РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (състав по жалбите)

7 декември 2017 година(*)

„Обжалване — Публична служба — Длъжностни лица — Убийство на длъжностно лице и съпругата му — Правило за съответствие между искане, административна жалба и иск за обезщетение — Задължение за обезпечаване на сигурността на служителите на Съюза — Причинно-следствена връзка — Имуществени вреди — Солидарна отговорност — Вземане предвид на плащанията, предвидени в Правилника — Неимуществена вреда — Отговорност на институция за неимуществени вреди на починало длъжностно лице — Отговорност на институция за моралните вреди на роднините на починало длъжностно лице“

По дело T‑401/11 P-RENV-RX

Stefano Missir Mamachi di Lusignano, с местожителство в Шанхай (Китай), и останалите страни, включени в приложения списък,за които се явяват F. Di Gianni, G. Coppo и A. Scalini, адвокати(1),

жалбоподатели,

срещу

Европейска комисия, за която се явяват G. Gattinara и D. Martin, в качеството на представители,

ответник,

с предмет жалба срещу решението на Съда на публичната служба на Европейския съюз (първи състав) от 12 май 2011 г., Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (F‑50/09, EU:F:2011:55), с която се иска отмяна на това решение,

ОБЩИЯТ СЪД (състав по жалбите),

състоящ се от: M. Jaeger (докладчик), председател, S. Frimodt Nielsen и S. Papasavvas, съдии,

секретар: E. Coulon,

постанови настоящото

Решение(2)

1        Настоящото производство се развива след решението от 10 септември 2015 г., Réexamen Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (C‑417/14 RX‑II, наричано по-нататък „съдебното решение по преразглеждане“, EU:C:2015:588), с което Съдът, след като констатира, че решение от 10 юли 2014 г., Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“, EU:T:2014:625) с предмет жалба срещу решението от 12 май 2011 г., Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (F‑50/09, наричано по-нататък „решението на първата инстанция“, EU:F:2011:55), нарушава единството на правото на Европейския съюз, отменя частично обжалваното съдебно решение и връща делото на Общия съд.

 Фактическа обстановка

2        Г‑н Alessandro Missir Mamachi di Lusignano (наричан по-нататък „Alessandro Missir Mamachi“) е бил убит на 18 септември 2006 г. със съпругата му в Рабат (Мароко), където е трябвало да поеме функциите си на политически и дипломатически съветник в делегацията на Комисията на Европейските общности. Убийството е извършено в обзаведена къща, взета под наем от делегацията за Alessandro Missir Mamachi, съпругата му и четирите им деца.

3        След това събитие децата са поставени под настойничеството на техния дядо по бащина линия, г‑н Livio Missir Mamachi di Lusignano (наричан по-нататък „Livio Missir Mamachi“), и тяхната баба по майчина линия.

4        Комисията плаща на децата на Alessandro Missir Mamachi, в качеството им на негови наследници, сумата 414 308,90 EUR, представляваща обезщетение за смърт, съгласно член 73 от Правилника на длъжностните лица на Европейския съюз (наричан по-нататък „Правилникът“), както и сумата 76 628,40 EUR поради смъртта на съпругата на основание член 25 от приложение X от Правилника. Освен това Комисията признава на четирите деца, считано от 1 януари 2007 г., правото на пенсия за сираци, предвидена в член 80 от Правилника, и на надбавка за образование по приложение VII към Правилника.

5        С писмо от 25 февруари 2008 г. до Комисията Livio Missir Mamachi изразява несъгласието си с платените суми на внуците му. Тъй като не е доволен от решението на Комисията, взето в отговор на посоченото писмо, на 10 септември 2008 г. той подава срещу това решение жалба по административен ред на основание член 90, параграф 2 от Правилника, в която посочва, че Комисията носи отговорност за допуснато от нея служебно нарушение поради неизпълнение на задължението за защита на своя персонал. Той поддържа също, че Комисията носи отговорност без вина и при условията на евентуалност се позовава на нарушение от нейна страна на член 24 от Правилника, по силата на който Европейските общности дължат солидарно обезщетение за вредата, причинена от трето лице на някой от техните служители.

6        Тази жалба е отхвърлена от Комисията с решение от 3 февруари 2009 г.

 Решението на първата инстанция:

7        Livio Missir Mamachi подава жалба пред Съда на публичната служба на Европейския съюз, поддържайки, че Комисията не е изпълнила задължението си да защити служителите си. С тази жалба се иска, от една страна, отмяна на решението от 3 февруари 2009 г., с което се отхвърля жалбата по административен ред, и от друга страна, присъждане на обезщетение, първо, за имущесвените вреди, претърпени от децата на Alessandro Missir Mamachi, от тяхно име, второ, на неимуществените вреди, претърпени от тези деца, от тяхно име, трето, на неимуществените вреди, претърпени от него като баща на Alessandro Missir Mamachi, от негово име, четвърто, на неимуществените вреди, претърпени от Alessandro Missir Mamachi, от името на децата му, встъпващи в правата на баща си.

8        С решението на първата инстанция Съдът на публичната служба отхвърля жалбата като частично недопустима, що се отнася до твърдените неимуществени вреди, и частично като неоснователна, що се отнася до твърдените имуществени вреди.

9        Що се отнася до твърдените имуществени вреди, най-напред Съдът на публичната служба приема, че с неправомерното неизпълнение на задължението си да осигури защитата на Alessandro Missir Mamachi, Комисията е допуснала нарушение, което ангажира отговорността ѝ. Що се отнася до причинно-следствената връзка между това нарушение и твърдените имуществени вреди, Съдът на публи чната служба е приел същата за доказана. По-нататък, Съдът на публичната служба приема, че остава да се определи степента на отговорност на убиеца за настъпването на вредите.

10      Като взема предвид сочените от Livio Missir Mamachi две увреждания, а именно двойното убийство и загубата на възможност за оцеляване, както и факта, че второто е с по-малък обхват от първото, Общият съд приема, в точка 197 от решението на първата инстанция, че Комисията трябва да носи отговорност за 40 % от претърпените вреди.

11      Колкото до обхвата на имуществените вреди, в точка 200 от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба приема, че размерът на имуществената вреда, свързана със загубата на доход, която трябва да се вземе предвид в настоящия спор, възлиза на сумата от 3 милиона евро.

12      Най-сетне, след като припомня в точка 201 от решението на първата инстанция, че Комисията е длъжна да поправи 40 % от тази вреда, тоест 1,2 милиона евро, Съдът на публичната служба посочва в точка 202 от посоченото решение, че сумите, които Комисията вече е изплатила и ще продължи да изплаща на правоприемниците и които надхвърлят обикновено предвидените в Правилника плащания, се доближават до 1,4 милиона евро, който размер може да достигне близо 2,4 милиона евро, ако съответните плащания се извършват до навършването на 26 години от всяко от четирите деца. При това положение Съдът на публичната служба установява в точка 203 от решението на първата инстанция, че Комисията вече е поправила напълно имуществената вреда, за която носи отговорност.

13      Въз основа на гореизложеното Съдът на публичната служба приема в точка 205 от решението на първата инстанция, че макар и да е обосновано, основанието на жалбата не му позволява да уважи исканията на Livio Missir Mamachi за обезщетяване на претърпените имуществени вреди.

14      Livio Missir Mamachi подава жалба срещу решението на първата инстанция.

 Решение по жалбата

15      В решението по жалбата Общият съд преценява служебно компетентността на Съда на публичната служба да разглежда жалби като първа инстанция. Общият съд прави разграничение между претърпяната от Alessandro Missir Mamachi вреда, от една страна, и вредите, претърпени от децата на последния, както и от Livio Missir Mamachi, от друга страна.

16      Относно имуществените и неимуществените вреди, претърпени от Livio Missir Mamachi и децата на Alessandro Missir Mamachi, Общият съд приема, че Съдът на публичната служба е допуснал грешка при прилагане на правото, като се е счел за компетентен да се произнесе по жалбата, що се отнася до обезщетението за тези вреди, и заключава, че делото трябва да бъде изпратено на самия Общ съд, за да се произнесе по тези искания като първа инстанция.

17      Що се отнася до неимуществената вреда, претърпяна от Alessandro Missir Mamachi и за която Livio Missir Mamachi иска обезщетение от името на децата, Общият съд, след като припомня, че Съдът на публичната служба е компетентен да разгледа това искане, констатира, че уважавайки възражението за недопустимост, повдигнато от Комисията с цел оспорване на допустимостта на посоченото искане, е допуснал грешка в правото, като е приложил неправилно правилото за съответствие между искането за обезщетение и административната жалба срещу решението за отхвърляне на това искане.

 Съдебното решение по преразглеждане

18      По предложение на първия генерален адвокат Съдът решава да преразгледа решението по жалбата. Със съдебното решение по преразглеждане Съдът, накратко, първо, отменя обжалваното съдебно решение, що се отнася до разпределението на компетентността между Общия съд и Съда на публичната служба, второ, приема, че това съдебно решение следва да се счита за окончателно, доколкото с него Общият съд е приел, че Съдът на публичната служба в решението на първата инстанция е допуснал грешка в правото, уважавайки първото основание за недопустимост, повдигнато от Комисията, и отхвърляйки с този мотив като недопустим иска за обезщетение на моралните вреди, претърпени от Alessandro Missir Mamachi, и трето, връща делото на Общия съд за произнасяне по останалите висящи въпроси.

 Производството пред Общия съд и исканията на страните

19      След връщането на делото пред Общия съд, той е, който следва да се произнесе, както беше посочено в точка 18 по-горе, по основанията, които не е разгледал в рамките на съдебното решение по жалбата.

20      Съгласно член 222, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд на 12 октомври 2015 г. Livio Missir Mamachi и Комисията са представили писмените си становища относно последиците, които следва да се извлекат от съдебното решение по преразглеждане за решаването на спора.

21      Livio Missir Mamachi подновява исканията си, вече формулирани по дело, по което е постановено решението по жалбата, а именно Общият съд:

–        да отмени решението на първата инстанция,

–        да осъди Комисията да заплати на правоприемниците на Alessandro Missir Mamachi di Lusignano сумата от 3 975 329 EUR като обезщетение за претърпяната имуществена вреда,

–        след като обяви за допустимо искането за обезщетение на неимуществената вреда, да осъди Комисията да заплати:

–        на правоприемниците на Alessandro Missir Mamachi, от една страна, сумата от 250 000 EUR като обезщетение за неимуществената вреда, претърпяна от жертвата преди смъртта ѝ, и от друга страна, сумата от 1 276 512 EUR като обезщетение за неимуществената вреда, претърпяна от тях в качеството им на деца на жертвата и свидетели на нейното трагично убийство,

–        на него самия, сумата 212 752 EUR като обезщетение за неимуществената вреда, претърпяна от него като баща на жертвата,

–        да осъди Комисията да заплати „компенсаторни лихви и начислените междувременно лихви за забава“,

–        да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

22      Комисията потвърждава също така исканията си в писмения ѝ отговор, представен на 16 декември 2011 г. по делото, по което е постановено решението по жалбата, с което тя иска Общият съд:

–        да върне делото на Съда на публичната служба на основание член 13, параграф 1 от приложение I към Правилника на Съда на Европейския съюз, единствено що се отнася до неимуществената вреда, претърпяна от Alessandro Missir Mamachi между момента на нападението срещу него до момента на смъртта му,

–        да отхвърли жалбата като недопустима или неоснователна,

–        да осъди Livio Missir Mamachi да заплати съдебните разноски.

23      С писмо до секретариата на Общия съд от 11 декември 2015 г. представителят на Livio Missir Mamachi уведомява Общия съд за неговата смърт и посочва, че наследниците му, а именно г‑жа Anne Sintobin (съпруга), г‑н Stefano Missir Mamachi di Lusignano (син), г‑жа Maria Missir Mamachi di Lusignano (дъщеря), г‑н Carlo Missir Mamachi di Lusignano (син на Alessandro Missir Mamachi, навършил пълнолетие в хода на делото), както и г‑н Filiberto Missir Mamachi di Lusignano, г‑н Tommaso Missir Mamachi di Lusignanoи г‑жа Giustina Missir Mamachi di Lusignano (непълнолетни деца на Alessandro Missir Mamachi, представлявани от г‑жа Anne Sintobin), възнамеряват да продължат производството пред Общия съд. Що се отнася до моралните вреди, претърпени от четирите деца на Alessandro Missir Mamachi, представителят на Livio Missir Mamachi уточнява, че г‑н Carlo Missir Mamachi di Lusignano, навършил пълнолетие, ще действа от свое име и че г‑жа Anne Sintobin ще бъде законен представител на трите непълнолетни деца на Alessandro Missir Mamachi на мястото на Livio Missir Mamachi. Освен това от делото следва, че на 30 юли 2016 г. г‑жа Giustina Missir Mamachi di Lusignano също е навършила пълнолетие. Така, г‑жа Anne Sintobin, г‑н Stefano Missir Mamachi di Lusignano, г‑жа Maria Missir Mamachi di Lusignano, г‑н Carlo Missir Mamachi di Lusignano, г‑н Filiberto Missir Mamachi di Lusignano, г‑н Tommaso Missir Mamachi di Lusignano и г‑жа Giustina Missir Mamachi di Lusignano, ищците, действат въз основа на различни качества. Седмината наследници на Livio Missir Mamachi действат от негово име, що се отнася до обезщетението за неимуществените му вреди. Г‑н Carlo Missir Mamachi di Lusignano и г‑жа Giustina Missir Mamachi di Lusignano, навършили пълнолетие в хода на производството, действат също така от тяхно име, що се отнася до обезщетението на техните вреди и обезщетението на неимуществените вреди на баща им, в качеството му на наследник на последния. Най-сетне, г‑н Filiberto Missir Mamachi di Lusignano и г‑н Tommaso Missir Mamachi di Lusignano, непълнолетни, се представляват от г‑жа Anne Sintobin, що се отнася до иска за обезщетение за имуществените и неимуществените им вреди, както и на неимуществената вреда на техния баща.

 От правна страна

24      В подкрепа на жалбата жалбоподателите повдигат три основания, а именно, първото, грешка в правото, допусната от Съда на публичната служба, поради това че е приел иска за обезщетение за претърпените неимуществени вреди от четирите деца на Alessandro Missir Mamachi и Livio Missir Mamachi, второто, грешка в правото, допусната от Съда на публичната служба, поради това че е ограничил на 40 % отговорността на Комисията, и третото, грешка в правото, допусната от Съда на публичната служба, поради това че е приел, че имуществените вреди са били напълно обезщетени с обезщетенията по Правилника.

