РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (шести състав)

12 април 2013 година(*)

„Конкуренция — Картели — Авторски права за публично изпълнение на музикални произведения чрез интернет, чрез спътник и чрез препредаване по кабел — Решение за установяване на нарушение на член 81 ЕО — Разпределяне на географския пазар — Двустранни споразумения между националните организации за колективно управление — Съгласувана практика, изключваща възможността за предоставяне на многотериториални лицензи и лицензи за множество репертоари — Доказване — Презумпция за невиновност“

По дело T‑442/08

International Confederation of Societies of Authors and Composers (CISAC), установена в Ньои сюр Сен (Франция), за която се явяват J.‑F. Bellis и K. Van Hove, avocats,

жалбоподател,

подпомагана от

European Broadcasting Union (EBU), установено в Гран Саконекс (Швейцария), за което се явяват г‑н D. Slater, solicitor, и D. Waelbroeck, avocat,

встъпила страна,

срещу

Европейска комисия, за която се явяват г‑н F. Castillo de la Torre и г‑н A. Biolan, в качеството на представители,

ответник,

с предмет искане за частична отмяна на Решение C (2008) 3435 окончателен на Комисията от 16 юли 2008 година относно производство по член 81 [ЕО] и член 53 от Споразумението за ЕИП (Дело COMP/C2/38.698 — CISAC),

ОБЩИЯТ СЪД (шести състав),

състоящ се от: г‑н H. Kanninen (докладчик), председател, г‑н S. Soldevila Fragoso и г‑н M. van der Woude, съдии,

секретар: г‑н N. Rosner, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебните заседания от 19 октомври 2011 г. и 4 юни 2012 г.,

постанови настоящото

Решение

 Обстоятелствата, предхождащи спора, и обжалваното решение

1        Решение C(2008) 3435 окончателен на Комисията от 16 юли 2008 година относно производство по член 81 [ЕО] и член 53 от Споразумението за ЕИП (Дело COMP/C2/38.698 — CISAC) (наричано по-нататък „обжалваното решение“) се отнася до условията за управление на правата за публично изпълнение на музикални произведения, както и до условията за предоставяне на съответните лицензи само за използването чрез интернет, чрез спътник и чрез препредаване по кабел. Негови адресати са 24 организации за колективно управление, установени в Европейското икономическо пространство (ЕИП) (наричани по-нататък „ОКУ“).

2        ОКУ управляват правата на авторите (автори на текстове и композитори) върху създадените от тях музикални произведения. По принцип тези права включват изключителното право да се разрешава или забранява използването на защитените произведения. Такъв е случаят по-специално с правата за публично изпълнение. Дадена ОКУ придобива тези права или вследствие на прякото им прехвърляне от първоначалните носители, или вследствие на прехвърлянето им от друга ОКУ, управляваща същата категория права в друга страна, и от името на членовете си предоставя лицензи на търговските ползватели като радиотелевизионните оператори и организаторите на спектакли (наричани по-нататък „ползвателите“).

3        Управлението на авторските права включва задължението на ОКУ да гарантират, че всеки носител на права е получил дължимото за използването на произведенията му възнаграждение, независимо от това на коя територия се използват тези произведения, и да не допускат неразрешено използване на защитените произведения.

4        Жалбоподателят, International Confederation of Societies of Authors and Composers (CISAC), е неправителствена организация с нестопанска цел, която е учредена по френското право и има качеството на юридическо лице, като една от основните ѝ цели е да насърчава взаимното представителство на ОКУ в целия свят.

5        В този контекст жалбоподателят е изготвил необвързващ договор образец (наричан по-нататък „договорът образец“), чиято първоначална редакция датира от 1936 г. и е била изменяна неколкократно и който договарящите ОКУ трябва да попълнят, като посочат най-вече територията, на която осъществяват дейност. Въз основа на договора образец ОКУ сключват споразумения за взаимно представителство, с които си признават една на друга правото да предоставят лицензи (наричани по-нататък „СВП“). СВП обхващат не само упражняването на правата за традиционните така наречени „офлайн“ форми на използване (концерти, радиостанции, дискотеки и т.н.), но и използването чрез интернет, чрез спътник или чрез препредаване по кабел.

 А – Административното производство

6        През 2000 г. RTL Group SA, група за радиотелевизионна дейност, подава до Комисията на Европейските общности жалба срещу ОКУ, която е член на организацията жалбоподател, вследствие на отказа на тази ОКУ да ѝ предостави лиценз за радиоразпространение на музикални произведения, който да има действие на територията на цялата Общност. През 2003 г. Music Choice Europe Ltd, което предоставя радио- и телевизионни услуги по интернет, подава втора жалба срещу жалбоподателя, която се отнася до договора образец. Вследствие на тези жалби Комисията образува производство по прилагане на правилата в областта на конкуренцията.

7        На 31 януари 2006 г. Комисията изпраща изложение на възраженията на жалбоподателя и на ОКУ (наричано по-нататък „изложението на възраженията“), като им предоставя възможност да отговорят в двумесечен срок, който е спазен от жалбоподателя.

8        Жалбоподателят и по-голямата част от ОКУ излагат становищата си пред Комисията на изслушването, проведено на 14, 15 и 16 юни 2006 г.

9        През март 2007 г. жалбоподателят и 18 ОКУ предлагат на Комисията да поемат ангажименти съгласно член 9 от Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове 81 [ЕО] и 82 [ЕО] (ОВ L 1, 2003 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 167), като ангажиментите са публикувани в Официален вестник на Европейския съюз в съответствие с член 27, параграф 4 от същия регламент (ОВ C 128, 2007 г., стр. 12).

10      В съображение 72 от обжалваното решение Комисията отбелязва, че с оглед на изразените пред нея становища посочените в точка 9 по-горе ангажименти не биха разрешили по подходящ начин свързаните с конкуренцията проблеми, очертани в изложението на възраженията.

 Б – Релевантните клаузи на договора образец

11      Обжалваното решение е насочено по-специално срещу клаузите, които са предвидени, поне за определен срок, в договора образец и се отнасят, от една страна, до членството на носителите на права в ОКУ (наричана по-нататък „клаузата за членството“) и от друга, до изключителността на правата по пълномощните, които ОКУ взаимно си предоставят чрез СВП, и териториалното действие на тези пълномощни.

12      Що се отнася до клаузата за членството, член 11, параграф 2 от договора образец предвижда до 3 юни 2004 г., че ОКУ могат да приемат за член автор, който вече членува в друга ОКУ или е гражданин на една от страните, в която осъществява дейност друга ОКУ, само при определени условия (съображения 18—21 и съображение 27 от обжалваното решение). Не било изключено някои СВП все още да съдържат такава клауза (съображения 35, 125 и 260 от обжалваното решение).

13      Що се отнася до изключителността на правата по пълномощните и териториалното им действие, първо, член 1, параграфи 1 и 2 от договора образец предвижда до май 1996 г., че дадена ОКУ предоставя при условията на взаимност на друга ОКУ изключителното право да предоставя необходимите разрешения за всяко публично изпълнение на териториите на дейност на втората организация („клаузата за изключителност“). Второ, в член 6, параграф 1 от договора образец ОКУ са призовани да определят съответната територия, на която осъществяват дейност, без да са дадени допълнителни уточнения в това отношение. В параграф 2 от същия член се предвижда, че ОКУ не трябва да се намесват, на териториите на дейност на друга организация, в упражняването от последната на правата по предоставеното ѝ пълномощно („клаузата за ненамеса“) (съображения 22—25 от обжалваното решение).

14      ОКУ прилагали член 6, параграф 1 от договора образец, като въвеждали териториални ограничения, по силата на които предоставените от дадена организация лицензи действали, с някои незначителни изключения, само на територията на страната от ЕИП, в която тази организация е установена (наричани по-нататък „националните териториални ограничения“) (съображение 38 от обжалваното решение).

15      Представените от ОКУ в хода на административното производство доказателства не позволили на Комисията да установи със сигурност, от една страна, че 17 от организациите действително и напълно са премахнали клаузата за изключителност от сключените от тях СВП и от друга, че всички ОКУ действително и напълно са премахнали клаузата за ненамеса от посочените споразумения (съображения 37 и 40 от обжалваното решение).

 В – Съответните пазари

16      Уреденото в договора образец колективно управление на авторски права се отнася до следните три продуктови пазара: първо, предоставяне на носителите на авторски права на услуги по управление на тези права, второ, предоставяне на останалите ОКУ на услуги по управление на авторски права и трето, предоставяне на ползвателите на лицензи относно правата за публично изпълнение чрез интернет, чрез спътник и чрез препредаване по кабел (съображение 49 от обжалваното решение).

17      В географско отношение първият пазар бил национален, но без ограниченията за членството можел да бъде с по-широк обхват (съображения 58 и 59 от обжалваното решение).

18      От своя страна вторият пазар имал национален аспект, но същевременно и трансгранични елементи. Тъй като излъчването по интернет не се ограничавало само до територията на една страна от ЕИП, съответните предприятия искали да получат многотериториални лицензи, каквито ОКУ биха могли да предоставят, ако не съществуваха ограниченията в СВП. Също така за излъчването чрез спътник и препредаването по кабел всяка установена в района на действие на спътника ОКУ можела да предоставя лицензи за целия посочен район на действие (съображения 60—62 от обжалваното решение).

19      На последно място, макар традиционно третият пазар да е определян като национален поради необходимостта от упражняване на контрол на местно равнище, не било задължително това да важи и за използването чрез интернет, чрез спътник и чрез препредаване по кабел, тъй като в тези области било възможно контролът да се упражнява от разстояние (съображения 63 и 64 от обжалваното решение).

 Г – Приложение на член 81, параграф 1 ЕО и член 53, параграф 1 от Споразумението за ЕИП

1.     Клаузите за членство, изключителност и ненамеса

20      За целите на настоящото дело, първо, клаузата за членството представлявала нарушение на член 81, параграф 1 ЕО и член 53, параграф 1 от Споразумението за ЕИП (съображения 123—137 от обжалваното решение).

21      Второ, от анализа на клаузите за изключителност и за ненамеса ставало видно, че клаузата за изключителност води до затваряне на националния пазар на притежаващите изключителни права ОКУ, тъй като дадена ОКУ не можела да предостави лиценз на националната територия на друга ОКУ. Според Комисията е изключена дори възможността дадена ОКУ пряко да предостави на ползвател обхващащ само нейния репертоар лиценз за изпълнения на националната територия на друга ОКУ (наричан по-нататък „пряк лиценз“).

22      Комисията припомня, че в изложението на възраженията по същество е приела, че клаузата за ненамеса засилва действието на клаузата за изключителност. Вследствие на становищата на някои ОКУ, съгласно които клаузата за ненамеса не възпрепятства предоставянето на преки лицензи, и предвид обстоятелството, че някои СВП са били изменени с оглед премахване на посочената клауза, Комисията решава да не предприема мерки във връзка с тази разпоредба от договора образец (съображения 138—152 от обжалваното решение).

2.     Съгласувана практика във връзка с националните териториални ограничения

23      Според Комисията националните териториални ограничения са резултат от ограничаваща конкуренцията съгласувана практика (съображения 154 и 155 от обжалваното решение).

24      Всъщност наличието на националните териториални ограничения не можело да се обясни просто със самостоятелното поведение, обусловено от пазарните сили. Така, ОКУ заменили рисковете на конкуренцията със сътрудничество помежду си, за да могат в известна степен да са сигурни, че посочените ограничения не само ще бъдат приети при условията на взаимност от останалите ОКУ, но и че ще бъдат въведени във всички СВП (съображения 156 и 157 от обжалваното решение).

25      Тази увереност произтичала от съществуващата взаимна зависимост между ОКУ, по-специално в случаите на „офлайн“ използване, за които е необходимо наличието на мрежи за контрол на местно равнище. Следователно при предоставянето на лицензи и събирането на възнаграждения в чужбина всяка ОКУ била зависима от останалите ОКУ и по този начин била изложена на риск от налагане на ответни мерки, ако във връзка с „онлайн“ правата не била склонна да запази традиционното сегментиране на пазара (съображение 157 от обжалваното решение).

26      Според Комисията изводът за наличието на съгласувана практика се подкрепя от редица обстоятелства.

27      Първо, Комисията подчертава, че ОКУ са обсъждали уеднаквяването на договорите образци в контекста на дейностите на жалбоподателя (съображение 158 от обжалваното решение).

