ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г-ЖА V. TRSTENJAK

представено на 14 февруари 2012 година(1)

Дело C‑618/10

Banco Español de Crédito, SA

срещу

Joaquín Calderón Camino

(Преюдициално запитване, отправено от Audiencia Provincial de Barcelona (Испания)

„Защита на потребителите — Директива 93/13/ЕИО — Член 6, параграф 1 — Договори за потребителски кредит — Приложими лихвени проценти в случай на просрочени плащания — Неравноправни клаузи — Национални гражданскопроцесуални норми — Заповедно производство — Правомощие на националния съд в рамките на национално заповедно производство да се произнесе служебно ab limine litis относно нищожността на клауза за мораторни лихви в договор за потребителски кредит и необходимостта от заместването ѝ с друга — Регламент (ЕО) № 1896/2006 — Процедура за европейска заповед за плащане — Директива 2008/48/ЕО — Член 30 — Приложно поле ratione temporis — Директива 87/102/ЕИО — Членове 6 и 7 — Материално приложно поле — Процесуална автономия на държавите членки“

Съдържание

I –  Въведение

II –  Правна уредба

А – Правото на Съюза

Б – Националното право

III –  Фактическата обстановка, главното производство и преюдициалните въпроси

IV –  Производството пред Съда

V –  Основни доводи на участниците в производството

VI –  Правен анализ

А – Уводни бележки

Б – По първия преюдициален въпрос

1.  Относно ролята на националния съд за предотвратяването на неравноправните клаузи

2.  Относимост на принципите на съдебната практика към обстоятелствата по главното производство

а) Подходът на Съда в Решение по дело Pйnzьgyi

б) Доводи срещу относимостта на тази съдебна практика към случая по главното производство

i) Отлики от делото Pйnzьgyi

–       Разлика в процесуалното положение

–       Различие във вида на договорните клаузи

–       Заключение

ii) Последици при евентуално отнасяне на тази практика към заповедното производство

–       Съществена промяна на механизма на действие на заповедното производство

–       Съответствие с принципа на процесуална автономия

3.  Заключения

а) Липса на предвидено в правото на Съюза задължение за служебна проверка ab limine litis в заповедното производство

б) Правомощие на държавите членки да приемат по-строги разпоредби

В – По втория преюдициален въпрос

Г – По третия преюдициален въпрос

Д – По четвъртия и петия преюдициален въпрос

Е – По шестия преюдициален въпрос

VII –  Заключение

I –  Въведение

1.        Настоящото дело е образувано по преюдициално запитване, отправено от Audiencia Provincial de Barcelona (наричана по-нататък „запитващата юрисдикция“) съгласно член 267 ДФЕС, с което последната поставя на Съда редица въпроси относно тълкуването на Директива 93/13/ЕИО(2), Директива 2009/22/EO(3), Регламент (ЕО) № 1896/2006(4), Директива 2008/48/ЕО(5) и Директива 2005/29/ЕО(6).

2.        В основата на преюдициалното запитване стои правен спор между Banco Español de Crédito, S.A. (наричано по-нататък („жалбоподателят в главното производство“) и г‑н Joaquín Calderón Camino (наричан по-нататък „ответникът в главното производство“) за връщане на заем и заплащане на лихви за забава. Жалбоподателят в главното производство, който отначало предявява вземанията си по реда на националното заповедно производство, сега обжалва определението, с което договорната клауза, предвиждаща 29 % лихва за забава, служебно ab limine litis е обявена за нищожна, лихвеният процент е намален на 19 %, а от него е изискано да преизчисли лихвата, преди молбата му да се допусне до разглеждане.

3.        Целта на преюдициалното запитване е да се установи дали в съответствие с правото на Съюза националният съд е длъжен на етапа на допускането на молбата служебно да прецени дали са неравноправни договорни клаузи за мораторни лихви в договор за заем между финансова институция и потребител, както и да промени съдържанието им. Освен това запитващата юрисдикция поставя редица въпроси относно действията на финансовата институция при неплащане на заема от гледна точка на приложимото право на Съюза.

4.        Правото на Европейския съюз в областта на защитата на потребителите преминава през етап на редица законодателни промени, които свидетелстват за стремежа на Комисията за консолидиране и модернизиране на наличните достижения на правото. Промените далеч не се изчерпват с измененията на някои разпоредби на Директива 93/13, въведени с Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите(7), която се основава на стремежа към пълно хармонизиране на националните разпоредби в областта на защитата на потребителите(8). Освен това с предложение от 11 октомври 2011 година за регламент на Европейския парламент и на Съвета за общо европейско право за продажбите(9) Комисията внесе законодателен проект, който в бъдеще ще позволи тази правна уредба да се прилага като по избор спрямо международни договори за покупко-продажба, ако страните изрично се споразумеят за това(10). При все че не намират приложение ratione temporis спрямо случая по главното производство, тези нормативни актове несъмнено ще окажат решаващо влияние върху по-нататъшното развитие на правото в областта на защитата на потребителите.

II –  Правна уредба

 А – Правото на Съюза

5.        Съгласно член 1, параграф 1 от Директива 93/13 тя има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител.

6.        Член 3 от Директивата предвижда:

„1.      В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.

2.      Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, по-специално във връзка с договори с общи условия.

[…]“.

7.        Приложението към тази директива съдържа списък с клаузи, които се смятат за неравноправни съгласно член 3, параграф 3:

„1.      Условия, които имат за предмет или резултат:

[…]

д) условие, според което от потребителя се изисква да изплати неоснователно висока неустойка като компенсация, когато не изпълни задълженията си;

[…]“.

8.        Член 4, параграф 1 от Директивата гласи:

„Без да се засяга член 7, преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита характерът на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича“.

9.        Член 6, параграф 1 от Директивата предвижда:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи.

[…]“.

10.      Член 7, параграф 1 от Директивата предвижда:

„Държавите членки [гарантират], че в интерес на потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.

 Б – Националното право

11.      В испанското право защитата на потребителите срещу неравноправни клаузи първоначално е осигурена с Ley General 26/1984 para la Defensa de los Consumidores y Usuarios(11) (Общ закон № 26/1984 от 19 юли 1984 г. за защита на потребителите и ползвателите, наричан по-нататък „Закон 26/1984“). Впоследствие този закон е изменен с Ley 7/1998 sobre condiciones generales de la contratación(12) (Закон 7/1998 от 13 април 1998 г. относно общите търговски условия, наричан по-нататък „Закон 7/1998“), с който разпоредбите на Директива 93/13 конкретно по този въпрос са транспонирани в националното право. С Real Decreto Legislativo 1/2007(13) (Кралски законодателен декрет № 1/2007 от 16 ноември 2007 г., наричан по-нататък „RDL 1/2007“) окончателно е одобрен измененият текст на Общия закон за защита на потребителите и ползвателите.

12.      В член 83 от RDL 1/2007 са предвидени правните последици от установяването на неравноправния характер на дадена договорна клауза. Той гласи: „[н]еравноправните клаузи са нищожни по право и се считат за несъществуващи“. По нататък този член предвижда: „[з]асегнатата от нищожност част от договора се замества при спазване на предвиденото в член 1258 от Гражданския кодекс и на принципа на обективна добросъвестност. За целта съдът, който прогласява посочените клаузи за нищожни, допълва договора и може да приспособи правата и задълженията на страните, в случай че договорът се запази, и последиците от неговото неприлагане при значително увреждане на потребителя и ползвателя. Съдът може да постанови, че договорът не се прилага, само когато от клаузите, които продължават да действат, произтича противоречащо на справедливостта положение на страните, което не подлежи на саниране“.

13.      Член 1108 от испанския Граждански кодекс предвижда, че при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение за вреди и пропуснати ползи в размер на договорената лихва, а ако такава не е договорена — в размер на законната лихва.

14.      Съгласно член 1258 от испанския Граждански кодекс договорите се сключват с постигането на съгласие между страните и от този момент пораждат не само задължение за изпълнение на изрично договореното, но и всички последици, които по естеството си произтичат от изискването за добросъвестност, от обичаите в практиката и от закона.

III –  Фактическата обстановка, главното производство и преюдициалните въпроси

15.      На 28 май 2007 г. страните в главното производство сключват договор за заем в размер на 30 000,00 EUR, предназначен за закупуване на автомобил. Както конкретно е видно от акта за преюдициално запитване, годишният процент на разходите е 8,890 %, лихвата по заема е 7,950 %, а лихвата за забава — 29 %. Независимо че падежът на заема е чак на 5 юни 2014 г., жалбоподателят предявява вземанията си преди този срок, тъй като ответникът не е плащал първоначално уговорените 67 периодични вноски.

16.      На 8 януари 2009 г. жалбоподателят подава молба за издаване на заповед за плащане на сумата 29 381,95 EUR, договорни лихви и разноски. На 21 януари 2010 г. Juzgado de Primer Instancia n° 2 de Sabadell постановява определение, с което обявява за нищожна съдържащата се в договора за заем клауза за мораторна лихва, определя мораторната лихва на 19 % и задължава молителя, понастоящем жалбоподател, да преизчисли лихвите за същия период, като се съобрази с постановеното в определението. Съдът мотивира решението си с неравноправния характер на клаузата, определяща мораторната лихва. Поради императивния характер на разгледаните разпоредби съдът приема, че е оправомощен да установи служебно нищожността, включително в рамките на заповедно производство.

17.      Жалбоподателят в главното производство обжалва това решение пред запитващата юрисдикция, като се позовава на изискването за ефективна правна защита и по същество поддържа, че е недопустимо съдът служебно ab limine litis да преценява законосъобразността на уговорения размер на мораторната лихва и че този въпрос може да се разгледа едва след съответно възражение на ответника.

18.      Запитващата юрисдикция счита, че се нуждае от тълкуване на правото на Съюза, за да се произнесе по правния спор. По-специално запитващата юрисдикция си поставя въпроса дали с оглед на изискванията на правото на Съюза националният съд може в заповедно производство да обяви служебно ab limine litis нищожността на клауза за определяне на размера на мораторни лихви, или по-скоро е длъжен да остави заинтересованата страна сама да предяви възражение и да изтъкне пред съда нищожността на подобна клауза, освен ако по изключение не става дума за договорни клаузи, които са в явно противоречие с императивни или други забранителни норми. Поради това тя решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Противоречи ли на общностното право, и по-специално на правото на потребителите и ползвателите, национален съдебен орган да не се произнесе служебно ab limine litis и на който и да е етап от производството относно нищожността и необходимостта от заместване с друга на клауза за мораторни лихви (в размер на 29 % в настоящия случай) в договор за потребителски кредит? Може ли съдът, без да нарушава правата на потребителя, [признати] от общностната правна уредба, да предпочете да отложи възможния анализ на такава клауза до отправянето на искане от длъжника (чрез съответното процесуално възражение)?

2)      За целта какво трябва да е съобразеното тълкуване на член 83 от Кралски законодателен декрет № 1/2007 (предишен член 8 от Общ закон № 26/1984 от 19 юли 1984 г. за защита на потребителите и ползвателите) в светлината на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО и член 2 от Директива 2009/22/ЕИО? За целта какъв е обхватът на предвиденото в член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, че неравноправните клаузи „не са обвързващи за потребителя“?

3)      Възможно ли е да се изключи служебният контрол ab limine litis, когато молителят ясно посочва в молбата вида на мораторната лихва, размера на дълга, включващ главница и лихви, наказателните неустойки по договора и разноските, вида на лихвата и периода, за който се претендират посочените лихви (или се позовава на служебно добавяне към главницата на законна лихва съгласно правото на държавата членка по произход), основанието на молбата, включително обстоятелства като основанието на дълга и претендираните лихви, и се уточнява дали става въпрос за законна, договорна, капитализирана лихва или лихва по заем, дали е изчислена от молителя и процентът, който се прибавя към основния лихвен процент на Централната банка, както е по общностния регламент за създаване на процедура за европейска заповед за плащане?

4)      Задължават ли при липса на транспониране член 5, [параграф 1], букви л) и м) и член 6 от Директива 2008/48/ЕО — като говорят за „механизмите за регулирането му“ — и член 10, [параграф 2], буква л) от Директива 2008/48/ЕО — като се позовават на „механизмите за регулирането му“ — финансовата институция специално да посочи и открои ясно и отделно (а не в корпуса на текста без каквото и да е обособяване) като „преддоговорна информация“ вида на лихвата за забава в случай на неплащане и елементите, които се взимат предвид при определянето ѝ (финансови разходи, разходи за събиране…), както и да включи предупреждение за последиците във връзка с елементите, отнасящи се до разходите?

5)      Включва ли член 6, параграф 2 от Директива 2008/48/ЕИО задължение да се съобщи, че кредитът или заемът е станал предсрочно изискуем, което води до начисляване на мораторна лихва? Приложим ли е принципът на забрана на неоснователното обогатяване по член 7 от Директива 2008/48/ЕИО, когато кредитната институция иска да получи не само възстановяване на стоката (капитала на заема), а и прилагане на особено високи лихви за забава?

6)      Може ли съдът, при липса на транспониране и в светлината на член 11, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, служебно да разгледа като нелоялна практиката за включване в текста на договора на клауза за мораторни лихви?“.

IV –  Производството пред Съда

19.      Актът за преюдициално запитване от 29 ноември 2010 г. постъпва в секретариата на Съда на 29 декември 2010 г.

20.      В срока по член 23 от Статута на Съда писмени становища представят жалбоподателят в главното производство, правителствата на Кралство Испания и Федерална република Германия и Европейската комисия.

21.      В съдебното заседание на 1 декември 2011 г. се явяват процесуалните представители на жалбоподателя в главното производство, на правителствата на Кралство Испания и Федерална република Германия, както и на Комисията, за да изложат своите становища.

V –  Основни доводи на участниците в производството

22.      Доводите на участниците в производството, доколкото са релевантни, следва да бъдат представени при анализа на отделните правни въпроси.

VI –  Правен анализ

 А – Уводни бележки

23.      Когато длъжникът не удовлетвори предявено спрямо него парично вземане, това невинаги се дължи на факта, че оспорва самото вземане. Често длъжникът просто не желае или не е в състояние да плати. В подобни случаи от гледна точка на кредитора не е особено целесъобразно да предявява вземането си срещу длъжника по исков ред(14). Той по-скоро ще търси по-лесни и евтини възможности да се снабди с изпълнително основание. Много от държавите членки са отчели тази нужда от опростено съдебно производство и са предвидили в гражданскопроцесуалните си кодекси различни специални производства за събиране на парични вземания(15), чиито параметри и практическо значение обаче съществено се различават в отделните национални правни системи(16).

