РЕШЕНИЕ НА СЪДА (голям състав)
17 април 2018 година(*)
„Преюдициално запитване — Гражданство на Европейския съюз — Право на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки — Директива 2004/38/ЕО — Член 28, параграф 3, буква a) — Високо ниво на защита срещу експулсиране — Условия — Право на постоянно пребиваване — Пребиваване в приемащата държава членка през десетте години преди решението за експулсиране от територията на съответната държава членка — Период на лишаване от свобода — Последици за непрекъснатостта на десетгодишното пребиваване — Отношение към общата преценка за наличието на интеграционна връзка — Момент на извършване на посочената преценка и критерии за извършването ѝ“
По съединени дела C‑316/16 и C‑424/16
с предмет преюдициални запитвания, отправени на основание член 267 ДФЕС от Verwaltungsgerichtshof Baden-Württemberg (Висш административен съд на провинция Баден-Вюртемберг, Германия) и от Supreme Court of the United Kingdom (Върховен съд на Обединеното кралство) с актове съответно от 27 април и 27 юли 2016 г., постъпили в Съда на 3 юни и 1 август 2016 г., в рамките на производства по дела
B
срещу
Land Baden-Württemberg (C‑316/16),
и
Secretary of State for the Home Department
срещу
Franco Vomero (C‑424/16),
СЪДЪТ (голям състав),
състоящ се от: K. Lenaerts, председател, A. Tizzano, заместник-председател, R. Silva de Lapuerta, M. Ilešič, J. L. da Cruz Vilaça, A. Rosas и C. G. Fernlund, председатели на състави, E. Juhász, C. Toader, M. Safjan, D. Šváby, A. Prechal (докладчик) и E. Jarašiūnas, съдии,
генерален адвокат: M. Szpunar,
секретар: L. Hewlett, главен администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 17 юли 2017 г.,
като има предвид становищата, представени:
– за B, от R. Kugler, Rechtsanwalt,
– за F. Vomero, от R. Husain, QC, P. Tridimas и N. Armstrong, barristers, както и J. Luqmani, solicitor,
– за германското правителство, от T. Henze и J. Möller, в качеството на представители,
– за правителството на Обединеното кралство, от C. Crane, C. Brodie и S. Brandon, в качеството на представители, подпомагани от R. Palmer, barrister,
– за датското правителство, от M. Wolff, C. Thorning и M. N. Lyshøj, в качеството на представители,
– за Ирландия, от L. Williams, K. Skelly, E. Creedon и A. Joyce,, в качеството на представители, подпомагани от K. Mooney и E. Farrell, BL,
– за гръцкото правителство, от T. Papadopoulou, в качеството на представител,
– за нидерландското правителство, от M. Bulterman и B. Koopman, в качеството на представители,
– за Европейската комисия, от E. Montaguti, M. Heller и M. Wilderspin, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 24 октомври 2017 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на член 28, параграф 3, буква а) от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (ОВ L 158, 2004 г., стр. 77; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 56).
2 Запитванията са отправени във връзка с два спора, първият — между гръцкия гражданин B и Land Baden-Württemberg (провинция Баден-Вюртемберг, Германия), а вторият — между италианския гражданин г‑н Franco Vomero и Secretary of State for the Home Department (министърът на вътрешните работи на Обединеното кралство), по повод на издадени решения за експулсирането съответно на B и на г‑н Vomero.
Правна уредба
Правото на Съюза
3 Съображения 17, 18, 23 и 24 от Директива 2004/38 гласят:
„(17) Правото на постоянно пребиваване на гражданите на Съюза, които са избрали да се установят дългосрочно в приемащата държава членка, би укрепило чувството за гражданство на Съюза и представлява ключов елемент за насърчаване на социалното сближаване, което е една от основните цели на Съюза. Поради това правото на постоянно пребиваване трябва да бъде предоставяно на всички граждани на Съюза и на членовете на техните семейства, които са пребивавали в приемащата държава членка в съответствие с условията, определени в настоящата директива, в продължение на непрекъснат период от пет години, без да са станали обект на мярка за експулсиране.
(18) За да бъде истинско средство за интеграция в обществото на приемащата държава членка, в която пребивава гражданинът на Съюза, веднъж след като е било получено, правото на постоянно пребиваване не би трябвало да бъде обект на никакви условия.
[…]
(23) Експулсирането на граждани на Съюза и на членове на техните семейства на основания, свързани с обществения ред или обществената сигурност, е мярка, която може сериозно да увреди лицата, които възползвайки се от правата и свободите, които са им предоставени с Договора, са се интегрирали истински в приемащата държава членка. Поради това следва да бъде ограничен обхватът на такива мерки в съответствие с принципа на пропорционалността, за да се вземе предвид степента на интегриране на въпросните лица, продължителността на тяхното пребиваване в приемащата държава членка, тяхната възраст, здравословно състояние, семейно и финансово положение и връзките им със страната им на произход.
(24) В резултат на това, колкото по-голяма е степента на интегриране на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства в приемащата държава членка, толкова по-голяма следва да бъде степента на защита от експулсиране. Само при изключителни обстоятелства, когато има наложителни основания, свързани с обществената сигурност, мярката експулсиране следва да се приложи спрямо граждани на Съюза, които са пребивавали дълги години на територията на приемащата държава членка и по-специално тогава, когато те са били родени и са пребивавали там през целия си живот. Освен това, такива изключителни обстоятелства следва също така да важат по отношение на мярката експулсиране, предприемана спрямо малолетни, за да се защитят техните връзки със семейството им в съответствие с Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на детето от 20 ноември 1989 г.“.
4 Членове 6 и 7 от Директива 2004/38, които са част от глава III, „Право на пребиваване“, и са съответно озаглавени „Право на пребиваване до три месеца“ и „Право на пребиваване за повече от три месеца“, уреждат условията, при които гражданите на Съюза и членовете на техните семейства имат такива права на пребиваване в държава членка, различна от тази, на която са граждани.
5 Член 16 от Директива 2004/38 е част от глава IV, „Право на постоянно пребиваване“, и гласи:
„1. Граждани на Съюза, които са пребивавали законно в приемащата държава членка в продължение на непрекъснат срок от пет години, имат право на постоянно пребиваване в тази държава. Това право не зависи от условията, предвидени в глава III.
[…]
3. Непрекъснатостта на пребиваването не се влияе от временни отсъствия, ненадвишаващи общо шест месеца на година, или от отсъствия с по-голяма продължителност за отбиване на задължителна военна служба, или от едно отсъствие от максимум дванадесет последователни месеца поради уважителни причини като бременност и раждане, тежко заболяване, следване или професионално обучение или командироване в друга държава членка или в трета страна.
4. След като бъде придобито, правото на постоянно пребиваване се губи само при отсъствие от приемащата държава членка за срок, надвишаващ две последователни години“.
6 Глава VI от Директива 2004/38 е озаглавена „Ограничения на правото на влизане и на правото на пребиваване на основания, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве“, и включва членове 27—33.