28      Второ, от Споразумението от Сантяго (Чили), за което няколко ОКУ са уведомили Комисията, за да бъде допусната дерогация по член 81, параграф 3 ЕО, било видно, че въпросът за териториалното действие на посочените в СВП пълномощни, и по-специално на уреждащите новите форми на използване, е бил предмет на многостранни обсъждания между ОКУ. Срокът на действие на това споразумение, съгласно което ОКУ се задължавали да предоставят лицензи с действие в целия свят, но само на установените на националната им територия ползватели, не бил продължен при изтичането му в края на 2004 г. вследствие на изложението на възраженията, изпратено от Комисията до ОКУ в рамките на производството във връзка с горепосочената дерогация (наричано по-нататък „изложението на възраженията относно Споразумението от Сантяго“), като в резултат на това отново се прилагали националните териториални ограничения. В обжалваното решение Комисията приема, че отказът на ОКУ от Споразумението от Сантяго свидетелства, че същите действително са съгласували действията си по отношение на обхвата на лицензите за използване по интернет (съображения 158 и 169 от обжалваното решение).

29      Трето, паралелизмът в поведението по отношение на националните териториални ограничения трябвало да се разгледа с оглед на предходното положение, когато СВП са съдържали клаузата за изключителност. Обстоятелството обаче, че след премахването на клаузата за изключителност не е настъпила никаква промяна в поведението по отношение на посочените ограничения, свидетелствало за наличието на съгласувана практика. По този въпрос в обжалваното решение все пак се признава, че такъв не е случаят, когато са налице други причини, сочещи, че сегментирането на пазара е резултат от индивидуално поведение (съображение 170 от обжалваното решение).

30      Що се отнася до наличието на такива причини, на първо място, макар Комисията да признава, че авторското право и обхватът на закрилата му се определят от националните законодателства, според нея това обстоятелство не означава, че свързаните с дадена страна лицензи трябва да се предоставят от националната ОКУ. В това отношение тезата ѝ се основава на Споразумението от Сантяго (съображения 159 и 160 от обжалваното решение).

31      На второ място, Комисията отрича, че законодателната рамка в тази област, по-специално Директива 93/83/ЕИО на Съвета от 27 септември 1993 година относно координирането на някои правила, отнасящи се до авторското право и сродните му права, приложими към спътниковото излъчване и кабелното препредаване (ОВ L 248, стр. 15; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 134), оправдава поведението на ОКУ, що се отнася до предаването по спътник. Всъщност посочената директива само определяла законодателството, приложимо за използването чрез спътник на защитени произведения, а именно това на страната от ЕИП, в която сигналите — носители на програма, са въведени в непрекъснат съобщителен контур, водещ до спътника и от него към земята.

32      Директива 93/83 обаче не предвиждала, че само установената в тази страна от ЕИП ОКУ може да предоставя лицензите, необходими за този вид използване на авторските права. Впрочем, като се има предвид, че съгласно тази директива излъчването трябва да се приема за извършено само в посочената страна, то ползвателите имали нужда от лиценз само за нея. Поради това Директива 93/83 обезсмисляла Споразумението от Сидни (Австралия), с което през 1987 г. ОКУ въвели в договора образец разпоредба, съгласно която ОКУ, установена в страната, от която сигналите — носители на програми, отиват към спътника, има право да предоставя лицензи за целия район на действие на спътника, при необходимост след консултация с останалите засегнати ОКУ или след получаване на тяхното съгласие (съображения 163—165 от обжалваното решение).

33      На трето място, Комисията посочва, че съществуват съществени различия между ОКУ от гледна точка на ефективността, административните разходи и репертоарите. Ето защо било възможно дадена ОКУ да има интерес от това да упълномощи ОКУ с особено добри резултати да предоставя лицензи за по-голяма територия от тази, на която е установена, или да упълномощи повече от една ОКУ в някои региони, за да осигури по-голямо разпространение на репертоара си, а оттам и по-голямо възнаграждение за членуващите в нея автори (съображения 167 и 168 от обжалваното решение).

34      На четвърто място, Комисията отбелязва, че след като обжалваното решение се отнася само до законното използване на защитени с авторско право произведения (съображение 11 от обжалваното решение), необходимостта от контрол на местно равнище не оправдава наличието на националните териториални ограничения. Всъщност за използването на произведения чрез интернет, чрез спътник и чрез препредаване по кабел съществували технически разрешения, позволяващи да се контролира лицензополучателят, дори лицензът да се използва извън националната територия на ОКУ или лицензополучателят да е установен извън тази територия. Както било видно по-специално от предоставянето на преки лицензи, ОКУ вече установили практики за предоставяне на лицензи, които доказвали способността им да контролират използването на произведенията и ползвателите извън националната им територия. Освен това настоящата система не се основавала на принципа на близост с лицензополучателя, тъй като ограничаването на териториалното действие на пълномощното означава, че всяка ОКУ предоставя лицензи за използване на правата на територията, на която тя осъществява дейност, независимо от мястото на стопанска дейност на лицензополучателя (съображения 171—174 от обжалваното решение).

35      В съображения 186—199 от обжалваното решение Комисията дава повече уточнения относно всеки един от видовете използване, посочени в него. По-специално, по отношение на интернет, тя се позовава на Споразумението „Симулкастинг“, за което е допусната дерогация с Решение 2003/300/ЕО на Комисията от 8 октомври 2002 година относно производство по член 81 [ЕО] и член 53 от Споразумението за ЕИП (Дело COMP/C2/38.014 — IFPI „Simulcast“) (ОВ L 107, 2003 г., стр. 58). Това споразумение позволявало на радио- и телевизионните оператори, чиито сигнали се излъчват от територията на ЕИП, да се обръщат към всяка ОКУ — страна по това споразумение, за да получат многотериториален лиценз за множество репертоари, с който се разрешава разпространението чрез симулкастинг (едновременно предаване посредством интернет по радиостанциите и телевизионните канали на звукозаписи, включени в техните аудио- или телевизионни сигнали). Това важало и за друго споразумение, а именно Споразумението „Уебкастинг“ (съображение 191 от обжалваното решение).

36      Освен това Комисията се позовава на „северноевропейския и балтийския“ модел на сътрудничество (наричан по-нататък моделът „СБС“), който позволявал на даден ползвател да се предостави само един многотериториален лиценз за случаите на „онлайн“ използване, обхващащ правата за механично възпроизвеждане и публично изпълнение и действащ в Дания, Естония, Латвия, Литва, Финландия, Швеция, Исландия и Норвегия (съображение 179 от обжалваното решение).

37      Комисията изтъква също така обстоятелството, че през януари 2006 г. германската и британската ОКУ, Gesellschaft für musikalische Aufführungs- und mechanische Vervielfältigungsrechte (GEMA) и Performing Right Society Ltd, са създали съвместното сдружение, Celas, което се явява единствената организация на общоевропейско равнище за предоставяне на лицензи за мобилни и „онлайн“ права върху англо-американския репертоар на определен издател (съображение 193 от обжалваното решение).

38      Съществуването на тези споразумения доказвало, че не е необходимо присъствието на място (съображение 190 от обжалваното решение). В това отношение Комисията отбелязва, че ако вследствие на осъществен без присъствие на място контрол се установи наличието на нарушения, срещу които трябва да се предприемат съответните законови мерки, или ако трябва да се прегледат отчетите на място, ОКУ, предоставила лиценз за различна територия от тази на държавата членка, в която е установена, може да повери изпълнението на тези задачи на друго лице, като например местната ОКУ, която се намира на място и е запозната с правната система на съответната страна (съображения 177 и 178 от обжалваното решение).

39      След като излага тези обстоятелства, за да докаже, че съдържащите се в СВП национални териториални ограничения могат да се обяснят само с наличието на съгласувана практика, Комисията признава, че в особени случаи решението да не се дава право за предоставяне на лицензи извън територията, на която е установена съответната ОКУ, може да произтича от факта, че другата ОКУ не разполага с технически възможности за осигуряване на ефикасен надзор и контрол, или от факта, че вследствие на особеностите на правната система на дадена страна от ЕИП националната организация се намира в привилегировано положение при избора на пълномощник, например поради евентуалния ѝ особен статут в производствата пред националните съдилища. Произтичащо от преценката на тези фактори териториално ограничение по принцип не представлявало ограничаваща конкуренцията съгласувана практика. За сметка на това задължителното установяване на национални териториални ограничения във всички СВП не можело да се обясни с наличието на тези фактори (съображения 182 и 183 от обжалваното решение).

40      След като заключава, че действията на ОКУ представляват съгласувана практика, Комисията разглежда въпроса дали тази практика ограничава конкуренцията. Тя приема, че това е така, тъй като с тази практика на всяка ОКУ се дава гаранцията, че само тя може да предоставя на ползвателите лицензи за множество репертоари за страната от ЕИП, в която е установена (съображения 207—209 от обжалваното решение).

41      В резултат на това всяка ОКУ можела да изисква заплащане за административните разходи по управлението на правата и предоставянето на лицензите, без да понася конкурентен натиск от други организации по отношение на тези разходи. Тази липса на конкуренция можела да породи отрицателни последици дори за самите автори, тъй като доходите им щели да са различни в зависимост от управляващата правата им организация (съображения 134 и 210 от обжалваното решение).

42      В отговор на довода, представен от някои ОКУ в отговорите им на изложението на възраженията, че конкуренцията между ОКУ щяла да доведе до изравняване към най-ниските стойности на получаваните от носителите на права възнаграждения, Комисията твърди, като се позовава на Решение 2003/300, че член 81, параграф 3 ЕО позволява да се изгради ценови механизъм, с който може да се ограничи конкуренцията по отношение на цените на лицензите до административните разходи без последици за възнагражденията на носителите на права. Във всеки случай упълномощаващата ОКУ можела просто да определи размера на печалбите за репертоара си по отношение на другите ОКУ, които предоставят лицензи в чужбина. Така тя щяла да получи гарантирана по размер цена на едро за репертоара си, като същевременно позволи на предоставящите лицензи за този репертоар ОКУ да се конкурират по отношение на добавяната от тях надценка върху тази цена на едро (съображения 217—219 от обжалваното решение).

43      В това отношение Комисията изтъква обстоятелството, че някои изменения в системата на ценообразуване щели да подтикнат ОКУ да се конкурират. Всъщност неотдавнашна пазарна тенденция потвърждавала, че било удачно за носителите на права, а оттам и за ОКУ, да прехвърлят правата си на няколко конкуриращите се ОКУ. Така група издатели уведомили за намерението си да определят няколко ОКУ, които ще имат право да предоставят на ползвателите общоевропейски лицензи за упражняването на англо-американските механични права върху репертоара ѝ за случаите на „онлайн“ използване (съображение 220 от обжалваното решение).

44      Освен това в обжалваното решение се споменава и Решение C (2006) 4350 на Комисията от 4 октомври 2006 година относно производство съгласно член 81 [ЕО] и член 53 от Споразумението за ЕИП (Дело COMP/C2/38.681 — Спогодба за удължаване на Споразумението от Кан) (ОВ L 296, 2007 г., стр. 27), което се отнася до свързаните с механични права лицензи и предвижда поемането на задължителни ангажименти за създаването на механизъм, който гарантира, че при предоставянето на многотериториални лицензи доходите на носителите на права няма да бъдат засегнати благодарение на определянето на единен, одобрен от всички ОКУ процент, и позволява известна конкуренция чрез въвеждането на възможността ОКУ да предложат на звукозаписните дружества максимална отстъпка до размера на административните разходи (съображение 82 от обжалваното решение).

 Д – Разпоредителна част

45      Въз основа по-специално на тези съображения и след като установява, че разглежданите в случая двустранни споразумения засягат търговията между държавите членки и че не са налице условията за прилагане на член 81, параграф 3 ЕО и член 53, параграф 3 от Споразумението за ЕИП, без да налага глоба, Комисията постановява следното:

„Член 1

Посочените по-долу [24] организации са нарушили член 81 [ЕО] и член 53 от Споразумението за ЕИП, като в сключените от тях споразумения за взаимно представителство са въвели ограниченията по отношения на членството, предвидени в член 11[, параграф 2] от договора образец […] или като са приложили на практика тези ограничения:

[…]

Член 2

Посочените по-долу [17] организации са нарушили член 81 [ЕО] и член 53 от Споразумението за ЕИП, като в сключените от тях договори за взаимно представителство са предоставили изключителни права като предвидените в член 1[, параграфи 1 и 2] от договора образец […]:

[…]

Член 3

Посочените по-долу [24] организации са нарушили член 81 [ЕО] и член 53 от Споразумението за ЕИП, като са съгласували териториалните ограничения, така че да ограничат обхвата на съответния лиценз до националната територия на всяка [ОКУ]:

[…]

Член 4

1.      Изброените в членове 1 и 2 организации следва незабавно да преустановят, ако вече не са го сторили, посочените в тези членове нарушения и да уведомят Комисията за всички мерки, предприети от тях в това отношение.

