Language of document : ECLI:EU:C:2016:630

Дело C182/15

Aleksei Petruhhin

(Преюдициално запитване, отправено от Augstākā tiesa)

„Преюдициално запитване — Гражданство на Европейския съюз — Екстрадиция към трета държава на гражданин на държава членка, който упражнява правото си на свободно движение — Приложно поле на правото на Съюза — Защита на гражданите на държава членка срещу екстрадиция — Липса на защита на гражданите на другите държави членки — Ограничение на свободата на движение — Обосноваване с оглед предотвратяване на безнаказаността — Пропорционалност — Проверка на гаранциите, предвидени в член 19 от Хартата на основните права на Европейския съюз“

Резюме — Решение на Съда (голям състав) от 6 септември 2016 г.

1.        Преюдициални въпроси — Допустимост — Граници — Явно ирелевантни въпроси и хипотетични въпроси, поставени при условия, изключващи ползата от отговор — Липса

(член 267 ДФЕС)

2.        Гражданство на Съюза — Право на свободно движение и на свободно пребиваване на територията на държавите членки — Молба на трета държава за екстрадиция на гражданин на Съюза, до държава членка, на която същият не е гражданин, но в която той упражнява правото си на свободно движение — Задължение за тази държава членка да информира държавата членка, чийто гражданин е лицето, и евентуално по нейна молба, да ѝ предаде този гражданин в съответствие с разпоредбите относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки — Допустимост — Условие

(членове 18 ДФЕС и 21 ДФЕС; Рамково решение 2002/584 на Съвета, изменено с Рамково решение 2009/299)

3.        Гражданство на Съюза — Право на свободно движение и на свободно пребиваване на територията на държавите членки —Молба на трета държава за екстрадиция на гражданин на Съюза, до държава членка, на която същият не е гражданин, но в която той упражнява правото си на свободно движение — Задължение за проверка на гаранциите, предвидени в член 19 от Хартата на основните права на Европейския съюз — Критерии за преценка

(членове 18 ДФЕС и 21 ДФЕС; член 19 от Хартата на основните права на Европейския съюз; Рамково решение 2002/584 на Съвета, изменено с Рамково решение 2009/299)

1.      Вж. текста на решението.

(вж. т. 20, 23 и 24)

2.      Членове 18 ДФЕС и 21 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че когато към държава членка, в която се намира гражданин на Съюза, който е гражданин на друга държава членка, е отправена молба за екстрадиция от трета държава, с която първата държава членка е сключила договор за екстрадиция, тя е длъжна да уведоми държавата членка, чийто гражданин е посоченото лице, и при необходимост по молба на последната държава членка да ѝ предаде този гражданин съгласно разпоредбите на Рамково решение 2002/584 относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки, изменено с Рамково решение 2009/299, при условие че съгласно националното си право тази държава членка е компетентна да преследва това лице за деяния, извършени извън националната ѝ територия.

В това отношение положение, в което гражданин на държава членка в качеството си на гражданин на Съюза, ползвайки се от правото си свободно да се движи в Съюза, се намира в друга държава членка, попада в приложното поле на Договорите по смисъла на член 18 ДФЕС, в който се съдържа принципът за недопускане на дискриминация, основана на гражданство. Национални правила, позволяващи екстрадицията на подобен гражданин, обаче въвеждат разлика в третирането в зависимост от това дали засегнатото лице е гражданин на съответната държава членка, или гражданин на друга държава членка, като водят до непредоставянето на гражданите на други държави членки на защита срещу екстрадиция, с каквато се ползват гражданите на съответната държава членка. Следователно такива правила могат да засегнат свободата на движение на гражданите на други държави членки в Съюза и представляват ограничение на тяхната свобода на движение по смисъла на член 21 ДФЕС.

Подобно ограничение би могло да бъде обосновано само ако се основава на обективни съображения и е пропорционално на легитимно преследваната от националното право цел. Екстрадицията е процедура, чиято цел е да се бори срещу безнаказаността на лице, което се намира на друга територия, различна от територията, на която, както се твърди, е извършило престъпление. Всъщност, макар недопускането от дадена държава на екстрадиция на нейните граждани най-общо да се компенсира от възможността замолената държава членка да преследва собствените си граждани за тежки престъпления, извършени извън територията ѝ, по принцип тази държава членка не е компетентна да се произнесе по такива деяния, когато нито извършителят, нито пострадалият от предполагаемото престъпление са граждани на посочената държава членка. В този контекст национални правила, които позволяват да се уважи молба за екстрадиция за целите на наказателното преследване и постановяването на присъда в третата държава, в която се предполага, че е извършено престъплението, изглеждат подходящи за постигане на преследваната цел.

При липсата на правила в правото на Съюза, уреждащи екстрадицията между държавите членки и трета държава, за да се защитят гражданите на Съюза от мерки, които могат да ги лишат от правата им на свободно движение и пребиваване, предвидени в член 21 ДФЕС, като същевременно се води борба срещу безнаказаността на престъпления, следва да се приложат всички механизми за сътрудничество и взаимопомощ, съществуващи в областта на наказателноправните въпроси съгласно правото на Съюза. По този начин трябва да се отдаде приоритет на обмена на информация с държавата членка, чийто гражданин е заинтересованото лице, за да се предостави на органите на тази държава членка, доколкото съгласно националното им право те са компетентни да преследват това лице за деяния, извършени извън националната им територия, възможност да издават европейска заповед за арест за целите на преследването. Всъщност член 1, параграфи 1 и 2 от Рамково решение 2002/584 не изключва в такъв случай възможността държавата членка, чийто гражданин е предполагаемият извършител на престъплението, да издава европейска заповед за арест, така че това лице да бъде предадено за целите на преследването. Като си сътрудничи по този начин с държавата членка, чийто гражданин е заинтересованото лице, и като отдава предпочитание на тази евентуална заповед за арест пред молбата за екстрадиция, приемащата държава членка засяга в по-малка степен упражняването на правото на свободно движение, като едновременно с това, доколкото е възможно, избягва опасността преследваното престъпление да остане ненаказано.

(вж. т. 31—34, 39, 40, 47—50; т. 1 от диспозитива)

3.      В хипотеза, при която дадена държава членка е сезирана с молба от трета държава за екстрадиране на гражданин на друга държава членка, първата държава членка трябва да провери дали екстрадицията няма да наруши правата, посочени в член 19 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

Всъщност, доколкото компетентният орган на замолената държава членка разполага с данни, които сочат, че е налице реална опасност от нечовешко или унизително отношение към лицата в третата молеща държава, той е длъжен да подложи на преценка наличието на тази опасност, когато трябва да вземе решение относно екстрадирането на дадено лице към тази държава. За тази цел посоченият орган трябва да се основе на обективни, достоверни, точни и надлежно актуализирани данни. Тези данни могат да произтичат по-специално от решения на международни юрисдикции, като например решенията на Европейския съд по правата на човека, от съдебни решения в третата молеща държава, както и от решения, доклади и други документи, съставени от органите на Съвета на Европа или произтичащи от системата на Обединените нации.

(вж. т. 58—60; т. 2 от диспозитива)