[…]

 По второто основание, а именно грешка в правото, допусната от Съда на публичната служба, поради това че е ограничил на 40 % отговорността на Комисията

51      Жалбоподателите упрекват Съда на публичната служба, накратко, затова че е осъдил Комисията да заплати част от имуществените вреди, при положение че е трябвало да бъде осъдена да заплати изцяло вредите, на първо място, като главно основание и на второ място, солидарно. Това основание се състои от четири части. Първите три части се отнасят до главната отговорност на Комисията, а четвъртата — до солидарната отговорност на Комисията.

52      Най-напред следва да се разгледат първите три части.

 По първите три части на второто основание, изведени от главната отговорност на Комисията

53      Що се отнася до първата част, жалбоподателите поддържат, че мотивите на Съда на публичната служба за изключване на отговорността на Комисията на главно основание са нелогични и противоречиви. След като установява наличието на „пряка и несъмнена“ причинно-следствена връзка между нарушението на Комисията и двойното убийство, в точка 183 от решението на първата инстанция, Съдът на публичната служба всъщност потвърждавал в точка 192 от посоченото решение, че нарушението не имало като „непосредствена и неизбежна“ последица двойното убийство, така че главната и пълна отговорност не е можело да бъде възложена на Комисията.

54      Според Комисията жалбоподателите смесват нарушението, причинно-следствената връзка и последиците, свързани с отговорността ѝ. В точка 175 от решението на първата инстанция Съдът на публичната служба бил установил наличието на нарушение, състоящо се в непредприемането на някои мерки за сигурност. В точка 183 от посоченото решение Съдът на публичната служба се бил ограничил да потвърди, че Комисията е създала условията за настъпване на вредата и че причинно-следствената връзка следователно била установена. В точки 192 и 193 от решението на първата инстанция Съдът на публичната служба заключавал, що се отнася до отговорността на Комисията, че нарушението ѝ не е имало за непосредствена и неизбежна последица двойното убийство, а действията на нападателя не били все пак годни да освободят изцяло Комисията от отговорността ѝ. Съдът на публичната служба правилно разгледал условията за ангажиране на отговорността на Комисията, а именно нарушението и причинно-следствената връзка, за да извлече след това последиците от това, установявайки отговорност до размер от 40 % от причинената вреда.

55      С втората част от второто основание жалбоподателите поддържат, че Съдът на публичната служба е преценил неправилно, в точка 192 от решението на първата инстанция, връзката между неправомерното поведение на Комисията и последиците му. Разграничението, направено в това отношение от Съда на публичната служба, когато става въпрос за липсата на сигурност, между „нормално предвидимите“ последици (кражбата, придружена евентуално от физически заплахи срещу обитателите) и непредвидимите последици (убийството), въз основа на тяхната тежест, противоречали на действителните факти, така както са били установени от апелативния съд в Рабат в решенията му от 20 февруари и 18 юни 2007 г., и били нелогични, произволни и лишени от каквото и да е правно основание, след като от точка 184 от решението на първата инстанция следвало, че взетият предвид риск за сигурността на персонала на делегацията в Рабат е бил терористичната заплаха, която представлявала много по-висок риск от този, свързан с общата престъпност. Същото се отнасяло следователно и за ограничението на обезщетението, дължимо от Комисията, само до нормално предвидимите последици, произтичащи от незаконното действие, за което тя носи отговорност, разграничавайки в това отношение различни общи престъпления. Според жалбоподателите, след като веднъж е прието, че Комисията не е изпълнила надлежно задължението да осигури защитата на длъжностното си лице, трябва да се направи извод, че всяко вредоносно събитие е пряка и предвидима последица от такова поведение.

56      За Комисията втората част от второто основание е недопустима, тъй като жалбоподателите оспорват в нея преценката на доказателствата, направена от Съда на публичната служба, а именно мотива на престъплението, такъв какъвто е установен от апелативния съд в Рабат, без да се позовават на изопачаване на посочените доказателства.

57      При всички положения Комисията изтъква, че Съдът на публичната служба не е изопачил тези доказателства, декларирайки, че убийството на Alessandro Missir Mamachi и на съпругата му е имало за мотив кражбата. Що се отнася до точка 184 от решението на първата инстанция, Съдът на публичната служба приел именно тезата на жалбоподателите, основана на терористичния риск, за да отхвърли доводите на Комисията.

58      За останалата час Комисията подчертава, че тя явно не е причинила смъртта на Alessandro Missir Mamachi и на съпругата му, тъй като убийствата са били причинени от трето лице. Съдът на публичната служба следователно правилно е посочил в точка 192 от решението на първата инстанция, че нарушението на Комисията не е имало за непосредствена и неизбежна последица двойното убийство. Освен това съгласно съдебната практика простият факт, че неправомерното поведение е представлявало необходимо условие за настъпването на вредата, в смисъл че тя не би настъпила при липсата на такова поведение, не стигал, за да се установи причинно-следствена връзка. Комисията изтъква в този смисъл решение от 30 ноември 2011 г., Transnational Company „Kazchrome“ и ENRC Marketing/Съвет и Комисия (T‑107/08, EU:T:2011:704, т. 80). Нещо повече, за да определи степента на отговорност на Комисията, Съдът на публичната служба, в приложение на съдебната практика, цитирана в точка 181 от решението на първата инстанция, според което вредата може да има различен произход, е взел предвид факта, че авторът на убийствата е трето лице.

59      Според Комисията, що се отнася до преценката на предвидимостта на настъпването на вредата с оглед на вероятното поведение на трето лице, тя се отнасяла до доказателствата, представени пред Съда на публичната служба, и не би могла следователно да бъде предмет на преразглеждане от съда при обжалването.

60      При условията на евентуалност, по първите две части от второто основание, Комисията изтъква, че в хипотезата, при която Общият съд приеме, че мотивите на решението на първата инстанция са нелогични и противоречиви, заместването на мотивите би позволило отхвърляне на настоящата жалба. В това отношение Комисията посочва точка 134 от решението от 13 декември 2006 г., É. R. и др./Съвет и Комисия (T‑138/03, EU:T:2006:390), съгласно което наличието на причинно-следствена връзка изисква неправомерното поведение да бъде сигурната и пряка причина на твърдяната вреда и че в случая, в който поведението, за което се твърди, че е породило вредата, се състои в бездействие, е необходимо по-специално да е налице сигурност, че посочената вреда действително е била причинена от укоримото бездействие и не е била провокирана от действия, различни от тези, за които се упреква институцията ответник. В настоящия случай Комисията счита, че причинно-следствената връзка между нарушението, а именно бездействието по отношение на някои мерки за сигурност, и вредата е била нарушена от поведение, което е различно от това, за което ѝ се търси отговорност. Следователно Комисията поддържа, че тя не трябва изобщо да носи отговорност за двойното убийство и че настоящата жалба трябва следователно да бъде отхвърлена.

61      Що се отнася до третата част, жалбоподателите изтъкват, че Съдът на публичната служба е допуснал грешка в правото, като е приел, че принципите, които могат да бъдат извлечени от Директива 89/391/ЕИО на Съвета от 12 юни 1989 година за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето на работниците на работното място (OВ L 183, 1989 г., стр. 1) и от нейния член 5, параграф 4, който предвижда възможността за намаляване на отговорността на работодателя за факти, дължащи се на обстоятелства, които са чужди, анормални или непредвидими, или на изключителни събития, чиито последици не е можело да бъдат избегнати въпреки цялото приложено старание, могат да ограничат отговорността на Комисията. При всички положения тази разпоредба не можела да облекчи отговорността на Комисията, тъй като предполагала, че работодателят е доказал старание и вредоносните последици са били неизбежни, какъвто не бил настоящият случай. Освен това жалбоподателите изтъкват, че дори да се приеме, че обстоятелствата са били изключителни, Комисията е била отговорна за тях, доколкото в точка 183 от решението на първата инстанция Съдът на публичната служба е приел, че ако последната беше изпълнила задължението да обезпечи защитата на длъжностното си лице, двойното убийство е нямало да бъде извършено.

62      Според Комисията доводите в точка 192 от решението на първата инстанция са изложени чисто субсидиарно и не представляват главен мотив в разсъжденията на Съда на публичната служба. Освен това той се позовавал на „принципите“ на Директива 89/391, оставяйки по този начин да се разбере, че тя не би била приложима сама по себе си, което се потвърждавало от точка 131 от решението на първата инстанция, в което изрично е посочено, че жилището на длъжностното лице, отведено да изпълнява функциите си в трета страна, „не може да се приравни напълно на длъжност или работно място по смисъла на Директива 89/391“.

63      С трите части на основанието, които могат да бъдат разгледани заедно, жалбоподателите, с различни доводи поддържат по същество, че веднъж след като Комисията е нарушила задължението да обезпечи защитата на Alessandro Missir Mamachi, всяко вредоносно събитие е пряка и непредвидима последица от такова поведение. Така, направеното разграничение между непредвидимите деяния и предвидимите деяния от общата престъпност, с цел да се определи каква е отговорността на Комисията, било без значение, доколкото неправомерното неизпълнение от страна на последната водело до това, че тя е отговорна за всяко вредоносно събитие, което е потвърдено впоследствие. По същество жалбоподателите оспорват факта, че Съдът на публичната служба не е взел предвид неизпълнението от страна на Комисията като точната и решаваща причина за двойното убийство. Освен това жалбоподателите изтъкват също така, че разграничението между предвидимите деяния и непредвидимите деяния, така както е установено от Съда на публичната служба, е противоречиво с оглед на констатацията на апелативния съд в Рабат и нелогично, тъй като взетият предвид риск за обезпечаване на сигурността на персонала на делегацията в Рабат е терористичната заплаха. Най-сетне жалбоподателите оспорват разграничението между предвидимите и непредвидимите деяния с оглед на позоваването от Съда на публичната служба на член 5 от Директива 89/391. Що се отнася до Комисията, тя не оспорва констатацията на Съда на публичната служба в точка 183 от решението на първата инстанция, според което причинно-следствената връзка между нарушението, което тя е допуснала, и двойното убийство е установена. В това отношение следва да се отбележи, че както следва от точка 60 по-горе, Комисията оспорвала посочената връзка единствено в хипотезата, в която Общият съд уважавал една от първите две части на настоящото основание.

64      Като начало следва да се констатира, че по принцип две теории за каузалност могат да бъдат приложени в случай на множество причини за възникването на една и съща вреда, а именно теорията на „еквивалентност на условията“ и тази на „адекватната каузалност“.

65      Когато става въпрос за първата теория, за целите на настоящото обжалване, е полезно да се отличат две хипотези, тази за едновременните нарушения и тази за последователните нарушения. В първата хипотеза може да съществуват едновременни нарушения, допуснати от един деец и от претърпялото вредата лице или от двама или повече дейци, наречени съпричинителите. Във втората хипотеза нарушенията се извършват в определен период от време и най-често са от различно естество. Все пак, въпреки това различие, двете нарушения допринасят за настъпването на една и съща вреда. Всъщност без първото второто не би било извършено, тъй като извършителят му не би имал възможност за това.

66      За сметка на това, когато става въпрос за втората теория, тази за адекватната каузалност, необходимо е да се йерархизира важността на обстоятелствата, предхождащи вредата, така че следва да се направи разграничение между тези, които подлежат на правна квалификация за причина и другите. Тази теория предполага, че отговорността на всеки от съпричинителите на вредата не би били еднаква.

67      Що се отнася до правото на Съюза, формира се тенденция в подкрепа на теорията на адекватната каузалност. Всъщност съдът на Съюза приема, че може да носи отговорност единствено за вредите, които произтичат в достатъчно пряка степен от неправомерното поведение на съответната институция (вж. решения от 24 октомври 2000 г., Fresh Marine/Комисия, T‑178/98, EU:T:2000:240, т. 118 и цитираната съдебна практика и от 19 март 2010 г., Gollnisch/Парламент, T‑42/06, EU:T:2010:102, т. 110 и цитираната съдебна практика; вж. също, в този смисъл, решение от 10 юли 2012 г., Interspeed/Комисия, T‑587/10, непубликувано, EU:T:2012:355, т. 39 и цитираната съдебна практика), и че ищецът трябва да докаже, че ако нарушението не е било допуснато, вредата е нямало да настъпи и че нарушението е определящата причина за претърпяната от него вреда (вж. в този смисъл решение от 30 септември 1998 г., Coldiretti и др./Съвет и Комисия, T‑149/96, EU:T:1998:228, т. 116—121).

68      Освен това от съдебната практика следва също, че когато, от една страна, укоримото поведение на дадена институция се вписва в по-широк процес, в който са участвали трети лица, и от друга страна, твърдяната вреда има за непосредствена причина намесата на едно от тези трети лица, съдът е този, който трябва да провери дали тази намеса е станала неизбежна поради самия факт на възприемането на укоримото поведение, или, обратно, представлява проява на самостоятелна воля (вж. в този смисъл решения от 30 април 2009 г., CAS Succhi di Frutta/Комисия, C‑497/06 P, непубликувано, EU:C:2009:273, т. 61 и 62 и от 18 декември 2009 г., Arizmendi и др./Съвет и Комисия, T‑440/03, T‑121/04, T‑171/04, T‑208/04, T‑365/04 и T‑484/04, EU:T:2009:530, т. 92 и 93). В случая на автономна воля съдът е този, който следва да установи прекъсването на причинно-следствената връзка.

69      От съдебната практика следва също, че концепцията, според която за наличието на причинно-следствена връзка е достатъчно неправомерното поведение да е съставлявало необходимото условие за настъпване на вредата, в смисъл че тя не би настъпила при липсата на това поведение, не съответства на преобладаващо приетата в Съюза. Всъщност една толкова широка концепция за причинно-следствената връзка не следва от съдебната практика по член 340, втора алинея ДФЕС. Последната всъщност ограничава отговорността на Съюза до вредите, произтичащи пряко, дори достатъчно пряко, от неправомерното поведение на съответната институция, което изключва по-конкретно възможността тази отговорност да покрива вредите, които представляват само далечна последица на това поведение (вж. в този смисъл определение от 12 декември 2007 г., Atlantic Container Line и др./Комисия, T‑113/04, непубликувано, EU:T:2007:377, т. 39 и 40). По тази логика Общият съд е постановил също, че сам по себе си фактът, че неправомерното поведение е представлявало необходимо условие за настъпването на вредата, доколкото тя не би настъпила при липсата на това поведение, не е достатъчен, за да се установи наличие на причинно-следствена връзка (решение от 30 ноември 2011 г., Transnational Company „Kazchrome“ и ENRC Marketing/Съвет и Комисия, T‑107/08, EU:T:2011:704, т. 80).

