ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА СЪДА (девети състав)
6 февруари 2024 година(*)
„Преюдициално запитване — Член 99 от Процедурния правилник на Съда — Защита на потребителите — Директива 93/13/ЕИО — Член 6, параграф 1 — Член 7, параграф 1 — Служебна проверка — Неравноправни клаузи — Заявление за издаване на заповед за изпълнение — Индивидуализиране на претендираните суми — Указания на висшестоящата юрисдикция за издаване на заповед за изпълнение — Задължение на по-нисшестоящата юрисдикция да се съобрази с тези указания“
По дело C‑425/23
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 11 юли 2023 г., постъпил в Съда на 11 юли 2023 г., в рамките на производство, образувано по искане на
„Профи кредит България“ ЕООД,
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
„Сити кеш“ ООД
СЪДЪТ (девети състав),
състоящ се от: O. Spineanu-Matei (докладчик), председател на състава, S. Rodin и L. S. Rossi, съдии,
генерален адвокат: M. Szpunar,
секретар: A. Calot Escobar,
предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, да се произнесе с мотивирано определение в съответствие с член 99 от Процедурния правилник на Съда,
постанови настоящото
Определение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6, параграф 1 и член 7 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273), на член 19, параграф 1 ДЕС и на принципа на ефективност на правото на Съюза.
2 Запитването е отправено в рамките на производства по заявления на „Профи кредит България“ ЕООД, „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и „Сити кеш“ ООД (наричани по-нататък заедно „трите български дружества“) за издаване на заповеди за изпълнение на задължения по договори за потребителски кредит.
Правна уредба
Директива 93/13
3 Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 гласи:
„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.
4 Член 7 от тази директива предвижда:
„1. Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици.
2. Посочените в параграф 1 мерки включват разпоредби, даващи възможност на лица или организации, които имат правен интерес от защитата на потребителите, по смисъла на националното законодателство, да сезират, при условията на националното право, съд или компетентен административен орган, които да решат дали клаузите на договора, изготвени с цел за общо използване са неравноправни, и да предприемат подходящи и ефективни мерки по преустановяване на продължаваща употреба на подобни клаузи.
3. С оглед на действащото национално законодателство, правните средства за защита, посочени в параграф 2, може да са насочени отделно, или заедно, срещу известен брой продавачи или доставчици от един и същ икономически сектор, или техни сдружения, които използват или препоръчват употребата на същите, или подобни по смисъл, договори с общи условия“.
Българското право
ГПК
5 Съгласно член 7, алинея 3 от Гражданския процесуален кодекс (наричан по-нататък „ГПК“) съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Той осигурява възможност на страните да изразят становище по тези въпроси.
6 Член 410 от ГПК е озаглавен „Заявление за издаване на заповед за изпълнение“ и гласи:
„(1) Заявителят може да поиска издаване на заповед за изпълнение:
1. за вземания за парични суми или за заместими вещи, когато искът е подсъден на районния съд;
[…]
(2) Заявлението съдържа искане за издаване на изпълнителен лист и трябва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2. В заявлението се посочва и банкова сметка или друг начин за плащане.
(3) Когато вземането произтича от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилагат договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива“.
7 Член 411 от ГПК гласи:
„(1) Заявлението се подава до районния съд по постоянния адрес или по седалището на длъжника, който в тридневен срок извършва служебна проверка на местната подсъдност. […]
(2) Съдът разглежда заявлението в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение в срока по ал. 1, освен когато:
1. искането не отговаря на изискванията на чл. 410 и заявителят не отстрани допуснатите нередовности в тридневен срок от съобщението;
2. искането е в противоречие със закона или с добрите нрави;
3. искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това;
[…]
(3) При уважаване на заявлението съдът издава заповед за изпълнение, препис от която се връчва на длъжника“.
8 Член 414, алинея 1 от ГПК гласи:
„Длъжникът може да възрази писмено срещу заповедта за изпълнение или срещу част от нея. […]
[…]“.
