РЕШЕНИЕ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД (пети състав)
27 септември 2007 година(*)
„Извъндоговорна отговорност — Мляко — Допълнителен налог — Референтно количество — Регламент (ЕИО) № 2187/93 — Обезщетяване на производителите — Спиране на давността“
По съединени дела T‑8/95 и T‑9/95
Wilhelm Pelle, с местожителство в Kluse-Ahlen (Германия),
Ernst-Reinhard Konrad, с местожителство в Löllbach (Германия),
за които се явяват адв. B. Meisterernst, адв. M. Düsing, адв. D. Manstetten, адв. F. Schulze и адв. W. Haneklaus, avocats,
ищци,
срещу
Съвет на Европейския съюз, за който първоначално се явяват г‑н A. Brautigam и г‑жа A.‑M. Colaert, а впоследствие г‑жа Colaert, в качеството на представители,
и
Комисия на Европейските общности, за която първоначално се явяват г‑н D. Booß и г‑н M. Niejahr, в качеството на представители, а впоследствие г‑н Van Rijn и г‑н Niejahr, подпомагани първоначално от адв. H.‑J. Rabe, адв. G. Berrisch и адв. M. Núñez-Müller, avocats,
ответници,
с предмет искове за обезщетение в приложение на член 178 от Договора за ЕО (понастоящем член 235 ЕО) и на член 215, втора алинея от Договора за ЕО (понастоящем член 288, втора алинея ЕО) на вредите, които ищците твърдят, че са претърпели в резултат от прилагането на Регламент (ЕИО) № 857/84 на Съвета от 31 март 1984 година за установяване на общи правила за прилагането на налога, предвиден в член 5в от Регламент (ЕИО) № 804/68, в сектора на млякото и млечните продукти (ОВ L 90, стр. 13), допълнен с Регламент (ЕИО) № 1371/84 на Комисията от 16 май 1984 година за определяне на правилата за прилагане на допълнителния налог, предвиден в член 5в от Регламент № 804/68 (ОВ L 132, стр. 11),
ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ОБЩНОСТИ (пети състав),
състоящ се от: г‑н M. Vilaras, председател, г‑жа M. E. Martins Ribeiro и г‑жа K. Jürimäe, съдии,
секретар: г‑н J. Plingers, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 23 януари 2007 г.,
постанови настоящото
Решение
Правна уредба
Режим на референтните количества
1 Регламент (ЕИО) № 1078/77 на Съвета от 17 май 1977 година за въвеждане на режим за премии за непредлагане на пазара на мляко и млечни продукти и за конверсия на млечни стада (ОВ L 131, стр. 1) предвижда изплащането на премия за непредлагане на пазара или на премия за конверсия на производителите, които поемат задължението за период на непредлагане на пазара от пет години да не предлагат на пазара мляко или млечни продукти или за период на конверсия от четири години да не предлагат мляко или млечни продукти на пазара и да конвертират своето млечно стадо в стадо за производство на месо.
2 Млекопроизводителите, поели задължение на основание Регламент № 1078/77, обичайно се наричат „производители в квота SLOM“, като този акроним произлиза от нидерландския израз „slachten en omschakelen“ (убиване и конвертиране), който описва задълженията им съгласно режима за непредлагане на пазара или за конверсия.
3 От 1 април 1984 г. Регламент (ЕИО) № 856/84 на Съвета от 31 март 1984 година за изменение на Регламент (ЕИО) № 804/68 относно общата организация на пазара на мляко и млечни продукти (ОВ L 90, стр. 10) и Регламент (ЕИО) № 857/84 на Съвета от 31 март 1984 година за установяване на общи правила за прилагането на налога, предвиден в член 5в от Регламент (ЕИО) № 804/68 в сектора на млякото и млечните продукти (ОВ L 90, стр. 13), въвеждат допълнителен налог върху доставените количества мляко, надвишаващи референтно количество, което се определя за всеки купувач в пределите на определено общо количество, гарантирано на всяка държава-членка. Освободеното от допълнителния налог референтно количество се равнява на количеството мляко или млечен еквивалент, доставено от производител или закупено от мандра, през референтната година, съгласно избрания от държавата-членка метод, като за Федерална република Германия референтната година е 1983 г.
4 Условията за прилагане на допълнителния налог, предвиден в член 5в от Регламент (ЕИО) № 804/68 на Съвета от 27 юни 1968 година относно общата организация на пазара в сектора на млякото и млечните продукти (ОВ L 148, стр. 13), са определени в Регламент (ЕИО) № 1371/84 на Комисията от 16 май 1984 г. (ОВ L 132, стр. 11).
5 На производителите, които през избраната от съответната държава-членка референтна година не са доставяли мляко в изпълнение на задължението, поето на основание Регламент № 1078/77, не се разпределя референтно количество.
6 В Решение от 28 април 1988 г. по дело Mulder (120/86, Recueil, стр. 2321, наричано по-нататък „Решение Mulder I“) и в Решение по дело von Deetzen (170/86, Recueil, стр. 2355) Съдът обявява за недействителен Регламент № 857/84, допълнен с Регламент № 1371/84, доколкото той не предвижда разпределяне на референтно количество на производителите, които в изпълнение на задължението, поето на основание Регламент № 1078/77, не са доставяли мляко през избраната от съответната държава-членка референтна година.
7 В резултат на Решение Mulder I и Решение по дело von Deetzen, точка 6 по-горе, на 20 март 1989 г. Съветът приема Регламент (ЕИО) № 764/89 за изменение на Регламент № 857/84 (ОВ L 84, стр. 2), който влиза в сила на 29 март 1989 г., за да позволи предоставянето на разглежданите в тези съдебни решения производители на специално референтно количество, представляващо 60 % от производството им за дванадесетте месеца, предхождащи поемането на задължение на основание Регламент № 1078/77 за непредлагане на пазара или за конверсия.
8 Производителите, които са поели задължения за непредлагане на пазара или за конверсия и в приложение на Регламент № 764/89 са получили така нареченото „специално“ референтно количество, се наричат „производители в квота SLOM I“.
Режим на обезщетяване и режим на давността
9 С междинно решение от 19 май 1992 г. по дело Mulder и др./Съвет и Комисия (C‑104/89 и C‑37/90, Recueil, стр. I‑3061, наричано по-нататък „Решение Mulder II“) Съдът постановява, че Общността носи отговорност за вредите, претърпени от определени млекопроизводители, които са поели задължения на основание Регламент № 1078/77 и впоследствие са били възпрепятствани да предлагат мляко на пазара в резултат от прилагането на Регламент № 857/84, допълнен с Регламент № 1371/84. Що се отнася до дължимите суми, Съдът приканва страните да определят размера им по общо съгласие.
10 Вследствие на това решение Съветът и Комисията публикуват Известие № 92/C 198/04 в Официален вестник на Европейските общности от 5 август 1992 г. (ОВ C 198, стр. 4, наричано по-нататък „Известие от 5 август 1992 г.“). Това известие гласи:
„В резултат на решението [Mulder II, точка 9 по-горе] […] институциите на Общността намират за необходимо да съобщят следното на заинтересованите лица:
1) Съдът прие, че Общността носи извъндоговорна отговорност на основание член [288 ЕО] спрямо всеки производител, като определения в член 12 [, буква] в) от Регламент (ЕИО) № 857/84, който е претърпял вреда, подлежаща на поправяне по смисъла на посоченото решение, поради това че не е могъл своевременно да получи квота мляко вследствие на участието си в установения с Регламент (ЕИО) № 1078/77 режим, и който действително отговаря на произтичащите от решението критерии и условия.
