Неокончателна редакция
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
J. RICHARD DE LA TOUR
представено на 8 май 2024 година(1)
Дело C‑126/23 [Burdene](i)
UD,
QO,
VU,
LO,
CA
срещу
Presidenza del Consiglio dei Ministri,
Ministero dell’Interno
(Преюдициално запитване, отправено от Tribunale Ordinario di Venezia (Общ първоинстанционен съд Венеция, Италия)
„Преюдициално запитване — Директива 2004/80/ЕО — Член 12, параграф 2 — Национални режими за обезщетяване на жертвите на умишлени престъпления, извършени с насилие — Смърт на жертвата — Обезщетяване на близките членове на семейството на жертвата — Понятие „жертва“ — Национална правна уредба, която изключва изплащането на обезщетение на близките членове на семейството на жертвата при наличието на преживял съпруг и на деца — „Справедливо и подходящо“ обезщетяване“
I. Въведение
1. Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 12, параграф 2 от Директива 2004/80/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно обезщетението на жертвите на престъпления(2), на членове 20 и 21, член 33, параграф 1 и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз(3), както и на член 1 от протокол № 12 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи(4).
2. Запитването е отправено в рамките на спор между родителите, сестрата и децата на жертва на убийство, от една страна, и Presidenza del Consiglio dei Ministri (Председателство на Министерския съвет, Италия) и Ministero dell’Interno (Министерство на вътрешните работи, Италия), от друга страна, относно обезщетяването от италианската държава на техните вреди, което, поради неплатежоспособността на извършителя на това убийство, е или прекалено ниско, или несъществуващо.
3. Ще изложа причините, поради които считам, че не е в съответствие с правото на Съюза в областта на обезщетяването на жертвите на престъпления национална правна уредба, която в случай на смърт на жертвата автоматично изключва изплащането на обезщетение на някои членове на нейното семейство, в съответствие с приоритетен ред, заимстван от наследственото право.
II. Правна уредба
А. Правото на Съюза
1. Директива 2004/80
4. Съображения 3, 5—7 и 10 от Директива 2004/80 гласят:
„(3) Европейският съвет в Тампере на 15 и 16 октомври 1999 г. подчерта необходимостта да се установи един минимум от норми за защита на жертвите на престъпления, най-вече достъп до правосъдие и право на обезщетение, включително заплащане на разходите за правосъдие.
[…]
(5) На 15 март 2001 г. Съветът прие Рамково решение 2001/220/ПВР относно правното положение в наказателния процес на жертвите от престъпления [(5)]. На основание дял VI от Договора за Европейския съюз[, озаглавен „Разпоредби относно полицейското и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси“(6),] това решение позволява на лицата да търсят обезщетение от извършителя на престъплението срещу тях по време на наказателния процес.
(6) Жертвите на престъпления в Европейския съюз трябва да имат право на справедливо [и подходящо] обезщетение за щетите, които са претърпели, независимо на кое място в [Съюза] е извършено престъплението.
(7) Настоящата директива създава система за сътрудничество с цел да улесни достъпа на жертвите на престъпления до обезщетение в презграничните случаи; тази система трябва да функционира въз основа на действащите в държавите членки режими за обезщетение на жертвите на […]умишлени […] престъпления, извършени [с насилие] на тяхна територия. Следователно трябва да се установи един механизъм за обезщетение във всички държави членки.
[…]
(10) Жертвите на престъпления често не успяват да получат обезщетение от извършителя на престъплението било защото той не разполага с необходимите средства да изпълни съдебното решение за обезщетяване на жертвата, било защото извършителят не може да бъде идентифициран и преследван“.
5. Раздел II от тази директива, озаглавен „Национални режими за обезщетение“, включва член 12, който предвижда:
„1. Разпоредбите за достъп до обезщетение в презграничните случаи, установени с настоящата директива, се прилагат въз основа на действащите в държавите членки режими за обезщетение на жертвите на […]умишлени […] престъпления, извършени [с насилие] на тяхна територия.
