РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (шести разширен състав)
29 януари 2020 година(*)
„Публична служба — Стачка на устните преводачи — Мерки за мобилизиране на устните преводачи, приети от Европейския парламент — Липса на правно основание — Отговорност — Неимуществена вреда“
По дело T‑402/18
Roberto Aquino, с местожителство в Брюксел (Белгия), и други жалбоподатели, чиито имена са включени в приложението(1), за които се явява L. Levi, avocate,
жалбоподатели,
срещу
Европейски парламент, за който се явяват O. Caisou-Rousseau, E. Танева и T. Lazian в качеството на представители,
ответник,
подпомаган от
Съвет на Европейския съюз, за който се явяват M. Bauer и R. Meyer, в качеството на представители,
встъпила страна,
с предмет искане на основание член 270 ДФЕС, от една страна, за отмяна на решението от 2 юли 2018 г. на генералния директор на дирекция „Персонал“ на Парламента за мобилизиране на устни и конферентни преводачи за 3 юли 2018 г., както и на последващите решения на генералния директор на дирекция „Персонал“ на Парламента за мобилизиране на устни и конферентни преводачи за 4, 5, 10 и 11 юли 2018 г., и от друга страна, за поправяне на неимуществените вреди, които жалбоподателите твърдят, че са причинени с тези решения, оценени ex æquo et bono на 1 000 EUR за всеки жалбоподател,
ОБЩИЯТ СЪД (шести разширен състав),
състоящ се от: M. van der Woude, председател, S. Papasavvas (докладчик), D. Spielmann, Z. Csehi и O. Spineanu-Matei, съдии,
секретар: L. Ramette, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 9 октомври 2019 г.,
постанови настоящото
Решение
Обстоятелствата по спора
1 Жалбоподателите, г‑н Roberto Aquino и другите жалбоподатели, чиито имена са посочени в приложението, са устни преводачи и конферентни преводачи в Европейския парламент.
2 На 14 юли 2017 г. генералният секретар на Парламента приема решение за изменение на условията на труд на устните и конферентните преводачи.
3 Това решение е въведено в работните програми на устните преводачи, в резултат на което през октомври 2017 г. като превантивна мярка е внесено стачно предизвестие от междусиндикалния комитет (наричан по-нататък „COMI“), част от който по-специално е Синдикатът на международните и европейските длъжностни лица, секция Европейски парламент (SFIE-PE). След възобновяването на обсъжданията с генералния секретар на Парламента обаче стачното предизвестие е оттеглено.
4 На 28 май 2018 г. COMI внася като превантивна мярка ново стачно предизвестие относно периода от 5 юни до 20 юли 2018 г.
5 На 5 и 7 юни 2018 г. COMI уведомява целия персонал на Парламента, от една страна, и председателя на Парламента, от друга страна, за планирания ход на действие до 14 юни 2018 г.
6 На 8 юни 2018 г. генералният директор на дирекция „Персонал“ на Парламента, от една страна, изпраща на COMI таблица с броя на устните преводачи, които трябва да бъдат мобилизирани за периода от 12 до 14 юни 2018 г., и от друга страна, иска комитетът да му изпрати евентуалните коментари на синдикалните или професионалните организации (наричани по-нататък „СПО“) на персонала на институцията относно този списък до 14 часа на 11 юни 2018 г.
7 На 9 и 11 юни 2018 г. COMI изпраща становището си на генералния директор на дирекция „Персонал“ на Парламента.
8 С решение от 11 юни 2018 г. генералният директор на дирекция „Персонал“ на Парламента мобилизира устни и конферентни преводачи за периода от 12 до 14 юни 2018 г.
9 Сходни процедури са проведени и за периодите от 18 до 22 юни 2018 г. и от 25 до 27 юни 2018 г., в резултат на които за тези периоди са приети решения за мобилизиране на устни и конферентни преводачи.
10 На 25 юни 2018 г. COMI уведомява председателя на Парламента, че стачното предизвестие е продължено до 14 септември 2018 г.
11 На 27 юни 2018 г. генералният директор на дирекция „Персонал“ на Парламента иска от COMI най-късно до 29 юни 2018 г. на обяд да му изпрати становището си по планирания график за мобилизиране за периода от 3 до 5 юли 2018 г.
12 На 29 юни 2018 г. COMI изпраща коментарите си на председателя на Парламента и на генералния директор на дирекция „Персонал“ на Парламента.
13 На 2 юли 2018 г. генералният директор на дирекция „Персонал“ на Парламента уведомява COMI, че ще бъде извършено мобилизиране, необходимо за нормалното протичане на парламентарната работа, и че ще му бъде изпратено копие от решенията за мобилизиране на устни и на конферентни преводачи за периода от 3 до 5 юли 2018 г.
14 С решение от 2 юли 2018 г. генералният директор на дирекция „Персонал“ на Парламента мобилизира за 3 юли 2018 г. устни и конферентни преводачи, сред които и някои от жалбоподателите (наричано по-нататък „решението от 2 юли 2018 г.“).
Производство
15 На 3 юли 2018 г. жалбоподателите подават настоящата жалба в секретариата на Общия съд.
