Неокончателна редакция
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
А. COLLINS
представено на 5 май 2022 година(1)
Дело C-700/20
The London Steam-Ship Owners’ Mutual Insurance Association Limited
срещу
Кралство Испания
(Преюдициално запитване, отправено от High Court of Justice (England & Wales), Queen’s Bench Division (Commercial Court) (Висш съд (Англия и Уелс), общо гражданско отделение (търговски състав), Обединено кралство)
(Преюдициално запитване — Съдебно сътрудничество по граждански и търговски дела — Регламент (ЕО) № 44/2001 — Член 1, параграф 2, буква г) — Член 34, точки 1 и 3 — Признаване на съдебно решение, постановено в друга държава членка — Съдебно решение, което противоречи на решение, инкорпориращо арбитражно решение, постановено между същите страни в държавата членка, в която се иска признаване)
I. Въведение
1. Преди почти две десетилетия, през ноември 2002 г., M/T Prestige (наричан по-нататък „плавателният съд“), еднокорпусен петролен танкер, регистриран на Бахамските острови, се разцепва на две части и потъва край бреговете на Галисия (Испания). В този момент той превозва 70 000 тона тежко течно гориво, което изтича, причинявайки значителни вреди на плажове, градове и села по северното крайбрежие на Испания и западното крайбрежие на Франция. Както е обяснено в точки 13–26 от настоящото заключение, потъването на плавателния съд поражда продължителен спор между неговите застрахователи и испанската държава, който се разглежда по реда на две различни процедури в две държави членки. В резултат на това са постановени две съдебни решения — едното от Audiencia Provincial de La Coruña (Съд на провинция Ла Коруня, Испания), а другото от High Court of Justice (England & Wales), Queen’s Bench Division (Commercial Court) (Висш съд (Англия и Уелс), общо гражданско отделение (търговски състав), Обединено кралство). В крайна сметка испанската държава иска съдилищата на Англия и Уелс да признаят решението на Audiencia Provincial de La Coruña (Съд на провинция Ла Коруня, Испания). В последните дни от преходния период след оттеглянето на Обединеното кралство от Европейския съюз High Court of Justice (England & Wales) (Висш съд (Англия и Уелс), Обединено кралство) отправя преюдициално запитване с искане за тълкуване от Съда на член 1, параграф 2, буква г) и член 34, точки 1 и 3 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела(2).
II. Правна уредба
А. Международното право
2. Член I, параграф 1 от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, сключена в Ню Йорк на 10 юни 1958 г.(3) (наричана по-нататък „Нюйоркската конвенция от 1958 г.“), гласи:
„Настоящата Конвенция се прилага относно признаването и изпълнението на арбитражни решения, постановени на територията на държава, различна от държавата, в която се иска признаването и изпълнението на решенията, по спорове, страни по които могат да бъдат както физически, така и юридически лица. Тя се прилага също така за арбитражни решения, които не се смятат за национални решения в тази държава, в която се иска тяхното признаване и изпълнение“.
3. Член III от Нюйоркската конвенция от 1958 г. гласи:
„Всяка договаряща държава ще признава силата на арбитражното решение и ще допуска неговото изпълнение съобразно с процесуалните правила, които се прилагат в територията, където се иска признаването и изпълнението, при условията, изложени в следващите членове. За признаване и изпълнение на арбитражните решения, за които се прилага настоящата Конвенция, не ще се въвеждат значително по-строги условия или значително по-високи съдебни такси от онези, които важат за признаване и изпълнение на национални арбитражни решения“.
Б. Правото на Европейския съюз
1. Регламент № 44/2001
4. Член 1, параграф 1 от Регламент № 44/2001 предвижда, че последният се прилага по граждански и търговски дела, независимо от естеството на съда или правораздавателния орган. Според член 1, параграф 2, буква г) от регламента той не се прилага по отношение на арбитраж.
5. Съгласно член 32 от Регламент № 44/2001 „[...] „съдебно решение“ означава всяко съдебно решение, постановено от съд или правораздавателен орган на държава членка, както и да се нарича съдебното решение, включително декрет, разпореждане, решение или заповед за изпълнение, както и определянето на разноските от служител на съда“.
6. Член 33 от Регламент № 44/2001 гласи:
„1. Съдебно решение, което е постановено в държава членка, се признава в другата държава членка, без да се изисква каквато и да е специална процедура.
2. Всяка заинтересувана страна, която изисква признаването на съдебно решение като основен въпрос при един спор, може в съответствие с процедурите, установени в раздели 2 и 3 от настоящата глава, да поиска решение, с което да се признае съдебното решение.
3. Ако изходът на дело в съд на държава членка зависи от произнасянето по инцидентно възникнал въпрос за признаване, този съд е компетентен по отношение на този въпрос“.
7. В съответствие с член 34 от Регламент № 44/2001:
„Съдебно решение не се признава:
1. ако признаването явно противоречи на публичната политика в държавата членка, в която се иска признаване;
[...]
3. ако то противоречи на съдебно решение, постановено по спор между същите страни в държавата членка, в която се иска признаване;
4. ако то противоречи на по-рано постановено съдебно решение, постановено в друга държава членка или в трета държава по същия предмет и между същите страни, при условие че по-ранното съдебно решение отговаря на условията, необходими за признаването му в сезираната държава членка“.
8. Член 71, параграф 1 от Регламент № 44/2001 предвижда, че последният не засяга действието на конвенции, по които са страни държавите членки и които във връзка със специфични области уреждат компетентността или признаването и изпълнението на съдебни решения.
2. Регламент № 1215/2012
9. Доколкото формулировката на член 1, параграф 2, буква г) от Регламент № 44/2001 не е претърпявала изменение от влизането в сила на Брюкселската конвенция, съображение 12 от Регламент № 1215/2012 се оказва релевантно за преценката на обхвата на предвиденото в него изключение(4). Това съображение гласи следното:
„Настоящият регламент не следва да се прилага по отношение на арбитража. Никоя разпоредба на настоящия регламент не следва да възпрепятства съдилищата на държава членка, когато са сезирани по иск с предмет, по който страните са сключили арбитражно споразумение, да препратят страните на арбитраж, да спрат или да прекратят производството или да проучат дали арбитражното споразумение е недействително, загубило сила или не може да бъде приложено, в съответствие с националното им право.
Определение, постановено от съд на държава членка, за това дали арбитражно споразумение е недействително, загубило сила или че не може да бъде приложено, не следва да подлежи на правилата за признаване и изпълнение, установени с настоящия регламент, независимо от това, дали съдът се е произнесъл за това като основен въпрос или инцидентно възникнал въпрос.