2. Всички държави членки гарантират, че техните национални разпоредби предвиждат режими за справедливо и подходящо обезщет[яване] на жертвите на […] […]умишлени престъпления, извършени [с насилие] на тяхна територия“.
6. Раздел III от посочената директива, озаглавен „Разпоредби за прилагане“, включва членове 13—21. Текстът на член 17, отнасящ се до „[п]о-благоприятни разпоредби“, е следният:
„Настоящата директива не представлява пречка, в случай че тези разпоредби са съвместими с настоящата директива, държавите членки да:
a) приемат или продължат да изпълняват по-благоприятни разпоредби в интерес на жертвите на престъпления или на всяко друго лице, пострадало от престъпление;
б) приемат или продължат да изпълняват разпоредби за обезщетение на жертвите на престъпления, извършени извън тяхна територия, или всяко друго лице, пострадало от тези престъпления, при известни условия, които държавите членки могат да уточнят“.
2. Директива 2012/29/UE
7. Съображение 19 от Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета(7) гласи:
„Дадено лице следва да бъде считано за жертва независимо от това дали извършителят на престъплението е установен, задържан, дали спрямо него се провежда наказателно преследване или е осъден и независимо от родствената връзка между извършителя и съответното лице. Възможно е членовете на семейството на жертвата също да са претърпели вреди в резултат на престъплението. По-специално членовете на семейството на лице, чиято смърт е била причинена пряко от престъпление, може да са претърпели вреди в резултат на престъплението. Такива членове на семейството, които са непреки жертви на престъплението, следва поради това също да се ползват от защитата по настоящата директива. Държавите членки обаче следва да могат да установят процедури за ограничаване на броя на членовете на семейството, които могат да се възползват от правата, установени в настоящата директива. Когато става въпрос за дете, детето или от името на детето — лицето, упражняващо родителска отговорност, освен когато това не е във висш интерес на детето — следва да има право да упражнява правата, установени в настоящата директива. Настоящата директива не засяга националните административни процедури, които са необходими за установяване дали дадено лице е жертва“.
8. Член 2 от тази директива предвижда:
„1. За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:
a) „жертва“ означава:
i) физическо лице, което е претърпяло вреди, включително физическо, душевно или емоционално страдание или икономическа вреда, които са пряка последица от престъпление;
ii) членове на семейството на лице, чиято смърт е пряка последица от престъпление и които са претърпели вреда в резултат на смъртта на лицето;
б) „членове на семейството“ означава съпругът/ата, лицето, което живее с жертвата в ангажирана, постоянна и стабилна интимна връзка в общо домакинство, роднините по пряка линия, братята и сестрите и издържаните от жертвата лица;
[…]
2. Държавите членки могат да установят процедури:
a) за ограничаване на броя на членовете на семейството, които могат да се ползват от правата, установени в настоящата директива, като се вземат предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай; и
б) по отношение на параграф 1, буква а), подточка ii), за определяне на това кои членове на семейството имат приоритет във връзка с упражняването на правата, установени в настоящата директива“.
Б. Италианското право
9. Член 11 от Legge n. 122 — Disposizioni per l’adempimento degli obblighi derivanti dall’appartenenza dell’Italia all’Unione europea — Legge europea 2015—2016 (Закон № 122 за приемане на разпоредби за изпълнение на задълженията, произтичащи от членството на Италия в Европейския съюз — Европейски закон 2015—2016)(8) от 7 юли 2016 г., в редакцията си, приложима към фактите в главното производство (наричан по-нататък „Закон № 122/2016“), предвижда:
„1. Без да се засягат мерките в полза на жертвите на определени престъпления, предвидени в други, по-благоприятни законови разпоредби, право на обезщетение от държавата се признава на жертвата на умишлено престъпление, извършено с насилие, и във всеки случай, на престъплението по член 603-bis от Сodice penale (Наказателния кодекс), с изключение на престъпленията по членове 581 и 582, освен при наличие на утежняващите обстоятелства по член 583 от Наказателния кодекс.
