РЕШЕНИЕ НА ПЪРВОИНСТАНИОННИЯ СЪД (състав по жалбите)

5 октомври 2009 година

Съединени дела T‑40/07 P и T‑62/07 P

José António de Brito Sequeira Carvalho

срещу

Комисия на Европейските общности

и

Комисия на Европейските общности

срещу

José António de Brito Sequeira Carvalho

„Обжалване — Публична служба — Длъжностни лица — Отпуски — Отпуск по болест — Служебно предоставяне на отпуск по болест — Удължаване на служебно предоставения отпуск по болест — Нов предварителен медицински преглед — Компетентност на Съда на публичната служба — Изменение на предмета на спора“

Предмет: Жалби срещу Решение на Съда на публичната служба на Европейския съюз (трети състав) от 13 декември 2006 г. по дело de Brito Sequeira Carvalho/Комисия (F‑17/05, Recueil FP, стp. I‑A‑1‑149 и II‑A‑1‑577), с които се иска отмяната на това решение

Решение: Отхвърля жалбата по дело T‑40/07 P. По дело T‑40/07 P г‑н José António de Brito Sequeira Carvalho понася направените от него съдебни разноски, както и тези на Комисията на Европейските общности в настоящото производство. Отменя Решение на Съда на публичната служба на Европейския съюз (трети състав) от 13 декември 2006 г. по дело De Brito Sequeira Carvalho/Комисия (F‑17/05, Recueil FP, стp. I‑A‑1‑149 и II‑A‑1‑577) в частта, в която то отменя решението от 13 юли 2004 г. и решенията за удължаване на служебно предоставения отпуск по болест, последвали решението от 22 септември 2004 г. Отхвърля жалбата, подадена от г‑н De Brito Sequeira Carvalho пред Съда на публичната служба по дело F‑17/05 като недопустима по отношение на решението от 13 юли 2004 г. и решенията за удължаване на служебно предоставения отпуск по болест, последвали решението от 22 септември 2004 г. Отхвърля жалбата по дело T‑62/07 P в останалата ѝ част. По дело T‑62/07 P г‑н De Brito Sequeira Carvalho понася половината от направените от него разноски както в производството пред Съда на публичната служба, така и в настоящото производство. По дело T‑62/07 P Комисията понася направените от нея съдебни разноски, както и половината от съдебните разноски, направени от г‑н De Brito Sequeira Carvalho както в производството пред Съда на публичната служба, така и в настоящото производство.

Резюме

1.      Длъжностни лица — Решение, засягащо административния статут на длъжностно лице — Взимане предвид на обстоятелства, които не са вписани в служебното му досие, но за които заинтересованото лице е било предварително уведомено — Законосъобразност — Условия

(член 26, първа алинея от Правилника за длъжностните лица)

2.      Производство — Процесуално-организационни действия — Писмени въпроси, поставени на страните — Липса на автоматични последици върху разрешаването на спора

(членове 49, 64 и 65 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд; член 3, параграф 4 от Решение 2004/752 на Съвета)

3.      Производство — Представяне на доказателствата — Срок — Късно представяне на приведените доказателства

(член 48, параграф 1 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд)

4.      Производство — Молба за разпореждане на събиране на доказателства — Представяне след приключване на устната фаза на производството — Молба за възобновяване на устната фаза на производството

(член 62 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд)

5.      Длъжностни лица — Жалба — Предварителна административна жалба — Срокове — Характер, свързан с публичния ред

(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица)

6.      Актовe на институциите — Презумпция за действителност — Несъществуващ акт — Понятие

(член  249 ЕО)

7.      Длъжностни лица — Орган по назначаването — Правомощия —Упражняване

(член 2 от Правилника за длъжностните лица)

8.      Длъжностни лица — Жалба — Правни основания — Злоупотреба с власт

9.      Длъжностни лица — Жалба — Предварителна административна жалба — Срокове — Погасяване — Извинима грешка

(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица )

1.      Законосъобразността на направената от общностния съд преценка на жалба на длъжностно лице в никакъв случай не е обусловена от изпълнението от институцията ответник на нейното задължение по член 26 от Правилника да предостави служебното досие на длъжностното лице. Общностният съд сам следва да прецени дали е целесъобразно да предприеме евентуални процесуално-организационни действия и да разпореди евентуално събиране на доказателства.