2.      Изброените в член 3 организации следва в срок от сто и двадесет дни, считано от датата на съобщаване на настоящото решение, да преустановят посоченото в този член нарушение и в същия срок да уведомят Комисията за всички мерки, предприети от тях в това отношение.

По-специално всяка изброена в член 3 организация следва двустранно да преразгледа с всяка друга посочена в този член организация териториалното действие на пълномощното си по отношение на препредаването по спътник или кабел и използването чрез интернет във всяко от споразуменията си за взаимно представителство, и да предостави на Комисията копия от преразгледаните споразумения.

3.      За в бъдеще адресатите на това решение следва да се въздържат от действията по членове 1, 2 и 3, както и от действия със същите или подобни цели или последици.

[…]“.

 Производство и искания на страните

46      С жалба, постъпила в секретариата на Общия съд на 3 октомври 2008 г., жалбоподателят иска частична отмяна на обжалваното решение.

47      С молба, подадена в секретариата на Общия съд на 27 януари 2009 г., European Broadcasting Union (EBU), сдружение на радио-телевизионни оператори, които са едни от основните ползватели, иска да встъпи в производството в подкрепа на исканията на жалбоподателя. На основание член 116, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд молбата за встъпване е връчена на страните, които не повдигат възражения.

48      С отделна молба, подадена в секретариата на Общия съд на 30 януари 2009 г., Комисията повдига възражение за недопустимост на настоящата жалба по реда на член 114 от Процедурния правилник. На 25 февруари 2009 г. тя иска разрешение да добави към преписката писмо от жалбоподателя от 16 февруари 2009 г., с което последният отговаря на искане за предоставяне на информация, отправено от Комисията на 30 януари 2009 г. на основание член 18, параграф 2 от Регламент № 1/2003 (наричано по-нататък „искането за предоставяне на информация от 30 януари 2009 г.“). С акт от 12 март 2009 г. председателят на седми състав на Общия съд дава това разрешение.

49      Жалбоподателят представя в определените срокове писмено становище както по възражението за недопустимост, така и по писмото от 16 февруари 2009 г.

50      С определение от 2 юни 2009 г. председателят на седми състав на Общия съд допуска EBU да встъпи в производството по делото.

51      На 13 август 2009 г. EBU представя ограничено до въпроса за допустимостта становище при встъпване, по което главните страни представят писмени становища в предвидения срок.

52      С определение от 22 октомври 2009 г. Общият съд (седми състав) постановява, че ще се произнесе по възражението за недопустимост с решението по същество.

53      Писмената фаза на производството, която освен представянето на писмена защита включва и представянето на становище при встъпване по съществото на спора, писмена реплика, писмена дуплика и становища на главните страни по посоченото становище при встъпване, приключва на 29 април 2010 г.

54      След като разпределението на съдиите в съставите на Общия съд е променено, съдията докладчик е включен като председател в шести състав, на който вследствие на това е разпределено настоящото дело.

55      Въз основа на доклада на съдията докладчик Общият съд (шести състав) решава да започне устната фаза на производството и в рамките на процесуално-организационните действия, предвидени в член 64 от Процедурния правилник, приканва страните да отговорят на няколко въпроса. На това искане отговарят само главните страни.

56      Устните състезания и отговорите на страните на поставените от Общия съд въпроси са изслушани в съдебното заседание от 19 октомври 2011 г.

57      Тъй като съдията докладчик е възпрепятстван да заседава, председателят на Общия съд възлага делото на друг съдия докладчик и в приложение на член 32, параграф 3 от Процедурния правилник определя друг съдия за попълване на шести състав.

58      С определение от 11 януари 2012 г. Общият съд (шести състав) в новия си състав възобновява устната фаза на производството и страните са уведомени, че ще бъдат изслушани в ново съдебно заседание.

59      Устните състезания и отговорите на страните на поставените от Общия съд въпроси са изслушани отново в съдебното заседание от 4 юни 2012 г.

60      Вследствие на това председателят на шести състав решава да обяви устната фаза на производството за приключена.

61      Жалбоподателят и EBU молят Общия съд:

–        да отмени член 3 от обжалваното решение,

–        да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

62      Комисията моли Общия съд:

–        да отхвърли жалбата,

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

 От правна страна

 А – По повдигнатото от Комисията възражение за недопустимост

63      Тъй като жалбоподателят не е адресат на обжалваното решение, следва да се провери дали то, и по-специално член 3 от него, чиято отмяна се иска, засяга пряко и лично жалбоподателя по смисъла на член 230, четвърта алинея ЕО.

64      Комисията изтъква, че жалбоподателят не е адресат на обжалваното решение, тъй като, що се отнася до посочената в член 3 от последното съгласувана практика, не били налице достатъчно доказателства, за да се заключи, че той е имал самостоятелна роля в извършването на нарушението и че поведението му може да бъде разграничено от това на членовете му, а именно ОКУ. Според Комисията жалбоподателят не е засегнат пряко и лично от обжалваното решение, тъй като той не е подведен под отговорност за установената в решението съгласувана практика.

65      Според Комисията на въпроса дали жалбоподателят е пряко засегнат от обжалваното решение, не може да се отговори утвърдително само защото решението представлява намеса в дейността му, изразяваща се в подпомагане на членовете му. Всъщност, от една страна, обжалваното решение не пораждало никакви последици за съдържанието на договора образец, не поставяло под съмнение самото съществуване на СВП, нито възможността на жалбоподателя да организира срещи, на които ОКУ да обсъждат някои въпроси; от друга страна, евентуалните изменения на СВП нямало да бъдат непосредствена последица от това решение, тъй като ОКУ разполагат с право на преценка при избора на средствата, чрез които ще преустановят установената от Комисията съгласувана практика. Така според Комисията в настоящия случай не са налице обстоятелства, сходни с описаните в Решение на Съда от 5 май 1998 г. по дело Dreyfus/Комисия (C‑386/96 P, Recueil, стр. I‑2309), в което жалбоподателят е приет за пряко засегнат от спорния акт, по-специално тъй като адресатите на последния не разполагат с такова право на преценка по отношение на неговото изпълнение.

66      Съгласно постоянната съдебна практика свързаното с прякото засягане условие за допустимост на жалбите изисква, на първо място, оспорената мярка пряко да поражда последици за правното положение на жалбоподателя и на второ място, да не оставя никакво право на преценка на своите адресати, на които е възложено изпълнението ѝ, тъй като това изпълнение е с чисто автоматичен характер и произтича единствено от правната уредба на Съюза, без да се прилагат други правила с опосредяващ характер (вж. Решение от 29 юни 2004 г. по дело Front national/Парламент, C‑486/01 P, Recueil, стр. I‑6289, точка 34 и Решение на Съда от 10 септември 2009 г. по дело Комисия/Ente per le Ville Vesuviane и Ente per le Ville Vesuviane/Комисия, C‑445/07 P и C‑455/07 P, Сборник, стр. I‑7993, точка 45).

67      В това отношение пряко от член 4, параграф 2, втора алинея от обжалваното решение следва, че ОКУ са длъжни да преразгледат териториалното действие на пълномощните, предоставени със сключените от тях СВП, и то на двустранна основа, тоест извън рамките на организираните от жалбоподателя дейности. От посоченото следва, че ОКУ не разполагат с право на преценка по отношение на двустранния характер на преговорите.

68      Освен това в обжалваното решение Комисията поддържа, че въпросът за териториалните ограничения на взаимните пълномощни е бил предмет на многостранни обсъждания между ОКУ в рамките на дейността на жалбоподателя. Поради това на етапа на проверка на допустимостта на жалбата Комисията не би могла да твърди, че обжалваното решение не засяга пряко жалбоподателя.

69      Този извод не може да бъде оборен с довода на Комисията, че видно от отговора на искането за предоставяне на информация от 30 януари 2009 г., жалбоподателят не е пряко засегнат от обжалваното решение, тъй като по този повод самият той признал, че не се смята за длъжен да предприеме каквито и да било мерки във връзка с член 3 от това решение.

70      Всъщност, видно от приложения към становището на жалбоподателя по възражението за недопустимост протокол от заседанието на управителния съвет на жалбоподателя, проведено малко след датата на приемане на обжалваното решение (16 юли 2008 г.), а именно на 26 август 2008 г., на това заседание е прието, че разпоредбите на договора образец относно териториите не трябва да бъдат изменяни („The Board unanimously agreed that the territorial provisions of the CISAC Model contract should be left intact“).

71      След като е уведомена за съдържанието на проектопротокола от това заседание, Комисията отправя до жалбоподателя искането за предоставяне на информация от 30 януари 2009 г., с което по-специално го приканва:

–        да предостави протокола от посоченото заседание в окончателната му редакция,

–        да обясни какъв смисъл е вложен в посоченото в предходната точка изречение от протокола,

–        да предостави неокончателните и окончателните протоколи от всички заседания на управителния съвет на жалбоподателя, проведени между август 2008 г. и януари 2009 г., заедно с кореспонденцията с отделните ОКУ по повод на тези заседания,

–        да предостави цялата кореспонденция, всички протоколи от обсъждания и всякакви други документи, разменени между жалбоподателя и ОКУ по повод на ограниченията на териториалното действие на предоставените със СВП пълномощни.

72      От тези обстоятелства очевидно следва, че според Комисията дейността, в която жалбоподателят участва и която дори ръководи, е релевантна, за да се прецени дали ОКУ изпълняват обжалваното решение, като преустановяват установеното в член 3 от него нарушение и като се въздържат от извършването на сходни действия за в бъдеще.

73      Що се отнася до личното засягане, следва да се отбележи, че съгласно твърденията на жалбоподателя обжалваното решение засяга ролята му на организация, подпомагаща сътрудничеството между ОКУ, и по-специално ролята му на посредник в преговорите между различните ОКУ относно свързаните с предоставянето на многотериториални лицензи въпроси.

74      Съгласно съдебната практика обаче една от хипотезите, в които сдружение на предприятия, което не е адресат на обжалвания акт, е лично засегнато от него, е налице именно когато сдружението има личен правен интерес, по-конкретно когато с акта, чиято отмяна се иска, се засяга положението му на преговарящ (вж. Определение на Общия съд от 18 септември 2006 г. по дело Wirtschaftskammer Kärnten и best connect Ampere Strompool/Комисия, T‑350/03, непубликувано в Recueil, точка 25 и цитираната съдебна практика).

75      Обстоятелството, че жалбоподателят има ролята на подпомагаща организация, се потвърждава от участието му в административното производство като едно от основните лица, с които Комисията е водила преговори, включително относно ангажиментите, вследствие на които е било възможно Комисията да не приеме решение за установяване на нарушение във връзка с националните териториални ограничения.

76      Освен това, макар да не е достатъчно, за да се заключи, че обжалваното решение засяга лично жалбоподателя, обстоятелството, че същият е адресат на изложението на възраженията, потвърждава извода, че той взема съществено участие в административното производство, по-конкретно поради ролята си на организация, подпомагаща сътрудничеството между ОКУ.

77      Противно на твърденията на Комисията, в рамките на административното производство жалбоподателят заема особена, ясно очертана и тясно свързана със самия предмет на решението позиция на преговарящ, поради което се намира във фактическо положение, което го разграничава от всички останали лица. Съгласно съдебната практика това обстоятелство потвърждава, че жалбоподателят е лично засегнат от обжалваното решение (вж. в този смисъл и по аналогия Решение на Съда от 24 март 1993 г. по дело CIRFS и др./Комисия, C‑313/90, Recueil, стр. I‑1125, точки 29 и 30 и Решение на Съда от 9 юли 2009 г. по дело 3F/Комисия, C‑319/07 P, Сборник, стр. I‑5963, точка 87).

78      Следователно противно на поддържаното от Комисията, разпоредителната част на обжалваното решение, тълкувана с оглед на изложените в него мотиви, засяга пряко и лично дейността на жалбоподателя.

79      От посоченото по-горе следва, че повдигнатото от Комисията възражение за недопустимост трябва да бъде отхвърлено.

 Б – По съществото на спора

80      В подкрепа на жалбата си жалбоподателят изтъква по същество следните две правни основания:

–        нарушение на членове 81 ЕО и 253 ЕО, тъй като Комисията не доказала наличието на съгласувана практика относно националните териториални ограничения,

–        а при условията на евентуалност, нарушение на член 81 ЕО, тъй като дори да се приеме, че е налице съгласувана практика, тя не ограничавала конкуренцията.

1.     Предварителни бележки

81      В самото начало следва да се припомнят някои аспекти на настоящия случай. На първо място, обжалваното решение се отнася само до използването на авторски права чрез интернет, чрез спътник и чрез препредаване по кабел, но не и до традиционното им така наречено „офлайн“ използване, макар че в СВП са уредени всички форми на използване.