2. Обезщетението за престъпленията, свързани с убийство, сексуално насилие или тежка телесна повреда съгласно член 583, втора алинея от Наказателния кодекс, […] се изплаща в полза на жертвата или на правоимащите лица, посочени в параграф 2 bis, в размер, определен с декрет, съгласно параграф 3. За престъпленията, различни от посочените в първото изречение, се изплаща обезщетение за възстановяване на медицинските и социалните разходи.
2 bis. В случай на смърт на жертвата вследствие на престъплението, обезщетението се изплаща на преживелия съпруг и на децата; при липса на съпруг и деца обезщетението се дължи на родителите, а при липса на родители — на братята и сестрите, с които живее и които издържа към момента на извършване на престъплението […].
2 ter. В случай на повече от едно правоимащи лица обезщетението се разпределя в зависимост от дяловете, предвидени в разпоредбите на книга II, дял II от Сodice civile (Гражданския кодекс).
3. С декрет на Ministro dell’interno (министъра на вътрешните работи, Италия) и Ministro della giustizia (министъра на правосъдието, Италия), съгласуван с Ministro dell’economia e delle finanze (министъра на икономиката и финансите, Италия), който трябва да бъде издаден в срок от шест месеца от датата на влизане в сила на настоящия закон, се определят размерите на обезщетенията, във всеки случай, в рамките на наличните средства във [Fondo di rotazione per la solidarieta’ alle vittime dei reati di tipo mafioso, delle richieste estorsive, dell’usura e dei reati intenzionali violenti (Револвиращ фонд за солидарност към жертвите на престъпления от мафиотски тип, изнудване, лихварство и умишлени престъпления, извършени с насилие, Италия)(9)], посочен в член 14, като се осигури по-голямо обезщетение на жертвите на престъпленията, свързани със сексуално насилие и убийство, и по-специално на децата на жертвата в случай на убийство, извършено от съпруг, включително в случай на раздяла или развод, или от лице, което е или е било емоционално обвързано с пострадалото лице“.
10. Член 13, параграф 2 от Закон № 122/2016 гласи:
„Молбата трябва да бъде подадена в 60‑дневен срок, считано от постановяването на съдебния акт, с който се слага край на производството поради това, че извършителят е останал неразкрит, или от последното безрезултатно действие по наказателно преследване, или от датата, на която присъдата е придобила сила на пресъдено нещо“.
11. Приет в изпълнение на член 11, параграф 3 от Закон № 122/2016, член 1, параграф 1, буква b) от Decreto ministeriale — Determinazione degli importi dell’indennizzo alle vittime dei reati intenzionali violenti (Министерски декрет за определяне на размера на обезщетението на жертвите на умишлени престъпления, извършени с насилие)(10), от 22 ноември 2019 г. (наричан по-нататък „Министерският декрет за изпълнение“) предвижда „[в] случай на убийство, извършено от съпруг, включително в случай на раздяла или развод, или от лице, което е или е било емоционално обвързано с пострадалото лице — фиксирана сума в размер на 60 000 евро, изключително в полза на децата на жертвата“.
III. Фактите в главното производство и преюдициалните въпроси
12. С присъда от 18 септември 2018 г. Tribunale di Padova (Първоинстанционен съд Падуа, Италия) осъжда извършителя на убийството в Италия на бившата му партньорка на 30 години лишаване от свобода и разпорежда той да заплати обезщетение в неокончателен размер на членовете на семейството на жертвата, които са се конституирали като граждански ищци. По този начин са разпределени по 400 000 евро в полза на всяко от двете деца на жертвата, по 120 000 евро на нейния баща, нейната майка и нейната сестра, както и 30 000 евро на нейния съпруг, с когото жертвата е била в раздяла, а не в развод.
