Дело C‑414/16
Vera Egenberger
срещу
Evangelisches Werk für Diakonie und Entwicklung eV
(Преюдициално запитване, отправено от Bundesarbeitsgericht)
„Преюдициално запитване — Социална политика — Директива 2000/78/ЕО — Равно третиране — Разлика в третирането, основаваща се на религия или убеждения — Професионални дейности на църкви или други организации, характерът на които е основан на религия или убеждение — Религия или убеждение, съставляващи основно, законосъобразно и оправдано професионално изискване, отчитайки характера на организацията — Понятие — Характер на дейностите и контекста, в който те се упражняват — Член 17 ДФЕС — Членове 10, 21 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз“
Резюме — Решение на Съда (голям състав) от 17 април 2018 г.
1. Социална политика — Равно третиране в областта на заетостта и професиите — Директива 2000/78 — Забрана на дискриминация, основана на религия или убеждение — Отхвърляне на кандидатура за работа от църква или друга организация, основаващо се на религия или убеждение — Отхвърляне, основаващо се на религия или убеждение, които съставляват основно, законосъобразно и оправдано професионално изискване, отчитайки характера на организацията — Задължение за държавите членки да предвидят ефективен съдебен контрол
(член 17 ДФЕС; членове 10 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 4, параграфи 2, 9 и 10 от Директива 2000/78 на Съвета)
2. Социална политика — Равно третиране в областта на заетостта и професиите — Директива 2000/78 — Забрана на дискриминация, основана на религия или убеждение — Понятие за основно, законосъобразно и оправдано професионално изискване — Обхват — Спазване на принципа на пропорционалност
(член 4, параграф 2 от Директива 2000/78 на Съвета)
3. Право на Съюза — Принципи — Равно третиране — Забрана на дискриминация, основана на религия или убеждение — Връзка с Директива 2000/78 — Възможност за позоваване на членове 21 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз — Спор между два частноправни субекта — Задължения и правомощия на националния съд — Тълкуване на националната правна уредба в съответствие с правото на Съюза — Граници — Тълкуване contra legem на националното право — Задължение да се остави без приложение всяка национална разпоредба, която противоречи на правото на Съюза
(членове 21 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 1 и член 4, параграф 2 от Директива 2000/78 на Съвета)
1. Член 4, параграф 2 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите във връзка с членове 9 и 10 от нея, както и с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че когато църква или друга организация, характерът на която е основан на религия или убеждение, поддържа в подкрепа на акт или решение като това за отхвърлянето на кандидатура за работа в същата църква или организация, че поради характера на разглежданите дейности или контекста, в който те трябва да се упражняват, религията съставлява основно, законосъобразно и оправдано професионално изискване, отчитайки характера на тази църква или организация, подобно твърдение трябва да може при необходимост да бъде предмет на ефективен съдебен контрол, за да се гарантира, че в конкретния случай са изпълнени критериите, посочени в член 4, параграф 2 от тази директива.
Въпреки че Директива 2000/78 цели да се защити основното право на работниците да не бъдат подлагани на дискриминация въз основа на тяхната религия или убеждения, член 4, параграф 2 от тази директива е насочен и към това да се вземе предвид правото на автономност на църквите и другите публични или частни организации, характерът на които е основан на религия или убеждение, което право е признато в член 17 ДФЕС и в член 10 от Хартата, съответстващ на член 9 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г.
При това положение целта на член 4, параграф 2 от Директива 2000/78 е да се осигури справедливо равновесие между, от една страна, правото на автономност на църквите и другите организации, характерът на които е основан на религия или убеждение, и от друга страна, правото на работниците да не бъдат подлагани, по-специално при наемането им на работа, на дискриминация, основана на религия или убеждение, в случаите, в които тези права могат да бъдат конкурентни.
В този смисъл посочената разпоредба предвижда критериите, които трябва да се вземат предвид при претеглянето на интересите, което следва да се извърши, за да се гарантира справедливо равновесие между евентуално конкурентните права.
В случай на спор обаче подобно претегляне на интереси трябва да може при необходимост да бъде предмет на контрол от независим орган и на последно място, от национална юрисдикция.
Член 17 ДФЕС е израз на неутралността на Съюза по отношение на организирането от държавите членки на отношенията им с църквите и религиозните сдружения или общности. За сметка на това посоченият член не изключва ефективния съдебен контрол по отношение на спазването на критериите по член 4, параграф 2 от Директива 2000/78.
(вж. т. 50—53, 58 и 59; т. 1 от диспозитива)
2. Член 4, параграф 2 от Директива 2000/78 трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него основно, законосъобразно и оправдано професионално изискване се отнася до необходимо изискване, което, отчитайки характера на съответната църква или организация, е обективно продиктувано от характера или условията за упражняване на разглежданата професионална дейност и не може да е свързано със съображения, които са чужди на характера на тази църква или организация или на правото ѝ на автономност. Това изискване трябва да е съобразено с принципа на пропорционалност.
Що се отнася до тълкуването на понятието „основно, законосъобразно и оправдано професионално изискване“, съдържащо се в член 4, параграф 2 от Директива 2000/78, от тази разпоредба следва изрично, че религията или убеждението може евентуално да съставлява такова професионално изискване именно предвид „характера“ на съответните дейности или „контекста“, в който те се извършват.
Така законосъобразността с оглед на последната посочена разпоредба на разликата в третирането, основаваща се на религия или убеждения, е обусловена от подлежащото на обективна проверка наличие на пряка връзка между поставеното от работодателя професионално изискване и съответната дейност. Такава връзка може да произтича от характера на тази дейност, например когато тя предполага участие в определянето на характера на разглежданата църква или организация или сътрудничество в проповедническата ѝ мисия, или от условията, при които трябва да се упражнява посочената дейност, сред които е необходимостта да се осигури надеждно представителство на църквата или на организацията извън нея.
