РЕШЕНИЕ НА СЪДА (първи състав)
22 юни 2022 година(*)
„Преюдициално запитване — Картели — Член 101 ДФЕС — Директива 2014/104/ЕС — Членове 10, 17 и 22 — Искове за обезщетение за вреди за нарушенията на разпоредбите на правото на Европейския съюз в областта на конкуренцията — Давностен срок — Оборима презумпция за вреда — Количествено определяне на претърпените вреди — Късно транспониране на директивата — Прилагане във времето — Материалноправни и процесуални разпоредби“
По дело C‑267/20
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Audiencia Provincial de León (Апелативен съд на провинция Леон, Испания) с акт от 12 юни 2020 г., постъпил в Съда на 15 юни 2020 г., в рамките на производство по дело
Volvo AB (publ.),
DAF Trucks NV
срещу
RM,
СЪДЪТ (първи състав),
състоящ се от: Aл. Арабаджиев (докладчик), председател на състава, I. Ziemele, T. von Danwitz, P. G. Xuereb и A. Kumin, съдии,
генерален адвокат: A. Rantos,
секретар: A. Calot Escobar,
предвид изложеното в писмената фаза на производството,
като има предвид становищата, представени:
– за Volvo AB (publ.), от N. Gómez Bernardo и R. Murillo Tapia, abogados,
– за DAF Trucks NV, от C. Gual Grau, abogado, M. de Monchy и J. K. de Pree, advocaten, D. Sarmiento Ramírez-Escudero и P. Vidal Martínez, abogados,
– за RM, от M. Picón González, procuradora, и I. San Primitivo Arias, abogado,
– за испанското правителство, от L. Aguilera Ruiz и S. Centeno Huerta, в качеството на представители
– за естонското правителство, от A. Kalbus, в качеството на представител
– за Европейската комисия, от S. Baches Opi, M. Farley и G. Meessen, в качеството на представители
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 28 октомври 2021 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 101 ДФЕС, членове 10 и 17 и член 22, параграф 2 от Директива 2014/104/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 ноември 2014 година относно някои правила за уреждане на искове за обезщетение за вреди по националното право за нарушения на разпоредбите на правото на държавите членки и на Европейския съюз в областта на конкуренцията (ОВ L 349, 2014 г., стр. 1), както и на принципа на ефективност.
2 Запитването е отправено в рамките на спор между Volvo AB (publ.) и DAF Trucks NV, от една страна, и RM, от друга страна, във връзка с предявен от RM иск за обезщетение за вреди с предмет поправянето на вредата, произтичаща от установено от Европейската комисия нарушение на член 101 ДФЕС, извършено от няколко производители на камиони, сред които са Volvo и DAF Trucks.
Правна уредба
Правото на Съюза
3 Съображение 47 от Директива 2014/104 предвижда:
„С цел да се отстранят информационната асиметрия и някои трудности, свързани с количественото определяне на вредата в делата, свързани с конкурентното право, а също така да се гарантира ефективността на претенциите за обезщетение за вреди, в случай на нарушения, свързани с картел, е целесъобразно да се приеме, че това нарушение е причинило вреда, по-специално чрез оказване на въздействие върху цените. В зависимост от фактите по делото картелите водят до увеличение на цените или възпрепятстват понижението на цените, което би настъпило при липсата на картел. Тази презумпция не следва да обхваща конкретния размер на вредата. Нарушителите следва да може да оборят тази презумпция. Целесъобразно е тази оборима презумпция да бъде ограничена до картели, предвид тайния характер на картела, който увеличава информационната асиметрия и затруднява ищеца да се сдобие с доказателствата, необходими за доказване на вредата“.
4 Член 10 от тази директива, озаглавен „Давностни срокове“, гласи:
„1. Държавите членки определят в съответствие с настоящия член правилата, приложими по отношение на давностните срокове за предявяване на иск за обезщетение за вреди. В тези правила се определя началото на давностния срок, продължителността му и обстоятелствата, при които той се прекъсва или спира.
2. Давностните срокове не започват да текат, преди нарушението на конкурентното право да бъде прекратено и ищецът да узнае или да може разумно да се предполага, че знае за:
а) поведението и факта, че то представлява нарушение на конкурентното право;
б) факта, че нарушението на конкурентното право му е причинило вреда; и
в) кой е нарушителят.
3. Държавите членки гарантират, че давностният срок за предявяване на иск за обезщетение за вреди е най-малко пет години.
4. Държавите членки гарантират, че давностният срок се спира или, в зависимост от националното право, прекъсва, ако орган за защита на конкуренцията предприеме действие с цел разследване или образуване на производство във връзка с нарушение на конкурентното право, което е свързано с иска за обезщетение за вреди. Спреният срок се възобновява най-рано една година, след като решението за установяване на нарушение е станало окончателно или производството е прекратено на друго основание“.
5 Член 17 от тази директива, озаглавен „Количествено определяне на вредата“, предвижда:
„1. Държавите членки гарантират, че доказателствената тежест и степента на доказване, необходими за количественото определяне на вредата, не правят упражняването на правото на обезщетение практически невъзможно или прекомерно трудно. Държавите членки гарантират, че националните съдилища разполагат с правомощието в съответствие с националните процедури да определят размера на вредата, ако се установи, че ищецът е претърпял вреда, но е практически невъзможно или прекомерно трудно точно да се определи количествено претърпяната вреда въз основа на наличните доказателства.
2. Приема се, че нарушенията, свързани с картел, причиняват вреда. Нарушителят има право да обори тази презумпция.
3. Държавите членки гарантират, че при производство, свързано с иск за обезщетение за вреди, националният орган за защита на конкуренцията може по искане на национален съд да окаже на този национален съд съдействие във връзка с количественото определяне на вредите, ако националният орган за защита на конкуренцията счита това съдействие за целесъобразно“.
6 Член 21, параграф 1 от същата директива има следното съдържание:
„Държавите членки въвеждат в сила законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се съобразят с настоящата директива, до 27 декември 2016 г. Те незабавно съобщават на Комисията текста на тези разпоредби.
Когато държавите членки приемат тези разпоредби, в тях се съдържа позоваване на настоящата директива или то се извършва при официалното им публикуване. Редът и условията на позоваване се определят от държавите членки“.