82      За посочените в обжалваното решение форми на използване на авторски права ОКУ и жалбоподателят не са създали ex nihilo нова система на управление, различна от предвидената за традиционното използване. Установено е обаче, че с развитието на технологиите постепенно се въвеждат изменения в създадения през 1936 г. във връзка с традиционното използване договор образец, по-специално посредством споразуменията от Сидни и Сантяго.

83      Комисията не възразява срещу самото съществуване на договора образец, нито поставя под съмнение необходимостта от сътрудничество между ОКУ, стига то да не нарушава правилата в областта на конкуренцията.

84      Преди да се развият новите технологии, Комисията не е оспорвала съдържащите се в СВП национални териториални ограничения и следователно те са част от колективното управление, извършвано от ОКУ в периода, докато са се развивали новите технологии. В обжалваното решение не се уточнява в кой момент посочените ограничения се оказват в противоречие с разпоредбите на конкурентното право.

85      Освен това Комисията не оспорва националните териториални ограничения като такива дори във връзка с формите на използване, при които се прилагат новите технологии, но възразява срещу предвиждането им във всички СВП, което неизбежно произтичало от съгласувана практика.

86      Настоящата жалба трябва да бъде разгледана именно с оглед на тези обстоятелства.

2.     По първото правно основание, изведено от нарушение на членове 81 ЕО и 253 ЕО, тъй като Комисията не доказала наличието на съгласувана практика относно националните териториални ограничения

87      Жалбоподателят, подкрепен в това отношение от EBU, твърди, че Комисията не е доказала наличието на посочената в член 3 от обжалваното решение съгласувана практика относно националните териториални ограничения. Според жалбоподателя Комисията само е отбелязала, че за разгледаните в това решение форми на използване на авторските права паралелизмът в поведението на ОКУ, изразяващ се във въвеждането на национални териториални ограничения във всички СПВ, не произтича от нормалните условия на конкуренцията. За сметка на това за този паралелизъм в поведението съществувало друго обяснение, различно от наличието на съгласувана практика.

88      Комисията посочва в отговор, че за да приеме за установено наличието на разглежданата съгласувана практика, тя се основава не само на паралелизма в поведението на ОКУ, но и на други данни, а именно тези за:

–        обсъжданията, проведени от ОКУ в рамките на управляваната от жалбоподателя дейност, относно обхвата на предоставените със СВП пълномощни,

–        Споразумението от Сантяго,

–        Споразумението от Сидни,

–        традиционната връзка между клаузата за изключителност и националните териториални ограничения.

89      Изложените в първо, второ и четвърто тире от предходната точка данни са посочени изрично в съображение 158 от обжалваното решение като доказващи наличието на съгласувана практика. Пред Общия съд Комисията се позовава и на Споразумението от Сидни, за да докаже, че ОКУ са провели многостранни обсъждания относно териториалното действие на пълномощните.

90      Според Комисията посочените в точка 88 по-горе данни се явяват „доказателства“ по смисъла на Решение на Общия съд от 20 април 1999 г. по дело Limburgse Vinyl Maatschappij и др./Комисия, известно като Решение „PVC II“ (T‑305/94—T‑307/94, T‑313/94—T‑316/94, T‑318/94, T‑325/94, T‑328/94, T‑329/94 и T‑335/94, Recueil, стр. II‑931, точка 727), поради което не е необходимо да проверява дали за паралелизма в поведението на ОКУ има други обяснения освен наличието на съгласувана практика.

91      Съгласно член 2 от Регламент № 1/2003 и постоянната съдебна практика в областта на правото на конкуренция в случай на спор относно наличието на нарушение Комисията следва да докаже установените от нея нарушения и да посочи доказателствата, които надлежно удостоверяват осъществяването на фактическия състав на нарушението (Решение на Съда от 17 декември 1998 г. по дело Baustahlgewebe/Комисия, C‑185/95 P, Recueil, стр. I‑8417, точка 58 и Решение на Съда от 8 юли 1999 г. по дело Комисия/Anic Partecipazioni, C‑49/92 P, Recueil, стр. I‑4125, точка 86; Решение на Общия съд от 25 октомври 2011 г. по дело Aragonesas Industrias y Energía/Комисия, T‑348/08, Сборник, стр. IІ‑7583, точка 90).

92      В този контекст, ако съдът има съмнения, те трябва да бъдат в полза на предприятието — адресат на решението за установяване на нарушение. Следователно, особено в производство по обжалване на решение за налагане на глоба, съдът не би могъл да направи извод, че Комисията надлежно е доказала наличието на разглежданото нарушение, ако все още има съмнение по този въпрос (Решение на Общия съд от 27 септември 2006 г. по дело Dresdner Bank и др./Комисия, T‑44/02 OP, T‑54/02 OP, T‑56/02 OP, T‑60/02 OP и T‑61/02 OP, Recueil, стр. II‑3567, точка 60 и Решение на Общия съд от 5 октомври 2011 г. по дело Romana Tabacchi/Комисия, T‑11/06, Сборник, стр. I‑6681, точка 129).

93      Всъщност трябва да се вземе предвид презумпцията за невиновност, която е уредена по-специално в член 6, параграф 2 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г., и е част от основните права, които съгласно практиката на Съда са основни принципи на правото на Съюза. Предвид характера на разглежданите нарушения и вида и тежестта на предвидените за тях санкции презумпцията за невиновност се прилага и в производствата във връзка с нарушения на приложимите за предприятията правила на конкуренция, когато тези производства могат да приключат с решение за налагане на глоби или периодични имуществени санкции (вж. в този смисъл Решение на Съда от 8 юли 1999 г. по дело Hüls/Комисия, C‑199/92 P, Recueil, стр. I‑4287, точки 149 и 150 и Решение на Съда от 8 юли 1999 г. по дело Montecatini/Комисия, C‑235/92 P, Recueil, стр. I‑4539, точки 175 и 176; вж. също Решение по дело Romana Tabacchi/Комисия, посочено по-горе, точка 129).

94      Посочената съдебна практика, установена по дела, в които Комисията е наложила глоба, е приложима и в случай като настоящия, в който с решението за установяване на нарушение в края на краищата не се налага глоба. Впрочем в конкретния случай в изложението на възраженията се е предвиждало налагане на глоба за установеното нарушение.

95      Освен това следва да се вземе предвид и обстоятелството, че изводът за участието на дадено физическо или юридическо лице в нарушение на правилата в областта на конкуренцията уронва съществено доброто му име (вж. в този смисъл Решение на Съда на ЕАСТ от 18 април 2012 г. по дело Posten Norge/Надзорен орган на ЕАСТ, E‑15/10, все още непубликувано в EFTA Court Report, точка 90).

96      Ето защо е необходимо Комисията да представи точни и непротиворечиви доказателства, за да докаже наличието на нарушението (Решение по дело Dresdner Bank и др./Комисия, посочено по-горе, точка 62) и да обоснове твърдото убеждение, че твърдените нарушения представляват ограничения на конкуренцията по смисъла на член 81, параграф 1 ЕО (Решение на Общия съд от 21 януари 1999 г. по дело Riviera Auto Service и др./Комисия, T‑185/96, T‑189/96 и T‑190/96, Recueil, стр. II‑93, точка 47 и Решение по дело Romana Tabacchi/Комисия, посочено по-горе, точка 129).

97      Важно е обаче да се подчертае, че не е задължително всяко от приведените от Комисията доказателства да отговаря на тези критерии по отношение на всеки елемент на нарушението. Достатъчно е посочените от институцията улики, преценени в тяхната цялост, да отговарят на това изискване (Решение по дело Dresdner Bank и др./Комисия, посочено по-горе, точка 63 и Решение по дело Romana Tabacchi/Комисия, посочено по-горе, точка 130).

98      Всъщност, като се има предвид, че забраната за участие в антиконкурентни практики и споразумения, както и санкциите, които могат да бъдат наложени на нарушителите, са общоизвестни, в рамките на антиконкурентните практики и споразумения дейностите обикновено се развиват скрито, срещите се провеждат тайно и свързаната с тях документация е сведена до минимум. Дори Комисията да открие доказателства, удостоверяващи по категоричен начин неправомерно установяване на контакт между операторите, като протоколи от срещи, тези доказателства обикновено са само фрагментарни и откъслечни, поради което често се оказва необходимо някои детайли да бъдат възстановени по дедуктивен път. В повечето случаи съществуването на антиконкурентна практика или споразумение трябва да бъде логически изведено от определен брой съвпадения и улики, които при липсата на друго смислено обяснение, взети заедно, могат да представляват доказателство за нарушаване на правилата на конкуренцията (вж. Решение на Съда от 1 юли 2010 г. по дело Knauf Gips/Комисия, C‑407/08 P, Сборник, стр. I‑6371, точки 48 и 49 и цитираната съдебна практика).

99      В изтъкнатото от Комисията Решение „PVC II“, посочено по-горе, Общият съд е стигнал до разрешение, с което се съвместяват тези принципи. Всъщност по този повод Общият съд отбелязва, че съгласно съдебната практика, когато разсъжденията на Комисията се основават на предположението, че установените в решението ѝ факти не могат да бъдат обяснени по друг начин освен като резултат от съгласуване между предприятията, за жалбоподателите е достатъчно да докажат наличието на обстоятелства, които хвърлят различна светлина върху установените от Комисията факти и по този начин позволяват възприетото от Комисията обяснение на фактите да бъде заменено с друго. Общият съд пояснява обаче, че тази съдебна практика не се прилага, когато съгласуването между предприятията не се доказва само с констатацията за паралелизъм в пазарното поведение, но и с доказателства, удостоверяващи, че разглежданите практики са резултат от съгласуване. При тези обстоятелства жалбоподателите трябва не само да изложат различно обяснение за установените от Комисията факти, а да оспорят наличието на тези факти, приети за установени с оглед на представените от Комисията доказателства (Решение „PVC II“, посочено по-горе, точки 725—728; вж. също в този смисъл Решение на Съда от 28 март 1984 г. по дело Compagnie royale asturienne des mines и Rheinzink/Комисия, 29/83 и 30/83, Recueil, стр. 1679, точка 16 и Решение на Съда от 31 март 1993 г. по дело Ahlström Osakeyhtiö и др./Комисия, C‑89/85, C‑104/85, C‑114/85, C‑116/85, C‑117/85 и C‑125/85—C‑129/85, Recueil, стр. I‑1307, точки 71 и 126).

100    В конкретния случай жалбоподателят твърди основно, че паралелизмът в поведението не произтича от съгласувана практика, за наличието на която в обжалваното решение не били посочени никакви доказателства, а се обяснява с редица други фактори. От своя страна EBU оспорва по-специално извода, че Споразумението от Сантяго и договорът образец доказват наличието на съгласувана практика.

101    Преди да се прецени дали съществуват обяснения за паралелизма в поведението, различни от това за наличието на съгласувана практика, следва да се разгледа въпросът дали Комисията, както тя поддържа, е установила нарушение, свързано с националните териториални ограничения, въз основа на доказателства, които не се изчерпват просто с констатацията за паралелизъм в поведението. Всъщност този въпрос трябва да бъде разгледан преди този дали съществуват други, различни от това за наличието на съгласувана практика обяснения, тъй като, ако Общият съд установи, че в обжалваното решение са посочени такива доказателства, то обясненията, макар и да са правдоподобни, не биха оборили извода за наличие на нарушение. Освен това следва да се заключи, че в обжалваното решение не се откриват същите два етапа, изтъкнати от Комисията пред Общия съд, а именно, от една страна, констатацията, че за наличието на съгласуваната практика са представени доказателства по смисъла на посоченото по-горе Решение „PVC II“, и от друга страна, изводът, че с оглед на тези доказателства и доказателствената им сила останалите обяснения за паралелизма в поведението не са решаващи за доказването на тази практика.

102    Ето защо на първо време трябва да се установи дали Комисията е доказала наличието на съгласувана практика, използвайки данни извън паралелизма в поведението на ОКУ, които могат да бъдат приети за „доказателства“ по смисъла на изтъкнатото от Комисията Решение „PVC II“, посочено по-горе. В това отношение следва да се припомни, че за да определи произхода на разглеждания в посоченото решение картел, Комисията се основава на текста на плановите документи, на сведенията, които един от жалбоподателите предоставя относно тези документи в отговор на отправено до него искане за информация, и на тясната връзка между, от една страна, описаните в тези документи практики и от друга, установените на пазара практики (Решение „PVC II“, посочено по-горе, точка 582).