От друга страна, когато съд на държава членка, компетентен съгласно настоящия регламент или съгласно националното право, е определил, че арбитражно споразумение е недействително, загубило сила или че не може да бъде приложено, това не следва да попречи на признаването или, според случая, изпълнението в съответствие с настоящия регламент на решението на съда по съществото на делото. Това не следва да засяга компетентността на съдилищата на държавите членки да вземат решения относно признаването и изпълнението на арбитражни решения в съответствие с [Нюйоркската конвенция от 1958 г.], която има предимство пред настоящия регламент.
Настоящият регламент не следва да се прилага по отношение на искове или придружаващи производства, които се отнасят по-специално до създаването на арбитражен съд, правомощията на арбитрите, воденето на арбитражната процедура или други аспекти на такава процедура, нито по отношение на искове или решения относно отмяната, преразглеждането, обжалването, признаването или изпълнението на арбитражни решения“.
В. Английското право
10. Член 66 от Arbitration Act 1996 (Закон за арбитража от 1996 г.)(5), озаглавен „Изпълнение на решението“, предвижда, че:
„(1) Арбитражно решение, постановено от арбитражен съд по силата на арбитражно споразумение, може с разрешение на съда да бъде изпълнено по същия начин като съдебно решение или определение в същия смисъл.
(2) Ако е предоставено разрешение, може да се постанови съдебно решение в същия смисъл като арбитражното решение.
(3) Не се допуска изпълнението на арбитражно решение, когато или доколкото лицето, срещу което е насочено изпълнението, докаже, че арбитражният съд не е бил компетентен по същество да постанови арбитражното решение. Правото да се повдигне такова възражение може да е погасено [...]“.
11. Член 73 от Закона за арбитража от 1996 г., озаглавен „Погасяване на правото да се повдигне възражение“, предвижда:
„(1) ако страна в арбитражно производство участва или продължава да участва в производството, без незабавно или в рамките на срока, определен от арбитражното споразумение, от съда или от разпоредба на настоящата част, да направи възражение,
(a) че арбитражният съд не е бил компетентен по същество,
(b) че производството е било неправилно проведено,
(c) че не е спазено арбитражното споразумение или която и да е разпоредба на настоящата част, или
(d) че са допуснати други нередности, засягащи съда или производството,
тя не може да повдигне такова възражение пред съда на по-късен етап, освен ако не докаже, че към момента, в който е участвала или е продължила да участва в производството, не е знаела и не би могла при полагане на дължимата грижа да установи основанията за възражението.
(2) Когато арбитражният съд се произнесе, че е компетентен по същество, и страна в арбитражното производство, която би могла да оспори това решение,
(a) посредством налична арбитражна процедура за обжалване или преразглеждане, или
(b) посредством обжалване на арбитражното решение,
не го оспори или не направи това в рамките на срока, предвиден в арбитражното споразумение или в разпоредба на настоящата част, тази страна не може на по-късен етап да възрази срещу материалната компетентност на арбитражния съд на основание, което е било предмет на това решение“.
Г. Испанското право
12. Член 117 от Ley Orgánica 10/1995 del Código Penal (органичен закон 10/1995 за приемане на Наказателен кодекс) от 23 ноември 1995 г.(6) предвижда, че „застрахователите, които са поели риска от финансови отговорности, произтичащи от използването или експлоатацията на каквото и да е имущество, отрасъл, предприятие или дейност, в случай че събитието, съставляващо застрахователния риск, се реализира в резултат на обстоятелство, предвидено в настоящия кодекс, носят пряка гражданска отговорност до размера на обезщетението, определено по закон или със споразумение, без да се засяга правото на възстановяване на сумата от заинтересованото лице“.
III. Фактите по спора, главното производство и преюдициалните въпроси
13. Към момента на потъването на плавателния съд неговите собственици (наричани по-нататък „собствениците“) имат застраховка „Protection & Indemnity“ (взаимна застраховка за гражданска отговорност, наричана по-нататък „застраховката P&I“) към The London Steam-Ship Owners’ Mutual Insurance Association Limited (наричано по-нататък „Клубът“)(7), по силата на застрахователен договор, сключен с удостоверение за вписване от 20 февруари 2002 г. (наричан по-нататък „застрахователният договор“). С този договор Клубът се е съгласил да предостави на собствениците застрахователно покритие P&I, по-специално при всяко застрахователно събитие, свързано с отговорност за замърсяване, до максимална обща сума в размер на 1 милиард щатски долара (USD). Застрахователният договор се урежда от правилника на клуба, а именно стандартните условия на застрахователната полица, включени в удостоверението за вписване. Правило 3, озаглавено „Право на обезщетение“, предвижда клауза „pay to be paid“(8) при следните условия:
„3.1 Ако член понесе задължения, разходи или разноски, за които е застрахован, той има право на обезщетение от Асоциацията от средствата от този клас, ПРИ УСЛОВИЕ че:
3.1.1 този член предварително извърши ефективно плащане (с парични средства, които са изцяло негови и не са придобити чрез заем или по друг начин) на пълния размер на тези задължения, разходи и разноски като предпоставка за неговото право на възстановяване;
[...]“
14. Правило 43 от правилника на клуба, озаглавено „Компетентност и приложимо право“, съдържа арбитражна клауза, съгласно която „при възникване на разногласие или спор между член и асоциацията“, „това разногласие или спор“ следва да бъде решено чрез арбитражно производство в Лондон (Обединено кралство) пред едноличен арбитър и в съответствие с английското право и Закона за арбитража от 1996 г.
15. В края на 2002 г. в Испания е образувано наказателно производство, в частност срещу капитана, помощник-капитана и главния механик на кораба.
16. През или около юни 2010 г., в края на фазата на разследването в наказателното производство, няколко правни субекта, включително испанската държава, упражнявайки правото си на пряк иск по член 117 от испанския Наказателен кодекс, предявяват граждански искове срещу няколко ответници, включително срещу клуба като застраховател на отговорността на собствениците съгласно застрахователния договор. Клубът не участва в испанското производство.
17. На 16 януари 2012 г. Клубът започва арбитражно производство в Лондон, в което иска да се установи, че съгласно арбитражната клауза в застрахователния договор испанската държава е длъжна да предяви исканията си по член 117 от испанския Наказателен кодекс в Лондон и че Клубът не носи отговорност към испанската държава за такива искания по силата на английското право и/или на този договор. Испанската държава не участва в арбитражното производство(9).
18. С решение, постановено на 13 февруари 2013 г. (наричано по-нататък „арбитражното решение“), арбитражният съд приема, че тъй като въпросните искове са договорни, съгласно английските стълкновителни норми приложимо към договора е английското право. Следователно испанската държава не може да се ползва от договорните права на собствениците, без да спази както арбитражната клауза, така и клаузата „pay to be paid“. Освен това испанската държава е трябвало да започне арбитражно производство в Лондон, за да получи възстановяване на плащането от Клуба. Арбитражното решение също така обявява, че при липсата на предварително плащане за застрахованата отговорност от собствениците, Клубът не носи отговорност към испанската държава по отношение на исковете. Във всички случаи отговорността на Клуба е ограничена до 1 милиард USD.