7 Член 22 от Директива 2014/104, озаглавен „Прилагане във времето“, гласи:
„1. Държавите членки гарантират, че националните мерки, които са приели в съответствие с член 21, за да се съобразят с материалноправните разпоредби на настоящата директива, нямат обратно действие.
2. Държавите членки гарантират, че всички различни от посочените в параграф 1 национални мерки, които са приели в съответствие с член 21, не се прилагат за искове за обезщетение за вреди, с които техните национални[…] съдилища са сезирани преди 26 декември 201[4] г.“.
8 Член 25, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове [101 ДФЕС] и [102 ДФЕС] (ОВ L 1, 2003 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 1, стр. 167), предвижда:
„Давностният срок започва да тече от деня, в който е извършено нарушението. Въпреки това, в случай на продължени или повторни нарушения, давностният срок започва да тече в деня, в който нарушението е спряло“.
9 Съгласно член 30 от този регламент, озаглавен „Публикуване на решения“:
„1. Комисията публикува решенията, които взема по членове от 7 до 10, 23 и 24.
2. При публикуването се посочват наименованията на страните и основното съдържание на решението, включително и всички наложени санкции. Взема се предвид законният интерес на предприятията от опазване на техните търговски тайни“.
Испанското право
10 Съгласно член 74, параграф 1 от Ley 15/2007 de Defensa de la Competencia (Закон 15/2007 за защита на конкуренцията) от 3 юли 2007 г. (BOE, бр. 159 от 4 юли 2007 г., стр. 28848), изменен с Real Decreto-ley 9/2017, por el que se transponen Directivas de la Unión Europea en los ámbitos financiero, mercantil y sanitario, y sobre el desplazamiento de trabajadores (Кралски декрет-закон 9/2017 за транспониране на директиви на Европейския съюз в областта на финансите, търговията и здравеопазването и на Директивата за командироването на работници) от 26 май 2017 г. (BOE, бр. 26, от 27 май 2017 г., стр. 42820) (наричан по-нататък „Закон 15/2007, изменен с Кралски декрет-закон 9/2017“):
„Давностният срок за искове за отговорност за вреди, произтичащи от нарушение на конкурентното право, е пет години“.
11 Член 76, параграфи 2 и 3 от Закон 15/2007, изменен с Кралски декрет-закон 9/2017, предвижда:
„2. Ако се установи, че ищецът е претърпял вреда, но е практически невъзможно или прекомерно трудно точно да се определи количествено претърпяната вреда въз основа на наличните доказателства, съдилищата разполагат с правомощието да определят размера на обезщетението за вредата“.
3. До доказване на противното се презумира, че нарушенията, извършени в рамките на картел, причиняват вреда“.
12 Първата преходна разпоредба от Кралски декрет-закон 9/2017, транспонираща в испанското право Директива 2014/104, озаглавена „Преходен режим относно исковете за обезщетение за вреди, произтичащи от нарушения на конкурентното право на държавите членки и на Европейския съюз“, гласи:
„1. Разпоредбите на член 3 на настоящия кралски декрет-закон нямат обратно действие.
2. Разпоредбите на член 4 от настоящия кралски декрет-закон се прилагат само към производствата, образувани след неговото влизане в сила“.
13 Член 1902 от Código Civil (Граждански кодекс) предвижда:
„Всеки, който с действието или бездействието си причини поради грешка или небрежност вреда на друго лице, е длъжен да я поправи“.
Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси
14 През 2006 г. и 2007 г. RM купува от Volvo и DAF Trucks три камиона, произведени от тези дружества.
15 На 19 юли 2016 г. Комисията приема Решение C(2016) 4673 final относно производство по член 101 [ДФЕС] и член 53 от Споразумението за ЕИП (Дело AT.39824 — Trucks) и публикува съобщение за медиите в тази връзка. На 6 април 2017 г. в съответствие с член 30 от Регламент № 1/2003 тази институция публикува резюме на това решение в Официален вестник на Европейския съюз.
16 С посоченото решение Комисията установява, че няколко международни производители на камиони, сред които Volvo и DAF Trucks, са нарушили член 101 ДФЕС и член 53 от Споразумението за Европейското икономическо пространство от 2 май 1992 г. (ОВ L 1, 1994 г., стр. 3; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 53, стр. 4), като са се споразумели тайно относно, от една страна, ценообразуването и увеличението на брутните цени в ЕИП на камиони с тегло между 6 и 16 тона, тоест средни камиони, или с тегло над 16 тона, тоест тежкотоварни камиони, в Европейското икономическо пространство, и от друга страна, относно времевия график и прехвърлянето на разходите за въвеждането на изискваните съгласно стандартите EURO 3—6 технологии за емисии на вредни газове. Що се отнася до Volvo и DAF Trucks, нарушението е продължило от 17 януари 1997 г. до 18 януари 2011 г.
17 На 27 май 2017 г., тоест пет месеца след изтичането на срока за транспониране на Директива 2014/104, Кралски декрет-закон 9/2017, който транспонира тази директива в испанското право, влиза в сила.
18 На 1 април 2018 г. RM предявява пред Juzgado de lo Mercantil de León (Търговски съд Леон, Испания) иск срещу Volvo и DAF Trucks. Със този иск се търси обезщетение на вредите, които RМ е претърпял поради антиконкурентните практики на посочените две дружества. Посоченият иск се основава главно на релевантните разпоредби на Закон 15/2007, изменен с Кралски декрет-закон 9/2017, а при условията на евентуалност — на общия режим на извъндоговорната гражданска отговорност, по-специално на член 1902 от Гражданския кодекс. Същият иск представлява иск за обезщетение за вреди, предявен вследствие на окончателно решение на Комисията, с което се установява нарушение на член 101 ДФЕС и на член 53 от Споразумението за Европейското икономическо пространство.
19 Volvo и DAF Trucks възразяват срещу този иск, като изтъкват по-специално, че той е погасен по давност и че RM не е доказал наличието на причинно-следствена връзка между установеното в решение C(2016) 4673 final нарушение и увеличаването на цената на камионите.