Член 26, първа алинея от Правилника има за цел да гарантира правото на защита на длъжностното лице, като не допуска решенията на органа по назначаването, които засягат административния статут и кариерата му, да се основават на факти, свързани с неговите способности, ефикасност или поведение, които не са отбелязани в служебното му досие. От това следва, че решение, което се основава на такива фактически обстоятелства, противоречи на гаранциите на Правилника и трябва да се отмени като прието в рамките на незаконосъобразна процедура.

При все това, дори посочените в член 26 от Правилника документи да не са приложени към служебното досие, това обстоятелство не може да обоснове отмяна на решение, ако заинтересованото лице в действителност е било уведомено за тях. Всъщност невъзможността за противопоставяне на длъжностно лице на документи, свързани с неговите способности, ефикасност или поведение, се отнася единствено до документите, които не са му били съобщени предварително. Тя не се отнася до документите, за които то е уведомено, но които все още не са приложени към служебното му досие, като институцията не може да бъде възпрепятствана да вземе решение в интерес на службата въз основа на предварително съобщени на заинтересованото лице документи, единствено на основание, че те все още не са били приложени към служебното му досие. От това следва, че институцията извършва нарушение на член 26 от Правилника и на правото на защита на длъжностно лице, когато приема увреждащо го решение, без предварително да му е съобщила фактическите обстоятелства, които не са вписани в служебното му досие и които обосновават приемането на това решение. В това отношение единствено доказаният факт, че длъжностното лице е запознато с тези фактически обстоятелства, не може да се счита за достатъчно доказателство, че то е имало възможност преди приемането на увреждащото го решение надлежно да защити интересите си. Освен това, за да е гарантирано неговото право на защита, институцията следва с всички средства да докаже, че предварително му е дала възможност да разбере, че макар да не са били приложени към служебното му досие, въпросните фактически обстоятелства могат да обосноват увреждащото го решение. В противен случай изискваното от член 26 от Правилника съобщаване не може да се счита за извършено.

(вж. точки 91—94)

Позоваване на: Първоинстанционен съд — 13 декември 2005 г., Cwik/Комисия, T‑155/03, T‑157/03 и T‑331/03, Recueil FP, стр. I‑A‑411 и II‑1865, точки 50 и 51 и цитираната съдебна практика и точка 52, 28 ноември 2006 г., Milbert и др./Комисия, T‑47/04, Recueil FP, стр. I‑A‑2‑281 и II‑A‑2‑1455, точка 83

2.      Решението на страните да се поставят писмени въпроси зависи от свободната преценка на Съда на публичната служба, който на всеки етап от производството може да разпореди процесуално-организационните действия или събирането на доказателства, предвидени в членове 64 и 65 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд. Упражняването на това правомощие обаче не води до никакви автоматични последици за разрешаването на спора, тъй като Съдът на публичната служба сам преценява доказателствената стойност на предоставените му или събрани от него доказателства.

(вж. точка 105)

Позоваване на: Съд — 29 октомври 2004 г., Ripa di Meana/Парламент, C‑360/02 P, Recueil, стр. I‑10339, точка 28

3.      Като изключение от правилата, уреждащи представянето на приведените доказателства, член 48, параграф 1 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд налага на страните да посочат мотиви за късното представяне на приведените от тях доказателства. Подобно задължение означава, че на общностния съд се признава правомощието да осъществява контрол по отношение на мотивите за късното представяне на приведените доказателства и съответно по отношение на съдържанието на последните, както и в случаите, когато молбата не е достатъчно обоснована от правна гледна точка — правомощието да ги отхвърли. На още по-силно основание това се отнася до доказателствата, приведени след представянето на писмената дуплика.