13. В съответствие с националните разпоредби, тъй като извършителят на убийството не разполага нито с имущество, нито с доходи и същият е ползвал безплатна правна помощ, италианската държава изплаща единствено на всяко от децата обезщетение в размер на 20 000 евро, докато на съпруга, който е в раздяла, е изплатено обезщетение в размер на 16 666,66 евро.
14. На 1 февруари 2022 г. ищците, а именно членовете на семейството на жертвата, с изключение на нейния съпруг, сезират запитващата юрисдикция Tribunale Ordinario di Venezia (Общ първоинстанционен съд Венеция, Италия), тъй като считат, че със Закон № 122/2016 в нарушение на Директива 2004/80 са въведени значителни ограничения за изплащането на обезщетения. Исканията им целят, след като Министерският декрет за изпълнение бъде оставен без приложение поради незаконосъобразността си, да се определят сумите, които, поради степента им на родство с жертвата на убийството, следва да им бъдат изплатени като обезщетение по „справедлив и подходящ“ начин по смисъла на член 12, параграф 2 от тази директива, като се вземе предвид — след приспадане, що се отнася до децата на жертвата, на сумата, която вече им е била изплатена — степента на вредите, установена с осъдителната присъда на извършителя на убийството, при това дори Фондът за солидарност да не разполага с необходимите финансови средства. При условията на евентуалност, ищците искат Председателството на Министерския съвет, представляващо италианската държава, да бъде осъдено да заплати същите суми като обезщетение за вредите, претърпени в резултат на неправилното прилагане на посочената директива, и по-специално на член 12 от нея.
15. На първо място, ищците изтъкват, че въведеното с член 11, параграф 2 bis от Закон № 122/2016 ограничение, което предвижда признаването на обезщетение на родителите на пострадалото лице само при липсата на съпруг и деца, а на братята и сестрите — само при липсата на лица, принадлежащи към посочените по-горе категории, нарушава задължението за обезщетяване, предвидено в член 12 от Директива 2004/80, тъй като определя произволно, без посочване на справедливи и подходящи за конкретния случай критерии, кои лица сред увредените, на които абстрактно е признато правото на обезщетение, следва конкретно да бъдат обезщетени. Освен това в случая обезщетението било предоставено и на съпруга на жертвата на убийството, с която той е разделен от 2006 г., близо 11 години преди смъртта ѝ. Така правото на обезщетение се признавало дори когато емоционалната връзка е явно отслабена до степен, че почти не съществува.
16. На второ място, ищците поддържат, че сумата от 20 000 евро, предоставена на децата на пострадалото от убийството лице в приложение на Министерския декрет за изпълнение, съответстваща на 5 % от неокончателната сума, присъдена със съдебно решение, не изглежда в съответствие с установеното от Съда в точка 69 от решение от 16 юли 2020 г., Presidenza del Consiglio dei Ministri(11).
17. На трето място, ищците считат, че националната правна уредба също е незаконосъобразна, поради това че обуславя изплащането на обезщетението от условието държавата да е натрупала средствата, позволяващи изплащане на обезщетението, което противоречало на десето съображение от Директива 2004/80.
18. Италианските власти, ответници по иска, подчертават, че определянето на размера на обезщетението относно правното положение на децата е извършено при стриктно спазване на действащите разпоредби, като са взети предвид средствата за издръжка на преживелия съпруг. Те припомнят също, че след като в точка 58 от решение BV Съдът е посочил, че държавите членки разполагат с широка свобода на преценка за определяне на размера на обезщетението по член 12, параграф 2 от Директива 2004/80, в точка 65 от това решение Съдът е приел, че тази разпоредба допуска обезщетение с фиксиран размер за жертвите, като изисква единствено това обезщетение да бъде „справедливо и подходящо“. В точка 69 от посоченото решение Съдът приел, че това изискване е изпълнено, когато обезщетението, дори да е с фиксиран размер, представлява „съответен принос за поправянето на претърпените имуществени и неимуществени вреди“ от жертвата.