20 С решение от 15 октомври 2019 г. Juzgado de lo Mercantil de León (Търговски съд Леон) уважава частично иска на RM и осъжда Volvo и DAF Trucks да заплатят на RM обезщетение, съответстващо на 15 % от покупната цена на камионите ведно със законната лихва, без обаче да осъди тези дружества да заплатят съдебните разноски. Тази юрисдикция отхвърля повдигнатото от Volvo и DAF Trucks възражение, че искът е погасен по давност по-специално с мотива, че петгодишният срок, предвиден в член 74 от Закон 15/2007, изменен с Кралски декрет-закон 9/2017, който транспонира член 10, параграф 3 от Директива 2014/104, е бил в сила към момента на предявяване на иска и следователно е бил приложим в конкретния случай. Освен това, като приема, че член 76, параграфи 2 и 3 от този закон, който транспонира член 17, параграфи 1 и 2 от тази директива, е процесуална разпоредба, посочената юрисдикция се основава, на първо място, на презумпцията за вреди по член 76, параграф 3 от Закон 15/2007, изменен с Кралски декрет-закон 9/2017, за да приеме наличието на вреда, причинена на RM, и на второ място, на член 76, параграф 2 от този закон, за да определи размера на тази вреда.
21 Volvo и DAF Trucks подават въззивна жалба срещу това решение пред Audiencia Provincial de Léon (Апелативен съд на провинция Леон, Испания). Тези две предприятия изтъкват, че Директива 2014/104 не е приложима в случая, защото към момента на извършване на разглежданото нарушение тя не е била в сила, тъй като последното е преустановено на 18 януари 2011 г. Според посочените предприятия релевантна за определянето на приложимия режим по отношение на иска за обезщетение на RM е датата на извършване на това нарушение.
22 Volvo и DAF Trucks следователно поддържат, че искът за обезщетение на RM е погасен по давност. В това отношение DAF Trucks изтъква, че е приложим не петгодишният давностен срок, предвиден в член 10 от Директива 2014/104, транспониран в член 74, параграф 1 от Закон 15/2007, изменен с Кралски декрет-закон 9/2017, а едногодишният давностен срок по член 1968 от Гражданския кодекс. Освен това този едногодишен давностен срок започнал да тече от публикуването на съобщението за медиите на Комисията относно Решение C(2016) 4673 final. По тази причина дружеството твърди, че към датата, на която RM е предявил своя иск за обезщетение за вреди, тоест 1 април 2018 г., посоченият давностен срок е изтекъл.
23 Volvo и DAF Trucks добавят, че тъй като тази директива не е приложима, в случая трябва да се докаже както наличието, така и размера на вредата, като в противен случай искът би трябвало да се отхвърли.
24 В този контекст запитващата юрисдикция иска да се установи приложното поле във времето на член 10 и на член 17, параграфи 1 и 2 от Директива 2014/104. Тя счита, че това приложно поле е уточнено в член 22 от тази директива.
25 За да определи дали член 10 и член 17, параграфи 1 и 2 от посочената директива, които установяват съответно правила, уреждащи давностния срок, наличието на вреда в резултат на картел и количественото определяне на тази вреда, са приложими към спора в главното производство, запитващата юрисдикция иска да се установи, от една страна, дали тези разпоредби са от материалноправно или процесуално естество.
26 От друга страна, запитващата юрисдикция иска да се установи кой е релевантният момент, спрямо който следва да се разглежда прилагането във времето на посочените разпоредби, за да се определи дали те са приложими в случая.
27 При тези обстоятелства Audiencia Provincial León (Апелативен съд на провинция Леон) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Следва ли член 101 ДФЕС и принципът на ефективност да се тълкуват в смисъл, че не допускат тълкуване на националната правна уредба, съгласно което петгодишният давностен срок за предявяване на искове, предвиден в член 10 от Директива [2014/104], както и член 17 [от тази директива] относно определянето на размера на вредата от съдилищата са неприложими с обратно действие, определяйки като референтна за обратното действие датата на налагането на санкцията, а не датата на предявяването на иска?
2) Следва ли член 22, параграф 2 от Директива 2014/104 и понятието „обратно действие“ да се тълкуват в смисъл, че член 10 от същата директива е приложим спрямо иск като предявения в главното производство, който, макар и предявен след влизане в сила на директивата и на акта за транспонирането ѝ, се отнася до предходни обстоятелства или санкции?
3) При прилагането на разпоредба като съдържащата се в член 76 от [Закон 15/2007], следва ли член 17 от Директива 2014/104, уреждащ определянето на размера на вредата от съдилищата, да се тълкува в смисъл, че това е разпоредба с процесуален характер, приложима в главното производство, искът по който е предявен след влизане в сила на националния акт за транспониране?“.
По преюдициалните въпроси
28 Съгласно постоянната практика на Съда в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда задачата на последния е да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това при необходимост Съдът следва да преформулира въпросите, които са му зададени. Формалното посочване от националната юрисдикция на някои разпоредби от правото на Съюза в преюдициалния ѝ въпрос не е пречка Съдът да даде на тази юрисдикция всички насоки за тълкуване, които могат да бъдат полезни за решаването на делото, с което е сезирана, независимо дали тя е посочила съответните разпоредби във въпросите си. В това отношение Съдът следва да изведе от цялата информация, предоставена от националния съд, и по-специално от мотивите на акта за преюдициално запитване, разпоредбите от правото на Съюза, които изискват тълкуване предвид предмета на спора (решение от 28 март 2019 г., Cogeco Communications, C‑637/17, EU:C:2019:263, т. 35 и цитираната съдебна практика).
29 В случая, с оглед на всички предоставени от запитващата юрисдикция данни, за да се даде полезен отговор на тази юрисдикция, следва преюдициалните въпроси да се преформулират.
30 Всъщност от акта за преюдициално запитване е видно, че с трите си въпроса, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи прилагането във времето на член 10 и член 17, параграфи 1 и 2 от Директива 2014/104 в съответствие с член 22 от нея към иск за обезщетение за вреди, който, макар и да се отнася до нарушение на конкурентното право, преустановено преди влизането в сила на тази директива, е бил предявен след влизането в сила на разпоредбите за транспонирането ѝ в националното право.