9 Съгласно член 415 от ГПК:
„(1) Съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за вземането си в следните случаи:
1. когато възражението е подадено в срок;
[…]
3. когато съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение.
[…]
(3) Искът по ал. 1, т. 1 и 2 е установителен, а по т. 3 — осъдителен.
[…]“.
10 Член 416 от ГПК предвижда, че когато възражение не е подадено в срок или е оттеглено, заповедта за изпълнение влиза в сила. Въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист и отбелязва това върху заповедта.
Закон за потребителския кредит
11 Член 19, алинея 6 от Закона за потребителския кредит от 18 февруари 2010 г. (ДВ, бр. 18 от 5 март 2010 г., стр. 2), в редакцията му, приложима към спора по главното производство, гласи:
„При плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита“.
12 Член 21 от този закон гласи:
„(1) Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
(2) Всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора, по-голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4, е нищожна“.
Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси
13 В периода 2021—2023 г. трите български дружества са поискали от Софийски районен съд (България) — запитващата юрисдикция, да издаде четири заповеди за изпълнение на задължения по договори за потребителски кредит.
14 В заявленията си трите български дружества указват претендираните суми общо като неизплатена главница ведно с начислените лихви и евентуално такси и други вземания, като например обезщетение за забава или допълнителни разноски, но не предоставят точна информация за изплатените от длъжниците суми и следователно за това от части от вземанията за кои вноски по кредита се състоят претендираните вземания.
15 Запитващата юрисдикция, позовавайки се на определение от 26 ноември 2020 г., Банка ДСК и Фронтекс интернешънъл (C‑807/19, EU:C:2020:967) и за да може да извърши проверка за евентуална неравноправност на някои клаузи в разглежданите договори за потребителски кредит, дава указания на трите български дружества да представят допълнителна информация, като уточнят как са формирани аритметически претендираните вземания и от части от вземанията за кои вноски се състоят. Запитващата юрисдикция иска от тях да предоставят информация и за всички евентуално извършени от потребителите по тези договори плащания. Както констатира обаче запитващата юрисдикция, трите български дружества не изпълняват дадените им указания или не ѝ отговарят достатъчно точно. Поради това тя отхвърля изцяло две от четирите посочени в точка 13 от настоящото определение заявления за издаване на заповеди за изпълнение, а именно заявленията на Профи кредит България и на Агенция за събиране на вземания.
16 Профи кредит България и Агенция за събиране на вземания подават жалби срещу решенията за отхвърляне на заявленията им за издаване на заповеди за изпълнение пред висшестоящия съд — Софийски градски съд (България), който ги уважава и връща делата на запитващата юрисдикция, като ѝ дава указания да издаде исканите със заявленията на тези дружества заповеди.
17 Видно от акта за преюдициално запитване, Софийски градски съд е приел за незаконосъобразни указанията, които запитващата юрисдикция е дала на дружествата заявители в хода на производството по издаване на заповеди за изпълнение. В това отношение този съд отбелязва, че от правилата на българския процесуален закон не следва задължение на заявителя да индивидуализира вземането си по вноски, тъй като заповедното производство е едностранно и формално, както и че изчисляването на това как кредиторите формират претенциите си към потребителите не е задача на съда, а на длъжника. По едно от разглежданите дела, след частичен анализ на клаузи на съответния договор за потребителски кредит, посоченият съд установява, че съответните вземания не са основани на неравноправни клаузи.
18 Запитващата юрисдикция обаче счита, че тази преценка на Софийски градски съд не отчита евентуалната неравноправност на някои от клаузите в разглежданите в главното производство договори за потребителски кредит.