70      Все пак трябва да се счита, че съдебната практика, цитирана в точки 67—69 по-горе, не изключва абсолютно прилагането на теорията за еквивалентност на условията и позволява единствено да се констатира, че макар нарушението на институцията да е отдалечено от вредата и съдът констатира прекъсване на причинно-следствената връзка, теорията за еквивалентност на условията трябва да бъде отхвърлена. Следователно, a contrario, в хипотезата, в която вредата произтича пряко или достатъчно пряко от нарушението на институцията и следователно това нарушение не е отдалечено от вредата до такава степен, че да доведе до прекъсване на причинно-следствената връзка, съдът на Съюза може да приложи теорията за еквивалентност на условията.

71      Освен това следва да се припомни, че съдът на Съюза е приел изрично, че вредата може да не произтича пряко и сигурно от едно-единствено основание, а може да бъде провокирана от множество причини, които допринасят по решаващ начин за настъпването ѝ. Все пак тази съдебна практика се отнася до случаите на ограничаване на отговорността на съответната институция поради поведението на самото пострадало лице, което не е положило необходимата грижа, за да избегне или минимизира вредата си (вж. в този смисъл решение от 12 юни 1986 г., Sommerlatte/Комисия, 229/84, EU:C:1986:241, т. 24—27).

72      Най-сетне, в светлината на точка 70 по-горе, в хипотезата, в която дадена институция носи отговорност за неизпълнение на задължение за защита, с което е допринесла за причиняването на конкретна вреда, която посоченото задължение е имало за цел да предотврати, следва да се счита, че това неизпълнение, дори да не може да се счита за единствената причина за вредата, може да допринесе достатъчно пряко за причиняването ѝ. Така, деянието на трето лице, предвидимо или не, може да се счита от съда като негодно нито да доведе до прекъсване на причинно-следствената връзка, нито да представлява обстоятелство, освобождаващо напълно институцията от отговорността ѝ, като двете причини, а именно противоправното неизпълнение на институцията и деянието на трето лице, са допринесли за настъпването на същата вреда.

73      В настоящия случай обаче при изложените обстоятелства под заглавието „По причинно-следствената връзка и съществуването на основание за освобождаване от отговорност (нарушения от страна на пострадалите лица и деяние на трето лице)“ в решението на първата инстанция Съдът на публичната служба, след като констатира в точка 177 от решението на първата инстанция, че Комисията е извършила достатъчно съществено нарушение на задължението за обезпечаване на сигурността на персонала ѝ, което може да ангажира отговорността ѝ, изхожда от предпоставката, че е било необходимо да се установи дали поведението на Alessandro Missir Mamachi и фактът на убийството са били в състояние да освободят изцяло или частично Комисията от отговорността ѝ.

74      По-нататък в разсъжденията си Съдът на публичната служба се позовава на решения, в които се прилага както теорията за адекватната каузалност, така и теорията за еквивалентност на условията. Всъщност цитираната в точки 179 и 180 от решението на първата инстанция, изглежда, върви в посока на теорията на адекватната каузалност, доколкото Съдът на публичната служба се позовава в точка 179 от решението на първата инстанция на съдебната практика, според която Съюзът може да носи отговорност само за вредата, която произтича достатъчно пряко от неправомерното поведение на съответната институция. В точка 180 от посоченото решение Съдът на публичната служба се позовава и на съдебната практика, според която жалбоподателят трябва да установи, че без допуснато нарушение вредата е нямало да настъпи и че нарушението е решаващата причина за вредата. Освен това в точка 192 от решението на първата инстанция Съдът на публичната служба приема, че „макар Комисията да е създала условията за настъпване на вредата […], това нарушение не е имало за непосредствена и неизбежна последица двойното убийство“.

75      За сметка на това в точка 181 от решението на първата инстанция Съдът на публичната служба се позовава на решенията от 12 юни 1986 г., Sommerlatte/Комисия, 229/84 (EU:C:1986:241, т. 24—27), от 3 февруари 1994 г., Grifoni/Комисия (C‑308/87, EU:C:1994:38, т. 17 и 18) и от 24 октомври 2000 г., Fresh Marine/Комисия (T‑178/98, EU:T:2000:240, т. 135 и 136), според които вредата не може да произхожда пряко и сигурно от едно-единствено основание, а е била провокирана от множество причини, които допринасят по решаващ начин за настъпването ѝ.

76      По-нататък Съдът на публичната служба определя в точки 191—197 от решението на първата инстанция частта от отговорността на убиеца в настъпването на вредите и в резултат на това, частта от отговорността на Комисията.

77      Що се отнася до загубата на възможност за оцеляване, Съдът на публичната служба приема, че пряката и изключителна отговорност за тази вреда се носи от Комисията и че шансът на Alessandro Missir Mamachi да оцелее от раните си, е бил толкова малък, че може да се оцени на 20 %.

78      Що се отнася до двойното убийство, както беше споменато по-горе, Съдът на публичната служба приема в точка 192 от решението на първата инстанция, че Комисията не може да носи главната отговорност за тази вреда, тъй като нарушението ѝ не е имало за непосредствена и неизбежна последица двойното убийство. В това отношение Съдът на публичната служба отбелязва, че убийствата са били извършени от лице, чийто мотив е бил кражбата и чиито действия са били непредвидими, уточнявайки, че тази преценка препраща към принципите на Директива 89/391, която в своя член 5, параграф 4 гласи, че отговорността на работодателя може да бъде ограничена именно в случаите на обстоятелства извън неговия контрол и които са необичайни или непредвидими. Все пак в точка 193 от решението на първата инстанция Съдът на публичната служба приема, че действието на трето лице не може да освободи изцяло Комисията от отговорност, констатирайки, че разрешение, което освобождава напълно последната от отговорност, не би било в хармония със съдебната практика, съгласно която вредата може да произтича от различни основания. Така, Съдът на публичната служба взема предвид съдебната практика, която прилага теорията на еквивалентност на условията. По този начин по същество Съдът на публичната служба не взима предвид действително факта на убийството като непредвидим, или, нещо повече, той го приема като факт, който по принцип има такъв характер, но преценява, че съдебната практика, която прилага теорията на еквивалентност на условията, оправдава пълното изключване от отговорност на Комисия. Следователно Съдът на публичната служба приема, че отговорността ѝ е 30 %, що се отнася до двойното убийство и 40 %, що се отнася до всички претърпени вреди.

79      Въпреки това съждение, вдъхновено от двете различни теории за каузалност, Съдът на публичната служба отдава предпочитание по същество на теорията на еквивалентност на условията, а не на теорията на адекватната каузалност. Всъщност в точка 183 от решението на първата инстанция, що се отнася до причинно-следствената връзка между нарушението и двойното убийство, Съдът на публичната служба приема, че Livio Missir Mamachi е установил в достатъчна степен от правна страна наличието на сигурна и пряка причинно-следствена връзка и че ако Комисията беше спазила задължението си да осигури защита на длъжностното си лице, двойното убийство нямаше да бъде извършено. Освен това Съдът на публичната служба приема, че Комисията не е доказала, че причинно-следствената връзка е била прекъсната, от една страна, в точка 189 от решението на първата инстанция, поради небрежност от страна на Alessandro Missir Mamachi и от друга страна, в точка 193 от същото решение, от действието на трето лице. Най-сетне и именно що се отнася до действието на трето лице, Съдът на публичната служба приема в същата точка 193, че да се изключи напълно отговорността на Комисията, не би било в хармония с цитираната в точка 181 от решението на първата инстанция съдебна практика, която приема, че вредата може да има множество основания. Тази съдебна практика обаче, която отразява теорията на еквивалентност на условията, е неотносима в случая, като се има предвид, че тя засяга случаи на ограничаване на отговорността на институцията поради поведението на самото пострадало лице. Въпреки това погрешно позоваване поради причините, посочени в точка 70 по-горе, изглежда, че съдебната практика не изключва абсолютно приложението на теорията на еквивалентност на условията, приемайки, че съдът е този, който следва да прецени дали нарушението не трябва да се счита като по-далечната причина за вредата. Така, разсъждението на Съда на публичната служба достига до заключението, че две причини са допринесли за двойното убийство — виновното нарушение от страна на Комисията на задължението ѝ да обезпечи сигурност и действието на трето лице. В крайна сметка Съдът на публичната служба прилага теорията на еквивалентност на условията.

80      Поради това Съдът на публичната служба не е допуснал грешка в правото.

81      Първо, следва да се отбележи, че противно на това, което жалбоподателите поддържат, от съдебната практика, цитирана в точки 67—69 по-горе, следва, че по принцип виновното неизпълнение от страна на дадена институция само по себе си не е достатъчно, за да се счита, че поведението ѝ е сигурната и пряка причина за претърпяната вреда. В това отношение съдебната практика уточнява също, от една страна, че поведението, за което се упреква институцията, е част от по-широк процес, в който са участвали трети лица, и от друга страна, твърдяната вреда има за непосредствена причина намесата на тези трети лица, поради което съдът е този, който трябва да провери дали тази намеса е станала неизбежна поради самият факт на възприетото укоримо поведение на институцията, или, обратно, тази намеса представлява проява на самостоятелна воля. Така, съдът е този, който трябва да установи, че причинно-следствената връзка е прекъсната, и да извлече последиците от това.

82      Второ, следва да се отбележи също така, че ако Съдът на публичната служба беше приложил теорията на адекватната каузалност, това щеше да доведе до отхвърлянето на иска на жалбоподателите. Всъщност, налага се констатацията, че механичното и стриктно прилагане на теорията на адекватната каузалност предполага във всички хипотези липсата на отговорност на институцията, доколкото съгласно съдебната практика относно действието на трети лица, цитирана в точка 68 по-горе, посоченото действие предполага систематично прекъсване на причинно-следствената връзка, което има за последица липсата на материална отговорност на институцията.

83      Трето, следва да се припомни, че от съдебната практика следва, че концепция, според която би било достатъчно, за да е налице причинно-следствена връзка, неправомерното поведение да е представлявало необходимо условие за настъпването на вредата, в смисъл че тя не би настъпила при липсата на такова поведение, не отговаря на тази, която преобладава в правото на Съюза. Все пак, както беше отбелязано в точка 70 по-горе, тази съдебна практика не изключва абсолютно теорията на еквивалентност на условията. Всъщност, оставено е на преценката на съда да установи дали проявата на самостоятелна воля на трето лице може да доведе до прекъсване на причинно-следствената връзка. Така, може да се окаже, че намесата на трето лице, дори да е проява на самостоятелна воля, не прекъсва причинно-следствената връзка между нарушението и вредата, тъй като институцията и трето лице допринасят в тази хипотеза за причиняването на вредата. В това отношение в настоящата жалба причинно-следствената връзка, установена от Съда на публичната служба в решението на първата инстанция между неизпълнението на Комисията и претърпяната вреда, не е оспорена от последната освен в хипотезата, в която Общият съд би уважил една от двете части на настоящото основание. Така, извън тази хипотеза съдът в производството по обжалване не може да се върне към оценката на Съда на публичната служба, който е приел, че Комисията е отговорна за неизпълнение на задължението за защита на персонала ѝ, тъй като е допринесла за причиняването на специфичната вреда, която посоченото задължение има за цел да предотврати, и че следователно действието на трето лице, предвидимо или не, не може да доведе нито до прекъсване на причинно-следствената връзка, нито да бъде считано като обстоятелство, освобождаващо изцяло Комисията от отговорността ѝ, като двете основания, а именно виновното ѝ неизпълнение и действието на трето лице, тъй като са допринесли за причиняването на една и съща вреда.

84      Така, Съдът на публичната служба не е допуснал грешка в правото, като е приел, че в хипотезата на нарушение, състоящо се в неизпълнение на задължение за защита, което е допринесло за причиняването на специфичната вреда, която посоченото задължение е имало за цел да предотврати, дори да не може да се приеме, че институцията носи главната отговорност за вредата, тя трябва да се счита за съпричинител на вредата.

85      Това заключение не е оспорено в случая от другите доводи, които жалбоподателите развиват в рамките на първите три части от основанието.

86      Първо, в рамките на първата част жалбоподателите изтъкват, че разсъжденията на Съда на публичната служба, насочени към изключване на отговорността на Комисията на главно основание са нелогични и противоречиви, доколкото, след като установява наличието на „пряка и сигурна“ причинно-следствена връзка между нарушението на Комисията и двойното убийство, в точка 183 от решението на първата инстанция, последната потвърждава в точка 192 от посоченото решение, че това нарушение не е имало за „непосредствена и неизбежна“ последица това двойно убийство, така че Комисията не може да носи главната отговорност.

87      Достатъчно е да се констатира, че доводът на жалбоподателите се основава на погрешен прочит на решението на първата инстанция. На първо място, в точка 183 от решението на първата инстанция Съдът на публичната служба не е приел, че Комисията е единственият отговорен за вредата, а приема, че „Комисията е допринесла пряко за причиняването на вредата, създавайки условията за настъпването ѝ“ поради нарушението на задължението за защита на персонала ѝ. Така, Съдът на публичната служба, в следващата фаза, е заключил, че „прекият и сигурен характер на причинно-следствената връзка следователно е установен“. В крайна сметка Съдът на публичната служба се ограничава до това да приеме, че нарушението на Комисията може да се счита за достатъчно пряко, за да доведе до отговорността ѝ за убийството на Alessandro Missir Mamachi, въз основа на съдебната практика, която допуска, че една и съща вреда може да има множество причини. Въпреки че тази съдебна практика, цитирана в точка 181 от решението на първата инстанция и която следва теорията за еквивалентност на условията, не е относима в настоящия случай, доколкото засяга случаи на ограничаване на отговорността на институцията поради собственото поведение на пострадалото лице, поради съображенията, изложени в точка 70 по-горе, от тази съдебна практика следва, че тя не изключва абсолютно прилагането на теорията за еквивалентност на условията в хипотезата, в която съдът установява, че нарушението не е по-далечно основание за вредата.

88      На второ място, в точка 192 от решението на първата инстанция Съдът на публичната служба приема, че не може да се поддържа сериозно, че Комисията трябва да понесе главната отговорност за вредата, доколкото, дори последната да е създала условията за настъпването на вредата, нарушението ѝ не е имало за непосредствена и неизбежна последица двойното убийство, тъй като убийствата са били извършени от лице, чийто мотив е била кражбата и чието поведение е било непредвидимо. В това отношение Съдът на публичната служба посочва факта, че тази преценка не се отклонява от принципите на Директива 89/391, която предвижда в своя член 5, параграф 4, че отговорността на работодателя може да бъде ограничена в случаите на необичайни и непредвидими обстоятелства извън неговия контрол. В това отношение следва да се уточни, че посоченият член признава на държавите членки възможността да изключат изцяло или да ограничат отговорността на работодателите за непредвидими обстоятелства. Така именно в рамките на тези разсъждения Съдът на публичната служба приема, че виновното неизпълнение от страна на Комисията не е имало за пряка и неизбежна последица двойното убийство.