2) Институциите се задължават спрямо всеки производител, посочен в точка 1, до изтичането на посочения в точка 3 срок да не повдигат възражение за изтекла давност по член 43 от Статута на Съда (понастоящем член 46 от Статута на Съда), доколкото правото на обезщетение не е погасено към датата на публикуване на настоящото известие в Официален вестник на Европейските общности или към датата, на която производителят вече се е обърнал към някоя от институциите.
3) За да може решението [Mulder II, точка 9 по-горе] да прояви пълното си действие, институциите ще приемат практическите правила за обезщетяване на заинтересованите лица, включително и във връзка с лихвите.
Институциите ще уточнят пред кои органи и в какъв срок следва да се подадат заявленията. На производителите се гарантира, че няма да се възпрепятства възможността за признаване на правата им, ако преди началото на този срок не са се обърнали към институциите на Общността или националните органи.“
11 Вследствие на Известието от 5 август 1992 г. Съветът приема Регламент (ЕИО) № 2187/93 от 22 юли 1993 година, предвиждащ предлагане на обезщетение за някои производители на мляко и млечни продукти, които временно са били възпрепятствани да осъществяват дейността си (ОВ L 196, стр. 6). Регламентът предвижда в полза на производителите, получили окончателно специално референтно количество, предлагане на предварително определено обезщетение за вредата, претърпяна в резултат от прилагането на правната уредба, посочена в Решение Mulder II, точка 9 по-горе.
12 Член 10, параграф 2 от Регламент № 2187/93 гласи:
„Производителят изпраща заявлението си [за обезщетение] на компетентния [национален] орган. Заявлението на производителя трябва да бъде получено от компетентния орган не по-късно от 30 септември 1993 г., в противен случай се отхвърля.
Предвиденият в член 43 от Статута на Съда давностен срок започва отново да тече за всички производители, считано от посочената в първа алинея дата, ако предвидената в нея претенция не е предявена преди тази дата, освен ако давността не е прекъсната с предявяването на иск пред Съда съгласно член 43 от Статута.“ [неофициален превод]
13 Член 14, първа алинея от Регламент № 2187/93 предвижда:
„В срок от не повече от четири месеца, считано от получаване на заявлението, посоченият в член 10 компетентен орган предлага обезщетение на производителя от името и за сметка на Съвета и Комисията […]“ [неофициален превод]
14 Член 14, трета алинея от Регламент № 2187/93 гласи:
„Отказът да се приеме предложението в двумесечен срок, считано от получаването му, означава, че то престава да бъде обвързващо за съответните институции на Общността.“ [неофициален превод]
15 Член 43 от Статута на Съда на Европейските общности (наричан по-нататък „Статут на Съда“) гласи:
„Исковете срещу Общностите по дела на база извъндоговорна отговорност се погасяват след изтичането на срок от пет години от датата на възникване на събитието, което ги обуславя. Давността се прекъсва с предявяването на иск пред Съда или ако преди образуването на това производство увредената страна е предявила претенцията си пред съответната институция на Общностите. В последния случай производството се образува в двумесечен срок, предвиден в член 230 [ЕО] […]; разпоредбите на втора алинея от член 232 [ЕО] […] се прилагат, когато е уместно.“
Обстоятелства в основата на спора
16 Ищците са млекопроизводители в Германия. В рамките на Регламент № 1078/77 те поемат задължение за непредлагане на пазара за период, който изтича на 1 март 1985 г. за ищеца по дело T‑8/95 и на 30 юни 1984 г. за ищеца по дело T‑9/95. В качеството на производители в квота SLOM I те получават специално референтно количество на основание Регламент № 764/89.
17 С писмо от 23 декември 1991 г. до институциите ответници, ищецът по дело T‑8/95 предявява правото си на обезщетение пред Общността. Ищецът по дело T‑9/95 постъпва по същия начин, като изпраща писмо на 4 декември 1990 г. Съветът с писма от 13 януари 1992 г. (дело T‑8/95) и от 20 декември 1990 г. (дело T‑9/95), както и Комисията с писма от 16 януари 1992 г. (дело T‑8/95) и от 19 декември 1990 г. (дело T‑9/95), отказват да обезщетят ищците. В тези писма институциите ответници изразяват готовност да се откажат от позоваването на изтекла давност до изтичането на тримесечен срок, считано от публикуването в Официален вестник на Европейските общности на Решение Mulder II, точка 9 по-горе. Този ограничен във времето отказ все пак се отнася само до заявленията, чиято давност не е изтекла към датата на посочените писма.
18 Вследствие на приемането на Регламент № 2187/93 ищците подават пред компетентния германски орган заявления за обезщетение на основание член 10, параграф 2, първа алинея от посочения регламент.
19 С писма от 17 декември 1993 г. (дело T‑8/95) и от 2 декември 1993 г. (дело T‑9/95) на основание член 14, първа алинея от Регламент № 2187/93 германският орган предлага на ищците предварително определено обезщетение от името и за сметка на Общността.
20 Ищците пропускат двумесечния срок, предвиден в член 14, трета алинея от Регламент № 2187/93. Така посочените в предходната точка предложения за обезщетение са имплицитно отхвърлени.
Производство
21 Ищците предявяват настоящите искове с искови молби, подадени в секретариата на Първоинстанционния съд на 23 януари 1995 г.
22 С Определение на първи състав от 3 юли 1995 г. Първоинстанционният съд спира производствата до постановяване на Решението на Съда по дело Mulder и др./Съвет и Комисия (C‑104/89 и C‑37/90). С обявяването на 27 януари 2000 г. на Решение на Съда по дело Mulder и др./Съвет и Комисия (C‑104/89 и C‑37/90, Recueil, стр. I‑203) делата се възобновяват.
23 С Определение на председателя на първи състав от 6 юли 1995 г. делата T‑366/94, T‑3/95, T‑7/95, T‑8/95, T‑9/95, T‑14/95, T‑16/95, T‑20/95, T‑22/95, T‑100/95, T‑120/95 и T‑124/95 са съединени. Същевременно делата T‑366/94, T‑3/95, T‑7/95, T‑14/95, T‑16/95, T‑20/95, T‑22/95, T‑100/95, T‑120/95 и T‑124/95 са заличени от регистъра на Първоинстанционния съд.
24 С Определение на четвърти състав от 10 април 2000 г. Първоинстанционният съд спира производствата до постановяването на Решението на Първоинстанционния съд по дело Rudolph/Съвет и Комисия (T‑187/94). С обявяването на 7 февруари 2002 г. на Решение на Първоинстанционния съд по дело Rudolph/Съвет и Комисия (T‑187/94, Recueil, стр. II‑367) делата се възобновяват.
25 С Решение от 2 юли 2003 г. Първоинстанционният съд решава да препрати делото за разглеждане на тричленен състав, в случая на първи състав.
26 След промяна на съставите на Първоинстанционния съд, съдията докладчик е включен в пети състав. Ето защо настоящите дела се разпределят на пети състав.