103    В отговор на въпрос, поставен от Общия съд на съдебното заседание от 4 юни 2012 г., Комисията признава, че не разполага с доказателства като електронни писма, писма по пощата или протоколи от срещи относно националните териториални ограничения. Ето защо данните за съгласуването между ОКУ са посочените в точка 88 по-горе, а именно обсъжданията, проведени от ОКУ в рамките на управляваната от жалбоподателя дейност, относно обхвата на предоставените със СВП пълномощни, Споразумението от Сантяго, Споразумението от Сидни и традиционната връзка между клаузата за изключителност и националните териториални ограничения.

104    В това отношение следва да се отбележи, че липсата на писмени доказателства конкретно за националните териториални ограничения е още по-очевидна предвид признанието на Комисията, че някои ОКУ са възнамерявали да се откажат от националните териториални ограничения. Тези ОКУ обаче са щели да имат интерес да сътрудничат на Комисията, като ѝ предоставят писмени доказателства за наличието на съгласувана практика. Всъщност, като се има предвид, че в изложението на възраженията Комисията е изразила намерението си да наложи глоба на всички негови адресати, заинтересованите ОКУ са могли да сътрудничат с нея, за да намалят риска от налагане на глоба или поне да намалят размера ѝ. Впрочем тези ОКУ са могли да представят пред Комисията доказателства, че останалите ОКУ оказват натиск върху тях, за да ги принудят да запазят в сила съгласуваните национални териториални ограничения, но не са сторили това.

105    При тези обстоятелства следва да се разгледа доказателствената стойност на представените от Комисията доказателства.

 а) По доказателствената стойност на доказателствата за наличие на съгласувана практика, които Комисията изтъква, без да се основава единствено на паралелизма в поведението на ОКУ

 По обсъжданията, проведени от ОКУ в рамките на управляваната от жалбоподателя дейност, относно обхвата на предоставените със СВП пълномощни

106    По отношение на обсъжданията, проведени от ОКУ в рамките на управляваната от жалбоподателя дейност (точка 88 по-горе, първо тире), следва да се припомни, че според самата Комисия с обжалваното решение не се забранява системата за взаимно представителство между ОКУ, нито която и да е форма на ограничаване на териториалното действие на пълномощните, които те взаимно си предоставят (съображения 95 и 259 от обжалваното решение). Също така Комисията не упреква ОКУ за това, че са установили известно сътрудничество в рамките на управляваната от жалбоподателя дейност. Това, срещу което възразява Комисията, е, че ОКУ са координирали подхода си по отношение на териториалните ограничения.

107    Ето защо това, че ОКУ са провели срещи в рамките на управляваната от жалбоподателя дейност и че са налице форми на сътрудничество между тях, не е белег за наличието на забранена съгласувана практика. Всъщност, когато от контекста, в който са проведени срещите между обвинените в нарушение на конкурентното право предприятия, е видно, че тези срещи са били необходими, за да се разрешат колективно някои несвързани с нарушения на посоченото право въпроси, Комисията не би могла да презумира, че срещите имат за цел съгласуване на антиконкурентни практики (вж. в този смисъл Решение по дело Dresdner Bank и др./Комисия, посочено по-горе, точки 105 и 145). В това отношение следва да се отбележи, че Комисията не е доказала, че с организираните от жалбоподателя срещи се е целяло накърняване на конкуренцията чрез националните териториални ограничения.

108    На последно място, що се отнася по-специално до обсъжданията относно договора образец, следва да се установи, че той не предвижда изрично национални териториални ограничения; в него ОКУ само са приканени да определят териториалното действие на пълномощните, които си предоставят със СВП.

 По Споразумението от Сантяго

109    Следва да се припомни, че съгласно Споразумението от Сантяго (точка 88 по-горе, второ тире) по отношение на използването на авторски права чрез интернет всяка ОКУ — страна по това споразумение, може да предоставя лицензи за всички територии и за всички репертоари (първи аспект), но само на ползвателите, които са установили стопанската си дейност в страната от ЕИП, в която е установена предоставящата лиценза ОКУ (втори аспект). Съгласно системата, установена с Регламент № 17 на Съвета от 6 февруари 1962 година, Първи регламент за прилагане на членове [81 ЕО] и [82 ЕО] (ОВ 13, 1962 г., стр. 204; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 3), някои ОКУ уведомяват Комисията за това споразумение, за да бъде допусната спрямо тях дерогация по член 81, параграф 3 ЕО. Комисията възразява срещу клаузата, която забранява на съответната ОКУ да предоставя лицензи на ползватели, които не са установени в същата страна като нея, и изпраща изложението на възраженията относно Споразумението от Сантяго. При тези обстоятелства, след като срокът на действие на посоченото споразумение изтича в края на 2004 г., така както е договорено от самото начало, ОКУ не го продължават за в бъдеще. Поради това след изтичането на срока на действие на Споразумението от Сантяго съдържащите се в СВП национални териториални ограничения — останали в сила при използване, различно от това по интернет, дори в срока на действие на посоченото споразумение — отново започват да се прилагат между всички ОКУ, включително и за използването на авторски права чрез интернет, тъй като е изтекъл срокът на действие на предвиждащата дерогация клауза, добавена в СВП по отношение на използването по интернет след сключването на Споразумението от Сантяго.

110    Не може да се приеме тезата на Комисията, че възобновеното прилагане на националните териториални ограничения от всички ОКУ действително доказва наличието на съгласувана практика. Всъщност при липсата на доказателства за съгласуване на действията на ОКУ в това отношение, възобновеното прилагане на националните териториални ограничения не доказва, че тези ограничения са съгласувани, а може да се приеме само като автоматична последица от неподновяването на Споразумението от Сантяго, което вече е загубило значение, тъй като Комисията е отхвърлила втория му аспект. Обстоятелството, че ОКУ възстановяват status quo ante, само по себе си не доказва, че те са съгласували действията си в това отношение.

111    Следва да се отбележи, че посоченото поведение може да се обясни просто с обстоятелството, че ОКУ не могат да преустановят всякакъв вид сътрудничество помежду си по отношение на формите на използване на авторските права чрез новите технологии, докато чрез двустранни или дори многостранни преговори намерят съответстващи на конкурентното право разрешения, различни от възприетото в Споразумението от Сантяго.

112    От друга страна, следва да се отбележи, че в обжалваното решение Комисията не твърди, че началният момент на посоченото в член 3 от него нарушение е настъпил след изтичането на срока на действие на Споразумението от Сантяго, а изглежда, без да уточнява този момент, смята, че той предхожда това споразумение.

113    В това отношение или Споразумението от Сантяго е прието след неуточнена в обжалваното решение дата, на която се предполага, че е започнало свързаното с националните териториални ограничения нарушение, поради което това споразумение не може да докаже изначална съгласуваност, тъй като то по-скоро би я прекъснало, или това споразумение е прието преди началния момент на въпросното нарушение, като в тази хипотеза то не би могло да докаже наличието на това нарушение, тъй като не се отнася до същото ограничение на конкуренцията. Всъщност клаузата в Споразумението от Сантяго, свързана с установяването на стопанската дейност, води до положение, различно от произтичащото от националните териториални ограничения. В първия случай дадена ОКУ може да предоставя лицензи за множество репертоари без териториални ограничения, но само на ползватели, установени на същата територия като нея, а в другия случай ОКУ може да предоставя лицензи на всякакви ползватели, стига авторските права да се използват на територията, на която е установена.

114    От посоченото по-горе следва, че нито Споразумението от Сантяго, нито обстоятелствата, при които то е престанало да действа, доказват наличието на съгласувана практика по отношение на националните териториални ограничения.

 По Споразумението от Сидни

115    Със Споразумението от Сидни (точка 88 по-горе, трето тире) през 1987 г. ОКУ въвеждат в договора образец клауза, съгласно която ОКУ, установена в страната, от която сигналите — носители на програми, отиват към спътника, има право да предоставя лицензи за множество репертоари за целия район на действие на спътника, при необходимост след консултация с останалите засегнати ОКУ или след получаване на тяхното съгласие.

116    На първо място, в това отношение трябва да се отбележи, че Комисията споменава Споразумението от Сидни в обжалваното решение, за да докаже, че то не представлява подходяща мярка за съобразяване с възраженията ѝ по отношение на свързаната с националните териториални ограничения съгласувана практика (съображение 165 и точка 7.6.1.2, буква б) от обжалваното решение). Комисията не посочва изрично това споразумение в съображение 158 от обжалваното решение, което се отнася конкретно до доказателствата за наличието на съгласуваната практика. На следващо място, Комисията отбелязва, че след като съгласно член 1, параграф 2, буква а) от Директива 93/83 излъчването на музикални произведения чрез спътник се приема за извършено в страната, в която първият сигнал е въведен в непрекъснат съобщителен контур, водещ до и от спътника към земята, за да осъществяват дейност в целия район на действие на спътника, ползвателите на тези произведения имат нужда само от един лиценз за посочената страна. Следователно, както признава самата Комисия, Споразумението от Сидни се е обезсмислило по отношение на многотериториалния обхват на лицензите за използване на произведения чрез спътник (съображения 162, 163 и 165 от обжалваното решение). На последно място, Комисията отбелязва, че Споразумението от Сидни не е било предмет на проверка в рамките на обжалваното решение и че тя си запазва правото да го анализира в контекста на правилата в областта на конкуренцията (бележка под линия 131 от обжалваното решение).

117    От една страна, следва да се отбележи, че тъй като Споразумението от Сидни позволява да се предоставят лицензи за множество репертоари за всички попадащи в района на действие на спътника територии, последиците от него не са сходни с тези от националните териториални ограничения, вследствие на които всяка ОКУ може да предоставя лицензи за множество репертоари само за една територия.

118    От друга страна, след като Споразумението от Сидни се е обезсмислило след предвидената дата за транспониране на Директива 93/83, а именно 1 януари 1995 г. (вж. член 14, параграф 1, първа алинея от тази директива), то евентуалното произтичащо от него нарушение на правилата в областта на конкуренцията е било преустановено към началния момент на административното производство, в рамките на което е прието обжалваното решение. Поради това връзката между посоченото в член 3 от обжалваното решение нарушение и евентуалното произтичащо от Споразумението от Сидни нарушение не е очевидна, дори и само от хронологична гледна точка.

119    От посоченото по-горе следва, че макар Споразумението от Сидни да е резултат от непозволено съгласуване, то не представлява доказателство по смисъла на посоченото по-горе Решение „PVC II“, удостоверяващо наличието на съгласувана практика по отношение на националните териториални ограничения.

 По твърдяната традиционна връзка между клаузата за изключителност и националните териториални ограничения

120    В писмен отговор на въпрос, поставен от Общия съд в рамките на процесуално-организационните действия, Комисията подчертава във връзка с твърдяната традиционна връзка между клаузата за изключителност и националните териториални ограничения (точка 88 по-горе, четвърто тире), че след като обхватът на пълномощното е от решаващо значение за това дали само една ОКУ ще бъде упълномощена за дадена територия, клаузата за изключителност и националните териториални ограничения са неразривно свързани. Според Комисията, тъй като в договора образец се препоръчва предоставянето на изключителни права, територията, за която е упълномощена дадена ОКУ, не може да включва територия, за която е упълномощена друга ОКУ. Така задължителното установяване на националните териториални ограничения във всички СВП била необходимата компенсация за прилагането на въведената с договора образец клауза за изключителност. От това следвало, че националните териториални ограничения били плод на обсъжданията, проведени в рамките на организацията жалбоподател.

121    В това отношение следва да се отбележи, че в обжалваното решение Комисията не е заключила, че националните териториални ограничения са част от нарушението, изразяващо се във въвеждането на клаузата за изключителност във всички СВП. За Комисията изключителността се дължи на това, че в СВП са предоставени изключителни права, както е предвидено в член 1, параграфи 1 и 2 от договора образец, докато националните териториални ограничения са установени посредством съгласувана практика. В съображение 158 от обжалваното решение Комисията посочва, че премахването на изричната клауза за изключителност не води до съществени промени в поведението на ОКУ. Както Комисията сама отбелязва в посоченото съображение, поставя се въпросът дали след премахването на клаузата за изключителност има други, различни от това за наличието на съгласувана практика обяснения за националните териториални ограничения.

122    Следователно, макар да съществува връзка между клаузата за изключителност и националните териториални ограничения, в настоящото дело следва да се разгледа поведението на ОКУ след премахването на тази клауза, което означава да се проверят вероятните, различни от това за наличието на съгласувана практика обяснения за оставяне в сила на националните териториални ограничения (вж. точки 134—181 по-долу).