Предварителни бележки
31 Следва да се припомни, че за разлика от процесуалноправните норми, които по принцип се прилагат към деня на влизането им в сила (решение от 3 юни 2021 г., Jumbocarry Trading, C‑39/20, EU:C:2021:435, т. 28 и цитираната съдебна практика), за да се гарантират принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, материалноправните норми на Съюза трябва да се тълкуват в смисъл, че се отнасят до заварени при влизането им в сила положения само доколкото от формулировката, предназначението или структурата им ясно произтича, че трябва да им бъде придадено именно такова действие (решение от 21 декември 2021 г., Skarb Państwa (Покритие при застраховката на автомобилистите), C‑428/20, EU:C:2021:1043, т. 33 и цитираната съдебна практика).
32 От практиката на Съда също следва, че по принцип новата правна норма се прилага от момента на влизане в сила на акта, с който тя се въвежда. Макар да не се прилага към правните положения, възникнали и окончателно установени при действието на стария закон, новата правна норма се прилага спрямо бъдещите последици на положение, възникнало при действието на старата норма, както и спрямо новите правни положения. Без да се засяга принципът на забрана на прилагането на правните актове с обратна сила, изключения са възможни единствено ако новата правна норма е придружена от особени разпоредби, които определят изрично условията за прилагането ѝ във времето (решение от 21 декември 2021 г., Skarb Państwa (Покритие при застраховката на автомобилистите), C‑428/20, EU:C:2021:1043, т. 31 и цитираната съдебна практика).
33 Що се отнася по-специално до директивите, по принцип само правните положения, установени след изтичането на срока за транспониране на директива, могат да бъдат отнесени към приложното поле ratione temporis на тази директива (определение от 16 май 2019 г., Luminor Bank, C‑8/18, непубликувано, EU:C:2019:429, т. 32 и цитираната съдебна практика).
34 Това важи a fortiori за правните положения, възникнали при действието на старата норма, които продължават да пораждат своите последици след влизането в сила на националните актове, приети за транспониране на директива след изтичането на срока за транспонирането ѝ.
35 В този контекст, що се отнася до прилагането на Директива 2014/104 във времето, следва да се отбележи, че тя съдържа особена разпоредба, която изрично определя условията за прилагането във времето на материалноправните ѝ разпоредби и на разпоредбите ѝ, които не са материалноправни (вж. в този смисъл решение от 28 март 2019 г., Cogeco Communications, C‑637/17, EU:C:2019:263, т. 25).
36 Конкретно, от една страна, съгласно член 22, параграф 1 от Директива 2014/104 държавите членки е трябвало да гарантират, че националните мерки, които са приели в съответствие с член 21, за да се съобразят с материалноправните разпоредби на тази директива, нямат обратно действие (решение от 28 март 2019 г., Cogeco Communications, C‑637/17, EU:C:2019:263, т. 26).
37 От друга страна, съгласно член 22, параграф 2 от Директива 2014/104 държавите членки е трябвало да гарантират, че всички национални мерки, които са приели, за да се съобразят с разпоредбите на тази директива, които не са материалноправни, не се прилагат за искове за обезщетение за вреди, с които националните съдилища са сезирани преди 26 декември 2014 г. (вж. в този смисъл решение от 28 март 2019 г., Cogeco Communications, C‑637/17, EU:C:2019:263, т. 27).
38 При това положение, за да се определи приложимостта във времето на разпоредбите на Директива 2014/104, следва да се установи, на първо място, дали съответната разпоредба е материалноправна.
39 В това отношение следва да се уточни, че при липсата в член 22 от Директива 2014/104 на препращане към националното право въпросът кои от разпоредбите на тази директива са материалноправни и кои не са, трябва да се прецени от гледна точка на правото на Съюза, а не от гледна точка на приложимото национално право.
40 Освен това, макар този член да не уточнява за всяка разпоредба дали тя е материалноправна или не, от текста му, в параграф 1 от който се прави позоваване на „материалноправните разпоредби на настоящата директива“, недвусмислено следва, че именно разпоредбите на тази директива, а не националните мерки, приети за съобразяване с нея, са посочени като материалноправни или като такива, които не са материалноправни.
41 Впрочем предоставянето на свобода на преценка на държавите членки при определянето на това дали разпоредбите на Директива 2014/104 са материалноправни или не, би могло да навреди на ефективното, съгласувано и еднакво прилагане на тези разпоредби на територията на Съюза.
42 След като се определи дали съответната разпоредба има материалноправен характер, следва да се провери, на второ място, дали при обстоятелства като разглежданите в главното производство, при които тази директива е била транспонирана със закъснение, разглежданото положение, доколкото не може да се квалифицира като ново, е било установено преди изтичането на срока за транспониране на посочената директива, или е продължило да поражда правни последици след изтичането на този срок.
По приложимостта във времето на член 10 от Директива 2014/104
43 Що се отнася, на първо място, до това дали член 10 от Директива 2014/104 има материалноправен характер или не, следва да се припомни, че съгласно параграф 1 от него този член установява правила относно давностните срокове за предявяване на искове за обезщетение за вреди за нарушенията на конкурентното право. Параграфи 2 и 4 от посочения член определят по-специално момента, от който започва да тече давностният срок, и обстоятелствата, при които той може да бъде прекъснат или спрян.
44 Член 10, параграф 3 от тази директива уточнява минималната продължителност на давностния срок. Съгласно тази разпоредба държавите членки гарантират, че давностните срокове, приложими към исковете за обезщетение за вреди за нарушенията на конкурентното право, са най-малко пет години.
45 Давностният срок по член 10, параграф 3 от Директива 2014/104 е предназначен по-специално, от една страна, да гарантира защитата на правата на претърпялото вреди лице, тъй като то трябва да разполага с достатъчно време, за да събере необходимата информация с оглед на подаване на евентуален иск, и от друга страна, да се избегне претърпялото вреди лице да бави безкрайно упражняването на правото си на обезщетение в ущърб на отговорното за тези вреди лице. Следователно в крайна сметка този срок защитава както лицето, претърпяло вреди, така и отговорното за тези вреди лице (вж. по аналогия решение от 8 ноември 2012 г., Evropaïki Dynamiki/Комисия, C‑469/11 P, EU:C:2012:705, т. 53).
46 В този контекст следва да се отбележи, че съгласно практиката на Съда за разлика от процесуалните срокове, давностният срок, който води до погасяване на правото на иск, се отнася до материалното право, тъй като засяга упражняването на субективно право, на което съответното лице повече не може да се позовава ефективно по съдебен ред (вж. по аналогия решение от 8 ноември 2012 г., Evropaïki Dynamiki/Комисия, C‑469/11 P, EU:C:2012:705, т. 52).