19. Ответниците твърдят също, че исканията на бащата, майката и сестрата на жертвата на убийството са недопустими. Всъщност 60‑дневният преклузивен срок, предвиден за предявяването по административен ред на искане за обезщетение, е изтекъл, след като присъдата е влязла в сила на 6 май 2021 г., висящото производство е образувано на 1 февруари 2022 г. и искането им за медиация не прекъсва погасителната давност.
20. Запитващата юрисдикция счита, че за да се прецени основателността на иска за обезщетение за вреди, с който е сезирана, основан на неправилното транспониране на Директива 2004/80, най-напред следва да се определи дали националната правна уредба, както следва от член 11, параграфи 2 bis, 2 ter и 3 от Закон № 122/2016, е в съответствие с правото на Съюза.
21. Юрисдикцията отбелязва, че тази национална правна уредба, която, дори когато с влязла в сила присъда се установяват в полза на някои членове на семейството право на обезщетение за претърпените от тях вреди и размерът на това обезщетение, обуславя изплащането на обезщетение на родителите на жертвата на убийство от липсата на съпруг и деца на тази жертва, а що се отнася до сестрата или брата на жертвата — от липсата на баща и майка, и доколкото тези лица са съжителствали с жертвата и са били на нейна издръжка към момента на извършване на престъплението, пренебрегва нематериалния аспект на страданието, свързано с насилствената загуба на жертвата.
22. Що се отнася до съпруга и децата, посочената юрисдикция отбелязва, че размерът на претърпяната вреда не се взема предвид. Така в случая не се отдава никакво значение на факта, че съпругът е бил разделен с жертвата от известно време, като единствено се предвижда разпределяне на обезщетението въз основа на разпоредбите на наследственото право, при условие че Фондът за солидарност разполага с достатъчно средства. Следователно тежестта на последиците от деянието за пострадалите не била взета предвид, в нарушение на решение BV. Освен това обезщетението в полза на децата било определено в размер, който до голяма степен съответствал на предоставения на съпруга размер, който изобщо не отговарял на размера на неокончателното обезщетение, определено в рамките на наказателното производство, и не отчитал нито един от обичайно прилаганите критерии при загуба на родителската връзка, като възрастта на жертвата, възрастта на преживялото лице, степента на родство и съжителство, с възможност за прилагане на корекции в окончателния размер в зависимост от особеностите на случая. Следователно сумата, предоставена на децата в настоящия случай, не може да се счита за „справедлив[а] и подходящ[а]“ по смисъла на член 12, параграф 2 от Директива 2004/80.
23. Освен това запитващата юрисдикция подчертава, че преклузивният срок за предявяване на искане за обезщетение по административен ред, определен в член 13, параграф 2 от Закон № 122/2016 и приложим към искането на родителите и сестрата на жертвата на убийството, бил прекалено кратък, което изглеждало в противоречие с член 47 от Хартата.
24. При тези обстоятелства Tribunale Ordinario di Venezia (Общ първоинстанционен съд Венеция) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Може ли да се счита, че изплащането на обезщетение в полза на родителите и сестрата на жертва на умишлено престъпление, извършено с насилие, в зависимост от липсата на деца и съпруг на жертвата (що се отнася до родителите) и липсата на родители (в случай на братя и сестри), както е предвидено в случай на убийство в член 11, параграф 2 bis от [Закон № 122/2016], е в съответствие с разпоредбите на член 12, параграф 2 от Директива 2004/80, както и на член 20 (равенство), член 21 (недискриминация), член 33, параграф 1 (защита на семейството), член 47 (право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес) от [Хартата] и член 1 от протокол № 12 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (недискриминация)[?]