123    На последно място, доколкото Комисията твърди пред Общия съд, че националните териториални ограничения се явяват само продължение на клаузата за изключителност след премахването ѝ от СВП, следва да се отбележи, че всъщност съгласно съдебната практика член 81 ЕО се прилага, ако паралелизмът в поведението продължи да съществува след изтичане на срока на действие на предходно споразумение и при липса на ново споразумение, тъй като в случаите на прекратени съглашения за прилагането на член 81 ЕО е достатъчно те да произвеждат своите правни последици и след формалното им прекратяване (Решение на Съда от 3 юли 1985 г. по дело Binon, 243/83, Recueil, стр. 2015, точка 17; вж. също в този смисъл Решение на Общия съд от 11 декември 2003 г. по дело Ventouris/Комисия, T‑59/99, Recueil, стр. II‑5257, точка 182).

124    В случая следва да се припомни обаче, че в член 2 от обжалваното решение за нарушение се приема самото наличие на клаузата за изключителност в СВП, а не съгласуването между няколко ОКУ за включването на тази клауза в сключените от тях СВП. За сметка на това в обжалваното решение Комисията признава, че националните териториални ограничения сами по себе си не ограничават конкуренцията, но все пак приема, че е налице нарушение, тъй като ОКУ са съгласували действията си, за да предвидят едни и същи ограничения във всички сключени от тях СВП. Следователно по своето естество тези две посочени в обжалваното решение нарушения са различни.

125    Освен това отказът от клаузата за изключителност е позволил известно развитие на пазара, а именно предоставянето на първите преки лицензи — необходима предпоставка за премахването на националните териториални ограничения.

126    Всъщност ОКУ, която е заинтересована от това, на територия извън тази, на която е установена, да се предоставят лицензи за нейния репертоар от ОКУ, различни от местната ОКУ, първо ще си постави въпроса дали самата тя може да предоставя преки лицензи за посочената територия. Също така ОКУ, която иска останалите ОКУ да я упълномощават за територия, надхвърляща тази, на която е установена, би трябвало да има структура, позволяваща ѝ да предоставя преки лицензи в други страни. В периода на действие на клаузата за изключителност подобни лицензи биха нарушили предоставените на местната ОКУ изключителни права. Случаят вече не е такъв след премахването на клаузата за изключителност, дори националните териториални ограничения да продължат да се прилагат. Ето защо не би могло да се приеме, че става въпрос за едно и също ограничение, налагано обаче с различни средства.

127    Безспорно, както отбелязва Комисията в писмен отговор на поставен от Общия съд въпрос, към момента на приемането на обжалваното решение пазарът на преките лицензи е бил още в зародиш. За разпространението на преките лицензи е било необходимо най-вече да има съответно търсене от страна на основните ползватели, които вместо да влизат в контакт с ОКУ от всички страни, в които осъществяват дейност, предпочитат да получат преки, действащи в целия свят лицензи за репертоарите, които ги интересуват.

128    Ето защо обстоятелството, че това развитие не е настъпило незабавно и не е оказало непосредствено въздействие върху националните териториални ограничения, не позволява да се заключи, че с тези ограничения, посредством съгласувана практика, се продължава действието на свързания с клаузата за изключителност картел.

129    Освен това следва да се вземе предвид обстоятелството, че структурите за колективно управление на авторски права за посочените в обжалваното решение форми на използване произхождат от структурите във връзка с традиционните форми на използване, при които националните териториални ограничения не се разглеждат от Комисията като нарушение на правилата в областта на конкуренцията.

130    При все това появата на нови информационни технологии, позволяващи „онлайн“ използване на произведенията, не означава, че тези структури изведнъж са загубили значението си или че съответните икономически оператори би трябвало незабавно да проявят намерение да се конкурират. Самото обстоятелство, че след премахването на клаузата за изключителност ОКУ не са изменили в кратки срокове националните териториални ограничения, би могло да служи за доказателство, че за съществуването на тези ограничения има други причини, различни от това да се запази под друга форма клаузата за изключителност.

131    Следователно обстоятелството, че Комисията е доказала наличието на картел във връзка с клаузата за изключителност, не означава, че това е доказано и що се отнася до националните териториални ограничения.

 Изводи относно представените от Комисията доказателства

132    От направения по-горе анализ следва, че представените от Комисията доказателства не удостоверяват надлежно наличието на съгласувана практика между ОКУ за определяне на националните териториални ограничения.

133    Ето защо на следващо място трябва да се провери дали Комисията действително е доказала, че дадените от жалбоподателя други, различни от това за наличието на съгласувана практика обяснения за паралелизма в поведението на ОКУ са неправдоподобни.

 б) По правдоподобността на обясненията, различни от това за наличието на съгласувана практика, за паралелизма в поведението на ОКУ

 Предварителни бележки

134    Жалбоподателят, подкрепен в това отношение от EBU, твърди, че националните териториални ограничения са резултат не от съгласувана практика, а от индивидуални решения, които са добре обмислени и рационални от практическа и икономическа гледна точка предвид конкретните пазарни условия.

135    Доводите на жалбоподателя, че за паралелизма в поведението на ОКУ съществуват обяснения, различни от това за наличието на съгласувана практика, са свързани с необходимостта от присъствие на място, за да се упражнява ефективен контрол върху използването на авторските права, и от гаранция, че размерът на получаваните от авторите възнаграждения няма да намалее. Освен това той изтъква значението на националните териториални ограничения за запазване на възможността ползвателите да се обръщат само към една организация на национално равнище, за да получат лицензи за световния репертоар. Последният довод е развит от EBU.

136    Най-напред следва да се припомни, че в Решение от 13 юли 1989 г. по дело Tournier (395/87, Recueil, стр. 2521) и Решение от 13 юли 1989 г. по дело Lucazeau и др. (110/88, 241/88 и 242/88, Recueil, стр. 2811) Съдът се е произнесъл по отправени от френски съдилища преюдициални запитвания относно това дали правилата в областта на конкуренцията са спазени в случай, при който във връзка с традиционните форми на използване („офлайн“ използване) на авторски права организацията за колективно управление Б отказва да предостави лиценз за репертоара Б за територията на страната А, като по този начин принуждава установените в тази страна ползватели да се обърнат към организацията А, чиито цени са по-високи.

137    Съдът постановява, че СВП могат да бъдат разглеждани като ограничаващо конкуренцията съглашение, ако с тях се установява изключителност, тоест ако ОКУ са се уговорили да не предоставят преки лицензи на установените в чужбина ползватели. Той отбелязва обаче, че предвидените с тази цел клаузи, които в миналото са били установени в СВП, са били премахнати по искане на Комисията. На следващо място, Съдът проверява дали обстоятелството, че поведението на ОКУ не се е променило след премахването на тези клаузи, позволява да се приеме, че посочените организации са си запазили изключителността посредством съгласувана практика. В това отношение Съдът посочва, че при определени обстоятелства дори само паралелизмът в поведението може да бъде сериозен показател за наличие на съгласувана практика, когато води до условия на конкуренция, които не съответстват на обичайните. Той подчертава обаче, че не може да се изведе презумпция за наличието на такава практика, когато паралелизмът в поведението може да бъде обяснен с фактори, различни от наличието на съгласувана практика, например когато ОКУ са принудени да установят собствена система за управление и контрол на друга територия, за да предоставят преки лицензи. Съдът оставя на отправилите преюдициалните запитвания национални съдилища да решат дали действително е налице забранена от правилата в областта на конкуренцията съгласувана практика (Решение по дело Tournier, посочено по-горе, точки 20—25 и Решение по дело Lucazeau и др., посочено по-горе, точки 14—19).

138    В конкретния случай трябва да се провери дали Комисията е имала основание да приеме, че установяването на национални териториални ограничения във всички СВП не съответства на обичайните пазарни условия. В това отношение следва да се припомни, че съгласно съдебната практика страната или органът, които твърдят, че има нарушение на правилата на конкуренция, трябва да докажат това и задача на предприятието или на сдружението от предприятия, което иска да се ползва от даден способ за защита срещу акта за установяване на нарушение, е да докаже, че условията за прилагане на този способ за защита са изпълнени, в който случай посоченият орган ще трябва да прибегне към други доказателства. Затова, макар и съгласно тези принципи доказателствената тежест да е или върху Комисията, или върху засегнатото предприятие или сдружение, фактическите обстоятелства, на които се позовава една от страните, могат да породят задължение за другата страна да даде обяснение или обосновка, при липсата на които може да се заключи, че тежестта на доказване е спазена (вж. Решение по дело Knauf Gips/Комисия, посочено по-горе, точка 80 и цитираната съдебна практика).

139    На следващо място трябва да се припомни, че Комисията не поддържа, че ограничаването в СВП на териториалното действие на взаимните пълномощни до националните територии не може да произтича от обичайните пазарни условия. Тя посочва само, че предвиждането на подобно ограничение във всички СВП може да се обясни единствено с наличието на съгласувана практика. Впрочем в това отношение следва да се отбележи, че в обжалваното решение няма данни за или икономически анализ на финансовите съображения, които биха могли да подтикнат ОКУ да се откажат от националните териториални ограничения за посочените в решението форми на използване на авторските права, след като не се оспорва обстоятелството, че тези ограничения са целесъобразни за традиционните форми на използване.

 По необходимостта от присъствие на място, за да се осигури ефективност в борбата с неразрешеното използване на музикални произведения

140    Жалбоподателят и EBU твърдят, че според ОКУ предвиждането на национални териториални ограничения в сключените от тях СВП е в интерес на членовете им, а следователно е и целесъобразно, тъй като с тези ограничения се осигурява ефективност в борбата с неразрешеното използване на музикални произведения.

141    Следва да се провери дали доказателствата, на които се основава Комисията в обжалваното решение, позволяват това обяснение да се приеме за неправдоподобно.

142    В това отношение следва да се отбележи, че в съображение 11 от обжалваното решение Комисията подчертава, че анализът ѝ се отнася само до правомерното използване на защитени с авторско право произведения. Също така в съображение 47 от обжалваното решение Комисията посочва, че решението ѝ се отнася само до разрешеното използване на произведения и че следователно пиратството или използването без лиценз не попадат в приложното му поле. Съгласно последното съображение изложените в обжалваното решение изводи важат само в рамките на обичайните и нормални отношения между ОКУ и ползвателите.

143    В съображение 46 от обжалваното решение обаче Комисията признава, че ОКУ упражняват контрол върху използването на авторските права, преглеждат отчетите на ползвателите и в случай на нарушение налагат спазването на тези права. Впрочем в съображение 11 от посоченото решение Комисията отбелязва, че както е пояснено по-специално в точка 7.6.1.4 от същото, то не е пречка ОКУ да следят пазара, за да установяват неразрешено използване на защитени произведения, или да предприемат наказателни мерки срещу този вид поведение.

144    С оглед на тези неясни твърдения на Комисията следва да се заключи, че ако с тях тя беше взела предвид само случаите на разрешено използване, решението би трябвало да бъде отменено на това основание, тъй като Комисията не излага причините, поради които би било възможно да се отграничат дейността по контрол на разрешеното използване и дейността по установяване на неразрешено използване и предприемане на съответни мерки. Безспорно в рамките на производството пред Общия съд, и по-специално в съдебното заседание от 4 юни 2012 г., Комисията посочва, че борбата с пиратството е задача главно на International Federation of the Phonographic Industry (IFPI) — международната организация, която представлява звукозаписните дружества и осъществява дейност от седалището си в Лондон (Обединеното кралство). Въпреки това, ако с посоченото твърдение, което впрочем не е потвърдено с доказателства, Комисията иска да изтъкне, че ОКУ по никакъв начин не участват в контрола, позволяващ разкриването на случаите на неразрешено използване, следва да се отбележи, че такъв довод не е изложен в обжалваното решение. Общият съд обаче не може да вземе предвид обстоятелство, изтъкнато за първи път от Комисията в хода на съдебното производство, тъй като липсата на мотиви в обжалваното решение по такъв въпрос не може да бъде поправена в производството пред съдилищата на Съюза (вж. в този смисъл и по аналогия Решение на Съда от 29 септември 2011 г. по дело Elf Aquitaine/Комисия, C‑521/09 P, Сборник, стр. I‑8947, точка 149 и цитираната съдебна практика).

145    Въпреки посочените по-горе твърдения на Комисията, от обжалваното решение следва, че тя във всеки случай е разгледала въпроса дали паралелизмът в поведението на ОКУ относно националните териториални ограничения е резултат от волята на тези организации да провеждат ефективна борба с неразрешеното използване. Така, самата Комисия явно признава, че това обяснение не може да бъде отхвърлено само с твърдението, че обжалваното решение се отнася единствено до правомерното използване на авторски права. Ето защо следва да се провери дали изложеното в посветените на този въпрос части от обжалваното решение е достатъчно, за да лиши от правдоподобност тезата на жалбоподателя, обобщена в точка 140 по-горе.