27 С въпрос от 20 септември 2006 г., поставен в писмена форма, страните се приканват да изразят становище относно влиянието на Решение на Съда от 28 октомври 2004 г. по дело van den Berg/Съвет и Комисия (C‑164/01 P, Recueil, стр. I‑10225, наричано по-нататък „Решение van den Berg“) върху изчисляването на давностния срок в настоящите дела. Страните отговарят на този въпрос в предвидения срок.
28 Устните състезания и отговорите на страните на въпросите на Първоинстанционния съд са изслушани в съдебното заседание от 23 януари 2007 г.
Искания на страните
29 По дело T‑8/95 ищецът моли Първоинстанционния съд:
– да осъди солидарно институциите ответници да му заплатят обезщетение SLOM I за периода от 2 март 1985 г. до 29 март 1989 г. в размер на 81 159,764 германски марки (DEM), заедно с лихвите за забава в размер на 8 % годишно, считано от 19 май 1992 г.,
– да осъди солидарно институциите ответници да заплатят съдебните разноски.
30 В хода на това дело ищецът уточнява в писмената си реплика, че упражнява правото си на обезщетение за периода от 31 декември 1986 г. до 29 март 1989 г.
31 По дело T‑9/95 ищецът моли Първоинстанционния съд:
– да осъди солидарно институциите ответници да му заплатят обезщетение SLOM I за периода от 1 юли 1984 г. до 29 март 1989 г. в размер на 83 670,155 DEM, заедно с лихвите за забава в размер на 8 % годишно, считано от 19 май 1992 г.,
– да осъди солидарно институциите ответници да заплатят съдебните разноски.
32 В хода на това дело ищецът уточнява в писмената си реплика, че упражнява правото си на обезщетение за периода от 7 декември 1985 г. до 29 март 1989 г.
33 В допълнение, по двете дела ищците молят Първоинстанционния съд да съедини настоящите дела с делото Hülseberg и др./Съвет и Комисия (T‑77/93) и да спре производството до постановяване на решението по това дело. Последното дело обаче е заличено от регистъра на Първоинстанционния съд с Определение от 4 февруари 1997 г.
34 По дела T‑8/95 и T‑9/95 институциите ответници молят Първоинстанционния съд:
– да обяви иска за недопустим,
– при условията на евентуалност, да отхвърли иска като неоснователен,
– да осъди ищеца да заплати съдебните разноски.
От правна страна
Доводи на страните
35 Ищците се позовават на Решение Mulder II, точка 9 по-горе и твърдят, че в качеството на производители в квота SLOM I имат право на обезщетение за претърпяната вреда. Обстоятелството, че националните органи предлагат обезщетение на основание член 14, първа алинея от Регламент № 2187/93, потвърждавало отговорността на Общността. Отказът на ищците да приемат предложението в никакъв случай не засягал правото им на обезщетение.
36 Що се отнася до твърдяната претърпяна вреда, ищците изтъкват, че поради липса на пространство не било възможно добиването на алтернативна продукция в техните стопанства, така че претърпяната вреда била значително по-голяма от предвиденото в Регламент № 2187/93 обезщетение.
37 Освен това според ищците давностният срок за подаване на заявления не бил изтекъл. На първо място, като се позовават на условията за изтичане на давностния срок по член 43 от Статута на Съда, те поддържат в това отношение, че не могло да се приеме, че като обикновени граждани са били длъжни преди обявяването на Решение Mulder II, точка 9 по-горе на 19 май 1992 г. да знаят, че са налице условията за предявяване на иск за обезщетение.
38 На второ място ищците твърдят, че от член 10, параграф 2 от Регламент № 2187/93 било видно, че от 30 септември 1993 г. предвиденият в член 43 от Статута на Съда давностен срок започнал отново да тече за всички млекопроизводители, които не са подали заявлението си или не са предявили иск преди тази дата. Така давностният срок изтекъл през 1998 г., поради което заведените на 23 януари 1995 г. искове не били предявени след изтичане на срока.
39 На трето място ищците изтъкват, че двумесечният срок, предвиден в член 43, трето изречение от Статута на Съда, се прилагал само в случай на отрицателно решение от страна на институция, която се произнася по предварителна претенция. Според ищците предложението за обезщетение, което им е направено на основание член 14, първа алинея от Регламент № 2187/93, не представлявало такова решение. Следователно институциите ответници не били приели отрицателни решения по предварителните им претенции от 23 декември 1991 г. (дело T‑8/95) и от 4 декември 1990 г. (дело T‑9/95). Освен това заявлението, подадено на основание член 10, параграф 2, първа алинея от Регламент № 2187/93, не представлявало предварителна претенция по смисъла на член 43 от Статута на Съда и следователно нито предложението по член 14, първа алинея от Регламент № 2187/93, нито изтичането на двумесечния срок, предвиден в третата алинея от тази разпоредба, не представлявали отрицателно решение като предвиденото в член 43 от Статута на Съда. Ето защо двумесечният срок за предявяване на иск, предвиден в член 43 от Статута на Съда, не се прилагал.
40 На четвърто място, при условията на евентуалност ищците твърдят, че са допуснали извинима грешка относно началния момент на срока за предявяване на иск. Действително поведението на институциите ответници, само по себе си или до голяма степен, създало допустимо заблуждение у ищците, които били добросъвестни и положили грижата, дължима от един нормално осведомен икономически оператор (Решение на Първоинстанционния съд от 29 май 1991 г. по дело Bayer/Комисия, T‑12/90, Recueil, стр. II‑219, точка 29 и Определение на Първоинстанционния съд от 29 септември 1999 г. по дело Evans и др./Комисия, T‑148/98 и T‑162/98, Recueil, стр. II‑2837, точка 31).
41 Те поддържат, че институциите ответници изискали от увредените млекопроизводители да не подават заявления за обезщетение, както и да не предявяват искове за обезщетение, като се позовали на приемането на режим на предварително определено обезщетение. Той бил въведен с приемането на Известието от 5 август 1992 г. и на Регламент № 2187/93. Институциите ответници знаели, че през 1984 и 1985 г. често е настъпвала вреда, но обявили многократно, че се отказват да се позовават на изтекла давност. Поради това според ищците нормално осведоменият икономически оператор можел да вярва и да очаква, че отлагането на момента на предявяване на правото му на обезщетение нямало да доведе до погасяването на правото му на иск.
42 В допълнение, като се има предвид че член 10, параграф 2, втора алинея от Регламент № 2187/93 предвиждал, че от 30 септември 1993 г. започвал да тече нов петгодишен срок, нормално осведоменият икономически оператор не можел да предвиди развитието на съдебната практика в Решение на Първоинстанционния съд от 25 ноември 1998 г. по дело Steffens/Съвет и Комисия (T‑222/97, Recueil, стр. II‑4175).
43 На пето място, съгласно принципите на европейското договорно право (O. Lando и H. Beale. Principles of European Contract Law, Parts 1 and 2. — 2000, ZEuP 1995, с 8644 и ZEuP 2000, с 675) Общността не можела вече да се позове на изтекла давност, тъй като с приемането на Регламент № 2187/93 принципно признала наличието на вземане за обезщетение на увредените млекопроизводители.