16 С отделна молба, подадена в секретариата на Общия съд на същата дата, жалбоподателите искат да бъде допуснато обезпечение. С определение от 4 юли 2018 г., Aquino и др./Парламент (T‑402/18 R, непубликувано, EU:T:2018:404), Общият съд отхвърля тази молба и постановява, че ще се произнесе по съдебните разноски с решението по същество.
17 С отделна молба, подадена в секретариата на Общия съд на 17 юли 2018 г., жалбоподателите внасят изявление за изменение на жалбата на основание член 86 от Процедурния правилник на Общия съд, за да бъде взето предвид приемането на три решения на 3, 4 и 7 юли 2018 г., с които генералният директор на дирекция „Персонал“ на Парламента мобилизира устни и конферентни преводачи за 4, 5, 10 и 11 юли 2018 г. (наричани по-нататък „решенията, приети след подаването на жалбата“).
18 С писмо на секретаря от 30 юли 2018 г. жалбоподателите са уведомени, че съгласно член 91, параграф 4 от Правилника на длъжностните лица на Европейския съюз (наричан по-нататък „Правилникът“) главното производство е спряно до приемането на изрично решение или до възникването на мълчалив отказ по жалбата, подадена от тях по административен ред на 3 юли 2018 г.
19 С молба, подадена в секретариата на Общия съд на 18 октомври 2018 г., Съветът на Европейския съюз иска да встъпи в настоящото производство в подкрепа на исканията на Парламента.
20 С писмо от 7 ноември 2018 г. жалбоподателите уведомяват Общия съд, че с решение от 5 ноември 2018 г. Парламентът е отхвърлил жалбата, подадена от тях по административен ред.
21 С писмо на секретаря от 15 ноември 2018 г. жалбоподателите са уведомени за възобновяването на производството.
22 Парламентът представя писмена защита на 22 януари 2019 г.
23 С решение от 24 януари 2019 г. председателят на шести състав на Общия съд допуска встъпването на Съвета.
24 Съветът представя писменото си становище при встъпване на 18 март 2019 г., а главните страни представят становищата си по същото в определения срок.
25 На 25 март 2019 г. по предложение на съдията докладчик Общият съд (шести състав) в рамките на процесуално-организационните действия, предвидени в член 89 от Процедурния правилник, приканва жалбоподателите да представят списък на устните и конферентните преводачи, мобилизирани за 3 юли 2018 г. Жалбоподателите изпълняват тази мярка в определения срок.
26 На 1 април 2019 г. жалбоподателите подават реплика.
27 С писмо, постъпило в секретариата на Общия съд на 3 април 2019 г., г‑жа Cécile Dupont, г‑жа Françoise Joostens, г‑жа Agnieszka Matuszek, г‑жа Joanna Trzcielinska Inan и г‑н Frank van den Boogaard оттеглят жалбата си (наричано по-нататък „частичното оттегляне“). На 5 април 2019 г. Парламентът и Съветът представят в секретариата на Общия съд становища по частичното оттегляне. С определение от 30 април 2019 г. председателят на шести състав на Общия съд заличава имената на посочените лица от списъка на жалбоподателите и се произнася по съдебните разноски във връзка с частичното оттегляне.
28 На 10 май 2019 г. Парламентът представя дуплика; на същата дата приключва писмената фаза на производството.
29 Тъй като член на шести състав е възпрепятстван да заседава, председателят му определя друг съдия за попълване на състава.
30 По предложение на шести състав Общият съд решава да възложи делото на разширен съдебен състав съгласно член 28 от Процедурния правилник.
31 По предложение на съдията докладчик Общият съд (шести разширен състав) решава да започне устната фаза на производството и в рамките на процесуално-организационните действия, предвидени в член 89 от Процедурния правилник, поставя въпроси на страните и приканва, от една страна, Парламента да му представи решението, с което е определил органите, упражнявали от негово име правомощията, предоставени от Правилника на органа по назначаването, и от друга страна, жалбоподателите да представят „споразумението ad hoc от януари 2014 г.“, на което се позовават в жалбата. Тези искания са изпълнени в определения срок.
32 Устните състезания и отговорите на страните на поставените от Общия съд въпроси са изслушани в съдебното заседание, проведено на 9 октомври 2019 г.
Искания на страните
33 Жалбоподателите молят Общия съд:
– да отмени решението от 2 юли 2018 г., както и решенията, приети след подаването на жалбата,
– да осъди Парламента да поправи неимуществените вреди, оценени ex aequo et bono на 1 000 EUR за всеки жалбоподател,
– да осъди Парламента да заплати всички съдебни разноски.
34 Парламентът моли Общия съд:
– да отхвърли жалбата като частично недопустима и частично неоснователна,
– да осъди жалбоподателите да заплатят съдебните разноски.
35 Съветът моли Общия съд:
– да отхвърли жалбата като частично недопустима и частично неоснователна,
– да се произнесе по съдебните разноски.
От правна страна
По исканията за отмяна
По допустимостта
– По допустимостта на жалбата в частта ѝ срещу решенията, приети след подаването ѝ
36 Парламентът изтъква, че жалбоподателите не могат да се позовават на член 86 от Процедурния правилник, за да искат отмяна на решенията, приети след подаването на жалбата, тъй като същите нямат за цел да заменят или изменят решението от 2 юли 2018 г. Според него, независимо от голямата вероятност да бъдат взети, решенията, приети след подаването на жалбата, не могат да бъдат предмет на настоящата жалба, тъй като не са произвеждали правно действие към момента на подаването ѝ. За изчерпателност той добавя, че жалбоподателите би трябвало да спазят досъдебната процедура, предвидена в член 90, параграф 2 от Правилника, преди да поискат отмяната на решенията, приети след подаването на жалбата.