24.      Поради наложената междувременно висока степен на формализиране на това производство с цел облекчаване на правораздаването в някои правни системи компетентни да разглеждат подадените по този ред молби са специални служители със съответно юридическо образование, например съдебни помощници или съдебни секретари(17), докато в други правни системи тази компетентност е запазена единствено за гражданския съд(18). Освен това необходимостта от опростено и ускорено правораздаване е довела в някои правни системи до допускане на отклонения от основополагащи правила на гражданския процес, например по отношение на изслушването на страните или приложимия критерий за обосноваване и доказване на предявеното вземане (проверка за вероятна основателност на иска, съответно за надлежно изложение на обстоятелствата, на които се основава искът)(19).

25.      За стремежа на законодателя към подходящо разрешаване на противоречието между ускорено правораздаване, от една страна, и съблюдаване на процесуалните гаранции, от друга, свидетелства на равнището на Съюза Регламент № 1896/2006, с който успоредно с националните процедури е въведена процедура за европейска заповед за плащане по съдебни спорове по трансгранични граждански и търговски дела, свързани с безспорни парични вземания. Тази процедура за европейска заповед за плащане се основава на опита на държавите членки в прилагането на подобни опростени процедури, доколкото в нея са възприети множество решения, доказали пригодността си на национално равнище. Такова е например предвиждането на възможност за подаване на възражение, когато длъжникът иска да оспори заповедта за плащане, след което, както е в повечето национални заповедни производства(20), започва съдебно производство в съответствие с общите гражданскопроцесуални правила(21).

26.      В центъра на настоящото дело стои испанското заповедно производство за събиране на парични вземания („proceso monitorio“), което притежава доста от посочените по-горе типични признаци. С първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция повдига най-напред въпроса какви са изискванията на правото на Съюза, на които трябва да отговаря едно национално съдебно производство във връзка със събиране на парични вземания, за да се осигури ефективна защита на потребителите срещу изпълнението на вземания, основани на неравноправни клаузи в договори за потребителски кредит. По-конкретно става дума за евентуално предвидено в правото на Съюза задължение на националния съдебен орган да се произнесе служебно ab limine litis, включително в рамките на заповедно производство, относно нищожността на клауза за мораторни лихви в договор за потребителски кредит, без да обвързва проверката за неравноправен характер с процесуално действие от страна на длъжника.

27.      Деликатното естество на този въпрос се дължи не на последно място на това, че преценката дали някоя договорна клауза е неравноправна по принцип предполага националният съд обстойно да прецени договорните права и задължения, което обикновено не се прави в заповедното производство. Ако Съдът приеме, че правото на Съюза предвижда такова задължение, това в крайна сметка би принудило националния законодател да предприеме сериозни промени на гражданското процесуално право, за да го съобрази с изискванията на правото на Съюза. Същевременно обаче той трябва да гарантира, че националните заповедни производства няма да загубят своята ефективност и ще се съхранят като инструмент за опростена и евтина правна защита(22). Ще съсредоточа основната част от изложението си на този въпрос, тъй като е особено релевантен, и отговорът, който ще даде Съдът, може да окаже сериозно въздействие върху гражданското процесуално право на държавите членки.

 Б – По първия преюдициален въпрос

28.      Всъщност преюдициалният въпрос е формулиран твърде общо („на който и да е етап от производството“), което би могло да породи подвеждащото предположение, че запитващата юрисдикция се нуждае от общо изясняване на правомощията на националния граждански съд във връзка с предотвратяването на неравноправните клаузи. Подобно разбиране на преюдициалния въпрос обаче не е съобразено с обстоятелството, че в съдебната си практика във връзка с член 6, параграф 1 от Директива 93/13 Съдът вече се е произнесъл подробно по тази тематика. При внимателна преценка на преюдициалното запитване с отчитане на специфичните обстоятелства на случая в главното производство обаче по-скоро трябва да се приеме, че запитващата юрисдикция иска да узнае дали принципите на съдебната практика, разработени от Съда в областта на защитата на потребителите, намират приложение и спрямо националните заповедни производства. Преди да разгледам по-обстойно този въпрос обаче, ми се струва необходимо да припомня накратко тези принципи на съдебната практика.

1.     Относно ролята на националния съд за предотвратяването на неравноправните клаузи

29.      Според постоянната практика на Съда въведената с Директива 93/13 система за защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им(23). С оглед на това положение на по-слаба страна член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика, става дума за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие между правата и задълженията на съдоговорителите с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях(24).

30.      За да се осигури защитата, която се цели с Директивата, Съдът многократно е подчертавал, че неравноправното положение на потребителя спрямо продавача или доставчика може да се компенсира само с положителна и външна по отношение на самите страни по договора намеса(25). С оглед на тези принципи Съдът е постановил, че националният съд е длъжен служебно да прецени неравноправния характер на договорна клауза(26). Правомощието на съдилищата служебно да проверяват неравноправния характер на дадена клауза според Съда е „подходящо средство за постигане на целта, установена в член 6 от Директивата, а именно да се гарантира, че неравноправните клаузи няма да имат обвързващо действие по отношение на потребителя, и за осъществяване на целта по член 7 от Директивата, тъй като подобна проверка има възпиращо действие и по този начин спомага за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи от продавачи или доставчици в потребителските договори“(27). Това правомощие на съдилищата се приема от Съда и като необходимо „за гарантирането на ефективната защита на потребителя с оглед по-специално на немалкия риск последният да не познава правата си или да среща затруднения при упражняването им“(28).

31.      В Решение по дело Pannon(29) Съдът е укрепил процесуалната позиция на потребителя, като е изтъкнал задължението на националния съд да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, „когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства“. Освен това той е изяснил, че националният съд има такова задължение и когато проверява собствената си териториална компетентност(30). Тази съдебна практика е прецизирана с Решение от 9 ноември 2010 г. по дело Pénzügyi(31), доколкото според Съда националният съд „трябва служебно да събира доказателства, за да установи дали клаузата, с която се възлага изключителна териториална компетентност и която е включена в договора, който е предмет на отнесения до него спор и е сключен между продавач или доставчик и потребител, попада в приложното поле на Директивата, и ако е така, да прецени служебно евентуалния неравноправен характер на тази клауза“(32). Що се отнася конкретно до проверката за приложимост на Директива 93/13 спрямо конкретен договор, Съдът е пояснил, че „при всички случаи и независимо от разпоредбите на националното право националният съд трябва да определи дали спорната клауза е била индивидуално договорена между продавача или доставчика и потребителя“.

2.     Относимост на принципите на съдебната практика към обстоятелствата по главното производство

 а) Подходът на Съда в Решение по дело Pénzügyi

32.      От всички споменати тук решения според мен Решение по дело Pénzügyi дава най-много насоки за отговор на първия преюдициален въпрос, доколкото в това дело Съдът е бил сезиран с подобен въпрос. Съдът е бил изправен пред въпроса дали когато националният съд сам е установил възможността дадена договорна клауза да се окаже неравноправна, може служебно да проведе съдебно дирене, за да установи необходимите за тази преценка правни и фактически обстоятелства, въпреки че страните не са направили искане в този смисъл и националното процесуално право допуска такава проверка само по искане на страните. Както е видно от приведените по-горе пасажи от решението, Съдът не само е отговорил положително на този въпрос, но и е установил, че по силата на правото на Съюза националният съд е задължен да събира доказателства с цел да си набави данни за необходимите правни и фактически обстоятелства. Там е даден отговор на един въпрос, който преди това е оставен открит в Решение по дело Pannon, а именно как точно трябва да става това. Затова по липса на по-подробни указания от страна на Съда може да се приеме, че това се определя от процесуалното право на всяка отделна държава членка.

33.      От цитираните в точка 31 от настоящото заключение пасажи от решението е видно, че вероятно Съдът е имал предвид отклонение от диспозитивното начало в гражданския процес, за да осигури желаната от законодателя на Съюза ефективна защита на потребителите при определена фактическа обстановка. Този подход е в съзвучие с досегашната съдебна практика на Съда, акцентираща върху интересите на потребителите. На практика възлагането на задължение на националния граждански съд да проведе задълбочено съдебно дирене му дава възможност за намеса в процеса в интерес на защитата на потребителите, въпреки че националното право по правило не допуска подобен подход. В такъв случай правомощието за намеса може да се изведе пряко от правото на Съюза, а поради предимството на правото на Съюза се изключва приложимостта на националните процесуалноправни норми, които му противоречат.

 б) Доводи срещу относимостта на тази съдебна практика към случая по главното производство

34.      Колкото и похвален да изглежда този подход от гледна точка на защитата на потребителите, от теоретична гледна точка според мен неограничената относимост на въпросната съдебна практика към производства като заповедното не е безусловно допустима. Смятам, че трябва да се вземат предвид специфичните обстоятелства, с които се отличава делото Pénzügyi и на които се основава решението на Съда. Освен това трябва да се държи сметка за последиците от отнасянето на тази съдебна практика към заповедното производство.

 i) Отлики от делото Pénzügyi

–       Разлика в процесуалното положение

35.      На първо място трябва да се посочи, че процесуалното положение на потребителя в това дело е било различно в сравнение със случая по главното производство, така че според мен е недопустимо да се правят аналогии между двете дела. Както е видно от съдържащите се в Решение по дело Pénzügyi данни относно хода на производството(33), след като потребителят спира изплащането на заема си, кредиторът му подава в съда заявление за издаване на заповед за изпълнение. Заповедта за изпълнение е издадена в заповедно производство, при което според унгарското право не е необходимо съдът да провежда открито заседание с призоваване на насрещната страна. При издаването на заповедта за изпълнение запитващата юрисдикция не е разгледала въпроса за местната подсъдност, нито включената в договора за заем клауза за подсъдност.

36.      От решението обаче става ясно още и че потребителят е подал възражение срещу заповедта за изпълнение, вследствие на което заповедното производство е преминало в състезателно, което оттам нататък протича по общите правила на националния граждански процесуален кодекс(34). С други думи, образувано е било исково производство. В разглеждания понастоящем случай по главното производство обаче е проведено заповедно производство, без потребителят да е използвал съответните процесуални възможности да брани правата си. Вместо това националният съд се е намесил по своя инициатива, като е обявил считаната за неравноправна клауза от договора за нищожна. С оглед на това следва да се приеме, че подходът, разработен от Съда в Решение по дело Pénzügyi, всъщност е съобразен със спецификата на исковия граждански процес, но не и с тази на заповедното производство.

–       Различие във вида на договорните клаузи

37.      Освен това следва да се подчертае обстоятелството, че в делото Pénzügyi става дума за договорна клауза, която е коренно различна по вид от тази в случая по главното производство. Този аспект е от особено значение и се нуждае от подробно изясняване. За целта трябва да бъдат разгледани различните видове клаузи, с които обикновено се сблъсква националният съд.

38.      Предмет на главното производство по дело Pénzügyi е клауза за подсъдност, включена в договора за заем между продавача или доставчика и потребителя. Тази клауза се отличава с една особеност, а именно че възлага изключителна териториална компетентност не на съда, в чийто район се намира местожителството на ответника, нито на съда, в чийто район се намира седалището на ищеца, а на съд, който както от географска, така и от транспортна гледна точка се намира в близост до седалището на ищеца(35). В този смисъл тази клауза за подсъдност, както Съдът правилно е установил в Решение по дело Pénzügyi, е сходна с клаузата, която преди това е била разглеждана по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores. Съдът припомня, че в точка 24 от решението си по това дело е постановил, че клауза, възлагаща изключителна компетентност на съда, в чийто район се намира седалището на продавача или доставчика, трябва да се счита за неравноправна по смисъла на член 3 от Директивата, доколкото въпреки изискването за добросъвестност създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора(36).

39.      В това Съдът открива значителна вреда за интересите на потребителя, тъй като подобна клауза му налага задължението да приеме изключителната компетентност на евентуално отдалечен от неговото местоживеене съд, което може да затрудни упражняването на правата му особено при спорове с по-малка цена на иска поради разноските, свързани с явяването му пред съда. Затова според Съда подобна клауза спада към категорията, посочена в точка 1, буква р) от приложението към Директивата, а именно клаузите, чиято цел или последица е изключване или накърняване на правото на потребителя да предяви съдебен иск(37). Освен това Съдът вижда в подобна клауза непропорционално облагодетелстване на продавача или доставчика, тъй като тя му позволява да осигури отнасянето на всички спорове във връзка със стопанската му дейност до един и същ съд, който не е съдът по местожителството на потребителя, което улеснява организацията по явяването на продавача или доставчика пред съда и наред с това води до намаляване на разноските му за тази цел(38).

40.      За разлика от дело Pénzügyi и дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores обаче предмет на настоящото дело е не споразумение за подсъдност, а договорна клауза за лихва за забава. Това разграничение е важно, тъй като подходът на националния съд в рамките на гражданско производство ще бъде различен в зависимост от вида на клаузите в съответния случай.

41.      Както съм пояснила в заключението си по дело Pénzügyi(39), клаузите за подсъдност принципно трябва да бъдат разграничавани от клаузите, с които се определят материални договорни задължения. Последните се отличават с това, че често съдържат подробни задължителни за страните по договора разпоредби, чието противоречие с изискването за добросъвестност невинаги може да бъде установено от пръв поглед, не на последно място и поради тяхната сложност. Всъщност за подобна констатация нерядко е нужна обстойна преценка от страна на националния съд с оглед на обстоятелствата на конкретния случай. Това посочва и Комисията(40). В самата Директива 93/13 се приема имплицитно, че националният съд ще предприеме такава обстойна проверка, защото, от една страна, според съдържащото се в член 3 определение дадена клауза се счита за неравноправна само „когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора“, което може да бъде установено едва след задълбочена проверка. От друга страна, член 4 от Директива 93/13 предвижда, че преценката за неравноправност на дадена клауза „се извършва, като се отчита характерът на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича“. Следователно отчитането на тези обстоятелства изисква разглеждане на съответната клауза, което значително надхвърля обхвата на обикновената проверка за вероятна основателност.