44 В отговор на въпроса на Първоинстанционния съд, поставен в писмена форма (вж. точка 27 по-горе), ищците посочват в писмата си от 5 октомври 2006 г., че Решение van den Berg, точка 27 по-горе, трябвало да се тълкува в смисъл, че периодът, изтекъл от прекъсването на давността до 30 септември 1993 г., не можел да бъде взет предвид при изчисляването на петгодишния давностен срок. Прилагането на посочените в това решение принципи щяло да доведе до извода, че правото на обезщетение на ищците било погасено само частично.
45 Институциите ответници не оспорват, че ищците принадлежат към производителите, които вследствие на Решение Mulder II, точка 9 по-горе, по принцип имат право на обезщетение за вредата, претърпяна в резултат на временното им изключване от участие в производството на мляко. Въпреки това те считат, че от Решение на Първоинстанционния съд по дело Steffens/Съвет и Комисия, точка 42 по-горе, Решение по дело Rudolph/Съвет и Комисия, точка 24 по-горе и Решение от 7 февруари 2002 г. по дело Kustermann/Съвет и Комисия (T‑201/94, Recueil, стр. II‑415) било видно, че правото на обезщетение на ищците е изцяло погасено. Следователно настоящите искове били недопустими.
46 Институциите ответници напомнят, че петгодишният давностен срок по член 43 от Статута на Съда започва да тече от момента, в който са налице всички условия за възникване на задължението на Общността за поправяне на вреди. В хипотеза като тази в конкретния случай, в която отговорността произтича от нормативен акт, би трябвало да са настъпили вредоносните последици от този акт (Решение по дело Steffens/Съвет и Комисия, точка 42 по-горе, точка 31). В това отношение те уточняват, че за производителите в квота SLOM I посочените условия били налице в момента, в който с Регламент № 857/84 те за първи път били възпрепятствани да се включат отново в производството на мляко, тоест в деня след изтичането на срока на задълженията им съответно за непредлагане на пазара или за конверсия, но най-рано на 1 април 1984 г. (Решение на Първоинстанционния съд от 16 април 1997 г. по дело Saint и Murray/Съвет и Комисия, T‑554/93, Recueil, стр. II‑563, точка 87 и Решение по дело Hartmann/Съвет и Комисия, T‑20/94, Recueil стр. II‑595, точки 2 и 130). В момента, в който изтекъл срокът на задълженията за непредлагане на пазара или за конверсия на ищците по дела T‑8/95 и T‑9/95, съответно на 1 март 1985 г. и 30 юни 1984 г., започнал да тече давностният срок, а именно на 2 март 1985 г. по дело T‑8/95 и на 1 юли 1984 г. по дело T‑9/95.
47 Млекопроизводителите обаче търпели ежедневно вреди от страна на Общността, докато не им било разпределено референтно количество. В конкретния случай производителите в квота SLOM I като ищците били възпрепятствани да произвеждат мляко до влизането в сила на Регламент № 764/89 на 29 март 1989 г.
48 За да преценят за какви вреди, претърпени между 2 март 1985 г. и 29 март 1989 г. (дело T‑8/95) или между 1 юли 1984 г. и 29 март 1989 г. (дело T‑9/95), правото да се подадат заявления за обезщетение било погасено по давност, ако са налице условията за това, институциите ответници напомнят, че в отговорите си на заявленията за обезщетение на ищците по дела T‑8/95 и T‑9/95, съответно от 23 декември 1991 г. и 4 декември 1990 г., се отказали да повдигат възражение за изтекла давност до изтичане на тримесечен срок от публикуването на Решение Mulder II, точка 9 по-горе, в Официален вестник. Тъй като решението било публикувано в Официален вестник на 17 юни 1992 г., срокът, за който бил направен този отказ, изтекъл на 17 септември 1992 г. Същевременно обаче в Известието от 5 август 1992 г. институциите ответници поели задължение спрямо всички производители в квота SLOM, до които се отнася Решение Mulder II, точка 9 по-горе, да не повдигат възражение за изтекла давност до приемането на практическите правила за обезщетяването им. Така за производителите като ищците, спрямо които институциите ответници изразили готовност да не се позовават на изтекла давност до 17 септември 1992 г., срокът на действие на отказа бил продължен до приемането на практическите правила за обезщетяването им. Предвидените в Известието от 5 август 1992 г. практически правила били приети с Регламент № 2187/93.
49 В допълнение институциите ответници изтъкват обстоятелството, че ищците нито приели предложението за обезщетение, направено на основание член 14, първа алинея от Регламент № 2187/93, в предвидения в алинея трета от разпоредбата двумесечен срок, нито предявили иск за обезщетение в срок от два месеца, считано от изтичането на този срок. При тези условия предвиденият в член 43 от Статута на Съда давностен срок не бил прекъснат с Известието от 5 август 1992 г., следователно не бил прекъснат и със заявленията, подадени от ищците съответно с писма от 23 декември 1991 г. (дело T‑8/95) и от 4 декември 1990 г. (дело T‑9/95) (Решение по дело Hartmann/Съвет и Комисия, точка 46 по-горе, точка 137, Решение по дело Steffens/Съвет и Комисия, точка 42 по-горе, точки 37—40, Решение по дело Rudolph/Съвет и Комисия, точка 24 по‑горе, точки 60—64 и Решение по дело Kustermann/Съвет и Комисия, точка 45 по-горе, точки 72—76). Давностният срок щял да бъде прекъснат единствено с предявяването на исковете на 23 януари 1995 г.
50 Според институциите ответници от посоченото следва, че правата на обезщетение на ищците, възникнали повече от пет години преди прекъсването на давността, били погасени. Тъй като давността била прекъсната едва на 23 януари 1995 г. с предявяването на исковете, то всички права, възникнали преди 23 януари 1990 г., били погасени. Предвид обстоятелството, че ищците могли да искат обезщетение само за периода от 2 март 1985 г. (дело T‑8/95) или от 1 юли 1984 г. (дело T‑9/95) до 29 март 1989 г., то следователно правата им били изцяло погасени. Ето защо исковете им следвало да се отхвърлят като недопустими.
51 В писмените си дуплики институциите ответници добавят, на първо място, че тълкуването на член 10, параграф 2 от Регламент № 2187/93, според което от 30 септември 1993 г. започвал да тече нов петгодишен давностен срок, не било в съответствие с член 43 от Статута на Съда.
52 На второ място, доводът на ищците, основан на двумесечния срок, предвиден в член 43, трето изречение от Статута на Съда, съвсем не обяснявал защо в случай на отказ да се приеме предложението за обезщетение ищците трябвало да се ползват с нов давностен срок. В това отношение Комисията припомня, че от Решение по дело Steffens/Съвет и Комисия, точка 42 по-горе (точка 40), било видно, че отказът на институциите ответници да се позовават на изтекла давност представлявал едностранен акт, чието действие се прекратявало в края на срока за приемане на предложението за обезщетение.
53 На трето място институциите ответници считат, че грешката, допусната от ищците относно началния момент на давностния срок, не била извинима. Ищците всъщност проявили небрежност.
54 На четвърто място, относно изтъкнатото приложение на принципите на европейското договорно право институциите ответници смятат, че те не се прилагали в конкретния случай. В това отношение Комисията подчертава, че не съществувало договорно правоотношение между институциите ответници и ищците.