19 Според нея редица клаузи за начисляване на неустойки пораждат съмнение, че могат да се окажат неравноправни по смисъла на член 6 от Директива 93/13. Тя отбелязва също и че на практика кредиторите изчисляват общо платеното от потребителите и правят прихващания на изпълнението, за да поискат само онова, което смятат, че им се дължи. Запитващата юрисдикция обаче счита, че при досегашната практика на националните съдилища, която не допуска индивидуализация на отделните вноски, нито за съда, нито за потребителя е възможно да прецени как точно са правени тези прихващания. Поради това за съда би могло да се окаже фактически невъзможно да установи какви суми действително дължи потребителят. При тези обстоятелства за запитващата юрисдикция възниква съмнение за съвместимостта с преследваната с Директива 93/13 цел за ефективност на потребителската защита на посочената национална съдебна практика, която не допуска националният съд да изисква индивидуализация на отделните вноски, за да гарантира тази защита.
20 По отношение на указанията на Софийски градски съд запитващата юрисдикция отбелязва, че те я задължават да издаде исканата заповед за изпълнение, без да може да посочи, че следва волята на въззивната инстанция. В това отношение тя счита, че издаването в съответствие с тези указания на заповедта за изпълнение като акт по съществото на делото би могло да накърни независимостта ѝ, и изразява съмнения относно съвместимостта на това положение с принципа на независимост на съда с оглед на член 19, параграф 1 ДЕС.
21 При тези обстоятелства Софийски районен съд (България) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Допускат ли чл. 6, пap. 1 и чл. 7 от [Директива 93/13] национална съдебна практика като тази в главните производства, според която съдът, който издава заповед за изпълнение на задължения по договор за кредит само за част от задължението по кредита, не може да иска от кредитодателя да посочи размера на частта от вноските, които се претендират от потребителя поотделно, и дори при липса на подобна информация е длъжен да издаде заповед за частта от задълженията, поискана от кредитора като глобална сума?
2) Следва ли чл. 6, пap. 1 от [Директива 93/13] във връзка с принципа за ефективност на правото на Съюза и чл. 19, пap. 1 от Договора за Европейския съюз да се тълкуват в смисъл, че указания за издаване на акт по съществото на делото, които евентуално противоречат на правото на Европейския съюз и налагат на нисшестоящ съд да изпълни волята на висшестоящия, но не чрез издаване на формален акт, препращащ към този на висшестоящия съд, а чрез акт, издаден от името на състава на нисшестоящия съд, имат обвързваща сила за нисшестоящия съд и не нарушават неговата независимост, изразена във вътрешното му убеждение по въпроса дали следва да се приложи норма от правото на Съюза[?]“.
По преюдициалните въпроси
22 Член 99 от Процедурния правилник на Съда предвижда, че Съдът може във всеки един момент да се произнесе с мотивирано определение по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат, когато отговорът на поставения преюдициален въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика или не оставя място за разумно съмнение.
23 Тази разпоредба следва да се приложи по настоящото дело.
24 Следва също да се припомни, че съдебното сътрудничество, въведено с член 267 ДФЕС, се основава на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда. От една страна, Съдът е оправомощен не да прилага нормите на правото на Съюза към определен случай, а само да се произнася по тълкуването на Договорите и на актовете на институциите, органите, службите и агенциите на Европейския съюз (вж. в този смисъл решение от 18 май 2021 г., Asociaţia „Forumul Judecătorilor din România“ и др., C‑83/19, C‑127/19, C‑195/19, C‑291/19, C‑355/19 и C‑397/19, EU:C:2021:393, т. 201 и цитираната съдебна практика). От друга страна, съгласно точка 11 от Препоръките към националните юрисдикции относно отправянето на преюдициални запитвания (ОВ C 380, 2019 г., стр. 1) националната юрисдикция трябва да направи конкретните изводи за делото, което разглежда, от предоставените от Съда насоки за тълкуване (вж. в този смисъл решение от 25 октомври 2018 г., Roche Lietuva, C‑413/17, EU:C:2018:865, т. 43).