37 Жалбоподателите се позовават на извънредни обстоятелства и по същество поддържат, че предвид изключително късното приемане на мерките за мобилизиране те имат право да поискат отмяна на решенията, приети след подаването на жалбата. Те добавят, че макар да е вярно, че тези решения не са били приети към датата на подаване на жалбата, все пак било сигурно, че това ще стане. Според тях изискването те да представят пред съда толкова жалби, колкото са приетите решения, би било явно непропорционално, неразумно, противоречащо на доброто правораздаване и би нарушило правото на ефективни правни средства за защита, предвидено в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“). Те уточняват, че са спазили досъдебната процедура, предвидена в член 90, параграф 2 от Правилника.
38 В това отношение следва да се припомни, че съгласно съдебната практика Общият съд може да бъде валидно сезиран само с искане за отмяна на съществуващ увреждащ акт (решение от 16 септември 2013 г., Bank Kargoshaei и др./Съвет, T‑8/11, непубликувано, EU:T:2013:470, т. 47).
39 В случая се налага изводът, че в жалбата жалбоподателите са посочили, че искат отмяната на „бъдещите решения за мобилизиране на персонала за 4, 5, 10 и 11 юли 2018 г.“. В приложение на цитираната в точка 38 по-горе съдебна практика обаче подобни искания Общият съд да се произнесе по законосъобразността на все още неприети хипотетични актове са недопустими и могат да бъдат единствено отхвърлени (определение от 27 февруари 2019 г., SFIE-PE/Парламент, T‑401/18, непубликувано, EU:T:2019:132, т. 30). Макар да изтъкват, че към 27 юни 2018 г. посочените решения са били сигурни както относно съществуването им, така и що се отнася до тяхното съдържание, жалбоподателите признават, че не може да се изключи възможността някои устни преводачи, които първоначално е трябвало да бъдат мобилизирани, да бъдат заменени в последния момент, по-специално поради заболяване.
40 Другите изтъкнати от жалбоподателите доводи, припомнени в точка 37 по-горе, не могат да поставят под съмнение този извод.
41 Първо, що се отнася до твърдяното нарушение на член 47 от Хартата, следва да се припомни, че този член няма за цел да променя предвидената в Договорите система за съдебен контрол, и по-специално правилата, свързани с допустимостта на исковете или жалбите, подадени пряко пред юрисдикцията на Европейския съюз, както е видно и от разясненията относно член 47, които съгласно член 6, параграф 1, трета алинея ДЕС и член 52, параграф 7 от Хартата трябва да се вземат предвид при нейното тълкуване (вж. решение от 4 юни 2015 г., Andechser Molkerei Scheitz/Комисия, C‑682/13 P, непубликувано, EU:C:2015:356, т. 29 и цитираната съдебна практика).
42 Освен това следва да се отбележи, че твърдяното късно приемане на решенията, приети след подаването на жалбата, не лишава жалбоподателите от възможността да подадат при предвидените в член 270 ДФЕС условия жалба за тяхната отмяна след приемането им. Следователно във всички случаи правото на жалбоподателите на ефективни правни средства за защита не е нарушено.
43 Що се отнася, второ, до изявлението за изменение на жалбата, внесено от жалбоподателите на 17 юли 2018 г., в него се посочва, че решенията, които към момента на подаване на настоящата жалба тепърва са щели да бъдат приети, действително са били приети. Жалбоподателите считат, че поради изявлението за изменение на жалбата настоящото основание за недопустимост е безпредметно.
44 В това отношение следва да се припомни, че съгласно текста на член 86, параграф 1 от Процедурния правилник, „[к]огато акт, чиято отмяна се иска, е заменен или изменен с друг акт, който има същия предмет, жалбоподателят може, преди приключване на устната фаза на производството или преди решението на Общия съд да се произнесе, без да провежда устна фаза на производството, да измени жалбата, за да вземе предвид това ново обстоятелство“.
45 Налага се обаче изводът, че решенията, приети след подаването на жалбата, не могат да се разглеждат като заменящи или изменящи решението от 2 юли 2018 г. или бъдещите решения, чиято отмяна се иска с жалбата. От една страна, безспорно е, че решенията, приети след подаването на жалбата, нямат за цел да заменят или изменят решението от 2 юли 2018 г., което не се отнася за същите дни и има различни адресати. От друга страна, що се отнася до бъдещите решения, чиято отмяна се иска с жалбата, и противно на твърденията на жалбоподателите, целта на член 86, параграф 1 от Процедурния правилник не е да направи допустима жалба срещу решения, които към датата на подаването ѝ все още не са били приети. От гореизложеното следва, че направеното от жалбоподателите изявление за изменение на жалбата не попада в приложното поле на член 86, параграф 1 от Процедурния правилник.
46 При тези условия настоящата жалба е недопустима в частта ѝ срещу решенията, приети след подаването на жалбата.