42.      Споменатото по-горе предложение за регламент за общо европейско право за продажбите(41) също е съобразено с обстоятелството, че често е необходима задълбочена проверка на определени клаузи, за да се направи заключение за неравноправния им характер. Наред с другото, то съдържа разпоредби относно „неравноправни условия“ при договори между търговец и потребител, които до голяма степен съответстват на разпоредбите на Директива 93/13(42). Във връзка с това е важно да се отбележи, че предложението за регламент съдържа и разпоредби относно лихвите в случай на изпадане на потребителя в забава(43). Особен интерес тук представлява една от разпоредбите(44), според която при определяне на по-висок лихвен процент от предвиденото в предложението за регламент следва да се обяви липса на правно обвързващо действие на подобна договорна клауза, доколкото тя трябва да бъде оценена като „неравноправна“ по смисъла на релевантните разпоредби. Самата преценка се извършва с помощта на строги критерии, аналогични на предвидените в Директива 93/13(45). Дали разпоредбата в този си вид някога ще влезе в сила, зависи естествено от по-нататъшния ход на законодателната процедура. При договори от типа на този по главното производство, ако страните приемат приложимост на общото европейско право за продажбите, тя при всички случаи би представлявала полезна база за постановяване на решение от националния съд, сезиран с въпроса за евентуалния неравноправен характер на дадена договорна клауза.

43.      Ако въпросната клауза не е законово типизирана по изключение, например като бъде включена в списък с клаузи, които трябва да бъдат обявени за неравноправни при всички случаи, няма как националният съд да е длъжен да потвърди неравноправния характер на дадена клауза. Във връзка с това обаче трябва да се отбележи, че дори и типизация, каквато е извършена във връзка с фактическия състав на клаузите в приложението към Директива 93/13, по никакъв начин не променя ситуацията. Приложението, към което отпраща член 3, параграф 3, всъщност съдържа само примерен и неизчерпателен списък на клаузи(46), които се смятат за неравноправни(47). Клауза, включена в списъка, не може безусловно да се счита за неравноправна, както и обратното — невключена в списъка клауза все пак може да бъде обявена за неравноправна(48). Затова само от обстоятелството, че дадена клауза е включена в списъка, не може задължително да се направи заключение за неравноправния ѝ характер. Независимо от указателния характер, какъвто съдебната практика придава на това обстоятелство, е необходима самостоятелна подробна проверка на въпросната клауза с оглед на евентуалния ѝ неравноправен характер.

44.      Ситуацията обаче е различна, ако националният съд е изправен пред проблема с клауза за подсъдност като тази в дело Pénzügyi. Както съм пояснила в точка 112 от заключението си по дело Pénzügyi, договорна клауза, която би могла да се разглежда като неравноправна, поради това че предвижда споровете във връзка с договора да се отнасят до съда, в чийто съдебен район е седалището на продавача или доставчика, би могла да бъде разгледана от националния съд и в рамките на служебната проверка на подсъдността, без да е нужно изрично твърдение на страните. Възлагането на задължение за провеждане на обстойно съдебно дирене не е безусловно необходимо за постигане на целта на Директива 93/13 за контрол върху неравноправните клаузи. Тази теза се потвърждава и от развитието на процеса в главното производство. Както съм пояснила в заключението си, от преписката по дело Pénzügyi е видно, че преди насрочването на съдебното заседание запитващата юрисдикция е установила, че местожителството на длъжника не е в нейния съдебен район и че заявителят, позовавайки се на общите условия на договора, е подал заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съд в близост до седалището си, при което у запитващата юрисдикция са възникнали съмнения относно въпросната договорна разпоредба. Това в крайна сметка поражда у запитващата юрисдикция подозрението, че е налице неравноправна клауза за подсъдност.

45.      С оглед на предходните съображения считам, че квалифицирането на въпросната клауза по дело Pénzügyi от страна на запитващата юрисдикция като неравноправна е логично по следните причини: от една страна, тази юрисдикция е разглеждала договорна клауза, чийто неравноправен характер е безспорен с оглед на специалната проверка, извършена от Съда в рамките на Решение по дело Océano Grupo. Затова с основание може да се твърди, че в този случай става дума за клауза, типизирана в достатъчна степен в правото на Съюза. От друга страна, в рамките на проверката на собствената си териториална компетентност, т.е. по един относително лесен начин, запитващата юрисдикция е успяла да събере данни за „необходимите за това правни или фактически обстоятелства“, за да изпълни задължението си за служебна проверка за неравноправност на договорната клауза. С други думи, запитващата юрисдикция не е била длъжна да извърши обстойна преценка за неравноправност, като взема предвид всички обстоятелства на конкретния случай.

46.      Необходимо е да се имат предвид тези обстоятелства, за да може Решение по дело Pénzügyi да бъде поставено в правилния контекст. Според мен оттук следва, че задължението на националния съд служебно да събира доказателства, каквото е предвидено от Съда в точка 56 от това решение, може да се разбира само с оглед на факта, че по правило националният граждански съд трябва служебно да проверява собствената си компетентност и при тази проверка би могъл относително лесно да установи неравноправния характер на клауза като тези по дело Océano Grupo и по дело Pénzügyi. По причини, които вече посочих, това не е безусловно възможно при материалноправни клаузи, особено когато установяването на неравноправния характер изисква обстойна проверка. Затова Решение по дело Pénzügyi предлага подходящо решение за ефективна защита на потребителите, но само в контекста на специфичните обстоятелства по случая.

–       Заключение

47.      Поради това стигам до заключението, че съдебната практика във връзка с дело Pénzügyi не може да бъде отнесена към обстоятелства като тези по настоящото дело, доколкото те са свързани със задължение на националния съд да се произнесе в заповедно производство служебно ab limine litis относно нищожността на клауза за мораторни лихви в договор за потребителски кредит.

 ii) Последици при евентуално отнасяне на тази практика към заповедното производство

–       Съществена промяна на механизма на действие на заповедното производство

48.      Ако Съдът приеме противоположното схващане и за разлика от застъпеното тук становище не види в горепосочените обстоятелства пречки за отнасянето на съдебната практика във връзка с дело Pénzügyi към случая по главното производство, все пак трябва да се обмислят последиците от отнасянето на разработения от Съда подход към заповедното производство.

49.      Всички страни по делото са единодушни, според мен с основание, че възлагането на задължение за обстойно събиране на доказателства в рамките на националното заповедно производство, включително за произнасяне ab limine litis относно нищожността на клауза за мораторни лихви в договор за потребителски кредит, би довело до съществена нежелателна промяна на механизма на действие на това производство. Изразените резерви са свързани с необходимостта както от съблюдаване на процесуалните гаранции за страните по делото, така и от съхраняване на ефективността на националното заповедно производство.

50.      За да се проследи обхватът на подобно задължение, налагано на националния съд от правото на Съюза, е нужно да се отчете значението на заповедното производство, както и предизвикателствата, свързани с определянето на неговите процесуалноправни параметри, за да се постигне подходящо съотношение между ефективност и правов ред. Както вече поясних в уводните бележки(49), независимо от конкретните параметри на заповедното производство в правните системи на отделните държави членки то е замислено с цел да гарантира опростено, ускорено и ефективно събиране на безспорни парични вземания(50). Тъй като е ограничено до безспорните парични вземания, заповедното производство може да се използва за изпълнение срещу множество длъжници. Както правилно пояснява германското правителство(51), най-вече съкратените срокове на производството играят съществена роля за избягване или ограничаване на рисковете, които забавата за плащане създава за малките и средните предприятия. По този начин се избягват и съдебни разноски.

51.      Подобни производства се характеризират с това, че приключват с издаването на изпълнително основание в полза на заявителя въз основа на искане, внесено чрез формуляр или писмена молба, и без провеждане на съдебно заседание. Следователно на етапа до издаването на заповедта за изпълнение длъжникът не участва в производството. Съдебният орган наред със собствената си компетентност проверява и дали молбата съдържа съответните реквизити и най-вече дали изпълняемото право е достатъчно точно определено. По правило обаче не се проверява самото съществуване на изпълняемото право. Молбата за издаване на заповед за изпълнение може да бъде отхвърлена само ако явно липсва изпълняемо право(52). Иначе проверката за съществуването на изпълняемо право е част от състезателното производство, което може да започне при евентуално възражение на длъжника срещу заповедта за изпълнение. В последващото състезателно производство съдебният орган във всички случаи проверява служебно дали са изпълнени предпоставките, за да е налице изпълняемо право. Ако дадена договорна клауза е определяща за наличието или липсата на изпълняемо право, националният съд разглежда и въпроса за евентуалния ѝ неравноправен характер.

52.      От правна гледна точка би било спорно да се приеме, че националната юрисдикция е длъжна служебно да следи за евентуални неравноправни клаузи и да не ги прилага, доколкото заповедното производство не е състезателно, така че ако националният съд бе длъжен да обяви служебно договорната клауза за неравноправна и да отхвърли искането за издаване на заповед за изпълнение, на продавача или доставчика би била отнета възможността да вземе отношение по твърдението за използване на неравноправни клаузи в търговската дейност. Правото на изслушване, което е следствие от принципа на правовата държава и спада към признатите в практиката на Съда общи принципи на правото на Съюза(53), не би било защитено в достатъчна степен.

53.      Освен това подобно задължение на националния съд би се сблъскало с известни ограничения, свързани с формалността на заповедното производство. Независимо че в някои случаи неравноправният характер на дадена договорна клауза е очевиден, например когато въпросният вид клаузи са законово типизирани, все пак това не важи за всички случаи. Както вече поясних, преценката за неравноправност на дадена клауза с оглед на правните изисквания, съдържащи се в членове 3 и 4 от Директива 93/13, може да се окаже извънредно сложна(54). Освен това могат да възникнат и съмнения дали клаузата не е индивидуално договорена по смисъла на член 3, параграф 1. Както Комисията правилно пояснява(55), не може да се изключи възможността националният съд да бъде изправен пред трудната задача да се произнесе окончателно по неравноправния характер на дадена клауза, въпреки че изпитва съмнения в това отношение или не разполага с всички данни от фактическа страна. Трябва да се съгласим с Комисията, че е неубедително от правна гледна точка единствените възможности на компетентния съд, независимо от оставащите съмнения, да бъдат или да отхвърли молбата в ущърб на кредитора, или да я уважи в ущърб на длъжника.

54.      Ако, противно на първоначалната му концепция, заповедното производство трябва да бъде адаптирано така, че да се предвиди възможност за представяне на устни становища, например в рамките на съдебно заседание, за да бъдат избегнати съмненията или за да бъде осигурено изслушване на заинтересованите лица, има опасност то да бъде лишено именно от едно от най-съществените му преимущества от гледна точка на ефективността, като бъде превърнато в обикновено повторение на състезателното производство.

55.      Освен това следва да се има предвид, че с цел облекчаване на правораздаването в някои държави членки компетентни да провеждат заповедните производства са не самите съдии, а определени съдебни служители(56). С оглед обаче на комплексния характер на проверката за неравноправност на дадена договорна клауза и на последиците от установяване на липсата на правно обвързващо действие по отношение на страните по договора тази задача трябва да остане от компетентността на съдиите. Затова, ако Съдът счете, че от член 6 от Директива 93/13 може да бъде изведено предвидено в правото на Съюза задължение на националния съдебен орган, включително в рамките на заповедното производство, да проведе обстойно съдебно дирене и да се произнесе ab limine litis относно нищожността на клауза в договор за потребителски кредит, това би изисквало организационно адаптиране на националните съдебни системи. Трябва да бъдат въведени достатъчни гаранции, че единствено съдии ще бъдат компетентни да разглеждат молбите за издаване на заповед за изпълнение. Отделянето на тези дела от обичайното заповедно производство обаче би довело до допълнително усложняване на процеса, с което отчасти би се изгубил ефектът на облекчаване на натовареността на националните съдилища.

56.      Затова стигам до заключението, че възлагането на задължение за обстойно събиране на доказателства в рамките на заповедното производство и за произнасяне ab limine litis относно нищожността на клауза за мораторни лихви в договор за потребителски кредит би довело до съществена промяна на механизма на действие на това производство, която би премахнала едно от съществените му преимущества от гледна точка на ефективността, а именно бързото събиране на безспорни парични вземания.

–       Съответствие с принципа на процесуална автономия

Гражданското процесуално право в съотношението между правото на Съюза и националното право

57.      Освен това е под въпрос как изобщо подобно тълкуване, свързано със сериозни последици за националните заповедни производства, може да бъде приведено в съответствие със съдебната практика на Съда във връзка с процесуалната автономия на държавите членки.

58.      Според постоянната съдебна практика при липсата на правна уредба на Съюза в определена област във вътрешния правен ред на всяка държава членка трябва да се определят компетентните съдилища и да се уредят процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза(57). Тази компетентност на държавите членки произтича от обстоятелството, че тяхното процесуално право по принцип не подлежи на хармонизиране. В тази област липсва и обща законодателна компетентност на Съюза. Последното се отнася по-специално и за гражданското процесуално право, за което става дума в настоящото дело, независимо че влиянието на правото на Съюза постоянно нараства(58). Междувременно влиянието на правото на Съюза върху националното гражданско процесуално право се изразява в гражданскопроцесуални разпоредби в отделни актове на вторичното право(59), в принципи на правото на Съюза и не на последно място в съдебната практика на Съда.

59.      Едно важно ограничение на процесуалната автономия на държавите членки произтича преди всичко от общите принципи на правото на Съюза, например във връзка с упражняването на субективни права, предоставени от правото на Съюза. Така Съдът, от една страна, е признал на държавите членки тъкмо с оглед на запазената им компетентност широка свобода на преценка при организирането на производствата, с които се гарантира защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, но от друга страна, е посочил недвусмислено произтичащите от правото на Съюза предели на тази компетентност на държавите членки, като е изяснил, че правилата за въпросните производства не бива да са по-неблагоприятни от тези, които уреждат аналогични вътрешноправни съдебни производства (принцип на равностойност), нито да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред (принцип на ефективност)(60).