146    Първо, Комисията подчертава, че системата, срещу която възразява в обжалваното решение, не се основава на принципа на близост между предоставящата лиценза ОКУ и получаващия лиценза ползвател, а на принципа, че лицензът се предоставя от ОКУ, установена в страната, в която се използват произведенията, независимо от това в коя страна е установен лицензополучателят (съображения 171—173 от обжалваното решение).

147    В това отношение е вярно, че в рамките на въпросната система е възможно организацията за колективно управление Б, която е предоставила лиценз на установен в страна А ползвател за използване на произведенията в страна Б, да трябва да предприеме действия срещу този ползвател пред административните или съдебните органи на страна А, тоест да действа от разстояние.

148    При все това съгласно тази система, когато организацията за колективно управление Б предоставя лиценз на ползвател, установен в страна А, но осъществяващ дейност в страна Б, и се разкрие нарушение на предоставения лиценз, посочената организация може при необходимост да потърси съдействие от организацията А. Всъщност последната няма да възприеме организацията Б като конкурент, тъй като организацията А не може сама да предоставя лицензи за използване в страната Б. Освен това организацията А има интерес от това да бъдат предприети ефективни мерки срещу нарушенията на предоставените от организацията Б лицензи, тъй като е предоставила репертоара си на последната за използването му в страната Б.

149    В обжалваното решение Комисията поддържа, че в случаите, когато контролът и защитата („enforcement“) на авторските права изискват присъствие на място, ОКУ, предоставила лиценз на установен в друга страна ползвател, може да се обърне за съдействие към местните доставчици на услуги, по-специално към местната ОКУ. Комисията обаче не е пояснила как ще се осъществява такова сътрудничество, след като ОКУ започнат взаимно да се възприемат като конкуренти. По-специално в обжалваното решение тя не разглежда въпроса какви финансови и търговски интереси биха подтикнали местната ОКУ да сътрудничи с друга ОКУ, която се конкурира с нея на територията ѝ.

150    От една страна, следва да се отбележи, че Комисията не е изяснила кой ще упражнява общия контрол върху пазара — за да задължи ползвателите да подават искания за лицензи, а не само да следи вече предоставените лицензи, — ако ОКУ не участват в изпълнението на тази задача. Жалбоподателят поддържа, без Комисията да е оспорила твърденията му, че една от задачите на ОКУ е да задължават ползвателите, които използват музикални произведения без разрешение, да подават искания за необходимия лиценз. Най-добре можела да изпълнява тази задача местната за съответната територия ОКУ, тъй като най-добре познавала пазара в страната, в която е установена. Тази дейност обаче просто нямало да може да бъде осъществявана, ако няма гаранция, че посочената ОКУ ще може, със заплатената за издаването на лиценза сума, да покрие разходите си във връзка с упражнявания от нея контрол. Не съществувала такава гаранция, ако за една и съща територия няколко ОКУ могат да предоставят лицензи за едни и същи репертоари. Налага се изводът, че Комисията не е представила данни, които да оборят тези доводи на жалбоподателя.

151    От друга страна, Комисията не е успяла да обясни как е възможно сътрудничество между ОКУ, които биха се конкурирали при предоставянето на лицензи за припокриващи се репертоари и за едни и същи територии. Макар да е безспорно, че в уреждащите конкуренцията разпоредби на Договора е залегнал възгледът, че всеки икономически оператор трябва да определя самостоятелно политиката, която възнамерява да провежда на вътрешния пазар, също така е вярно, че в обжалваното решение Комисията признава необходимостта от сътрудничество между ОКУ, за да може всяка ОКУ да предлага лицензи за множество репертоари (вж. напр. съображение 166 от обжалваното решение). По-специално дадена ОКУ трябва да сътрудничи с всички останали ОКУ, за да може да предоставя лиценз за световния репертоар. В обжалваното решение обаче не се пояснява как между ОКУ, които съгласно препоръките на Комисията са започнали да се конкурират, може да се осъществи сътрудничеството, което последната намира за необходимо по-специално за някои дейности по упражняване на контрол и за съдебното преследване на нарушенията (съображения 177 и 178 от обжалваното решение).

152    Пред Общия съд Комисията поддържа, че местната ОКУ не може да се откаже от контролната си функция, дори и да се конкурира с други ОКУ, тъй като има фидуциарно задължение към носителите на права. В това отношение следва да се отбележи, че въпросното фидуциарно задължение съществува само в правоотношението между ОКУ и членуващите в нея носители на права. Поради това не е сигурно, че по силата на въпросното задължение местната ОКУ ще трябва да осъществява дейността си в полза на членуващите в другите ОКУ носители на права, след като вече няма да е единствената организация, която може да предоставя лицензи за територията, на която е установена. Освен това е безспорно, че организацията А няма никакво задължение към организацията Б, ако за територията А последната е поверила управлението на репертоара Б на организацията В, която не е установена на територията А.

153    Не може да се приеме и другият довод, който Комисията също е изтъкнала пред Общия съд, а именно че местната ОКУ имала интерес да запази сред своите членове репутацията си на организация, способна да извършва ефективен контрол, за да не се обърнат те към други ОКУ. Всъщност, ако местната ОКУ разкрие случаи на неразрешено използване на музикални произведения от страна на ползватели и последните имат възможност да се обърнат към други ОКУ, за да получат необходимите за правомерното използване на тези произведения лицензи, местната ОКУ не би могла да прехвърли върху ползвателите, посредством събирането на дължимата за тези лицензи сума, управленските разходи, свързани с дейността ѝ по упражняване на контрол върху пазара. Това би застрашило репутацията на тази ОКУ сред членовете ѝ, тъй като размерът на техните възнаграждения ще намалее поради свързаните с контрола на пазара управленски разходи, които не са покрити чрез предоставянето на лицензи от същата ОКУ. Дадена ОКУ няма никакъв интерес от това да упражнява контрол, свързан с управленски разходи, които намаляват размера на разпределяните от нея в полза на членовете ѝ възнаграждения, ако тя няма гаранция, че предоставяйки лицензи, ще покрие тези разходи, след като е разкрила случаи на неразрешено използване; посоченото важи в още по-голяма степен предвид обстоятелството, че авторите вече са свободни да членуват в предпочитаната от тях ОКУ.

154    Освен това Комисията не доказва твърдението си, че разходите за контрола, който местната ОКУ трябва да упражнява, за да защити правата на членовете си, няма да се увеличат, поради факта че тази ОКУ упражнява контрол и върху използването на правата на други автори.

155    На последно място, трябва да се вземе предвид обстоятелството, че дори да се приеме за възможно, сътрудничеството между местната ОКУ и предоставящата лиценза на ползвателя ОКУ предполага участието на три ОКУ, а именно местната организация В, упълномощаващата организация А, която притежава репертоара А, и упълномощената организация Б, която по силата на даденото от организацията А пълномощно може да предоставя лицензи за репертоара А на територията В. Макар че с намесата на организацията В могат да възникнат разходи, Комисията не е пояснила каква полза може да извлече организацията А, ако повери управлението на репертоара А за територията В на организацията Б, а не на организацията В, при положение че това ще породи допълнителни разходи.

156    Второ, Комисията твърди, че за посочените в обжалваното решение форми на използване на авторските права съществуват технически разрешения, позволяващи да се упражнява контрол от разстояние върху лицензополучателя. В това отношение тя поддържа, че ОКУ вече са въвели практики за предоставяне на лицензи, които показват, че тези организации могат да контролират използването на произведенията и ползвателите извън територията, на която съответно са установени (съображение 174 от обжалваното решение).

157    Комисията обаче не може да отхвърли даденото от жалбоподателя обяснение за паралелизма в поведението на ОКУ, а именно борбата с неправомерното използване, само с твърдението, че за посочените в обжалваното решение форми на използване съществуват технически разрешения, позволяващи упражняването на контрол от разстояние.

158    Безспорно в съображение 189 от обжалваното решение Комисията е добавила, че по време на изслушването е било доказано — по-специално от European Digital Media Association (Европейска асоциация на цифровите медии — EDIMA), която представлява дружествата, осъществяващи „онлайн“ разпространение на аудио- и аудиовизуални съдържания, — че на практика е възможно „онлайн“ разпространението на музика да се контролира от разстояние. Всъщност всяко музикално произведение има електронна идентификация и всеки личен компютър се индивидуализира с IP адрес. Въз основа на тези данни, когато предоставя лиценз, ОКУ може да се увери, че ползвателят е в състояние точно да установи кое музикално произведение се използва, от кой компютър и за какъв вид използване става въпрос. Ползвателят лицензополучател след това може да изпрати тези данни на ОКУ, които ще ги използват, за да разпределят точно възнагражденията между носителите на правата.

159    Това обяснение обаче важи само за контрола на предоставените лицензи и не отговаря на въпроса кой и по какъв начин ще разкрива случаите на неразрешено използване и ще предприема мерки срещу тях. В още по-малка степен се изяснява какви биха били икономическите подбуди на ОКУ да контролират от разстояние даден пазар, при положение че ползвателите, които осъществяват дейност на този пазар без необходимия лиценз, могат да подадат искане за такъв лиценз до ОКУ, различна от упражняващата контрола.

160    При липса на по-подробна информация за това дали посочените в съображение 189 от обжалваното решение технически разрешения позволяват ефективна борба с неразрешеното използване, следва да се провери дали примерите, дадени от Комисията в обжалваното решение в отговор на доводите на жалбоподателя, лишават от правдоподобност обяснението на последния, че с националните териториални ограничения се осигурява ефективност в борбата с неразрешеното използване на музикални произведения.

161    В това отношение трябва да се вземе предвид обстоятелството, че когато Комисията използва някои примери, за да покаже, че тезата на жалбоподателя е неправдоподобна, тя носи тежестта да докаже релевантността на тези примери. Освен това Комисията не може да упрекне жалбоподателя, че не е предоставил още уточнения във връзка с другото си обяснение, тъй като Комисията е тази, която трябва да докаже наличието на нарушението. Поради това, ако в административната фаза Комисията приеме, че жалбоподателят не е подкрепил обяснението си с достатъчно данни, тя трябва да продължи разследването по случая или да заключи, че заинтересованите лица не са могли да представят необходимите сведения. В конкретния случай обаче от обжалваното решение не е видно, че анализът на Комисията е непълен поради обстоятелството, че жалбоподателят и ОКУ не са ѝ предоставили необходимите сведения, за да провери дали съществуват правдоподобни обяснения за паралелизма в поведението на ОКУ.

–       По модела „СБС“

162    На първо място Комисията изтъква модела „СБС“ (вж. точка 36 по-горе), за който в съображение 179 от обжалваното решение твърди, че позволява да се предостави само един лиценз за механичните права и правата за публично изпълнение, при това за всички страни, в които са установени възприелите този модел ОКУ. Комисията посочва също така, че според „северноевропейските и балтийските“ ОКУ моделът „СБС“ по-специално доказва, че при всеки режим за предоставяне на многотериториални лицензи е от основно значение наличието на мрежа от национални организации, които си сътрудничат, за да осигурят спазване на правата и интересите на носителите на права, тъй като присъствието на място е необходимо, за да се установят злоупотребите и да се контролира използването на правата.

163    За сметка на това в писмен отговор на въпрос, отправен от Общия съд в рамките на процесуално-организационните действия, Комисията поддържа, че поне към момента на приемане на обжалваното решение моделът „СБС“ не се е отнасял до правата за публично изпълнение, а само до механичните права. Въпреки това според нея този модел подкрепя твърдението ѝ, че предоставянето на многотериториални лицензи за правата за публично изпълнение не създава затруднения, тъй като проблемите, свързани с контрола върху използването на механичните права чрез интернет, са същите като свързаните с правата за публично изпълнение. В хода на производството пред Общия съд Комисията твърди, че моделът „СБС“ не е довел до изменения в сключените между съответните организации СВП и че по отношение на правата за публично изпълнение многотериториалните лицензи, предоставени в рамките на този модел, представляват съвкупност от „еднотериториални лицензи“, които всъщност са предоставени от всяка ОКУ за съответната територия, на която е установена, и „обединени“ от ОКУ, към която се е обърнал ползвателят.

164    В това отношение следва да се отбележи, че колебанията, дори противоречията на Комисията при определянето на модела „СБС“ свидетелстват за липсата на задълбочен анализ на последния в обжалваното решение.