47 При това положение, както по същество отбелязва генералният адвокат в точки 66 и 67 от заключението си, следва да се приеме, че член 10 от Директива 2014/104 е материалноправна разпоредба по смисъла на член 22, параграф 1 от тази директива.
48 На второ място, тъй като в случая е безспорно, че Директива 2014/104 е транспонирана в испанския правен ред пет месеца след изтичането на срока за транспониране, предвиден в член 21 от нея, тъй като Кралският декрет-закон 9/2017, транспониращ тази директива, е влязъл в сила на 27 май 2017 г., за да се определи приложимостта във времето на член 10 от посочената директива следва да се провери дали разглежданото в главното производство положение е било установено преди изтичането на срока за транспониране на същата директива или то продължава да поражда правни последици след изтичането на този срок.
49 За тази цел, с оглед на особеностите на правилата за погасителната давност, на тяхното естество и на механизма им за функциониране, по-специално в контекста на иск за обезщетение за вреди, предявен вследствие на окончателно решение, с което се установява нарушение на конкурентното право на Съюза, следва да се провери дали към датата на изтичане на срока за транспониране на Директива 2014/104, тоест 27 декември 2016 г., е изтекъл давностният срок, приложим към разглежданото в главното производство положение, което предполага да се определи моментът, от който този давностен срок е започнал да тече.
50 Що се отнася обаче до момента, от който започва да тече посоченият давностен срок, следва да се припомни, че съгласно практиката на Съда, когато нито една правна уредба на Съюза в тази област не е приложима ratione temporis, правният ред на всяка държава членка трябва да уреди условията и реда за упражняване на правото да се иска поправяне на вредите, произтичащи от нарушение на членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС, включително свързаните с давностните срокове, стига принципите на равностойност и ефективност да са спазени, като последният принцип изисква приложимите правни норми към исковете, предназначени да се гарантира защитата на правата, които правните субекти черпят от директния ефект на правото на Съюза, да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени с правния ред на Съюза (вж. в този смисъл решение от 28 март 2019 г., Cogeco Communications, C‑637/17, EU:C:2019:263, т. 42 и 43).
51 В случая от преписката, с която разполага Съдът, е видно, че преди транспонирането на посочената директива в испанското право давностният срок, приложим към исковете за обезщетение за нарушения на конкурентното право, е бил уреден от общия режим на извъндоговорната гражданска отговорност и че съгласно член 1968, параграф 2 от Гражданския кодекс този едногодишен давностен срок е започвал да тече едва от момента, в който съответният ищец е узнал за пораждащите отговорност факти. Макар в акта за преюдициално запитване да не е изрично посочено кои съгласно испанското право са пораждащите отговорност факти, с узнаването на които започва да тече давностният срок, преписката, с която разполага Съдът, явно показва, че тези факти предполагат узнаване на информацията, която е абсолютно необходима за предявяването на иск за обезщетение за вреди. Запитващата юрисдикция следва да провери това.
52 Това не променя факта, че когато национална юрисдикция трябва да разреши спор между частноправни субекти, тази юрисдикция следва при необходимост да тълкува разглежданите в главното производство национални разпоредби, доколкото е възможно, в светлината на правото на Съюза и конкретно на текста и целта на член 101 ДФЕС, без обаче да извърши тълкуване contra legem на тези национални разпоредби (вж. в този смисъл решение от 21 януари 2021 г., Whiteland Import Export, C‑308/19, EU:C:2021:47, т. 60—62).
53 В това отношение следва да се отбележи, че всяка национална правна уредба, която определя началния момент на давностния срок, продължителността на този срок и правилата за спирането и прекъсването му, трябва да е адаптирана спрямо особеностите на конкурентното право и спрямо целите на прилагането на неговите норми от съответните лица, за да не се изгуби пълната ефективност на членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС (вж. в този смисъл решение от 28 март 2019 г., Cogeco Communications, C‑637/17, EU:C:2019:263, т. 47).
54 Всъщност предявяването на искове за обезщетение за вреди поради нарушение на конкурентното право на Съюза по принцип налага извършването на сложен фактически и икономически анализ (решение от 28 март 2019 г., Cogeco Communications, C‑637/17, EU:C:2019:263, т. 46).
55 Следва също така да се вземе предвид фактът, че споровете относно нарушения на конкурентното право на Съюза и на националното конкурентно право по принцип се характеризират с информационна асиметрия в ущърб на увреденото лице, както се припомня в съображение 47 от Директива 2014/104, което прави по-трудно за това лице да получи абсолютно необходимата информация, за да предяви иск за обезщетение за вреди, отколкото за органите по конкуренция да получат необходимите данни, за да упражнят правомощията си по прилагане на правото в областта на конкуренцията.
56 В този контекст следва да се приеме, че за разлика от правилото, което се прилага по отношение на Комисията, съдържащо се в член 25, параграф 2 от Регламент № 1/2003, съгласно което давностният срок за налагане на санкции започва да тече от деня, в който е извършено нарушението или, в случай на продължени или повторни нарушения, от деня, в който нарушението е спряло, давностният срок, приложим за исковете за обезщетение за нарушения на разпоредбите на правото на държавите членки и на Съюза в областта на конкуренцията, може да започне да тече едва след като нарушението е спряло и увреденото лице узнае или може разумно да се предполага, че е узнало абсолютно необходимата информация за предявяването на неговия иск за обезщетение.
57 В противен случай упражняването на правото да се иска поправяне на вредите би било практически невъзможно или прекомерно трудно.
58 Що се отнася до абсолютно необходимата информация, за да се предяви иск за обезщетение на вреди, следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда всеки има право да иска да бъдат поправени претърпените от него вреди, когато има причинно-следствена връзка между тези вреди и нарушение на правото на Съюза в областта на конкуренцията (вж. в този смисъл решения от 5 юни 2014 г., Kone и др., C‑557/12, EU:C:2014:1317, т. 22 и цитираната съдебна практика и от 28 март 2019 г., Cogeco Communications, C‑637/17, EU:C:2019:263, т. 40).
59 Освен това от практиката на Съда следва, че за да може увреденото лице да предяви иск за обезщетение за вреди, абсолютно необходимо е то да знае кое е отговорното лице за нарушението на конкурентното право (решение от 28 март 2019 г., Cogeco Communications, C‑637/17, EU:C:2019:263, т. 50).