(вж. точка 115)

Позоваване на: Съд — 14 април 2005 г., M/Съд, C‑243/04 P, непубликувано в Recueil, точка 33

4.      След приключването на устната фаза на производството страна може да поиска процесуално-организационни действия единствено ако Съдът на публичната служба реши да възобнови устната фаза на производството. Тъй като по силата на член 62 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд Съдът на публичната служба разполага в това отношение с оперативна самостоятелност, той е длъжен да уважи искане за възобновяване на устната фаза на производството единствено ако заинтересованата страна се основава на обстоятелства, които по своето естество биха могли да бъдат от решаващо значение и които тя не е могла да изтъкне преди края на устната фаза на производството.

(вж. точка 131)

Позоваване на: Съд — 8 юли 1999 г., Hüls/Комисия, C‑199/92 P, Recueil, стр. II‑4287, точки 126 и 128, Съд — 27 април 2006 г., L/Комисия, C‑230/05 P, непубликувано в Recueil, точка 68

5.      Както тримесечният срок за подаване на административна жалба срещу увреждащ акт, така и тримесечният срок за подаване на жалба срещу изрично решение за отхвърляне или мълчалив отказ на административната жалба, предвидени в членове 90 и 91 от Правилника, са императивни и не се определят по усмотрение на страните или на съда, тъй като са въведени, за да се гарантират яснотата и сигурността на правните положения. За тази цел тези срокове трябва да се разглеждат като приложими към всяко оспорване на акт, подлежащ на контрол от общностния съд, независимо от неговото естество. Всъщност членове 90 и 91 от Правилника не правят разграничение между условията за допустимост на административната жалба и на жалбата по съдебен ред в зависимост от тежестта на порока, от който е засегнат обжалваният административен акт.

(вж. точки 145 и 146)

Позоваване на: Съд — 6 декември 2001 г., Reyna González del Valle/Комисия, C‑219/01 P, непубликувано в Recueil, точка 10, Съд — 18 януари 2007 г., PKK и KNK/Съвет, C‑229/05 P, Сборник, стр. I‑439, точка 101, Първоинстанционен съд — 28 март 2001 г., Reyna González del Valle/Комисия, T‑130/00, непубликувано в Recueil, точка 39, Първоинстанционен съд — 8 март 2006 г., Lantzoni/Съд, T‑289/04, Recueil FP, стр. I‑A‑2‑39 и II‑A‑2‑171, точки 40 и 41, Първоинстанционен съд — 25 октомври 2007 г., Estaser El Mareny/Комисия, T‑274/06, непубликувано в Сборника, точка 40

6.      Актовете на общностните институции по принцип се ползват от презумпция за законосъобразност и дори да са опорочени от нередности произвеждат правни последици, докато не бъдат отменени или оттеглени. Изключение от този принцип правят актовете, опорочени от нередност, която е толкова явно сериозна, че не може да бъде допусната от общностния правен ред, трябва да се считат за непораждащи правни последици, дори временни, т.е. да се разглеждат като правно несъществуващи. Това изключение има за цел да запази равновесието между две основни, но понякога противоположни изисквания, на които трябва да отговаря даден правен ред, а именно стабилността на правоотношенията и спазването на законността. Тежестта на последиците, които са свързани с констатирането на несъществуването на даден акт на общностните институции, изисква по съображения за правна сигурност тази констатация да бъде запазена само за съвсем крайни хипотези. Това не е така в случаите, когато нарушението във връзка с компетентността и порокът във формата се състоят в неизпълнение на задължението за мотивиране на решението, което явно не е толкова сериозно, че да трябва решението да се разглежда като правно несъществуващо.