60.      Тези принципи на съдебната практика намират приложение и спрямо въведената с Директива 93/13 система за защита на потребителите от неравноправни клаузи в търговската дейност. Така например в актуалното си Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones Съдът е подчертал значението на принципа на процесуална автономия в рамките на съдебния контрол върху договорните клаузи. Предмет на това дело е въпросът дали Директива 93/13 може да се тълкува в смисъл, че национална юрисдикция, сезирана с молба за принудително изпълнение на ползващо се със сила на пресъдено нещо арбитражно решение, постановено без явяване на потребителя, е длъжна служебно да разгледа неравноправния характер на арбитражната клауза, съдържаща се в сключен между потребител и продавач или доставчик договор, както и да отмени посоченото решение(61). Съдът е дал отговор на този въпрос, позовавайки се на своята съдебна практика, според която „правото [на Съюза] не налага на националната юрисдикция да не прилага вътрешните процесуалноправни норми, които придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори ако това би позволило да се отстрани допуснато с въпросното решение нарушение на разпоредба от общностното право, независимо от естеството на това нарушение“(62). След констатацията, че липсва правна уредба на Съюза в областта на силата на пресъдено нещо, Съдът посочва, че „редът и условията за прилагане на принципа за силата на пресъдено нещо се определят във вътрешния правов ред на държавите членки по силата на принципа за процесуалната автономия на последните“, като припомня, че „редът и условията обаче не трябва да са по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешни положения […], нито да са определени така, че да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правов ред“(63).

61.      От това решение може да се заключи, че според Съда националното гражданско процесуално право се подчинява единствено на принципите на равностойност и ефективност, доколкото липсват специални изисквания на правото на Съюза(64). Следователно може да се счита, че е налице нарушение на правото на Съюза, само ако не са спазени тези принципи. Затова на въпрос дали е необходимо изменение на националните заповедни производства по смисъла на първия преюдициален въпрос може да бъде даден отговор само ако това вече описано в основни линии национално производство не съответства на принципите на равностойност и ефективност. Ще анализирам този въпрос по-нататък.

Липса на нарушение на принципа на равностойност

62.      Принципът на равностойност изисква дадена национална правна норма да се прилага еднакво както за исковете и жалбите относно нарушаване на правото на Съюза, така и за исковете и жалбите относно нарушаване на вътрешното право със сходни предмет и основание(65). Отнесено към специфичния контекст на релевантния в случая аспект за защита на потребителите, това означава, че трябва да се разгледа въпросът дали защитата на потребителите от неравноправни клаузи в търговската дейност, търсена от законодателя на Съюза с Директива 93/13, в процесуалноправно отношение е гарантирана на национално равнище в същата степен, както защитата на потребителите от посегателства при аналогични правни положения, ползващи се със защита по силата на вътрешното право. Съответно може да се приеме, че е налице нарушение на принципа на равностойност, само ако са предвидени сравнително по-неблагоприятни възможности за упражняване на правата, произтичащи от Директива 93/13.

63.      В съдебната си практика Съдът е разработил редица общи критерии, с помощта на които може да бъде оценявана равностойността на националната правна защита именно в областта на гаранциите за установените в правото на Съюза правни положения. Самата преценка по същество се състои в сравняване на релевантните процесуални условия. Във връзка с това Съдът застъпва становището, че като релевантни критерии за оценка на сходството на съответните искове и жалби трябва да се отчитат както предметът, така и основните характеристики на евентуалните сходни искове и жалби по вътрешното право(66). По-нататък Съдът пояснява, че за да се определи дали дадена национална процесуална разпоредба е по-неблагоприятна, трябва да се държи сметка за мястото ѝ в цялото производство, за развитието на това производство и за особеностите на тези правила(67).

64.      При все че по принцип е предоставил тази задача на националните юрисдикции, за да се възползва от непосредствените им знания за националното процесуално право(68), Съдът си е запазил възможността да тълкува правото на Съюза(69) и в отделни случаи дори да дава собствени констатации относно съблюдаването на принципа на равностойност(70), ако разполага с достатъчно подходяща информация. С това обаче Съдът цели единствено да дава на националните юрисдикции полезни насоки, които да улеснят собствената им преценка(71). С оглед на това ми се струва уместно да предложа някои принципни съображения във връзка с определени характеристики на главното производство.

65.      Що се отнася до конкретния случай по главното производство, според мен данните на запитващата юрисдикция изобщо не дават основание да се заключи, че за националното заповедно производство испанското гражданско процесуално право предвижда по-неблагоприятни условия за контрол за неравноправност на клаузите в договори за потребителски кредит съгласно изискванията на Директива 93/13, отколкото за контрол за съвместимост на тези договори за потребителски кредит с изискванията на националното право. Поради това няма данни за нарушение на принципа на равностойност в контекста на разглежданото в случая национално заповедно производство.

66.      Следователно за целите на настоящото преюдициално производство следва да се приеме, че е спазен принципът на равностойност.

Липса на нарушение на принципа на ефективност

67.      Накрая трябва да се провери дали основните характеристики на националното заповедно производство съответстват на принципа на ефективност. Последният изисква упражняването на правата, предоставени от правовия ред на Съюза, да не бъде практически невъзможно или прекомерно трудно. Във връзка с това трябва да се посочи определената от законодателя на Съюза цел „в интерес на потребителите и конкурентите [да] съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“. От правна гледна точка тази цел представлява критерият, спрямо който трябва да се преценява националното заповедно производство.

68.      Евентуално задължение на националния съдебен орган да проведе обстойно съдебно дирене и да се произнесе ab limine litis относно нищожността на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит би довело до предоставяне на защита на потребителя още преди да е произнесено решение със сила на пресъдено нещо относно паричното вземане. Така националното заповедно производство би било допълнено с механизъм за превантивна правна защита. Въпросът е обаче дали подобен механизъм е безусловно необходим, за да се гарантира ефективна защита на потребителите срещу използването на неравноправни клаузи в търговската дейност. Както вече бе пояснено, по правило заповедното производство е уредено в държавите членки по такъв начин, че проверката за неравноправност на дадена договорна клауза е оставена за състезателното производство, което може да се образува в случай на възражение(72). В рамките на това състезателно производство националният съд получава възможност да изпълни наложеното му от правото на Съюза задължение за проверка за неравноправни клаузи. С други думи, при този модел също се предоставя правна защита на потребителите. Тя обаче е обвързана с условието в заповедното производство потребителят да заяви воля да брани правата си.

69.      Позволявам си да се усъмня, че ефективността на правото на Съюза може да бъде накърнена, поради това че правната защита е поставена в зависимост от волеизявлението на потребителя, защото именно съдебната практика сочи, че според Съда изискванията на членове 6 и 7 от Директива 93/13 допускат положителната намеса на националния съд за компенсиране на неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика да зависи от съгласието на потребителя.

70.      Нека припомним, на първо място, Решение по дело Pannon GSM, в което Съдът обръща внимание на задължението на националния съд да не прилага клаузите, които счете за неравноправни, освен ако „потребителят се противопостави на това“(73). В мотивите си Съдът посочва, че задължението за служебно разглеждане е необходимо, за да се гарантира полезното действие на защитата, която е цел на разпоредбите на Директивата. Същевременно обаче той е пояснил, че „националният съд не е длъжен […] да откаже да приложи разглежданата клауза, ако след като е бил информиран за това от посочения съд, потребителят възнамерява да не се позовава на нейния неправомерен и необвързващ характер“.

71.      Освен това ще припомня и Решение по дело Martín Martín(74), в което Съдът е сезиран с въпроса дали националната юрисдикция може служебно да разгледа нарушение на член 4 от Директива 85/577/ЕИО на Съвета относно защита на потребителите във връзка с договорите, сключени извън търговския обект(75), и да обяви за недействителен договор, който попада в приложното поле на тази директива, на основание че потребителят не е бил информиран за правото му на отказ, въпреки че същият изобщо не се е позовал на тази недействителност пред компетентните национални юрисдикции(76). В това решение Съдът е посочил, че „по принцип общностното право не изисква националните съдилища служебно да въвеждат правно основание, изведено от нарушаването на общностни разпоредби, в случаите, в които разглеждането на това правно основание би ги задължило да излязат от рамките на представения от страните спор, като се позоват на факти и обстоятелства, различни от онези, на които е основала своето искане страната, която има интерес от прилагането на посочените разпоредби“(77). По-нататък Съдът е пояснил, че „това ограничение на правомощието на националния съд се обосновава с принципа, според който починът за дадено дело принадлежи на страните, и като следствие от това съдът би могъл да действа служебно само в изключителни случаи в обществен интерес“(78). В крайна сметка Съдът все пак е счел за оправдана положителната намеса на националния съд в хипотеза като тази по главното производство, мотивирайки се, че член 4 от Директива 85/577 се отнася до обществения интерес. Както Съдът е установил в решението си по това дело, позовавайки се на моето заключение(79), „задължението за информиране съгласно член 4 от Директива [85/577] заема централно място в общата ѝ структура в качеството на основна гаранция за ефективното упражняване на правото на отказ и следователно за [търсената] от общностния законодател ефективна защита на потребителите“(80). Във връзка с това трябва да се подчертае, че Съдът причислява възможността спорният договор да бъде обявен за нищожен към „подходящите мерки“ за защита на потребителите по смисъла на член 4, параграф 3 от Директивата в случай на нарушаване на задължението за информиране. Тук обаче трябва да се отбележи, че във връзка с цитирания по-горе пасаж от Решение по дело Pannon GSM(81) Съдът е пояснил още и че „би могло при определени обстоятелства националната юрисдикция да трябва да вземе предвид и волята на потребителя въпросният договор да не бъде обявен за недействителен“(82).

72.      Накрая ще припомня и Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones, в което Съдът разглежда въпроса дали национална юрисдикция, сезирана с молба за принудително изпълнение на ползващо се със сила на пресъдено нещо арбитражно решение, постановено без явяване на потребителя, е длъжна служебно да разгледа неравноправния характер на арбитражната клауза, съдържаща се в сключен между потребител и продавач или доставчик договор, както и да отмени посоченото решение(83). Трябва да се отбележи разграничението, което Съдът е направил спрямо Решение по дело Mostaza Claro, като е посочил, че за разлика от обстоятелствата по първото дело потребителят е бил напълно пасивен по време на различните производства във връзка със спора между него и продавача или доставчика, и по-специално не е предявил иск за отмяна на арбитражното решение, за да оспори неравноправния характер на арбитражната клауза, така че това решение вече се ползва със сила на пресъдено нещо(84). За разлика от предложеното от мен(85) Съдът е решил да не налага такова задължение на националната юрисдикция. Той по-скоро е предоставил изясняването на повдигнатия въпрос на националните правни системи, като се е ограничил да провери дали приложимото испанско процесуално право съответства на принципите на равностойност и ефективност. Съдът е предвидил задължение на националната юрисдикция да прецени служебно неравноправния характер на арбитражната клауза в рамките на принудителното изпълнение само дотолкова, доколкото съгласно националните процесуалноправни норми тя може да извърши такава преценка в рамките на сходни национални производства(86).

73.      Приведената съдебна практика доказва, че Съдът се стреми да тълкува правото на Съюза по начин, който е съобразен в подходяща степен с личните интереси на потребителя, като на последния се предоставя възможност сам да реши дали желае да се възползва от правните средства за защита на потребителите в рамките на граждански процес, който е изграден върху диспозитивното начало(87). Това разбиране за процесуалната позиция на потребителя е в съзвучие с разработения също в съдебната практика модел на типичния потребител(88), който „е сравнително добре информиран и сравнително наблюдателен и предпазлив“. Подходът, възприет в Решение по дело Pannon GSM, се отличава с това, че предпазва потребителя от задължително наложена защита и изразява идеята за защита на потребителите чрез информираност. Съдът всъщност отчита възможността в конкретния случай потребителят да предпочете да се придържа към въпросната клауза, например при споразумение за подсъдност, ако потребителят желае делото да се води пред съда по мястото, посочено в клаузата(89). И обратно, Съдът явно следва тенденцията да се съобразява и с отказ на потребителя от упражняване на правата му, както сочи Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones. От него е видно, че наложеното от правото на Съюза задължение на националните юрисдикции да осигуряват чрез положителна намеса защита на потребителя от неравноправни клаузи се простира до границата, очертана от националното процесуално право.

74.      След всичко казано стигам до заключението, че практическата ефективност на системата, въведена с Директива 93/13, няма да бъде накърнена, ако националният съд не е задължен да се произнесе служебно ab limine litis относно нищожността на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит. В този смисъл може да се приеме единодушното становище по въпроса на всички участници в производството, че за осигуряване на защита на потребителя срещу събирането на вземания, основани на неравноправни клаузи, е достатъчно на потребителя, срещу когото е подадена молба за издаване на заповед за изпълнение, да се осигури възможност да се брани чрез възражение, както по правило е предвидено в рамките на националното заповедно производство. Поради това няма основания да се приеме, че е нарушен принципът на ефективност.

75.      Тези съображения безспорно засягат единствено защитата на потребителите. Не бива обаче да се забравя, че член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО изрично изисква въвеждане на подходящи и ефективни мерки и „в интерес на […] конкурентите“. С други думи, трябва да бъдат създадени процедури, които да отчитат в еднаква степен интересите на двете страни по договора. Във връзка с това трябва да се отбележи, че с поставянето на контрола за неравноправност в рамките на състезателно производство, което се открива с предявяването на иск след евентуално възражение, същевременно се избягва възможността националният съд да установи липсата на правно обвързващо действие на дадена договорна клауза, без преди това да е дадена възможност на продавача или доставчика да вземе отношение по въпроса. Както правилно изтъква Комисията(90), това е подходящ начин да се осигури ефективна правна защита на продавача или доставчика.

Междинно заключение

76.      Следователно трябва да се установи, че принципите на равностойност и ефективност не изискват на националния съд да бъде налагано задължение да се произнася служебно ab limine litis относно нищожността на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит. Затова не виждам необходимост да се ограничава процесуалната автономия на държавите членки, за да се осигури ефективна защита на потребителите.

3.     Заключения

 а) Липса на предвидено в правото на Съюза задължение за служебна проверка ab limine litis в заповедното производство

77.      Така стигам до извода, че не може да става дума за отнасяне по аналогия на съдебната практика във връзка с дело Pénzügyi към случая по главното производство. Доводи против такава възможност са, от една страна, различните обстоятелства в основата на двете дела, и преди всичко разликата във вида на националните производства(91) — заповедно производство в единия и производство по общия исков ред в другия случай, — както и видът на разглежданите от националния съд договорни клаузи(92): материалноправна клауза в единия и клауза за подсъдност в другия случай. Като следващ довод срещу отнасянето по аналогия на тази съдебна практика към случая по главното производство може да се изтъкне, че задължението за произнасяне служебно ab limine litis относно нищожността на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит би довело до съществена промяна на механизма на действие на заповедното производство(93), която би ограничила процесуалната автономия на държавите членки, без това да е безусловно необходимо за гарантиране на практическата ефективност на Директива 93/13(94). С оглед на това трябва да се приеме, че правото на Съюза не налага подобно задължение на националния съд.