19. През март 2013 г. Клубът отправя искане до запитващата юрисдикция съгласно член 66, параграфи 1 и 2 от Закона за арбитража от 1996 г. за разрешение арбитражното решение да бъде изпълнено по същия начин като съдебно решение или определение в същия смисъл като арбитражното решение. Испанската държава оспорва това искане. Тя иска отмяна на арбитражното решение и/или обявяването му за недействително съгласно член 67 и/или член 72 от Закона за арбитража от 1996 г. Тези членове предвиждат, че английско арбитражно решение може да бъде обжалвано по-конкретно на основание, че арбитражният съд не е бил компетентен по същество и че съответният спор не може да бъде надлежно решен чрез арбитраж. Освен това испанската държава твърди, че запитващата юрисдикция би трябвало да откаже да упражни правомощието си да постанови съдебно решение.
20. След седемдневен съдебен процес, в хода на който са събрани доказателства и изслушани свидетелски показания и заключения на експерти по испанско право, на 22 октомври 2013 г. запитващата юрисдикция се произнася с решение. С него се отхвърлят исканията на испанската държава и на основание член 66, параграф 1 от Закона за арбитража от 1996 г. се дава разрешение на Клуба да изпълни арбитражното решение, като се обявява, че според член 66, параграф 2 от този закон следва да се постанови съдебно решение срещу испанската държава в същия смисъл като арбитражното решение. На същата дата съдът се произнася с формално отделно решение, в което се посочва, че „на основание член 66, параграф 2 от Закона за арбитража от 1996 г. постановява решение срещу [испанската държава] в същия смисъл като арбитражното решение“(10).
21. Испанската държава обжалва съдебното решение по член 66 пред Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division) (Апелативен съд (Англия и Уелс), гражданско отделение, Обединено кралство). С решение от 1 април 2015 г. този съд отхвърля жалбата.
22. На 13 ноември 2013 г. Audiencia Provincial de La Corogne (Съд на провинция Ла Коруня) постановява решение в испанското производство. Съдът не се произнася относно гражданската отговорност на собствениците или на Клуба. Различни страни обжалват това решение пред Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания). С решение от 14 януари 2016 г. този съд постановява, наред с останалото, че капитанът и собствениците са отговорни по гражданските искове и че Клубът носи пряка отговорност съгласно член 117 от испанския Наказателен кодекс, като общият размер на отговорност е ограничен до 1 милиард USD. Делото е върнато на Audiencia Provincial de La Corogne (Съд на провинция Ла Коруня), за да определи размера на съответните задължения на ответниците по испанското производство. С решение от 15 ноември 2017 г. (поправено на 11 януари 2018 г.) този съд постановява, че вследствие на инцидента капитанът, собствениците и Клубът носят отговорност към повече от 200 отделни страни (включително испанската държава) за суми в размер на повече от 1,6 милиарда евро, като за Клуба се прилага общото ограничение на отговорността до 1 милиард USD. Няколко страни обжалват това решение пред Tribunal Supremo (Върховен съд), който с решение от 19 декември 2018 г. го потвърждава, с малки изменения.
23. На 1 март 2019 г. Audiencia Provincial de La Corogne (Съд на провинция Ла Коруня) издава изпълнителен лист, в който се посочват сумите, за които всеки от ищците, включително испанската държава, има право на принудително изпълнение срещу съответните ответници, включително Клуба (наричан по-нататък „испанското решение“).
24. На 25 март 2019 г. испанската държава подава до High Court of Justice (England & Wales) (Висш съд (Англия и Уелс), Обединено кралство) молба за признаване на испанското решение в съответствие с член 33 от Регламент № 44/2001. Този съд уважава молбата с разпореждане от 28 май 2019 г. (наричано по-нататък „разпореждането за вписване“)(11).
25. На 26 юни 2019 г. Клубът подава жалба срещу разпореждането за вписване на основание член 43 от Регламент № 44/2001. Той изтъква две основания. Първо, посочва, че съгласно член 34, точка 3 от Регламент № 44/2001 испанското решение е несъвместимо със съдебното решение по член 66, което Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division) (Апелативен съд (Англия и Уелс) (гражданско отделение) е потвърдил на 1 април 2015 г. Второ, позовавайки се на член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001, Клубът посочва, че признаването или изпълнението на испанското решение явно противоречи на английския обществен ред. Испанската държава оспорва жалбата на Клуба. Тя моли запитващата юрисдикция да отправи шест преюдициални въпроса по тълкуването на Регламент № 44/2001.
26. При тези обстоятелства на 22 декември 2020 г. High Court of Justice (England & Wales), Queen’s Bench Division (Commercial Court) (Висш съд (Англия и Уелс), общо гражданско отделение (търговски състав), Обединено кралство) решава да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) С оглед на естеството на въпросите, на които националната юрисдикция следва да отговори, за да реши дали да постанови решение в същия смисъл като арбитражно решение по член 66 от Arbitration Act (Закон за арбитража) от 1996 г., може ли съдебно решение, постановено по реда на тази разпоредба, да представлява релевантно „съдебно решение“ на държавата членка, в която се иска признаване, по смисъла на член 34, точка 3 от [Регламент (ЕО) № 44/2001]?
2) Като се има предвид, че съдебно решение, постановено в същия смисъл като арбитражно решение — каквото е съдебно решение, постановено по реда на член 66 от Arbitration Act от 1996 г. — представлява съдебно решение, което не попада в материалния обхват на Регламент № 44/2001 поради изключването на арбитража съгласно член 1, параграф 2, буква г), може ли такова съдебно решение да представлява релевантно „съдебно решение“ на държавата членка, в която се иска признаване, по смисъла на член 34, точка 3 от Регламента?
3) В случай че член 34, точка 3 от Регламент № 44/2001 не се прилага, ако признаването и изпълнението на съдебно решение на друга държава членка би противоречало на вътрешния обществен ред, тъй като би нарушило принципа на силата на пресъдено нещо поради наличието на по-ранно национално арбитражно решение или на по-ранно съдебно решение в същия смисъл като арбитражното решение, постановено от съда на държавата членка, в която се иска признаване, допустимо ли е позоваването на член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001 като основание да се откаже признаване или изпълнение, или в член 34, точки 3 и 4 от Регламента са изчерпателно предвидени основанията, поради които силата на пресъдено нещо и/или противоречието могат да са пречка за признаване или изпълнение на съдебно решение по смисъла на Регламента?“
IV. Производството пред Съда
27. Писмени становища са представили Клубът, германското, испанското, френското и полското правителство, Обединеното кралство, Конфедерация Швейцария и Европейската комисия.
28. В съдебното заседание от 31 януари 2022 г. Клубът, испанското, френското и полското правителство, Обединеното кралство и Комисията представят устни становища и отговарят на въпроси на Съда.