7 Член 27 е озаглавен „Общи принципи“ и параграфи 1 и 2 от него гласят:
„1. При спазване на разпоредбите на настоящата глава държавите членки могат да ограничат свободата на движение и пребиваване на граждани на Съюза и на членове на техните семейства, независимо от националността им, от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. Забранява се позоваването на такива съображения за икономически цели.
2. Мерките, предприети от съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалността и да се основават изключително на личното поведение на въпросното лице. Наличието на предишни наказателни присъди не представлява само по себе си основание за предприемането на такива мерки.
Личното поведение на въпросното лице трябва да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото. Не се приемат мотиви, които са изолирани от конкретния случай и които се опират на съображения за обща превенция“.
8 Член 28 от Директивата е озаглавен „Защита срещу експулсиране“ и гласи:
„1. Преди да вземе решение за експулсиране на основания, свързани с обществения ред или обществената сигурност, приемащата държава членка взема предвид продължителността на пребиваване на въпросното лице на нейна територия, неговата/нейната възраст, здравословно състояние, семейно и финансово положение, социална и културна интеграция в приемащата държава членка и степента на неговите/нейните връзки със страната на произход.
2. Приемащата държава членка не може да взема решение за експулсиране срещу граждани на Съюза или членове на семействата им, независимо от националността им, които имат право на постоянно пребиваване на нейна територия, освен в случай на сериозни основания, свързани с обществения ред или обществената сигурност.
3. С изключение на случаите, когато решението се основава на императивни основания, свързани с обществената сигурност, както е определена от държавите членки, решение за експулсиране не може да се взема срещу граждани на Съюза, ако те:
а) са пребивавали в приемащата държава членка през последните десет години; или
б) са непълнолетни, освен ако експулсирането е необходимо за висшите интереси на детето, както е предвидено в Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на детето от 20 ноември 1989 г.“.
9 Член 33 от Директива 2004/38 е озаглавен „Експулсирането като наказание или правна последица“ и предвижда:
„1. Заповеди за експулсиране не могат да се издават от приемащата държава членка като наказание или юридическа последица на наказание лишаване от свобода, освен ако те не отговарят на изискванията на членове 27, 28 и 29.
2. Ако заповедта за експулсиране така, както е предвидена в параграф 1, бъде изпълнена след повече от две години от издаването ѝ, държавата членка проверява дали засегнатото лице в действителност и към настоящия момент представлява заплаха за обществения ред или обществената сигурност и преценява дали е настъпила някаква съществена промяна в обстоятелствата след момента на издаването на заповедта за експулсиране“.
Германското право
10 Член 6 от Gesetz über die allgemeine Freizügigkeit von Unionsbürgern (Закон за свободното движение на гражданите на Съюза) от 30 юли 2004 г. (наричан по-нататък „FreizügG/EU“), който е озаглавен „Загубване на правото на влизане и пребиваване“ и в частност транспонира член 28 от Директива 2004/38, гласи:
„(1) [З]агубване на правото по член 2, параграф 1 може да бъде констатирано, удостоверението относно правото на постоянно пребиваване може да бъде отнето и разрешителното за пребиваване или за постоянно пребиваване може да бъде оттеглено единствено по съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве (член 45, параграф 3 и член 52, параграф 1 [ДФЕС]). Влизането на територията на страната също може да бъде отказано на основанията, посочени в първото изречение. […]
(2) Осъдителната присъда сама по себе си не е достатъчна, за да обоснове решенията или мерките, посочени в параграф 1. Могат да бъдат взети предвид само осъдителните присъди, които още не са заличени от централния регистър, и единствено доколкото обстоятелствата, с оглед на които са постановени, свидетелстват за лично поведение, което представлява истинска заплаха за обществения ред. Тя трябва да е действителна и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен интерес на обществото.
(3) За целите на решенията на основание на параграф 1 се вземат предвид най-вече продължителността на пребиваване на заинтересованото лице в Германия, неговата възраст, здравословно състояние, семейно и финансово положение, социална и културна интеграция в Германия, както и степента на неговите връзки със страната му на произход.
(4) След придобиване на право на постоянно пребиваване констативното решение по параграф 1 може да бъде издадено само при наличието на сериозни основания за това.
(5) Що се отнася до гражданите на Съюза и членовете на техните семейства, които са пребивавали на федерална територия през последните десет години, и до ненавършилите пълнолетие лица, констативното решение по параграф 1 може да бъде издадено само по императивни съображения, свързани с обществената сигурност. Това правило не се прилага за ненавършилите пълнолетие лица, ако загубването на правото на пребиваване е необходимо в интерес на детето. Императивни съображения, свързани с обществената сигурност, са налице само ако заинтересованото лице е осъждано за едно или повече умишлени престъпления с наказание лишаване от свобода или с наказание за престъпление, извършено като непълнолетен, за срок не по-малко от пет години с влязла в сила присъда или при последната влязла в сила присъда му е била наложена мярка за превантивно задържане, когато е застрашена сигурността на Федерална република Германия или заинтересованото лице представлява терористична заплаха.
[…]“.
Правото на Обединеното кралство
11 Правило 21 от Immigration (European Economic Area) Regulations 2006 (Наредба-закон от 2006 г. за имиграцията (Европейско икономическо пространство) (SI 2006/1003) транспонира членове 27 и 28 от Директива 2004/38.
Споровете в главните производства и преюдициалните въпроси
Дело C‑316/16
12 Лицето B е гръцки гражданин, роден в Гърция през октомври 1989 г. През 1993 г., след като родителите му се разделят, се установява с майка си в Германия, където нейните родители живеят още от 1989 г. като работници. Оттогава майка му работи в тази държава членка, чието гражданство вече притежава наред с гръцкото си гражданство.
13 С изключение на два месеца, през които баща му го отвежда в Гърция, и на няколко кратки ваканции, от 1993 г. досега B живее непрекъснато в Германия. Той посещава училище в тази държава членка, като завършва първия етап на средното образование (Hauptschulabschluss). Владее немски език. За сметка на това познанията му по гръцки му позволяват да се изразява на този език само устно и на най-базово равнище.
14 До момента B не е успял да завърши професионално обучение, в частност поради психологически проблеми, заради които му се налага и да премине терапевтични и психиатрични курсове на лечение. Той работи през ноември и декември 2012 г. Оттогава е безработен.
15 В Германия той има право на постоянно пребиваване по смисъла на член 16 от Директива 2004/38.
16 На 7 ноември 2012 г. Amtsgericht Pforzheim (Районен съд Пфорцхайм, Германия) постановява определение в опростено наказателно производство (Strafbefehl), с което налага на B наказание глоба в размер на 90 дневни ставки за присвояване на мобилен телефон, принуда, опит за изнудване и умишлено незаконно притежаване на забранено оръжие.
17 На 10 април 2013 г. В напада игрална зала, въоръжен с пистолет с гумени топчета, най-вече за да си набави необходимата за плащането на глобата сума, като успява да открадне 4 200 EUR. На 9 декември 2013 г. Landgericht Karlsruhe (Областен съд Карлсруе, Германия) го осъжда за това престъпление, като му налага наказание лишаване от свобода за срок от пет години и осем месеца. От 12 април 2013 г. без прекъсване досега B не е на свобода, като първо е с мярка за неотклонение задържане под стража, а след това изтърпява наказанието си лишаване от свобода.