89      Все пак в точка 193 от решението на първата инстанция Съдът на публичната служба уточнява, че разрешението, състоящо се в изключване изцяло на отговорността на Комисията, което би било последицата от стриктното прилагане на изложеното в точка 192 от решението на първата инстанция, не би било в хармония със съдебната практика, която приема, че вредата може да има множество основания. В крайна сметка констатацията на Съда на публичната служба в точка 192 от решението на първата инстанция е само етап от разсъжденията му и едва в точка 193 от решението на първата инстанция той извлича последиците от анализа си, решавайки да не приложи принципа, посочен в точка 192, предполагащ пълно изключване на отговорността на Комисията, и заключавайки, че последната и третото лице са допринесли за настъпването на вредата. Освен това този извод на Съда на публичната служба е в хармония с тълкуването на решението на първата инстанция, според което в хипотезата на виновно неизпълнение на задължение за сигурност, което е допринесло за причиняване на специфичната вреда, което посоченото задължение е имало за цел да предотврати, институцията трябва да се счита за съпричинител на настъпилата вреда, като действията на третото лице не могат да се считат за обстоятелство, което я освобождава изцяло от отговорност.

90      Второ, следва също така да се отхвърлят множество доводи на жалбоподателите, изложени във втората и третата част и отнасящи се до преценките на Съда на публичната служба относно предвидимото или непредвидимо естество на последиците от виновното неизпълнение от страна на Комисията, що се отнася по-специално до мотива на третото лице, а именно кражбата и убийството. В това отношение жалбоподателите поддържат, че разграничението относно естеството на мотива е, от една страна, противоречиво с оглед на констатацията на апелативния съд в Рабат и от друга страна, нелогично, след като взетият предвид риск за сигурността на персонала на делегацията в Рабат е бил терористичната заплаха. Освен това жалбоподателите изтъкват, че е погрешно отговорността на Комисията да се ограничава на основание на принципите на Директива 89/391, която предвижда в своя член 5, параграф 4, че отговорността на работодателя може да бъде ограничена именно в случаите на необичайни или непредвидими обстоятелства извън неговия контрол, и твърдят, че при всички положения, дори да се приеме, че обстоятелствата са били изключителни, Комисията носи отговорност, доколкото в точка 183 от решението на първата инстанция Съдът на публичната служба приема, че ако последната беше изпълнила задължението да осигури защита на длъжностното си лице, двойното убийство е нямало да бъде извършено.

91      На първо място, доводът относно противоречивостта и нелогичността във връзка с естеството на мотива не може да бъде уважен. Както Комисията изтъква с основание, Съдът на публичната служба приема в точка 184 от решението на първата инстанция, че разликата между риска от терористична заплаха и обикновената престъпност е без каквото и да е значение за преценката дали причинно-следствената връзка е пряка и сигурна. Освен това Съдът на публичната служба приема, в посочената точка, че е било разумно да се счита, че мерките, предназначени да предотвратят извършването на терористичен атентат, е трябвало да бъдат достатъчни, за да осигурят ефикасна защита, a fortiori, срещу нахлуване в жилището на длъжностно лице. Следователно, дори да се приеме, че Съдът на публичната служба е направил противоречива и нелогична констатация с оглед на констатираните от апелативния съд в Рабат факти относно мотива на убиеца, тази констатация по никакъв начин не се е отразила на преценката ѝ за отговорността на Комисията.

92      На второ място, следва да се отхвърли доводът срещу позоваването от Съда на публичната служба на член 5 от Директива 89/391. Всъщност, противно на това, което поддържат жалбоподателите, Съдът на публичната служба, в точка 192 от решението на първата инстанция, не е основал преценката си на този член. Съдът на публичната служба, след като констатира, че Комисията е създала условията за настъпване на вредата, нарушавайки задължението си за защита на персонала си, допълва, че главната отговорност за двойното убийство не може да бъде възложена на последната, тъй като това двойно убийство е резултат от непредвидимо събитие. По-нататък Съдът на публичната служба заключава, че тази констатация не се отклонява от принципите на Директива 89/391, и по-специално на нейния член 5, параграф 4. Така, сам по себе си доводът на жалбоподателите е насочен срещу мотив, който е изложен от съображения за пълнота в решението на първата инстанция и следователно може да бъде отхвърлен съгласно постоянната съдебна практика, според която основанието на жалба, което е насочено срещу част на решение, която е изложена за пълнота, трябва да бъде отхвърлено (вж. решение от 25 февруари 2015 г., Walton/Комисия, T‑261/14 P, EU:T:2015:110, т. 75 и цитираната съдебна практика).

93      При всички положения следва да се отбележи, че дори ако се приеме, че позоваването на посочения член е неправилно, поради факта че действията на третото лице не са били непредвидими, тази грешка е без последици за резултата, до който Съдът на публичната служба е достигнал в края на разсъжденията си. Всъщност от проведения по-горе преглед следва, че Съдът на публичната служба с право е приел, че Комисията и третото лице са допринесли за вредата, като това предполага, че нито единият, нито другият са можели да се считат за главния отговорен за нея.

94      Най-сетне, трето, следва да се отхвърли доводът, че дори ако се приеме, че обстоятелствата са били изключителни, Комисията е трябвало да се счита за отговорна, доколкото в точка 183 от решението на първата инстанция Съдът на публичната служба приема, че ако последната беше изпълнила задължението си да осигури защитата на длъжностното си лице, двойното убийство нямаше да бъде извършено. С този довод жалбоподателите поддържат, отново, че поради неизпълнението от Комисията на задължението ѝ за защита на персонала ѝ тя носи отговорност за всички последици, произтичащи от последващите действия. В това отношение следва да се припомни, че макар Съдът на публичната служба да е приложил съдебната практика във връзка с теорията за адекватната каузалност, той е трябвало да приеме, че виновното неизпълнение от страна на Комисия като такова не е достатъчно, за да се направи извод за наличие на отговорност на последната. Следователно Съдът на публичната служба не е допуснал грешка в правото, поради естеството на виновното неизпълнение, а именно нарушението на задължението за защита, което е допринесло до причиняването на специфичната вреда, която посоченото задължение е имало за цел да предотврати, като е счела по същество, че Комисията и третото лице са съпричинители на една и съща вреда.

95      Следователно в светлината на съображенията, развити по-горе, трите първи части на второто основание следва да бъдат отхвърлени.

 По четвъртата част, отнасяща се до солидарната отговорност на Комисията

96      С четвъртата част от второто основание жалбоподателите изтъкват, че дори да се приеме, че Комисията не трябва да се счита за главно отговорна за увреждащото действие, тя трябва да носи солидарна отговорност за поправянето на всички вреди. По същество жалбоподателите оспорват разпределението на отговорността, направено от Съда на публичната служба, поддържайки, че Комисията трябва да носи солидарна отговорност с убиеца.

97      В това отношение жалбоподателите изтъкват, че солидарната отговорност на Комисията произтича, първо, от общите принципи на правото на държавите членки, второ, от системата на Правилника и трето, от вторичното право на Съюза.

98      Първо, жалбоподателите изтъкват, че при липсата на специфични правила и съдебни прецеденти е необходимо позоваване на общите принципи на правото на държавите членки. В това отношение те цитират германската, испанската, френската, белгийската и италианската съдебна практика, която приемала, че когато множество факти са допринесли за настъпването на дадена вреда, всяко от отговорните лица трябва да отговаря за цялата вреда солидарно с останалите. Освен това жалбоподателите изтъкват, че е възможно също така да се приложи солидарна отговорност в хипотезата на различни източници на задължението. По този въпрос те се позовават на точка 12 от заключението на генералния адвокат Van Gerven по дело Spie–Batignolles/Комисия (201/86, непубликувано, EU:C:1989:300), в което последният заключава, че „[с]равнителното изследване на правото на държавите членки, направено от службата за изследвания и документация на Съда, е показало, че повечето държави членки приемат, че когато е доказано, че договорно нарушение […] и извъндоговорно нарушение са причинили една и съща вреда, извършителите на тези две нарушения могат да бъдат осъдени солидарно за тази вреда“.

99      Второ, когато става въпрос за системата на Правилника, жалбоподателите изтъкват, че тълкуването на член 24 от Правилника сочи, че принципът на солидарна отговорност трябва да се прилага с още по-голямо основание, когато вредоносният факт е станал възможен поради незаконното поведение на институциите. Всъщност жалбоподателите поддържат, че член 24 от Правилника се отнася до конкретния случай, в който Комисията, без да бъде ангажирана собствената ѝ отговорност, поради задължението ѝ да оказва съдействие на персонала си, отговаря солидарно с извършителя на вредоносното действие, срещу когото впоследствие може да предяви регрес. В настоящия случай Съдът на публичната служба констатира, че Комисията е била изцяло отговорна за вредоносния факт. Следователно би било напълно нелогично да се приеме, че Комисия носи солидарна отговорност, когато собствената ѝ отговорност не е ангажирана в случая, но не носи такава отговорност, обратно, в много по-тежък случай като разглеждания, в който е допринесла за извършването на вредоносното действие.

100    Трето що се отнася до вторичното право на Съюза, жалбоподателите изтъкват, че принципите на правната уредба на Съюза в областта на обезщетяването на жертвите на престъпления, произтичащи от Директива 2004/80/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно обезщетението на жертвите на престъпления (OВ L 261, 2004 г., стр. 15; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 31), са в посока на солидарната отговорност. Посочената директива, вдъхновена от Европейската конвенция за обезщетяване на жертвите на тежки престъпления, подписана в Страсбург на 24 ноември 1983 г., се основавала на принципа, че когато извършителят на престъплението не може да осигури пълно обезщетяване на вредата, държавите членки са длъжни да допринасят за това обезщетяване. Жалбоподателите поддържат, че изглежда нелогично това задължение да не се прилага за Комисията в случая, в който самата тя е допринесла за осъществяването на вредоносния факт. Макар тази правна уредба на Съюза да е обвързваща само за държавите членки, те считат, че принципът на солидарната отговорност, предвиден по-специално в Директива 2004/80, би трябвало да се прилага a fortiori към институциите на съюза, по-специално в случая, когато вредоносният факт е станал възможен поради виновното поведение на Комисията.

101    Комисията поддържа, че що се отнася до правилото за конкуренция между действието на институция и действието на трето лице, позоваването на принципите, изведени от правния ред на държавите членки, е ирелевантно. Първо, единственият текст за определяне на евентуалната солидарна отговорност на институциите бил в Правилника, доколкото член 270 ДФЕС уточнява, че компетентността на съда на Съюза по всеки спор между Съюза и неговите служители се осъществява „в границите и при условията, определени в Правилника“. В това отношение Комисията изтъква, че Правилникът се позовава на солидарна отговорност единствено в своя член 24, първа алинея, според който Общностите дължат солидарно обезщетение на длъжностното лице за вредите, претърпени от него в такива случаи, доколкото длъжностното лице само не е причинило умишлено или с груба небрежност вреди и не е успяло да получи обезщетение от виновния. Освен това Правилникът предвижда в своя член 85а хипотезата на суброгиране на Съюза в правата на жертвата, длъжностното лице или неговите наследници срещу третото отговорно лице, с изключение на евентуален иск срещу третото лице за вредоносно действие, извършено от трето лице на длъжностно лице, водещо до смърт, злополука или болест. Второ, Комисията изтъква, че в цитираните от жалбоподателите италиански и белгийски съдебни решения солидарната отговорност е била оправдана, тъй като източникът на задължението е бил идентичен, с други думи, „вредоносните действия“ се уреждали от гражданското право, докато в настоящия случай отговорността на убиеца произтичала от извършването на престъплението убийство, уредено от наказателното право, а отговорността на Комисията като работодател имала „административно-граждански“ характер.

102    Следва да се разгледа най-напред доводът, че солидарната отговорност произтичала от системата на Правилника. Всъщност жалбоподателите поддържат, че член 24 от Правилника се отнася до конкретния случай, в който Комисията, без собствената ѝ отговорност да бъде ангажирана, поради задължението си за оказва съдействие на персонала си отговаря солидарно с извършителя на вредоносното действие, срещу когото впоследствие може да предяви регрес, в случай на вреда, претърпяна от длъжностно лице поради качеството или функциите му. В настоящия случай Съдът на публичната служба констатира, че Комисията е отговорна за вредоносното действие. Следователно би било нелогично Общият съд да приеме, че Комисията носи солидарна отговорност, когато собствената ѝ отговорност не е ангажирана, но не носи такава отговорност, обратно, в много по-тежък случай, какъвто е настоящият, в който е допринесла за настъпването на вредоносния факт. Жалбоподателите предлагат по същество алтернативно тълкуване на член 24 от Правилника, съгласно което прилагането на принципа на солидарната отговорност не зависи от факта, че длъжностното лице е претърпяло вреда поради качеството или функциите си, а от факта, че институцията е извършила или не е извършила нарушение. В крайна сметка жалбоподателите поддържат, че фактът, че Alessandro Missir Mamachi е претърпял вреда поради качеството си или функциите си, е без каквото и да е значение за целите на определянето на солидарната отговорност на Комисията. Според тях трябва да се провери дали институцията е допуснала нарушение или не.

103    Комисията изтъква, че Правилникът се позовава на солидарна отговорност единствено когато длъжностното лице поради качеството или функциите си е жертва на посочените в първата алинея на член 24 от Правилника действия. Следователно Комисията била отговорна единствено в хипотезата, в която длъжностното лице е претърпяло вреда поради качеството или функциите си. Освен това Комисията отбелязва, че Съдът на публичната служба изключва в настоящия случай прилагането на член 24 от Правилника в точки 220—225 от решението на първата инстанция. Комисията поддържа също, че член 85а от Правилника предвижда хипотезата на суброгиране на Съюза в правата и исковете на длъжностното лице или на неговите наследници срещу всяко трето отговорно лице и че тя впрочем се е конституирала като граждански ищец в наказателния процес пред мароканския съд.

104    Като начало следва да се отбележи, че както отбелязва Комисията, Съдът на публичната служба отхвърля в решението на първата инстанция основание, изведено от член 24 от Правилника, съгласно който Комисията трябвало да обезщети солидарно претърпените вреди, доколкото Alessandro Missir Mamachi не е бил убит поради качеството или функциите си.

105    От една страна, макар Съдът на публичната служба правилно да е отказал да приложи член 24 от Правилника в настоящия случай, от друга страна, следва да се отбележи, че посоченият член няма за последица изключването на солидарната отговорност за претърпяната от длъжностно лице вреда, причинена от виновно поведение на институцията.