55 В отговор на въпроса на Първоинстанционния съд, поставен в писмена форма (вж. точка 27 по-горе), в писмата си от 5 октомври 2006 г. институциите ответници оспорват релевантността на Решение van den Berg, точка 27 по-горе, по отношение на изчисляването на давностния срок в настоящото дело. В това отношение Комисията уточнява, че Решение van den Berg, точка 27 по-горе (точка 100), се отнасяло изрично до хипотезата, в която не било подадено заявление по смисъла на член 10, параграф 2 от Регламент № 2187/93. Като се има предвид, че в настоящите дела производителите подали такова заявление, то разрешението, възприето в Решение van den Berg, точка 27 по-горе, не могло да се приложи спрямо тях и давностният срок следвало да се изчисли единствено с оглед на практиката на Първоинстанционния съд, посочена в точка 49 по-горе.
56 Комисията добавя, че ако трябва се приложи подходът, възприет в Решение van den Berg, точка 27 по-горе, при изчисляването на давностния срок следвало да се отчете спирането на срока от деня, в който бил изпратен отговорът на Комисията на първоначалното заявление на ищците от 23 декември 1991 г. по дело T‑8/95 и от 4 декември 1990 г. по дело T‑9/95. Така началният момент на спиране на давността бил 16 януари 1992 г. по дело T‑8/95 и 19 декември 1990 г. по дело T‑9/95. Все пак в съдебното заседание Комисията признава, че като начален момент на спиране на давността можело да бъде определен и денят на получаване от институциите ответници на първоначалното заявление на ищците, а именно 31 декември 1991 г. по дело T‑8/95 и 7 декември 1990 г. по дело T‑9/95. Крайният момент на спирането на давността по смисъла на Решение van den Berg, точка 27 по-горе бил или 30 септември 1993 г. по двете дела, или денят, в който изтичал срокът за приемане на предложението за обезщетение, направено на основание член 14, първа алинея от Регламент № 2187/93. В зависимост от тези две хипотези и като се вземе предвид датата, на която е получен отговорът на Комисията на първоначалното заявление на ищците като начален момент на спирането на давността, всички права на обезщетение, възникнали преди 5 май 1988 г. или преди 18 декември 1987 г., щели да бъдат погасени по дело T‑8/95. Аналогично щяло да бъде положението и по дело T‑9/95 за правата на обезщетение, възникнали преди 12 април 1987 г. или преди 8 декември 1986 г.
Съображения на Първоинстанционния съд
57 От Решение Mulder II, точка 9 по-горе е видно, че Общността носи отговорност спрямо всеки производител, претърпял подлежаща на поправяне вреда поради това че в приложение на Регламент № 857/84 е бил възпрепятстван да доставя мляко (Решение по дело Hartmann/Съвет и Комисия, точка 46 по-горе, точка 71 и Решение по дело Rudolph/Съвет и Комисия, точка 24 по-горе, точка 45).
58 Безспорно ищците се намират в положението на производителите, до които се отнася Решение Mulder II, точка 9 по-горе.
59 Следователно ищците имат право да бъдат обезщетени от институциите ответници за претърпяната от тях вреда, освен ако заявленията им не са подадени след изтичане на давностния срок.
60 Ето защо трябва да се провери дали и в каква степен на настоящите заявления може да се противопостави изтекла давност.
61 Важно е да се напомни, че предвиденият в член 43 от Статута на Съда давностен срок не започва да тече преди да са налице всички условия за възникване на задължението за поправяне на вреди, и по-специално когато отговорността произтича от нормативен акт — преди да са настъпили вредоносните последици от този акт. Тези условия се отнасят до наличието на неправомерно поведение на институциите на Общността, до наличието на твърдяната вреда и до наличието на причинно-следствена връзка между поведението и изтъкната вреда (Решение по дело Hartmann/Съвет и Комисия, точка 46 по-горе, точка 107).
62 В допълнение, следва да се напомни, че съгласно трайно установена съдебна практика вредата, свързана с невъзможността да се използва определено референтно количество, се търпи от деня, в който след изтичане на срока на задължението за непредлагане на пазара съответният производител е могъл отново да доставя мляко без да заплаща допълнителния налог, ако не му е било отказано разпределяне на референтно количество. Следователно условията за предявяване на иск за обезщетение срещу Общността са налице на тази дата (Определение на Първоинстанционния съд от 19 септември 2001 г. по дело Jestädt/Съвет и Комисия, T‑332/99, Recueil, стр. II‑2561, точка 41; вж. също така в този смисъл Решение по дело Saint и Murray/Съвет и Комисия, точка 46 по-горе, точка 87 и Решение по дело Hartmann/Съвет и Комисия, точка 46 по-горе, точка 130).
63 Следователно в настоящите случаи давностният срок започва да тече на 2 март 1985 г. по дело T‑8/95 и на 1 юли 1984 г. по дело T‑9/95, тоест на следващия ден след изтичането на срока на задължението на ищците за непредлагане на пазара. Действително на тези дати Регламент № 857/84, допълнен с Регламент № 1371/84, започва да поражда вредоносни последици за ищците, като ги възпрепятства да подновят предлагането на мляко на пазара (вж. в този смисъл Решение по дело Hartmann/Съвет и Комисия, точка 46 по-горе, точка 130 и Решение по дело Rudolph/Съвет и Комисия, точка 24 по-горе, точка 50; Определение по дело Jestädt/Съвет и Комисия, точка 62 по-горе, точка 42).
64 Обстоятелството, че преди произнасянето на Решение Mulder II, точка 9 по-горе ищците не са знаели, че са налице условията за предявяване на иск за обезщетение срещу Общността, съвсем не засяга началната дата за изчисляване на давностния срок, доколкото в конкретния случай ищците по дела T‑8/95 и T‑9/95 не са могли да се съмняват, че възпрепятстването им да доставят мляко, съответно от 2 март 1985 г. и от 1 юли 1984 г., е последица от прилагането на Регламент № 857/84, допълнен с Регламент № 1371/84 (вж. в този смисъл Решение по дело Saint и Murray/Съвет и Комисия, точка 46 по-горе, точка 85 и Решение по дело Hartmann/Съвет и Комисия, точка 46 по-горе, точка 112).
65 За да се определи срокът, през който са претърпени вредите, следва да се установи, че те не са настъпили еднократно. Вредите са търпени през определен период от време, докато ищците не са имали възможност да получат референтно количество, а именно в конкретния случай до 28 март 1989 г. — дата, предхождаща деня на влизане в сила на Регламент № 764/89, който като позволява разпределянето на специални референтни количества на производителите в квота SLOM I, слага край на увреждането на ищците. Става въпрос за вреда, която се търпи непрекъснато и настъпва ежедневно (вж. в този смисъл Решение по дело Hartmann/Съвет и Комисия, точка 46 по-горе, точки 132 и 140, Решение по дело Kustermann/Съвет и Комисия, точка 45 по-горе, точки 63 и 77 и Решение по дело Rudolph/Съвет и Комисия, точка 24 по-горе, точка 65).
66 Следователно ищецът по дело T‑8/95 търпи вреда от прилагането на Регламент № 857/84, допълнен с Регламент № 1371/84, в периода от 2 март 1985 г. до 28 март 1989 г., а ищецът по дело T‑9/95 — в периода от 1 юли 1984 г. до 28 март 1989 г.