18 След като изслушва B, с решение от 25 ноември 2014 г. на основание член 6, параграф 5 от FreizügG/EU във връзка с член 28, параграф 3, буква а) от Директива 2004/38 Regierungspräsidium Karlsruhe (префектура на Карлсруе, Германия) констатира, че B е загубил правото си на влизане и пребиваване в Германия. Съответно е разпоредено B да напусне територията на тази държава членка в едномесечен срок, считано от влизането в сила на това констативно решение, като в противен случай ще бъде експулсиран в Гърция. Срокът на забраната за влизане и пребиваване в Германия е определен на 7 години, считано от момента, в който B действително ще напусне германска територия.
19 Заинтересованият обжалва това административно решение пред Verwaltungsgericht Karlsruhe (Административен съд Карлсруе, Германия), който го отменя с решение от 10 септември 2015 г. Провинция Баден-Вюртемберг подава въззивна жалба до Verwaltungsgerichtshof Baden-Württemberg (Висш административен съд на провинция Баден-Вюртемберг).
20 В самото начало тази юрисдикция изключва възможността при обстоятелствата по случая в главното производство да са налице императивни основания, свързани с обществената сигурност по смисъла на член 6, параграф 5 от FreizügG/EU и член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38. Затова тя приема, че ще трябва да потвърди отмяната на спорното констативно решение, ако B може да ползва произтичащото от тези разпоредби високо ниво на защита срещу експулсиране.
21 В това отношение запитващата юрисдикция посочва, на първо място, че предвид обстоятелствата, упоменати в точки 12 и 13 от настоящото решение, и соченото от тях здраво установяване на B в Германия интеграционната му връзка с тази приемаща държава членка не би могла да бъде прекъсната от факта на осъждането му да изтърпи наказание лишаване от свобода, поради което заинтересованият не може да бъде лишен от високото ниво на защита срещу експулсиране по член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38.
22 На второ място, запитващата юрисдикция смята, че наказанието лишаване от свобода, наложено за извършването на престъплението, което е основанието за експулсиране от приемащата държава членка, при всички случаи не би трябвало да може да се взема предвид за целите на преценката дали е прекъсната интеграционната връзка, с което да е нарушена непрекъснатостта на пребиваването на територията на страната по смисъла на член 28, параграф 3, буква a). В противен случай всъщност би се оказало, че осъденото лице с наказание от повече от пет години лишаване от свобода, което съгласно приложимите германски разпоредби по принцип все още ще е лишено от свобода към момента на издаването на административното решение, констатиращо загубването на правото на влизане и пребиваване в страната, никога не би имало възможност да ползва предвиденото в тази разпоредба високо ниво на защита.
23 Освен това в държавите членки, в които експулсирането се разпорежда като допълнително наказание към наказанието лишаване от свобода и поради това — преди привеждането в изпълнение на последното, никога не би било възможно да се взема предвид въпросното наказание лишаване от свобода за целите на преценката дали евентуално е прекъсната интеграционната връзка и съответно е нарушена непрекъснатостта на пребиваването. От това според запитващата юрисдикция произтича разлика в третирането на гражданите на Съюза, що се отнася до високото ниво на защита по член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38.
24 На трето място, запитващата юрисдикция смята, че за целите на общата преценка дали са прекъснати интеграционните връзки с приемащата държава членка с произтичащата от това загуба на високото ниво на защита, в случаи като обсъждания в главното производство би следвало да се вземат предвид обстоятелства, свързани със самото лишаване от свобода. Всъщност според нея не престъплението като такова, а именно лишаването от свобода е причината за нарушаването на непрекъснатостта на пребиваването. В това отношение запитващата юрисдикция застъпва становището, че следва да се взема предвид срокът на лишаване от свобода, но наред с него и други критерии като начина на изпълнение на наказанието, цялостното поведение на заинтересованото лице по време на лишаването му от свобода, и в частност психичното му отношение към извършеното престъпление, приемането и следването на терапиите, одобрени от пенитенциарното заведение, участието на заинтересованото лице в курсове за продължаващо общо или професионално обучение, съдействието му за прилагането на плана за изпълнение на наказанието и за постигането на набелязаните в плана цели, както и запазването на личните и семейните връзки на лицето в приемащата държава членка.
25 На четвърто място, като припомня постановеното от Съда в точка 35 от решение от 16 януари 2014 г., G. (C‑400/12, EU:C:2014:9), а именно че за целите на проверката до каква степен прекъсването на пребиваването поради факта на лишаването от свобода е пречка заинтересованото лице да се ползва от защитата по член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38, общата преценка на положението на това лице трябва да се прави конкретно към момента, в който се поставя въпросът за експулсирането му, запитващата юрисдикция иска да се установи дали има обвързващи разпоредби на правото на Съюза, които да позволяват да се определи този момент.
26 Според запитващата юрисдикция на равнището на Съюза би трябвало да има хармонизиран подход към определянето на този момент, за да се избегне рискът степента на защита по член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38 да варира в различните държави членки в частност според това дали експулсирането се разпорежда като допълнително наказание към наказанието лишаване от свобода, или пък се разпорежда с административен акт по време на или след изтърпяването на наказанието лишаване от свобода. В това отношение запитващата юрисдикция застъпва становището, че въпросът прекъснати ли са интеграционните връзки с приемащата държава членка, следва да се преценява към момента, в който съдът по същество се произнася по законосъобразността на решението за експулсиране.
27 При тези условия Verwaltungsgerichtshof Baden-Württemberg (Висш административен съд на провинция Баден-Вюртемберг) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Поначало ли е изключена възможността налагането и последващото изпълнение на наказание лишаване от свобода да водят до констатация, че интеграционните връзки на гражданин на Съюза, влязъл в приемащата държава членка на тригодишна възраст, са прекъснати, в резултат от което не е налице непрекъснато пребиваване през последните десет години по смисъла на член 28, параграф 3, буква а) от Директива 2004/38 и съответно не следва да се предоставя защитата срещу експулсиране по [тази разпоредба], при положение че след пристигането си на тригодишна възраст гражданинът на Съюза е прекарал целия си досегашен живот в тази приемаща държава членка, вече няма връзка с държавата членка, на която е гражданин, и е извършил престъплението, за което е наложено и приведено в изпълнение наказанието лишаване от свобода, едва след двадесет години пребиваване в страната?
2) При отрицателен отговор на първия въпрос: при преценката дали изпълнението на наказание лишаване от свобода води до прекъсване на интеграционните връзки, следва ли да не се взема предвид наказанието лишаване от свобода, което е наложено за престъплението, съставляващо основанието за експулсиране?
3) При отрицателен отговор на първия и втория въпрос: по какви критерии се определя дали в подобен случай заинтересованият гражданин на Съюза все пак се ползва от защитата срещу експулсиране по член 28, параграф 3, буква а) от Директива 2004/38?
