобхватност на проверката за упражняване на способите за съдебна защита в държавата членка по произход(41), която вече е налице по делата относно твърдението за явно нарушение на правото на справедлив съдебен процес и следователно на процесуалния обществен ред(42). Считам, че международният материалноправен обществен ред в сезираната държава членка изразява, днес дори повече в сравнение с процесуалния му аспект, основните ценности, присъщи на тази държава, изразени в правни норми или принципи, които не се споделят непременно от държавата членка по произход. При това положение може да изглежда неподходящо да се иска от съда на държавата членка по произход да играе роля при защитата на тези ценности и да постави в зависимост от тях установяването на явния характер на нарушението на обществения ред в сезираната държава членка.
43. Освен това в хипотезата на твърдение за нарушение на правна норма на Съюза тези доводи губят относимостта си(43), което според мен предполага сезираната юрисдикция да провери изчерпването на способите за съдебна защита в държавата членка по произход. В това отношение би следвало да се провери дали действително са налице особените обстоятелства, които правят прекалено трудно или невъзможно тяхното упражняване, включително срещу акта за издаване на удостоверението, приет в производство, което има правораздавателен характер. Отбелязвам, че като споменава първоначалната процедура в държавата членка по произход, в точка 29 от своето становище Комисията посочва, че искането да бъде уважена подадената извънредна жалба, е било отхвърлено от въззивната юрисдикция на Обединеното кралство.
3. По основанията за отказ за изпълнение, посочени в член 41, параграф 2 от Регламент № 1215/2012
44. Доколкото запитващата юрисдикция си поставя въпроси относно възможността да откаже изпълнението независимо от установяване на едно от основанията по член 45 от Регламент № 1215/2012, необходимо е да се анализира член 41, параграф 2 от този регламент, според който „[н]езависимо от параграф 1, основанията за отказ или за спиране на изпълнението в съответствие с правото на сезираната държава членка се прилагат дотолкова, доколкото не противоречат на основанията, посочени в член 45“. Честно казано, текстът на тази разпоредба не се отличава с прецизност и разкрива известно двусмислие поради използването на израза „основания за отказ за изпълнение“, който препраща към формулировката на членове 45 и 46 от Регламент № 1215/2012(44), докато необходимостта да се придаде полезно действие на член 41, параграф 2 от този регламент, очевидно предполага основанията, посочени в отделните разпоредби, да не са идентични.
45. Член 41 от Регламент № 1215/2012 се намира в глава III, раздел 2, посветен на изпълнението, който е различен от раздела относно отказа за изпълнение, и гласи, че производството за изпълнение се урежда от правото на сезираната държава членка. Съдебно решение, постановено в държава членка, което е изпълняемо в сезираната държава членка, се изпълнява в последната при същите условия като решение, постановено в сезираната държава членка. Това препраща към същинското производство за изпълнение, което може да се задвижи пряко от лицето, в чиято полза е първоначалното съдебно решение, след като представи на компетентния орган по изпълнението препис от съдебното решение и от удостоверението, ако няма молба за отказ за изпълнение или след като тази молба бъде отхвърлена от сезирания съд.
46. Именно с оглед на тази процесуална рамка трябва да се възприема съдържанието на основанията за отказ за изпълнение, посочени в член 41, параграф 2 от Регламент № 1215/2012, което е особено деликатна задача поради голямото разнообразие на национални правни уредби за прилагане на изпълнителни мерки и възможните възражения срещу тях. Например възможно е да се изложат възражения във връзка със секвестируемостта на някои вещи или парични суми, с размера на задължението след извършени плащания или прихващане след осъдителното решение, с възможна нередовност на изпълнителните действия, но също така и със съществуването на самия изпълнителен титул поради изтекла погасителна давност или с неговата изпълняемост.
47. Важно е да се подчертае, че прилагането на нехармонизираните основания за отказ за изпълнение по член 41, параграф 2 от Регламент № 1215/2012 е поставено в двойна рамка, от една страна, от забраната за преразглеждане по същество на съдебното решение, постановено в държавата членка по произход, предвидена в член 52 от този регламент(45), и от друга страна, от изискването за съвместимост с хармонизираните основания, изброени в изчерпателен списък в член 45 от посочения регламент, който не включва нарушаването на материалното приложно поле на този акт от съда по произход(46).
48. Да припомним, че установяването на основание за отказ за изпълнение, посочено в последния член, води до пълно „неутрализиране“ на решението на съда по произход, тъй като то не може да породи действието си в сезираната държава членка, а следователно и да бъде обект на каквато и да е мярка за изпълнение. За да се съобрази изчерпателният характер на основанията, прогласени в член 45 от Регламент № 1215/2012, и горепосоченото изискване за съвместимост, едно основание по член 41, параграф 2 от този регламент не би трябвало да има за предмет да поставя под съмнение възможността за приемане на самия изпълнителен титул, но би могло да се изрази във възможно ограничаване на неговото действие и съответно в ограничаване на изпълнението му.
49. В този контекст не може да се приеме, че при преценката на основание за отказ за изпълнение по член 41, параграф 2 от Регламент № 1215/2012 сезираната юрисдикция може да извърши проверка за редовността на удостоверението, а по този начин и за приложимостта на този регламент към иска, по който е постановено съдебното решение, в резултат от което този съд би могъл да лиши последното от неговия изпълняем характер.
V. Заключение
50. Поради гореизложените съображения предлагам на поставените от Oberster Gerichtshof (Върховен съд, Австрия) въпроси да се отговори по следния начин:
„Членове 45 и 46 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела трябва да се тълкуват в смисъл, че съдът на сезираната държава членка, до който е подадена молба за отказ за изпълнение, може да я уважи с мотива, че съдебното решение и удостоверението по член 53 от този регламент, приети от съда на държавата членка по произход, нарушават обществения ред на сезираната държава членка, при положение че изтъкнатата грешка при прилагане на правото съставлява явно нарушение на правна норма, считана за съществена в правния ред на Съюза, а следователно и в този на тази държава. Такъв е случаят на грешка, която засяга прилагането на член 2, буква а) и член 39 от посочения регламент, които изискват съдебното решение, чието изпълнение се иска, да е постановено в държава членка.
При проверката на евентуалното наличие на явно нарушение на обществения ред на сезираната държава членка поради нарушението на материална или процесуална норма от правото на Съюза, съдът на тази държава трябва да вземе предвид факта — освен ако не са налице особени обстоятелства, които правят прекалено трудно или невъзможно използването на способите за съдебна защита в държавата членка по произход — че правните субекти трябва да използват всички налични способи за съдебна защита в тази държава членка, за да възпрепятстват последващо такова нарушение“.