78.      С оглед на обстоятелството, че правото на Съюза не изисква подобни действия от националния съд, не противоречи на правото на Съюза национален съдебен орган да не се произнесе служебно ab limine litis относно нищожността на клауза за мораторни лихви в договор за потребителски кредит.

 б) Правомощие на държавите членки да приемат по-строги разпоредби

79.      Същевременно следва да се напомни, че Директива 93/13, както ясно е указано в дванадесето съображение от нея, предвижда само частична и минимална хармонизация на националните законодателства в областта на неравноправните клаузи(95). Съществен нормативен израз на залегналия в основата на тази директива принцип на минимална хармонизация е овластяващата норма на член 8, който изрично предвижда право на държавите членки да приемат по уредените в Директивата въпроси по-строги разпоредби, които са в съответствие с Договора, с цел да осигурят максимална степен на защита за потребителите. Както вече съм пояснила в заключението си по дело Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid, този принцип на минимална хармонизация оставя на държавите членки широко поле за законодателна инициатива(96), който е ограничен само от общите предели на правото на Съюза и преди всичко на първичното право(97). Следователно по принцип държавите членки могат да предвидят в националните си гражданскопроцесуални кодекси задължение на своите съдилища да се произнасят в заповедните производства служебно ab limine litis относно нищожността на договорна клауза в договор за потребителски кредит.

 В – По втория преюдициален въпрос

80.      За да може да се даде полезен отговор на националния съд, вторият преюдициален въпрос се нуждае от преформулиране. Това е така, защото, доколкото текстът му сочи, че от Съда се иска да определи какво е съобразеното тълкуване на член 83 от RDL 1/2007 с член 6, параграф 1 от Директива 93/13 и на член 2 от Директива 2009/22, този въпрос трябва да бъде обявен за недопустим поради липса на допустим предмет на тълкуване(98).

81.      В този смисъл следва да се напомни, че в рамките на преюдициално производство по реда на член 267 ДФЕС Съдът не е компетентен да преценява съответствието на националното право с правото на Съюза, нито да тълкува националното право. За сметка на това Съдът е компетентен да предостави на запитващата юрисдикция всички насоки за тълкуване на общностното право, които могат да ѝ позволят да прецени това съответствие, за да реши делото, с което е сезирана(99). За тази цел Съдът може да извлече от изпратените от националната юрисдикция данни, и по-специално от мотивите на акта за преюдициално запитване, онези разпоредби от правото на Съюза, които е необходимо да се тълкуват предвид предмета на спора(100).

82.      Като се вземат предвид както разгледаната в акта за преюдициално запитване проблематика в случая по главното производство, така и първият преюдициален въпрос („нищожността и необходимостта от заместване с друга на клауза […] в договор за потребителски кредит“), вторият преюдициален въпрос следва да се разбира в смисъл, че запитващата юрисдикция по същество иска тълкуване на член 6, параграф 1 от Директива 93/13. По-конкретно тя иска да узнае дали с оглед на предвидената в тази разпоредба на Директивата последица — липса на правно обвързващо действие на неравноправни договорни клаузи по отношение на потребителя — е компетентна да замести договорната клауза, чийто неравноправен характер е установен, с друга, за която се счита, че не е неравноправна.

83.      Според мен отговорът на този въпрос следва като от текста, така и от законодателната цел на член 6, параграф 1 от Директива 93/13.

84.      На първо място следва да се отбележи, че Директива 93/13 не предвижда изрично нито „заместване“ на неравноправните клаузи, нито съответно правомощие на съда. Вместо това единствената последица, предвидена в член 6, параграф 1 от Директивата, е „липсата на правно обвързващо действие“ на подобни клаузи по отношение на потребителя(101). Същото следва и от двадесет и първо съображение. Това изискване е задължително за държавите членки в целия си обем, така че не се допускат отклонения. Предвид целта си член 6, параграф 1 от Директивата трябва и след транспонирането му в националното право да поражда същата задължителна и неотстранима по договорен път правна последица, а именно липса на правно обвързващо действие на неравноправните клаузи.

85.      По-нататък следва да се отбележи, че член 6, параграф 1 от Директивата предвижда, че след установяване на липсата на правно обвързващо действие на неравноправната клауза „договорът продължава да действа за страните по останалите условия“, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи. Двадесет и първо съображение предвижда в този смисъл, че „договорът продължава да бъде в сила за страните по останалите клаузи“. Следователно разпоредбата на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се разбира в смисъл, че след отстраняване на неравноправните клаузи договорът трябва да остане в сила с останалите си клаузи, доколкото това е правно допустимо, което понятие само по себе си изключва каквото и да било заместване на клаузи или изменения на договора.

86.      Освен това при по-внимателно разглеждане на законодателната цел на член 6, параграф 1 от Директивата се откриват още доводи срещу правомощието на националния съд за заместване на клаузи. Както вече поясних, целта на установяването на липсата на правно обвързващо действие на неравноправни клаузи от страна на националния съд е да бъде предотвратено обвързването на потребителя с подобни клаузи. Същевременно обаче се преследва и друга дългосрочна цел на Директива 93/13, а именно предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в търговската дейност, както е видно от член 7, параграф 1 от Директивата. За тази цел Директива 93/13, както Съдът изрично е приел в съдебната си практика, използва възпиращия ефект на съдебния контрол за неравноправни клаузи върху продавачите и доставчиците(102).

87.      Ето защо, за да се установи дали приспособяването на договора чрез заместване на въпросната неравноправна клауза, както е направено в главното производство, противоречи на изискванията на Директива 93/13, трябва да бъде разгледан въпросът дали това приспособяване е в състояние трайно да накърни възпиращия ефект на контрола за неравноправни клаузи. Това всъщност би означавало, че вече не може да бъде гарантирана практическата ефективност на Директивата, което би противоречало на съдържащата се в правото на Съюза забрана за застрашаване на целите на директивите чрез актовете за транспонирането им в законодателствата на държавите членки.

88.      Подобно приспособяване на договора значително намалява рисковете за продавача или доставчика от използването на неравноправни клаузи в търговската дейност. Докато при установяването на липсата на правно обвързващо действие на дадена клауза продавачът или доставчикът може да се опасява, че ще остане обвързан с по-неизгоден за него договор, то приспособяването на договора в посочения смисъл в крайна сметка води до съобразяване на договорните условия със законосъобразното и съответно приемливо за продавача или доставчика положение(103). Дори в хипотези, при които неравноправният характер на една или повече клаузи би довел до цялостна недействителност на договора, продавачът или доставчикът може да разчита, че въпреки всичко договорът ще остане в сила, което би могло да бъде в ущърб на потребителя. Перспективата за саниране на договора и предвидимостта на рисковете за продавача или доставчика могат да имат ефект, противоположен на желания от законодателя. Те могат по-скоро да подтикнат продавача или доставчика просто „да си опита късмета“ и да включи в договора колкото може повече неравноправни клаузи, с надеждата че голяма част от тях ще бъдат пропуснати от националния съд. Както Комисията(104) правилно пояснява, в крайна сметка подобно правно положение може да насърчи продавача или доставчика, доколкото той не губи нищо, опитвайки се да наложи клаузите си на потребителя. Тези примери показват, че възможността за последващо приспособяване на договора от страна на съда не само би отслабило възпиращия ефект на член 6 от Директивата, но дори би предизвикало обратен ефект. Това би застрашило постигането на целите на Директива 93/13.

89.      С оглед на тази констатация трябва да се приеме, че се накърнява практическата ефективност на Директива 93/13. Съответно и на преюдициалния въпрос следва да се отговори в смисъл, че национална разпоредба като тази на член 83 RDL 1/2007, която позволява на националния съд да замести неравноправната договорна клауза с друга, за която се счита, че не е неравноправна, противоречи на член 6, параграф 1 от Директива 93/13(105). Националният съд трябва да тълкува и прилага тази национална разпоредба в съответствие с Директивата. При прилагане на националното право националният съд е длъжен да го тълкува във възможно най-висока степен в светлината на текста и на целта на Директивата, за да се постигне търсеният от последната резултат и при това положение да се изпълнят изискванията на член 288, трета алинея ЕО(106).

 Г – По третия преюдициален въпрос

90.      По-нататък запитващата юрисдикция иска да узнае дали е възможно да се изключи служебният контрол ab limine litis, когато ясно са посочени данни за определени аспекти на договора за заем, както е предвидено в процедурата за европейска заповед за плащане. Тук запитващата юрисдикция има предвид член 7 от Регламент № 1896/2006 за създаване на процедура за европейска заповед за плащане, според който молбата за издаване на европейска заповед за плащане трябва да съдържа редица данни, конкретно изброени в параграф 2. Във връзка с това запитващата юрисдикция представя хипотезата, че поставянето на определени изисквания по същество евентуално би могло да компенсира липсата на възможност за контрол ab limine litis(107). Основанието за това съображение изглежда е, че по сведения на запитващата юрисдикция подобни данни не се изискват по испанското право.

91.      В крайна сметка обаче не става ясно до какво се свежда преюдициалният въпрос. От една страна, въпросът би могъл според предложеното от Комисията и от испанското правителство(108) да се разглежда като хипотетичен и поради това в съответствие с практиката на Съда в крайна сметка като недопустим, доколкото с него се иска тълкуване на Регламент № 1896/2006, въпреки че в случая по главното производство става дума само за национално заповедно производство, което се урежда единствено от испанското гражданско процесуално право. В това отношение следва да се напомни, че доколкото въпросите, поставени от националните юрисдикции, се отнасят до тълкуването на разпоредба от правото на Съюза, Съдът по правило е длъжен да се произнесе(109), освен ако не е очевидно, че преюдициалното запитване всъщност цели да подтикне Съда да се произнесе въз основа на привиден спор или да даде становище с консултативен характер по общи или хипотетични въпроси, че поисканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора или че Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси(110).

92.      Първото впечатление за хипотетичен характер на преюдициалния въпрос обаче се разсейва, ако се вземат предвид останалите сведения на запитващата юрисдикция и той бъде разбран в смисъл, че с него се иска разяснение какви изисквания към съдържанието на молбата за издаване на национална заповед за плащане могат да бъдат изведени от Регламент № 1896/2006. От акта за преюдициално запитване става ясно, че запитващата юрисдикция обмисля възможността за „прилагане по аналогия“ на Регламент № 1896/2006. Прилагането по аналогия на разпоредбата на член 7 от Регламент № 1896/2006 в крайна сметка води към хармонизация на националното гражданско процесуално право, което не е сред целите на законодателя на Съюза. Както всъщност е видно от съображение 10 от Регламента, „създадената с този регламент процедура следва да послужи като допълнително и факултативно средство за ищеца, който е свободен да прибегне до процедурата, предвидена в националното законодателство“. Разработената от законодателя на Съюза концепция за процедура за европейска заповед за плащане като допълнителна и факултативна процедура за целите на трансграничното събиране на безспорни парични вземания свидетелства, че националната и европейската процедура са замислени да съществуват успоредно(111). Съотношението между Регламента и националното право е изяснено по-нататък във второ изречение, от което изрично следва, че „настоящият регламент нито замества, нито хармонизира съществуващите механизми за събиране по съдебен ред на безспорни вземания по националното законодателство“. Следователно от Регламент № 1896/2006 не могат да бъдат изведени задължителни изисквания(112) към съдържанието на молбата за издаване на национална заповед за плащане.

93.      Независимо от това отговорът на третия преюдициален въпрос произтича от съображенията по първия и втория преюдициален въпрос. Те сочат, че правото на Съюза не задължава държавите членки да предвиждат в националните си законодателства правомощие на съда в заповедното производство да се произнася служебно ab limine litis относно нищожността на договорни клаузи. Те обаче могат да предвидят това въз основа на правомощието по член 8 от Директива 93/13 в интерес на защитата на потребителите.

 Д – По четвъртия и петия преюдициален въпрос

94.      Необходимостта да се отговори на четвъртия преюдициален въпрос също е под съмнение, защото с него се иска тълкуване на Директива 2008/48, а същевременно трябва да се отбележи фактът, че тази директива не намира приложение ratione temporis спрямо обстоятелствата по главното производство. Тя е приета на 23 април 2008 г. и е влязла в сила на 11 юни 2008 г., като срокът за транспонирането ѝ в националното право е изтекъл на 12 май 2010 г. Спорният договор за наем обаче е сключен още на 28 май 2007 г., т.е. преди Директивата да влезе в сила.

95.      Действително Директива 2008/48 предвижда преходни мерки, но трябва да бъде взет под внимание член 30 от нея, който изрично предвижда, че тя не се прилага за договори за кредит, сключени преди датата на влизане в сила на националните мерки по привеждане в изпълнение. Единственото изключение от тази разпоредба са членове 11, 12, 13 и 17 и член 18, параграф 1, второ изречение и параграф 2, за които държавите членки гарантират, че се прилагат „и за безсрочни договори за кредит, сключени преди датата на влизане в сила на националните мерки за изпълнение“. В това число обаче не влизат член 5, параграф 1, букви л) и м), член 6 и член 10, параграф 2, буква л), с които на кредитора се налагат определени преддоговорни задължения за информиране на кредитополучателя и които именно представляват предмет на преюдициалното запитване. Опитът да се даде полезен отговор на националния съд, като се разглежда не Директива 2008/48, а приложимата ratione temporis предшестваща Директива 87/102, също се сблъсква с непреодолими трудности, тъй като последната не съдържа предписания, които да съответстват на споменатите разпоредби на Директива 2008/48. Следователно тълкуването на Директива 87/102 не може да даде отговор на въпросите на запитващата юрисдикция.

96.      С оглед на обстоятелството, че четвъртият преюдициален въпрос няма връзка със спора по главното производство, не е необходимо да му се отговаря. Все пак на запитващата юрисдикция трябва да се обърне внимание върху неприложимостта ratione temporis на Директива 2008/48.

97.      Що се отнася до петия преюдициален въпрос, струва ми се необходимо най-напред да посоча грешката, която запитващата юрисдикция очевидно е допуснала във формулировката му. Тъй като посочените разпоредби нямат връзка с описания предмет на нормативна уредба, трябва да се приеме, както Комисията също правилно отбелязва(113), че запитващата юрисдикция по-скоро има предвид член 6, параграф 2 и член 7 от Директива 87/102. Правото на информация, както и принципната забрана на неоснователното обогатяване всъщност се съдържат в Директива 87/102, а не в посочената от запитващата юрисдикция Директива 2008/48.