4) При отрицателен отговор на първия и втория въпрос: има ли произтичащи от правото на Съюза задължителни критерии за определянето на „конкретния момент, в който се поставя въпросът за експулсиране“ и към който следва да се направи обща преценка на положението на заинтересования гражданин на Съюза, за да се провери до каква степен прекъсването на пребиваването през последните десет години преди решението за експулсирането му е пречка той да се ползва от високото ниво на защита срещу експулсиране?“.
Дело C‑424/16
28 Г‑н Vomero е италиански гражданин, роден на 18 декември 1957 г. На 3 март 1985 г. г‑н Vomero се установява в Обединеното кралство с бъдещата си съпруга, гражданка на Обединеното кралство, с която се запознава през 1983 г. Двамата сключват брак в тази държава членка на 3 август 1985 г. и там им се раждат пет деца, за които се грижи г‑н Vomero, който работи само понякога, докато съпругата му работи на пълно работно време.
29 Между 1987 г. и 1999 г. г‑н Vomero неколкократно е осъждан в Италия и в Обединеното кралство, но без в резултат от това да е лишаван от свобода. През 1998 г. бракът му се разпада. Г‑н Vomero напуска семейното жилище и се премества да живее с г‑н M.
30 На 1 март 2001 г. г‑н Vomero убива г‑н M. Съдебните заседатели го оправдават по обвинението за предумишлено убийство, но го признават за виновен в убийство в състояние на афект, предизвикан от убития. На 2 май 2002 г. г‑н Vomero е осъден на осем години лишаване от свобода. Освободен е през юли 2006 г.
31 С решение от 23 март 2007 г., потвърдено на 17 май 2007 г., министърът на вътрешните работи разпорежда експулсирането на г‑н Vomero на основание на правило 21 от Наредба-закон от 2006 г. за имиграцията (Европейско икономическо пространство).
32 Г‑н Vomero обжалва това решение пред Asylum and Immigration Tribunal (Съд по въпросите на убежището и имиграцията, Обединеното кралство). Решението на този съд е обжалвано пред Court of Appeal (England & Wales) (Апелативен съд (Англия и Уелс), Обединеното кралство), чието решение от 14 септември 2012 г. понастоящем се обжалва по касационен ред пред Supreme court of the United Kingdom (Върховен съд на Обединеното кралство). Производството е спирано два пъти, за да се изчака резултатът от други дела, а именно делата, по които са отправени преюдициалните запитвания, довели до решения от 16 януари 2014 г., Onuekwere (C‑378/12, EU:C:2014:13), и от 16 януари 2014 г., G. (C‑400/12, EU:C:2014:9).
33 До декември 2007 г. г‑н Vomero е задържан за целите на експулсирането му. По-късно, през януари 2012 г., срещу него е образувано наказателно производство за притежаване на хладно оръжие, както и за нанасяне на лека телесна повреда, за което е осъден и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 16 седмици. През юли 2012 г. срещу него е образувано друго наказателно производство — за кражба с взлом и кражба, което приключва с осъждането му и налагането на наказание лишаване от свобода за още 12 седмици.
34 В мотивите на упоменатото по-горе решение за експулсирането му министърът на вътрешните работи в частност посочва, че тъй като е изтърпявал наказание лишаване от свобода за убийство между 2001 г. и 2006 г., г‑н Vomero не е придобил право на постоянно пребиваване в Обединеното кралство и съответно не може да се ползва с високото ниво на защита по член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38.
35 Като се позовава на решения от 7 октомври 2010 г., Lassal (C‑162/09, EU:C:2010:592), от 21 юли 2011 г., Dias (C‑325/09, EU:C:2011:498), и от 16 януари 2014 г., Onuekwere (C‑378/12, EU:C:2014:13), Supreme Court of the United Kingdom (Върховен съд на Обединеното кралство) приема, че доколкото не е имало правна възможност за придобиване на право на постоянно пребиваване преди 30 април 2006 г., когато изтича крайният срок за транспонирането на Директива 2004/38, и доколкото освен това е установено, че към посочената дата г‑н Vomero е бил лишен от свобода от повече от пет години, че е бил лишен от свобода в продължение на още два месеца след тази дата и че при издаването на решението за експулсирането му е бил на свобода от по-малко от девет месеца, към датата на издаване на въпросното решение заинтересованият не е имал право на постоянно пребиваване на основание член 16, параграф 1 от тази директива.
36 Посочената юрисдикция отбелязва, че при тези обстоятелства основният въпрос пред нея е дали притежаването на право на постоянно пребиваване по смисъла на член 16 и член 28, параграф 2 от Директива 2004/38 е предварително условие за предоставянето на високото ниво на защита, предвидено в член 28, параграф 3, буква а) от Директивата.
37 Ако се допусне, че не е така, запитващата юрисдикция отбелязва и че съгласно практиката на Съда посоченият в член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38 период от десет години преди решението за експулсиране трябва да е непрекъснат само „по принцип“ (решение от 16 януари 2014 г., G., C‑400/12, EU:C:2014:9, т. 34). В този смисъл тя смята, че този период би могъл и да е прекъснат, например от период на отсъствие от страната или лишаване от свобода. При тези условия според нея остава неясно как трябва да се изчислява упоменатият в тази разпоредба десетгодишен период, и в частност трябва ли в него да се включват тези периоди на отсъствие от страната или лишаване от свобода.
38 Що се отнася до обстоятелството, че интеграционната връзка с приемащата държава членка трябва да се прецени общо, за да се определи в този контекст дали е налице, или е прекъсната (решение от 16 януари 2014 г., G., C‑400/12, EU:C:2014:9, т. 36 и 37), запитващата юрисдикция смята, че обхватът на тази преценка и последиците от нея също не са все още достатъчно изяснени. Посочената юрисдикция се пита най-вече кои са факторите, които евентуално трябва да се преценят, за да се определи дали към момента на издаването през 2007 г. на решението за експулсирането му интеграционните връзки на г‑н Vomero с Обединеното кралство са били годни да му осигурят право на високото ниво на защита въз основа на пребиваването му в тази държава членка през последните десет години.
39 При тези обстоятелства Supreme Court of the United Kingdom (Върховен съд на Обединеното кралство) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) За да се ползва високото ниво на защита по член 28, параграф 3, буква а) [от Директива 2004/38], трябва ли да е налице право на постоянно пребиваване по смисъла на член 16 и член 28, параграф 2?
2) При отрицателен отговор [на първия въпрос]:
Трябва ли пребиваването през посочените в член 28, параграф 3, буква а) [от Директива 2004/38] последни десет години да се разбира в смисъл на:
а) обикновен календарен срок, изчисляван обратно, считано от съответната дата (в настоящия случай от решението за експулсиране), включващ всички периоди на отсъствие или лишаване от свобода; или
б) срок с евентуални прекъсвания, изчисляван обратно, считано от съответната дата, като се прибавят всички периоди, в които съответното лице не е отсъствало или не е било лишено от свобода, за да се достигне, по възможност, до общо предишно пребиваване от десет години?