29. На 31 януари 2020 г. Обединеното кралство се оттегля от Европейския съюз. В съответствие с член 86, параграф 2 от Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия(12) Съдът продължава да е компетентен да се произнася преюдициално по запитвания от съдилища и трибунали на Обединеното кралство, отправени преди края на преходния период, определен в член 126 от него за 31 декември 2020 г. В допълнение, съгласно член 89, параграф 1 от това споразумение решението на Съда, независимо дали е постановено преди края на преходния период или на бъдеща дата, има задължителна сила в своята цялост спрямо Обединеното кралство и на негова територия. Тъй като настоящото преюдициално запитване е отправено на 22 декември 2020 г., Съдът е компетентен да се произнесе по него и решението му ще бъде задължително за запитващата юрисдикция.
V. Правен анализ
А. Предварителни бележки
30. Като предварителна бележка ще изложа две съображения.
31. Първо, в съдебното заседание някои от страните поставиха под съмнение въпроси, по които запитващата юрисдикция вече се е произнесла. Сред тях са констатациите, че претенциите на испанската държава срещу Клуба по член 117 от испанския Наказателен кодекс трябва да се квалифицират по английското право като искания за изпълнение на задължения съгласно тази разпоредба, а не като самостоятелни права, произтичащи от испански закони; че тези задължения по английското право могат да бъдат приведени в изпълнение само в съответствие с техните условия, а именно чрез арбитраж и при спазване на клаузата „pay to be paid“, както и че тези искания може да се разглеждат по реда на арбитражно производство.
32. В рамките на производство по член 267 ДФЕС, основано на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда, само националният съд е компетентен да установи и извърши преценка на фактите по спора в главното производство, както и да тълкува и прилага националното право(13). Съдът не може да се произнася по тълкуването на разпоредбите на националното право или да решава дали тълкуването им от националната юрисдикция е правилно(14). Следователно при упражняване на предоставената му компетентност Съдът не може да приеме доводите, описани в предходната точка от настоящото заключение.
33. Второ, според френското правителство испанското решение и съдебното решение по член 66 не са несъвместими. Фактът, че една национална юрисдикция е компетентна, не изключвал непременно по абсолютен начин и особено в контекста на иск за обезщетение за вреди възможността друг национален съд или арбитражен съд да приеме, че е компетентен, и обратно. Френското правителство отбелязва, че Клубът не е сметнал за необходимо да участва в испанското производство и че съгласно испанското право или международното право дадена юрисдикция не е длъжна служебно да повдига възражение за липса на компетентност, основаващо се на наличието на арбитражна клауза. Следователно е явно, че испанският съд е приел, че е компетентен да се произнесе по спора именно поради факта, че компетентността му не е била оспорена на основание съществуването на такава клауза. Фактът, че в съдебното решение по член 66 се констатира, че сезираният от Клуба арбитражен съд е компетентен въз основа на арбитражна клауза в застрахователния договор, не прави това решение несъвместимо с испанското решение.
34. Френското правителство твърди още, че фактът, че арбитражният съд е постановил, че клаузата „pay to be paid“ е изпълняема по отношение на трети лица, на които застрахованото лице е причинило вреди, при липсата на предварително плащане не изключва възможността национален съд да не приложи тази клауза, особено когато — както в настоящия случай — заинтересованата страна не се е позовала пред този съд нито на клаузата, нито на липсата на предварително плащане. Страна не може да твърди, че едно съдебно решение е несъвместимо с постановено в друга държава членка съдебно решение поради неявяването на тази страна пред съда, постановил второто решение, чието признаване се иска в държавата членка, в която е постановено първото съдебно решение.
35. Доводите на френското правителство са неправилни поради следните две причини.
36. Първо, както отбелязва Обединеното кралство в съдебното заседание и както самото френско правителство посочва в писменото си становище, преюдициалните въпроси са основани на предпоставката, че испанското решение и съдебното решение по член 66 са несъвместими. Нещо повече, както още отбелязва Обединеното кралство в съдебното заседание, от решението на запитващата юрисдикция от 18 декември 2020 г., в което тя определя какви преюдициални въпроси да бъдат отправени, е видно, че тя е отхвърлила изричната покана на испанската държава да постави въпроса за противоречието пред Съда. Достатъчно е да се припомни, че задача единствено на запитващата юрисдикция е да определи и формулира преюдициалните въпроси относно тълкуването на правото на Съюза, които са необходими за решаването на спора по главното производство(15). Въпреки че запитващата юрисдикция е свободна да покани страните по спора, с който е сезирана, да предложат формулировки на преюдициалните въпроси, единствено посочената юрисдикция следва да вземе решение както за формата, така и за съдържанието им(16). От практиката на Съда следва също, че ако в акта за преюдициално запитване запитващата юрисдикция е посочила изрично, че не счита за необходимо да постави определен въпрос, или ако мълчаливо е отказала да запита Съда по повдигнат от някоя от страните въпрос, Съдът не може да отговори на такъв въпрос, нито може да го вземе под внимание в рамките на преюдициалното запитване(17). С оглед на гореизложеното доводите на френското правителство по въпроса за несъвместимостта са явно недопустими.
37. Второ, във всички случаи тези доводи са неотносими. В решение Hoffmann Съдът е постановил, че наличието на противоречие между две съдебни решения се установява, като се провери дали те пораждат взаимно изключващи се правни последици(18). Следователно противоречието се определя с оглед на последиците на решенията; то не е свързано с правните им основания, нито с процесуалните стъпки, довели до приемането им(19). Противоречието между решенията не зависи и от поведението на страните, както предлага френското правителство. По настоящото дело разглежданите решения имат диаметрално противоположни правни последици, поне що се отнася до Клуба: докато в испанското решение се приема, че Клубът носи отговорност, съдебното решение по член 66 установява, че Клубът не е отговорен поради клаузата „pay to be paid“.
Б. По първите два въпроса
38. С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали съдебно решение, прието в същия смисъл като арбитражно решение по член 66, параграф 2 от Arbitration Act от 1996 г., може да представлява релевантно „съдебно решение“ на държавата членка, в която се иска признаване, по смисъла на член 34, точка 3 от Регламент (ЕО) № 44/2001. С втория си въпрос тя пита дали фактът, че такова решение не попада в материалния обхват на Регламент № 44/2001 по силата на член 1, параграф 2, буква г) от него, е пречка то да представлява такова релевантно „съдебно решение“ по смисъла на член 34, точка 3 от същия регламент.
39. Тъй като двата въпроса са тясно свързани, предлагам те да бъдат разгледани заедно.