67 За да се прецени за кои вреди, претърпени в посочените в предходната точка периоди, е изтекъл давностният срок за подаване на заявления за обезщетение, следва да се напомни, че съгласно член 43 от Статута на Съда давността се прекъсва с предявяването на иск пред общностния съд или с предявяването на предварителна претенция пред компетентната институция на Общността, като в последната хипотеза обаче, давността се прекъсва само ако предявяването на претенцията е последвано от предявяването на иск в срока, определен чрез препращане, в зависимост от случая, към член 230 ЕО или член 232 ЕО (Решение на Съда от 5 април 1973 г. по дело Giordano/Комисия, 11/72, Recueil, стр. 417, точка 6, Решение по дело Steffens/Съвет и Комисия, точка 42 по-горе, точки 35 и 42 и Решение по дело Kustermann/Съвет и Комисия, точка 45 по-горе, точка 67).
68 На първо място в настоящото дело се налага изводът, че с писма от 23 декември 1991 г. (дело T‑8/95) и 4 декември 1990 г. (дело T‑8/95) ищците предявяват предварителни претенции по смисъла на член 43 от Статута на Съда и че Съветът отхвърля тези претенции с писма от 13 януари 1992 г. (дело T‑8/95) и 20 декември 1990 г. (дело T‑9/95). Комисията постъпва аналогично с писма от 16 януари 1992 г. (дело T‑8/95) и 19 декември 1990 г. (дело T‑9/95).
69 На следващо място следва да се заключи, че в посочените в предходната точка писма институциите ответници изразяват готовността си да не се позовават по отношение на ищците на изтекла давност до изтичането на тримесечен срок, считано от публикуването в Официален вестник на Решение Mulder II, точка 9 по-горе. Преди обаче срокът на действие на този отказ от позоваване да изтече, той е продължен с Известието от 5 август 1992 г. Действително в посоченото известие институциите ответници поемат задължение спрямо всеки производител, който отговаря на условията, изведени от Решение Mulder II, точка 9 по-горе и чието право на обезщетение не е погасено по давност към 5 август 1992 г., да се откажат да повдигат възражение за изтичане на давностния срок по член 43 от Статута на Съда до момента на определяне на практическите правила за обезщетяване на съответните производители (Решение по дело Saint и Murray/Съвет и Комисия, точка 46 по-горе, точка 90).
70 Тези правила се определят в Регламент № 2187/93. В приложение на член 10, параграф 2, втора алинея от регламента срокът на възприетото от самите институции ограничение на правото им да се позовават на изтекла давност изтича на 30 септември 1993 г. спрямо производителите, които не са подали заявление за обезщетение по този регламент (Решение по дело Hartmann/Съвет и Комисия, точка 46 по-горе, точка 137 и Решение по дело Saint и Murray/Съвет и Комисия, точка 46 по-горе, точка 91). В замяна за производителите, подали заявление по член 10, параграф 2, първа алинея от Регламент № 2187/93, това ограничение престава да поражда действие с изтичането на срока за приемане на предложението за обезщетение на основание член 14, първа алинея от Регламент № 2187/93 (Решение на Първоинстанционния съд по дело Hartmann/Съвет и Комисия, точка 46 по-горе, точка 137, Решение по дело Saint и Murray/Съвет и Комисия, точка 46 по-горе, точка 91, Решение по дело Steffens/Съвет и Комисия, точка 42 по-горе, точка 40 и Решение от 7 февруари 2002 г. по дело Schulte/Съвет и Комисия, T‑261/94, Recueil, стр. II‑441, точка 67). Съгласно член 14, трета алинея от Регламент № 2187/93 последният срок изтича два месеца след приемането на предложението за обезщетение, което съгласно член 14, първа алинея от посочения регламент трябва да бъде направено в срок от четири месеца, считано от получаването на заявлението.
71 Противно на твърденията на ищците, с Известието от 5 август 1992 г. не започва да тече нов петгодишен давностен срок, считано от 30 септември 1993 г. (Решение van den Berg, точка 27 по-горе, точка 100; вж. също така в този смисъл Решение по дело Steffens/Съвет и Комисия, точка 42 по-горе, точка 36).
72 Въпреки това отказът на институциите ответници да се позоват на изтекла давност, за който свидетелстват Известието от 5 август 1992 г. и предходните писма в отговор на предварителните заявления за обезщетение, оказва влияние върху изчисляването на давностния срок.
73 В това отношение от Решение van den Berg, точка 27 по‑горе, е видно, че независимо от момента, в който ищецът е предявил иск за обезщетение пред Първоинстанционния съд, давностният срок спира да тече в резултат на едностранния отказ на институциите да се позовават на изтекла давност, изразен в Известието от 5 август 1992 г. и евентуално в предходни писма (Решение van den Berg, точка 27 по-горе, точки 100 и 101).
74 В настоящия случай, що се отнася до въпроса дали е приложимо разрешението, възприето в Решение van den Berg, точка 27 по‑горе, институциите ответници подчертават, че противно на ищеца по делото, по което е постановено това решение, ищците в настоящите дела са подали заявление по смисъла на член 10, параграф 2, първа алинея от Регламент № 2187/93. Според институциите ответници от посоченото следва, че подходът, възприет от Съда в Решение van den Berg, точка 27 по-горе, не може просто да се приложи към настоящите дела.
75 В това отношение е важно да се отбележи, че от постоянната съдебна практика е видно, че подаването на заявление за обезщетение до институция на Общността води единствено до отлагане на крайния момент на петгодишния давностен срок, а не до съкратяване на петгодишната давност, установена в член 43 от Статута на Съда (Решение по дело Giordano/Комисия, точка 67 по-горе, точки 6 и 7 и Решение на Първоинстанционния съд от 18 септември 1995 г. по дело Nölle/Съвет и Комисия, T‑167/94, Recueil, стр. II‑2589, точка 30). Следователно за целите на изчисляването на давностния срок положението на млекопроизводител като ищците в настоящите дела, който е подал заявление за обезщетение на основание член 10, параграф 2, първа алинея от Регламент № 2187/93, не може да бъде по-неблагоприятно от положението на млекопроизводител, който не е подал такова заявление за обезщетение.
76 При тези условия следва да се приеме, че в Решение van den Berg, точка 27 по-горе, Съдът не е имал намерение да ограничи прилагането на преимуществото, свързано с безусловното спиране на давностния срок поради едностранния отказ на институциите ответници, единствено до категорията от млекопроизводители, които не са подали заявление по смисъла на член 10, параграф 2, първа алинея от Регламент № 2187/93. Действително следва да се приеме, че в точка 100 от решението си той се позовава на липсата на заявление само за да определи крайната дата на произтичащото от отказа спиране на давностния срок, като датата е различна в зависимост от наличието на заявление по член 10, параграф 2, първа алинея от Регламент № 2187/93 или от липсата на такова заявление (вж. точка 70 по-горе).