3) При отрицателен отговор [на първия въпрос]: как точно се съотнасят критерият за десетгодишно пребиваване, предвиден в член 28, параграф 3, буква а) [от Директива 2004/38], и общата преценка на връзката на интегриране?“.
По преюдициалните въпроси
По първия въпрос по дело C‑424/16
40 С първия си въпрос Supreme Court of the United Kingdom (Върховен съд на Обединеното кралство) иска по същество да установи дали член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38 трябва да се тълкува в смисъл, че предвидената в тази разпоредба защита срещу експулсиране зависи от условието заинтересованото лице да разполага с право на постоянно пребиваване по смисъла на член 16 и член 28, параграф 2 от тази директива.
41 В самото начало следва да се отбележи, че този въпрос се основава на разбирането, че г‑н Vomero няма такова право на постоянно пребиваване в Обединеното кралство.
42 Тъй като Съдът не разполага с всички необходими данни, за да прецени правилно ли е това разбиране, за целите на отговора на поставения въпрос следва да се допусне, че е правилно.
43 В това отношение следва да се припомни, че в съображение 23 от Директива 2004/38 се подчертава, че експулсирането на граждани на Съюза и на членове на техните семейства на основания, свързани с обществения ред или обществената сигурност, може сериозно да увреди лицата, които, възползвайки се от предоставените им с Договора права и свободи, са се интегрирали истински в приемащата държава членка.
44 Именно по тази причина, както следва от съображение 24 от Директива 2004/38, същата установява режим на защита срещу експулсиране, който се основава на степента на интегриране на съответните лица в приемащата държава членка, така че колкото по-голяма е степента на интегриране на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства в тази държава членка, толкова по-големи са гаранциите срещу експулсиране, с които разполагат (вж. в този смисъл решения от 23 ноември 2010 г., Tsakouridis, C‑145/09, EU:C:2010:708, т. 25 и от 8 декември 2011 г., Ziebell, C‑371/08, EU:C:2011:809, т. 70).
45 От тази гледна точка най-напред в член 28, параграф 1 от Директива 2004/38 е посочено най-общо, че преди да вземе решение за експулсиране „на основания, свързани с обществения ред или обществената сигурност“, приемащата държава членка взема предвид по-конкретно продължителността на пребиваване на въпросното лице на нейна територия, неговата възраст, здравословно състояние, семейно и финансово положение, социална и културна интеграция в приемащата държава членка и степента на неговите връзки със страната на произход (решение от 23 ноември 2010 г., Tsakouridis, C‑145/09, EU:C:2010:708, т. 26).
46 По-нататък, съгласно параграф 2 от този член за граждани на Съюза или членове на семействата им, независимо от гражданството им, които имат право на постоянно пребиваване на територията на приемащата държава членка в приложение на член 16 от Директивата, не може да се взема решение за експулсиране „освен в случай на сериозни основания, свързани с обществения ред или обществената сигурност“.
47 Накрая, що се отнася до гражданите на Съюза, които са пребивавали в приемащата държава членка през последните десет години, член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38 предвижда значително по-високо ниво на защита срещу експулсиране, като посочва, че подобно решение не може да бъде взето, освен на „императивни основания, свързани с обществената сигурност, както е определена от държавите членки“ (решение от 23 ноември 2010 г., Tsakouridis, C‑145/09, EU:C:2010:708, т. 28).
48 В този смисъл текстът и общата логика на член 28 от Директива 2004/38 сочат, че предвидената в него защита срещу експулсиране постепенно се засилва според степента на интегриране на съответния гражданин на Съюза в приемащата държава членка.
49 При тези условия, въпреки че това не е уточнено в текста на съответните разпоредби, гражданинът на Съюза би могъл да се ползва с високата степен на защита по член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38 само ако първо отговаря на условието за предоставяне на защитата по член 28, параграф 2 от Директивата, а именно да разполага с право на постоянно пребиваване съгласно член 16 от тази директива.
50 Това тълкуване на член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38 намира потвърждение и в контекста на разпоредбата.
51 На първо място, следва да се припомни, че Директива 2004/38 предвижда поетапна система относно правото на пребиваване в приемащата държава членка, която, като възпроизвежда по същество етапите и условията, предвидени в различните актове на правото на Съюза и съдебната практика отпреди тази директива, води до правото на постоянно пребиваване (решение от 21 декември 2011 г., Ziolkowski и Szeja, C‑424/10 и C‑425/10, EU:C:2011:866, т. 38).
52 Всъщност, първо, при пребиваване до три месеца член 6 от Директива 2004/38 ограничава условията или формалностите за правото на пребиваване до изискването за притежаване на валидна карта за самоличност или паспорт, а въз основа на член 14, параграф 1 от тази директива това право се запазва, докато гражданинът на Съюза и членовете на неговото семейство не се превърнат в неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка (решение от 21 декември 2011 г., Ziolkowski и Szeja, C‑424/10 и C‑425/10, EU:C:2011:866, т. 39).
53 Второ, при пребиваване за повече от три месеца правото на пребиваване зависи от условията, посочени в член 7, параграф 1 от Директива 2004/38, и съгласно член 14, параграф 2 от нея това право се запазва само доколкото гражданинът на Съюза и членовете на неговото семейство отговарят на тези условия. По-конкретно, от съображение 10 от Директивата е видно, че тези условия имат за цел по-специално да не се допуска тези лица да се превърнат в неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка (решение от 21 декември 2011 г., Ziolkowski и Szeja, C‑424/10 и C‑425/10, EU:C:2011:866, т. 40).
54 Трето, от член 16, параграф 1 от Директива 2004/38 следва, че гражданите на Съюза придобиват правото на постоянно пребиваване, след като са пребивавали законно на територията на приемащата държава членка в продължение на непрекъснат срок от пет години, и че това право не зависи от посочените в предходната точка условия. Както се посочва в съображение 18 от тази директива, след като веднъж е получено, правото на постоянно пребиваване не трябва да бъде обект на никакви условия, за да бъде истинско средство за интеграция в обществото на тази държава (решение от 21 декември 2011 г., Ziolkowski и Szeja, C‑424/10 и C‑425/10, EU:C:2011:866, т. 41).
55 От изложеното по-горе следва, че за разлика от придобилите право на постоянно пребиваване граждани на Съюза, които не могат да бъдат експулсирани от приемащата държава членка освен на основанията, посочени в член 28, параграф 2 от Директива 2004/38, гражданите на Съюза, които не са придобили такова право, могат евентуално да бъдат експулсирани от тази държава членка, както следва от глава III от Директивата, когато се превърнат в неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на посочената държава членка.