106    Всъщност двете алинеи, които съставляват член 24 от Правилника, трябва да се тълкуват заедно. Те предвиждат, във версията им, приложима към настоящото дело, че „Общностите оказват съдействие на всяко длъжностно лице, по-специално в производства срещу всяко лице, отправящо заплахи, обиди или клеветнически действия или твърдения, или нападение срещу личността или имуществото, на които длъжностното лице или член от неговото семейство е подложено поради длъжността, която заема, или служебните му задължения“ и че „[т]е дължат солидарно обезщетение на длъжностното лице за вредите, претърпени от него в такива случаи, доколкото длъжностното лице само не е причинило умишлено или с груба небрежност вреди и не е успяло да получи обезщетение от виновния“. Следователно Съдът на публичната служба правилно е отхвърлил повдигнатото пред първата инстанция основание, като се има предвид, че Alessandro Missir Mamachi не е бил убит при упражняване на служебните му задължения. Така, противно на това, което жалбоподателите изтъкват, предпоставката за прилагане на този член е фактът, че длъжностното лице е претърпяло вреда поради длъжността или служебните си задължения.

107    Все пак следва да се констатира, че от една страна, в хипотезата на длъжностно лице, което е претърпяло вреда поради длъжността или служебните си задължения, Общностите поправят солидарно претърпените вреди, независимо дали те са допуснали нарушение или не, и от друга страна, понятието за солидарна отговорност няма причина да бъде използвано, ако длъжностно лице претърпи вреда извън упражняването на служебните си задължения и ако не може да се установи никакво незаконно поведение на институция, намиращо се в причинно-следствена връзка с посочената вреда; обратно, в хипотезата, в която институция е допринесла виновно за претърпяната вреда от длъжностно лице извън упражняването на служебните му задължения, липсата на уредба в Правилника не може да се тълкува, както изтъква Комисията, като водеща до изключване на солидарната отговорност на институцията.

108    В това отношение в точка 13 от решение от 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371) Съдът приема, че не може да се извлече довод от липсата на каквато и да е изрична разпоредба в Правилника и в правната уредба за изключване на правото на длъжностното лице и на неговите наследници да искат допълнително обезщетение, когато институцията е отговорна за злополуката съгласно общото право и когато плащанията по Правилника не са достатъчни, за да осигурят пълно обезщетяване на претърпяната вреда. Макар да е вярно, че това съдебно решение се отнася до хипотеза, в която нарушението на институцията е било извършено в рамките на упражняването на служебните задължения на длъжностното лице, то установява принцип, че липсата на правна уредба в Правилника не предполага изключване на всичко, което не е изрично предвидено в него. Този принцип следователно е приложим към обстоятелствата по настоящото дело.

109    Освен това доводът на Комисията относно член 85а от Правилника не може да бъде оборен от това заключение. Всъщност посоченият член се отнася до суброгирането на Съюза в хипотезата на вреда, отговорност за която носи трето лице, докато в настоящия случай тя трябва да се счита за съпричинител на настъпилата вреда. Следователно фактът, че тя се е конституирала като граждански ищец в наказателния процес пред мароканския съд, е без каквото и да е значение, за да се определи дали може да се признае солидарната ѝ отговорност с убиеца.

110    След като се установи, че липсата на уредба в Правилника не изключва солидарната отговорност за претърпяната вреда от длъжностно лице, причинена от виновното поведение на институция, и преди да разгледа въпроса дали посочената отговорност може да бъде основана на общите принципи на правото на държавите членки, следва да се разгледат двете възражения, повдигнати от Комисията.

111    Последната поддържа, първо, що се отнася до правилото за конкуренцията между действието на институцията и действието на трето лице, че позоваването на принципите, произтичащи от правния ред на държавите членки, е без каквото и да е значение, доколкото съгласно член 270 ДФЕС компетентността на съда на Съюза да разглежда всякакви спорове между съюза и неговите длъжностни лица, се упражнява в рамките на Правилника, и второ, че след като източникът на задължението за обезщетяване е различен — това на убиеца, произтичащо от извършването на убийство, уредено от мароканското наказателно право и това на Комисията, в качеството ѝ на работодател, имащо „административно-граждански“ характер, солидарната отговорност не може да бъде приета, тъй като източникът на тези две задължения не е идентичен.

112    Що се отнася до първото възражение, то трябва да бъде отхвърлено на основание на разсъжденията, развити в точки 106 и 107 по-горе. Всъщност фактът, че Правилникът не съдържа правила относно солидарната отговорност на институция, която е допринесла за настъпването на вреда, претърпяна от длъжностно лице извън упражняването на служебните му задължения, не води до автоматично изключване на принципа на такава отговорност.

113    Що се отнася до второто възражение, то също трябва да бъде отхвърлено. Всъщност, макар да е неоспоримо, че съдът на Съюза не е компетентен да разглежда вината на убиеца, която се урежда от мароканското наказателно право, той е компетентен да се произнесе относно отговорността на институцията, когато тя е причинила, сама или с трето лице, вреда на длъжностно лице. Самият Правилник предлага тълкуване, позволяващо да се отхвърли доводът на Комисията. Всъщност, ако Alessandro Missir Mamachi беше убит поради служебните си функции, Комисията щеше да носи солидарна отговорност с убиеца съгласно член 24 от Правилника. Разбира се, фактът, че Alessandro Missir Mamachi не е бил убит поради служебните си функции, възпрепятства прилагането на посочения член, но самият му текст сочи, че естеството на отговорността на третото лице е без каквито и да е последици за солидарното задължение на институцията съпричинител на вредата. Всъщност член 24 от Правилника сочи, че съдът на Съюза може да бъде сезиран да разгледа спор относно солидарната отговорност на институция поради действие на трето лице, като естеството на отговорността на третото лице няма никакви последици за компетентността на съда на Съюза да се произнесе относно солидарната отговорност на институция.

114    В това отношение следва да се припомни, че член 24, втора алинея от Правилника уточнява, че Общностите дължат солидарно обезщетение на длъжностното лице за вредите, претърпени от него в такива случаи, доколкото длъжностното лице само не е причинило умишлено или с груба небрежност вреди и не е успяло да получи обезщетение от виновния. Тази разпоредба е тълкувана от Общия съд в смисъл, че тя подчинява допустимостта на иска за обезщетение, предявен от длъжностното лице, на изчерпването на националните правни средства за защита, доколкото те гарантират по ефективен начин защитата на заинтересованите лица и могат да доведат до поправяне на твърдяната вреда (решение от 12 юли 2011 г., Комисия/Q, T‑80/09 P, EU:T:2011:347, т. 67). Тази съдебна практика обаче не може да бъде приложена по аналогия в настоящия случай. Всъщност това тълкуване е изведено в хипотезата, в която институцията не е допуснала нарушение, докато в настоящия случай Комисията е допуснала нарушение, което е допринесло за настъпването на вредата. Така, макар в хипотезата, в която институцията не е допуснала нарушение, Общият съд да е подчинил възможността длъжностното лице да поиска тази институция да обезщети причинените от трето лице вреди на факта длъжностното лице да е направило необходимото, за да получи дължимото обезщетение пред националния съд, за да се избегне възможността то да се обърне незабавно срещу институцията, без да е опитало да получи обезщетението, дължимо от третото лице, прилагането на този принцип към обстоятелствата по настоящото дело би било твърде незадоволително и несправедливо, като се има предвид, че Комисията е съпричинител, заедно с третото лице, на вредоносния факт. Освен това от делото изглежда, че в рамките на наказателния процес срещу третото лице, което е извършило убийството, неплатежоспособността на последното е била установена от апелативния съд в Рабат, който го е осъдил да плати символично един дирхам (MAD) в полза на Съюза, встъпил като граждански ищец в процеса. Така, тъй като в настоящия случай третото лице е неплатежоспособно, е още по-незадоволително да се заключи, че искът на жалбоподателите не би бил допустим, поради факта че те не са изчерпали правните средства за защита, предвидени в мароканското право.

115    Този извод не е оборен и от решение от 14 юли 1967 г., Kampffmeyer и др./Комисия (5/66, 7/66, 13/66—16/66 и 18/66—24/66, непубликувано, EU:C:1967:31), цитирано в заключението на генералния адвокат Wahl по съединени дела Ledra Advertising и др./Комисия и ЕЦБ (C‑8/15 P—C‑10/15 P, EU:C:2016:290, т. 106), по което Съдът приема по същество, че в случай на солидарна извъндоговорна отговорност на Съюза и на държава членка частноправните субекти, за които се твърди, че са увредени, трябва да сезират най-напред компетентните национални юрисдикции, ако органите на държавите членки носят главната или преимуществена част от отговорността за твърдените нарушения. Всъщност тази хипотеза на солидарна отговорност засяга положение на смесена администрация между Съюза и държава членка, при положение че в случая фактическите обстоятелства са различни.

116    Следователно е необходимо да се разгледа дали от правния ред на държавите членки произтича общ принцип, който признава солидарната отговорност на съпричинителите на една и съща вреда и който може да се приложи в настоящия случай, в хипотезата, в която институция е допринесла за настъпването на вредата, претърпяна от длъжностно лице извън упражняването на служебните му задължения.

117    Най-напред трябва да се припомни, че член 340, втора алинея ДФЕС гласи, че: „[в] случай на извъндоговорна отговорност, Съюзът в съответствие с основните принципи на правото, които са общи за държавите членки, е длъжен да поправи вредите, причинени от неговите институции или служители, при изпълнението на техните задължения“.

118    В това отношение следва да се констатира, че от правото на държавите членки произтича общоприет общ принцип, че при обстоятелства, сходни на тези по настоящото дело, националният съд признава солидарна отговорност на съпричинителите на една и съща вреда, приемайки за справедлив факта, че увреденото лице не трябва да определя, от една страна, частта от вредата, за която всеки от съпричинителите носи отговорност, и от друга страна, да понесе риска, че този, срещу когото предявява иска, е неплатежоспособен.

119    В светлината на тези съображения следва да се заключи, че Съдът на публичната служба е допуснал грешка в правото, ограничавайки на 40 % участието на Комисията в обезщетяването на имуществената вреда, претърпяна от децата на Alessandro Missir Mamachi. Така, без да е необходимо да се разглежда доводът, изведен от вторичното право на Съюза, четвъртата част от второто основание трябва да бъде уважена.

 По третото основание, изведено от грешка в правото, допусната от Съда на публичната служба, поради това че е приел, че имуществената вреда е била напълно обезщетена чрез плащанията по Правилника

120    Като начало жалбоподателите изтъкват, че както сочи таблица 2 в приложение A.2 на жалбата, посочената в точка 202 от решението на първата инстанция сума представлява сборът от всички плащания, на които децата на Alessandro Missir Mamachi имат право до навършването на 18-годишна възраст, а именно 1 381 077 EUR, и тези, на които биха могли да имат право, при условие че останат на издръжка на семейството и че продължат образованието си до 26-годишна възраст, а именно 1 097 298 EUR. Освен това жалбоподателите допълват, че в страната на пребиваване на четирите деца на Alessandro Missir Mamachi, Кралство Белгия, университетското образование нормално приключва на възраст между 22 и 23 години. В резултат на това, като се пренебрегне чисто хипотетичното естество на сумата 1 097 298 EUR, плащането на която е обусловено от поредица условия, които биха могли изобщо да не бъдат изпълнени, жалбоподателите считат, при всяко положение, че тези суми не могат да бъдат приспаднати от размера на обезщетението, дължимо на четирите деца на Alessandro Missir Mamachi.

121    По-нататък жалбоподателите поддържат, че Съдът на публичната служба е допуснал грешка в правото, като е приел, че всички плащания по Правилника, включително тези, различни от гарантираните плащания, предвидени в член 73 от Правилника, трябва да бъдат взети предвид при преценката дали причинената от Комисията вреда е била вече обезщетена.

122    В подкрепа на това основание, на първо място, жалбоподателите изтъкват, че решение от 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371), посочено от Комисията и цитирано от Съда на публичната служба в точка 204 от решението на първата инстанция, не може да бъде приложено при обстоятелствата в настоящия случай. Според тях това решение не се отнася за всички плащания по Правилника, а само за гарантираните плащания, предвидени в член 73 от Правилника.

123    На второ място, жалбоподателите поддържат, че пенсията, плащана на четирите деца на Alessandro Missir Mamachi въз основа на Правилника, не могат да бъдат приспаднати от обезщетението за вредата, за която отговорност носи Комисията, поради факта че плащанията, които имат характера на пенсия, се предоставят въз основа на право, което длъжностното лице е придобило на основание на трудовото си отношение и което като право на самото длъжностно лице е прехвърлено автоматично на наследниците. В това отношение жалбоподателите твърдят, че друг извод би довел до дискриминация по отношение на четирите деца на Alessandro Missir Mamachi, като се има предвид, че последните би трябвало да получат на практика същата сума като децата на длъжностно лице, което е починало от естествена смърт. Освен това жалбоподателите поддържат, че при липсата на правила, произтичащи от правния ред на Съюза, решение от 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371), в точка 122 се позовава на правото, съществуващо в повечето държави членки в областта на извъндоговорната отговорност на институция по отношение на длъжностно лице.

124    На трето място, що се отнася до факта, че както отбелязва Съдът на публичната служба в точка 111 от решението на първата инстанция, Livio Missir Mamachi „не е представил никакво искане във връзка със загубата на правото на пенсия, което синът му е можел да придобие“, жалбоподателите изтъкват, че те са „оценили количествено имуществената вреда, претърпяна от наследниците на Missir Mamachi, без да отчитат социалните плащания, на които длъжностното лице е трябвало да има право, считайки, че придобитото право на пенсия от починалото лице е [било] компенсирано от пенсията за сираци, която е [била] предоставена“ на децата на последния. В това отношение жалбоподателите считат, че плащанията, направени на основание на пенсионното осигуряване в полза на децата на Alessandro Missir Mamachi, отговарят на сумите, които последният е трябвало вероятно да получи след достигане на пенсионната възраст, предвидена в Правилника. В светлината на тези съображения жалбоподателите подчертават, че ако правото на пенсия бъде приспаднато от обезщетението, сумите във връзка с това право биха били приспаднати два пъти. От една страна, те били изключени от количествената оценка на имуществената вреда. От друга страна, те били приспаднати от плащанията, дължими на наследниците на убитото длъжностно лице.

125    Комисията твърди, че Съдът на публичната служба с право счита, че при преценката дали вредата е била обезщетена или не от институцията, съдът взима предвид всички плащания по Правилника. В подкрепа на това съображение Комисията цитира решения от 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371) и от 9 септември 1999 г., Lucaccioni/Комисия (C‑257/98 P, EU:C:1999:402), в които е уточнено, че правото на длъжностното лице на обезщетение по общото право е единствено допълващо и единствено, ако длъжностното лице докаже, че плащанията по режима на Правилника не са достатъчни, за да се осигури пълно обезщетяване на претърпяната вреда. От това според Комисията следва, че ако плащанията, извършени по силата на пенсионното осигуряване, не бъдат приспаднати от обезщетението, правоимащите биха получили двойно обезщетение, а именно пенсиите за сираци и сумата, дължима като обезщетение за вредата.