25 В случая Съдът счита, че исканото от запитващата юрисдикция тълкуване на правото на Съюза се налага недвусмислено от съдебната практика в решения от 17 май 2022 г., Ibercaja Banco (C‑600/19, EU:C:2022:394), и от 30 юни 2022 г., Профи Кредит България (Служебно прихващане в случай на неравноправна клауза) (C‑170/21, EU:C:2022:518), както и в определения от 26 ноември 2020 г., Банка ДСК и Фронтекс интернешънъл (C‑807/19, EU:C:2020:967), от 17 януари 2023 г., ТИ БИ АЙ Банк (C‑379/21, EU:C:2023:29), и от 18 декември 2023 г., Юробанк България (C‑231/23, EU:C:2023:1008).
По първия въпрос
26 С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална съдебна практика, съгласно която юрисдикция, сезирана със заявление за издаване на заповед за изпълнение на част от задължения по договор за потребителски кредит, не може да даде указания на кредитора да уточни кои вноски по кредита иска потребителят да му върне и следователно е длъжна да издаде исканата заповед за изпълнение на цялото претендирано задължение.
27 В това отношение, най-напред, следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика ефективната защита на правата по Директива 93/13 може да се гарантира само ако системата на националното процесуално право предвижда по-конкретно в рамките на производството по издаване на заповед за изпълнение съдът да извърши служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи в съответния договор. Ако национална юрисдикция, която се произнася в производството по издаване на заповед за изпълнение, сама констатира, че следва да извърши проверка за неравноправност на разглежданите договорни клаузи, трябва да има реална възможност да извърши такава проверка (определение от 26 ноември 2020 г., Банка ДСК и Фронтекс интернешънъл, C‑807/19, EU:C:2020:967, т. 43 и цитираната съдебна практика).
28 По-нататък, следва да се констатира, че Съдът вече се е произнесъл по тълкуването на членове 6 и 7 от Директива 93/13 във връзка с правото на националния съд да извършва служебна проверка в хода на национални заповедни производства. В това отношение Съдът е приел, че националният съд е длъжен служебно да прецени дали договорните клаузи, попадащи в приложното поле на посочената директива, не са неравноправни, и да компенсира така неравнопоставеността, която съществува между потребителя и продавача или доставчика, но при условие че разполага с необходимите за това правни и фактически данни. Съдът, припомняйки съдебната практика, съгласно която националният съд е длъжен служебно да разпореди действия по събиране на доказателства, доколкото вече съдържащите се в преписката по делото правни и фактически данни пораждат сериозни съмнения за неравноправност на някои клаузи, е приел, че от тази съдебна практика следва, че ако национален съд, който разглежда заявление за издаване на заповед за изпълнение на вземане, произтичащо от клаузите на договор, сключен с потребител, по смисъла на Директива 93/13, предполага, че тези клаузи са неравноправни, без обаче да има възможност да извърши окончателна преценка за тях, може, при липсата на възражение от страна на потребителя, при необходимост служебно да поиска от кредитора необходимите доказателства, за да прецени дали тези клаузи не са евентуално неравноправни (определение от 26 ноември 2020 г., Банка ДСК и Фронтекс интернешънъл, C‑807/19, EU:C:2020:967, т. 50—53 и цитираната съдебна практика).
29 Накрая, Съдът е приел, че тъй като целта, която се преследва с член 6, параграф 1 от Директива 93/13, е не да се отменят всички договори, съдържащи неравноправни клаузи, а да се възстанови равновесието между страните, като се оставят без приложение клаузите, счетени за неравноправни, но същевременно се запази по принцип валидността на останалите клаузи в съответния договор, ако съществува правна възможност за това, националната юрисдикция, която разглежда заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на договор за потребителски кредит, съдържащ неравноправна клауза, може да уважи това заявление, като същевременно остави без приложение тази клауза, при условие че договорът може да продължи да действа без каквито и да било други изменения, допълнения или поправки, което запитващата юрисдикция следва да провери. В тази хипотеза посочената юрисдикция следва да има възможността да отхвърли разглежданото заявление само по отношение на претенциите, произтичащи от посочената клауза, ако те могат да бъдат разграничени от останалите претенции в заявлението (вж. в този смисъл решение от 30 юни 2022 г., Профи Кредит България (Служебно прихващане в случай на неравноправна клауза), C‑170/21, EU:C:2022:518, т. 35 и 37, и цитираната съдебна практика).