40. Като предварителна бележка, бих отхвърлил предложението на Обединеното кралство Съдът да откаже да отговори на първите два въпроса, тъй като те „по същество се отнасят до разногласие по въпроса дали спорът е изчерпателно решен чрез арбитраж“ и следователно предметът им попада в обхвата на изключението, предвидено в член 1, параграф 2, буква г). Първо, с двата въпроса се иска тълкуване на член 1, параграф 2, буква г), член 32 и член 34, точка 3 от Регламент № 44/2001. Докато не бъде дадено това тълкуване, е невъзможно да се каже дали основният спор между страните е бил изчерпателно решен чрез арбитража. Следователно с възражението си в този контекст Обединеното кралство „поставя каруцата пред коня“. Второ, по дело Owens Bank(20) първите два от общо три поставени на Съда преюдициални въпроса се отнасят до прилагането на Брюкселската конвенция към производства в договарящи държави относно признаването и изпълнението на съдебни решения, постановени в трети държави, докато третият въпрос има за цел да се установят принципите на общностното право, които се прилагат към висящ процес (lis pendens). На първите два въпроса Съдът дава отрицателен отговор, с оглед на което приема, че не е необходимо да отговаря на третия въпрос. Следователно, обратно на твърдяното от Обединеното кралство, Съдът не е отказал да отговори на преюдициалните въпроси по дело Owens Bank с мотива, че те не попадат в приложното поле на Брюкселската конвенция.
41. Причините за — и обхватът на — изключването на арбитража от приложното поле на Регламент № 44/2001 се съдържат в подготвителните документи по предишната редакция на член 1, параграф 2, буква г) от Регламент № 44/2001, включена в Брюкселската конвенция(21), а именно член 1, параграф 2, точка 4, в така наречения „Доклад от Хайделберг“(22), в някои заключения на генерални адвокати, както и в няколко решения на Съда.
42. От доклада Jenard(23) и от доклада Evrigenis и Kerameus(24) става ясно, че арбитражът е изключен от приложното поле на Брюкселската конвенция поради съществуването на многобройни многостранни международни споразумения за арбитраж. Докладът Schlosser(25) се позовава по-специално на Нюйоркската конвенция от 1958 г., по която към съответния момент всички държави членки, с изключение на Ирландия и Люксембург, са страни. Подобно на това, в доклада от Хайделберг(26) се отбелязва, че в исторически план изключването се обяснява с връзката между „брюкселския режим“ и Нюйоркската конвенция от 1958 г. В този доклад се посочва, че „[к]огато [Брюкселската] конвенция е била договаряна през 60-те години, е съществувал широк консенсус, че Нюйоркската конвенция от 1958 г. функционира ефикасно по отношение на признаването на арбитражни споразумения и арбитражни решения и следователно арбитражът не трябва да се урежда с европейския инструмент“, и че „[о]свен това, по същото време [Съветът на Европа] е разработвал паралелен инструмент за арбитража, който в крайна сметка се е оказал неуспешен“(27). Фактът, че изключението, направено по отношение на арбитража, е включено в Брюкселската конвенция, за да се спазят международните споразумения, вече съществуващи в посочената област, и преди всичко Нюйоркската конвенция, се потвърждава от Съда в решение Rich(28), от генералния адвокат Léger в заключението му по дело Van Uden(29) и от генералния адвокат Kokott в заключението ѝ по дело Allianz и Generali Assicurazioni Generali(30).
43. Следователно Брюкселската конвенция и нейният наследник, Регламент № 44/2001, съзнателно не засягат действието на Нюйоркската конвенция от 1958 г. в държавите членки(31). По-конкретно, в нито един от тези актове не се разглежда производството за признаване и изпълнение на арбитражни решения, които се уреждат от националното и от международното право, приложимо в държавата членка, в която се иска признаването и изпълнението.
44. Както правилно изтъква Комисията, Нюйоркската конвенция от 1958 г. не се прилага в производството, в което е отправено настоящото преюдициално запитване, тъй като това производство не се отнася, както изисква член I, параграф 1 от тази конвенция, до признаването и изпълнението на арбитражно решение в държава, различна от държавата, в която то е постановено. Освен това испанското решение очевидно попада в приложното поле на Регламент № 44/2001, чиито разпоредби следователно уреждат неговото признаване и изпълнение в друга държава членка.
45. Макар текстът на член 1, параграф 2, буква г) от Регламент № 44/2001 (и на предшестващата го разпоредба, член 1, параграф 2, точка 4 от Брюкселската конвенция) да не указва ясно до каква степен арбитражът е изключен от неговото приложно поле, добре установено е, че това изключение е „всеобхватно“(32) и трябва да се тълкува в широк смисъл.
46. От доклада Jenard(33) става ясно, че изключението за арбитража обхваща не само производствата пред арбитър, но съдебните производства, свързани с арбитраж. В доклада Schlosser се посочва, че Брюкселската конвенция не обхваща съдебните производства, придружаващи арбитражно производство(34), нито решенията, с които съдът се произнася по валидността на арбитражно споразумение, и, когато е необходимо, разпорежда на страните да прекратят арбитражното производство(35). В този доклад също така се посочва, че Брюкселската конвенция не се прилага за производства и решения, свързани с молби за отмяна, изменение, признаване и изпълнение на арбитражни решения, нито за „съдебни решения, инкорпориращи арбитражни решения — обичаен метод на признаване по правото на Обединеното кралство“(36). По подобен начин в доклада Evrigenis и Kerameus(37) се посочва, че Брюкселската конвенция не обхваща производства, които са пряко свързани с арбитража като основен въпрос, например дела, по които съдът съдейства за създаването на арбитражен орган, съдебна отмяна или признаване на валидността или порочността на арбитражно решение.
47. В съответствие с гореизложеното в решение Rich, което се отнася до назначаването на арбитър от национална юрисдикция, Съдът постановява, че „договарящите страни са имали намерение да изключат изцяло арбитража, включително производствата пред националните юрисдикции“(38). Освен това той приема, че за да се определи дали даден спор попада в приложното поле на Брюкселската конвенция, трябва да се вземе предвид единствено предметът на спора. Следователно, ако поради предмета си даден спор е извън обхвата на Брюкселската конвенция, съществуването на преюдициален въпрос, по който съдът трябва да се произнесе, за да реши спора, не може да обоснове прилагането на тази конвенция, независимо какъв е въпросът(39). В решение Van Uden, което се отнася за молба в обезпечително производство във връзка с плащането на дългове, възникнали по договор, съдържащ арбитражна клауза, Съдът постановява, че привременните мерки по принцип нямат акцесорен характер спрямо арбитражното производство, а се постановяват успоредно с него като подкрепящи мерки, че те не се отнасят до арбитража като такъв, а до защитата на широка гама права, поради което мястото им в обхвата на Брюкселската конвенция трябва да се определя не от собственото им естество, а от естеството на правата, за чиято защита служат. При това положение Съдът прави извода, че когато предметът на искане за постановяване на привременни мерки е свързан с въпрос, който попада в материалния обхват на Брюкселската конвенция, последната е приложима(40). Накрая, по дело Газпром(41) Съдът е приканен да се произнесе дали Регламент № 44/2001 е пречка юрисдикция на държава членка да признае и да допусне изпълнението или да откаже да признае и да допусне изпълнението на постановено от арбитражен съд на друга държава членка арбитражно решение, забраняващо на някоя от страните в арбитражното производство да предяви определени искания пред юрисдикция на първата държава членка. Съдът отговаря отрицателно на този въпрос, като изтъква, че Регламент № 44/2001 не урежда признаването и изпълнението в една държава членка на арбитражни решения, постановени от арбитражен съд в друга държава членка.