– По процесуалната легитимация на някои жалбоподатели
47 В отговор на процесуално-организационно действие, разпоредено от Общия съд, Парламентът изтъква, че от 31-те жалбоподатели, подали настоящата жалба, само осем са били адресати на решението от 2 юли 2018 г. От това той заключава, че другите жалбоподатели, които са мобилизирани с решенията, приети след подаването на жалбата, нямат право да искат отмяната на решението от 2 юли 2018 г., на което не са адресати.
48 В съдебното заседание жалбоподателите поддържат, че тези, които не са адресати на решението от 2 юли 2018 г., при все това са лично засегнати от настоящата жалба, като се има предвид, че те представляват достатъчно индивидуализирана категория сред служителите на Парламента по смисъла на решение от 15 юли 1963 г., Plaumann/Комисия (25/62, EU:C:1963:17, стр. 223), че за тях се отнася както подаденото в края на май 2018 г. стачно предизвестие, така и всички междусиндикални уведомления и че чрез представителите на персонала в рамките на COMI те са били приобщени към процеса, довел до изготвянето на решението от 2 юли 2018 г.
49 В това отношение е важно да се припомни, че субектите, които не са адресати на дадено решение, могат да твърдят, че са лично засегнати само ако решението се отнася до тях поради някои присъщи за тях качества или поради фактическо положение, което ги разграничава от всички останали лица и така ги индивидуализира по същия начин, както адресата на решението (решение от 15 юли 1963 г., Plaumann/Комисия, 25/62, EU:C:1963:17, стр. 223; вж. решение от 29 април 2004 г., Италия/Комисия, C‑298/00 P, EU:C:2004:240, т. 36 и цитираната съдебна практика).
50 В случая е достатъчно да се отбележи, че решението от 2 юли 2018 г., което е индивидуално решение, чиито адресати по смисъла на член 263 ДФЕС са мобилизираните устни преводачи (определение от 27 февруари 2019 г., SFIE-PE/Парламент, T‑401/18, непубликувано, EU:T:2019:132, т. 42), не засяга жалбоподателите, които то не мобилизира, тъй като това решение не съдържа никакви мерки спрямо тях и личното им положение не е било засегнато. Ето защо жалбоподателите, които не са адресати на решението от 2 юли 2018 г., не са индивидуализирани по същия начин като адресатите по смисъла на цитираната в точка 49 по-горе съдебна практика, и следователно те нямат право да искат отмяната на това решение.
По същество
51 В подкрепа на жалбата си жалбоподателите изтъкват три основания. Първото е за нарушение на правото да се предприемат колективни действия и на правото на информиране и консултиране, предвидени в членове 27 и 28 от Хартата и в Директива 2002/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2002 година за създаване на обща рамка за информиране и консултиране на работниците и служителите в Европейската общност — Съвместна декларация на Европейския парламент, на Съвета и на Комисията относно представителството на работниците (ОВ L 80, 2002 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 6, стр. 120) и приложени с Рамковото споразумение, подписано на 12 юли 1990 г. между Парламента и СПО (наричано по-нататък „Рамковото споразумение“), както и нарушение на правото на добра администрация, закрепено в член 41 от Хартата. Второто основание е за липса на компетентност на автора на акта и за нарушение на принципа на правна сигурност; третото е за нарушение на правото на ефективни правни средства за защита, предвидено в член 47 от Хартата.
52 В първото основание има две твърдения. Първото твърдение е, че не е зачетено правото на устните и конферентните преводачи да предприемат колективни действия, а второто — че не е спазена процедурата по съгласуване и консултиране.
53 Първото твърдение на жалбоподателите е, че правото на стачка е основно право, закрепено по-специално в Хартата и в Европейската социална харта, подписана в Торино на 18 октомври 1961 г., ревизирана. Те обаче признават, че то не е абсолютно, че трябва да спазва принципа на пропорционалност и че упражняването му може да бъде ограничено. Те считат, че нито член 55 от Правилника, който не урежда минимално ниво на обслужване при стачка, нито Рамковото споразумение, нито решението от 2 юли 2018 г. могат да служат като закон по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата, разрешаващ ограниченията на правото на стачка. Според тях е общоприето, че правото на стачка при публичната служба трябва да се намира в баланс с необходимостта да се гарантират основните дейности. Позовават се на Комитета по синдикалната свобода на Международната организация на труда (МОТ), който разграничава основните от другите дейности. Те подчертават, че Парламентът никога не е определял ясни и недвусмислени правила, за да се прецени кои дейности биха могли да се окажат от съществено значение за осигуряване на непрекъснатост на службата. Според жалбоподателите, ако такива правила бяха определени предварително, това би позволило да се откроят, първо, законосъобразният характер на преследваната цел, и второ — необходимостта от ограничението. В случая обаче според жалбоподателите решението от 2 юли 2018 г. не преследва легитимна цел и е непропорционално.