2) [М]оже ли обезщетение, за чието изплащане се поставя условието, предвидено в член 11, параграф 3 от [Закон № 122/2016], съдържащо се в израза „във всеки случай в рамките на наличните средства във [Фонда за солидарност]“, без никоя разпоредба да налага на италианската държава да отпусне суми, които да се използват конкретно за изплащане на обезщетенията, дори определени на статистическа основа и във всеки случай годни конкретно да обезщетят в разумен срок правоимащите лица, да се счита за „справедливо и подходящо обезщетяване на жертвите“, в приложение на предвиденото в член 12, параграф 2 от Директива 2004/80 [?]“.
25. Родителите и сестрата на жертвата на убийството, както и нейните деца, италианското правителство и Европейската комисия представят писмени становища. Те отговарят на поставените от Съда въпроси за устен отговор в съдебното заседание, проведено на 21 февруари 2024 г.
IV. Анализ
А. По компетентността на Съда и допустимостта на преюдициалното запитване
26. В писменото си становище италианското правителство счита, че следва да се постави въпросът за компетентността на Съда и за допустимостта на преюдициалните въпроси, тъй като спорът в главното производство се отнасял до случай, който не попада в приложното поле на Директива 2004/80.
27. Този довод не е изведен от това, че всички ищци, които оспорват съответствието на приложимата национална правна уредба с член 12, параграф 2 от Директива 2004/80, пребивават в Италия — територията, на която е извършено тежкото умишлено престъпление. Въпреки това считам за уместно да припомня, че в точка 52 от решение BV Съдът постановява, че тази разпоредба „задължава всяка държава членка да въведе режим за обезщетяване, който обхваща всички жертви на умишлени престъпления, извършени с насилие на нейна територия“, а в точка 55 — че посочената разпоредба „предоставя право на справедливо и подходящо обезщетение на жертвите на умишлени престъпления, извършени с насилие на територията на държава членка, не само в презграничните случаи по смисъла на член 1 от тази директива, но и когато жертвите пребивават на територията на тази държава членка“.
28. Италианското правителство изтъква, от една страна, че запитващата юрисдикция не поставя въпроса дали ищците имат качеството на жертви по смисъла на Директива 2004/80, и от друга страна, че понятието „жертва“ следва да се разбира като обозначаващо пряко увреденото лице. Следователно оспорваната италианска правна уредба била от компетентността на държавите членки, което обосновавало недопустимостта на преюдициалните въпроси.
29. Всъщност въпросът дали понятието „жертва“ на умишлен акт на насилие по смисъла на Директива 2004/80 включва в случай на убийство правоприемниците на жертвата, като преживелия съпруг, децата, родителите или братята и сестрите на жертвата, се отнася до приложното поле на тази директива.
30. Ето защо считам, че компетентността на Съда и допустимостта на преюдициалното запитване са безспорни.
Б. По допустимостта на втория преюдициален въпрос
31. Според мен този втори въпрос, който се отнася до предвиденото в италианската правна уредба ограничение на обезщетението съгласно таван, произтичащ от бюджета, отпуснат на предвидения за тази цел Фонд за солидарност, не е допустим.
32. Както бе потвърдено в съдебното заседание, това ограничение не се е отразило на размера на обезщетението, предоставено от италианската държава в главното производство. Ето защо споделям становището на Комисията и на италианското правителство, че въпросът на запитващата юрисдикция няма значение за решаването на спора. Освен това може да се отбележи липсата на уточнение от страна на запитващата юрисдикция относно финансирането или функционирането на Фонда за солидарност(12).
33. Освен това констатирам, че нито един преюдициален въпрос не се отнася до други посочени от запитващата юрисдикция трудности, а именно прекомерно ограничения размер на обезщетението, получено от децата на жертвата на убийството(13), както и краткия срок за подаване на искането за обезщетение.