(вж. точки 150—153)

Позоваване на: Съд — 15 юни 1994 г., Комисия/BASF и др., C‑137/92 P, Recueil, стр. I‑2555, точки 48—50, Съд — 8 юли 1999 г., Chemie Linz/Комисия, C‑245/92 P, Recueil, стр. I‑4643, точки 93—95, Съд — 5 октомври 2004 г., Комисия/Гърция, C‑475/01, Recueil, стр. I‑8923, точки 18—20

7.      Прехвърляне на правомощия или дерогиране на критериите за разпределение на предоставените от Правилника правомощия на органа по назначаването може да доведе до недействителност на приет от администрацията акт единствено ако съществува опасност подобно прехвърляне на правомощия или дерогиране да накърни някоя от гаранциите за длъжностните лица, уредени от Правилника или от правилата за добра администрация в областта на персонала. Всъщност решение на Комисията на основание член 2 от Правилника предполага по-скоро разпределение на случаите в рамките на службите на Комисията, отколкото строго разпределение, чието неспазване може да бъде санкционирано с недействителност на актовете, приети извън установените рамки.

(вж. точка 155)

Позоваване на: Първоинстанционен съд — 15 септември 1998 г., De Persio/Комисия, T‑23/96, Recueil FP, стр. I‑A‑483 и II‑1413, точка 111, Първоинстанционен съд — 7 февруари 2007 г., Caló/Комисия, T‑118/04 и T‑134/04, все още непубликувано в Сборника, точки 68 и 71

8.      Понятието за злоупотреба с власт има точен обхват, който се отнася до използването от административен орган на правомощията му за цел, различна от тази, с оглед на която те са му предоставени. Едно решение е опорочено поради злоупотреба с власт само ако въз основа на обективни, относими и непротиворечиви доказателства изглежда, че е било прието с цел да постигне различни от изложените в него цели.

В това отношение не е достатъчно лицето да се позове на някои факти в подкрепа на своите твърдения, а е необходимо също да представи достатъчно конкретни, обективни и непротиворечиви доказателства, които да потвърдят тяхната достоверност или поне правдоподобност, без наличието на които истинността на твърденията на съответната институция не би могла да бъде оспорена.

(вж. точки 172 и 173)

Позоваване на: Първоинстанционен съд — 5 юли 2000 г., Samper/Парламент, T‑111/99, Recueil FP, стр. I‑A‑135 и II‑611, точка 64, 19 септември 2001 г., E/Комисия, T‑152/00, Recueil FP, стр. I‑A‑179 и II‑813, точка 69, Cwik/Комисия, посочено по-горе, точки 179 и 180, 2 декември 2008 г., Karatzoglou/AER, T‑471/04, все още непубликувано в Сборника, точки 49 и 50

9.      Понятието за извинима грешка трябва да се тълкува ограничително и може да се отнася само до изключителни обстоятелства, при които по-конкретно институциите са възприели поведение, което е от естество само по себе си или в решаваща степен да породи допустимо объркване в съзнанието на добросъвестен правен субект, положил цялата дължима грижа, която се изисква от оператор с нормални познания. Предвид факта че представлява изключение от санкцията за недопустимост при неспазване на срокове за подаване на административна жалба и на жалба по съдебен ред, които са императивни, понятието за извинима грешка трябва да се изтъкне и докаже от страната, която възнамерява да се възползва от него, и съдът не може служебно да констатира подобна грешка.

Освен това, дори да е възможно извинима грешка да доведе до запазване на срока и следователно да позволи допускането на административна жалба или на жалба по съдебен ред въпреки неспазването на сроковете, предвидени от член 90, параграф 2 или от член 91, параграф 3 от Правилника, тя не може да освободи жалбоподателя от предварителното производство, предвидено в член 90, параграф 2 от Правилника, което е изрично условие за допускането на жалба по силата на член 91, параграф 2 от Правилника, и не може да позволи подаването на жалба направо пред Съда на публичната служба.

(вж. точки 204—206)

Позоваване на: Съд — 15 декември 1994 г., Bayer/Комисия, C‑195/91 P, Recueil, стр. I‑5619, точка 26, Съд — 15 май 2003 г., Pitsiorlas/Съвет и ЕЦБ, C‑193/01 P, Recueil, стр. I‑4837, точка 24, Първоинстанционен съд — 16 март 1993 г., Blackman/Парламент, T‑33/89 и T‑74/89, Recueil, стр. II‑249, точки 32 и 33, Първоинстанционен съд — 11 ноември 2008 г., Speiser/Парламент, T‑390/07 P, непубликувано в Сборника, точка 33