54 Парламентът отговаря, че не оспорва факта, че правото на стачка е основно право, предвидено в член 28 от Хартата. Той припомня, че Правилникът не урежда това право на стачка и че Съюзът по принцип не е обвързан от никой от правните актове на МОТ, тъй като не участва в тази организация. Добавя, че противно на твърденията на жалбоподателите, член 55, параграф 1 от Правилника трябва да се счита за ограничение на предвиденото в закона право на стачка по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата и следователно е онази разпоредба от Правилника, която може да обоснове мобилизирането. Той поддържа, че подобно мобилизиране е обосновано, тъй като резултатът от стачните действия, а дори и на целта им, е да се затрудни работата на Парламента в качеството му на законодателен, бюджетен и контролен орган. Следователно тези мерки били необходими по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата. Що се отнася до пропорционалността на предвиденото в решението от 2 юли 2018 г. мобилизиране, Парламентът подчертава, че по време на стачните действия той все повече усъвършенствал минимално необходимото преводаческо обслужване. От това той стига до извода, че решението от 2 юли 2018 г. не може да се оспори с основание от гледна точка на пропорционалността.
55 Съветът счита, че Правилникът съдържа няколко разпоредби, които могат да обосноват мобилизирането, предвидено в решението от 2 юли 2018 г. Това важи за задължението за лоялност на длъжностното лице, предвидено в член 11, първа алинея от Правилника, съгласно което длъжностното лице изпълнява възложените му функции обективно, безпристрастно и при спазване на задължението за лоялност към Съюза. Също така член 21, първа алинея от Правилника, съгласно който всяко длъжностно лице, независимо от неговото ниво в йерархията, е длъжно да подпомага и съветва горестоящите и носи отговорност за изпълнението на възложените му служебни задължения, можело да послужи за основание на решението от 2 юли 2018 г. Съветът цитира и член 55, параграф 1 от Правилника, който предвижда, че активно заетите длъжностни лица са на разположение на институцията по всяко време. Накрая, Съветът се позовава на задължението за полагане на грижа, така както е развито в съдебната практика.
56 В това отношение от член 28 от Хартата е видно, че в съответствие с правото на Съюза и с националните законодателства и практики работниците и работодателите, или съответните им организации, имат правото да преговарят и да сключват колективни договори на съответните равнища, както и да предприемат колективни действия за защита на техните интереси, включително стачка, в случай на конфликт на интереси.
57 Тези разпоредби могат да се прилагат в отношенията между институциите на Съюза и техния персонал (вж. в този смисъл решения от 15 септември 2016 г., U4U и др./Парламент и Съвет, T‑17/14, непубликувано, EU:T:2016:489, т. 77, от 13 декември 2018 г., Haeberlen/ENISA, T‑632/16, непубликувано, EU:T:2018:957, т. 189 и цитираната съдебна практика).
58 Освен това член 52, параграф 1 от Хартата предвижда, че всяко ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от нея, трябва да бъде предвидено в закон и да зачита основното съдържание на същите права и свободи. При спазване на принципа на пропорционалност ограничения могат да бъдат налагани само ако са необходими и ако действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора.
59 Съгласно този член, за да бъде в съответствие с правото на Съюза, ограничението на защитено от Хартата право трябва във всички случаи да отговаря на три условия (вж. в този смисъл решение от 28 май 2013 г., Trabelsi и др./Съвет, T‑187/11, EU:T:2013:273, т. 78).
60 Първо, ограничението трябва да бъде „предвидено в закон“. С други думи, мярката, за която става дума, трябва да има законово основание (вж. решение от 28 май 2013 г., Trabelsi и др./Съвет, T‑187/11, EU:T:2013:273, т. 79 и цитираната съдебна практика).
61 Второ, ограничението трябва да следва цел от общ интерес, призната от Съюза като такава (решение от 28 май 2013 г., Trabelsi и др./Съвет, T‑187/11, EU:T:2013:273, т. 80).
62 Трето, ограничението не трябва да бъде прекомерно. От една страна, то трябва да бъде необходимо и пропорционално на преследваната цел. От друга страна, не трябва да се засяга „основното съдържание“, т.е. същността на разглежданото право или разглежданата свобода (вж. решение от 28 май 2013 г., Trabelsi и др./Съвет, T‑187/11, EU:T:2013:273, т. 81 и цитираната съдебна практика).
63 В светлината на тези съображения следва да се провери дали решението от 2 юли 2018 г. представлява ограничение на защитеното с член 28 от Хартата право на стачка, и ако това е така, дали в случая са изпълнени трите условия, за да се приеме, че подобно ограничение е в съответствие с правото на Съюза.
64 Общият съд счита, че тъй като ограничава възможността на засегнатите от мярката за мобилизиране устни преводачи да участват в колективното и съгласувано прекратяване на работата с цел защита на интересите им, решението от 2 юли 2018 г. представлява ограничение при упражняването на гарантираното от член 28 от Хартата право на стачка. Впрочем Парламентът не оспорва този извод, но все пак поддържа, че посоченото ограничение е в съответствие с правото на Съюза.
65 Ето защо следва да се провери дали ограничението, което представлява решението от 2 юли 2018 г., отговаря на условията, припомнени в точки 60—62 по-горе.
66 Що се отнася до условието ограничението да е „предвидено в закон“, следва да се припомни, че изискването всяко ограничаване на упражняването на гарантираното от Хартата право да бъде предвидено в закон означава, че правното основание трябва да бъде достатъчно ясно и точно и че като определя самото то обхвата на ограничението за упражняване на това право, то предлага определена защита срещу евентуални произволни действия на тази администрация (вж. в този смисъл решение от 17 декември 2015 г., WebMindLicenses, C‑419/14, EU:C:2015:832, т. 81).