126    Комисията поддържа, че както Съдът на публичната служба подчертава в точка 202 от решението на първата инстанция, тя вече е предоставила на правоимащите сумите, които надхвърлят нормално предвидените плащания в Правилника. Това обстоятелства показвало според Комисията, че тя е взела предвид особените обстоятелства около смъртта на Alessandro Missir Mamachi при предоставянето на плащанията, така че да изключи дискриминационно положение.

127    Когато става въпрос за позоваване от жалбоподателите на правния ред на държавите членки по делото, по което е постановено решение от 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371), Комисията отбелязва в точка 22 от това решение, че Съдът не се позовава на правото, съществуващо в повечето от държавите членки в областта на извъндоговорната отговорност на институция спрямо съответното длъжностно лице, а на обезщетяването на последиците от злополуката за съпругата и дъщерите на г‑н Leussink, обезщетение, което Съдът при всички положения е изключил. Комисията допълва освен това, че в светлината на практиката на Съда и на Общия съд, установяваща допълващия характер на иска за обезщетение за нарушение на общото право, не може да се поддържа, противно на твърденията на жалбоподателите, че не съществуват правила в правото на Съюза, уреждащи правото на обезщетение за вреда, претърпяна от длъжностните лица. В резултат на това позоваването на съдебната практика на държавите членки било според Комисията напълно ирелевантно.

128    Най-сетне, с оглед на риска от двойно приспадане Комисията отбелязва, че твърдението на Съда на публичната служба в точка 111 от решението на първата инстанция е „изцяло акцесорно и евентуално, а следователно и неефективно“.

129    Като начало следва да се констатира, че макар в исканията си жалбоподателите да искат обезщетение за имуществена вреда в размер на 3 975 329 EUR, в жалбата те не оспорват, че сумата от 3 милиона евро, определена от Съда на публичната служба въз основа на обезщетението, което Alessandro Missir Mamachi е щял да получи до датата на пенсионирането си, намалява сумата, с която последният и съпругата му биха разполагали за задоволяване на нуждите си. Всъщност с настоящото основание жалбоподателите се ограничават да оспорят факта, че Съдът на публичната служба е приел, че всички плащания по Правилника, включително и тези, различни от гарантираните плащания, предвидени в член 73 от Правилника, трябва да бъдат взети предвид за целите на обезщетяването на имуществената вреда. Освен това, дори да се приеме, че искайки обезщетение за имуществена вреда в размер на 3 975 329 EUR, жалбоподателите оспорват размера на сумата от 3 милиона евро, определен от Съда на публичната служба, следва да се припомни, че според постоянната съдебна практика, когато Съдът на публичната служба констатира наличието на вреда, той единствен е компетентен да прецени в границите на искането начина и размера на обезщетяване на вредата, стига решенията му да са достатъчно мотивирани, а когато става въпрос за оценка на вредата — и да посочват критериите, взети предвид за целите на определянето на възприетата сума, за да може Общият съд да упражни правораздавателен контрол върху решенията на Съда на публичната служба (вж. в този смисъл решение от 5 ноември 2014 г., Комисия/Thomé, T‑669/13 P, EU:T:2014:929, т. 79 и цитираната съдебна практика). Така, жалбоподателите, които не са обяснили в какво се състои грешката в правото, допусната от Съда на публичната служба при прилагането на критериите, използвани за определяне на размера от 3 милиона евро, следва да се заключи, че тази сума съответства на обезщетението за имуществената вреда, претърпяна от четирите деца на Alessandro Missir Mamachi.

130    По-нататък следва да се изясни значението, от една страна, на решение от 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371), на което Съдът на публичната служба се позовава в точка 204 от решението на първата инстанция и което жалбоподателите считат за неприложимо при обстоятелствата в настоящия случай, и от друга страна, на решение от 9 септември 1999 г., Lucaccioni/Комисия (C‑257/98 P, EU:C:1999:402), на което Комисията се позовава в писменото си становище.

131    По делото, по което е постановено решение от 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371), Съдът е следвало да се произнесе по въпроса дали застраховката при злополука, предвидена в член 73 от Правилника и от правната уредба, представлява изчерпателен режим за обезщетяване, който в случай на трудова злополука изключва всяка друга претенция за обезщетение за претърпени вреди и пропуснати ползи, основано на принципите на общото право. Всъщност г‑н Leussink, съпругата му и четирите им деца са подали допълващ иск за обезщетение, поддържайки, че обезщетението, предвидено в член 73 от Правилника, обхваща единствено икономическите последици от злополуката, но не и неимуществените вреди. Съдът най-напред приема, в точка 11 от решението, че покритието, предвидено в член 73 от Правилника, почива на общ режим на застрахователни вноски срещу злополука в рамките и извън службата и че правото на плащания е независимо от това кой е авторът на злополуката, и от хода и възникналата за него отговорност. По-нататък, в точка 13 от това решение Съдът приема, че при липсата на каквато и да е изрична разпоредба в правната уредба относно допълващите искания за обезщетение срещу институцията, от нея не може да бъде изведен довод за изключване на правото на длъжностното лице и наследниците му да поискат допълващо обезщетение, когато институцията носи отговорност за злополуката според общото право и когато плащанията по режима в Правилника не са достатъчни, за да осигурят пълно обезщетяване на претърпяната вреда.

132    След като установява, че става въпрос за трудова злополука и че въпросната злополука се дължи на небрежност, която може да ангажира отговорността на Комисията (решение от 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия, 169/83 и 136/84, EU:C:1986:371, т. 15—17), Съдът предоставя на г‑н Leussink допълващо обезщетение от 2 милиона белгийски франка (BEF). Що се отнася до съпругата и четирите деца на последния, Съдът приема, че последиците от злополуката за семейния живот представляват отражение от вредите, претърпени от г‑н Leussink, и че те не фигурират сред тези, за които Комисия може да бъде държана отговорна в качеството си на работодател.

133    Що се отнася до решение от 9 септември 1999 г., Lucaccioni/Комисия (C‑257/98 P, EU:C:1999:402), цитирано от Комисията в писмения ѝ отговор, Съдът потвърждава в точка 23, че престациите, получени на основание член 73 от Правилника вследствие на злополука или професионално заболяване, трябва да бъдат взети предвид от съда на Съюза за целите на оценката на подлежащите на обезщетение вреди в рамките на иск за обезщетение за претърпени вреди и пропуснати ползи, предявен от длъжностно лице на основание на нарушение, което може да ангажира отговорността на институцията, която е негов работодател.

134    Така, решения от 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371) и от 9 септември 1999 г., Lucaccioni/Комисия (C‑257/98 P, EU:C:1999:402) изясняват отношението между престациите, получени на основание член 73 от Правилника вследствие на злополука или професионално заболяване, и режима на обезщетяване по общото право.

135    На първо място, режимът по член 73 от Правилника е този на общото право се допълват, така че е възможно да се подаде искане за допълващо обезщетение, когато институцията е отговорна за злополуката, съгласно общото право и направените плащания на основание член 73 от Правилника не са достатъчни, за да осигурят пълно обезщетяване на претърпените вреди (решение от 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия, 169/83 и 136/84, EU:C:1986:371, т. 13).

136    На второ място, в приложение на този принцип съдебната практика също е изяснила факта, че плащанията, получени на основание член 73 от Правилника, вследствие на злополука или на професионално заболяване, трябва да бъдат взети предвид при оценката на подлежащите на обезщетяване вреди в рамките на иск за обезщетение за претърпени вреди и пропуснати ползи, предявен от длъжностно лице на основание на нарушение, което може да ангажира отговорността на институцията, която е негов работодател. Всъщност, ако случаят не беше такъв, би било налице двойно обезщетяване (решение от 9 септември 1999 г., Lucaccioni/Комисия, C‑257/98 P, EU:C:1999:402, т. 22).

137    Тези две съдебни решения не се произнасят обаче по въпроса дали всички плащания от социалното осигуряване трябва да бъдат взети предвид при определянето на подлежащата на обезщетяване вреда. Все пак в настоящия случай, позовавайки се на точка 204 от решението на първата инстанция, на решение от 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371), Съдът на публичната служба не е допуснал грешка в правото.

138    Всъщност, макар решението от 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371) да има за предмет връзката между обезщетението, дължимо съгласно член 73 от Правилника, и това, дължимо на основание на общото право, от това решение не следва, че всяко друго предвидено в Правилника плащане не трябва да бъде взето предвид при определянето на сумата, дължима като обезщетение за претърпяната вреда. Освен това, както изтъква Комисията, ако плащанията от пенсионното осигуряване, тоест пенсиите за сираци, не бъдат приспаднати от сумата, дължима като обезщетение за претърпените вреди, наследниците биха получили двойно обезщетение — първото, представляващо съвкупност от пенсиите за сираци, а второто, дължимо като обезщетение за претърпените вреди. Освен това пенсиите за сираци, получени от наследниците на Alessandro Missir Mamachi, са еквивалентни на плащанията, които той е щял да получи, ако беше останал жив, и следователно като такива те трябва да бъдат приспаднати от сумата на обезщетението за имуществените вреди. Най-сетне, член 73, параграф 2, трета алинея от Правилника предвижда, че обезщетението, дължимо в случай на смърт, може да бъде кумулирано с тези, предвидени в глава 3, и следователно заедно с пенсията за сираци, предвидена в член 80 от него. Така, доводът на жалбоподателите, че принципът, установен в решение от 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371), не се прилага, в настоящия случай не може да бъде уважен.

139    Този извод не е оспорен от довода на жалбоподателите, че би било дискриминационно да се счита, че пенсиите за сираци, платени на четирите деца на Alessandro Missir Mamachi на основание на Правилника, могат да бъдат приспаднати от обезщетението за вреди, за които отговаря Комисията, доколкото това би предполагало четирите деца на Alessandro Missir Mamachi да се третират като деца на длъжностно лице, починало от естествена смърт. В това отношение е достатъчно да се отбележи, че противно на това, което изтъкват жалбоподателите, и както беше констатирано от Съда на публичната служба в точка 204 от решението на първата инстанция, Комисията е взела предвид твърде специфичните обстоятелства в настоящия случай, като е предоставила на четирите деца на Alessandro Missir Mamachi суми, надхвърлящи задълженията по Правилника, предвидени за наследниците на длъжностно лице, починало от естествена смърт. Всъщност Комисията признава повишение post mortem на последния и въз основа на това повишение изчислява дължимите на неговите наследници плащания. Освен това Комисията, прилагайки член 76 от Правилника, предоставя на всяко от четирите деца месечна сума, съответстваща на двойния размер на надбавка за дете на издръжка. Най-сетне следва да се отбележи, че жалбоподателите се позовават на погрешна предпоставка, доколкото децата на длъжностно лице, което не е починало вследствие на злополука или на професионално заболяване, а от естествена смърт, не получават обезщетението, плащано на основание член 73 от Правилника на децата на длъжностно лице, починало при злополука или вследствие на професионално заболяване. Така, жалбоподателите не могат валидно да поддържат, че Съдът на публичната служба е допуснал грешка в правото, доколкото той не може да бъде упрекнат, че е констатирал, че четирите деца на Alessandro Missir Mamachi са били третирани като децата на длъжностно лице, починало от естествена смърт.

140    Следва да се отхвърли и доводът на жалбоподателите, че при липсата на правила, произтичащи от правото на Съюза, решение от 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371) се позовава на съществуващото право в повечето държави членки в областта на извъндоговорната отговорност на институция спрямо длъжностно лице. Всъщност в точка 22 от това решение съдът не се позовава на правото, съществуващо в повечето държави членки в областта на извъндоговорната отговорност спрямо длъжностно лице, и по-конкретно на необходимостта от приспадане на направените социални плащания, а на обезщетяването на последиците от злополуката за семейния живот, което Съдът при всички положения изключва.

141    Следва да се отхвърли като неефективен и доводът на жалбоподателите, че Съдът на публичната служба е допуснал грешка в правото в точка 111 от решението на първата инстанция, приемайки, че те не са предявили искане за обезщетение поради загубата на пенсия. Всъщност жалбоподателите поддържат, че не са били длъжни да поискат обезщетение за тези права, като се има предвид, че те не могат да бъдат взети предвид при определянето на размера на обезщетението за имуществените вреди. Противно на това, което твърдят жалбоподателите обаче, в точка 111 от решението на първата инстанция, Съдът на публичната служба се е ограничил да констатира, че не е било подадено никакво искане за обезщетение поради загубата на право на пенсия, въпреки факта, че съдебната практика, и по-специално решения от 5 октомври 2004 г., Sanders и др./Комисия (T‑45/01, EU:T:2004:289, т. 167) и от 12 юли 2007 г., Sanders и др./Комисия (T‑45/01, EU:T:2007:221, т. 87—90), приема, че тези права могат да бъдат взети предвид при оценката на имуществените вреди. Следователно фактът, че жалбоподателите считат, че не са били длъжни да предявят искане за обезщетение заради загубата на право на пенсия, е без значение за правилната и неоспорена преценка на Съда на публичната служба, който констатира, че такова искане не е било направено.

142    Най-сетне жалбоподателите поддържат, че сумата, дължима на четирите деца на Alessandro Missir Mamachi, ако продължат образованието си до навършването на 26-годишна възраст, имала хипотетичен характер, доколкото плащането ѝ е обусловено от редица условия, които биха могли изобщо да не бъдат изпълнени и следователно не биха могли да бъдат взети предвид като получено от тях плащане.

143    Съдът на публичната служба приема в точка 202 от решението на първата инстанция, че размерът на вече платените суми от Комисията или които тя ще продължи да плаща, възлиза на 1,4 милиона евро и че тази сума може да достигне около 2,4 милиона евро, ако съответните плащания бъдат извършвани до навършването на 26-годишна възраст от всяко от четирите деца. Следва поради това да се констатира, че Съдът на публичната служба не се е произнесъл изрично относно принципа за приспадане на тези суми от общия размер, дължим като обезщетение за вреди.

144    В светлината на тези съображения доводът, изведен от грешка в правото, допусната от Съда на публичната служба с оглед на хипотетичния характер на сумата, получена от четирите деца на Alessandro Missir Mamachi, в случай че те продължат образованието си до навършване на 26-годишна възраст, трябва да бъде отхвърлен като неефективен, а третото основание трябва да бъде отхвърлено изцяло като неоснователно.