56 Както обаче отбелязва генералният адвокат в точки 57 и 58 от заключението си, гражданин на Съюза, който не разполага с право на постоянно пребиваване и съответно може да бъде експулсиран, ако се превърне в такава неприемлива тежест, не може в същото време да се ползва със значително по-високото ниво на защита по член 28, параграф 3, буква а) от тази директива, съгласно който експулсиране не се допуска, освен поради свързани с обществената сигурност „императивни основания“, съставляващи „изключителни обстоятелства“, както се посочва в съображение 24 от Директивата (вж. в този смисъл решение от 23 ноември 2010 г., Tsakouridis, C‑145/09, EU:C:2010:708, т. 40).
57 На второ място, следва също така да се припомни, че както се подчертава в съображение 17 от Директива 2004/38, правото на постоянно пребиваване представлява ключов елемент за насърчаване на социалното сближаване и е предвидено в тази директива, за да се укрепи чувството за гражданство на Съюза, така че законодателят на Съюза обуславя придобиването на право на постоянно пребиваване по член 16, параграф 1 от Директива 2004/38 от интегрирането на гражданина на Съюза в приемащата държава членка (решение от 16 януари 2014 г., Onuekwere, C‑378/12, EU:C:2014:13, т. 24 и цитираната съдебна практика).
58 Както вече е постановил Съдът, интеграцията, предпоставка за придобиването на правото на постоянно пребиваване, предвидено в член 16, параграф 1 от Директива 2004/38, почива не само на териториални и времеви фактори, но и на качествени аспекти, свързани със степента на интегриране в приемащата държава членка (решение от 16 януари 2014 г., Onuekwere, C‑378/12, EU:C:2014:13, т. 25 и цитираната съдебна практика).
59 Що се отнася до понятието „законно пребиваване“, което се включва в израза „които са пребивавали законно“, съдържащ се в член 16, параграф 1, това понятие трябва съответно да се разбира като пребиваване, което отговаря на предвидените в тази директива условия, по-специално на тези, посочени в член 7, параграф 1 от нея (решение от 21 декември 2011 г., Ziolkowski и Szeja, C‑424/10 и C‑425/10, EU:C:2011:866, т. 46).
60 Същевременно гражданин на Съюза, който не е придобил правото постоянно да пребивава в приемащата държава членка, понеже не отговаря на тези условия, и който поради това няма право на гарантираната с член 28, параграф 2 от Директива 2004/38 степен на защита срещу експулсиране, на още по-голямо основание не може да се ползва със значително по-високата степен на защита срещу експулсиране по член 28, параграф 3, буква a) от Директивата.
61 По всички изложени съображения на първия въпрос по дело C‑424/16 следва да се отговори, че член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38 трябва да се тълкува в смисъл, че предвидената в тази разпоредба защита срещу експулсиране зависи от условието заинтересованото лице да разполага с право на постоянно пребиваване по смисъла на член 16 и член 28, параграф 2 от тази директива.
По втория и третия въпрос по дело C‑424/16
62 Тъй като Supreme Court of the United Kingdom (Върховен съд на Обединеното кралство) задава втория и третия си въпрос само в случай че отговорът на първия въпрос е отрицателен, разглеждането им не е необходимо.
По първия, втория и третия въпрос по дело C‑316/16
63 С първия, втория и третия си въпрос, които следва да бъдат разгледани заедно, Verwaltungsgerichtshof Baden-Württemberg (Висш административен съд на провинция Баден-Вюртемберг) иска по същество да се установи дали изискването по член 28, параграф 3, буква а) от Директива 2004/38 за „пребивава[не] в приемащата държава членка през последните десет години“ трябва да се тълкува в смисъл, че гражданин на Съюза, който се е установил като малко дете в друга държава членка, различна от тази, на която е гражданин, и е живял в нея в продължение на двадесет години, преди да бъде осъден там и да му бъде наложено наказание лишаване от свобода, което все още изтърпява към момента, когато спрямо него се приема решение за експулсиране, може да отговаря на това изискване и ако може — какви са условията за това.
64 В това отношение следва да се припомни, на първо място, че макар безспорно съображения 23 и 24 от Директива 2004/38 да предвиждат особена защита за лицата, които са истински интегрирани в приемащата държава членка, по-специално когато са родени и са пребивавали там през целия си живот, все пак решаващият критерий за предоставянето на високото ниво на защита по член 28, параграф 3, буква а) от Директива 2004/38 е дали гражданинът на Съюза с право на постоянно пребиваване в приемащата държава членка по смисъла на член 16 и член 28, параграф 2 от тази директива е пребивавал в тази държава членка през последните десет години преди решението за експулсиране, както изисква член 28, параграф 3 (вж. в този смисъл решения от 23 ноември 2010 г., Tsakouridis, C‑145/09, EU:C:2010:708, т. 31 и от 16 януари 2014 г., G., C‑400/12, EU:C:2014:9, т. 23).
65 Оттук в частност следва, че десетгодишният период на пребиваване, необходим за предоставянето на високото ниво на защита, предвидено в член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38, трябва да се изчислява, като се брои обратно, считано от датата на решението за експулсиране на лицето (решение от 16 януари 2014 г., G., C‑400/12, EU:C:2014:9, т. 24).
66 На второ място, от практиката на Съда следва, че този десетгодишен период на пребиваване по принцип трябва да бъде непрекъснат (вж. в този смисъл решение от 16 януари 2014 г., G., C‑400/12, EU:C:2014:9, т. 27).
67 В това отношение следва обаче също така да се припомни, че макар така да поставя предвиденото в него високо ниво на защита срещу експулсиране в зависимост от присъствието на заинтересованото лице на територията на съответната държава членка през период от десет години преди мярката експулсиране, член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38 не предвижда обстоятелствата, които могат да доведат до прекъсване на периода на пребиваване от десет години за целите на придобиването на правото на това високо ниво на защита (решение от 23 ноември 2010 г., Tsakouridis, C‑145/09, EU:C:2010:708, т. 29).
68 В този смисъл Съдът е постановил, че що се отнася до въпроса до каква степен отсъствията от приемащата държава членка през периода, посочен в член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38, представляват пречка заинтересованото лице да се ползва от високото ниво на защита, следва да се направи обща преценка на положението на заинтересованото лице във всеки отделен случай конкретно към момента, в който се поставя въпросът за експулсирането (решение от 23 ноември 2010 г., Tsakouridis, C‑145/09, EU:C:2010:708, т. 32).
69 За целта националните органи, натоварени с прилагането на член 28, параграф 3 от Директива 2004/38, са длъжни да вземат предвид всички релевантни аспекти в конкретния случай, по-специално продължителността на всяко отсъствие на заинтересованото лице от приемащата държава членка, общата продължителност и честотата на тези отсъствия, както и причините, поради които заинтересованото лице е напуснало тази държава членка. Всъщност важно е да се провери дали вследствие на въпросните отсъствия личните, семейните или професионалните интереси на заинтересованото лице са се съсредоточили в друга държава (вж. в този смисъл решение от 23 ноември 2010 г., Tsakouridis, C‑145/09, EU:C:2010:708, т. 33).