98.      Ако това предположение е правилно, по-нататък трябва да се провери още дали преюдициалният въпрос може да се счита за релевантен с оглед на конкретната проблематика на спора в главното производство.

99.      Във връзка с това трябва да се отбележи, че нищо в акта за преюдициално запитване не сочи, че в спора в главното производство стои проблем във връзка с уреденото в член 6, параграф 2 от Директива 87/102 задължение на кредитора по време на действието на договора „[да информира] потребителя за всяка промяна на годишния лихвен процент или на съответните разноски в момента, в който настъп[и]“. Извън това съгласно член 6, параграф 1 от Директива 87/102 въпросното задължение се отнася само до договори между кредитна или финансова институция и потребител за отпускането на кредит под формата на авансово плащане по текуща сметка. Тъй като според наличните данни за фактическите обстоятелства спорният договор за заем явно не попада в тази категория кредити, за постановяването на решение по спора в главното производство не е необходимо и тълкуване на член 6, параграф 2 от Директива 87/102.

100. Тълкуването на член 7 от Директива 87/102 също ми се струва излишно за целите на решаването на спора в главното производство. Тази разпоредба на Директивата задължава държавите членки „в случая на кредит, отпуснат за придобиването на стоки, [да] определят условията, при които стоките могат да бъдат върнати, по-специално ако потребителят не е дал съгласието си“. Освен това тя предвижда, че държавите членки трябва да „следят за това, когато кредиторът си възстанови владението върху стоките, балансът между страните да бъде направен така, че връщането на вещта на собственика ѝ да не доведе до неоснователно обогатяване“. От друга страна, нищо в акта за преюдициално запитване не сочи, че в спора в главното производство стои проблем във връзка с връщане на вещ на кредитор. Възможно е обаче запитващата юрисдикция да има предвид хипотеза, при която поради неспазване на договорното задължение от страна на потребителя продавачът или доставчикът може да поиска връщане на заема, като в такъв случай би възникнал въпросът дали той може да претендира и мораторните лихви, които следва да се считат за уговорени с неравноправна клауза. В противен случай последното може да се разглежда като неоснователно обогатяване. В акта за преюдициално запитване обаче няма данни, въз основа на които да се приеме, че с преюдициалните въпроси се цели изясняване на този въпрос.

101. След всичко казано стигам до заключението, че не е необходимо да се отговаря на четвъртия и петия преюдициален въпрос.

 Е – По шестия преюдициален въпрос

102. С шестия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да узнае дали член 11, параграф 1 от Директива 2005/29 следва да се тълкува в смисъл, че националният съд може служебно да прецени дали е нелоялна търговската практика, която се състои във включване в текста на договора на клауза за мораторни лихви.

103. Разпоредбата на Директивата, посочена от запитващата юрисдикция в преюдициалния въпрос, предписва една обща цел, която държавите членки трябва да постигнат по законодателен път. Тази цел е да се осигурят „достатъчни и резултатни средства за борба срещу нелоялни търговски практики, с оглед постигане на съответствие с разпоредбите на настоящата директива в интерес на потребителите“. Такива средства включват законови разпоредби, които позволяват да се предявяват искове за защита срещу такива нелоялни търговски практики и/или да се сезират административните органи, които са компетентни да разглеждат жалби или да започнат съответната законова процедура. Следователно може да се отбележи, че за целите на борбата срещу нелоялните търговски практики Директива 2005/29 позволява въвеждането както на съдебна, така и на административна процедура на национално равнище.

104. За целите на преюдициалното производство обаче релевантен е само първият вариант, тъй като поставените правни въпроси се отнасят до националното заповедно производство пред националния съд. Във връзка с това трябва да се отбележи, че член 11, параграф 2 от Директива 2005/29 предвижда широки правомощия на юрисдикциите на държавите членки, като ги описва с основните им елементи. Тези правомощия наред с другото обхващат постановяване на съдебни забрани на нелоялни търговски практики, предоставяне на временна правна защита и разпореждане на мерки за отстраняване на последиците от този род търговски практики.

105. Според еднозначната формулировка на тази разпоредба от Директивата обаче съответните правомощия се предоставят едва от държавите членки с мерките за транспонирането на Директивата, които трябва да отговарят на минималните изисквания в правото на Съюза(114). Освен това при транспонирането държавите членки разполагат с широка свобода на преценка(115). Директива 2005/29 предвижда пълно хармонизиране на материалноправните разпоредби относно нелоялните практики на търговци спрямо потребители(116), но не определя процесуалните способи за противодействие на този тип търговски практики. Що се отнася до въпроса за пряката приложимост на Директива 2005/29, за който запитващата юрисдикция явно намеква с указанието си за липсата на транспониране на Директива 2005/29 в Испания, според мен от горните констатации следва, че това нито е предвидено изрично, нито от законодателната цел на Директива 2005/29 личи намерение да се даде подобна възможност. Като довод срещу недиференцираната пряка приложимост на разпоредбите на Директива 2005/29 от страна на националните юрисдикции може да се изтъкне, че от член 11, параграф 1 всъщност е видно, че именно процедурите, които трябва да въведат държавите членки, ще осигурят прилагането на Директивата. Следователно осигуряването на достатъчни средства за борба срещу нелоялни търговски практики се явява задължително условие за постигането на целите на Директивата на национално равнище(117).

106. Независимо от този резултат от тълкуването по отношение на релевантността на преюдициалния въпрос за постановяването на решение трябва да се отбележи, че нищо в акта за преюдициално запитване не сочи, че първоинстанционният съд е определил считаната от него за неравноправна договорна клауза за мораторни лихви същевременно и като нелоялна търговска практика по смисъла на Директива 2005/29. Запитващата юрисдикция, която първа повдига въпроса за приложимостта на Директива 2005/29 спрямо случая по главното производство, споменава само за „евентуална нелоялна търговска практика“(118), без обаче да посочва доводи в подкрепа на подобно предположение. Въз основа на общия контекст може само да се предположи, че според запитващата юрисдикция нелоялният характер на търговската практика се състои в определянето на прекомерно висока лихва. Оскъдните съображения в акта за преюдициално запитване обаче не позволяват да се установи със сигурност дали запитващата юрисдикция изобщо е квалифицирала фактите като попадащи в приложното поле на Директива 2005/29. От това следва, че искането за тълкуване на Директива 2005/29 няма отношение към спора в главното производство. С оглед на това следва да се приеме, както смятат и участниците в производството, че преюдициалният въпрос е от чисто хипотетично естество. Съответно шестият преюдициален въпрос също трябва да бъде обявен за недопустим.

VII –  Заключение

107. С оглед на предходните съображения предлагам на Съда да отговори по следния начин на преюдициалните въпроси, отправени от Audiencia Provincial de Barcelona:

„1.      Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори следва да се тълкува в смисъл, че не задължава националния съд да се произнесе в заповедното производство служебно ab limine litis относно нищожността на клауза за мораторни лихви в договор за потребителски кредит, ако съгласно националното процесуално право проверката за евентуална неравноправност на тази клауза е оставена за състезателното производство, което може да започне при евентуално възражение от страна на длъжника и в чиито рамки националният съд получава възможност да установи необходимите данни от фактическа и правна страна, за да извърши проверката.

2.      Национална разпоредба, която позволява на националния съд да приспособи потребителски договор, като замести неравноправната договорна клауза с друга, за която се счита, че не е неравноправна, противоречи на член 6, параграф 1 от Директива 93/13.

3.      Разпоредбите на Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година за създаване на процедура за европейска заповед за плащане не намират приложение спрямо националните заповедни производства“.

1 – Оригинален език на заключението: немски

2 – Директива на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).

3 – Директива на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите (ОВ L 110, стр. 30).

4 – Регламент (ЕО) на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година за създаване на процедура за европейска заповед за плащане (OB L 399, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 9, стр. 108).

5 – Директива на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ L 133, стр. 66 и поправки — в ОВ L 207, 2009 г., стр. 14, ОВ L 199, 2010 г., стр. 40 и ОВ L 234, 2011 г., стр. 46).

6 – Директива на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета (OB L 149, стр. 22; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 14, стр. 260).

7 – Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета (ОВ L 304, стр. 64). Съгласно член 28, параграф 1 държавите членки трябва да транспонират директивата в националните си законодателства до 13 декември 2013 г.

8 – Член 32 от Директива 2011/83, който е вмъкнат като член 8а в Директива 93/13, налага на държавите членки задължението да информират Комисията за приемането на специални национални разпоредби в определени области, по-специално с оглед на разширяване на обхвата на контрола на съдържанието съгласно член 4, параграф 2 от Директива 93/13, както и за въвеждането на списъци на договорни клаузи, които да се считат за неравноправни.

9 – Предложение на Комисията от 11 октомври 2011 година за регламент на Европейския парламент и на Съвета за общо европейско право за продажбите, СOM (2011) 635 окончателен.

10 – През последните години усилията на Комисията за създаване на европейски облигационноправен инструмент стават по-интензивни. Представеното през 2003 г. съобщение на Комисията „Кохерентно европейско облигационно право — план за действие“ предлага да се разработи „обща референтна рамка“ като факултативен (оpt-in) инструмент, който да съдържа общи правила и обща терминология на европейското облигационно право. Впоследствие Study Group on a European Civil Code (изследователската група по проекта за европейски граждански кодекс) като международна изследователска мрежа разработи академичен проект за Обща референтна рамка (Common Frame of Reference — CFR), като прибягва до разработените от т.нар. комисия „Ландо“ „Principles of European Contract Law“ (принципи на европейското облигационно право, PECL). На основата на тази предварителна разработка през април 2010 г. Европейската комисия назначи експертна комисия относно Общата референтна рамка на европейското облигационно право, която на 3 май 2011 г. представи проучване на възможностите за осъществяване на проекта. Относно усилията за създаване на европейски кодекс на правата на потребителите вж. Lando, O. On a European Contract Law for Consumers and Businesses — Future Perspectives. — in: Towards a European Contract Law (ed. Reiner Schulze/Jules Stuyck), München 2011, р. 203 sq. и Mazeaud, D. Unfairness and Non-negotiated Term, op. cit., S. Hesselink, M. The Consumer Rights Directive and the CFR: two worlds apart? —in: European review of contract law. vol. 5 (2009), No. 3, р. 290; Zimmermann, R. The present state of European private law//The American journal of comparative law. vol. 57 (2009), No. 2, р. 479.

11 – BOE, бр. 176 от 24 юли 1984 г.

12 – BOE, бр. 89 от 14 април 1998 г.

13 – BOE, бр. 287 от 30 ноември 2007 г.

14 – Вж. Gruber, U. Europäisches Zivilprozess- und Kollisionsrecht – Kommentar (еd. Thomas Rauscher), München 2010, р. 274, точка 1.

15 – Всички държави членки се стремят да решават проблема със събирането на множество безспорни парични вземания по съдебен ред от собствената си гледна точка в рамките на своите правни традиции и процедури. Подходът в отделните държави е доста различен както по отношение на процесуалната техника, така и по отношение на ефективността. В някои държави членки най-важните процесуалноправни инструменти във връзка с вземания, които не са оспорени по съдебен ред, са неприсъствени решения, предвидени в рамките на обичайния граждански процес ускорени производства или дори временни разпореждания, които с оглед на действието си всъщност почти винаги са окончателни, тъй като на практика след тях рядко се предявява иск. В някои държави членки обаче заповедното производство е възприето като особено ефективно за бързото и евтино събиране на вземания, които могат да се считат за безспорни. Първоначално такова производство е предвидено в гражданското процесуално право на единадесет държави членки (Австрия, Белгия, Финландия, Франция, Германия, Гърция, Италия, Люксембург, Португалия, Испания и Швеция). Най-популярните примери са френското производство за „injonction de payer“ и германското „Mahnverfahren“. През 1999 г. подобно производство („proceso monitorio“) е въведено и в Испания (срв. Зелена книга за процедура за Европейската заповед за плащане и за мерки за опростяване и ускоряване на съдебните спорове, свързани с малки вземания, COM (2002) 746 окончателен). Това развитие показва, че този тип производства придобиват все по-голямо значение в Европейския съюз.

16 – Вж. Hess, B. Europäisches Zivilprozessrecht, Heidelberg 2010, р. 556, § 10, точка 40.

17 – Относно уредбата на компетентността в Германия вж. напр. Prütting, H./Gehrlein, M. ZPO — Kommentar. 2. ed., Köln 2010, р. 1455, § 689, точка 2; Zeiss, W./Schreiber, K. Zivilprozessrech. 10. ed., р. 305; в Австрия — Rechberger, W./Simotta, D.-A. Grundriss des österreichischen Zivilprozessrechts. Wien 2003, р. 302, точка 515/3; в Испания — Alonso Crespo, E. Algunos medios preventivos o alternativos del proceso civil atribuidos al secretario judicial. — in: Estudios jurídicos. 2004, р. 6687 и Rodríguez Tirado, A. M. Las funciones procesales del Secretario judicial. Barcelona 2001, които разглеждат статута в съдебната администрация съответно на „Rechtspfleger“ (съдебният помощник) в Германия и Австрия и на „secretario judicial“ (съдебният секретар) в Испания.

18 – Относно уредбата на компетентността във Франция вж. напр. Guinchard, S. Droit et pratique de la procédure civile. Paris 2004, р. 629, а в Италия — De Stefano, A. Procedura Civile, Milano 2010, р. 662, точка 5144.

19 – Както Sujecki, B. Das Europäische Mahnverfahren. — Neue Juristische Wochenschrift. 2007, р. 1625, пояснява във връзка с нуждаещия се от тълкуване текст на член 8 от Регламент (ЕО) № 1896/2006, ограниченият обхват на проверката, в смисъл че не се изисква проверка на основателността, но при все това очевидно неоснователни молби трябва да бъдат отхвърляни, би следвало да позволява проверката да се извършва от съдебен служител с ранг под този на съдиите. Освен това подобен обхват на проверка позволява напълно автоматично разглеждане на молбите за заповед за плащане, с което процедурата за заповед за плащане постига желания ефект на рационализиране и улесняване.

20 – Относно правната уредба във Франция вж. Guinchard, S., op. cit. (бележка под линия 18), стр. 631; в Германия — Zeiss, W./Schreiber, K., op. cit. (бележка под линия 17), стр. 306, точка 779; в Австрия — Rechberger, W.,/Simotta, D.-A., op. cit. (бележка под линия 17), стр. 304, точка 515/7; в Италия — De Stefano, A., op. cit. (бележка под линия 18), стр. 671, точка 5210.