67 Освен това, съгласно трайната практика на Съда принципът на правна сигурност, който е част от общите принципи на правото на Съюза, изисква по-конкретно действието на правните норми да е ясно, точно и предвидимо, по-специално когато те могат да имат неблагоприятни последици за физическите лица и предприятията (вж. решение от 18 ноември 2008 г., Förster, C‑158/07, EU:C:2008:630, т. 67 и цитираната съдебна практика).
68 В самото начало следва да се уточни, първо, че решението от 2 юли 2018 г. се отнася до член 55 от Правилника, членове 16 и 90 от Условията за работа на другите служители на Европейския съюз (наричани по-нататък „УРДС“), както и до Рамковото споразумение.
69 Член 16 от УРДС предвижда, че член 55 от Правилника се прилага по аналогия към другите служители на Съюза. Ето защо той няма да бъде разглеждан отделно от член 55. От своя страна член 90 от УРДС гласи, че чрез дерогация от разпоредбите на дела относно договорно наетите служители правоотношенията с конферентните преводачи, наети от Парламента или от Европейската комисия от името на институциите и органите на Съюза, се уреждат от споразумението от 28 юли 1999 г. между Парламента, Комисията и Съда на Европейския съюз, от името на институциите, от една страна, и представителните професионални сдружения, от друга. Този член не съдържа нито една разпоредба, която да може да послужи за правно основание на разглежданите мерки за мобилизиране. Впрочем никоя от страните в производството не се позовава на нея.
70 Второ, следва да се отбележи, че макар решението от 2 юли 2018 г. да се отнася до член 55 от Правилника в неговата цялост, Парламентът уточнява, че никога не е ставало въпрос за основание на това решение да служат параграфи 2, 3 или 4 от посочения член 55, а единствено параграф 1 от този член, който имал самостоятелно значение, независимо от съответното приложно поле на останалите параграфи от същия член. Във всеки случай член 55, параграфи 2, 3 или 4 от Правилника не предвижда използването на мобилизиране, така че тези разпоредби не могат да служат като закон по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата.
71 Следователно трябва да се провери дали член 55, параграф 1 от Правилника, от една страна, или Рамковото споразумение, от друга страна, могат да представляват правно основание за решението от 2 юли 2018 г. по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата.
72 На първо място, що се отнася до член 55, параграф 1 от Правилника, веднага се налага изводът, че както вече е посочено в съдебната практика, този правилник не урежда въпроса за правото на стачка (решение от 18 март 1975 г., Acton и др./Комисия, 44/74, 46/74 и 49/74, EU:C:1975:42, т. 15). Последващите му изменения не променят това фактическо състояние, както впрочем признава Парламентът.
73 Освен това следва да се припомни, че съгласно член 55, параграф 1 от Правилника „[а]ктивно заетите длъжностни лица са на разположение на институцията по всяко време“. Налага се изводът, че такава разпоредба, която се намира в глава 1, свързана с работното време, от дял 4 относно условията на труд на длъжностните лица, не предвижда никакво точно и ясно ограничаване на упражняването на правото на стачка, нито a fortiori предвижда да се прибягва до мобилизиране. В този смисъл тя не съдържа никакво уточнение относно обхвата на ограничението на правото на стачка по смисъла на цитираната в точки 66 и 67 по-горе съдебна практика и следователно не може да служи за правно основание на разглежданите мерки за мобилизиране.
74 Този извод не може да бъде оборен с довода на Парламента, че член 55, параграф 1 от Правилника позволява на институцията да призове длъжностните лица извън работно време и да поставя интереса на службата пред всякакви съображения, свързани с нормалното работно време или с отпуск. Всъщност такъв довод не може да надделее предвид наложената от Хартата необходимост упражняването на гарантирано от нея право да се ограничи само чрез достатъчно ясен и точен закон, който сам определя обхвата на ограничението за упражняване на разглежданото право.
75 От изложеното по-горе следва, че разпоредбите на Правилника, посочени в решението от 2 юли 2018 г., и по-специално член 55, параграф 1 от този правилник, не могат да послужат за правно основание на предвиденото в решението от 2 юли 2018 г. мобилизиране.
76 На второ място, що се отнася до Рамковото споразумение, следва да се уточни, че съгласно член 8 страните се задължават в протокол, приложен към посоченото споразумение, да определят помирителна процедура, която да се проведе при спиране на работата.
77 Няма обаче съмнение, че посоченият в точка 76 по-горе протокол така и не е бил приет. При това нито един друг член от Рамковото споразумение не може да служи за правно основание на разглежданите мерки за мобилизиране.
78 Следователно, дори да се предположи, че длъжностните лица могат да черпят права от нарушаването на разпоредбите, уреждащи отношенията на институциите със СПО, член 8 от Рамковото споразумение в никакъв случай не би могъл, без да е приет протоколът, към който той препраща, да служи за закон по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата.
79 На трето място, що се отнася до останалите цитирани от Съвета разпоредби, а именно член 11, първа алинея и член 21, първа алинея от Правилника, следва да се констатира, че те не са посочени в решението от 2 юли 2018 г., така че не биха могли да служат за правно основание. Във всеки случай следва да се отбележи, че освен това те нямат за цел да определят обхвата на ограничението за упражняване на правото на стачка по смисъла на цитираната в точка 66 по-горе съдебна практика.