48. Според мен от гореизложеното е ясно, че съдебно решение, постановено в същия смисъл като арбитражно решение, каквото е съдебното решението по член 66, параграф 2 от Закона за арбитража от 1996 г., попада в обхвата на изключението за арбитража, предвидено в член 1, параграф 2, буква г) от Регламент № 44/2001. Освен това запитващата юрисдикция и всички страни в производството пред Съда явно са съгласни с това тълкуване.
49. Както правилно посочват клубът, Обединеното кралство и Комисията, изключването на арбитража от материалния обхват на Регламент № 44/2001 прави невъзможно в частност използването на този регламент за изпълнение на арбитражно решение в друга държава членка, като първо то се трансформира в съдебно решение и след това се поиска от съдилищата на другата държава членка да изпълнят това съдебно решение по реда на глава III от Регламента(42).
50. Разглежданият случай обаче не е такъв. Тук не става въпрос за опит английско съдебно решение по член 66 от Arbitration Act от 1996 г. да се признае или изпълни в друга държава членка. Настоящото дело се отнася до действието на такова съдебно решение при обстоятелства, при които то противоречи на съдебно решение на друга държава членка, чието признаване и изпълнение се иска в Англия и Уелс.
51. Тогава възниква въпросът дали тази хипотеза попада в обхвата на член 34, точка 3 от Регламент № 44/2001.
52. Подобно на Клуба, Обединеното кралство и Комисията, считам, че съдебно решение, постановено на основание член 66 от Arbitration Act от 1996 г., ясно може да се квалифицира като „съдебно решение“ в сезираната държава по смисъла на член 34, точка 3 от Регламент № 44/2001, поради следните три съображения.
53. Първо, член 32 от Регламент № 44/2001 дава много широко определение на понятието „съдебно решение“(43). Това определение се прилага за всички разпоредби от този регламент, в които се среща това понятие(44), включително член 34, точка 3.
54. Второ, в точка 17 от решение Solo Kleinmotoren Съдът постановява, че за да се квалифицира като „съдебно решение“ по смисъла на Брюкселската конвенция, „решението трябва да изхожда от съдебен орган на договаряща страна, който по свой почин се произнася по спора между страните“(45).
55. Съдебно решение по член 66, параграф 2 от Arbitration Act от 1996 г. отговаря изцяло на тези условия. От описанието в акта за преюдициално запитване на процедурата, по която английските съдилища постановяват решение за изпълнение на арбитражно решение по член 66 от Arbitration Act от 1996 г., е видно, че тя не се състои в автоматично одобрение на арбитражното решение, нито се свежда само до неговото регистриране. Съдът изслушва доводи и по съдебен ред определя редица въпроси по същество, като например компетентността на арбитъра, дали е в интерес на правораздаването да се постанови съдебно решение (като се вземат предвид и практичността и целесъобразността на постановяването на съдебния акт), въпроси, свързани с обществения ред и интересите на трети страни. За да реши тези въпроси, съдът може да разпореди да бъдат разгледани и решени различни фактически и правни въпроси(46). От това следва, както е видно от акта за преюдициално запитване, че съдът, сезиран с искане по член 66, може да решава важни въпроси по същество между страните, дори те да не се припокриват с въпросите или проблемите, решени от арбитражния съд и включени в арбитражното решение.
56. Оказва се също така, както правилно подчертават Обединеното кралство и Комисията в писмените си становища, че правото на преценка дали да постанови решение в същия смисъл като арбитражното решение не произтича от арбитражното решение или от споразумението на страните да отнесат спора до арбитраж, а от компетентността, предоставена за тази цел на английския съд, която обхваща решаването на материалноправни въпроси между страните. Обратно на твърдяното от германското и френското правителство, английският съд не е в същото положение като съд, който одобрява сключена от страните спогодба, както при обстоятелствата, довели до постановяването на решение Solo Kleinmotoren, в което Съдът приема, че „съдебните спогодби по същество са договорни, тъй като техните условия зависят преди всичко от намерението на страните“(47). Както правилно изтъква Комисията в писменото си становище, арбитражното решение не е проявление на споразумение между страните по включените в него въпроси, а по-скоро решаване на спор по тези въпроси.
57. Трето, съгласен съм с писмените становища на Клуба и на Обединеното кралство, според които фактът, че съдебно решение, прието на основание член 66 от Arbitration Act от 1996 г., не разглежда всички въпроси, поставени пред арбитражния съд, не е пречка то да се квалифицира като „съдебно решение“ по смисъла на член 34, точка 3 от Регламент № 44/2001(48). По-конкретно, няма изискване съдът да се произнесе по всички съществени елементи на спора, за да постанови решение, което отговаря на целите на тази разпоредба. Например в решение Gambazzi Съдът е постановил, че за да се квалифицират решенията като „съдебни решения“, е достатъчно да става въпрос за „съдебни решения, които [...] са били или са можели под една или друга форма да бъдат предмет в [държавата] по произход на разглеждане в състезателно производство“(49). По това дело неприсъствено решение, постановено от английски съд след отстраняване на ответника от производството поради неизпълнение от негова страна на съдебно разпореждане, се признава за „съдебно решение“, независимо че съдът не е разгледал по същество исканията на ищеца, а само е проверил дали са спазени изискванията за постановяване на неприсъствено съдебно решение.
58. Вярно е, че в точка 17 от решение Solo Kleinmotoren(50) се говори за „спорните въпроси“ между страните. От точка 21 от това решение обаче, в която се споменава за „спорен въпрос“ между страните, както и от текста на точка 17 на езика на производството, а именно немски, става ясно, че използването на определителния член в английския текст няма съществено значение(51).
59. Споделям също така мнението на клуба, германското правителство(52), Обединеното кралство и Комисията, че член 34, точка 3 от Регламент № 44/2001 се прилага за всяко противоречащо съдебно решение, постановено по спор между същите страни в държавата членка, в която се иска признаване, независимо дали предметът му попада в материалния обхват на Регламент № 44/2001. С други думи, изключването на арбитража съгласно член 1, параграф 2, буква г) от този регламент не се прилага, за да се изключат такива съдебни решения от обхвата на член 34, точка 3 от Регламент № 44/2001.
60. Член 1, параграф 2 от Регламент № 44/2001 не е определящ за това дали решение по член 34, точка 3 попада в приложното поле на регламента по простата причина, че тези разпоредби имат различно предназначение и преследват различни цели.