30 Ако обаче не може да отдели исканията, основани на клаузи в договор, сключен с потребител, от исканията, основани на клаузи, които счита за неравноправни, националният съд е длъжен да отхвърли заявлението изцяло, тъй като в противен случай би приложил неравноправна клауза в противоречие с преследваната с член 6, параграф 1 от Директива 93/13 цел за възстановяване на равенството между съдоговорителите и за гарантиране на необвързването на потребителите с неравноправни клаузи (вж. в този смисъл определение от 17 януари 2023 г., ТИ БИ АЙ Банк, C‑379/21, EU:C:2023:2926, т. 32 и 33).
31 От цитираната в точки 27—30 от настоящото определение съдебна практика следва, че съдът, който разглежда заявление за издаване на заповед за изпълнение, основано на договор за потребителски кредит, съдържащ договорни клаузи, на които е основана част от задължението и по отношение на които има съмнения дали не са неравноправни, е длъжен да поиска при необходимост служебно от кредитора допълнителна информация, за да може да разгледа въпроса за евентуалната неравноправност на тези клаузи. По-конкретно съдът трябва да може да поиска от кредитора информация за частта от вноските, които се претендират от потребителя поотделно, когато без тази информация не би могъл да определи коя част от заявлението е основана на неравноправни клаузи. В противен случай постигането на преследваната с член 6, параграф 1 от Директива 93/13 цел за предотвратяване на пораждането на обвързващо действие на неравноправна клауза за потребителя не би могло да се гарантира и съдът не би могъл да отхвърли заявлението за издаване на заповед за изпълнение само в частта му за задълженията по тази клауза, а би трябвало да го отхвърли изцяло.
32 При това положение на първия въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална съдебна практика, съгласно която юрисдикция, сезирана със заявление за издаване на заповед за изпълнение на част от задължения по договор за потребителски кредит, не може да даде указания на кредитора да уточни кои вноски по кредита иска потребителят да му върне и следователно е длъжна да издаде исканата заповед за изпълнение на цялото претендирано задължение, ако без такова уточнение тази юрисдикция не би могла да отдели претенциите по неравноправните клаузи от останалите претенции в заявлението и съответно да отхвърли това заявление само в частта за претенциите по тези клаузи.
По втория въпрос
33 С втория си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална юрисдикция, когато се произнася по същество по върнато от висшестояща юрисдикция дело, да бъде обвързана съгласно националното процесуално право от указания на последната, налагащи ѝ да издаде заповед за изпълнение, ако тази юрисдикция счита, че дадените ѝ указания не отчитат правните последици от неравноправност на клауза в договор за потребителски кредит.
34 Съгласно постоянната съдебна практика член 6, параграф 1 от Директива 93/13 задължава националния съд да отчете всички последици, които настъпват съгласно националното право от констатацията за неравноправност на клауза, за да се гарантира, че тази клауза няма да е обвързваща за потребителя. Това задължение означава, че този съд трябва да остави без приложение клаузата, която счита за неравноправна, за да може тя да няма обвързващо действие за потребителя (решение от 30 юни 2022 г., Профи Кредит България (Служебно прихващане в случай на неравноправна клауза), C‑170/21, EU:C:2022:518, т. 41).
35 В практиката си Съдът приема, че с оглед на принципа на предимство на правото на Съюза националният съд трябва да остави без приложение възприета от по-висшестояща юрисдикция съдебна практика, която го задължава да уважи изцяло претенцията във връзка с плащането и да издаде заповед за незабавно изпълнение, както и изпълнителен лист срещу длъжника за предявените вземания, при положение че те отчасти се основават на неравноправни клаузи. Освен това Съдът е приел, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална юрисдикция, която следва да се произнесе по дело, върнато от висшестояща юрисдикция, да бъде обвързана съгласно националното процесуално право от изводите и указанията на висшестоящата юрисдикция, когато въз основа на тълкуването, което е поискала от Съда, намира, че тези изводи и указания не отчитат правните последици, свързани с неравноправния характер на клауза в договор за потребителски кредит (определение от 17 януари 2023 г., ТИ БИ АЙ Банк, C‑379/21, EU:C:2023:29, т. 38 и 40, и цитираната съдебна практика).