В. По първия преюдициален въпрос
34. С този въпрос запитващата юрисдикция по същество иска от Съда да установи дали член 12, параграф 2 от Директива 2004/80 допуска национална правна уредба, която предвижда режим за обезщетяване на жертвите на умишлени престъпления, извършени с насилие, който обуславя правото на обезщетение на родителите на починалата жертва от липсата на деца и преживял съпруг, а правото на братята и сестрите на тази жертва — от липсата на родителите им.
35. Така от Съда се иска да изясни понятието „жертва“ и да допълни даденото от него тълкуване на понятието „справедливо и подходящо обезщетяване“ в решение BV.
1. По понятието „жертва“
36. На първо място, следва да се уточни дали национална правна уредба, която определя членовете на семейството като имащи право да се ползват от обезщетение в случай на смърт на жертвата, попада в обхвата на Директива 2004/80. Считам, че това определяне не е оставено на преценката на държавите членки, както следва от тълкуването на член 12, параграф 2 от тази директива(14).
37. Всъщност, първо, при липсата на определение на понятието „жертва“ в Директива 2004/80 и на препращане към вътрешното право следва да се приеме, че става въпрос за самостоятелно понятие на правото на Съюза. В съответствие с целта на тази директива то цели да гарантира липсата на различия между държавите членки при определянето на лицата, ползващи се от националния режим за обезщетяване на жертвите на умишлени престъпления, извършени с насилие на тяхната територия.
38. Второ, обратното тълкуване, поддържано от италианското правителство и изведено от член 17 от Директива 2004/80, според мен следва да се отхвърли. Несъмнено този член предвижда, че държавите членки могат да приемат по-благоприятни разпоредби в интерес на жертвите на престъпления, като разширят кръга на ползващите се лица до „всяко друго лице, пострадало от престъпление“. Посоченият член обаче е част от Раздел III от тази директива, озаглавен „Разпоредби за прилагане“, и следователно има за предмет единствено прилагането на режима, приет от държавите членки въз основа на минималните стандарти, определени в предходните раздели. Освен това, ако член 12, параграф 2 от посочената директива трябваше да се тълкува в смисъл, че ограничава приложното поле на същата директива само до оцелелите жертви на „умишлени престъпления, извършени с насилие“, това би довело до изключване на убийствата от списъка на тези престъпления, тъй като в този случай вече няма пряка жертва, която да бъде обезщетена. Съдът обаче вече е постановил, че приложното поле на режима за обезщетяване на жертвите не може да бъде ограничено до някои от умишлените престъпления, извършени с насилие(15).
39. Трето, трябва да се гарантира и съгласуваността на тълкуването с други разпоредби на правото на Съюза. Така от съображение 5 на Директива 2004/80 следва, че тя се явява продължение на Рамково решение 2001/220, което е заменено с Директива 2012/29.
40. В своето предложение за директива, представено на 12 юли 2023 г.(16), Комисията счита, че тази директива е „основният хоризонтален законодателен акт за правата на жертвите“(17). Тя подчертава, че законодателството на Съюза относно правата на жертвите включва също Директива 2004/80 относно обезщетението и правилата на Съюза относно заповедите за защита(18). Тази институция подчертава, че приемането на Директива 2012/29 е промяна от решаващо значение за укрепване на правата на жертвите и на ориентираното към жертвите правосъдие в Съюза и че тя изиграва основна роля в създаването на европейското пространство на свобода, сигурност и правосъдие(19). Следователно аз съм на мнение, че Директива 2004/80, която се занимава със специфичния въпрос за обезщетяването на жертвите, следва да се тълкува в светлината на Директива 2012/29, която установява обща, „хоризонтална“, уредба, ако се използва изразът на Комисията, въпреки че последната директива има различно правно основание, а именно член 82, параграф 2 ДФЕС(20), докато правно основание на Директива 2004/80 е член 308 от Договора за ЕО, понастоящем член 352 ДФЕС.