61. Що се отнася до предназначението и целите на член 1, параграф 2 от Регламент № 44/2001, когато дадено „съдебно решение“, отговарящо на определението в член 32 от регламента, попада в материалния обхват на този регламент, то може да се ползва от взаимно признаване и следователно може да „пътува“. Ако възприемем използваното от Клуба описание: „Член 1 се отнася до прилагането на регламента по отношение на производството, което в случая на искане за изпълнение по глава III се определя от предмета на подлежащото на изпълнение съдебно решение (в случая испанското решение)“ и „след като се установи, че регламентът се прилага в рамките на това производство, член 1 изчерпва своята роля“.
62. Както отбелязват Клубът, германското правителство, Обединеното кралство и Комисията, член 34, точка 3 от Регламент № 44/2001 има различно предназначение и преследва различни цели, а именно да защити целостта на вътрешния правен ред на държавата членка и да гарантира, че налагането на задължение за признаване на чуждестранно съдебно решение, което противоречи на решение на собствените ѝ съдилища, няма да засегне върховенството на закона. Докладът Jenard идентифицира този основен принцип в Брюкселската конвенция(53). Съдът изтъква този принцип в подкрепа на мотивите си по дело Solo Kleinmotoren(54). Следователно тълкуването на член 34, точка 3 от Регламент № 44/2001 се основава на изискването да не се накърнява върховенството на закона в държавата членка, в която се иска признаване(55).
63. Тъй като с изключването на някои въпроси от материалния обхват на Регламент № 44/2001 се създава риск от противоречащи си решения, е трябвало да се приемат правила, които да уреждат тези обстоятелства. Този риск в областта на арбитража се признава изрично в заключенията на генералния адвокат Darmon по дело Rich и на генералния адвокат Kokott по дело Allianz и Generali Assicurazioni Generali(56). По силата на член 1, параграф 2 от Регламент № 44/2001 множество важни въпроси остават извън приложното му поле, включително гражданското състояние, правоспособността и дееспособността на физическите лица, завещаване и наследяване, несъстоятелност, неплатежоспособност и социална сигурност. Ето защо споделям разбирането, изразено в становищата на клуба, германското правителство, Обединеното кралство и Комисията, че върховенството на закона и вътрешният правен ред на държавите членки биха били сериозно засегнати, ако техните съдилища бъдат задължени да игнорират решения по всички тези въпроси, които са постановени от други съдилища в същата държава членка в рамките на тяхната компетентност и може да са придобили сила на пресъдено нещо, в полза на — потенциално последващо — решение, постановено от съд на друга държава членка, който се произнася по същия въпрос. При липсата на ясни разпоредби в обратен смисъл е разумно да се направи извод, че законодателят на Съюза не е имал намерение да приема разпоредби, които биха засегнали по толкова неблагоприятен начин върховенството на закона в държавите членки.
64. От решение на Съда Hoffmann(57) също така става ясно, че съдебно решение, постановено от съд на държавата, в която се иска признаване на чуждестранно съдебно решение, следва да бъде надлежно зачетено, независимо че предметът му е извън обхвата на Регламент № 44/2001. По дело Hoffmann германски съд е постановил съпруг да изплаща издръжка на съпругата си, с която е разделен в Германия. Впоследствие той получава решение за развод от нидерландски съд, което не е признато в Германия. Към момента на настъпване на фактите по главното производство Брюкселската конвенция изключва гражданското състояние на физическите лица от приложното си поле, но включва изплащането на издръжка на съпруг. В контекста на производство за изпълнение на германското съдебно решение в Нидерландия до Съда е отправено запитване дали изпълнението следва да бъде отказано на основание член 27, параграф 3 от Брюкселската конвенция(58), тъй като противоречи на нидерландското решение за развод. Съдът постановява, че нидерландският съд следва да откаже да изпълни германското решение. Той отбелязва наред с останалото, че „разглежданите решения пораждат взаимно изключващи се правни последици“ и че „чуждестранното решение, което по необходимост предполага съществуването на брачна връзка, следва да бъде изпълнено, въпреки че тази връзка е била прекратена с решение, постановено между същите страни в държавата, в която се иска признаване“(59).
65. Съгласен съм с Комисията, че заетата от Съда позиция в решение Hoffmann(60) отговаря на изискванията на системата за подсъдност, създадена с Регламент № 44/2001, като благоприятства валидността на съдебните решения там, където са постановени. Германското решение и нидерландското решение за развод не могат да съществуват в една и съща правна система. Ако Брюкселската конвенция би допуснала подобно положение, това би накърнило принципа на правовата държава в Нидерландия(61). Тъй като за целите на този анализ няма причина да се провежда разграничение между различните изключения, съдържащи се в член 1, параграф 2 от Регламент № 44/2001, също така е без значение, че решение Hoffmann не се отнася до член 1, параграф 2, буква г).
66. Накрая, намирам за убедителен и довода, изтъкнат от Клуба, Обединеното кралство и Комисията, че тълкуването на член 34, точка 3 от Регламент № 44/2001 в смисъл, че решенията на национални съдилища, с които се придава правно действие на арбитражни решения, като например разглежданото съдебно решение по член 66, параграф 2, не попадат в приложното поле на тази разпоредба, поражда поне две аномалии.
67. Първо, според член 34, точка 4 от Регламент № 44/2001 по-ранно съдебно решение, постановено в трета държава, което по дефиниция е извън приложното поле на този регламент, може да попречи на признаването на последващо, несъвместимо с него съдебно решение, постановено в държава членка, различна от тази, в която се иска признаване. От друга страна, несъвместимо съдебно решение, постановено в държавата членка, в която се иска признаване, за чийто предмет се счита, че не попада в приложното поле на Регламент № 44/2001, не би имало такова действие. Например решение, постановено от съд в Боливия, трета държава, би могло да попречи на признаването на решение, постановено от съд в Ирландия, държава членка, във Франция, друга държава членка, а в същото време не би могло да се направи позоваване на решение, постановено от френски съд, за да се попречи на признаването на ирландското решение във Франция.