80 Същото се отнася и за задължението за полагане на грижа, на което се позовава и Съветът, което съгласно съдебната практика отразява равновесието на насрещните права и задължения в отношенията между публичния орган и служителите на публична служба, и по-специално предполага, че когато се произнася във връзка с положението на длъжностно лице, публичният орган взема под внимание всички обстоятелства, които могат да повлияят на решението му, като при това взема предвид не само интереса на службата, но в частност и този на засегнатото длъжностно лице (вж. в този смисъл решение от 13 декември 2017 г., Arango Jaramillo и др./ЕИБ, T‑482/16 RENV, непубликувано, EU:T:2017:901, т. 131 и цитираната съдебна практика). По този въпрос следва да се отбележи, че макар в приложение на този принцип публичният орган да е длъжен да вземе предвид не само интереса на длъжностното лице, но и този на службата, за целта той не може да приема решения извън всякакъв правен контекст. Следователно този довод може единствено да бъде отхвърлен.
81 От всичко изложено по-горе следва, че разглежданите мерки за мобилизиране представляват ограничение на правото на стачка, което не е предвидено в закон. Следователно решението от 2 юли 2018 г. трябва да се отмени, доколкото нарушава това основно право, без да е необходимо да се разглеждат останалите две условия, посочени в член 52, параграф 1 от Хартата, припомнени в точки 61 и 62 по-горе, нито другите основания, изтъкнати от жалбоподателите.
По искането за обезщетение
82 Жалбоподателите по същество считат, че нарушенията, изтъкнати в подкрепа на исканията им за отмяна, представляват неправомерни действия, които, взети поотделно или в тяхната съвкупност, могат да ангажират отговорността на Парламента. Те твърдят, че в резултат от тези неправомерни действия са претърпели неимуществени вреди.
83 Парламентът счита, че не е допуснал никакво нарушение в процедурата по мобилизиране на устните и на конферентните преводачи. Той добавя, че макар да трябва да докажат наличието на претърпяна вреда, жалбоподателите не уточняват какви неимуществени вреди са претърпели.
84 В самото начало следва да се припомни, че жалбата за отмяна и искът за обезщетение са самостоятелни средства за защита. Тъй като в членове 90 и 91 от Правилника не се прави никакво разграничение между тези две средства за защита както по отношение на административното, така и на съдебното производство, длъжностното лице може да избере, предвид самостоятелния характер на тези отделни средства за защита, едното, другото, или и двете заедно, при условие че сезира съда на Съюза в срок от три месеца след отхвърлянето на жалбата, подадена от него по административен ред (вж. решение от 18 септември 2018 г., Barroso Truta и др./Съд на Европейския съюз, T‑702/16 P, EU:T:2018:557, т. 66 и цитираната съдебна практика).
85 Същевременно съдебната практика е въвела изключение от този принцип, когато искът за обезщетение има тясна връзка с жалбата за отмяна, която при това би била или би трябвало да бъде обявена за недопустима. Така искането за обезщетение е недопустимо, когато с иска за обезщетение се търси единствено поправяне на последиците от акта, посочен в жалбата за отмяна, която е можела или е била обявена за недопустима (вж. решение от 18 септември 2018 г., Barroso Truta и др./Съд на Европейския съюз, T‑702/16 P, EU:T:2018:557, т. 67 и цитираната съдебна практика).
86 В случая жалбоподателите искат да бъдат обезщетени за вредите, претърпени поради нарушенията, допуснати от Парламента с приемането както на решението от 2 юли 2018 г., така и на решенията, приети след подаването на жалбата. От точки 38—46 по-горе обаче следва, че настоящата жалба е недопустима, доколкото е за отмяна на решенията, приети след подаването на жалбата. Следователно настоящите искания за обезщетение в частта им Парламентът да бъде осъден да обезщети жалбоподателите за решенията, приети след подаването на жалбата, са недопустими и могат единствено да бъдат отхвърлени.
87 Що се отнася до исканията за обезщетение за вредите, претърпени в резултат от решението от 2 юли 2018 г., следва да се припомни, че съгласно установената съдебна практика Съюзът носи извъндоговорна отговорност по смисъла на член 340, втора алинея ДФЕС при наличието на съвкупност от условия, а именно противоправно поведение на институцията на Съюза, наличие на вреда и на причинно-следствена връзка между поведението на тази институция и твърдяната вреда (вж. решение от 20 септември 2016 г., Ledra Advertising и др./Комисия и ЕЦБ, C‑8/15 P—C‑10/15 P, EU:C:2016:701, т. 64 и цитираната съдебна практика).