41. Така понятието „жертва“, съдържащо се в член 12, параграф 2 от Директива 2004/80, намира своето определение в член 2, параграф 1, букви а) и б) от Директива 2012/29(21). Следователно италианската правна уредба, която определя членовете на семейството, които могат да се възползват от обезщетение в случай на смърт на жертвата, е в съответствие с правото на Съюза, съгласно което впрочем броят на засегнатите лица е ограничен(22).
2. По понятието „справедливо и подходящо обезщет[яване]“
42. На второ място, следва да се провери дали правото на Съюза допуска правна уредба, която предвижда, че правото на обезщетение на членовете на семейството на починала жертва зависи от приоритетен ред, заимстван от правилата за наследяване, в резултат на които при наличие на преживял съпруг и на деца на жертвата останалите близки членове на семейството ѝ, в случая — родителите ѝ, както и нейните братя и сестри, са лишени само поради това обстоятелство от каквото и да е обезщетение.
43. Следва да се припомни, че член 12, параграф 2 от Директива 2004/80 предоставя на жертвите на умишлени престъпления, извършени с насилие на територията на държава членка, правото да получат справедливо и подходящо обезщетяване(23).
44. В решение BV Съдът тълкува понятието „справедливо и подходящо обезщетяване“, макар да е запитан относно обезщетението с фиксиран размер от 4 800 евро, предоставено на жертвите на сексуално насилие съгласно италианския режим за обезщетяване на жертвите на умишлени престъпления, извършени с насилие.
45. Съдът е дал насоки за тълкуване на член 12, параграф 2 от Директива 2004/80, които според мен са релевантни за отговора на въпросите на запитващата юрисдикция относно реда и условията за определяне на лицата, ползващи се от „справедливо и подходящо обезщетяване“.
46. Съдът е постановил, че обезщетението, дължимо на жертвите на извършени с насилие умишлени престъпления, трябва да се определи, като се вземе предвид „тежестта на последиците от извършеното престъпление за жертвите“, и че в противен случай то не представлява „съответен принос за поправянето на претърпените имуществени и неимуществени вреди“(24).
47. Според мен от това може да се направи извод, че режим на обезщетяване, въз основа на който са отстранени жертви без всякаква преценка на размера на претърпените от тях вреди, поради абстрактен приоритетен ред(25) между различните жертви, които следва да бъдат обезщетени, и който е основан единствено на естеството на семейните връзки, от които се извеждат само презумпции за наличието или размера на вредите, не може да доведе до „справедливо и подходящо обезщетяване“ по смисъла на член 12, параграф 2 от Директива 2004/80.
48. Освен това тази преценка се подкрепя от констатацията, потвърдена в съдебното заседание, че макар подобен начин на изключване на някои жертви да се основава на правилата за наследяване, той не ги прилага изцяло. В този смисъл наличието на универсален наследник или на основание за недостойнство за наследяване не лишава отстранения наследник от правото да получи обезщетение съгласно италианския режим за обезщетяване. От това следва, че макар целта на италианската правна уредба да е въвеждането на опростено средство за определяне на жертвите, които следва да бъдат обезщетени(26), все пак законното изискване за постигане на просто и бързо обезщетяване на жертвите не трябва да измества задължението за компенсиране в достатъчна степен на страданията, на които те са били подложени вследствие на извършеното с насилие умишлено престъпление, което е причинило смъртта на член на тяхното семейство(27).
V. Заключение
49. С оглед на всички гореизложени съображения предлагам на Съда да отговори само на първия преюдициален въпрос, отправен от Tribunale Ordinario di Venezia (Общ първоинстанционен съд Венеция, Италия), по следния начин:
„Член 12, параграф 2 от Директива 2004/80/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно обезщетението на жертвите на престъпления
трябва да се тълкува в смисъл, че
не допуска национална правна уредба, която предвижда режим за обезщетяване на жертвите на умишлени престъпления, извършени с насилие, който обуславя правото на обезщетение на родителите на починалата жертва от липсата на деца и преживял съпруг, а правото на братята и сестрите на тази жертва — от липсата на посочените родители“.