77 В съдебното заседание институциите ответници подчертават също, че ищецът по делото, по което е постановено Решение van den Berg, точка 27 по-горе, не могъл да подаде заявление по член 10, параграф 2, първа алинея от Регламент № 2187/93, тъй като положението му не попадало в приложното поле на посочения регламент. Според институциите ответници обаче в Решение van den Berg, точка 27 по-горе, Съдът постановил, че ищецът по това дело можел да се ползва от спиране на давностния срок до 30 септември 1993 г., тъй като не можел да предвиди, че положението му нямало да бъде уредено с Регламент № 2187/93.
78 С това обстоятелство обаче не може да се обоснове неприложимостта на разрешението, възприето в Решение van den Berg, точка 27 по-горе, спрямо положението на ищците в настоящите дела. Действително подобно на ищеца по делото, по което е постановено това решение, точка 27 по-горе, ищците по настоящите дела също не са могли да предвидят какво ще е приложното поле на Регламент № 2187/93 преди самото му приемане.
79 Ето защо, с оглед на Решение van den Berg, точка 27 по-горе, следва да се определи за кои вреди, претърпени между 2 март 1985 г. и 28 март 1989 г. (дело T‑8/95) или между 1 юли 1984 г. и 28 март 1989 г. (дело T‑9/95), към 23 януари 1995 г. — датата на подаване на исковите молби — е изтекъл давностният срок за подаване на заявления за обезщетение.
80 На първо място в това отношение следва да се заключи, че ищците са подали предварително заявление пред институциите ответници, с което в момента на получаването му от една от институциите се прекъсва петгодишният давностен срок. Действително от член 43 от Статута на Съда и от съдебната практика е видно, че решаваща за това дали се прекъсва давността е датата на получаване на заявлението, а не датата, на която съответната институция отговаря на заявлението, както твърдят институциите ответници (вж. в този смисъл Решение van den Berg, точка 27 по-горе, точка 101 и Решение по дело Hartmann/Съвет и Комисия, точка 46 по-горе, точка 139).
81 Ищецът по дело T‑8/95 подава заявлението с писмо от 23 декември 1991 г., адресирано до институциите ответници. Съветът получава писмото на 31 декември 1991 г. Датата на получаване на писмото от Комисията не може да бъде точно установена. Въпреки това в съдебното заседание страните постигат съгласие, че това писмо също може да се приеме за получено от Комисията на 31 декември 1991 г. При тези условия към момента на получаване на предварителното заявление правото на обезщетение е погасено по давност за периода, предхождащ 31 декември 1986 г. (вж. в този смисъл Решение по дело Hartmann/Съвет и Комисия, точка 46 по-горе, точки 139 и 140). Освен това се налага изводът, че ищецът по дело T‑8/95 сам уточнява в писмената си реплика, че упражнява правото си на обезщетение за периода от 31 декември 1986 г. до 29 март 1989 г.
82 По дело T‑9/95 ищецът подава предварително заявление до институциите ответници с писмо от 4 декември 1990 г. Това писмо се получава в Съвета на 7 декември 1990 г. Датата на получаване на писмото от Комисията не може да бъде точно установена. Въпреки това в съдебното заседание страните постигат съгласие, че това писмо също може да се приеме за получено от Комисията на 7 декември 1990 г. При тези условия към момента на получаване на предварителното заявление правото на обезщетение е погасено по давност за периода, предхождащ 7 декември 1985 г. (вж. в този смисъл Решение по дело Hartmann/Съвет и Комисия, точка 46 по горе, точки 139 и 140). Освен това се налага изводът, че ищецът по дело T-9/95 сам уточнява в писмената си реплика, че упражнява правото си на обезщетение за периода от 7 декември 1985 г. до 29 март 1989 г.
83 На второ място, съгласно разрешението, възприето в Решение van den Berg, точка 27 по-горе (точки 100 и 101), периодът съответно между 31 декември 1991 г. (дело T‑8/95) и 7 декември 1990 г. (дело T‑9/95), от една страна, и датата, на която изтича срокът на задължението на институциите ответници да се откажат от позоваване на изтекла давност, от друга страна, не трябва да се взема предвид при изчисляването на давностния срок.
84 Въпреки това, противно на делото, по което е постановено Решение van den Berg, точка 27 по-горе, ищците подават заявление по член 10, параграф 2, първа алинея от Регламент № 2187/93 и получават предложение на основание член 14, първа алинея от посочения регламент, което имплицитно отхвърлят, като пропускат предвидения за приемане на предложението срок. При тези условия за определяне на крайния срок на спирането на давността следва да се вземе предвид изтичането на срока за приемане на предложението за обезщетение, направено на основание член 14, първа алинея от Регламент № 2187/93 (Решение по дело Hartmann/Съвет и Комисия, точка 46 по‑горе, точка 137, Решение по дело Saint и Murray/Съвет и Комисия, точка 46 по-горе, точка 91, Решение по дело Steffens/Съвет и Комисия, точка 42 по-горе, точка 40 и Решение по дело Schulte/Съвет и Комисия, точка 70 по-горе, точка 67).
85 Налага се изводът, че предложението за обезщетение на основание член 14, първа алинея от Регламент № 2187/93 е направено на ищеца по дело T‑8/95 с писмо от 17 декември 1993 г., което е получено от него на 18 декември 1993 г. Датата на получаване на предложението за обезщетение, направено на ищеца по дело T‑9/95 с писмо от 2 декември 1993 г., не може да бъде точно установена. Въпреки това в съдебното заседание страните постигат съгласие, че ищецът по дело T‑9/95 получава предложението за обезщетение на 3 декември 1993 г.
86 Доколкото съгласно член 14, трета алинея от Регламент № 2187/93 срокът за приемане на предложението по член 14, първа алинея от посочения регламент е два месеца, считано от получаването на предложението, следва да се заключи, че периодът от 31 декември 1991 г. до 18 февруари 1994 г., що се отнася до дело T‑8/95, и периодът от 7 декември 1990 г. до 3 февруари 1994 г., що се отнася до дело T‑9/95, не могат да бъдат взети предвид при изчисляването на петгодишния давностен срок.
87 В съдебното заседание в отговор на въпрос на Първоинстанционния съд ищците твърдят, че периодът на спиране на давността трябва да бъде продължен с два допълнителни месеца в приложение на принципите, изведени в Решение по дело Rudolph/Съвет и Комисия, точка 24 по-горе и Решение по дело Kustermann/Съвет и Комисия, точка 45 по‑горе.
88 Все пак трябва да се отбележи, че в тези решения Първоинстанционният съд е искал да смекчи последиците от подхода си, според който следва да се приеме, че спирането на давностния срок не е породило действие, ако искът за обезщетение не е предявен пред Първоинстанционния съд в периода, предоставен на институциите ответници, за да се откажат от позоваване на изтекла давност. Така Първоинстанционният съд постановява в тези решения, че спрямо производителите, които поради поетото от институциите задължение да им направят предложение за обезщетение са изчаквали преди да предявят иск за обезщетение пред Първоинстанционния съд и които впоследствие са го предявили в двумесечен срок, считано от момента на изтичане на срока за приемане на предложението, предвиден в член 14, трета алинея от Регламент № 2187/93, продължава да действа задължението на институциите да се откажат от позоваването на изтекла давност (Решение по дело Kustermann/Съвет и Комисия, точка 45 по-горе, точка 76 и Решение по дело Rudolph/Съвет и Комисия, точка 24 по-горе, точка 64).