36 От тази съдебна практика следва, че ако въз основа на тълкуване на Съда националният съд прецени, че указанията, дадени му от висшестояща юрисдикция след връщане на делото, не са в съответствие с правото на Съюза, тъй като не отчитат задължението за служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи в договор за потребителски договор, трябва да остави без приложение указанията, налагащи му да издаде заповед за изпълнение срещу длъжника.
37 Следва обаче да се отбележи, че задължението за оставяне без приложение на указания на висшестояща юрисдикция по силата на принципа на предимство на правото на Съюза трябва при необходимост да бъде съобразено и с принципа на силата на пресъдено нещо — чието значение в правовия ред на Съюза и в националните правни системи Съдът подчертава (решение от 17 май 2022 г., Ibercaja Banco, C‑600/19, EU:C:2022:394, т. 41 и цитираната съдебна практика) — по-конкретно в случай като този в едно от главните производства, при който по-висшестоящата юрисдикция вече се е произнесла по неравноправността на всички или на част от договорните клаузи, на които е основано заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като в това отношение запитващата юрисдикция следва все пак да извърши проверка.
38 Всъщност Съдът вече е приел, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална съдебна практика, която забранява на съд, сезиран с искане от продавач или доставчик за осъждане на потребител да заплати дължимия остатък от вземането, произтичащо от сключен с него договор, да извърши служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи в този договор, когато в предходно съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената директива, ако в това предходно решение се съдържат мотиви, които позволяват на този съд да установи клаузите или частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на първото производство, както и, дори да са изложени в обобщен вид, причините, поради които сезираният по това производство съд е приел, че тези клаузи или части от клауза не са неравноправни (определение от 18 декември 2023 г., Юробанк България, C‑231/23, EU:C:2023:1008, т. 34).
39 С оглед на изложеното на втория въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че при условията на спазване на принципа на силата на пресъдено нещо не допуска национална юрисдикция, когато се произнася по същество по върнато от висшестояща юрисдикция дело, да бъде обвързана съгласно националното процесуално право от указания на последната, налагащи ѝ да издаде заповед за изпълнение, ако тази юрисдикция счита, че дадените ѝ указания не отчитат правните последици от неравноправност на клауза в договор за потребителски кредит.
По съдебните разноски
40 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски.
По изложените съображения Съдът (девети състав) реши:
1) Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори
трябва да се тълкуват в смисъл, че
не допускат национална съдебна практика, съгласно която юрисдикция, сезирана със заявление за издаване на заповед за изпълнение на част от задължения по договор за потребителски кредит, не може да даде указания на кредитора да уточни кои вноски по кредита иска потребителят да му върне и следователно е длъжна да издаде исканата заповед за изпълнение на цялото претендирано задължение, ако без такова уточнение тази юрисдикция не би могла да отдели претенциите по неравноправните клаузи от останалите претенции в заявлението и съответно да отхвърли това заявление само в частта за претенциите по тези клаузи.
2) Член 6, параграф 1 от Директива 93/13
трябва да се тълкува в смисъл, че
при условията на спазване на принципа на силата на пресъдено нещо не допуска национална юрисдикция, когато се произнася по същество по върнато от висшестояща юрисдикция дело, да бъде обвързана съгласно националното процесуално право от указания на последната, налагащи ѝ да издаде заповед за изпълнение, ако тази юрисдикция счита, че дадените ѝ указания не отчитат правните последици от неравноправност на клауза в договор за потребителски кредит.
Съставено в Люксембург на 6 февруари 2024 година.
Секретар | | Председател на състава |
A. Calot Escobar | | O. Spineanu-Matei |