21 – Вж. Gruber, U., op. cit. (бележка под линия 14), стр. 275, точка 3, който посочва, че процедурата по реда на Регламент (ЕО) № 1896/2006 почива на същата основна идея като националните заповедни производства. Кредиторът следва да се снабдява с изпълнително основание в рамките на опростена, бърза и евтина процедура. Само когато длъжникът възрази, се преминава към разглеждане на спора по общия исков ред.

22 – Вж. Alonso Crespo, E., op. cit. (бележка под линия 1), стр. 6687; Rechberger, W.,/Simotta, D.-A., op. cit. (бележка под линия 17), стр. 301, точка 512/2, които изтъкват преимуществата на заповедното производство за получаването на изпълнително основание с минимум разходи.

23 – Вж. Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores (C‑240/98—C‑244/98, Recueil, стр. I‑4941, точка 25) и Решение от 26 октомври 2006 г. по дело Mostaza Claro (C‑168/05, Recueil, стр. I‑10421, точка 25).

24 – Вж. Решение от 26 октомври 2006 г. по дело Mostaza Claro (посочено в бележка под линия 23, точка 36) и Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM (C‑243/08, Сборник, стр. І‑4713, точка 25). Относно критика на тази съдебна практика вж. Hesselink, M. Unfair Terms in Contracts Between Businesses. — in: Towards a European Contract Law (ed. Reiner Schulze/Jules Stuyck), München 2011, р. 132 sq.

25 – Вж. Решение от 27 юни 2000 г. по дело Océano Grupo Editorial и Salvat Editores (посочено в бележка под линия 23, точка 27) и Решение от 26 октомври 2006 г. по дело Mostaza Claro (посочено в бележка под линия 23, точка 26), както и Решение от 6 октомври 2009 г. по дело Asturcom Telecomunicaciones (C‑40/08, Сборник, стр. І‑9579, точка 31).

26 – Решение от 6 октомври 2009 г. по дело Asturcom Telecomunicaciones (посочено в бележка под линия 25, точка 32). Относно контрола на съдържанието на общите търговски условия в светлината на изискването за добросъвестност вж. Basedow, J. Der Europäische Gerichtshof und das Privatrecht. — in: Archiv für die civilistische Praxis. Bd. 210 (2010), р. 172 sq.

27 – Решение от 21 ноември 2002 г. по дело Cofidis (C‑473/00, Recueil, стр. I‑10875, точка 32) и Решение от 26 октомври 2006 г. по дело Mostaza Claro (посочено в бележка под линия 23, точка 27).

28 – Решение от 21 ноември 2002 г. по дело Cofidis (посочено в бележка под линия 27, точка 33) и Решение от 26 октомври 2006 г. по дело Mostaza Claro (посочено в бележка под линия 23, точка 28).

29 – Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM (посочено в бележка под линия 24, стр. I‑4713).

30 – Пак там, точка 35.

31 – Решение от 9 ноември 2010 г. по дело Pénzügyi (C‑137/08, Сборник, стр. I‑10847).

32 – Пак там, точка 56.

33 – Пак там, точка 14 и сл.

34 – Пак там, точка 18.

35 – Пак там, точка 52.

36 – Пак там, точка 53.

37 – Пак там, точка 54.

38 – Пак там, точка 55.

39 – Вж. моето заключение от 6 юли 2010 г. по дело Pénzügyi (решението е посочено в бележка под линия 31 по-горе, точка 113).

40 – Вж. точка 65 от писменото становище на Комисията.

41 – Вж. точка 4 от настоящото заключение.

42 – Вж. глава 8 (членове 79—86, „Неравноправни условия на договора“) от предложението за регламент.

43 – Вж. част VI, глава 16, раздел 2 (членове 166—171, „Лихви за забавено плащане: общи разпоредби“) от предложението за регламент.

44 – Член 167, точка 3 от предложението за регламент гласи: „Условие на договора, което определя по-висок лихвен процент от предвиденото в член 166 или по-ранен начален момент за неговото начисляване от посочения в параграф 2 на настоящия член, не е правно обвързващо, доколкото това би било неравноправно по смисъла на член 83“.

45 – Член 83, параграф 2 от предложението за регламент определя критериите (прозрачност на клаузата, естеството на дължимата по договора престация, съществуващите към момента на сключване на договора обстоятелства, останалите условия на договора и условията на всеки друг договор, от който договорът зависи), с помощта на които се извършва преценката за „неравноправност“ на дадена договорна клауза. Тази разпоредба е възприета от член 4 от Директива 93/13.

46 – Както е видно от съображение 17, по смисъла на Директивата приложеният списък е само насочващ. Поради минималистичния подход в Директивата обхватът на тези условия може да бъде разширен или ограничен от държавите членки при транспонирането ѝ в националните законодателства.

47 – Вж. Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM (посочено в бележка под линия 24, точка 38) и Решение от 1 април 2004 г. по дело Freiburger Kommunalbauten (C‑237/02, Recueil, стр. I‑3403, точка 20).

48 – Вж. Решение от 7 май 2002 г. по дело Комисия/Швеция (C‑478/99, Recueil, стр. I‑4147, точка 20) и Решение по дело Freiburger Kommunalbauten (посочено в бележка под линия 47, точка 20).

49 – Вж. точка 23 и сл. от настоящото заключение.

50 – В този смисъл също и De Stefano, A., op. cit. (бележка под линия 18), стр. 655, точка 5100, относно заповедното производство (по-конкретно относно италианското „procedimento di ingiunzione“), което протича без състезателно производство и без обстойна проверка на предявеното парично вземане, което позволява на кредитора да се снабди с изпълнително основание в кратък срок и с ниски разходи, за да изиска принудително изпълнение.

51 – Вж. точка 22 от писменото становище на германското правителство.

52 – Относно заповедното производство във Франция вж. напр. Guinchard, S., op. cit. (бележка под линия 18), стр. 629, а в Германия — Zeiss, W./Schreiber, K., op. cit. (бележка под линия 17), стр. 305. В правните системи на тези държави членки националният съд може да отхвърли молбата за издаване на заповед за изпълнение, ако представените документи сочат, че очевидно не е налице вземане.

53 – Вж. Решение от 4 юли 1963 г. по дело Alves (32/62, Recueil, стр. 109), Решение от 26 юни 1980 г. по дело National Panasonic (136/79, Recueil, стр. 2033, точка 21) и Решение от 14 май 1998 г. по дело Windpark Groothusen (C‑48/96 P, Recueil, стр. I‑2873, точка 47).

54 – Вж. точка 41 от настоящото заключение.

55 – Вж. точка 65 от писменото становище на Комисията.

56 – Вж. точка 24 от настоящото заключение.

57 – Вж. напр. Решение от 16 декември 1976 г. по дело Rewe (33/76, Recueil, стр. 1989, точка 5) и по дело Comet (45/76, Recueil, стр. 2043, точка 13), Решение от 20 септември 2001 г. по дело Courage и Crehan (C‑453/99, Recueil, стр. I‑6297, точка 29), Решение от 11 септември 2003 г. по дело Safalero (C‑13/01, Recueil, стр. I‑8679, точка 49), Решение от 13 март 2007 г. по дело Unibet (C‑432/05, Сборник, стр. I‑2271, точка 39) и Решение от 8 юли 2010 г. по дело Bulicke (C‑246/09, Сборник, стр. I‑7003, точка 25).

58 – Вж. Lupoi, M. A. The Harmonization of Civil Procedural Law within the EU (ed. Justin Orlando Frosini/Michele Angelo Lupoi/Michele Marchesiello). — in: A European Space of Justice. Ravenna 2006, р. 209, според когото Европейският съюз е интеграционната система, в която гражданското процесуално право е хармонизирано в най-голяма степен. При все това авторът признава, че досега хармонизацията се е ограничавала до приемането на отделни единни инструменти, така че държавите членки са били задължени единствено да адаптират националните си гражданскопроцесуални кодекси така, че да осигурят надлежно прилагане на единните инструменти. Така последиците от хармонизацията в крайна сметка се проявявали само „индиректно“. Според автора е невъзможно да се предвиди бъдещото развитие на хармонизацията в областта на гражданското процесуално право. В подобен смисъл и Wagner, G. — in: Kommentar zur Zivilprozessordnung (ed. Stein/Jonas), 22. ed., Bd. 10, Tübingen 2011, р. 46, точка 88, който въпреки стремителното нарастване на броя на европейските правни актове в тази област счита, че до момента не е засегната същността на гражданското процесуално право, а именно процесуалните норми, приложими при вътрешни за страната спорове. Според автора реално все още уеднаквяването на гражданското процесуално право на отделните държави членки изглежда далечна цел.

59 – Според член 81, параграф 2, буква е) ДФЕС Съюзът е компетентен да приема гражданскопроцесуални разпоредби, доколкото се засяга вътрешният пазар. Подробна уредба се съдържа в Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3 стр. 74), Регламент (ЕО) № 1206/2001 на Съвета от 28 май 2001 година относно сътрудничеството между съдилища на държавите членки при събирането на доказателства по граждански или търговски дела (ОВ L 174, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 138), Регламент (ЕО) № 1393/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 година относно връчване в държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела (ОВ L 324, стр. 79), Директива 2003/8/ЕО на Съвета от 27 януари 2003 година за подобряване на достъпа до правосъдие при презгранични спорове чрез установяването на минимални общи правила за правната помощ при такива спорове (ОВ L 26, стр. 41; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 41), както и в Решение на Съвета 2001/470/ЕО от 28 май 2001 година за създаване на Европейска съдебна мрежа по граждански и търговски дела (ОВ L 174, стр. 25; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 162). Вж. Rörig, U. Einfluss des Rechts der Europäischen Gemeinschaft auf das nationale Zivilprozessrecht. — Europäische Zeitschrift für Wirtschaftsrecht. 2004, р. 18 sq. Освен това на равнището на Съюза са създадени множество инструменти за улесняване на решаването на трансгранични правни спорове и трансграничното изпълнение, като например Регламент (ЕО) № 861/2007 за създаване на европейска процедура за искове с малък материален интерес (ОВ L 199, стр. 1), Регламент (ЕО) № 1896/2006 за създаване на процедура за европейска заповед за плащане (ОВ L 399, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 9, стр. 108) и Регламент (ЕО) № 805/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 21 април 2004 година за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания (ОВ L 143, стр. 15; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 3).

60 – Вж. в този смисъл Решение от 14 декември 1995 г. по дело Van Schijndel и Van Veen (C‑430/93 и C‑431/93, Recueil, стр. I‑4705, точка 17), Решение от 15 септември 1998 г. по дело Ansaldo Energia и др. (C‑279/96—C‑281/96, Recueil, стр. I‑5025, точки 16 и 17), Решение от 1 декември 1998 г. по дело Levez (C‑326/96, Recueil, стр. I‑7835, точка 18), Решение от 16 май 2000 г. по дело Preston и др. (C‑78/98, Recueil, стр. I‑3201, точка 31), Решение от 6 декември 2001 г. по дело Clean Car Autoservice (C‑472/99, Recueil, стр. I‑9687, точка 28, Решение от 9 декември 2003 г. по дело Комисия/Италия (C‑129/00, Recueil, стр. I‑14637, точка 25), Решение от 19 септември 2006 г. по дело i-21 Germany и Arcor (C‑392/04 и C‑422/04, Recueil, стр. I‑8559, точка 57), Решение от 26 октомври 2006 г. по дело Mostaza Claro (посочено в бележка под линия 23, точка 24), Решение от 7 юни 2007 г. по дело Van der Weerd и др. (C‑222/05—C‑225/05, Сборник, стр. I‑4233, точка 28), Решение от 3 септември 2009 г. по дело Fallimento Olimpiclub (C‑2/08, Сборник, стр. І‑7501, точка 24), Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones (посочено в бележка под линия 25, точка 38) и Решение от 8 септември 2011 г. по дело Rosado Santana (C‑177/10, Сборник, стр. I‑7907, точка 89).

61 – Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones (посочено в бележка под линия 25, точка 28).

62 – Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones (посочено в бележка под линия 25, точка 37).

63 – Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones (посочено в бележка под линия 25, точка 38).

64 – Вж. Wagner, G., op. cit. (бележка под линия 58), стр. 39, точка 68, който посочва, че когато съответната материя е уредена в европейското гражданско процесуално право, то се ползва с приоритет пред националното право. Ако няма такава уредба, държавите членки се ползват с процесуална автономия. При все това при упражняването ѝ те трябва да съблюдават принципите на равностойност и ефективност.

65 – Вж. в този смисъл Решение от 26 януари 2010 г. по дело Transportes Urbanos y Servicios Generales (C‑118/08, Сборник, стр. І‑635, точка 33), Решение от 15 септември 1998 г. по дело Edis (C‑231/96, Recueil, стр. I‑4951, точка 36), Решение от 1 декември 1998 г. по дело Levez (посочено в бележка под линия 60, точка 41), Решение от 16 май 2000 г. по дело Preston и др. (посочено в бележка под линия 60, точка 55) и Решение от 19 септември 2006 г. по дело i21 Germany и Arcor (посочено в бележка под линия 60, точка 62).

66 – Вж. Решение по дело Rosado Santana (посочено в бележка под линия 60, точка 90), Решение по дело Bulicke (посочено в бележка под линия 57, точка 28), Решение по дело Levez (посочено в бележка под линия 60, точка 43), Решение по дело Preston и др. (посочено в бележка под линия 60, точка 56) и Решение от 29 октомври 2009 г. по дело Pontin (C‑63/08, Сборник, стр. I‑10467, точка 45).

67 – Вж. Решение по дело Rosado Santana (посочено в бележка под линия 60, точка 90) и Решение по дело Bulicke (посочено в бележка под линия 57, точка 29).

68 – Вж. Решение по дело Rosado Santana (посочено в бележка под линия 60, точка 91).

69 – Вж. Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones (посочено в бележка под линия 25, точка 50) и Решение по дело Levez (посочено в бележка под линия 60, точка 40).

70 – Вж. Решение по дело Rosado Santana (посочено в бележка под линия 60, точка 91) и Решение от 10 юли 1997 г. по дело Palmisani (C‑261/95, Recueil, стр. I‑4025, точка 33).

71 – В този смисъл Girerd, P. Les principes d’équivalence et d’effectivité — encadrement ou désencadrement de l’autonomie procédurale des États membres? — Revue trimestrielle de droit européen. 2002, р. 75 sq.