89 Въпреки това в конкретните случаи не следва да се прилага посочената в предходната точка съдебна практика, тъй като съгласно Решение van den Berg, точка 27 по-горе, независимо от момента, в който ищецът е предявил иск за обезщетение, давностният срок спира да тече в резултат на едностранния отказ на институциите да се позовават на изтекла давност.
90 Предвид всички изложени по-горе съображения следва да се заключи, че що се отнася до дело T‑8/95, спирането на давностния срок обхваща периода от 31 декември 1991 г. до 18 февруари 1994 г. Става въпрос за срок от две години, един месец и осемнадесет дни. Като се прибави този период към петгодишния период, предхождащ подаването на исковата молба на 23 януари 1995 г., следва да се заключи, че правото на обезщетение на ищеца по дело T‑8/95 е погасено по давност за периода, предхождащ 5 декември 1987 г. След като увреждането е прекратено на 28 март 1989 г. (вж. точка 65 по-горе), ищецът по дело T‑8/95 трябва да бъде обезщетен за вредата, претърпяна в резултат от прилагането на Регламент № 857/84, допълнен с Регламент № 1371/84, за периода от 5 декември 1987 г. до 28 март 1989 г.
91 По дело T‑9/95 периодът, който не трябва да се отчита при изчисляване на давностния срок се разпростира между 7 декември 1990 г. и 3 февруари 1994 г. Става въпрос за период от три години, един месец и двадесет и шест дни. Като се прибави този период към петгодишния период, предхождащ подаването на исковата молба на 23 януари 1995 г., следва да се заключи, че правото на обезщетение на ищеца по дело T‑9/95 е погасено по давност за периода, предхождащ 27 ноември 1986 г. След като увреждането е прекратено на 28 март 1989 г. (вж. точка 65 по-горе), ищецът по дело T‑9/95 трябва да бъде обезщетен за вредата, претърпяна в резултат от прилагането на Регламент № 857/84, допълнен с Регламент № 1371/84, за периода от 27 ноември 1986 г. до 28 март 1989 г.
92 Като се има предвид, че правото да се подадат заявления за обезщетения е частично погасено по давност, следва да се обсъди изтъкнатият при условията на евентуалност довод на ищците, според който те допуснали извинима грешка относно началния момент на давностния срок.
93 Важно е да се отбележи, че видно от съдебната практика, понятието за извинима грешка трябва да се тълкува стеснително и може да се отнася само до извънредни обстоятелства, при които по-специално съответните институции са възприели поведение, което само по себе си или до голяма степен може да създаде допустимо заблуждение у правен субект, който е добросъвестен и е положил грижата, дължима от нормално осведомения икономически оператор. Действително в подобна хипотеза администрацията не може да черпи права от собственото си незачитане на принципите на правната сигурност и оправданите правни очаквания, което е в основата на допусната от правния субект грешка (Решение по дело Bayer/Комисия, точка 40 по-горе, точка 29, потвърдено с Решение на Съда от 15 декември 1994 г. по дело Bayer/Комисия, C‑195/91 P, Recueil, стр. I‑5619, точка 26; Определение на Първоинстанционния съд от 19 септември 2005 г. по дело Air Bourbon/Комисия, T‑321/04, Recueil, стр. II‑3469, точка 38).
94 В конкретния случай, макар и институциите ответници да са имали намерение да ограничат броя на съдебните искове, като посочват в своето Известие от 5 август 1992 г., че временно се отказват да повдигат възражение за изтекла давност, те никога не са засягали свободата на съответните икономически оператори да предявят иск за обезщетение пред общностните съдилища. Следователно доводът на ищците, според който институциите ответници изискали от увредените млекопроизводители да не предявяват искове, трябва да бъде отхвърлен.
95 В допълнение институциите ответници никога не са поддържали заблуждението относно срока на задължението си да не повдигат възражение за изтекла давност на основание член 43 от Статута на Съда. Всъщност в своето Известие от 5 август 1992 г. те обявяват, че отказът е действителен до момента, в който ще се определят практическите правила за обезщетяване на съответните производители.
96 Следователно изтъкнатият при условията на евентуалност довод на ищците не може да бъде приет.
97 На последно място, доводът, изведен от принципите на европейското договорно право е неотносим, доколкото искът цели обезщетяване на вреда на основание на извъндоговорна отговорност.
98 Що се отнася до размера на обезщетението, което следва да се заплати от институциите ответници, трябва да се отбележи, че последните не са сметнали за необходимо да разгледат този въпрос в писмената фаза на производството предвид обстоятелството, че считат исковете за изцяло погасени по давност и че във всеки случай ищците са изразили готовност за постигане на съгласие въз основа на принципите на Регламент № 2187/93. В хода на съдебното заседание те приканват Първоинстанционния съд, в случай че реши, че исковете не са изцяло погасени по давност, да определи в междинно решение периодите, за които не е изтекла давността, за да могат страните по взаимно съгласие да определят размера на обезщетението.
99 При тези условия Първоинстанционният съд приканва страните в шестмесечен срок да постигнат съгласие относно размера на обезщетението, което институциите ответници следва да заплатят на ищците. При липса на съгласие страните следва в същия срок да представят пред Първоинстанционния съд своите искания в парично изражение.
По съдебните разноски
100 Предвид изложеното в точка 99 от настоящото решение, Първоинстанционният съд не се произнася по съдебните разноски.
По изложените съображения
ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯТ СЪД (пети състав)
реши:
1) Съветът и Комисията са длъжни да поправят вредата, претърпяна от г‑н Wilhelm Pelle и г‑н Ernst-Reinhard Konrad в резултат от прилагането на Регламент (ЕИО) № 857/84 на Съвета от 31 март 1984 година за установяване на общи правила за прилагането на налога, предвиден в член 5в от Регламент (ЕИО) № 804/68 в сектора на млякото и млечните продукти, допълнен с Регламент (ЕИО) № 1371/84 на Комисията от 16 май 1984 година за определяне на правилата за прилагане на допълнителния налог, предвиден в член 5в от Регламент № 804/86, тъй като тези регламенти не предвиждат разпределяне на референтно количество на производителите, които в изпълнение на задължението, поето на основание Регламент (ЕИО) № 1078/77 на Съвета от 17 май 1977 година за въвеждане на режим за премии за непредлагане на пазара на мляко и млечни продукти и за конверсия на млечни стада, не са доставяли мляко през референтната година, избрана от съответната държава-членка.
2) Г‑н Pelle, ищец по дело T‑8/95, трябва да бъде обезщетен за вредите, претърпени в резултат от прилагането на Регламент № 857/84, за периода, който започва на 5 декември 1987 г. и приключва на 28 март 1989 г.
3) Г‑н Konrad, ищец по дело T‑9/95, трябва да бъде обезщетен за вредите, претърпени в резултат от прилагането на Регламент № 857/84, за периода, който започва на 27 ноември 1986 г. и приключва на 28 март 1989 г.
4) В срок от шест месеца, считано от настоящото решение, страните следва да заявят пред Първоинстанционния съд определените по взаимно съгласие дължими суми.
5) При липса на съгласие те следва в същия срок да представят пред Първоинстанционния съд своите искания в парично изражение.
6) Първоинстанционният съд не се произнася по съдебните разноски.
Vilaras | Martins Ribeiro | Jürimäe |
Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 27 септември 2007 година.