145    С оглед на тези развития решението на първата инстанция следва да бъде отменено в частта, в която Съдът на публичната служба отхвърля като недопустими исканията за обезщетяване на неимуществените вреди на Livio Missir Mamachi и четирите деца на Alessandro Missir Mamachi и ограничава отговорността на Комисията до 40 % от претърпените от наследниците на Alessandro Missir Mamachi имуществени вреди, при положение че е трябвало да осъди последната да заплати солидарно обезщетение за вредите.

 По жалбата в първоинстанционното производство

[…]

 По искането за обезщетяване на имуществените вреди, претърпени от четирите деца на Alessandro Missir Mamachi

148    От точки 118 и 119 по-горе следва, че Комисията е осъдена солидарно да заплати обезщетение за имуществените вреди, претърпени от четирите деца на Alessandro Missir Mamachi. Сумата на обезщетението е определена на 3 милиона евро.

149    Следва да се отбележи, че в точки 138 и 139 по-горе е прието също, че правилно Съдът на публичната служба е постановил, че пенсиите за сираци трябва да бъдат взети предвид при определянето на обезщетението за имуществените вреди.

150    В това отношение следва да се припомнят правилата от Правилника, които могат да имат отражение върху настоящото дело, що се отнася до плащанията, които трябва да бъдат приспаднати от сумата 3 милиона евро, тъй като могат да се считат за модалитет на обезщетяването на имуществените вреди.

151    Първо, член 70, първа алинея от Правилника предвижда, че в случай на смърт на длъжностно лице децата на издръжка се ползват от брутната заплата на починалия до края на третия месец, следващ месеца на настъпване на смъртта. Второ, член 73, параграф 2, буква a) от Правилника установява, че в случай на смърт членовете на семейството, посочени в тази разпоредба, получават еднократна сума, равна на петкратната основна годишна заплата, изчислена въз основа на месечните заплати, получени през последните дванадесет месеца. Трето, член 76 от Правилника предвижда, че правоприемниците на починало длъжностно лице могат да получават дарения, заеми или авансови плащания, когато се намират в особено тежко положение в резултат на различни причини, включително и семейни. Четвърто, член 80 от Правилника установява, че когато длъжностно лице почине, без да остави съпруг с право на наследствена пенсия, децата на издръжка на починалия по смисъла на член 2 от приложение VII след смъртта му получават право на пенсия за сираци в съответствие с член 21 от приложение VIII. В това отношение следва да се отбележи, че член 21, параграф 2, втора алинея от приложение VIII предвижда, че сиракът има право на надбавка за образование при условията, предвидени в член 3 от приложение VII. Пето, от член 67, параграфи 2 и 4 от Правилника следва, че надбавките за деца на издръжка могат да бъдат плащани на лице, различно от длъжностното лице.

152    В настоящия случай от документите по делото е видно, че първо, съгласно член 70, първа алинея от Правилника Комисията е платила на четирите деца на Alessandro Missir Mamachi пълното възнаграждение на последния от 1 октомври до 31 декември 2006 г. Второ, Комисията им е платила общата сума от 414 308,90 EUR като гарантирано обезщетение при смърт по член 73, параграф 2, буква a) от посочения правилник, както и общата сума от 76 628,40 EUR поради смъртта на съпруга на основание член 25 от приложение X към него. Трето, Комисията признава на четирите деца, считано от 1 януари 2007 г., правото на пенсия за сираци, предвидена в член 80 от Правилника, а именно общата сума от 4 376,82 EUR на месец и на надбавка за образование по приложение VII към Правилника, а именно общата сума от 2 287,19 EUR месечно. Четвърто, съгласно член 76 от Правилника с решение от 14 май 2007 г. Комисията предоставя на всяко от четирите деца, до навършването на 19-годишна възраст, извънредна месечна помощ поради социални съображения, равняваща се на размера на надбавка за дете на издръжка, за общата сума от 1 332,76 EUR месечно. С решение от 4 юли 2008 г. последната сума е удвоена, считано от 1 август 2008 г. Пето, от приложение 4 от делото на първата инстанция следва, че Livio Missir Mamachi е получавал надбавка за деца на издръжка в общ размер на 1 453,84 EUR на месец и намаляване на данъка след прилагане на четирите облекчения, свързани с децата на издръжка, което предвид дължимия данък при липсата на деца на издръжка и действително платения, предполага плащане от Комисията на сумата 1 015,78 EUR.

153    Следва да се констатира, че извън сумата от 76 628,40 EUR, получена поради смъртта на съпруга по член 25 от приложение X, която не може да се счита за модалитет, чрез който Комисията трябва да изпълни задължението си за обезщетение на имуществените вреди, състоящи се в загубата на възнаграждение от Alessandro Missir Mamachi, сумата, платена на основание на член 70, първа алинея от Правилника, вече предоставените гарантирани плащания при смърт по член 73, параграф 2, буква a) от Правилника, пенсиите за сираци, дължими на основание член 80 от Правилника, надбавките за образование в приложение VII от Правилника, извънредната месечна помощ, предоставена на основание член 76 от Правилника, надбавките за деца на издръжка, както и сумата, свързана с данъчно облекчение, трябва да бъдат приспаднати от сумата от 3 милиона евро.

154    Що се отнася до пенсиите за сираци, в точка 138по-горе беше констатирано, че ако те не бъдат приспаднати от дължимата сума като обезщетение на претърпените имуществени вреди, наследниците биха получили двойно обезщетение. Що се отнася до сумата, платена в съответствие с член 70 от Правилника, тя съответства на тримесечното възнаграждение на Alessandro Missir Mamachi и следователно трябва да бъде взета предвид при плащането на обезщетението, свързано със загубата на възнаграждение от последния. Що се отнася до гарантираните плащания по член 73, параграф 2, буква a) от Правилника, в точка 136 по-горе е посочено, че съгласно постоянната съдебна практика това обезщетение трябва да бъде взето предвид при определянето на размера на дължимото обезщетение (решения от 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия, 169/83 и 136/84, EU:C:1986:371, т. 13 и от 9 септември 1999 г., Lucaccioni/Комисия, C‑257/98 P, EU:C:1999:402, т. 22). Същото заключение се прилага към извънредните помощи по член 76 от Правилника. Всъщност, както беше отбелязано в точка 139 по-горе, тази помощ е тясно свързана с обезщетението по член 73, параграф 2, буква a) от Правилника. Най-сетне, що се отнася до надбавките за образование, надбавки за деца на издръжка, както и сумата, получена в резултат на данъчно облекчение, следва да се отбележи, че ако Alessandro Missir Mamachi не беше починал, той щеше да ги е получил с възнаграждението си. Следователно те могат да се считат също за плащане поради загубата на възнаграждение.

155    В това отношение следва да се уточни, че несъмнено, както жалбоподателите изтъкват, някои дължими на четирите деца на Alessandro Missir Mamachi плащания са подчинени на бъдещи условия, а именно децата да останат на издръжка и да продължат образованието си до навършването на 26-годишна възраст, условия, които биха могли и да не бъдат изпълнени за едно, две, три или дори за четирите деца. Освен това, както изтъкват жалбоподателите, би могло да се окаже също, че четирите деца продължават университетското си образование, което приключва преди навършването на 26-годишна възраст. Все пак в тези хипотези, макар действително извършените плащания по Правилника трябва да бъдат под сумата от 3 милиона евро, Комисията ще бъде длъжна да заплати разликата, необходима за достигане на тази сума, доколкото претърпените имуществени вреди отговарят на това обезщетение. Всъщност извършването на всички дължими плащания, в случай че четирите деца останат на издръжка и продължат образованието си до 26-годишна възраст или го приключат преди навършването на тази възраст, представлява модалитет, чрез който Комисията трябва да изпълни задължението си за обезщетяване, като сумата от 3 милиона евро, дължима като обезщетение за претърпените имуществени вреди, е окончателно определена.

[…]

 По исканията за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от Alessandro Missir Mamachi, четирите му деца и Livio Missir Mamachi

171    В настоящия случай Общият съд разполага с всички необходими елементи, за да се произнесе по исканията за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от Alessandro Missir Mamachi, четирите му деца и Livio Missir Mamachi. Следва да се уточни като начало, че подобно на имуществените вреди Комисията не е изпълнила задължението си за защита на персонала си и трябва да се счита за съпричинител на претърпените неимуществени вреди.

 По искането за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от Alessandro Missir Mamachi

172    Жалбоподателите изтъкват, че поради незаконното поведение на Комисията Alessandro Missir Mamachi е претърпял реални и ефективни неимуществени вреди. Според жалбоподателите тези вреди се състоят във физическото страдание, изпитано от момента на агресията до неговата смърт, която е настъпила вероятно от загубата на кръв, след като убиецът го оставил на местопрестъплението. Към това би трябвало да се добави състоянието на потрес и на психологическа травма, дължащо се на факта, че e присъствал на агресията и варварското умъртвяване на любимата му съпруга, трагичното съзнание за неизбежността на собствената му смърт, както и чувството на несигурност, тревога и ужасяваща мъка за съдбата на четирите му деца, оставащи кръгли сираци, в случай че успеят да оцелеят след агресията. Според жалбоподателите правото на обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от Alessandro Missir Mamachi, произтича от правото на Съюза и от италианското право.

173    Комисията поддържа, че признаването на този вид вреди е характерно за италианската правна система съгласно член 2059 от Италианския граждански кодекс и съдебната практика относно конституционно защитените блага съгласно италианската конституция. Според Комисията в правото на публичната служба на Съюза не съществува правно основание, позволяващо позоваване на този вид вреди.

174    Като начало повдигнатото от Комисията възражение, че в правото на публичната служба на Съюза не съществувало никакво правно основание, позволяващо позоваване на такъв вид вреди, не може да бъде уважено. Всъщност е достатъчно да се отбележи, че както беше посочено в точка 107 по-горе, липсата на правна уредба в Правилника не предполага изключването на всичко, което не е предвидено изрично в него, като евентуално правно основание може да произтече от принципите, следващи от правния ред на държавите членки.

175    Следователно е необходимо да се разгледа дали от правния ред на държавите членки следва общ принцип, признаващ на жертвата правото на обезщетение за неимуществените вреди, състоящи се във физически и психически страдания, изпитани в момента на смъртта му.

176    В това отношение следва да се отбележи, че противно на това, което изтъкват жалбоподателите, от правото на държавите членки не следва общоприет общ принцип, че при обстоятелства, подобни на тези по настоящото дело, националният съд би обезщетил този вид вреди.

177    Следователно искането за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от Alessandro Missir Mamachi, трябва да бъде отхвърлено, без да е необходимо произнасяне по възражението за недопустимост, повдигнато на негово място от Комисията.

 По исканията за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от четирите деца на Alessandro Missir Mamachi

178    Според жалбоподателите поради смъртта на Alessandro Missir Mamachi четирите му деца са претърпели реални и ефективни неимуществени вреди, както морални, така и екзистенциални, които се добавят към вредата от загубата на отношения с родители и правото на обезщетение, което се основава на правото на Съюза и на италианското право.

179    Жалбоподателите изтъкват, че неимуществените вреди са свързани със събитията от нощта на 18 септември 2006 г. и отговарят на жестоката психологическа и емоционална травма, преживяна от четирите деца на Alessandro Missir Mamachi, поради факта че са присъствали на ужасяващата и разтърсваща гледка на агонията и смъртта на родителите им и впоследствие са прекарали цялата нощ с телата им, поради невъзможността им предвид младата им възраст да предприемат други действия. Тази травма била също така в основата на екзистенциалната вреда, претърпяна от четирите непълнолетни деца, които ще останат белязани през целия си живот от ужасното и мъчително преживяване в детството им, преживяване, което би могло за в бъдеще да има сериозни отражения върху качеството на междуличностните и социалните им отношения. Най-сетне вредата от загубата на отношения с родителите била in re ipsa и се състояла в несправедливата болка и страданието от загубата завинаги, при това на съвсем млада възраст, на двамата любими родители.

180    Що се отнася до определянето на неимуществените вреди, претърпени от четирите деца, жалбоподателите се позовават на пруденциално основание на италианската съдебна практика, и по-специално на последната актуализация на таблиците, изготвени за тази цел от Tribunale di Milano (съд в Милано, Италия). Тези таблици сочат за стандартния случай на ликвидация на вредата на всеки от родителите или на преживелите деца диапазон между 106 376 EUR и 212 752 EUR, позволяващ адаптирането на обезщетението към конкретните обстоятелства по делото, които се състоят по-специално в оцеляването или не на други близки, в съвместния живот или липсата на такъв с тях, в качеството и интензитета на оставащата емоционална семейна връзка, която характеризира родителската връзка със загубеното лице.

181    Жалбоподателите допълват, че съгласно постоянната практика на италианските съдилища сумите, посочени в точка 180 по-горе, са все пак чисто индикативни и могат да бъдат увеличени по преценка на съда в особено тежки случаи. В това отношение жалбоподателите отбелязват, че когато оцеляло непълнолетно дете е загубило двамата си родители, сумата на обезщетението се увеличава обикновено с 25 %. Според жалбоподателите, като се има предвид уникалният и изключителен характер на настоящия случай, както и на особено жестоките и трагични обстоятелства, при които Alessandro Missir Mamachi е загубил живота си, така определената сума трябва да бъде увеличена с 25 %.

182    В светлината на тези съображения жалбоподателите искат обезщетение на неимуществените вреди, претърпени от четирите деца на Alessandro Missir Mamachi, в размер на 319 128 EUR за всяко от тях, а именно общо 1 276 512 EUR.

183    Първо, Комисията изтъква факта, че тя не е причинила вредата, претърпяна от Alessandro Missir Mamachi. Следователно италианската съдебна практика, цитирана от жалбоподателите, не била относима, доколкото засягала хипотези на обезщетяване на неимуществени вреди от делинквентите, причинили смъртта на жертвите, докато в настоящия случай тя поддържа, че носи евентуално субсидиарна отговорност поради извършеното нарушение с оглед на твърдяната липса на адекватни мерки за сигурност.

184    Второ, Комисията счита, че в правото на публичната служба на Съюза не съществува право на обезщетение за неимуществени вреди на членовете на семейството на длъжностното лице. В това отношение Комисията изтъква, че в решение от 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371), в което според нея връзката между поведението на институцията и събитието, засегнало длъжностното лице, е била очевидно по-пряка, отколкото в настоящия случай, Съдът приема, че последиците, засягащи членовете на семейството, са били само обикновено отражение на претърпените от длъжностното лице вреди и за които институцията не може да се счита за отговорна.