60 От това следва, че наличието на нарушение на конкурентното право, наличието на вреда, причинно-следствената връзка между тази вреда и нарушението, както и самоличността на извършителя му са част от абсолютно необходимите данни, с които увреденото лице трябва да разполага, за да предяви иск за обезщетение за вреди.
61 При тези условия следва да се приеме, че давностните срокове, приложими към исковете за обезщетение за вреди за нарушения на разпоредбите на правото на държавите членки и на Съюза в областта на конкуренцията, не могат да започнат да текат, преди нарушението да е приключило и преди увреденото лице да е узнало или да може разумно да се счита, че е узнало за претърпените от него вреди в резултат на това нарушение, както и за самоличността на извършителя му.
62 В случая нарушението е преустановено на 18 януари 2011 г. Що се отнася обаче до датата, на която разумно може да се предположи, че RM е узнал абсолютно необходимите данни, позволяващи му да предяви иск за обезщетение за вреди, Volvo и DAF Trucks считат, че релевантната дата е датата на публикуване на съобщението за медиите относно Решение C(2016) 4673 final, тоест 19 юли 2016 г., и че следователно предвиденият в член 1968 от Гражданския кодекс давностен срок е започнал да тече от деня на това публикуване.
63 RM, испанското правителство и Комисията обаче поддържат, че за релевантна дата трябва да се приеме денят на публикуване на резюмето на Решение C(2016) 4673 final в Официален вестник на Европейския съюз, тоест 6 април 2017 г.
64 Макар да не е изключено увреденото лице да може да узнае абсолютно необходимите данни за предявяване на иска за обезщетение за вреди много преди публикуването в Официален вестник на Европейския съюз на резюмето на решение на Комисията, дори преди публикуването на съобщението за медиите относно това решение, дори и в случай на картел, от преписката, с която разполага Съдът, не следва, че настоящият случай е такъв.
65 Следователно трябва да се определи коя от тези две публикации е тази, която позволява разумно да се приеме, че RM е узнал абсолютно необходимите данни, позволяващи му да предяви иск за обезщетение за вреди.
66 За тази цел следва да се вземат предвид предметът и естеството на съобщенията за медиите относно решенията на Комисията и резюметата на тези решения, които се публикуват в Официален вестник на Европейския съюз.
67 Както по същество отбелязва генералният адвокат в точки 125—127 от заключението си, най-напред, съобщенията за медиите съдържат не толкова подробна информация за обстоятелствата по съответното дело и за причините, поради които ограничаващо конкуренцията поведение може да се квалифицира като нарушение, отколкото публикуваните в Официален вестник на Европейския съюз резюмета на решенията на Комисията, които съгласно член 30 от Регламент № 1/2003 посочват имената на заинтересованите страни и основното съдържание на разглежданото решение, включително наложените санкции.
68 По-нататък, съобщенията за медиите не са предназначени да произвеждат правни последици по отношение на трети страни, по-специално увредените лица. За сметка на това те представляват кратки документи, предназначени по принцип за пресата и медиите. Следователно не би могло да се приеме, че съществува общо задължение за полагане на дължима грижа от страна на лицата, увредени от нарушение на конкурентното право, което им налага да следят публикуването на такива съобщения за медиите.
69 Накрая, за разлика от резюметата на решенията на Комисията, които съгласно точка 148 от Известието на Комисията относно най-добрите практики за водене на производства, свързани с членове 101 и 102 ДФЕС, се публикуват в Официален вестник на Европейския съюз на всички официални езици на Съюза малко след приемането на въпросното решение, съобщенията за медиите не се публикуват непременно на всички официални езици на Съюза.
70 В случая, както по същество отбелязва генералният адвокат в точки 129—131 от заключението си, в съобщението за медиите не е посочено със същата точност както в резюмето на Решение C(2016) 4673 final кои са извършителите на съответното нарушение, точната му продължителност и продуктите, засегнати от това нарушение.
71 При тези условия не може разумно да се приеме, че в случая RM е узнал абсолютно необходимите данни, позволяващи му да предяви иска си за обезщетение за вреди, към датата на публикуването на съобщението за медиите относно Решение C(2016) 4673 final, тоест 19 юли 2016 г. За сметка на това разумно може да се приеме, че RM е узнал тези данни към датата на публикуването на резюмето на Решение C(2016) 4673 final в Официален вестник на Европейския съюз, тоест на 6 април 2017 г.
72 Следователно пълната ефективност на член 101 ДФЕС изисква да се приеме, че в случая давностният срок е започнал да тече от деня на това публикуване.
73 Така, доколкото давностният срок е започнал да тече след датата на изтичане на срока за транспониране на Директива 2014/104, тоест след 27 декември 2016 г., и е продължил да тече дори след датата на влизане в сила на Кралски декрет-закон 9/2017 за транспонирането на тази директива, тоест след 27 май 2017 г., неминуемо този срок е изтекъл след тези две дати.
74 Следователно разглежданото в главното производство положение явно е продължило да поражда правните си последици и след датата на изтичане на срока за транспониране на Директива 2014/104, дори и след датата на влизане в сила на Кралски декрет-закон 9/2017 за нейното транспониране.
75 Ако това е така в спора по главното производство, което запитващата юрисдикция следва да провери, член 10 от посочената директива е приложим ratione temporis в настоящия случай.
76 В този контекст следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика една директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и следователно тя самата не може да му бъде противопоставяна. Всъщност да се разшири възможността за позоваване на разпоредба от директива, която не е транспонирана или е транспонирана неправилно, до отношенията между частноправните субекти, би означавало да се признае на Съюза правомощието да приема с директен ефект задължения в тежест на частноправните субекти, въпреки че той разполага с такава компетентност само когато е оправомощен да приема регламенти (решение от 7 август 2018 г., Smith, C‑122/17, EU:C:2018:631, т. 42 и цитираната съдебна практика).
77 От практиката на Съда също следва, че в рамките на спор между частноправни субекти, като разглеждания в главното производство, националната юрисдикция е длъжна при необходимост да тълкува националното право от момента на изтичане на срока за транспониране на нетранспонирана директива, така че разглежданото положение да стане незабавно съвместимо с разпоредбите на тази директива, без обаче да извърши тълкуване contra legem на националното право (вж. в този смисъл решение от 17 октомври 2018 г., Klohn, C‑167/17, EU:C:2018:833, т. 45 и 65).