72 – Вж. точка 24 от настоящото заключение.

73 – Решение по дело Pannon GSM (посочено в бележка под линия 24, точка 35).

74 – Решение от 17 декември 2009 г. по дело Martín Martín (C‑227/08, Сборник, стр. I‑11939).

75 – ОВ L 372, стр. 31; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 1, стр. 188.

76 – Решение по дело Martín Martín (посочено в бележка под линия 74, точка 18).

77 – Пак там, точка 19.

78 – Пак там, точка 20.

79 – Вж. точки 55 и 56 от моето заключение от 7 май 2009 г. по дело Martín Martín (решението е посочено в бележка под линия 74).

80 – Решение по дело Martín Martín (посочено в бележка под линия 74, точка 27).

81 – Вж. точка 70 от настоящото заключение.

82 – Решение по дело Martín Martín (посочено в бележка под линия 74, точка 35).

83 – Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones (посочено в бележка под линия 25, точка 28).

84 – Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones (посочено в бележка под линия 25, точка 33).

85 – Вж. точка 82 от моето заключение от 14 май 2009 г. по дело Asturcom Telecomunicaciones (решението е посочено в бележка под линия 25).

86 – Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones (посочено в бележка под линия 25, точки 53—55 и 59). От сведенията на испанското правителство Съдът установява, че съгласно испанското право националният съд, сезиран с молба за принудително изпълнение на окончателно арбитражно решение, е компетентен да прецени служебно дали дадена арбитражна клауза, съдържаща се в сключен между потребител и продавач или доставчик договор, е нищожна поради противоречие с националните норми от публичен ред. Множество актуални решения на Audiencia Provincial de Madrid и Audiencia Nacional сочат, че се приема наличие на такава компетентност. Все пак Съдът е възложил на националната юрисдикция да провери дали това е така и в конкретния правен спор, с който е сезирана.

87 – Това посочва и Tinzo, V. Il potere del giudice di rilevazione della nullità di protezione. — in: Diritto del commercio internazionale. 2011, р. 584. Според схващането на автора националният съд, преди да обяви въпросната неравноправна клауза за необвързваща, трябва да се допита до потребителя дали все пак не желае тя да остане в сила. Така в крайна сметка определяща е волята на потребителя. Според автора разработеният от Съда подход произтича от една теория, която се опитва да съчетае преследваната с Директива 93/13 цел за защита на потребителите с принципа за запазване на договорните отношения. В подобен смисъл и Milanesi, S. Le pronunce Pannon ed Eva Martín Martín sulla rilevabilità d'ufficio delle nullità di protezione. — in: Giurisprudenza commerciale. 2010, vol. II, р. 805, който освен това приветства подхода на Съда, защото е съобразен с принципа на относителната недействителност („nullità di protezione“, „protective nullity“). Според автора този подход гарантира и равнопоставеност на страните в състезателното производство.

88 – Относно модела на типичния потребител в съдебната практика на Съда вж. Решение от 16 януари 1992 г. по дело X (C‑373/90, Recueil, стр. I‑131, точки 15 и 16), Решение от 16 юли 1998 г. по дело Gut Springenheide и Tusky (C‑210/96, Recueil, стр. I‑4657, точка 31), Решение от 4 май 1999 г. по дело Windsurfing Chiemsee (C‑108/97 и C‑109/97, Recueil, стр. I‑2779, точка 29), Решение от 13 януари 2000 г. по дело Estée Lauder (C‑220/98, Recueil, стр. I‑117, точка 27), Решение от 21 юни 2001 г. по дело Комисия/Ирландия (C‑30/99, Recueil, стр. I‑4619, точка 32), Решение от 24 октомври 2002 г. по дело Linhart и Biffl (C‑99/01, Recueil, стр. I‑9375, точка 31), Решение от 8 април 2003 г. по дело Pippig Augenoptik (C‑44/01, Recueil, стр. I‑3095, точка 55), Решение от 12 февруари 2004 г. по дело Koninklijke KPN Nederland (C‑363/99, Recueil, стр. I‑1619, точка 77), Решение от 12 февруари 2004 г. по дело Henkel (C‑218/01, Recueil, стр. I‑1725, точка 50), Решение от 9 март 2006 г. по дело Matratzen Concord (C‑421/04, Recueil, стр. I‑2303, точка 24) и Решение от 19 септември 2006 г. по дело Lidl Belgium (C‑356/04, Recueil, стр. I‑8501, точка 78).

89 – В този смисъл Heinig, J. Die AGB-Kontrolle von Gerichtsstandsklauseln — zum Urteil Pannon des EuGH. — Europäische Zeitschrift zum Wirtschaftsrecht. No. 24/2009, р. 885. Josipovič, T. Verbraucherschutz in der Republik Kroatien. — in: Konsumentenschutz in Zentral- und Osteuropa (ed. Rudolf Welser), Wien 2010, р. 72, също посочва тази особеност в тенденцията на съдебната практика на Съда. По мнение на авторката обаче тази съдебна практика все още не е въведена в Хърватия като страна кандидатка, тъй като националното право предвижда само нищожност на неравноправните клаузи. Затова не било възможно те да бъдат оставени в сила по волята на потребителя.

90 – Вж. точка 68 от писменото становище на Комисията.

91 – Вж. точка 35 и сл. от настоящото заключение.

92 – Вж. точка 37 и сл. от настоящото заключение.

93 – Вж. точка 48 и сл. от настоящото заключение.

94 – Вж. точка 69 и сл. от настоящото заключение.

95 – Вж. Решение от 3 юни 2010 г. по дело Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid (C‑484/08, Сборник, стр. I‑4785, точки 28 и 29).

96 – Вж. моето заключение от 29 октомври 2009 г. по дело Caja de Ahorros y Monte de Piedad de Madrid (решението е посочено в бележка под линия 95, точка 86).

97 – При упражняване на правомощието по член 8 от Директивата държавите членки трябва да съблюдават общите граници на правото на Съюза. Под това следва да се разбира първичното право, включително основните свободи, както и вторичното право (вж. Kapnopoulou, E. Das Recht der missbräuchlichen Klausel in der Europäischen Union. Tübingen 1997, р. 163).

98 – Вж. Neisser, H./Verschraegen, B. Die Europäische Union — Anspruch und Wirklichkeit. Wien 2001, р. 297, точка 14.103; Koenig, C./Pechstein, M./Sander, C. EU-/EG-Prozessrecht. 2. ed., Tübingen 2002, р. 401, точка 767; Leanerts, K./Arts, D./Maselis, I. Procedural Law of the European Union. 2. ed., London 2006, р. 174 sq.

99 – Вж. Решение от 2 декември 1964 г. по дело Dingemans (24/64, Recueil, стр. 1259), Решение от 1 декември 1965 г. по дело Dekker (33/65, Recueil, стр. 1111), Решение от 22 март 1972 г. по дело Merluzzi (80/71, Recueil, стр. 175), Решение от 15 декември 1993 г. по дело Hünermund и др. (C‑292/92, Recueil, стр. I‑6787, точка 8), Решение от 23 март 2006 г. по дело Enirisorse (C‑237/04, Recueil, стр. I‑2843, точка 24), Решение от 31 януари 2008 г. по дело Centro Europa 7 (C‑380/05, Сборник, точки 49 и 50) и Решение от 16 декември 2008 г. по дело Michaniki (C‑213/07, Сборник, стр. I‑9999, точка 51).

100 – Вж. Решение от 18 ноември 1999 г. по дело Teckal (C‑107/98, Recueil, стр. I‑8121, точка 34), Решение от 22 юни 2000 г. по дело Marca Mode (C‑425/98, Recueil, стр. I‑4861, точка 21) и Решение от 10 май 2001 г. по дело Agorà и Excelsior (C‑223/99 и C‑260/99, Recueil, стр. I‑3605, точка 24).

101 – Вж. Kapnopoulou, E., op. cit. (бележка под линия 97), стр. 151, която също посочва, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 по принцип не предвижда „заместване“ на клаузи без правно обвързващо действие. По-скоро занапред договорът трябва да се разглежда така, както ако неравноправните клаузи изобщо не са били включвани в него.

102 – Вж. точка 30 от настоящото заключение.

103 – Във връзка с това трябва да бъдат взети под внимание съображенията на генералния адвокат Tizzano в точка 80 от заключението му от 22 септември 2005 г. по дело Ynos (C‑302/04, Решение от 10 януари 2006 г., стр. I‑371). Както той правилно отбелязва, „целта на Директива 93/13 е по-скоро да подобри договорната позиция на потребителя, като се предотвратява обвързването му с неравноправни клаузи, отколкото да защитава свободата на договаряне между страните и най-малко тази на продавача или доставчика, който от своя страна има определен интерес да избегне задълженията по договор, който след привеждането му в балансиран вид би бил по-непривлекателен за него“. Така погледнато, приспособяването на договора в крайна сметка би обслужвало само интересите на продавача или доставчика, което обаче според генералния адвокат не е целта на Директива 93/13.

104 – Вж. точка 55 от писменото становище на Комисията.

105 – Вж. Pfeiffer, T. in: Das Recht der Europäischen Union — Kommentar (ed. E. Grabitz/M. Hilf), Bd. IV, A5, член 6, точка 7, изречение 2, който счита, че по принцип една „редукция до действителното съдържание“, т.е. запазване на неравноправната клауза с допустимата част от съдържанието ѝ, противоречи на Директива 93/13.

106 – Вж. Решение от 9 март 2004 г. по дело Pfeiffer (C‑397/01—C‑403/01, Recueil, стр. I‑8835, точка 113).

107 – Вж. точка 4.2 от акта за преюдициално запитване.

108 – Вж. точка 72 от писменото становище на Комисията и точка 41 от писменото становище на испанското правителство.

109 – Вж. напр. Решение от 13 март 2001 г. по дело PreussenElektra (C‑379/98, Recueil, стр. I‑2099, точка 38), Решение от 22 май 2003 г. по дело Korhonen и др. (C‑18/01, Recueil, стр. I‑5321, точка 19), Решение от 5 февруари 2004 г. по дело Schneider (C‑380/01, Recueil, стр. I‑1389, точка 21), Решение от 19 април 2007 г. по дело Asemfo (C‑295/05, Сборник, стр. I‑2999, точка 30) и Решение от 23 април 2009 г. по дело VTB-VAB (C‑261/07 и C‑299/07, Сборник, стр. I‑2949, точка 32).

110 – Вж. напр. Решение от 16 декември 1981 г. по дело Foglia/Novello (244/80, Recueil, стр. 3045, точка 18), Решение от 15 юни 1995 г. по дело Zabala Erasun и др. (C‑422/93—C‑424/93, Recueil, стр. I‑1567, точка 29), Решение от 15 декември 1995 г. по дело Bosman (C‑415/93, Recueil, стр. I‑4921, точка 61), Решение от 12 март 1998 г. по дело Djabali (C‑314/96, Recueil, стр. I‑1149, точка 19), Решение по дело PreussenElektra (посочено в бележка под линия 109, точка 39), Решение от 5 февруари 2004 г. по дело Schneider (посочено в бележка под линия 109, точка 22), Решение от 1 април 2008 г. по дело Gouvernement de la Communauté française и Gouvernement wallon (C‑212/06, Сборник, стр. I‑1683, точка 29) и Решение от 23 април 2009 г. по дело VTB-VAB (посочено в бележка под линия 109, точка 33).

111 – Както е видно от член 1, параграф 2 от Регламент № 1896/2006, той не възпрепятства ищеца „да предяви иск по смисъла на член 4, като използва друга процедура, която съществува по законодателството на държава членка или по правото на Общността“. Оттук Gruber, U., op. cit. (бележка под линия 14), стр. 279, точка 21, прави извода, че Pегламентът не замества приложимите национални искови и заповедни производства. Следователно като алтернатива на процедурата съгласно Pегламента кредиторът можел, както и дотогава, да предяви вземането си по реда на приложимото национално заповедно производство. Ако то приключи с издаването на изпълнително основание, кредиторът можел да получи удостоверение за европейско изпълнително основание и да поиска принудително изпълнение в останалите държави членки, без там да му е необходима предварителна декларация за изпълняемост.

112 – Регламент № 1896/2006 определено не съдържа задължителни изисквания. При все това не бива да се пренебрегва фактът, че според волята на законодателя на Съюза процедурата за европейска заповед за плащане поради ефективността ѝ следва да служи като образец (срв. Hess, B., op. cit. (бележка под линия 16), стр. 139, точка 23).

113 – Вж. точка 77 от писменото становище на Комисията.

114 – Вж. Stuyck, J. Enforcement of consumer rights and legal redress for consumers in the EU: An institutional model.: New frontiers of consumer protection (ed. Fabrizio Cafaggi/Hans-W. Micklitz). Oxfird 2009, р. 72 sq., който, от една страна, изтъква компетентността на държавите членки свободно да определят възможностите за правоприлагане на национално равнище, а от друга страна, подчертава обстоятелството, че Директива 2005/29 определя конкретни минимални стандарти на правото на Съюза, които държавите членки са длъжни да съблюдават.

115 – Вж. Stolze, C. Harmonisierung des Lauterkeitsrechts in der EU – Unter besonderer Berücksichtigung der Sanktionssysteme. Hamburg 2010, р. 158, според когото гъвкавата формулировка на Директива 2005/29 предоставя на държавите членки широка свобода на преценка при транспониране на разпоредбите относно правоприлагането съгласно член 11 и сл.

116 – Вж. Решение от 9 ноември 2010 г. по дело Mediaprint Zeitungs- und Zeitschriftenverlag (C‑540/08, Сборник, стр. I‑10909, точка 27).

117 – В този смисъл Abbamonte, G. The Unfair Commercial Practices Directive and its General Prohibition“, The Regulation of Unfair Commercial Practices undes EC Directive 2005/29. Oxford 2007, р. 30, който изтъква, че Директива 2005/29 въвежда пълна хармонизация на материалното право на държавите членки в областта на нелоялните търговски практики, но не и на механизмите за противодействие на тези практики. Оттук следва, че държавите членки трябва да организират системите си за правоприлагане, да очертаят кръга на физическите лица и организациите, които могат да търсят правна защита по реда на Директивата, както и да определят санкциите за нарушаване на Директивата. Авторът подчертава, че ефективното правоприлагане е задължително условие за разгръщането на цялостния потенциал на Директивата.

118 – Вж. заглавие 7 („La posible práctica desleal de la entidad bancaria“) в акта за преюдициално запитване.