68. Второ, арбитражно решение, което не е национално, би заемало по-високо положение в правния ред на държавата членка, в която се иска признаване, в сравнение с национално арбитражно решение, което е било изпълнено от съдилищата на тази държава членка. Когато държава членка е признала чуждестранно арбитражно решение съгласно Нюйоркската конвенция от 1958 г., впоследствие тя не може да се позовава на Регламент № 44/2001, за да приведе в изпълнение решение на държава членка, което противоречи на това чуждестранно арбитражно решение. Национално арбитражно решение, изпълнено чрез съдебно решение в държавата членка, в която се иска признаване, би било в по-неблагоприятно положение, тъй като то не би се ползвало нито от статута на арбитражно решение по Нюйоркската конвенция от 1958 г.(62), нито от защитата по член 34, точка 3 от Регламент № 44/2001. В настоящия случай, ако съдебното решение по член 66 не възпрепятства изпълнението на испанското решение в Англия, арбитражното решение би било лишено от правно действие в пределите на юрисдикцията по седалището на арбитражния съд, но въпреки това би могло да бъде изпълнено в друга държава членка с предимство пред испанското решение. Да разгледаме примера, който Комисията дава в писменото си становище. Ако френските съдилища преценят, че Нюйоркската конвенция от 1958 г. ги задължава да признаят арбитражното решение, Регламент № 44/2001 не би представлявал пречка за изпълнението на арбитражното решение във Франция и френските съдилища няма да бъдат задължени да признаят испанското решение, доколкото то противоречи на арбитражното решение.
69. В заключение, съгласен съм с клуба, Обединеното кралство и Комисията, че съдебно решение, постановено съгласно член 66, параграф 2 от Arbitration Act от 1996 г., може да представлява „съдебно решение, постановено [...] в държавата членка, в която се иска признаване“ по смисъла на член 34, точка 3 от Регламент № 44/2001, без значение дали e извън материалния обхват на този регламент.
70. Ето защо предлагам на Съда да отговори на първия и втория въпрос, като постанови, че съдебно решение, постановено в същия смисъл като арбитражно решение по член 66, параграф 2 от Arbitration Act от 1996 г. може да представлява релевантно „съдебно решение“ на държавата членка, в която се иска признаване, по смисъла на член 34, точка 3 от Регламент № 44/2001, макар такова решение да е извън приложното поле на регламента по силата на член 1, параграф 2, буква г) от същия.
В. По третия въпрос
71. С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали ако Съдът приеме, че член 34, точка 3 от Регламент № 44/2001 не се прилага, тя би могла да се позове на член 34, точка 1 от този регламент, за да откаже признаване или изпълнение на решение на друга държава членка поради наличието на предходно национално арбитражно решение или на съдебно решение в същия смисъл като арбитражното решение, постановено от съд на държавата членка, в която се иска признаване. Запитващата юрисдикция пита по-конкретно дали при такива обстоятелства е допустимо да се позове на член 34, точка 1, или в член 34, точки 3 и 4 от Регламента са изчерпателно предвидени основанията, на които може да се откаже признаване или изпълнение поради сила на пресъдено нещо и/или противоречие.
72. С оглед на предложения от мен отговор на първите два въпроса, с който се решават повдигнатите в главното производство въпроси и се дава възможност на запитващата юрисдикция да разреши стълкновението между съдебното решение по член 66 и испанското решение, считам, че не е необходимо да се отговаря на третия въпрос. Въпреки това, за пълнота на изложението, а и предвид възможността Съдът да възприеме различно становище по предложения отговор на първите два въпроса, ще разгледам накратко третия въпрос.
73. Съгласно практиката на Съда член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува стриктно, доколкото съставлява пречка за изпълнението на една от основните цели на посочения регламент. На него може да се прави позоваване само в изключителни случаи(63). Макар по силата на разпоредбата на член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001 държавите членки по принцип да са свободни да определят изискванията на техния обществен ред, пределите на това понятие се определят от този регламент(64). Следователно, въпреки че Съдът не може да определя съдържанието на обществения ред на държава членка, той следва да може да контролира пределите, в които съд на тази държава членка може да се позовава на това понятие, за да не признае съдебно решение, постановено в друга държава членка(65).
74. От съдебната практика също така е видно, че използването на клаузата за обществен ред е допустимо само в хипотезата, в която признаването или изпълнението на съдебното решение, постановено в друга държава членка, би съставлявало явно нарушение на правна норма, която се счита за съществена в правния ред на държавата членка, в която се иска признаване, или на право, което е признато като основно в този правен ред(66). В решение Hoffmann(67) Съдът приема, че използването на клаузата за обществен ред, което е допустимо само в изключителни случаи, е безусловно изключено, когато въпросът засяга съвместимостта на чуждестранно съдебно решение с национално съдебно решение. Този въпрос следва да бъде решен въз основа на член 27, параграф 3 от Брюкселската конвенция(68).
75. Може също да се посочи доклада Jenard(69), в който се отбелязва, че хипотезата, в която чуждестранно съдебно решение противоречи на съдебно решение, постановено от национален съд, се разглежда в съществуващите конвенции като въпрос на обществен ред […] или се урежда от специална разпоредба. В доклада се посочва, че „разглеждането на този въпрос като въпрос на обществен ред би създало опасност понятието за обществен ред да се тълкува твърде широко“.
76. Освен това, както отбелязва генералният адвокат Wahl в заключението си по дело Salzgitter Mannesmann Handel, член 34, точки 2, 3 и 4 от Регламент № 44/2001 представляват специални норми по отношение на член 34, точка 1, която по естеството си е норма с общ характер. Последната разпоредба е неприложима, доколкото съответните съображения, свързани с обществения ред, са намерили израз в останалите изключения(70).
77. Ето защо споделям становището на френското правителство, че законодателят на Съюза е възнамерявал с член 34, точки 3 и 4 от Регламент № 44/2001 да уреди изчерпателно въпроса за силата на пресъдено нещо и/или за противоречието, като по този начин изключва възможността да се използва понятието за обществен ред в този контекст. Следователно Съдът не трябва да възприема широко тълкуване на член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001, което би ограничило полезното действие на точки 3 и 4 от него или би улеснило заобикалянето на посочените в тези точки условия.
78. Ако Съдът приеме, член 34, точка 3 от Регламент № 44/2001 не се прилага към обстоятелствата по настоящото преюдициално запитване, предлагам да постанови, че запитващата юрисдикция не може да се позове на член 34, точка 1 от регламента, за да откаже признаването или изпълнението на съдебно решение на друга държава членка поради наличието на предходно национално арбитражно решение или съдебно решение в същия смисъл като арбитражното решение, постановено от съд на държавата членка, в която се иска признаване, и че в член 34, точки 3 и 4 от Регламент № 44/2001 са изчерпателно предвидени основанията, на които може да се откаже признаване или изпълнение на съдебно решение поради сила на пресъдено нещо и/или противоречие.
VI. Заключение
79. С оглед на гореизложените съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, поставени от High Court of Justice (England & Wales), Queen’s Bench Division (Commercial Court) (Висш съд (Англия и Уелс), общо гражданско отделение (търговски състав), Обединено кралство), по следния начин:
Съдебно решение, постановено в същия смисъл като арбитражно решение по член 66, параграф 2 от Arbitration Act (Закон за арбитража) от 1996 г. може да представлява релевантно „съдебно решение“ на държавата членка, в която се иска признаване, по смисъла на член 34, точка 3 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, независимо че такова решение е извън приложното поле на този регламент по силата на член 1, параграф 2, буква г) от него.