78 При всички положения, като се има предвид, че между датата на публикуване на резюмето на Решение C(2016) 4673 final в Официален вестник на Европейския съюз и предявяването на иска за обезщетение за вреди на RM са изтекли по-малко от дванадесет месеца, не изглежда този иск да е погасен по давност към момента на предявяването му, освен ако запитващата юрисдикция не установи друго.
79 С оглед на гореизложените съображения следва да се приеме, че член 10 от Директива 2014/104 трябва да се тълкува в смисъл, че съставлява материалноправна разпоредба по смисъла на член 22, параграф 1 от тази директива и че в приложното му поле ratione temporis попада иск за обезщетение за вреди, който, макар и да се отнася до нарушение на конкурентното право, което е прекратено преди влизането в сила на посочената директива, е предявен след влизането в сила на разпоредбите за транспонирането ѝ в националното право, доколкото приложимият давностен срок за този иск по силата на старите правила не е изтекъл преди датата на изтичането на срока за транспониране на същата директива.
По приложимостта във времето на член 17, параграфи 1 и 2 от Директива 2014/104
80 Що се отнася, на първо място, до приложимостта във времето на член 17, параграф 1 от Директива 2014/104 в настоящия случай, следва да се припомни, че от текста на тази разпоредба следва, че държавите членки следят нито доказателствената тежест, нито степента на доказване, необходими за количественото определяне на вредата, да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правото да се търси обезщетение за вреди. Тези държави гарантират също, че националните съдилища разполагат с правомощието в съответствие с националните процедури да определят размера на вредата, произтичаща от нарушение на правилата на конкурентното право, ако е установено, че ищец е претърпял вреда, но въз основа на наличните доказателства е практически невъзможно или прекомерно трудно да се определи количествено точния размер на претърпяната вреда.
81 Посочената разпоредба има за цел да гарантира ефективността на исковете за обезщетение за вреди за нарушения на конкурентното право, по-специално в особени случаи, при които е практически невъзможно или прекомерно трудно да се определи количествено точният размер на претърпените вреди.
82 Всъщност същата разпоредба има за цел да смекчи степента на доказване, изисквана за целите на определянето на размера на претърпяната вреда, и да отстрани съществуващата в ущърб на ищеца информационна асиметрия, както и трудностите, произтичащи от факта, че за количественото определяне на претърпяната вреда е необходимо да се оцени как съответният пазар би се развил при липсата на нарушение.
83 Както отбелязва генералният адвокат в точка 73 от заключението си, член 17, параграф 1 от Директива 2014/104 не въвежда нови материалноправни задължения, тежащи върху едната или другата от страните по съответния спор. За сметка на това в съответствие с „националните процедури“, на които се позовава, тази разпоредба, и по-специално второто изречение от нея, има за цел да предостави на националните юрисдикции специално правомощие в рамките на споровете относно искове за обезщетение за вреди за нарушения на правото на конкуренцията.
84 В този контекст следва да се припомни, че от практиката на Съда следва, че правилата относно доказателствената тежест и необходимата степен на доказване са по принцип квалифицирани като процесуални норми (вж. в този смисъл решение от 21 януари 2016 г., Eturas и др., C‑74/14, EU:C:2016:42, т. 30—32).
85 Ето защо следва да се приеме, че член 17, параграф 1 от Директива 2014/104 съставлява процесуална разпоредба по смисъла на член 22, параграф 2 от тази директива.
86 В това отношение, както следва от съдебната практика, припомнена в точка 31 от настоящото решение, по принцип процесуалните норми се считат за приложими към датата, на която влизат в сила.
87 Следва също да се припомни, че съгласно член 22, параграф 2 от Директива 2014/104 държавите членки е трябвало да гарантират, че нито една национална мярка, приета, за да се съобразят с разпоредбите на тази директива, които не са материалноправни, не се прилага за искове за обезщетение за вреди, с които националните съдилища са били сезирани преди 26 декември 2014 г.
88 В случая искът за обезщетение за вреди е предявен на 1 април 2018 г., тоест след 26 декември 2014 г. и след датата на транспониране на Директива 2014/104 в испанския правен ред. Следователно, без да се засягат съображенията в точки 76 и 77 от настоящото решение, член 17, параграф 1 от тази директива е приложим ratione temporis към такъв иск.
89 При тези условия следва да се приеме, че член 17, параграф 1 от Директива 2014/104 трябва да се тълкува в смисъл, че съставлява процесуална разпоредба по смисъла на член 22, параграф 2 от тази директива и че в приложното му поле ratione temporis попада иск за обезщетение за вреди, който, макар и да се отнася до нарушение на конкурентното право, което е прекратено преди влизането в сила на посочената директива, е предявен след 26 декември 2014 г. и след влизането в сила на националните разпоредби за транспонирането ѝ в националното право.
90 Що се отнася, на второ място, до приложимостта във времето на член 17, параграф 2 от Директива 2014/104, следва веднага да се припомни, че съгласно текста на тази разпоредба се презумира, че свързаните с картел нарушения причиняват вреда. Нарушителят обаче има право да обори тази презумпция.
91 От текста на посочената разпоредба е видно, че тя установява оборима презумпция за наличието на вреда, причинена от картел. Както следва от съображение 47 от Директива 2014/104, законодателят на Съюза е ограничил тази презумпция до делата за картели предвид тайния им характер, който увеличава информационната асиметрия и затруднява увредените лица при събирането на необходимите доказателства за наличието на вреда.
92 Както по същество отбелязва генералният адвокат в точки 78, 79 и 81 от заключението си, макар член 17, параграф 2 от Директива 2014/104 по необходимост да урежда разпределянето на тежестта на доказване, тъй като установява презумпция, тази разпоредба няма чисто доказателствена цел.
93 В това отношение, както следва от точки 58—60 от настоящото решение, наличието на вреда, причинно-следствената връзка между тази вреда и извършеното нарушение на конкурентното право, както и самоличността на извършителя на това нарушение са част от абсолютно необходимите данни, с които увреденото лице трябва да разполага, за да предяви иск за обезщетение за вреди.