88 От друга страна, споровете в областта на публичната служба на основание член 270 ДФЕС и членове 90 и 91 от Правилника, в това число споровете за обезщетяване на вреди, причинени на длъжностно лице или служител, се подчиняват на особени и специални правила в сравнение с правилата, произтичащи от общите принципи относно извъндоговорната отговорност на Съюза по член 268 ДФЕС и член 340, втора алинея ДФЕС. Всъщност от Правилника по-специално следва, че за разлика от всеки друг частноправен субект длъжностното лице или служителят на Съюза е свързан с институцията или органа, на които е подчинен, чрез служебно правоотношение, съдържащо баланс от специфични насрещни права и задължения, който се изразява в задължението на институцията да полага грижа за заинтересованото лице (вж. решение от 16 декември 2010 г., Комисия/Petrilli, T‑143/09 P, EU:T:2010:531, т. 46 и цитираната съдебна практика). Следователно самата констатация за незаконосъобразност е достатъчна, за да се приеме, че е изпълнено първото от трите условия, които са необходими, за да се ангажира отговорността на Съюза за вреди, причинени на негови длъжностни лица и служители поради нарушение на правото на публичната служба на Съюза (решение от 12 юли 2011 г., Комисия/Q, T‑80/09 P, EU:T:2011:347, т. 45).
89 В случая от точки 72—81 по-горе следва, че решението от 2 юли 2018 г. е незаконосъобразно и трябва да бъде отменено.
90 Наистина, съгласно установената съдебна практика, когато искането за обезщетение се основава на незаконосъобразността на отменения акт, постановената от Общия съд отмяна сама по себе си е адекватно и по-принцип достатъчно обезщетение за всяка неимуществена вреди, която жалбоподателят евентуално е претърпял (вж. решение от 18 септември 2015 г., Wahlström/Frontex, T‑653/13 P, EU:T:2015:652, т. 82 и цитираната съдебна практика).
91 Прието е обаче, че когато няма никакво полезно действие, отмяната на даден акт не може сама по себе си да представлява адекватно и достатъчно обезщетение на неимуществените вреди, причинени от отменения акт (решение от 18 септември 2015 г., Wahlström/Frontex, T‑653/13 P, EU:T:2015:652, т. 83).
92 В случая обаче е безспорно, че решението от 2 юли 2018 г. е произвело изцяло своето действие. При това положение неговата отмяна няма да представлява адекватно и достатъчно обезщетение за претърпените от жалбоподателите неимуществени вреди.
93 Ето защо следва да се определи дали жалбоподателите, освен посочената в точка 89 по-горе незаконосъобразност, която представлява неправомерно действие, в състояние да ангажира отговорността на Парламента, са доказали наличието на вреда, свързана с това действие.
94 В конкретния случай от точки 72—81 по-горе следва, че в резултат от решението от 2 юли 2018 г. жалбоподателите са били мобилизирани за деня на 3 юли 2018 г., без да е налице правно основание, което оправомощава Парламента да предприеме такива мерки, и следователно жалбоподателите не са могли да упражнят правото си на стачка по време на мобилизирането. Освен това мобилизирането е направено късно, тъй като жалбоподателите са били уведомени за него едва вечерта преди деня, в който се е състояло. Тези обстоятелства, за които най-малкото би могло да се съжалява, са причинили неимуществени вреди в пряка връзка с факта, че решението от 2 юли 2018 г. е незаконосъобразно.
95 При това положение справедливата оценка на вредата изисква Парламентът бъде осъден да заплати сумата от 500 EUR на всяка от жалбоподателките, мобилизирани с решението от 2 юли 2018 г., а именно г‑жа Barbara Carli-Ganotis, г‑жа Claudine de Seze, г‑жа Maria Corina Diaconu Olszewski, г‑жа Maria Provata, г‑жа Irène Sevastikoglou и г‑жа Benedetta Tissi.
По съдебните разноски
96 Съгласно член 134, параграф 2 от Процедурния правилник, когато има няколко загубили делото страни, Общият съд взема решение по разпределянето на съдебните разноски.
97 От една страна, тъй като Парламентът е загубил делото, той следва да бъде осъден да понесе направените от него съдебни разноски, както и тези на жалбоподателките, мобилизирани с решението от 2 юли 2018 г., включително разноските, свързани с обезпечителното производство и с встъпването на Съвета. От друга страна, следва да се приеме, че жалбоподателите, мобилизирани с решенията, приети след подаването на жалбата, които също са загубили делото, понасят направените от тях съдебни разноски.
98 Освен това, съгласно член 138 от Процедурния правилник, държавите членки и институциите, които са встъпили в делото, понасят направените от тях съдебни разноски. Следователно Съветът понася направените от него съдебни разноски.
По изложените съображения
ОБЩИЯТ СЪД (шести разширен състав)
реши:
1) Отменя решението на генералния директор на дирекция „Персонал“ на Европейския парламент от 2 юли 2018 г. за мобилизиране на устните и конферентните преводачи за 3 юли 2018 г.
2) Осъжда Парламента да заплати на г‑жа Barbara Carli-Ganotis, г‑жа Claudine de Seze, г‑жа Maria Corina Diaconu Olszewski, г‑жа Maria Provata, г‑жа Irène Sevastikoglou и г‑жа Benedetta Tissi сумата от 500 EUR за всяка от тях.
3) Отхвърля жалбата в останалата ѝ част.
4) Парламентът понася направените от него разноски, както и разноските на жалбоподателките, мобилизирани с решението от 2 юли 2018 г., включително разноските, свързани с обезпечителното производство и с встъпването на Съвета на Европейския съюз.
5) Жалбоподателите, мобилизирани с решенията, приети след подаването на жалбата, понасят направените от тях разноски.
6) Съветът понася направените от него разноски.
Van der Woude | Papasavvas | Spielmann |
Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 29 януари 2020 година.
Подписи