165    Във всеки случай, от една страна, ако моделът „СБС“ се отнася само до механичните права, Комисията не е обяснила защо следва да се приеме, че проблемите, свързани с контрола върху използването на правата за публично изпълнение, по същество са същите като породените от контрола на механичните права. От друга страна, ако моделът „СБС“ се отнася и до правата за публично изпълнение, но позволява само предоставянето на съвкупност от еднотериториални лицензи, Комисията не е обяснила защо от гледна точка на контрола проблемите при този метод на предоставяне на лицензи са сходни с проблемите при многотериториалните лицензи.

166    Поради непълния анализ на този модел в обжалваното решение Общият съд не може въз основа на него да прецени дали е основателно твърдението на Комисията, че необходимостта от борба с неправомерното използване на защитени с авторски права произведения не оправдава избора на ОКУ да оставят в сила националните териториални ограничения в сключените от тях СВП.

–       По споразуменията „Симулкастинг“ и „Уебкастинг“

167    В съображение 191 от обжалваното решение Комисията се позовава на споразуменията „Симулкастинг“ и „Уебкастинг“ (вж. точка 35 по-горе), които доказвали, че от техническа гледна точка не е необходимо ОКУ да присъстват на дадена територия, за да могат да предоставят обхващащи използването по интернет лицензи за множество репертоари и многотериториални лицензи, и да контролират надлежно използването им.

168    Безспорно е, че споразуменията „Симулкастинг“ и „Уебкастинг“ не се отнасят до правата за публично изпълнение, а до други видове права на интелектуална собственост, като така наречените „сродни“ права. В обжалваното решение обаче не се пояснява защо намерените за последните права разрешения биха могли да се приложат и за правата, до които се отнася обжалваното решение. В това решение не е направено сравнение на характеристиките или на икономическата стойност на разглежданите различни видове права на интелектуална собственост, нито са посочени данни за практическото прилагане на споразуменията „Симулкастинг“ и „Уебкастинг“.

169    При тези обстоятелства не може да се приеме, че като се позовава на тези споразумения, Комисията оборва твърдението, че оставянето в сила на националните териториални ограничения в СВП е продиктувано от волята да се гарантира борбата с неразрешеното използване.

–       По Споразумението от Сантяго

170    В съображение 192 от обжалваното решение Комисията се позовава на Споразумението от Сантяго (вж. точки 28, 30, 109—114 по-горе), което свидетелствало за възможността да се предоставят многотериториални лицензи.

171    Позоваването на посоченото споразумение обаче е несъстоятелно, тъй като Комисията взема предвид само първия аспект на това споразумение, а именно възможността за предоставяне на лицензи с неограничено териториално действие, без да отчита втория му аспект, а именно ограничаването на тази възможност до предоставяне на такива лицензи на ползвателите, установени на същата територия като предоставящата лиценза ОКУ. В обжалваното решение Комисията не посочва как установената в Споразумението от Сантяго система осигурява ефективност в борбата с неправомерното използване дори при липса на втория аспект.

172    Макар Общият съд да не трябва да се произнася в настоящото производство по основателността на мотивите, по които Комисията е приела в изложението на възраженията относно Споразумението от Сантяго, че последното е в противоречие с член 81 ЕО именно защото гарантира на една-единствена ОКУ възможността да предоставя лицензи на установените на дадена територия ползватели, не може да не се отчете обстоятелството, че като установява режим, различен от произтичащия от националните териториални ограничения, но основан на известна изключителност, гарантирана на местната ОКУ, предвидената със Споразумението от Сантяго система не позволява да се направят изводи за ефективността на борбата с неразрешеното използване в контекст на конкуренция между ОКУ.

173    По същите съображения Комисията не може да се позовава и на отговора на чешката ОКУ, Ochranný svaz autorský pro práva k dílům hudebním (OSA), на посоченото в съображения 180 и 181 от обжалваното решение изложение на възраженията. Всъщност OSA само посочва, че е предоставила лицензи, основаващи се по същество на Споразумението от Сантяго, а именно лицензи, безспорно многотериториални, но само в полза на установени в Чешката република ползватели.

–       По съвместното сдружение Celas, предоставянето на преки лицензи и инициативата на един издател

174    В съображение 193 от обжалваното решение (вж. точка 37 по-горе) Комисията се позовава на обстоятелството, че през януари 2006 г. германската и британската ОКУ са създали съвместното сдружение Celas, което се явявало единствената организация на общоевропейско равнище за предоставяне на лицензи за мобилни и „онлайн“ права върху англо-американския репертоар на една издателска къща. Съгласно обжалваното решение Celas предоставя общоевропейски лицензи на търговските ползватели, установени в страните от ЕИП. Следователно този нов модел доказвал, че ОКУ имат техническата възможност да предлагат многотериториални лицензи и че съображенията във връзка с дейността на тези организации по преглед на отчетите, контрол и осигуряване на спазването на правата и с необходимата географска близост между лицензодателя и лицензополучателя не оправдават паралелизма в поведението, който се наблюдава понастоящем по отношение на териториалните ограничения.

175    Следва да се заключи, както признава самата Комисия, че Celas предоставя лицензи за механичните права, а не за правата за публично изпълнение. Тъй като Комисията не обяснява защо контролът върху използването на първата категория права поражда затруднения, сходни със свързаните с използването на втората категория, с примера със сдружението Celas не могат да бъдат оборени доводите на жалбоподателя. Вярно е, както е видно от писмения отговор на Комисията на един от въпросите на Общия съд, че предоставените от Celas лицензи се допълват с лицензи за съответните права за публично изпълнение, предоставени от Performing Right Society и GEMA. Последните лицензи обаче са само вид преки лицензи, тъй като тези две ОКУ предоставят лицензи, които безспорно имат действие на няколко територии, но са ограничени до репертоара, пряко поверен от носителите на правата, а не по силата на СВП.

176    При тези обстоятелства се поставя въпросът дали явлението преки лицензи позволява да се направят изводи по въпроса за доказаността на посочената в член 3 от обжалваното решение съгласувана практика. Трябва да се отбележи обаче, че наличието на тези лицензи не поставя под съмнение паралелизма в поведението на ОКУ, тъй като обстоятелството, че самата упълномощаваща ОКУ предоставя за репертоара си лицензи с действие на територията на упълномощената ОКУ, не засяга предвидените в СВП национални териториални ограничения. Въпреки това предоставянето на преки лицензи не води до конкуренция между две ОКУ за предоставянето на лицензи на едни и същи ползватели. Всъщност, както следва от писмения отговор на Комисията на един от въпросите на Общия съд, ОКУ — или поне тези от тях, които разполагат с необходимата структура — предоставят преки лицензи само на основните ползватели, тъй като произтичащите от контрола върху използването на лицензите разходи се компенсират единствено благодарение на значителното използване на произведенията от тези ползватели. Ето защо, ако организацията А предоставя преки лицензи на основните ползватели, осъществяващи дейност в страна Б, организацията Б все пак остава единствената, която може да предоставя лицензи по-специално за репертоара А на останалите осъществяващи дейност в страната Б ползватели.

177    От посоченото следва, че явлението преки лицензи, с което е свързана дейността на Celas и на ОКУ, създали това сдружение и предоставящи допълнителни спрямо неговите лицензи, не поражда от гледна точка на контрола проблеми, сходни на изтъкнатите от жалбоподателя. Ето защо при липсата на допълнителни сведения с тези изтъкнати от Комисията обстоятелства не може да бъде оборена тезата на жалбоподателя.

178    Същото важи и за инициативата на един издател (вж. точка 43 по-горе), която Комисията изтъква в съображение 220 от обжалваното решение. Макар това да не следва от текста на последното, в писмените си изявления пред Общия съд Комисията признава, че тази инициатива се отнася само до механичните права. Освен това, както подчертава жалбоподателят, Комисията нито веднъж, а още по-малко в обжалваното решение не е обяснила защо условията, в които осъществява дейност един голям издател, разполагащ с репертоар, който е търговски привлекателен в международен план, са сходни с условията, в които осъществяват дейност ОКУ.

–       По документа, озаглавен „Cross border collective management of online rights in Europe“

179    Съгласно посоченото от Комисията в съображение 194 от обжалваното решение обстоятелството, че отказът от националните териториални ограничения не води до технически и икономически затруднения, се потвърждава с подписването от някои ОКУ на документ, който е озаглавен „Cross border collective management of online rights in Europe“ (Трансгранично колективно управление на „онлайн“ права в Европа) и в който се предлага система за предоставяне на лицензи за множество репертоари и на многотериториални лицензи.

180    В това отношение следва да се отбележи, че подписалите този документ ОКУ все пак са подали жалби срещу обжалваното решение, което намалява изгледите с този документ да се докаже липсата на технически затруднения при предоставянето на лицензи за множество репертоари и на многотериториални лицензи. Във всеки случай доказателствената сила на този документ е силно ограничена, тъй като от преписката не следва, че съответните ОКУ са предприели каквито и да било действия, за да приложат съдържащото в него предложение.

181    От посоченото по-горе следва, че представените от Комисията доказателства не са достатъчни, за да лишат от правдоподобност даденото от жалбоподателя друго, различно от това за наличието на съгласувана практика обяснение за паралелизма в поведението на ОКУ, а именно необходимостта да се осигури ефективност в борбата с неразрешеното използване на музикални произведения.

3.     Извод относно изхода на делото

182    Въз основа на посочените по-горе съображения следва да се заключи, че Комисията не е доказала надлежно наличието на съгласувана практика във връзка с националните териториални ограничения, тъй като тя нито е доказала, че ОКУ са съгласували действията си в това отношение, нито е представила доказателства, лишаващи от правдоподобност едно от дадените от жалбоподателя обяснения за паралелизма в поведението на ОКУ.

183    Поради това член 3 от обжалваното решение трябва да бъде отменен в частта относно жалбоподателя (вж. точка 78 по-горе), без да е необходимо да се разглеждат останалите доводи, изложени от жалбоподателя и EBU в рамките на първото правно основание и свързани по-специално със значението на националните териториални ограничения с оглед на това да се предотврати изравняването на възнагражденията към най-ниските стойности и да се запази съществуването на една-единствена организация на национално равнище, и без да е необходимо да се разглежда и второто правно основание.

 По съдебните разноски

184    Съгласно член 87, параграф 2 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като Комисията е загубила делото, тя следва да бъде осъдена да заплати съдебните разноски в съответствие с исканията на жалбоподателя и EBU.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (шести състав)

реши:

1)      Отменя член 3 от Решение C(2008) 3435 окончателен на Комисията от 16 юли 2008 година относно производство по член 81 [ЕО] и член 53 от Споразумението за ЕИП (Дело COMP/C2/38.698 — CISAC) в частта, която се отнася до International Confederation of Societies of Authors and Composers (CISAC).

2)      Осъжда Европейската комисия да заплати съдебните разноски.

Kanninen Soldevila Fragoso Van der Woude

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 12 април 2013 година.

Подписи

Съдържание

Обстоятелствата, предхождащи спора, и обжалваното решение

А – Административното производство

Б – Релевантните клаузи на договора образец

В – Съответните пазари

Г – Приложение на член 81, параграф 1 ЕО и член 53, параграф 1 от Споразумението за ЕИП

1.  Клаузите за членство, изключителност и ненамеса

2.  Съгласувана практика във връзка с националните териториални ограничения

Д – Разпоредителна част

Производство и искания на страните

От правна страна

А – По повдигнатото от Комисията възражение за недопустимост

Б – По съществото на спора

1.  Предварителни бележки

2.  По първото правно основание, изведено от нарушение на членове 81 ЕО и 253 ЕО, тъй като Комисията не доказала наличието на съгласувана практика относно националните териториални ограничения

а) По доказателствената стойност на доказателствата за наличие на съгласувана практика, които Комисията изтъква, без да се основава единствено на паралелизма в поведението на ОКУ

По обсъжданията, проведени от ОКУ в рамките на управляваната от жалбоподателя дейност, относно обхвата на предоставените със СВП пълномощни

По Споразумението от Сантяго

По Споразумението от Сидни

По твърдяната традиционна връзка между клаузата за изключителност и националните териториални ограничения

Изводи относно представените от Комисията доказателства

б) По правдоподобността на обясненията, различни от това за наличието на съгласувана практика, за паралелизма в поведението на ОКУ

Предварителни бележки

По необходимостта от присъствие на място, за да се осигури ефективност в борбата с неразрешеното използване на музикални произведения

–  По модела „СБС“

–  По споразуменията „Симулкастинг“ и „Уебкастинг“

–  По Споразумението от Сантяго

–  По съвместното сдружение Celas, предоставянето на преки лицензи и инициативата на един издател

–  По документа, озаглавен „Cross border collective management of online rights in Europe“

3.  Извод относно изхода на делото

По съдебните разноски

* Език на производството: английски.