94 Освен това, след като член 17, параграф 2 от Директива 2014/104 предвижда, че не е необходимо лицата, увредени от забранен от член 101 ДФЕС картел, да докажат наличието на вреда, причинена от такова нарушение и/или причинно-следствена връзка между посочената вреда и картела, следва да се приеме, че тази разпоредба се отнася до фактическия състав на извъндоговорната гражданска отговорност.
95 Като предполага наличието на претърпяна в резултат на картел вреда, установената в посочената разпоредба оборима презумпция е пряко свързана с ангажирането на извъндоговорната гражданска отговорност на съответния извършител на нарушението и следователно засяга пряко правното му положение.
96 Ето защо следва да се приеме, че член 17, параграф 2 от Директива 2014/104 съставлява правило, което е тясно свързано с възникването, възлагането и обхвата на извъндоговорната гражданска отговорност на предприятията, нарушили член 101 ДФЕС с участието си в картел.
97 Както обаче отбелязва генералният адвокат в точка 81 от заключението си, подобно правило може да се квалифицира като материалноправна норма.
98 Ето защо следва да се приеме, че член 17, параграф 2 от Директива 2014/104 има материалноправен характер по смисъла на член 22, параграф 1 от тази директива.
99 Както следва от точка 42 от настоящото решение, за да се определи приложимостта във времето на член 17, параграф 2 от Директива 2014/104, в случая следва да се провери дали разглежданото в главното производство положение е установено преди изтичането на срока за транспониране на тази директива или дали продължава да поражда правни последици след изтичането на този срок.
100 За тази цел следва да се вземат предвид естеството и механизмът на функциониране на член 17, параграф 2 от Директива 2014/104.
101 Тази разпоредба установява оборима презумпция, съгласно която когато има картел, автоматично се предполага наличието на вреда, произтичаща от този картел.
102 След като фактът, който законодателят на Съюза е идентифицирал като позволяващ да се презумира наличието на вреда, е наличието на картел, следва да се провери дали датата, на която съответният картел е прекратен, предхожда датата, на която изтича срокът за транспониране на Директива 2014/104, тъй като последната не е била транспонирана в испанското право в този срок.
103 В случая картелът е продължил от 17 януари 1997 г. до 18 януари 2011 г. Така това нарушение е преустановено преди датата, на която изтича срокът за транспониране на Директива 2014/104.
104 При тези условия, с оглед на член 22, параграф 1 от Директива 2014/104, следва да се приеме, че оборимата презумпция, установена в член 17, параграф 2 от тази директива, не може да се приложи ratione temporis към иск за обезщетение за вреди, който, макар и предявен след влизането в сила на разпоредби, с които посочената директива е транспонирана със закъснение в националното право, се отнася до нарушение на конкурентното право, което е прекратено преди изтичането на срока за транспониране на тази директива.
105 С оглед на гореизложените съображения, на поставените въпроси следва да се отговори:
– Член 10 от Директива 2014/104 трябва да се тълкува в смисъл, че съставлява материалноправна разпоредба по смисъла на член 22, параграф 1 от тази директива и че в приложното му поле ratione temporis попада иск за обезщетение за вреди, който, макар и да се отнася до нарушение на конкурентното право, което е прекратено преди влизането в сила на посочената директива, е предявен след влизането в сила на разпоредбите за транспонирането ѝ в националното право, доколкото приложимият давностен срок за този иск по силата на старите правила не е изтекъл преди датата на изтичане на срока за транспониране на същата директива.
– Член 17, параграф 1 от Директива 2014/104 трябва да се тълкува в смисъл, че съставлява процесуална разпоредба по смисъла на член 22, параграф 2 от тази директива и че в приложното му поле ratione temporis попада иск за обезщетение за вреди, който, макар и да се отнася до нарушение на конкурентното право, което е прекратено преди влизането в сила на посочената директива, е предявен след 26 декември 2014 г. и след влизането в сила на разпоредбите за транспонирането ѝ в националното право.
– Член 17, параграф 2 от Директива 2014/104 трябва да се тълкува в смисъл, че съставлява материалноправна разпоредба по смисъла на член 22, параграф 1 от тази директива и че в приложното му поле ratione temporis не попада иск за обезщетение за вреди, който, макар и предявен след влизането в сила на разпоредбите, с които посочената директива е транспонирана със закъснение в националното право, се отнася до нарушение на конкурентното право, което е прекратено преди датата на изтичане на срока за транспониране на тази директива.
По съдебните разноски
106 Тъй като за страните в главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (първи състав) реши:
Член 10 от Директива 2014/104/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 ноември 2014 година относно някои правила за уреждане на искове за обезщетение за вреди по националното право за нарушения на разпоредбите на правото на държавите членки и на Европейския съюз в областта на конкуренцията трябва да се тълкува в смисъл, че съставлява материалноправна разпоредба по смисъла на член 22, параграф 1 от тази директива и че в приложното му поле ratione temporis попада иск за обезщетение за вреди, който, макар и да се отнася до нарушение на конкурентното право, което е прекратено преди влизането в сила на посочената директива, е предявен след влизането в сила на разпоредбите за транспонирането ѝ в националното право, доколкото приложимият давностен срок за този иск по силата на старите правила не е изтекъл преди датата на изтичане на срока за транспониране на същата директива.
Член 17, параграф 1 от Директива 2014/104 трябва да се тълкува в смисъл, че съставлява процесуална разпоредба по смисъла на член 22, параграф 2 от тази директива и че в приложното му поле ratione temporis попада иск за обезщетение за вреди, който, макар и да се отнася до нарушение на конкурентното право, което е прекратено преди влизането в сила на посочената директива, е предявен след 26 декември 2014 г. и след влизането в сила на разпоредбите за транспонирането ѝ в националното право.
Член 17, параграф 2 от Директива 2014/104 трябва да се тълкува в смисъл, че съставлява материалноправна разпоредба по смисъла на член 22, параграф 1 от тази директива и че в приложното му поле ratione temporis не попада иск за обезщетение за вреди, който, макар и предявен след влизането в сила на разпоредбите, с които посочената директива е транспонирана със закъснение в националното право, се отнася до нарушение на конкурентното право, което е прекратено преди датата на изтичане на срока за транспониране на тази директива.
Подписи