Освен това посоченото професионално изискване трябва, както предвижда член 4, параграф 2 от Директива 2000/78, да бъде „основно, законосъобразно и оправдано“, отчитайки характера на църквата или организацията. Както бе подчертано в точка 61 от настоящото решение, макар по принцип националните юрисдикции да не следва да се произнасят по самия характер на църквата или организацията, който е в основата на посоченото професионално изискване, обаче те трябва да преценят за всеки отделен случай дали с оглед на този характер тези три критерия са изпълнени.
Във връзка с тях, що се отнася до това, че изискването трябва да е „основно“, е необходимо да се уточни, на първо място, че използването на това прилагателно означава, че според законодателя на Съюза религиозната принадлежност или споделянето на убеждения, на които се основава характерът на разглежданата църква или организация, трябва да бъдат необходими с оглед на значението на разглежданата професионална дейност за утвърждаването на посочения характер или упражняването от тази църква или организация на правото ѝ на автономност.
На второ място, що се отнася до това, че изискването трябва да е „законосъобразно“, използването на този термин показва, че законодателят на Съюза желае да гарантира, че изискването относно религиозната принадлежност или споделянето на убеждения, на които се основава характерът на разглежданата църква или организация, няма да послужи за преследването на цел, чужда на посочения характер или на упражняването от тази църква или организация на правото ѝ на автономност.
На трето място, що се отнася до това, че изискването трябва да е „оправдано“, този термин предполага не само че контролът за спазването на критериите, посочени в член 4, параграф 2 от Директива 2000/78, може да бъде упражнен от национална юрисдикция, но и че църквата или организацията, предвидила това изискване, има задължението да докаже с оглед на фактическите обстоятелства в конкретния случай, че твърдяната опасност от засягане на нейния характер или на правото ѝ на автономност е вероятна и сериозна, така че въвеждането на такова изискване се оказва действително необходимо.
(вж. т. 62—67 и 69; т. 2 от диспозитива)
3. Националната юрисдикция, сезирана със спор между два частноправни субекта, е длъжна, когато не е възможно да тълкува приложимото националното право по начин, който да е в съответствие с член 4, параграф 2 от Директива 2000/78, да осигури, в рамките на своята компетентност, съдебната защита, която произтича за правните субекти от членове 21 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, и да гарантира пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост остави без приложение всяка национална разпоредба, която им противоречи.
В това отношение следва да се припомни, че като вземат предвид всички правила на националното право и приложат признатите от последното методи за тълкуване, националните юрисдикции следва да преценят дали и до каква степен национална разпоредба като член 9, параграф 1 от AGG може да се тълкува в съответствие с член 4, параграф 2 от Директива 2000/78, без да извършат тълкуване contra legem на тази национална разпоредба (вж. в този смисъл решение от 19 април 2016 г., DI, C‑441/14, EU:C:2016:278, т. 31 и 32 и цитираната съдебна практика).
В случай че не може да се извърши такова съответстващо тълкуване на разглежданата в главното производство национална разпоредба, следва да се уточни, от една страна, че сама по себе си Директива 2000/78 не прогласява принципа за равно третиране в областта на заетостта и професиите, чийто източник са различните международни инструменти и общите конституционни традиции на държавите членки, а има за предмет единствено да установи в същите тези области основната рамка за борба с дискриминацията, основана на различни признаци, сред които са религията и убежденията, както е видно от заглавието на тази директива и от член 1 от нея (вж. в този смисъл решение от 10 май 2011 г., Römer, C‑147/08, EU:C:2011:286, т. 59 и цитираната съдебна практика).
Като общ принцип на правото на Съюза забраната за дискриминация, основана на религия или убеждение, има императивен характер. Закрепена в член 21, параграф 1 от Хартата, тази забрана е достатъчна сама по себе си, за да породи право за частноправните субекти, на което те да могат да се позовават в това му качество при спор между тях в област, обхваната от правото на Съюза (вж. по отношение на принципа на недопускане на дискриминация, основана на възраст, решение от 15 януари 2014 г., Association de médiation sociale, C‑176/12, EU:C:2014:2, т. 47).
С оглед на императивния му характер член 21 от Хартата не се различава по принцип от различните разпоредби в Учредителните договори, забраняващи дискриминацията въз основа на редица основания, дори когато такива форми на дискриминация произтичат от договори, сключени между частноправни субекти (вж. по аналогия решения от 8 април 1976 г., Defrenne, 43/75, EU:C:1976:56, т. 39, от 6 юни 2000 г., Angonese, C‑281/98, EU:C:2000:296, т. 33—36, от 3 октомври 2000 г., Ferlini, C‑411/98, EU:C:2000:530, т. 50 и от 11 декември 2007 г., International Transport Workers' Federation и Finnish Seamen's Union, C‑438/05, EU:C:2007:772, т. 57—61).
От друга страна, следва да се подчертае, че подобно на член 21 от Хартата, член 47 от нея, който се отнася до правото на ефективна съдебна защита, е достатъчен сам по себе си и не следва да бъде уточнен в разпоредби на правото на Съюза или на националното право, за да породи право за частноправните субекти, на което те да могат да се позовават в това му качество.
Следователно запитващата юрисдикция е длъжна да осигури, при това положение и в рамките на своята компетентност, съдебната защита, която произтича за правните субекти от членове 21 и 47 от Хартата, и да гарантира пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост остави без приложение всяка национална разпоредба, които им противоречи.
(вж. т. 71, 75—79 и 82; т. 3 от диспозитива)