70 Що се отнася до въпроса дали периодите на лишаване от свобода могат сами по себе си и независимо от наличието на периоди на отсъствие от приемащата държава членка също да водят евентуално до прекъсване на връзката с тази държава и нарушаване на непрекъснатостта на пребиваването в нея, Съдът е постановил, че безспорно такива периоди по принцип нарушават непрекъснатостта на пребиваването по смисъла на член 28, параграф 3, буква а) от Директива 2004/38, но все пак, за да се определи дали така те са довели до прекъсване на създадените преди това интеграционни връзки с приемащата държава членка, годно да лиши съответното лице от правото на гарантираното с тази разпоредба високо ниво на защита, следва да се направи обща преценка на положението на това лице конкретно към момента, в който се поставя въпросът за експулсирането. При тази обща преценка периодите на лишаване от свобода трябва да се вземат предвид заедно с другите обстоятелства, формиращи всички релевантни аспекти в конкретния случай, сред които е евентуално и обстоятелството, че съответното лице е пребивавало в приемащата държава членка през последните десет години преди лишаването му от свобода (вж. в този смисъл решение от 16 януари 2014 г., G., C‑400/12, EU:C:2014:9, т. 33—38).
71 Всъщност особено когато става дума за гражданин на Съюза, който в миналото, още преди да извърши престъплението, заради което е лишен от свобода, вече е отговарял на условието за десетгодишно непрекъснато пребиваване в приемащата държава членка, фактът на лишаването на това лице от свобода от властите на тази държава не би могъл да се смята за годен автоматично да прекъсне интеграционните връзки, създадени преди това от лицето с тази държава, и да наруши непрекъснатостта на пребиваването му на нейна територия по смисъла на член 28, параграф 3, буква а) от Директива 2004/38, а с това и да го лиши от гарантираното с тази разпоредба високо ниво на защита срещу експулсиране. Впрочем като последица от подобно тълкуване посочената разпоредба би се оказала лишена от съществената част от полезното ѝ действие, тъй като решение за експулсиране най-често ще се приема именно заради поведение на заинтересованото лице, довело до осъждането и лишаването му от свобода.
72 Като част от общата преценка, за която бе припомнено в точка 70 от настоящото решение и която в случая следва да направи запитващата юрисдикция, тази юрисдикция ще трябва — що се отнася до създадените от B интеграционни връзки с приемащата държава членка през периода на пребиваване преди лишаването му от свобода — да вземе предвид факта, че колкото по-здрави са тези интеграционни връзки с посочената държава, в частност в социален, културен и семеен план, до степен например да се е стигнало до истинско вкореняване в обществото на тази държава като констатираното от запитващата юрисдикция в обсъждания в главното производство случай, толкова по-малка ще е вероятността някой период на лишаване от свобода да е могъл да доведе до прекъсване на тези връзки и съответно до нарушаване на непрекъснатостта на десетгодишния период на пребиваване по член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38.
73 Що се отнася до другите релевантни обстоятелства за тази обща преценка, те могат да включват, както посочва генералният адвокат в точки 123—125 от заключението си, от една страна, вида на престъплението, заради което е определен въпросният срок на лишаване от свобода, и условията, при които е извършено, и от друга страна, всички релевантни обстоятелства във връзка с поведението на заинтересованото лице през периода на лишаването му от свобода.
74 Всъщност, докато видът на престъплението и обстоятелствата, при които е извършено, позволяват да се разбере до каква степен съответното лице евентуално се е отчуждило от обществото на приемащата държава членка, то отношението на заинтересованото лице по време на лишаването му от свобода може пък да допринесе за задълбочаване на това отчуждение, или напротив, за запазване или възстановяване на създадените преди това от лицето интеграционни връзки с тази държава членка с оглед на бъдещата му социална реинтеграция в нея.
75 По последно упоменатия аспект следва впрочем да се има предвид, че както вече е посочвал Съдът, социалната реинтеграция на гражданина на Съюза в държавата, в която той истински се е интегрирал, е в интерес не само на тази държава, но и на Европейския съюз като цяло (решение от 23 ноември 2010 г., Tsakouridis, C‑145/09, EU:C:2010:708, т. 50).
76 Що се отнася до съмненията на запитващата юрисдикция във връзка с обстоятелството, че ако периодът на лишаване от свобода се взема предвид за целите на преценката дали този период е нарушил непрекъснатостта на десетгодишното пребиваване в приемащата държава членка преди мярката експулсиране, може да се стигне до произволни или създаващи неравнопоставеност резултати в зависимост от момента на приемането на мярката, следва да се поясни следното.
77 Наистина в някои държави членки мярката експулсиране може да се налага като наказание или юридическа последица на наказание лишаване от свобода, каквато възможност изрично предвижда член 33, параграф 1 от Директива 2004/38. В подобна хипотеза бъдещото наказание лишаване от свобода по дефиниция няма да може да се вземе предвид при преценката налице ли е непрекъснато пребиваване на гражданина на Съюза в приемащата държава членка през последните десет години преди приемането на мярката експулсиране.
78 В резултат от това може например да се окаже, че гражданинът на Съюза, който вече има десет години непрекъснато пребиваване в приемащата държава членка към момента, в който му се налага наказание лишаване от свобода наред с експулсиране като допълнително наказание или като правна последица, ще се ползва с високото ниво на защита срещу експулсиране по член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38.
79 Обратно, за гражданина на Съюза, спрямо когото мярката експулсиране се приема след привеждането в изпълнение на наказанието му лишаване от свобода, както е в случая в главното производство, ще се постави въпросът дали това лишаване от свобода е довело до нарушаване на непрекъснатостта на пребиваването му в приемащата държава членка и до изгубване на правото на това високо ниво на защита.
80 В това отношение обаче следва да се подчертае, че когато става дума за гражданин на Съюза, който към началния момент на лишаването му от свобода вече има десет години пребиваване в приемащата държава членка, обстоятелството, че мярката експулсиране се приема по време на или след този период на лишаване от свобода и че съответно въпросният период попада в десетгодишния период преди приемането на мярката, не води автоматично до нарушаване на непрекъснатостта на десетгодишния период на пребиваване, в резултат от което заинтересованото лице да се оказва лишено от високото ниво на защита по член 28, параграф 3, буква а) от Директива 2004/38.
81 Всъщност, както следва от точки 66—75 от настоящото решение, когато решението за експулсиране се приема по време на или след периода на лишаване от свобода, пак е необходимо да се направи обща преценка на положението на съответния гражданин на Съюза при посочените в тези точки условия, за да се определи дали той може да се ползва с това високо ниво на защита, или не.
82 Затова в хипотезите, споменати в точки 77—81 от настоящото решение, дали ще бъде предоставено високото ниво на защита по член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38, пак ще зависи от продължителността на пребиваването и степента на интегриране на съответния гражданин на Съюза в приемащата държава членка.