185    Трето и при условията на евентуалност, Комисията поддържа, на първо място, що се отнася до психологическата травма, претърпяна от четирите деца на Alessandro Missir Mamachi, поради факта че са присъствали на жестоката и покъртителна гледка на смъртта на родителите им, от документите по делото не е видно, че децата са присъствали на убийството на родителите си и следователно че посочената вреда не е доказана в достатъчна степен от правна страна.

186    На второ място, що се отнася до екзистенциалната вреда, причинена от травмата, която според жалбоподателите би могла да има сериозни отражения за в бъдеще върху качеството на междуличностните и социалните отношения на четирите деца, Комисията отбелязва, че от една страна, съгласно италианската съдебна практика, цитирана от жалбоподателите, екзистенциалната вреда като такава не съществува като самостоятелна категория, а от друга страна, тази вреда подлежи на обезщетяване само когато е била претърпяна пряко от жертвата, обект на извършения деликт от извършителя на престъплението, който в настоящия случай не е Комисията.

187    На трето място, що се отнася до вредите, произтичащи от загубата на отношения с родителите, която според жалбоподателите е in re ipsa, Комисията отбелязва именно на основание на цитираната от жалбоподателите практика на Corte suprema di cassazione (Касационен съд, Италия), че този извод следва да се отхвърли. Всъщност според Комисията такъв извод изкривява функцията на обезщетението, което щяло да бъде предоставено не в резултат на действителна проверка на вредите, а като мярка от частен характер за вредоносно поведение. При всички положения посочените вреди вече били предмет на обезщетение под формата на плащанията по член 73 от Правилника, който предвижда именно фиксирано обезщетение в случай на смърт на длъжностно лице.

188    На четвърто и последно място, Комисията оспорва прилагането в настоящия случай на таблиците, изготвени от Tribunale di Milano (съд в Милано) с цел определяне на размера на неимуществените вреди, които се твърди, че са претърпели четирите деца на Alessandro Missir Mamachi. Най-напред, тези две таблици засягали хипотезата на обезщетяване в тежест на делинквента, хипотеза, която очевидно е неприложима към настоящия случай, доколкото Комисията не е делинквентът. По-нататък, тези таблици разкривали тенденция, следвана в една-единствена държава членка, и в рамките на тази държава членка — от една-единствена юрисдикция. Най-сетне, предлаганото прилагане на изготвените от Tribunale di Milano (съд в Милано) таблици било в противоречие с постоянната италианска съдебна практика, цитирана от жалбоподателите, по отношение на биологичните вреди, но приложима към неимуществените вреди, според която прилагането на таблици изисква винаги адекватна индивидуализация в зависимост от обстоятелствата в конкретния случай.

189    Следователно Комисията счита, че искането за обезщетяване на неимуществените вреди на четирите деца на Alessandro Missir Mamachi трябва да бъде отхвърлено.

190    Следва да се разгледат най-напред накратко двете повдигнати възражения от Комисията, която изтъква, както беше посочено в точки 183 и 184 по-горе, от една страна, че тя е отговорна само субсидиарно за претърпените от четирите деца неимуществени вреди и от друга страна, че решение от 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371) доказва, че последиците, засягащи членовете на семейството на длъжностно лице, са само обикновено отражение на претърпените от последния вреди и за които институцията не може да се счита за отговорна.

191    Що се отнася до първото възражение, следва да се припомни, че от точка 84 по-горе следва, че Съдът на публичната служба е постановил, като не е допуснал грешка в правото, че в хипотезата на нарушение, състоящо се в неизпълнение на задължение за защита, което е допринесло за причиняването на специфичната вреда, която това задължение е имало за цел да предотврати, дори институцията да не може да бъде осъдена като главно отговорна за вредата, тя трябва да се счита за съпричинител на вредата. Следователно доводът на Комисията, че тя носи субсидиарна отговорност за вредата, трябва да бъде отхвърлен.

192    Що се отнася до второто възражение, Комисията изтъква, че принципът, установен в решение от 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371), а именно че последиците, засягащи членовете на семейството на длъжностно лице, са само обикновено отражение на претърпяната от последния вреда, за която институцията не може да бъде считана за отговорна, е приложим a fortiori по настоящото дело.

193    Първо, за разлика от делото, по което е постановено решение от 8 октомври 1986 г., Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371), по което длъжностното лице — жертва на трудова злополука, е оцеляло и е получило пълно обезщетение, по настоящото дело Alessandro Missir Mamachi е починал, без да е имал право на такова обезщетение, както следва от точка 177 по-горе, и следователно последиците за членовете на семейството на починалото длъжностно лице не могат да са идентични на тези за членовете на семейството на длъжностно лице, което е оцеляло.

194    Второ, следва да се констатира, че от правото на държавите членки произтича общоприет общ принцип, че при обстоятелства, подобни на тези по настоящото дело, наличието на режим, гарантиращ автоматичното извършване на плащания на наследниците на починалото длъжностно лице, не е пречка тези лица, ако считат, че претърпените вреди не са обхванати или не са обхванати изцяло от посочения режим, да получат и обезщетяване на неимуществените им вреди посредством иск пред национална юрисдикция.

195    В това отношение от правото на държавите членки произтича също така общоприет общ принцип, че претърпените неимуществени вреди не могат да бъдат предмет на двойно обезщетяване. Следователно съдът е този, който следва да провери до каква степен режим, гарантиращ автоматичното извършване на плащания, покрива изцяло, отчасти или изобщо не покрива претърпените от наследниците неимуществени вреди, преди да определи размера на обезщетението на посочената вреда. Най-сетне, от правото на държавите членки следва, че принципът на солидарната отговорност, приложим към имуществените вреди при обстоятелства, подобни на тези по настоящото дело, се прилага и към неимуществените вреди.

196    Поради това второто възражение на Комисията трябва също да бъде отхвърлено.

197    Що се отнася до критериите за определяне на размера на обезщетението на неимуществените вреди, претърпени от четирите деца на Alessandro Missir Mamachi, жалбоподателите поддържат, че тази сума трябва да бъде определена, като се вземат предвид, първо, психологическата и емоционална травма, която четирите деца са претърпели, поради факта че са присъствали на ужасяващата и покъртителна картина на агонията и смъртта на родителите им и впоследствие са прекарали цялата нощ край телата им, в невъзможността си поради младата им възраст да предприемат други действия, второ, екзистенциалната вреда, претърпяна от четирите деца, които ще останат белязани през целия си живот от ужасното и мъчително преживяване в детството им, и трето, вредите от загубата на отношения с родители, състоящи се в несправедливата болка и страдание, че са загубили завинаги, при това съвсем млади, двамата си родители.

198    Без да е необходимо произнасяне по различните критерии, посочени от жалбоподателите, които освен това се позовават на принципи, изведени от италианската съдебна практика, следва да се констатира, че от правото на държавите членки произтича общоприет общ принцип, че при обстоятелства, подобни на тези по настоящото дело, на наследниците, а именно на децата и родителите на починалото лице, е признато правото на обезщетение на неимуществени вреди, състоящи се в психологическата болка, причинена от смъртта на близък — принцип, до който изложените критерии се доближават.

199    В това отношение следва да се уточни, че противно на това, което изтъква Комисията, неимуществените вреди, претърпени от четирите деца, не са били вече предмет на обезщетение под формата на плащания на основание член 73 от Правилника, който предвижда фиксирано обезщетение в случай на смърт на длъжностно лице. Всъщност от точка 153 по-горе следва, че фиксираното обезщетение е било взето предвид при определянето на обезщетението само на имуществените вреди, състоящи се в загубата на възнаграждението на Alessandro Missir Mamachi. За сметка на това неимуществените вреди, причинени от смъртта на Alessandro Missir Mamachi, са свързани с изпитаната от четирите деца болка и следователно не са обхванати от плащанията по член 73 от Правилника.

200    Що се отнася до определянето на размера на неимуществените вреди, следва да се отбележи, че противно на това, което изтъкват жалбоподателите, изготвените от Tribunale di Milano (съд в Милано) таблици не могат да бъдат използвани в настоящия случай. Всъщност, както Комисията основателно отбелязва, съдът на Съюза не може да използва таблици, изготвени в отделна държава членка с цел определяне на размера на обезщетението за вредите, претърпени от наследниците на починало длъжностно лице на Съюза. В това отношение следва да се припомни, че съдът на Съюза е този, който трябва да определи размера ex æquo et bono (вж. в този смисъл решение от 5 юни 1980 г., Oberthür/Комисия, 24/79, EU:C:1980:145, т. 15), излагайки взетите предвид за тази цел критерии (вж. в този смисъл решения от 14 май 1998 г., Съвет/De Nil и Impens, C‑259/96 P, EU:C:1998:224, т. 32 и 33, от 9 септември 1999 г., Lucaccioni/Комисия, C‑257/98 P, EU:C:1999:402, т. 35 и от 6 юни 2006 г., Girardot/Комисия, T‑10/02, EU:T:2006:148, т. 51).

201    Като отчита обстоятелствата по настоящото дело, както и принципите, изложени в точки 194 и 195 по-горе, и в светлината на критерия, посочен в точка 198 по-горе, Комисията следва да бъде осъдена да заплати солидарно на всяко от децата на Alessandro Missir Mamachi обезщетение за претърпените неимуществени вреди поради загубата на родителите им и присъствието им на мястото на двойното убийство, сумата, оценена ex æquo et bono на 100 000 EUR.

 По искането за обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от Livio Missir Mamachi

202    Жалбоподателите изтъкват, че на родителите на Alessandro Missir Mamachi трябва също така да бъде признато право на справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди, състоящи се в несправедливата болка и страданието, произтичащи от загубата на сина им при толкова трагични и жестоки обстоятелства. Към това страдание би следвало да се добави като екзистенциална вреда физическата и психическата умора, както и тревогата и разривът, произтичащи от необходимостта да поемат, въпреки напредналата им възраст, издръжката и образованието на четирите им деца сираци. Така, с оглед на уникалните обстоятелства по настоящото дело и особено ужасния и трагичен характер на делото, жалбоподателите искат на Livio Missir Mamachi да бъде присъдена сумата 212 752 EUR на основание на претърпените от него неимуществени вреди.

203    Комисията се ограничава да повдигне възражение за недопустимост на това искане, което беше разгледано и отхвърлено в точка 170 по-горе.

204    Достатъчно е да се отбележи, че както беше отбелязано в точка 198 по-горе, от правото на държавите членки произтича общоприет общ принцип, че при обстоятелства, подобни на тези по настоящото дело, на родителите на починалото лице е признато право на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, състоящи се в психическата болка, причинена от смъртта на близък.

205    Предвид обстоятелствата по настоящото дело и принципите, изложени в точки 194 и 195 по-горе, и в светлината на критерия, посочен в точка 198 по-горе, Комисията следва да бъде осъдена да заплати солидарно на всички жалбоподатели в качеството им на наследници на Livio Missir Mamachi и като обезщетение за претърпените от него вреди поради загубата на сина му, Alessandro Missir Mamachi, общата сума, оценена ex æquo et bono на 50 000 EUR.

[…]

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (състав по жалбите)

реши:

1)      Отменя решение от 12 май 2011 г., Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (F‑50/09) в частта, в която Съдът на публичната служба на Европейския съюз е уважил възражението за недопустимост, повдигнато от Европейската комисия срещу искането за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от г‑н Carlo Missir Mamachi di Lusignano, г‑жа Giustina Missir Mamachi di Lusignano, г‑н Filiberto Missir Mamachi di Lusignano и г‑н Tommaso Missir Mamachi di Lusignano, последните двама, представлявани от г‑жа Anne Sintobin.

2)      Отменя решение от 12 май 2011 г., Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (F‑50/09), в частта, в която Съдът на публичната служба е уважил възражението за недопустимост, повдигнато от Комисията срещу искането за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от г‑н Livio Missir Mamachi di Lusignano.

3)      Отменя решение от 12 май 2011 г., Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (F‑50/09), в частта, в която Съдът на публичната служба е ограничил отговорността на Комисията до 40 % от имуществените вреди, претърпени от г‑н Carlo Missir Mamachi di Lusignano, г‑жа Giustina Missir Mamachi di Lusignano, г‑н Filiberto Missir Mamachi di Lusignano и г‑н Tommaso Missir Mamachi di Lusignano, последните двама, представлявани от г‑жа Sintobin.

4)      Отхвърля жалбата в останалата част.

5)      Осъжда Комисията да заплати солидарно сумата от 3 милиона евро, след приспадане на плащанията по Правилника, считани за част от тази сума, направени в полза на г‑н Carlo Missir Mamachi di Lusignano, г‑жа Giustina Missir Mamachi di Lusignano, г‑н Filiberto Missir Mamachi di Lusignano и г‑н Tommaso Missir Mamachi di Lusignano, последните двама, представлявани от г‑жа Sintobin, на основание на претърпените от тях имуществени вреди.

6)      Осъжда Комисията да заплати солидарно сумата 100 000 EUR на г‑н Carlo Missir Mamachi di Lusignano на основание на претърпените от него неимуществени вреди.

7)      Осъжда Комисията да заплати солидарно сумата 100 000 EUR на г‑жа Giustina Missir Mamachi di Lusignano на основание на претърпените от нея неимуществени вреди.

8)      Осъжда Комисията да заплати солидарно сумата 100 000 EUR на г‑н Tommaso Missir Mamachi di Lusignano, представляван от г‑жа Sintobin, на основание на претърпените от него неимуществени вреди.

9)      Осъжда Комисията да заплати солидарно сумата 100 000 EUR на г‑н Filiberto Missir Mamachi di Lusignano, представляван от г‑жа Sintobin, на основание на претърпените от него неимуществени вреди.

10)    Осъжда Комисията да заплати солидарно сумата в размер общо на 50 000 EUR на г‑н Stefano Missir Mamachi di Lusignano и на останалите жалбоподатели, чиито имена са посочени в приложението, в качеството им на наследници на г‑н Livio Missir Mamachi di Lusignano, на основание на претърпените от него неимуществени вреди.

11)    Обезщетенията, посочени в точки 6—10 по-горе, следва да бъдат платени ведно с мораторната лихва, считано от произнасянето на настоящото съдебно решение до окончателното плащане, съобразно лихвения процент на Централната европейска банка за основните ѝ операции по рефинансиране, увеличен с два пункта.

12)    Отхвърля жалбата в останалата ѝ част.

13)    Осъжда Комисията да заплати съдебните разноски в производството по обжалване.

14)    Осъжда Комисията да заплати съдебните разноски в производството пред първата инстанция.

Jaeger Frimodt Nielsen Papasavvas

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 7 декември 2017 година.

Подписи

*      Език на производството: италиански.

1      Списъкът на останалите жалбоподатели е приложен само към варианта, съобщен на страните.

2      Възпроизвеждат се само точките от настоящото съдебно решение, които Общият съд счита за уместно да публикува.