83 По всички изложени съображения на първия, втория и третия от въпросите по дело C‑316/16 следва да се отговори, че член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38 трябва да се тълкува в смисъл, че гражданин на Съюза, който изтърпява наказание лишаване от свобода и спрямо когото се приема решение за експулсиране, може да отговаря на предвиденото в тази разпоредба условие да е „пребивава[л] в приемащата държава членка през последните десет години“, стига при обща преценка на положението на заинтересованото лице с отчитане на всички релевантни аспекти да се налага изводът, че въпреки лишаването на заинтересованото лице от свобода интеграционните му връзки с приемащата държава членка не са прекъснати. Сред тези аспекти са в частност здравината на интеграционните връзки, създадени с приемащата държава членка преди лишаването на заинтересованото лице от свобода, видът на престъплението, заради което му е определен съответният срок на лишаване от свобода, и обстоятелствата, при които е извършено това престъпление, както и поведението на заинтересованото лице през периода на лишаването му от свобода.
По четвъртия въпрос по дело C‑316/16
84 С четвъртия си въпрос Verwaltungsgerichtshof Baden-Württemberg (Висш административен съд на провинция Баден-Вюртемберг) иска по същество да се установи към кой момент трябва да се преценява изпълнението на условието лицето да е „пребивавал[о] в приемащата държава членка през последните десет години“ по смисъла на член 28, параграф 3, буква а) от Директива 2004/38.
85 Съгласно член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38 „решение за експулсиране не може да се взема“ срещу гражданин на Съюза, който е пребивавал в приемащата държава членка „през последните десет години“, освен ако не са налице императивни основания, свързани с обществената сигурност.
86 От този текст следва, че под „последните десет години“ следва да се разбират десетте години, предшестващи решението за експулсиране, така че меродавна при проверката на това условие за десетгодишно непрекъснато пребиваване е именно датата на приемане на решението за експулсиране.
87 Както беше припомнено в точка 65 от настоящото решение, Съдът освен това вече е изяснил, че десетгодишният период на пребиваване, от който зависи предоставянето на високото ниво на защита по член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38, трябва да се изчислява, като се брои обратно, считано от датата на приемане на решението за експулсиране на съответното лице.
88 От изложеното следва, че въпросът дали дадено лице отговаря на условието да е пребивавало в приемащата държава членка през последните десет години преди решението за експулсиране и съответно може ли да се ползва с високото ниво на защита по член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38, трябва да се преценява към момента, в който първоначално е прието решението за експулсиране.
89 Следва обаче да се поясни, че това тълкуване не се отразява на отделния въпрос към кой момент трябва да се преценява действителното наличие на „основания, свързани с обществения ред или обществената сигурност“ по смисъла на член 28, параграф 1 от Директива 2004/38, или на „сериозни основания, свързани с обществения ред или обществената сигурност“ по смисъла на член 28, параграф 2 от Директивата, или пък на „императивни основания, свързани с обществената сигурност“ по смисъла на член 28, параграф 3 от тази директива, с оглед на които да е допустимо експулсиране.
90 В това отношение безспорно такава преценка трябва да направи органът, който първоначално приема решението за експулсиране, още към момента на приемането на това решение, и то при спазване на материалноправните норми, предвидени в членове 27 и 28 от Директива 2004/38.
91 Това обаче не изключва възможността, ако конкретното изпълнение на решението за експулсиране се отложи за известно време, да се окаже необходимо да се направи нова, осъвременена преценка все още ли са налице, в зависимост от случая, „основания, свързани с обществения ред или обществената сигурност“, „сериозни основания, свързани с обществения ред или обществената сигурност“, или „императивни основания, свързани с обществената сигурност“.
92 Всъщност трябва в частност да се припомни, че член 27, параграф 2, втора алинея от Директива 2004/38 общо обуславя всяка мярка за експулсиране от обстоятелството поведението на съответното лице да представлява действителна и настояща заплаха, която засяга основен интерес на обществото или на приемащата държава членка (вж. в този смисъл решения от 22 май 2012 г., I, C‑348/09, EU:C:2012:300, т. 30 и от 13 юли 2017 г., E, C‑193/16, EU:C:2017:542, т. 23).
93 Следва впрочем да се отбележи, че когато е приета мярка за експулсиране от територията като наказание или юридическа последица от наказание лишаване от свобода, но тази мярка се изпълнява след повече от две години от приемането ѝ, член 33, параграф 2 от Директива 2004/38 изрично изисква държавите членки да проверят дали засегнатото лице представлява действителна и настояща заплаха за обществения ред или обществената сигурност и да преценят дали е настъпила съществена промяна в обстоятелствата след момента на приемане на решението за експулсиране (решение от 22 май 2012 г., I, C‑348/09, EU:C:2012:300, т. 31).
94 Освен това от практиката на Съда по-общо следва, че когато проверяват законосъобразността на мярка за експулсиране на гражданин на друга държава членка, съдилищата на съответната държава членка трябва да вземат предвид настъпилите след последното решение на компетентните органи факти, които евентуално сочат отпадане или значително намаляване на произтичащата от поведението на съответното лице настояща заплаха за обществения ред или обществената сигурност. Това важи особено ако е изтекъл дълъг срок между датата на решението за експулсиране, от една страна, и момента на преценката на това решение от компетентния съд, от друга (вж. по аналогия решения от 29 април 2004 г., Orfanopoulos и Oliveri, C‑482/01 и C‑493/01, EU:C:2004:262, т. 82 и от 8 декември 2011 г., Ziebell, C‑371/08, EU:C:2011:809, т. 84).
95 По изложените съображения на четвъртия въпрос по дело C‑316/16 следва да се отговори, че член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38 трябва да се тълкува в смисъл, че въпросът дали дадено лице отговаря на условието да е „пребивавал[о] в приемащата държава членка през последните десет години“ по смисъла на тази разпоредба, трябва да се преценява към момента, в който е прието първоначалното решение за експулсиране.
По съдебните разноски
96 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (голям състав) реши:
1) Член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО, трябва да се тълкува в смисъл, че предвидената в тази разпоредба защита срещу експулсиране зависи от условието заинтересованото лице да разполага с право на постоянно пребиваване по смисъла на член 16 и член 28, параграф 2 от тази директива.
2) Член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38 трябва да се тълкува в смисъл, че гражданин на Съюза, който изтърпява наказание лишаване от свобода и спрямо когото се приема решение за експулсиране, може да отговаря на предвиденото в тази разпоредба условие да е „пребивава[л] в приемащата държава членка през последните десет години“, стига при обща преценка на положението на заинтересованото лице с отчитане на всички релевантни аспекти да се налага изводът, че въпреки лишаването на заинтересованото лице от свобода интеграционните му връзки с приемащата държава членка не са прекъснати. Сред тези аспекти са в частност здравината на интеграционните връзки, създадени с приемащата държава членка преди лишаването на заинтересованото лице от свобода, видът на престъплението, заради което му е определен съответният срок на лишаване от свобода, и обстоятелствата, при които е извършено това престъпление, както и поведението на заинтересованото лице през периода на лишаването му от свобода.
3) Член 28, параграф 3, буква a) от Директива 2004/38 трябва да се тълкува в смисъл, че въпросът дали дадено лице отговаря на условието да е „пребивавал[о] в приемащата държава членка през последните десет години“ по смисъла на тази разпоредба, трябва да се преценява към момента, в който е прието първоначалното решение за експулсиране.
Подписи